Аутизъм и зависимост

В следващите редове е продължението на обзора на статията Addiction and Autism: A Remarkable Comorbidity?“ на Patricia JM van Wijngaarden-Cremers, Wim Van den Brink и Rutger Jan van der Gaag, които разглеждат и обсъждат доказателствата за евентуална коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите.

Авторите предлагат някои възможни базови обяснения за връзката между аутизъм и зависимост:

Трудности при социалното взаимодействие

Проблеми със социалната чувствителност: обикновено хората с аутизъм имат затруднения със социалното взаимодействие още от ранна възраст. При хората със зависимо поведение тези проблеми ескалират, когато зависимостта към веществата и загубата на контрол прогресивно се развиват. При някои индивиди със зависимост тези затруднения могат да възникнат след като преживеят детокс – това би могъл да бъде един от индикаторите, които да насочат към хипотеза за  възможен подлежащ аутизъм, имайки предвид, че повечето зависими възстановяват социалните си умения след успешна детоксификация и последваща рехабилитация. Веществата могат да улеснят социалната ангажираност. Много хора, които са притеснителни или се чувстват социално неудобни, са склонни да използват вещества, за да „подпомогнат“ справянето си с напрежението от социални срещи. По същия начин страдащите от аутизъм, които все пак имат социални контакти, могат да преживяват ползи от употребата на вещества, които да помагат за справянето с по-сложни социални ситуации.

И тъй като тревожността и депресията са много често срещани сред индивидите с аутистични разстройства (над 85% в случаите),  необходимостта за облекчаване на напрежението чрез използване на вещества е разбираема.

Невробиологични прилики

Изглежда, че има много силни прилики на невробиологично ниво между аутизма и зависимостта; на такова ниво, че някои могат да се чудят дали всъщност двете заболявания не споделят общи невробиологични корени.

аутизъм и зависимост

Скоро проведени изследвания показват силно припокриване при дисрегулацията на лимбичните кортико-стриатални вериги между индивидите със зависимост; обсесивно-компулсивно разстройство; синдром на дефицит на вниманието и хиперактивността и аутизъм. Изследванията дават доказателства и сведения за общи корени на допаминоергична дисрегулация в три кортико-стриатални пътеки. Ако увреждането е основно разположено в сензомоторния контур, то клиничната експресия ще бъде неврологично състояние – такова като болест на Паркинсон или дори болест на Хънтингтън. Нарушенията във функционирането на „когнитивната“ кортико-стриатална част ще се изрази под формата на  разстройства, свързани с дефицит на вниманието и хиперактивност. Нарушения или прекъсвания на „лимбичната“ кортико-стриатална част ще се проявят клинично като зависимо поведение. При аутизма допаминоергичните регулационни вериги са прекъснати и в трите области.

От еволюционна гледна точка може да се хипотезира, че и двете – зависимостта и аутизма – са отклонения от нормалнитe адаптивни стратегии за справяне на индивида и вида. Например изявеността  и фокализацията върху миризми играят главна роля в първичното привързване. Основен поведенчески модел, който дава възможност на детето да оцелее чрез търсене на храна и комфорт при неговата майка. Този превес на фокуса на миризмата и оралното проучване персистира при хората с аутизъм, както и при тези със зависимо поведение.

Допамин

Хората с аутизъм имат тази свръхчувствителност, при която тяхната нормална регулация на възбуда е недостатъчна. В опит да се справят със ситуации, пренатоварени от стимули, те проявяват склонност към развиване на силна свръхфокусираност или стереотипи, в резултат на което настъпва фронтално допаминово изчерпване, предоставящо им приятна релаксация.

При зависимостта генетичната уязвимост предполага по-слаба компактност на допаминовите рецептори в централната система за възнаграждение, което е причина за по-слабата чувствителност по посока на „типичните“ възнаграждения, което ги прави лесно отегчаващи се и по-зависими от търсенето на „интригуващи“ ситуации или поведения. На поведенческо ниво обсебването с веществото или с поведението става по-интензивно, за сметка на редуциране на другите дейности и социален живот, за да се стигне до момент, в който зависимият бива изхвърлен от нормалното общество.

Борба

При индивидите с аутизъм необходимостта от социални контакти и нуждата да се излезе от изолацията ескалират по време на юношеството. Те се измъчват от борбата със социална си странност и с липсата на чувствителност по отношение на нуждите и очакванията на другите. Този процес много често е фрустриращ и употребата на алкохол, канабис или на по-силни наркотици улеснява пътя към включването в някакви социални активности и социални групи.

Има и сходства на генетично и психофизиологично ниво, които могат да допринесат за разбирането на уязвимостта към зависимост при аутизма.

Серия от изследвания демонстрира силна зависимост към ендогенни опиоиди при индивиди с аутизъм.

Нарушенията, свързани с допаминовата чувствителност, изглежда играят роля по отношение на някои характеристики при аутизма, свързани с регулацията на когнитивно и емоционално ниво и участващи в стереотипите и вглъбеността.

Разстройствата от аутистичния спектър и зависимостите могат да се възприемат като нарушения в развитието, при които генетичната предразположеност и уязвимост играят роля, която може да бъде предизвикана от ранен стрес (неразбиране на околната среда, травматизация и тормоз) и усложнена от настоящия стрес (тревожност, социална изолация), в резултат на което се нарушава правилното функциониране на кортико-стриаталната допаминергична регулационна система.

 

 

 

Share Button

Историята на орторексия нервоза

Изборът на храната, приготвянето ѝ и нейната връзка със здравето се намират във фокуса на вниманието в продължение на векове. Тази нормална бдителност обаче може да се превърне в нещо прекалено, граничещо с хранително разстройство.

Това е особено валидно в светлината на начина, по който днешното общество набляга на чистото хранене, избягването на „мръсни“ храни и на засилващото се вярване, че почти всяко заболяване произтича от тези „лоши“ храни и може да бъде „оправено“ като се промени нечия диета още малко.

От тук следва, че орторексия нервоза е най-вече продукт на модерните времена. Тя може да бъде определена като форма на обсебеност от здравословното хранене, характеризираща се със свръхтревожни мисли относно неподходяща храна до степен, в която чистото хранене се превръща в центъра на нечий живот.

орторексия нервоза

Нарушаването на нечий растящ списък с нездравословни храни (без значение дали заради техния източник, обработка или пакетиране) предизвиква интензивни чувства на вина и страх. Това може да доведе до самонаказване под формата на продължителни или строги постене или тренировки с цел човекът да се прочисти от „мръсната“ храна.

Храненето извън дома или яденето на храни, приготвени от други хора, се превръща във въпрос с огромна важност заради възможността чистата храна да бъде смесена дори и само със зрънце нездравословна храна.

Например, ако ножът, използван, за да се реже чистата храна, е същият, който обикновено се ползва и за да се реже неприемлива храна, то ястието става невъзможно за ядене, дори и ако ножът е бил най-щателно измиван след всяка употреба.

Това неминуемо се отразява негативно на социалните връзки, като същото прави и строгото критично отношение на орторексиците към тези, които отказват да регулират своите живот и хранителни навици по същия начин.

Терминът „орторексия“ е измислен в началото като шега от д-р Стив Братман, за да убеди една от своите пациентки, че животът ѝ е фокусиран ненужно много върху изхвърлянето на храни от нейния разрешен списък. По-късно той се убеждава още повече във важността на феномена на фанатично посвещаване на здравословната храна, когато чува за смъртта на някои орторексици.

Нивото на обществено идентифициране с профила на орторексията, който д-р Братман описал, служи, за да се подчертае степента, до която това разстройство вече се е разпространило в света на чистото хранене.

По-късно Братман и Дън са работили по публикуването на критерии, за да направят термина такъв, че да съответства на състояние, което може да бъде проверявано и диагностицирано както от пациенти, така и от лекари. Неговото разпознаване би довело до първична превенция, като се помага на хората, намиращи се в опасност от развитие на орторексия, да видят накъде са тръгнали и да се върнат в пътя на умереността при здравословното хранене, избягвайки крайностите.

Идентифицирането на проблема би могло също да помогне да се разпознаят орторексичните тенденции или начин на живот при други хора и така да им се препоръча да потърсят помощ за постигането на баланс в техните свързани с храненето разбирания и поведения.

Днес се знае, че за орторексия нервоза има много други възможни допринасящи компоненти, като желанието човек да има добре изглеждащо тяло; да задоволи емоционалните си нужди; да отслабне, без да трябва да признае реалността на анорексичните си наклонности и да използва като изкупителна жертва нечистотата на храната за всичките си физически, духовни и емоционални страдания.

Връзката между орторексията и личностовите разстройства, като обсесивно-компулсивното разстройство, се изследва и са открити много сходства. Тези сходства включват както когнитивни процеси на идентификации, така и подобни едно на друго поведения.

По-задълбочената работа в тази област ще помогне за по-доброто разпознаване на това психично разстройство, както и ще даде по-добро вникване в неговото управление.

Източник

Share Button

Как работи умът ни – размер на извадката

В предишната статия от тази поредица обърнахме внимание на преценките, които правим относно случайни събития и какво влияние има представата ни за случайност. Този път продължаваме с друг аспект на проблема за преките пътища на мисълта.

Опитайте да отговорите на следния въпрос:

Тверски и Канеман са задали този въпрос на студенти и повечето от тях са предпочели последния отговор (за повече информация погледнете статията Judgement under uncertainty: Heuristics and Biases от 1974 година). Причината вероятно е, че като правило 50% от новородените са момченца. След като това е вярно, защо отговорът им е грешен?

Размер на извадката

Размерът на болниците и броят новородени бебета в тях не е посочен случайно или за разсейване на вниманието на решаващите задачата. Колкото по-малка е извадката, за която става въпрос, толкова по-вероятно е да има отклонения от правилото (в случая това, че 50% от новородените са момченца). Това е и причината учените да се стремят да изследват максималаен брой хора (освен при определени видове изследвания), за да достигнат до заключение, което е максимално близо до истината за феномена, който е предмет на изследването.

Склонността ни да не взимаме предвид размера на извадката, за която става въпрос, има пряко влияние върху начина, по който разбираме новините за научни изследвания и резултатите от тях. Например, ако видим любопитни заглавия, според които хората, които обичат шоколад, са по-интелигентни от тези, които обичат плодове, трябва да проверим колко голяма група хора е била изследвана. Ако тя е била малка и изследването бъде повторено с по-голяма извадка, е вероятно този ефект да не се докаже.

Очаквайте продължение.

Share Button

7 съвета за родители на пълнолетни зависими

Отговорността на родителите започва още преди детето да се роди. Голямата част от родителите признават, че отглеждането на дете е най-отговорното нещо, което правят и вярват, че всяко решение, което вземат, оказва въздействие върху живота му.

Ако сте родител на пълнолетен човек, който е направил или прави деструктивни избори в живота си, това може да е сериозно бреме за вас. Много по-тежко от всяко друго до този момент. Докато детето е все още малко и можете да го възпитавате, вие вероятно знаете как да правите това. Независимо дали ефектът е бил дълготраен или не, поне сте опитвали да въздействате върху негативното му поведение. Сега вероятно ви е по-трудно и даже невъзможно и това ви кара да се чувствате безпомощни, отчаяни и дори да се самообвинявате.

Като пълнолетен човек детето ви вече носи отговорности – правни и морални. Въпреки това, вие все още може да изпитвате необходимост да „оправяте нещата“ вместо него и да поемате последиците от неговите действия и решения. В зависимост от това колко далеч е вашето дете от представата ви за „добро“, толкова може да варират и нивата на срам и вина. Сигурно ви се иска да изкрещите: „Не те отгледах, за да станеш такъв!“

Други родители попадат в капана на приемане на вината, която децата им се опитват да стоварят върху тях. Приемайки обвиненията от своите деца, те започват да изкупуват греховете си като им дават пари, измъкват ги от проблеми със закона, търпят издевателства и грубо поведение над себе си и други.

Някои родители се чувстват изключително засрамени от грешките на своите деца и понасят отговорността като своя, понеже смятат, че ако някога са били постъпили по друг начин, нещата биха могли да бъдат други сега.

Две важни истини

Всички ние допускаме грешки като родители. Да, това е факт. Добрите родители не са перфектни родители. Вероятно е имало множество ситуации, в които бихме могли да постъпим по друг, по-добър начин, но когато децата вече са големи, не можем да преправим или тотално да заличим решения от миналото.

Второто важно нещо е, че веднъж когато децата са вече големи, те имат свободата да променят нещата, които не харесват и да вземат за себе си по-мъдри решения. В този ред на мисли, пълнолетният, вече зрял човек, няма никакво право да обвинява родителите си за решенията, които взема в момента. Най-ценното и най-трудно нещо в зрелостта е свободата да вземаш собствени решение и да носиш отговорността за тях. И повечето поведения са избор – да пия и да употребявам наркотици или да не го правя. Зависимост или лечение? Борба или любов? Честност или лъжи? Работа или лентяйство? Да съграждаш или да разрушаваш?

7 насоки за справяне в подобни ситуации:

  1. Напомнете на детето си, че това е негов избор, а не ваш и този избор е продукт на съзнателно решение, а не на лош късмет или стечение на обстоятелствата. Интервенции могат да се приложат, когато дадете на детето си да разбере, че изборът му рефлектира върху всички членове на семейството, на неговия социален и професионален живот. Изключително важно е цялото семейство да се обедини около решението за лечение и да подкрепят зависимия само в тези му действия.
  2. Предлагайте морална и финансова подкрепа само по отношение на дейности, които подкрепят лечението и здравословния начин на живот на детето ви. Не му давайте пари, ако подозирате, че може да ги използва за да поддържа вредните си навици. Някои родители смятат, че даването на пари е форма на грижа и тази проява би могла да го подтикне към лечение. Това не е вярно. По-удачно е да купите на детето си храна и каквото друго е необходимо, но не и да му давате пари в брой, тъй като има опасност да си купи наркотици, алкохол и/или да играе хазарт.
  3. Потърсете варианти за помощ и лечение и ги предложете на детето си, но не се обвинявайте, ако ги откаже. Няма как да помогнете на някой, който няма желание да си помогне сам. И честно казано, колкото и упорито да се опитвате, няма да успеете. Нещата просто не се случват по този начин.
  4. Обичайте детето си, но помнете, че обичта не означава да го обезвластите. Това на практика означава да не отнемате правото му на избор, както и да не поемате отговорността вместо него. Освен това не бива да му предoставяте силата да разруши цялото семейство.
  5. Не влизайте в ролята на спасител, защото автоматично поставяте детето си в ролята на безпомощна жертва. Най-доброто, което можете да направите, е да насърчите детето си да бъде автономен и отговорен възрастен и да го подкрепяте в този път.
  6. Защитете себе си и останалите членове на семейството. Не е задължително човек да стигне дъното, за да потърси помощ за себе си. Не чакайте проблема да ескалира и да навреди на цялото семейство.
  7. Обичайте себе си. Родителите често правят най-доброто, на което са способни и не бива да укоряват само себе си за лошите избори на порасналото си дете. Ролята на родител е роля за цял живот. Важно е обаче да си давате сметка, че отговорностите на ролята се изменят с порастването на детето. За родителите те намаляват, а не нарастват. Обичта към себе си и познаването на собствените си ограничения биха могли да ви предпазят от това да се завъртите по спиралата надолу заради лошите решения на вашето дете.

Най-важната родителска отговорност е отговорността да направиш детето си автономен възрастен, който взема решения и носи отговорност. Възрастен, който умее да се грижи за себе си. Вашата проява на любов е свързана с това да му позволите да поеме контрол върху живота си, да го насърчавате да израства и да се развива и да му позволите да се учи от грешките си.

 

Share Button

Аутизъм и зависимост

В статията си „Addiction and Autism: A Remarkable Comorbidity?“ Patricia JM van Wijngaarden-Cremers, Wim Van den Brink и Rutger Jan van der Gaag разглеждат и обсъждат доказателствата за евентуална коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите, въз основа на които предлагат някои възможни базови обяснения.

Основната цел

на доклада е повишаване на осведомеността за възможна коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите, тъй като e много възможно в клиничната практика диагностицирането на разстройствата от аутистичния спектър да бъде пропуснато при извършването на оценка на случай със зависимост. Вследствие на това разстройствата от аутистичния спектър при много зависими индивиди могат да останат незабелязани, при което рехабилитацията им да премине без да им се предоставят подходящите и необходими за лечение на аутизма услуги и терапевтични интервенции.
Авторите на доклада провеждат изследване (повече за клиниката, статистически данни, както и представянето на отделни случаи, описани от авторите можете да видите тук: https://www.esciencecentral.org/journals/addiction-and-autism-a-remarkable-comorbidity-2329-6488.1000170.pdf ) в клиника за рехабилитация на зависими в продължение на една година, използвайки стандартни диагностични инструменти и методики, съобразени с националните им стандарти ( става въпрос за Холандия).
Практическа ситуация е причината, провокирала стартирането на изследване и впоследствие създаването на въпросния доклад. В клиниката за рехабилитация на зависими основният използван подход са подкрепящите групи след детокс, в които участниците се подкрепят по отношение справянето си с желанието за употреба, както и споделят очаквания и притеснения във връзка с бъдещо напрежение, свързано с връщането им в старата социална среда сред стари познати, които употребяват.

 

„Самотниците“

При тези клинични условия, се наблюдава една определена група от пациенти, които не се вписват в груповия модел. Тези „самотници” понякога нарушават груповия процес – пропускат фокуса; не успяват да се забавляват и насладят на шегите и хумора; придържат се и дори „прилепват” по ригиден начин към правилата, които приемат буквално и се разстройват от всички изключения, които се правят.
В хода на изследванията се установява, че тази група, състояща се от 8 мъже ( от общо 118 пациенти) са с разстройства от аутистичния спектър. Това е далеч по – висока стойност, отколкото в общата популация, където разпространението до момента се оценява на около 1 %. И все пак е трудно да се направи сравнение в рамките на психиатричната популация, тъй като няма публикувани други подобни изследвания. Отвъд въпросната изследвана група доскоро не са били докладвани други такива двойни диагнози. Диагнозите от аутистичния спектър и на осемте мъже не са били поставени преди те да развият проблема със зависимостта и да започнат лечение. Всички те са с нормално до високо IQ . За съжаление, има липса на информация за фамилната история на диагностицираните по отношение на разстройствата от аутистичния спектър. Наред с тези случаи, в групата са отчетени и други двойни диагнози, които обаче са по-често срещани и разпространени.
До 2005 година с изключение на няколко отделни случая не се споменава за наблюдавана коморбидност между аутизъм и зависимост. Има, обаче, редица автобиографични материали, които илюстрират именно такива случаи. Описанията на състоянията на зависимите поведения, изключително много напомнят тези на аутистичното поведение при малките деца.

Необичайна идея

При запитване, отправено към клиницистите (работещи с пациенти с аутизъм), те признават, че възможността за съвместно възникване на аутизма и злоупотребата с веществата никога не е преминавала през умовете им и че никога не са питали в тази насока.

Разсъждавайки върху компулсивно повтарящите се поведения и транс като поведенията при индивиди с аутизъм, авторите хипотезират по посока на сходства при двете състояния. Но какви? В доклада се представят различните нива на различия и сходства между аутизма и зависимостта.

Прилики

Прилики във възприятията: изглежда, че и аутизма, и зависимостта са разстройства на невробиологична основа и са силно свързани с допамина. Също така се наблюдават сходства и на поведенческо ниво: детайлни възприятия, ригидни и компулсивни навици. При аутизма това се нарича „различна централна съгласуваност“. Индивидите с аутизъм развиват силни интереси, преминаващи във вглъбено състояние и ригидно се придържат към тях. Това им помага да регулират тревожността и свръхчувствителността си. По същия начин една от основните характеристики при злоупотребата с вещества е екстремната вглъбеност в тях. Индивидите със зависимост имат склонност да се фокусират върху малките детайли, свързани с навиците им за употреба на вещества (така наречените ритуали). Пример затова е как гледката на алуминиево фолио може да събуди желание за употреба сред употребяващи хероин, дори след години на ремисия.

Следва продължение.

Share Button

Как работи умът ни – преценяване на вероятност

Умът, психиката или мозъкът ни, или както и да наречем носителя на мисленето си, извършва множество операции и е главният ни инструмент за адаптация към средата. Често е нужно да вземем решение без да имаме цялата нужна информация и се налага да познаем съвсем приблизително какво ще се случи, да направим преценка на вероятност.

Ето една задача:

Правилният отговор всъщност е, че двете опции са еднакво вероятен резултат. При всяко хвърляне на монетата шансът да се падне ези или тура е 50% за всяка опция. И това се отнася до всички следващи хвърляния. Ако два поредни пъти се падне ези, това по никакъв начин не може да въздейства на следващото хвърляне.

Защо обикновено пропускаме този факт и грешим?

Когато видим тази задача, обикновено се сещаме, че резултатът от хвърлянето на монета е случаен. Тоест не е определен от никакви закономерности, но все пак ние имаме някаква идея как изглежда случайността. Повечето хора избират първата опция, защото тя се доближава повече до това, което мислят за случайна подредба. Втората опция ни се струва твърде организирана, твърде неслучайна, тоест тя не съвпада с представата ни за случайност.

Механизмът може да бъде обобщен така: „хората очакват, че поредица от събития, генерирани от случаен процес, ще представят основната характеристика на този процес дори когато поредицата е къса“ (Tversky & Kahneman, 1974).

Друго проявление на този механизъм е така наречената „грешка на комарджията“. Ако сме в казино и наблюдаваме как  няколко пъти поред се пада червено на рулетката, вероятно ще сме склонни да мислим, че при следващото завъртане ще се падне черно. Това е така, защото вярваме, че дори и в случайностите има някакво равновесие – отклонение в една посока ще бъде коригирано чрез отклонение в противоположната.

Следва продължение.

 

Share Button

Моят зависим близък е съгласен да се лекува, а сега накъде: детокс и психосоциална рехабилитация

Вече съм направил/а консултация със специалист и съм по-наясно какво означават детокс и психосоциална рехабилитация и какво ни предстои като лечение. Има различни варианти.

1. Може би моят близък се нуждае от детокс (детоксификация). Какво е това? Това е периодът, който е необходим на организма да се изчисти от употребяваното вещество и да преминат неприятните (а понякога и животозастрашаващи) симптоми на абстиненцията. Тъй като тези симптоми са най-силни при зависимост към вещества като опиати, алкохол, барбитурати и бензодиазепини, обикновено се налага зависимият, решил да се лекува, да премине през такъв период.

Детоксът може да се извърши по два начина:

В болница – психиатрични болници или центрове за психично здраве, психиатрични отделения или клиники към други болници, някои отделения по токсикология.
Извън болница (амбулаторно) – амбулатории към психиатрични клиники, специализирани кабинети към медицински центрове, кабинети в ДКЦ, индивидуални или групови практики за специализирана медицинска помощ.

Лекуващият психиатър прави оценка на състоянието на зависимия и определя кой от двата начина е подходящ. По време на детокса зависимият получава медикаментозно лечение, а на някои места – и групова или индивидуална психотерапия.

Детоксификацията в държавните институции в повечето случаи е безплатна, а в частните се заплаща.

Много е важно да помня, че детоксът е само една от първите стъпки в лечението на зависимостта. Неговата цел е единствено да се стабилизира физическото състояние на моя близък и не може да реши проблема в дългосрочен план.

2. Моят близък не се нуждае от детокс или вече успешно е преминал такъв. Сега вече следва същинската част от лечението, която е и по-дългосрочна. Нарича се „психосоциална рехабилитация” и нейните цели са няколко:

• Да успее моят близък да спре изцяло употребата на наркотици/алкохол или играта на хазарт за един дълъг период от време, а защо не и завинаги.
• Да промени начина си на живот и да заживее с грижа за здравословното си състояние.
• Да постигне промяна в поведението си, така че отново да бъде приет от обществото и да може и сам да се утвърждава като негов пълноправен член.
• Да постигне вътрешна промяна и да се научи на самоконтрол, автономност, да разбира своите чувства и преживявания, да се научи да определя себе си като успешен човек.
• Да подобри отношенията си със своите близки и приятели, да си намери/задържи на работа, да продължи образованието си.

3. Какви видове програми за психосоциална рехабилитация има в България? В тези програми задължително работят специалисти – най-често психолози, психиатри и социални работници. Всички те са обучавани именно за работа със зависими. Лицензираните програми са регистрирани в Национален център по наркомании.

Програмите за психосоциална рехабилитация се делят на два основни вида: нерезидентни и резидентни. В нерезидентните програми зависимият прекарва само определено време от деня или седмицата, докато в резидентните живее 24 часа от денонощието.

Нерезидентните програми са няколко вида:

• отворена програма, работеща по модела „терапевтична общност” – участниците я посещават всеки работен ден за не по-малко от 8 часа;
• дневни центрове към психиатрични болници и центрове за психично здраве;
• дневни програми, насочени към хора с проблемна употреба на вещества;
• програми за работещи (вечерни програми);
• програми за ресоциализация.

Резидентните програми са:

• терапевтична общност;
• болнична рехабилитационна програма.

4. Заплаща ли се лечението в програмите за психосоциална рехабилитация? За нещастие, в повечето случаи отговорът е „Да”. Лечението на зависимости не се поема от Националната здравна каса.

Рехабилитацията е безплатна единствено в програмите към психиатричните болници и центрове за психично здраве. Но тъй като голям брой от програмите се осъществяват от неправителствени организации и частни практики, там се налага зависимите или техните семейства да заплащат такси за участие.

През последните няколко години Националната стратегия за борба с наркотиците чрез Министерство на здравеопазването финансира частично някои от лицензираните програми в България. Това финансиране поема отчасти или изцяло психосоциалната рехабилитация на ограничен брой зависими от наркотици, които получават доходи под официално установената за дадената година линия на бедност.

5. Къде мога да се обърна за повече информация и насочване? Всеки работен ден между 9:00 и 17:00 ч. можете да се свържете анонимно с Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта на телефон 0888 991 866 или чрез чата и имейла в нейния сайт. В последния също можете да намерите много полезна информация.

Share Button

Как да помогна на мой близък зависим да получи лечение?

Какво представлява заболяването „зависимост”?

Много често хората, които не познават болестта зависимост, смятат, че техните зависими близки  са безволеви и че с малко повече дисциплина и воля могат да се справят с „лошия си навик”.  Много е важно да се знае, че когато става дума за зависимост, волята е последното нещо, което взима участие във възстановяването. „Воля” и „зависимост” са взаимоизключващи се понятия.

Това е така, защото зависимостта е сериозно хронично заболяване, което предизвиква трайни промени в мозъка, психиката и поведението. Въпреки това, излекуването е възможно, но сериозните заболявания изискват и сериозно лечение.

Зависимост може да се развие към много видове наркотици, към някои лекарства, към алкохол, никотин, хазарт, интернет и компютърни игри. Всъщност, какъвто и да е причинителят на зависимостта, става дума за едно и също заболяване.

Какви са първите стъпки, които трябва да предприема в търсенето на лечение?

1.    Да намеря информация – мога да започна с търсене в интернет пространството и да намеря отговори на въпроси като: „Какъв е този наркотик и как действа?”, „Какво се случва при зависимост?”, „Може ли да се лекува и как?”, „А къде се лекува?”, „Плаща ли се лечението?”.

Това, за което трябва да внимавам, е надеждността на източниците и професионализма на хората, които предлагат лечение. Трябва да помня, че чудотворно, бързо и лесно лечение няма, нито лекарство-панацея.

2.    Да намеря специалист – добре е да потърся такъв, който работи именно със зависими. Той може да бъде психиатър, психолог или социален работник. Възможно е да живея в малък град и там да няма такъв. Или просто да не познавам никого. Тогава мога отново да се обърна към интернет. Информацията там не винаги е актуална, но ако мога да се свържа с някой, който да ме насочи в търсенето, защо не? Мога да потърся Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта: телефон 0888 991 866.

3.    Да се срещна със специалист – това е начинът да разбера доколко е дълбок проблемът и какво ни предстои в справянето с него. Не е нужно аз да знам всичко за зависимостта, нито пък да се нагърбвам сам/сама с лечението ѝ. В такава трудна ситуация всяка помощ е добре дошла.

По какъв начин се лекува зависимостта?

Съществуват различни методи и програми за лечението на зависимост, повечето от които се прилагат и развиват по света от много години. Някои от методите се опират на голям натрупан опит и доказана с годините степен на ефективност. След като не съм специалист, а просто човек, който търси помощ и не познавам (добре) тези методи, е важно да имам предвид няколко неща:

•    Успешността на едно лечение зависи в най-голяма степен от желанието и усилията на самия зависим. Никой друг не може да се лекува вместо него. Ако той още не е съгласен на лечение, трябва първо да му бъде помогнато да се мотивира и чак след това може да се очаква някакъв успех. За процеса на мотивиране най-добре може да помогне специалист.

•    Няма един-единствен метод, който да е еднакво добър за всички зависими. Всеки човек има различни нужди, трудности и възможности, затова изборът трябва да се направи внимателно и след проучване и/или изпробване на повече възможности.

•    Само лекарства не помагат. Зависимостта съвсем не засяга само тялото, а и психиката, и поведението на човека. Приемането на едно хапче няма как да научи зависимия да се справя с проблемите си във всички области на живота. За това психосоциалната рехабилитация е от много голямо значение.

•    Няма как да лекувам своя близък тайно от самия него. Зависимият е основен участник в процеса на своето възстановяване и аз няма как да го избегна – все пак това е неговият живот.

•    Зависимостта е хронично заболяване, което може отново да се върне в живота на моя близък (дори и повече от един път). Това означава, че често пъти се налага отново да се предприеме лечение. Звучи обезкуражаващо, но шанс няма само за онези, които не опитват. Това, че няма излекувани зависими, не отговаря на истината. Излекуваните хора са сред нас, но ние дори не знаем, че са имали такъв проблем.

•    Зависимостта няма как да се лекува бързо – в рамките на няколко дни или седмици. Няма как толкова много и различни поражения, нанасяни с години, да се „поправят” за нула време. Лечението всъщност е един процес на учене и промяна, който изисква поне няколко месеца и още време за поддържане на постигнатото. Ако целта е да спася моя близък, то времето е най-малкото, което мога да инвестирам.

•    Участието на семейството в лечението е от огромно значение за неговия успех. Най-общо казано, стълбовете, които крепят едно лечение и го водят към успех, са три – участието на зависимия, участието на специалистите и участието на близките на зависимия. Липсата на който и да е от тях прави нещата значително по-трудни. Партньорството между всички е огромен плюс.

Следва продължение

Share Button

7 истини, ако Вашият близък е зависим

Ако някой, за когото Ви е грижа употребява наркотици, алкохол или играе хазарт, по начин, който вреди на здравето му, семейството, връзките, финансите или други сфери от живота му, вероятно се чувствате отчаяни и отговорни.

В тази ситуация е добре да имате предвид няколко неща :

  1. Зависимостта му няма нищо общо с Вас.

Може да сте негов любим, родител или близък, но зависимостта е лична. Не е изключено през ума Ви да мине идеята, че това се случва заради нещо, което вие сте направили или, че това е нямало да се случи, ако сте направили нещо по различен начин. Зависимостта обаче не е заради Вас. Вината не носи изцеление за никого, но вашето участие и подкрепа в лечението е нещо съвсем различно. Това е нещо, което би помогнало. Простете на себе си и на Вашия близък. Оставете миналото, за да можете да започнете на чисто и да работите върху решаването на проблема.

  1. Детоксът не е равен на лечение.

Това е често срещан мит. Според повечето хора лечението се изчерпва с приключването на детоксикиращата фаза. Употребата на психоактивни вещества както и играта на хазарт са далеч по-комплекси проблеми, които не могат да се решат за една нощ. Пропуска се най-важният момент – психическата зависимост. Решаването на този проблем отнема време и усилия. Трябва да бъдат променени някои мисловни и поведенчески модели, или да се създадат нови. Когато имате това предвид, ще можете да се въоръжите с търпението и силите, които ще са Ви необходими, за да извървите този нелек път.

  1. Никой не започва да употребява с идеята, че ще стане зависим. Или с тази цел.

Зависимостта започва с избор – изборът да взема наркотици или да пийна питие. Но това е избор, който много хора правят, без да станат зависими. Тогава какво кара някои хора да се пристрастяват, а други не? Няма еднозначен отговор на този въпрос, но много изследователи смятат, че комбинацията от генетични фактори, травми от детството, някои психични проблеми (като безпокойство, депресия, биполярно разстройство) и други индивидуални фактори, могат да играят предразполагаща роля за отключването на подобен проблем.

  1. Това, че някой е започнал лечение, не означава със сигурност, че е решил да се откаже.

Почти никой не се събужда с мисълта, че днес е един чудесен ден да спре употребата. Обикновено хората прибягват до лечение, притиснати от обстоятелствата – загуба на работа, проблеми в семейството, със здравето, загуба на пари или други инциденти. Дори при тези обстоятелства, понякога отнема доста време човек да се убеди, че животът му би бил по-добър без употреба на вещества.

Първата стъпка от лечението е да помогнем на човека да намери собствени мотиви за промяна. Решението за промяна рядко се взема с едно щракване на пръстите и категорично. Зависимият  може дълго време да отрича, че има проблем или периодично да се връща към тази идея. Да намира множество оправдания за поведението си или за нещата, които му се случват. Да отрича връзката между употребата и проблемите си. В началото на лечението мотивацията може да е много нестабилна. Добре е да имате това предвид и да не се отчайвате.

  1. Лъжите и манипулациите са част от болестта.

Вашият близък ще Ви лъже и Вие вероятно ще искате да му вярвате. Той вероятно също си вярва. Но това, което всъщност прави зависимият, е да защитава болестта си, защото веществата са станали жизнено важни за него. Това не означава, че трябва да оправдавате поведението му. Просто трябва да знаете какви са причините за това, за да не го приемате лично и да страдате. Вместо това се старайте да поддържате комуникацията открита и да очертавате ясни граници. Това ще защити и него, и Вас.

  1. Хората се връщат към употребата с причина.

В повечето случаи употребата започва като форма на самолечение с цел облекчаване на определени психически състояния като депресия, безпокойство, безсъние, психически травми и др. Ако тези състояния не бъдат взети предвид, не бъдат лекувани и продължат да се появяват, шансът човек да се връща към употребата, за да ги потиска, е голям. Зависимостта обикновено е симптом на други проблеми, чието преодоляване е част от цялостното лечението.

  1. Вие не можете да го направите вместо тях.

Няма нищо по-болезнено от това да виждаме как любим човек страда. Естествената реакция в такива ситуации е да се опитаме да го защитим. Това обаче понякога забавя процеса на лечение и дори може да влоши нещата, защото по този начин третираме зависимия като дете и отнемаме правото му на действие и отговорност.

По-добрият вариант е да му помогнете да помогне сам на себе си.

Например можете да изясните пред него, че повече няма да го издържате финансово, но сте склонни да финансирате лечението му, когато реши това.

Друго, което бихте могли да направите, е:

  • Да се консултирате със специалист в сферата на зависимостите. Той ще Ви подкрепи в този труден момент и ще Ви даде повече информация по темата.
  • Да се погрижите за себе си. Няма да направите добро на никого, ако битката на вашият близък със зависимостта навреди на психичното и физическото Ви здраве.
  • Не губете надежда и търсете варианти. Ако първият вариант за лечение не сработи, потърсете и му предложете друга форма на лечение или специалист.

Лечението е процес, който изисква време, търпение и усилия. Това, което можете да направите за своя близък, е да му дадете шанс да се промени и да го подкрепяте в неговия път.

Източник

Share Button

Спасители – или за поисканата и непоискана помощ

Случвало ли ви се е да искате да спасите някого? Да имате близък, който страда или има проблем, и да имате желание да го изведете от ситуацията, да направите нещо за него? – Предполагам, че да. Всъщност мисля, че повечето хора имат такъв подтик поне веднъж в живота си, особено когато става въпрос за близки хора. Това е особено характерна ситуация при случаите на зависимост в семейството. Като че ли често поне един от членовете на семейството влиза в ролята на спасител, а понякога цялата семейна динамика се върти около този сценарий. Под предлога и с идеята, че обичат някого или държат на някого, хората се втурват да  спасяват и да помагат, често без дори помощта да е искана. Разбира се има и ситуации, при които тя не просто е искана, а направо е изискана, до степен такава, че „спасителят“ като че ли е длъжен да я даде, да влезе в тази роля. И тук идва тънката граница по отношение на това докъде даването на помощ помага и вреди, докъде искането на такава е продиктувано от реална нужда или се превръща в нездрава стратегия за манипулиране и подчинение на другите.

Когато се помага…

В помагането няма нищо лошо. Напротив. Понякога е желателно, дори наложително. Даването на помощ е с цел човекът да може да се справи в конкретната ситуация, да се закрепи, да се справи , да продължи наред. Когато обаче това се превърне в непрекъсната линия на поведение – тоест в една и съща ситуация се повтаря едно и също поведение на несправяне, а помощта продължава да се дава или иска, идеята сякаш се видоизменя. Помагането е с цел подкрепа, съпричастност и предоставяне на възможност за промяна и развитие, а не с цел отмяна на отговорностите на другия и поставянето му ( или влизането му) в позиция на по-слаб, несправящ се и безсилен – това се превръща в перфектна (дисфункционална) стратегия за взаимодействие с останалите. Неравнопоставени взаимоотношения, в които много често хората стоят и намират начин как да функционират в тях и през тях, което макар и на пръв поглед да изглежда „работещо“, всъщност е доста разрушително, водещо до състояние на неудовлетвореност и фрустрация.

 

Да откажеш помощ…

Това от своя страна води до редица последици: вменяване на вина, изместване и неприемане на отговорностите, създаване на илюзорна представа за взаимоотношенията.

Помощта се дава, когато се поиска. Когато помощта не е искана, но въпреки това се влиза в ролята на спасител, може би е добре да се помисли доколко тази помощ е по посока на другия и дали по някакъв начин не обслужва нуждите и потребностите на този, който я дава.

Помощта се дава и се иска. Помощта може и да се откаже. И това не прави никого лош човек. Да откажеш или дадеш помощ е право, което всеки има. Понякога всъщност се помага много повече, когато помощта се откаже, отколкото когато се даде.

В такива ситуации е добре да се дава сметка за контекста на ситуацията, за това какво всъщност искаме да постигнем чрез даването  на помощ и доколко това е нещо,  от което другият има нужда или пък ние самите.

А вие кога помагате?

 

Share Button