Щастието означава ли постоянно да се чувстваме добре?

щастието

Работата на рекламните агенции е да ни карат да искаме и да копнеем за повече.

***

Какво е щастието? Може би това е въпрос, който не си задаваме често, защото отговорът ни се струва доста прост. Но ако не дефинираме ясно какво значи щастието за нас самите, другите ще определят това. Например, корпорациите харчат милиарди долари за рекламни кампании, в които на потребителите се натрапват готови дефиниции за щастие.

Работата на рекламните агенции е да ни карат да искаме повече и да копнеем за повече неща. Най-често използваната им тактика е да ни убеждават, че техните продукти или услуги ще ни направят по-щастливи. Щастието според тях се основава на вариации на принципа на удоволствието. Да се подчиняваме на принципа на удоволствието означава, че избягваме болката и търсим удоволствието. Тоест, искаме много позитивни (или по възможност страхотни) преживявания, които да ни карат да се усмихваме. В същото време избягваме преживяванията, които ни правят тъжни или гневни.

Въпреки че дефиницията за щастието като основано на принципа на удоволствието се възприема като всепризната истина, все пак си струва тя да бъде оспорена. Целта на тази публикация е именно такава.

***

Проблемът с принципа на удоволствието е, че той не се основава на реалността. Понякога дадени събития ни носят огромна радост. Други събития пък ни носят тъга. Ако си мислим, че можем да контролираме количеството хубави или лоши преживявания в живота ни, може да се каже, че това е проблем. Такава нагласа навярно би довела до опити да се отблъснат негативните преживявания, за да имаме повече удоволствени такива. С други думи, ако се подчиняваме единствено на принципа на удоволствието, това в крайна сметка ще ни донесе не по-малко, а повече страдание.

Вместо да определяме приятните преживявания като добри и неприятните като лоши, може да подходим по различен начин. Сами по себе си удоволствието и болката не са нито добри, нито лоши.

***

В някои случаи болката е най-здравословната реакция. Например, един от най-близките ми другари беше кучето ми Айнщайн. Бяхме най-добри приятели в продължение на 16 години.

Бяхме почти неразделни и наистина беше привилегия да бъда до него до последния му дъх. Спомням си, че след като почина, изпитах всеобхватна тъга. Плаках повече, отколкото може би през целия ми живот преди това. Болката беше много дълбока и толкова далеч от удоволствието, колкото можех да си представя и въпреки това, това беше най-добрата емоция, която можех да изпитвам в момента.

Не очаквах тъгата да ме завладее толкова силно. Но когато това се случи, не се опитах да я спра. Оставих я в себе си толкова дълго, колкото беше нужно. Ако в този момент си бях казал: „Това чувство е лошо, трябва да се махне“, щях да се лиша от тази важна стъпка в процеса на скърбене за едно от най-скъпите ми същества.

***

През 2017 г. в „Списание по експериментална психология“ е публикувано изследването „Тайната на щастието, да се чувстваме добре или да се чувстваме автентични на самите себе си“, което включва почти 2500 студенти в 8 държави. Изследователите установяват, че участниците се определят като по-щастливи, ако самите те определят емоциите, които изпитват, като желани. В случая е без значение дали тези емоции са приятни или неприятни, важно е единствено дали са желани. С други думи, да си позволим автентично преживяване на емоциите си е по-важно от това, дали тези емоции са позитивни или не.

щастието

***

Ако си кажем например, че гневът или тъгата са лоши емоции и не трябва да ги изпитваме, отказваме на самите себе си възможността да изпитваме естествени и напълно здравословни емоции. В дългосрочен план потискането на емоциите дори може да застраши здравето и благополучието ни.

Ако „прегърнем“ тъгата и гнева като валидни емоции, които заслужават да бъдат изразени, как да го направим по здравословен начин? В зависимост от трудностите, които преживявате в момента, отговорът може да варира. Независимо дали става дума за гняв, тъга или нещо друго, здравословното изразяване на негативни емоции включва два аспекта. Първият е, че това не бива да наранява околните. Вторият е, че това би трябвало да ни помогне в крайна сметка да се почувстваме по-добре за себе си.

В моя случай, когато Айнщайн почина, плачът не нарани мен или някой друг и ми помогна да се почувствам по-добре. Да си представим друг сценарий обаче. Например, по новините непрестанно се говори за расистки прояви. Какво да направим, ако ние самите сме жертва или свидетели на расизъм и се разгневим от това?

Въпросът, който можете да си зададете, е: „Какво ще направя с това чувство?“ Да го „бутилирате“, да търсите отмъщение или да се вкопчвате в негативизма са рецепти за нещастие. Но ако искате за изразите емоциите си по начин, който не наранява вас или околните, това ще ви накара да се почувствате по-добре.

***

Не трябва да толерираме насилието – по тази причина поставянето на граници е важно. Махатма Ганди или Роза Паркс са добри примери как човек може да изразява емоциите си, като отказва другите да го тъпчат. И двамата са отказвали да позволят на несправедливостите във външния свят да намалят чувството им за субективно благополучие и щастие. Те са слушали и са давали израз на възмущението, което са изпитвали. Живели са в съответствие с ценностите, в които са вярвали. И са го направили по такъв умел начин, че това е подобрило не само техния живот, но и света като цяло.

Ако Ганди или Роза Паркс разбираха щастието като „по-малко болка и повече удоволствие“, щяха ли да се борят срещу несправедливостите, доминиращи в родните им страни? Като са изразявали възмущението си по начин, който не наранява тях самите или околните, те са живели по пълноценен и достоен за възхищение начин. Въпреки че повечето от нас навярно няма да променят курса на обществото или историята по такъв начин, техният пример ни показва, че всеки от нас има възможността да отхвърли тези вярвания за щастието, които се основават единствено на принципа на удоволствието.

***

Истинското щастие изисква от нас да сме във връзка с емоциите си и да ги приемаме, а не да отхвърляме това, което имаме. Това не означава, че отхвърляме промяната. Всъщност, като приемаме това, което животът ни дава, вместо да робуваме на етикетите „добро“ и „лошо“, придобиваме ясен поглед. Тази яснота ни позволява да не вземаме решенията си на базата на това, че искаме повече от нещо или по-малко от друго. Вместо това идва осъзнаването, че щастието е възможно, независимо какво ни поднася животът.

щастието

Автор: Робърт Пъф

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/meditation-modern-life/201901/is-happiness-about-feeling-good-all-the-time

Защо получаваме главоболие, когато не изпием кафето си?

Кофеинът е любимият ни наркотик. Но ако пропуснем „да си вземем дозата“, това може да е истинско главоболие по повече от един начина.

Кофеинът е стимулант. Той бързо достига мозъка и блокира аденозинoвите рецептори отговорни за притъпяването на мозъчната активност. Като се блокира този процес, изпитваме оживление, съсредоточено внимание и лека еуфория. Тези ефекти могат да подобрят справянето ни с определени задачи, изискващи внимание, като шофиране или да останем будни по време на цялата лекция.

Това е положителната страна на кофеина. Отрицателната е, когато не получаваме обичайната доза. Поради очакваното въздействие върху мозъка след чашата сутрешно кафе, понижената активност при липсата ѝ изглежда по-дълга и по-дълбока.

Другият проблем е, че кофеинът е пристрастяващ. Когато не получаваме това, към което сме привикнали, може да се чувстваме уморени, раздразнителни и настроението ни да се променя рязко. Това се нарича абстиненция. Много хора редовно пият напитки с кофеин, за да избегнат тези преживявания.

Най-честият симптом на кофеиновата абстиненция е главоболието. То обикновено е леко и краткотрайно с продължение от ден-два, въпреки че понякога може да трае до седмица. Обикновено се усеща като стегната лента около главата. Освен това кофеиновата абстиненция може да отключи мигрена при някои хора.

Главоболието при кофеинова абстиненция се дължи предимно на това, че лицето и главата са най-активните и най-чувствителните части на тялото. За да може мозъкът да разбира точно какво се случва, сигналите трябва да са точни.

При всяко изкривяване на сигналите, „съобщенията“ могат да се изгубят в превода или резултатът да е погрешно „съобщение“. Една теория за главоболието е, че мозъкът интерпретира погрешно сигналите, които получава от главата, и ги интерпретира като главоболие.

Някои нива на кофеинова абстиненция се изпитват от около половината хора, които пият редовно чай или кафе, ако прекъснат приема. Колкото повече и колкото по-често пием кафе, толкова по-вероятно е да изпитваме симптоми на абстиненция, ако спрем да приемаме кофеин.

Въпреки това симптомите могат да се появят и при хора, които пият само по една чаша кафе на ден. Също така само три последователни дни на редовно пиене на кафе са достатъчни, за да се чувства човек зле, ако спре да го пие.

Кофеиновата абстиненция се случва само при прекъсване на приема. Малки количества кофеин (например четвърт чаша кафе) предотвратяват главоболието. Дори ако кафе машината е повредена и кафето е с по-малко съдържание на кофеин, няма да изпитате симптоми на абстиненция.

Но ако спрете кафето рязко, пикът на главоболието обикновено е ден или два след изключването на кофеина от менюто.

Разбира се, ако абстиненцията е проблем, лекът е прост. Всяко главоболие, причинено от липса на кофеин, бива облекчено или напълно премахнато след 30 минути или един час след изпиването на чаша кафе или чай.

Всъщност австралийски изследователи са открили, че ако дадат чаша безкофеиново кафе на човек в абстиненция, но му кажат, че кафето е с кофеин, това е достатъчно той или тя да се почувства по-добре. Разбира се този трик няма да проработи, ако сами си купите кафето.

Кофеинът има и някои болкоуспокояващи свойства. Обикновени болкоуспокояващи като нестероидни противовъзпалителни медикаменти, аспирин или парацетамол могат да са по-ефективни, когато са в комбинация с кофеин (в една доза обикновено има около 2 до 3 пъти повече кофеин отколкото в чаша кафе).

За главоболията, които се появяват нощем, тези поради махмурлук и мигрена, чаша кафе или чай може да е ефективно обезболяващо сама по себе си.

Това болкоуспокояващо действие не се дължи само на това, че се чувстваме по-малко стресирани или защото се разсейваме по-малко от болката след чаша кафе или чай. Оказва се, че същите аденозинови рецептори, блокирани от кофеина, имат роля в произхода на главоболието, както и други видове болка.

Над 90% от хората в зряла възраст пият кафе или чай и това им помага за разсънването, както и за набавяне на нужната енергия да правят нещата, които трябва да бъдат свършени. Не е трудно да си представим главоболията без това.

Източник: https://theconversation.com/health-check-why-do-i-get-a-headache-when-i-havent-had-my-coffee-100163

Рецидивът означава ли провал?

Рецидивът често е част от зависимостта и нейното лечение. Какво означава това понятие можете да научите повече от тази статия.

Той направи рецидив – това означава ли, че се е провалил?

Изглежда, че всеки път се повтарят старите глупости, отново и отново.

Той няма ли някога просто да РАЗБЕРЕ?

Тези думи бях изказани на много висок глас от един баща, чийто син беше зависим към наркотици: от мен.

Не, не, това не е скорошна тирада. Днес всичко все още е наред с моя син. Това са думи, които още отекват между стените на дома ни.

Всички се развиваме и учим в процеса, в който сме родители на някой със зависимост. Когато за първи път навлязох в този свят, начинът ми на мислене беше рязък и сух, черен и бял. Ти или се възстановяваш, или не. Ако не се възстановиш, си се провалил.

Е, да се учиш е трудно, особено ако вече си възрастен. А когато ученето означава първо да се отучиш от това, което смяташ, че е вярно, тогава е особено трудно.

Мъчих се много. Отне ми буквално години, за да разбера това, което толкова много хора ми казваха отново и отново: рецидивът е част от възстановяването. Беше ми трудно да приема тази идея, когато не можех да я свържа с това, което бях преживял и в което вярвах в живота си.

Спомням си как изпратих Алекс в първата му рехабилитационна програма. Беше толкова лесно. Защо не се бяхме сетили за това по-рано? Да го изпратим някъде, да напишем голям чек и той да се върне вкъщи излекуван.

Боже, колко бях глупав!

На гнева не му отне много време, преди да излезе на повърхността. Всъщност две седмици. Какво по дяволите – две седмици и всичко си е постарому, като изключим, че банковата ми сметка е на минус с 6000 долара.

Последваха още много гняв, време и още твърде много долари – дори не искам да мисля за тях. Рецидивът е част от възстановяването. Не знам каква е статистиката за броя хора, които са зависими и които успяват от първия път да „разберат“, но тя не е много свързана с нашата история.

Това, което научих, е, че възстановяването е процес, който включва много неща и многобройни променливи, от които рецидивът е само един компонент. Това не означава, че приемам рецидива, защото е част от пакета – означава само, че имам по-добро разбиране за процеса и съм способен да живея в реалността.

рецидивът

И така, рецидивът означава ли провал?

Провал е действието, при което не опитваш. Ето как го разбих на прости изрази и понятия за себе си. Когато бях по-млад, често карах водни ски. Първият път, когато участвах в ски слалом, паднах и ако си спомням добре, това беше на първия ми опит да завия около топката. Когато се опитах да направя някои трикове, паднах при първия си опит да направя завъртане на 360 градуса.

Провалът не означаваше, че аз съм се провалил. Щеше да бъде провал, ако се бях качил на лодката и повече никога не бях карал ски. Провалът не е резултат от това, че не си успял. Провалът е резултат от това, че не си опитал или си се отказал.

Същото е и с рецидива на моя син. Ще остана до него. Независимо колко пъти е необходимо.

Източник

5 начина за справяне, когато си черната овца в семейството

Празниците са трудни времена за много хора, тъй като възвръщат някои стари конфликти или провокират нови. Ако си черната овца в семейството, ситуацията е дори по-трудна. За тези, които се борят с тази роля, които се чувстват подценени или отхвърлени от семействата си, ситуацията може даже да се задълбочава с времето.

Как човек, набеден за черната овца в семейството, може да се бори с това? Това е фокусът на изследване, проведено от Елизабет Доранс Хол в Държавния университет в Юта.

Една от базовите човешки потребности е да се свързваме и да принадлежим. Това означава, че за нас е важно да имаме позитивни, близки и топли отношения с близките ни хора. Когато базисната ни потребност да принадлежим не е удовлетворена, това може да доведе до редица последици и неприятни преживявания, включително депресия, безпокойство, самота и ревност. За повечето хора именно семейството е този основен източник на принадлежност и свързаност. Но в случая на черната овца това не е така. Тези хора често са отлъчени от семейството си и са обект на неодобрение.

Хол твърди, че да бъдеш черната овца на семейството е форма на маргинализация. Хората, които са в тази група, живеят в обществената периферия. Те често биват отхвърляни и нямат глас в групата, към която принадлежат (ако изобщо принадлежат към такавa). Това е изключително трудно, когато живееш в общество, но когато човек е отхвърлен от собственото си семейство, казва Хол, това може да доведе до разпад на личността. Нещо повече, отхвърлянето води до дълбоки последици, вариращи от агресивност, отслабване на интелектуалното функциониране до отчуждение и емоционална скованост.

Маргинализираният семеен член има уникален набор от обстоятелства, с които трябва да се справи, пише Хол. Маргинализацията е процес и има някои повратни точки или събития, които променят отношенията между членовете на семейството. Малко или много, маргинализираният член на семейството има по-нисък семеен статус, което причинява стрес и изисква изграждането на различни стратегии за справяне със ситуациите. Той често присъства физически на събитията, но в психологически аспект не му е отредено никакво място. Черната овца преживява неопределена загуба в контекста на семейните отношения и динамика. Това всъщност е едно много болезнено преживяване.

За да разгледа подробно този феномен, Хол набира 30 души, които са се самоопределили като различни, включително неприети и нехаресвани от своите семейства. Участниците са на възраст между 25 и 35 години. Също така е трябвало да са съобщили за „хронично чувство на маргинализация“, в което са се преживявали като „различни, невключени и неодобрявани от по-голямата част от семейството си“. Участниците са интервюирани и техните разкази са били кодирани и анализирани.

Какво е открила Хол? Участниците са откроили 5 стратегии за справяне, които са работещи за тях.

  1. Търсене на подкрепа от различни групи

Черната овца намира подкрепа от другите основно по два начина. От една страна те избират да инвестират в отношения със семейни членове, които чувстват като автентични, любящи и взаимни. За някои от участниците това са братя или сестри, които за тях са източник на подкрепа, или дори други членове от разширеното им семейство, особено когато не получават такава от родителите си. Един от участниците споделил, че брат му е бил „много приемащ, открит и подкрепящ“, когато се е появил на едно семейно събитие, за сметка на останалите от семейството. Това, че се е почувствал приет, го е направило по-уверен в себе си и е намалило усещането му, че е отхвърлен.

Участниците също така са споделили, че имат „приемни“ или „фиктивни семейства“, които са от социалното им обкръжение, но не са техни преки родственици. Една от участничките споделя, че си е формирала ново семейство: „Вече имам приемно семейство и го имам, откакто бях на 25. Прекарвам празниците си и почивни дни с тях и си споделяме неща, които истинските семейства споделят.“

  1. Създаване и договаряне на граници

Границите са доказан начин за защита за повечето от участниците в изследването. Ограничаване на времето, прекарано със семействата им, им дава възможност за ново начало и шанс да продължат нататък. Това се случва по два начина. Единият е да създадат физическа дистанция между себе си и тях. „Преместих се в Ню Йорк. Исках да създам моя собствена среда, в която да не се боря за нечие приемане и одобрение“, споделя един от участниците.

Вторият начин е да се създадат и договорят граници, чрез които да се ограничи достъпът на семейните членове до лична информация. Например някой отбелязва: „Не се обаждам често на семейството си и обикновено държа разговора на повърхностно ниво. Не задълбочавам в обяснения.“ Всичко това са стратегии за самозащита.

  1. Промяна на негативните модели, когато бъдат разпознати

Участниците са описали „прерамкирането“ на личната им ситуация като изместване на фокуса им върху саморазвитието – добро образование, самостоятелност, платена работа и други. В същото време, всички споделят, че да бъдеш черната овца на семейството е изключително болезнено.

Някои участници са успели да преразгледат тази си роля и да открият позитиви. Разказват, че това ги е направило по-силни и се гордеят, че са различни. Един от участниците споделя: „Това, което най-много ме мотивира, е, че бях гей. Когато го разбрах, си дадох сметка, че ако се разкрия, ще свърша на улицата. Моят единствен избор беше да наблегна на ученето и да се образовам.“

  1. Омаловажаване на чувството за отхвърляне

Участниците са омаловажили влиянието, което маргинализацията има върху тях, като същевременно са опитали да разберат и да извлекат опит от тази си позиция.

Стратегията за търсене на устойчивост (или резилиънс в психологическата литература) се различава от преструктурирането на негативните преживявания по това, че човек не се конфронтира с болката, която са му причинили отношенията със семейството, а я прави несъществуваща. Като се намалява влиянието на връзките със семейните членове, хората могат да променят смисъла и на миналите си маргинализирани преживявания.

  1. Да живеят автентично въпреки неодобрението

Участниците също така са говорили за това, че е важно да живеят автентично и да бъдат верни на себе си въпреки неодобрението на семействата им. Хол наблюдавала гняв в отговорите на участниците и как този гняв по-късно е бил пренасочен по посока на постигане на продуктивни цели, които са ги предпазвали от статуса на черната овца. Участниците също така са се справили със семейната маргинализация, като всъщност са започнали да изпитват гордост от тази стигма. Участниците също така са били наясно, че заявяването на техните вярвания, сексуална идентичност или религиозни предпочитания заплашва семейните им отношения, но са преценили, че цената за автентичен живот си заслужава. Един от участниците споделил: „Много добре знам какво трябваше да направя, за да бъда приет от семейството си… ако го исках. Можех да го направя, но знаех, че усилията ми никога нямаше да бъдат достатъчни.“

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/head-games/201812/5-ways-cope-when-youre-the-black-sheep-your-family

Кратък наръчник за оцеляване по Коледа

Хо – хо – хо! Ето че пак е Коледа! Звънчета, елхи, светлинки, подаръци, сладки, еуфория и чудеса, всичко това чука и на Вашата врата. Семействата се събират (за добро и лошо) и празникът започва. Хубаво е по Коледа. Всички са заедно, има една очарователна магия.

И все пак преживяванията по Коледа не винаги са най-спокойните и приятните. Понякога именно това „заедно, заедно“ се превръща в разковничето на напрежението. Предполагам всеки знае, че понякога, именно в моментите, в които семейството се събере, настъпват доста критични ситуации, особено по празници.

Друг път магията на празника липсва именно защото го няма това „заедно, заедно“ и възможността да се сподели емоцията с някого.

Макар и много прагматично и тривиално, далеч от същността и концепцията на Коледа, но пък за съжаление факт – липсата на финансови възможности в комбинация с масовото облъчване от страна на медиите за перфектната Коледа, също може да помрачи празничното настроение.

И въобще причините могат да бъдат много.

Именно поради тази причина в интернет пространството, макар и под различна форма, се разпространяват варианти на препоръки и съвети по отношение на това как се оцелява по време на Коледа в подобни ситуации.

Синтезирах няколко от тях и Ви представям нашия вариант на

Наръчник за оцеляване по време на Коледа“:

Първо – грижа за стоамахчето, което ще рече:

  • Не яжте големи порции.
  • Не яжте късно през нощта.
  • Не вдигайте прекалено много наздравици.

Не е необходимо на всяка цена да опитате всичко и да ядете до пръсване, след Коледа също има дни. Важно е да сте в добра физическа кондиция и да не претоварвате тялото си с преяждане, защото това неминуемо ще се отрази и на настроението, подвижността Ви и съответно взаимоотношенията Ви с останалите.

Чисто практично:

  • Опитайте се да направите някакво условно планиране – какво да пазарувате, да готвите, какво да се случи, ако планирате нещо по-специално като пътувания или посещения на определени места и мероприятия, преценете добре доколко можете да се включите във времевата рамка, доколко е реалистично, помислете за съвместимостта с другите ангажименти, които сте поели, за трафика и т.н.
  • Не се претоварвайте със задачи – нищо не е задължително, нищо „не трябва“.
  • Помолете за помощ – ако усещате, че Ви е трудно да се справите с ангажиментите по организацията на празника, помолете близките си за помощ; няма нищо неудобно да поискате такава и от гостите си – нека да донесат храна или да дойдат по-рано да помогнат. В крайна сметка девизът на Коледа не е „Аз мога!“. Част от идеята за Коледа е съпричатност и подкрепа, съвместност.

Чисто психологически:

  • Казвайте „не“, нищо, че е Коледа. Казвайте „не“ на препълнената чиния с манджа, на идеите, в които не искате да участвате и т.н.
  • По това време отбягвайте деликатните теми. Ако искате да прекарате празника в мир и спокойствие, то сега не е моментът да нищите наболели проблеми. Те биха могли да почакат.
  • Избягвайте социалните медии. Ако искате да си вкиснете настроението по Коледа, то със сигурност социалните медии са един от добрите начини затова. Коледа не е постът във Фейсбук или Туитър.

И на последно място, но според мен лично, на първо по важност:

Нагласата и очакванията, с които влизате в празника, са от изключително значение. Нека бъдат реалистични и бъдат Ваши, а не „програмирани“. На едно място пишеше да се подготвите, че нищо няма да е такова, каквото го планирате и мислите. Моята препоръка е:

Не се опитвайте да постигнете съвършената Коледа, Коледа е такава каквато е – перфектната манджа не я прави съвършена, нито златната украса, нито скъпият подарък, нито перфектно направеният план. Всичко това, само по себе си, няма смисъл, когато не Ви носи удовлетворение и го посрещате в пълно изтощение. Задайте си въпроса: „Кое за Вас е важно в Коледа? Какво искате от и по време на празника?“ Като си отговорите на този въпрос, ще разберете и къде да насочите усилията си.

 

 Всъщност, не става въпрос дори за усилия, може би това е най-важното – Коледа не е ангажимент и усилия и може би никой не бива да го забравя.

 Докато пишех това, се сетих за „Ралф Рюдигер (дано изписвам името правилно) – Един северен елен търси Коледа“ – страхотна детска книжка, която като че ли много простичко обяснява точно това „Какво е Коледа и какво е важно в нея?“.

Няма да Ви я преразказвам, само ще Ви пожелая по Коледа или когато и да е, да намерите Вашата Коледа и да откриете онази пълна стая с хармония, уют и спокойствие, заради която да си струва да се връщате и да оставате.

 Весела Коледа!

Възстановяване от зависимост и празници

Как да управлявате празниците, когато вашето дете е в ранна фаза на възстановяване от зависимост?

От д-р Джон Дибън

Семействата могат да изпитват много емоции по време на празниците, независимо дали водите са спокойни или бурни. Семейства и приятели се събират и ние слагаме на преден план в мислите си радостта от връзките си, които понякога забравяме в ежедневието. В тези специални времена благодарността ни за живота и за радостта от всичко, което споделяме, е толкова силно фокусирана, че мнозина ги описват като „магически“ времена, изпълнени с чудеса и наслада.

Обратната страна на тази монета е, че емоционалната болка и трудностите могат също да бъдат засилени по време на празниците. Любимите хора, които сме изгубили, ни липсват малко повече. Спомняме си и мечтаем за по-простички времена. Усещаме тежестта на трудните обстоятелства малко по-силно.

Семействата, които имат обичан човек в ранна фаза на възстановяване, усещат този феномен по-силно. Силните емоции се съчетават с множество въпроси, което създава у хората чувство на постоянно напрежение и ги кара да стъпват като по яйчени черупки. Семействата искат да знаят как трябва да се държат с близкия си, който е още в началото на лечението си. Те питат дали трябва да има алкохол на събиранията, кой трябва да е поканен на празненството и дори дали изобщо трябва да участват в празненството. Чудят се дали трябва да дадат подаръци или да се въздържат. Измъчват се върху това как да прекарат „нормален“ празник, след като често са прекарвали толкова много празници, на които любимият им човек активно е употребявал вещества или изобщо е отсъствал от тях.

Като някой, който е бил в тази позиция, мога да споделя, че има три важни водещи принципа, които могат да помогнат на семействата да навигират през тези времена.

възстановяване

  1. Принципът на корабното платно

В плаването опитният моряк знае, че колкото и да е прецизен в работата с такелажа и платната, той не може да контролира вятъра. Да знаем какво можем и какво не можем да контролираме, и след това да практикуваме изкуството да приемем това, което не можем, е от първостепенно значение, за да запазим разума си в тези времена. Спомням си първия път, когато отидох на група на Ал-анон (групи за близки и роднини на зависими) и как ми казаха, че мога да имам спокойствие в живота си, дори ако любимият ми човек все още пие и употребява вещества. Мислех си, че това е най-откаченото нещо, което някога бях чувал. И все пак е вярно.

В края на краищата, независимо какво правите, не можете да контролирате възстановяването на любимия човек. Това е вятърът за вас. Трябва да се пуснете от резултата. Трябва да се пуснете, ако искате да намерите спокойствие. Невероятно трудно е да направите това сами. Без значение колко сте умни или силни, да намерите подкрепа от други, които разбират през какво преминавате, е от огромно значение. Участието в групи като Ал-анон или други групи за подкрепа за хора, които имат членове на семейството, страдащи от зависимост, трябва да е толкова важно, колкото приготвянето на подаръците за Коледа.

  1. Принципът на нарастващата сила

Когато човек направи алергична реакция към храна, която едва не довежда до смъртта му поради анафилаксия, той може да се озове в болницата за дни наред. Той може да се чувства слаб и да бъде особено уязвим към този алерген. Би било напълно логично, преди той да се прибере вкъщи от болницата, да изчистим дома си от алергена и да насърчим другите да не го носят в дома ни. В крайна сметка, с времето, докато човекът укрепва силите си и научава как му въздейства близостта до алергена, той може да започне да се чувства добре, ако алергенът е близо.

По същия начин е добър принцип да държите алкохола, лекарствата (с които може да се злоупотреби) и всякакви други психоактивни вещества далеч от средата, в която се намира човек в ранна фаза на възстановяване. След време един напълно възстановен човек би могъл да се намира в близост до алкохол без това да е проблем. Но за тези първи празници обикновено е по-добре да няма алкохол наоколо.

  1. Принципът на падащите стени

Този принцип може да покрие много повече, отколкото някой може да си представи, ако го следвате смело. Както вече споменах, членовете на семейството имат много въпроси за това как да се държат и какво да правят в присъствието на любим човек в ранна фаза на възстановяване. Те имат също въпроси относно това колко трябва да споделят с другите в семейството и приятелския кръг. Един прост (макар и понякога нелогичен) начин да се справите с това е да питате директно, както и да искате разрешение да попитате.

Какво би могло да се случи, ако отидете при любимия си човек, който се възстановява от зависимост, и му кажете: „Хей, за първи път ми се случва и имам някои въпроси. Ще бъдеш ли против, ако те попитам за твоето виждане за празника?“ По този начин аз успях да получа толкова много отговори, за които никога не бих се сетил сам, въпреки че се мъчех над тях в продължение на седмици.

възстановяване

В края на краищата, няма магическа формула, която да направи нещата перфектни за празниците. И аз съм доста сигурен, че няма такова нещо като „перфектни“ празници така или иначе. В действителност, често пъти неравностите и неловките моменти са тези, които водят до най-много смях и радост, когато приемаме реалността и красотата на нашите несъвършенства.

Ако ваш любим човек се намира в ранна фаза на възстановяване по време на тези празници, знайте, че можете да имате радост и спокойствие в живота и дома си, независимо какво ще стане. Знайте, че действията, които можете да предприемете, са като работата на моряка с платната – но помнете, че вятърът не е под ваш контрол. Затова говорете толкова открито, колкото можете и излезте от зоната си на комфорта, за да се откриете дори повече. Потърсете помощ и помнете, че всеки заслужава дара на подкрепата, включително и вие.

Нека вие и семейството ви да имате спокойствие и всички да празнувате живота тази Коледа.

Източник

Как мозъкът става зависим към играта на хазарт

Пристрастяващите наркотици и играта на хазарт променят невронните връзки по подобен начин

Когато Шърли била на около 25 г., тя и нейни приятели отиват в Лас Вегас, за да се забавляват. Това бил първият път, когато играла хазарт. След около 10 г., докато работела като адвокат на Източния бряг, понякога временно пребивавала в Атлантик Сити. Към на края на 40-те си обаче тя се измъквала четири пъти седмично от работа, за да посети новооткритите казина в Кънектикът. Играела почти само на блекджек, често рискувайки хиляди долари на всяка ръка, след което тършувала под седалката на колата си за 35 цента, с които да плати тол таксата по пътя към вкъщи. В края на краищата, Шърли залагала всеки цент, който изкарвала, и надхвърлила лимитите на множество кредитни карти. „Исках да играя през цялото време“, казва тя. „Обичам го – обичам удоволствието, което изпитвам.“

През 2001 г. се намесил законът. Шърли била осъдена за кражбата на голяма сума пари от нейни клиенти и прекарала две години в затвора. Междувременно започнала да посещава сбирките на Анонимните хазартно зависими, да ходи при терапевт и да поправя живота си. „Осъзнах, че съм станала зависима“, казва тя. „Отне ми много време, за да кажа, че съм зависима, но аз бях, също като всеки друг зависим.“

Преди десет години идеята, че някой може да стане зависим към навик като играта на хазарт по начина, по който човек се пристрастява към наркотик, е била спорна. В онези времена терапевтите на Шърли никога не ѝ казали, че тя е зависима; тя сама решила, че е такава. Сега изследователите са съгласни, че в някои случаи играта на хазарт е истинска зависимост.

играта на хазарт

В миналото психиатричната общност в повечето случаи е разглеждала патологичната игра на хазарт повече като компулсия, отколкото като зависимост – поведение, което преди всичко е мотивирано от нуждата да се успокои тревожността, а не толкова от непреодолимо желание за силно удоволствие. През 80-те години на миналия век, докато ревизирала Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM), Американската психиатрична асоциация официално класифицирала патологичната игра на хазарт като разстройство в контрола на импулсите – неясен етикет за група донякъде свързани заболявания, която по онова време включвала клептомания, пиромания и трихотиломания (скубане на косата).

С решение, което се смята за повратно, Асоциацията премества патологичната игра на хазарт в главата за зависимостите в последната ревизия на Наръчника – DSM-5, публикувана през май 2013 г. Решението, взето след 15 г. обсъждане, отразява ново разбиране на биологията, която стои под зависимостта, и вече е променило начина, по който психиатрите (и психолозите) помагат на хората, които не могат да спрат да играят хазарт.

Необходимостта от по-ефективно лечение нараства, защото играта на хазарт е по-приемлива и по-достъпна от всякога. Осемдесет процента от американците казват, че са играли хазарт поне веднъж в живота си. С изключение на щатите Хавай и Юта, всеки щат в страната предлага някаква форма на легална игра на хазарт. А в днешно време дори не е необходимо да напускате дома си, за да играете хазарт – всичко, което ви трябва е интернет връзка или телефон. Различни проучвания са установили, че около два милиона души в САЩ са зависими към хазарт, а за други 20 милиона този навик създава сериозни проблеми в работата и социалния им живот.

Двете си приличат

Американската психиатрична асоциация основава решението си на многобройни скорошни изследвания в психологията, невронауката и генетиката, доказвайки, че играта на хазарт и зависимостта към наркотици си приличат много повече, отколкото преди се е знаело. Изследванията през последните две десетилетия драстично са подобрили работния модел на невроучените за това как се променя мозъкът, докато зависимостта се развива.

В средата на нашия череп има поредици от връзки, известни като система за възнаграждение, които свързват различни области на мозъка, играещи роля за паметта, движението, удоволствието и мотивацията. Когато извършваме дейност, която ни държи живи или ни помага да предадем гените си, невроните в системата за възнаграждение отделят химикал, наречен допамин, давайки ни лека вълна от удоволствие и насърчавайки ни да превърнем в навик обилното хранене и секса. Когато е стимулирана от амфетамини, кокаин или други пристрастяващи наркотици, системата за възнаграждение разпръсква до 10 пъти повече допамин от обичайното.

играта на хазартНеврон

Постоянната употреба на такива наркотици ги лишава от способността им да предизвикват еуфория. Пристрастяващите вещества държат мозъка толкова наводнен с допамин, че той в крайна сметка се адаптира, като започва да произвежда по-малко от молекулата и да отговаря по-слабо на ефектите ѝ. Като последствие зависимите хора изграждат толеранс към наркотика, нуждаейки се от все по-големи количества, за да изпитат приятните ефекти.

При тежка зависимост хората страдат и от абстиненция – те се чувстват физически болни, не могат да спят и треперят неконтролируемо – ако мозъкът им е лишен от допамин-стимулиращото вещество за твърде дълго. В същото време невронните пътища, свързващи системата за възнаграждение с префронталната мозъчна кора, отслабват. Намираща се точно над очите и зад тях, префронталната мозъчна кора помага на хората да удържат импулсите си. С други думи, колкото повече зависимият човек употребява наркотик, толкова по-трудно му става да го спре.

Досегашните изследвания показват, че патологично играещите хазарт и зависимите към наркотици споделят много еднакви генетични предразположения за импулсивност и търсене на удоволствие. Точно както зависимите към вещества се нуждаят от все по-високи дози, за да изпитат удоволствие, така и компулсивно играещите хазарт преследват все по-голям риск. И зависимите към наркотици, и проблемно играещите хазарт страдат по подобен начин от симптоми на абстиненция, когато са отделени от химикала или тръпката, които желаят. А няколко проучвания показват, че някои хора са особено уязвими и към зависимост към наркотици, и към компулсивна игра на хазарт, защото тяхната система за възнаграждение е недостатъчно активна по наследство, което може отчасти да обясни защо тези хора търсят силна тръпка поначало.

Това, което е още по-важно, е, че невроучените са разбрали, че наркотиците и играта на хазарт променят много от същите мозъчни връзки по подобен начин. Тези познания идват от изследвания на кръвния поток и електрическата активност в мозъците на хората, докато те изпълняват разнообразни задачи на компютър, които или имитират игри в казино, или тестват контрола на импулсите. В някои експерименти виртуални карти за игра печелят или губят парите на играча; други задачи искат от човека да отговаря бързо на определени изображения, които се появяват за секунда на екрана, а на други да не реагират.

Германско изследване от 2005 г., използвало такава игра на карти, показва, че проблемно играещите хазарт – също като зависимите към наркотици – са загубили чувствителността си към удоволствието: когато печелят, участниците имат по-слаба от типичната електрическа активност в ключова област от мозъчната система за възнаграждение. В изследване на Университета „Йейл“ от 2003 г. и изследване на Университета на Амстердам от 2012 г. патологично играещи хазарт са правили тестове, измерващи тяхната импулсивност, и са имали необичайно ниски нива на електрическа активност в челните дялове на мозъка, които помагат на хората да преценяват риска и да потискат инстиктите. При зависимите към наркотици префронталната мозъчна кора също често е недостатъчно активна.

играта на хазарт

Допълнително доказателство, че играта на хазарт и наркотиците променят мозъка по подобен начин се появява при една неочаквана група хора – тези с невродегенеративната болест на Паркинсон. Характеризираща се със скованост на мускулите и тремори, Паркинсон се причинява от смъртта на невроните, произвеждащи допамин в раздел на средния мозък. През годините изследователи са забелязали, че забележително голям брой от пациентите с Паркинсон – между 2 и 7% – играят компулсивно хазарт. Лечението на едното заболяване най-вероятно допринася за другото заболяване. За да се облекчат симптомите на Паркинсон, някои пациенти приемат Леводопа и други лекарства, които повишават допаминовите нива. Изследователите смятат, че в някои случаи последващият приток на химикали променя мозъка по начин, който прави рисковете и удоволствието – да речем, тези в играта на покер – по-привлекателни, а устояването на прибързани решения – по-трудно.

Новото разбиране за компулсивната игра на хазарт е помогнало на учените да предефинират самата зависимост. Докато експертите преди са разглеждали зависимостта като зависимост от химикал, сега те я определят като повтарящо се преследване на удоволствено преживяване въпреки сериозните последици. Това преживяване би могло да бъде еуфорията от кокаина или хероина, или тръпката от удвояването на залога в казиното.

„Преди идеята беше, че трябва да приемете наркотик, който променя неврохимията в мозъка, за да станете зависим, но сега знаем, че почти всичко, което правим, променя мозъка“, казва Тимъти Фонг – психиатър и експерт по зависимости в Университета на Калифорния в Лос Анджелис. „Има смисъл в това, че някои поведения, носещи голямо удоволствие (като играта на хазарт), могат също да предизвикат драстични (физически) промени.“

Да изиграеш Системата

Предефинирането на компулсивната игра на хазарт като зависимост не е просто семантика: терапевтите вече са открили, че патологично играещите хазарт реагират много по-добре на лекарства и терапия, типично използвани за зависимости, отколкото на стратегии за справяне с компулсиите като трихотиломанията. Поради причини, които остават неясни, определени антидепресанти облекчават симптомите на някои разстройства в контрола на импулсите, но те никога не са вършили добра работа при патологичната игра на хазарт. Лекарствата, използвани при лечението на зависимости към вещества, са се показали доста по-ефективни. Опиоидните антагонисти (като налтрексон) индиректно препятстват мозъчните клетки да произвеждат допамин и по този начин намаляват непреодолимото желание за употреба/игра.

Десетки изследвания потвърждават, че друго ефективно лечение за зависимост е когнитивно-поведенческата терапия, която учи хората да устояват на нежелани мисли и навици. Зависимите към хазарт могат, например, да се научат да се изправят пред нерационалните убеждения, а именно пред идеята, че поредица от загуби или загуба на косъм (като да се паднат две от трите черешки на слот машината) са знак за предстояща печалба.

играта на хазарт

За съжаление, изследователите пресмятат, че над 80% от зависимите към хазарт никогат не търсят лечение. А от тези, които го правят, до 75% се връщат в игралните зали, правейки по този начин превенцията още по-важна. В САЩ – особено в Калифорния – казината взимат на сериозно зависимостта към хазарт. Марк Лефковиц от Калифорнийския съвет по проблемна игра на хазарт редовно обучава управителите и служителите на казина да следят за тревожни тенденции, като клиенти, които прекарват увеличаващи се периоди от време и харчат все повече пари за игра на хазарт.

Той убеждава казината да дават на играещите опцията доброволно да получат забрана да идват, както и да излагат на видно място до банкоматите и телефонните автомати брошури на Анонимните хазартно зависими и на други варианти за лечение. В началото един зависим към хазарта може да е голям източник на печалба за казиното, но много от зависимите след това се оказват с огромни дългове, които не могат да платят.

Шърли, която сега е на 60 г., в момента работи като консултант в програма за лечение на зависими към хазарт. „Аз не съм против хазарта“, казва тя. „За повечето хора това е скъпо забавление. Но за някои хора това е опасен продукт. Искам хората да разберат, че наистина могат да станат зависими. Бих искала да видя как всяко казино поема отговорност.“

Източник

 

За родителите на зависими хора – част 2

Продължение по темата „Как да помагаме на нашите зависими деца (без да поощряваме проблема) и как можете да помогнете на себе си“.

Първа част на публикацията можете да прочетете тук.

***

зависими

Как можете да си помогнете в тази ситуация? Като се опитвате да поддържате критичност към това дали поощрявате негативното поведение на детето си. Бихте могли да разсъдите внимателно над следните въпроси:

  • Детето ви държи ли се така, сякаш му дължите неща, които преди с удоволствие сте му давали? (Например привилегии по отношение на шофиране, подаръци, пари за наем или пък привилегии у дома).
  • Струва ли ви се, че съпровождате пълнолетното си дете, докато то преживява криза след криза?
  • Налага ли се да жертвате твърде много, за да отговорите на нуждите му?
  • Страхувате ли се от това да нараните детето си?
  • Чувствате ли се обременен, използван, огорчен или просто изхабен цялостно?

Поощрявайте детето си да живее в собствената си кожа – кожа, която също „участва в залога“, така да се каже.  

Напускането или завършването на училището би трябвало да бележи навлизането на детето ви в света на „зрелите“ хора. Необходимо е да добие в по-голяма степен усещането, че „собствената му кожа е част от залога“, така че да се старае да бъде самостоятелен в по-голяма степен. Това не значи, че трябва да ги изхвърлите на улицата. По-скоро, детето ви трябва да си състави планове и цели, които биха го направили независим човек.

Понякога човек преживява кризи, които могат да го върнат назад в известен смисъл. Може да става въпрос за тежка раздяла с интимен партньор, проблеми в университета или влошено здраве. Допустимо е детето ви да разчита на вас, стига да има план за това как да си възвърне независимостта.

Опитайте се да не бъдете конфронтационно настроени в опитите си да насърчите детето си да бъде по-независимо. Целта е да бъдете подкрепящи и разбиращи и да сте готови да сътрудничите. Бъдете спокойни, твърди, неконтролиращи в отношението си, когато изразявате очакванията си, за да мотивирате детето си да бъде независимо по здравословен начин.

зависими

Можете да опитате някои от следните стъпки:

  1. Окуражавайте работещите си деца да допринасят за семейния бюджет. Могат например да плащат символичен наем за стаята си, както и да поемат част от разходите за домакинството.
  2. Не раздавайте пари, без да преценявате ситуацията. Дали ще им давате пари за харчене трябва да зависи от усилията им да бъдат независими.
  3. Разработете си стратегии, които можете да използвате, ако ви изненадат. Договорете се например да не давате отговор веднага – поне до следващата сутрин или 24 часа. Например, следващия път, когато получите спешно обаждане от детето си, което иска пари, можете да отговорите: „Ще трябва да говоря с баща ти“ или „Ще трябва да си помисля“. Това ще ви даде време да разсъдите трезво, както и шанс да поговорите за това предварително с партньора си. Също така това ще покаже на детето ви, че вие и партньорът ви оставате стабилни и единни.
  4. Достигнете до съгласие какъв е максимумът от време, който детето ви може да прекара при вас.
  5. Ако можете да си го позволите, можете да помогнете като платите началните разходи около това детето ви да се нанесе в нова квартира.
  6. Договорете се за това вашият финансов принос към наема на детето ви постепенно да намалява. Целта е в крайна сметка то да бъде напълно независимо.
  7. Не забравяйте, че винаги имате правото да кажете: „Промених решението си“.
  8. Поставете времеви граници за това колко време прекарвате в помощ на пълнолетното си дете и начина, по който разрешава кризите и предизвикателствата. Насърчавайте неговото усилие да реши проблема – например като питате: „Какви са твоите идеи?“
  9. Не забравяйте – не сте в състезание по популярност. Трябва да приемете, че в определена ситуация детето ви може да реагира отхвърлящо. Най-вероятно ще размисли по-късно.
  10. Посещавайте групи за взаимопомощ. Давайте пари на зависимото си пълнолетно дете, само ако е свързано с лечението му.
***

Автор: Джефри Бърнстейн

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

За родителите на зависими хора

Миналата седмица публикувахме статия за това как всъщност понякога вместо да помагаме за решаването, ние поддържаме проблема на близките ни зависими. Още малко по темата с една различна, но и в същото време сходна гледна точка.

Автор: Джефри Бърнстейн

зависими

“Твърдата“ любов е труден, но ценен урок за научаване

Джино, възрастен мой клиент (Джино е псевдоним), дойде на една от консултациите ни много гневен и напрегнат. Разказа ми, че наскоро неговият син, пълнолетен човек с проблемна употреба на наркотици, му се е обадил. По принцип обажданията са за сметка на Джино. Това се е случило в почивния му ден, когато е имал нужда да разпусне, както той споделя. Но решава да му вдигне – „Все пак това е синът ми и аз го обичам.“ Докато слушал завалените обяснения на сина си, през ума му минавали всякакви негативни мисли, като „Какво, за Бога, пак се е случило?“. След това изпитал вина за това, че подхожда негативно и подозрително.

Синът на Джино се оплаквал в продължение на 20 минути от бившия си шеф, наричал го с обидни думи. Споделил му и че все още не може да си намери друга работа. Споменал, че пуши по-малко трева отпреди, но нямал пари, за да си плати наема. Джино му споделил, че в момента и той има финансови затруднения, на което синът му отвърнал: „Да, татко, все тая – не се притеснявай за мен.“

Джино се почувствал толкова объркан в тази ситуация, че му се струвало така, сякаш стаята буквално се върти. Изумен се чул да казва, като че ли отстрани: „Добре, само този път“. Той самият обаче осъзнавал, че в думите му липсва убедителност, повтаряни безчетно и преди това. Така че със смесени чувства Джино отишъл до квартирата на сина си, за да му „заеме“ парите за наема. Както обичайно, синът му го посрещнал с широка, харизматична усмивка и обещавал да му върне парите. Джино обаче знаел, че това няма да се случи. По пътя към дома клиентът ми си мислел как този хаос е разрушителен (все пак детето му е само на 29) и се питал дали някога синът му ще бъде самостоятелен.

***

Този сценарий звучи ли ви познат? Чувствате ли се притеснен и „презалят“ от нуждите на Вашето пълнолетно дете със зависимост? Логиката бива ли изместена от емоционалната болка?

Поощрявате ли го да употребява?

Поощряването в този случай се разбира като поправяне на проблемите на другите по начин, който пречи на израстването им и поемането на отговорност. Намирате ли се в такава динамика с вече зрялото си дете? Ако например той реши да си купи нова аудио система за колата, вместо да си плати наема, последствията са, че ще остане без квартира. Поощрителят ще се намеси и ще се погрижи за последствията. По този начин той лишава порасналото си дете от причини или възможност да научи един ценен урок.

Как да помогнете, без да поощрявате

зависими

Помощта, която оказвате на Вашето дете, превръща ли се в нездравословен модел на отношения? Ако се опитвате да го „спасявате“ всеки път, когато се забърка в неприятности, всъщност влошавате нещата в дългосрочен план. Трудно ли ви е да поставите граница между това да подпомогнете автономността му и да го „измъквате“ всеки път? Всеки родител трябва да бъде внимателен и да размишлява как да помогне на детето си, без да го поощрява.

Хора със зависимости, които остават свръх-зависими от родителите си (въпреки че са пълнолетни), често биват „поощрявани“ от тях. Може би тази динамика се дължи на факта, че родителите несъзнавано имат потребността да са нужни. Да поставите граници на пълнолетното Ви дете понякога може да е най-доброто, което можете да направите за него. Много е трудно да заявиш: „Аз съм тук, за да те изслушам – това мога да направя за теб в момента“. Или: „Знам, че искаш помощ, но е по-добре да я получиш от професионалист, анонимни сбирки. Ще се чувстваш по-щастлив и горд със себе си, ако потърсиш помощ сам.“

Може да имате 35-годишна дъщеря, която неспирно ви иска пари или 25-годишен син, който не може да се задържи на работа. Независимо каква е ситуацията, когато пълнолетните ви зависими деца се държат незряло, това е стресиращо. Чувал съм много тъжни истории в кабинета си – семейства, в които децата все още зависят твърде много от родителите си, въпреки че са пълнолетни (в един от случаите ставаше дума за човек на 44 години!). Може да бъде много трудно за родителите на такива „деца“ да им поставят граници. Често те се чувстват изтощени и емоционално изчерпани. Искат детето им да бъде щастливо и самостоятелно, но в същото време се страхуват, че не правят достатъчно за него. Със сигурност това не е лесна ситуация!

В някои случаи тези деца имат сериозни проблеми с психичното здраве, в добавка към зависимостта, като депресия или тревожност. Терапевтичното лечение обаче не е взаимоизключващо се с това този човек да допринася за възстановяването си по всеки възможен начин. За жалост, твърде често ставам свидетел на това как родителите се „втурват“ да спасяват детето си при всеки повод. Може това да ви кара да се чувствате по-добре за себе си като родители, но така давате (не)гласното послание на децата си: „Не си достатъчно компетентен да се справиш сам“.

Как можете да си помогнете в тази ситуация?

***

Продължение

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

Подкрепям ли зависимостта на детето си като му помагам?

„Джейк е моят по-голям син. Не знам колко пъти съм го будила, за да не пропусне тренировките си по футбол. Той беше куотърбек и получаваше стипендия. Помагах му да пише есетата си в колежа и го преследвах да ги предава навреме. Дори избрах костюма, с който ходеше на интервюта. Между другото сега е в университета „Дюк“ и следва две магистратури – икономика и международни отношения.“

„Mалкият ми син се казва Ник. Той употребява вещества – предимно хапчета, но понякога влиза и в запои. Казаха ми, че ако му помагам, подкрепям зависимостта. Просто не разбирам. Той има застрашаващо живота заболяване, а хората ми казват да се отделя от него, да му позволя да стигне до дъното и да престана да подкрепям зависимостта. Ако детето ви имаше рак, щяхте ли да го направите?“

Много родители и други членове на семейството се затрудняват с концепцията за подкрепянето на зависимостта. Определено има естествена склонност от тяхна страна да обичат, защитават и обгрижват децата си. Но кога това може по-скоро да вреди, отколкото да помага? Тази дискусия е фокусирана върху дефиницията за подкрепянето на зависимостта и какво трябва да се има предвид, когато се опитвате да мотивирате детето ви за промяна.

Каква е дефиницията за подкрепяне на зависимостта?

Това понятие обхваща всички ваши действия и поведения, които подкрепят употребата. С други думи, както казва д-р Джефри Фуут, подкрепянето на зависимостта всъщност означава „правене на положителни неща, които в крайна сметка подкрепят продължаването на негативно поведение (като употреба на алкохол или наркотици)“. Примерите включват:

  • Да се обадите в училището или работата на сина си, който е бил на парти до сутринта и не може или не иска да стане, за да кажете, че е болен.
  • Да почистите дома на дъщеря си, която е навън и употребява с приятелките си, а подът на банята ѝ не се вижда от купчини мръсни дрехи.
  • Да позволите на сина си да използва колата ви, когато знаете, че е вероятно с нея да отиде при дилъра си.
  • Да платите сметката за телефона на дъщеря си, защото е харчила пари за наркотици и сега не ѝ достигат.
  • Да платите гаранцията при арест или глоби.
  • Да помагате при махмурлук.

Това са примери за правене на нещо хубаво и мило за любимите ви хора, което може да увеличи вероятността те да продължат да употребяват. От гледна точка на поведението тези мили неща са подкрепление. Това означава, че повишават вероятността поведението да се повтари. В примерите по-горе родителят може без да иска да подкрепя негативното поведение. Така нищо лошо не се случва на децата – няма последствия от поведенията им, защото действията на родителите ги защитават от тях.

Не всички последствия се понасят еднакво

Родителите предпазват децата си от това да усетят ефектите от негативните им поведения поради множество причини. Понякога, за да се избегне спор или от страх, че ако децата им загубят работата си, няма да могат да плащат сметките си. Друга причина може да бъде, че е по-лесно те да изчистят, вместо да накарат сина или дъщеря си да изпълнят задълженията си. Също така има случаи, в които да оставите децата си да понесат негативните последствия, е повече от това, което вие можете да понесете.

Например, родител знае, че детето му пие във влака към вкъщи. Ако му позволи да кара кола под влияние на вещества, може да стане катастрофа, в която да нарани не само себе си, но и други хора. От една страна, ако родителят взима детето си от спирката, подкрепя зависимостта, но от друга, притесненията за безопасността на сина/дъщерята и други хора са основателни и майката решава да го/я прибере от спирката.

Друг родител се тревожи, че ако синът му има криминално досие, няма да може да си намери хубава работа и решава да наеме добър адвокат, вместо да го остави да работи с безплатен. Знае, че това поведение подкрепя зависимостта, но в дългосрочен план иска синът да бъде финансово независим, така че наемa адвоката.

Всеки родител има правото да преценява ситуациите и да решава какво може да понесе като последствия. Ако последствията са непоносими, направете каквото мислите, че е най-добре. Помнете, че вие познавате любимите си хора и фамилната ситуация и ще трябва да живеете с резултата. Ако последствията са поносими, позволете им да ги понесат, тъй като светът понякога е много по-силен учител отколкото сме ние.

Не всички мили неща подкрепят зависимостта

Важно е да се отбележи, че не всички мили неща подкрепят зависимостта. Например една майка се притесняваше, че не бива да праща окуражителни картички на сина си, докато е в рехабилитационен център. Изпитваше страх, че подкрепя зависимостта. Мислеше, че трябва да покаже „твърда любов“ вместо това. В този контекст нейната подкрепа би окуражила продължаването на лечението. Това е видът поведение, което родителите трябва да подкрепят.

В подобен случай млада майка помоли семейството си да гледат детето ѝ, докато е на среща на анонимните алкохолици. Тя беше поела ангажимента да отиде на 90 срещи за 90 дни. Те отказаха, вярвайки, че всяка помощ от тяхна страна подкрепя зависимостта, въпреки че тя се опитваше да се ангажира със здравословно поведение.

Тези мили и хубави неща, които правите и които подкрепят здравето, прекратяването на употребата и просоциалните поведения, са форми на положително подкрепление. Когато любимите ви хора правят нещо, което искате те да правят, мислете за начини, по които можете да подкрепите тези поведения, така че те отново да ги направят. Например детето ви идва на семейна вечеря, без да е употребило, пише ви SMS, че ще закъснее или ви връща парите, които ви дължи. Отделете време да забележите какво той или тя прави, което го/я придвижва в посоката на здравословните поведения. Може би това означава да изпратите подкрепящо съобщение, да сготвите любимо ястие, да направите похвала, когато си изчистят стаята, да дадете прегръдка, картичка и така нататък. Забелязването на положителните действия и отбелязването им помага и не подкрепя зависимостта.

Използвайте естествените последствия и позитивното подкрепление заедно

Да позволите на естествените последствия да се разгърнат и да използвате позитивно подкрепление има синергичен ефект. Това означава, че комбинацията от двете стратегии е по-силна от използването на която и да е самостоятелно. Този подход позволява на детето да разбере, че тя или той е архитектът на хубавите неща, които се случват в резултат на положителни поведения. Освен това се учи, че последствията са характерни за негативни поведения – това е силен мотиватор за промяна.

Източник