Защо се чувстваме несигурни и как да спрем това?

Можеш ли да се почувстваш по-голям, без да караш другите да се чувстват по-малки?

От време на време, в някакви ситуации, всички се чувстват несигурни. Може да се чувствате непривлекателни, недостатъчно интелигентни или недостатъчно добре ситуирани в живота, колкото бихте могли да бъдете. Сравнявайки себе си с хората около вас, можете да се почувствате дори по-зле.

Някои хора компенсират несигурностите като се опитват да покажат, че са по-добри от другите. Те може непрекъснато да се хвалят с постиженията си, напомняйки на другите за успехите си (дори и ако другите са наясно с тях), или дори да подценяват и омаловажават приятелите си или членове на семейството си (психологът Алфред Адлер обяснява тази тенденция като „стремеж за превъзходство“).

В по-лошия сценарий жаждата за превъзходство означава, че стъпвате върху чувствата на хората около вас. Единственият начин, по който можете да се почувствате по-големи, е като накарате другите да се чувстват по-малки.

Има моменти, когато несигурността е добре обоснована и признаването на тези чувства е психологически здравословно. Ако сте били конфронтирани от „стремящ се към превъзходство“ колега, шеф или приятел, е нормално да поставяте под въпрос самооценката си. Разпознаването на това, че сте били манипулирани да се почувствате по този начин, може да ви помогне да разклатите тази негативна самооценка.

Също така можете да се почувствате несигурни въз основа на някакви актуални събития в живота ви: романтичният ви партньор възнамерява да ви изостави или изразява загриженост по отношение на бъдещето на връзката ви. Дъщеря ви, която е тийнейджър, крещи в лицето ви, че сте лош родител. Родителите ви могат да ви накарат да се чувствате неадекватно чрез посочването на всичките ви провали и пропуснати възможности. Във всички тези случаи се чудите в какво сте сгрешили. За да се почувствате по-добре в тези ситуации, е необходимо да разделите вашия принос и участие в ситуацията от тези на другия.

несигурни

Преживяването за несигурност може също така да възникне като отговор на истински заплахи, свързани с начина ви на препитание. Когато икономиката застива, ефектите оттекват в чувствата и мислите на работниците, които те имат по отношение на бъдещето си. Единственият начин да се овладеят тези чувства на несигурност е да получите уверение, че работата ви наистина не е застрашена. Ако обаче това не е така, вие ставате стресирани и вкъщи, и на работното място. Въпреки че осъзнавате, че проблемът не сте вие, а е икономиката, все още е трудно да не се занимавате мисловно с идеята за това как ще изкарвате прехраната си.

За да изпитат реакциите на служителите към несигурността по отношение на работата, психологът от Пекинския университет Hai-jiang Wang и колегите му изследват възможните стратегии, които работодателите могат да използват, за да облекчат негативните реакции на другите работници по отношение на проблемния климат на икономиката. В частност те са били заети с въпроса как да поддържат работниците емоционално въвлечени в работата им, така че да останат продуктивни. От гледна точка на стресираните работници, въпросът е малко по-различен: „Как може да се фокусираш върху работата си, а не върху притесненията си, когато разговорите за съкращения са навсякъде?“

Да се чувствате несигурни за работата си не означава задължително, че притесненията ви са реалистични. Wang и останалите забелязват, че несигурността на работното място е резултат от очакването, че работните ви задължения ще се променят или че ще загубите работата си, като тези притеснения могат да бъдат по-малки или по-големи в зависимост от ситуацията. С други думи „основната характеристика на несигурността в работата е нивото на несигурност, което работникът асоциира с неговата или нейната непрекъсваемост на работата“.

Предишните проучвания са показали, че несигурността в работата е често срещана, може да се появи независимо от всичко, което наистина се случва на работното място (или в икономика), а това моментално се отразява върху работното удовлетворение, чувството на отдаденост към организацията, усещането за доверие и дори върху здравето. Може да бъде много по-рационално да се справите с несигурността на работното място чрез укрепване на продуктивността ви, но дали ще направите това или не отчасти зависи и от отношението на вашите работодатели.

Wang и екипът му вярват, че ключовото съдържание на това, че работното място предоставя равенство при уравнението несигурност–продуктивност, е организационно правосъдие, или справедливото отношение към работниците. Колкото по-несигурно се чувствате, толкова по-важно за работното ви място е да се разпространи и утвърди посланието, че независимо от всичко, отношението към вас ще бъде справедливо. Това произтича от принципа, който Wang и другите определят като „теорията за управление на несигурността“. С колкото повече несигурност се сблъсквате, толкова повече щастието и продуктивността ще зависят от възприятието, че организацията ще се отнася честно с вас. Тези чувства на безстрашие ще ви позволят да се чувствате по-въвлечени в работата, което ще подпомогне увеличаването на продуктивността ви.

За да проучат връзката между несигурността на работа, организационната справедливост, ангажираността с работата и продуктивността, учените изследват работници и супервизори в голяма китайска застрахователна компания. Изследването се провежда на три вълни, така че взаимоотношенията сред тези фактори да могат да бъдат проследени във времето. Въпреки че изследването е корелационно, фактът, че информацията е налична от няколко времеви точки означава, че отношенията на по-ранно време могат да се използват, за да се прогнозират по-късни резултати.

Както прогнозират, Wang и екипът откриват, че по-несигурните работници чувстват, че колкото по-малко са ангажирани в работата си, толкова по-малко продуктивни стават. Това се появява само когато несигурните работници започват да считат, че организацията им не ги третира справедливо. При тези условия те се чувстват по-малко въвлечени в процеса и като резултат са по-малко продуктивни. Както авторите заключават, „справедливото отношение от организацията може да ги накара да се чувстват себеутвърдени в организацията и това да ги накара да променят негативното си отношение към несигурното работно място.“

Ако се чувствате несигурни, независимо дали това е на работното ви място или във връзката ви, това ще ви повлияе най-негативно, когато вярвате, че отношението към вас няма да бъде справедливо. Хората могат да се справят с несигурността, докато вярват, че някой се грижи за тяхното благоденствие. Да имате вяра в работодателя или в партньора си може да ви помогне да преминете през тези вълни на несигурност, които могат да ви завладяват от време на време.

В дългосрочен план справедливото отношение един към друг ни помага да се чувстваме по-сигурни, ангажирани, значими и продуктивни. Държейки това в ума си, то би могло да бъде от полза както за вас, така и за близките около вас хора и взаимоотношенията ви с тях.

Източник

 

Share Button

Знаци за хазартна зависимост

Хазартната зависимост не е трудна за установяване. Има знаци, които могат да ни насочат добре.

Кои са знаците за хазартна зависимост?

Четвъртото издание на Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства (DSM-IV) изброява следните критерии за патологична игра на хазарт (в DSM-V вече се нарича „разстройство, свързано с играта на хазарт“): свръхангажираност, толеранс, абстиненция, бягство, преследване, лъжи, загуба на контрол, незаконни дейности, риск за значима връзка и спасяване.

Свръхангажираност

Един сигурен знак за хазартна зависимост е свръхангажираността. Тя се проявява, когато играещият непрекъснато мисли за хазарт. Той или тя може често да си припомня отминали преживявания от игри. Животът на играещият сега е съсредоточен върху хазартната игра и върху това как да се сдобие с пари, с които да играе. Свръхангажираният играещ може да се измъква от определени задължения и да харчи пари, предназначени за други цели, просто за да получи удоволствието, доставяно му от хазартната игра.

Толеранс

По същия начин, по който злоупотребяващият с наркотици може да развие толеранс към употребяваното вещество, един от ключовите знаци за хазартна зависимост е, че играещият развива толеранс към хазартната игра. Играещият развива толеранс, когато той или тя се нуждае от все повече пари, за да получи желаното усещане, точно както зависимият към кокаин може да се нуждае от все повече кокаин.

Абстиненция – друг знак за хазартна зависимост

Спирането на играта може да доведе до абстиненция. Тя може да не се прояви като физическата абстиненция при спиране на вещество, но играещият, страдащ от нея, може да изпитва възбуденост и раздразнение, когато той или тя се опитва да играе по-малко или напълно да се откаже от хазартните игри.

Бягство

Хазартно зависимите могат да използват хазарта, за да избягат от света. Те може да се опитват да избягат от проблемите си или да се справят на негативните чувства на безпомощност, вина, тревожност или депресия.

Преследване

Хазартно зависимият може също да започне да преследва загубите. С други думи, когато играещият загуби пари, той или тя се връща на следващия ден, за да се опита да си ги върне или дори да спечели повече.

Лъжи

Може да сте забелязвали този знак за хазартна зависимост. Зависимостта може да доведе до лъжи за това как играещият намира парите за игра и за количеството време, което той или тя прекарва в игра.

Загуба на контрол

Ако вие или ваш близък сте опитвали отново и отново да спрете хазартните игри, това може да бъде знак, че сте загубили контрол над своята хазартна игра и че трябва да потърсите помощ.

Незаконни действия

Много играещи изпадат в такава нужда от пари за подхранване на тяхната зависимост, че прибягват до кражби – чрез дребни кражби, измами или злоупотреба със средства.

Риск за значимите връзки

Друг от знаците за хазартна зависимост е начинът, по който се засягат взаимоотношенията на играещия, включително работа, лични връзки, образователни възможности и други.

Спасяване – последен знак за хазартна зависимост

Последния знак е играещият да разчита на други хора, за да му помагат с пари за решаването на финансови проблеми, създадени от играта на хазарт.

Източник

Още за хазартната зависимост можете да прочетете в нашия сайт и тук.

 

Share Button

Гневът като проекция на непреодоляна депресия

Няма да се почувствате по-добре, наранявайки останалите.

Има смисъл в това, че много хора не искат да преживяват тъга, защото това причинява вътрешна болка. Също така е общоизвестно, че ако хората не могат да се справят с болката и депресията, това, което следва, са гневни действия или думи, обикновено насочени към някого, когото обичат. Това се нарича негативна проекция.

Разликата между гнева (симптом на депресията) и другите чувства е това, че когато сте гневни, можете да имате импулса да нараните другите. За овладяването на този подтик помага разбирането на това, че повечето гняв е основан на някакво дълбоко недоволство от факта, че сте били наранени.

Всички ние имаме отговорността да се погрижим за себе си, без да нараняваме тези, които обичаме. Колкото и странно да звучи, понякога искаме да нараним тези, които обичаме, защото те са тези, които могат да ни наранят най-много. Чувал съм двойки в терапия да казват: „Причината, поради която те мразя толкова силно, е защото те обичам толкова много.“

Гневът се появява в открити и прикрити форми. Единият начин, по който прикритият гняв ни наранява, е чрез подсъзнателното ни насочване към повторно преживяване на стари болезнени спомени. Например, ако жена е била наранена или подигравана от своя баща или брат и не се е справила с това, тя ще намери мъж, който да се отнася с нея по същия начин.

Във взаимоотношенията прикритият гняв наранява тези, които обичаме, защото когато личността се е дистанцирала или отдръпнала, партньорът го усеща. Ако се отдръпваме от партньорите си, ние ги нараняваме. Ако се чувстваме така, това трябва да излезе, за да се преодолее и да можем да се справим с него. Държейки се по начин, който кара някого, когото обичате, да се чувства толкова зле, колкото и вие се чувствате, води до деструктивност и в крайна сметка всички да губят.

гневът

Ако освободите гнева си несъзнавано или по пасивно-агресивен начин (като непрекъснато да закъснявате за вечеря или да не отговаряте на романтичността на партньора ви), вие в действителност не се освобождавате от този гняв и той не излиза навън.

За съжаление, възрастните могат да обърнат яростта навътре и да действат с гняв. Гневът отблъсква тези, които обичаме, и пречи на задълбочаването на връзката.

  • Оздравяването е, когато всъщност кажете на някого, когото обичате, как в действителност се чувствате, вместо да задържите чувството в себе си. Много по-лесно е, отколкото да лъжете себе си или да манипулирате партньора си. Ще живеете в нечестна връзка, в която никой не знае какви са истинските чувства и връзката няма да оцелее в морето на нечестността.
  • Как да се справите с някого, който задържа гнева си или действа прикрито? Не можете да им посочите, че са гневни – няма да ви повярват. Вместо това им очертайте ясни граници – например, ако винаги закъсняват, можете да кажете: „Ако закъснееш повече от 20 минути, ще започна да вечерям без теб.“
  • Ако партньорът ви ви лишава от признание и внимание, е нужно да му споделите, че разбирате, че той/тя е гневен, че желаете да го обсъдите и че имате желание да направите подходящите промени, ако е необходимо.
  • Ако не можете да говорите за това, без да го превърнете в кавга, е необходимо да се срещнете със специалист. Работата на терапевта е да създаде безопасно място за клиентите, за да изразят чувствата си и да проучат деструктивните си импулси.

В заключение: Ако има какъвто и да е признак на насилие, трябва да се предпазите и да защитите себе си и любимите си хора като потърсите помощ, дори това да означава да повикате полиция. Това може да бъде плашещо заради възможните последици, но всъщност алтернативата може да бъде много по-страшна.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/emotional-fitness/201805/is-your-anger-projection-unresolved-depression

Share Button

3 начина да се научите да обичате себе си

Много от нас си мислят, че вече го правят. Действията ни обаче показват друго.

Толкова много популярни съвети за самопомощ ни казват, че трябва да „се научим да обичаме себе си“. Това е добър съвет, но как точно да го направим?

Изглежда не е толкова просто. Често вярваме, че обичаме себе си, но въпреки това нашите действия и реакции, както и нашият живот, показват друго. И все пак любовта към себе си е от съществено значение за нашия личен растеж, за сбъдването на мечтите ни и за изграждането на здрави и щастливи отношения с другите. Вместо само да си говорим и да се уверяваме, че се обичаме, по-добре да съсредоточим усилията си в тези 3 насоки:

  1. Грижете се за себе си толкова всеотдайно, колкото се грижите за другите

Звучи просто, но много хора просто не го правят, защото мислят, че така стават егоисти или че собствените им нужди не са важни. Те обаче са. Не е егоистично да се грижиш за себе си. Състраданието и вниманието към себе си показва, че си загрижен за собствените си чувства и потребности толкова, колкото и за останалите. Отнасяйте се към себе си така, както (ще) се отнасяте към своите деца или към най-добрия си приятел – с грижа, внимание и топлота.

  1. Поддържайте своите граници

Напишете списък с нещата, от които имате нужда емоционално, неща, които са важни за вас и неща, които ви нараняват или ви разстройват. Може да са неща като да не ви изслушват; да не получавате съчувствие, когато сте наранени; да не се радват с вас, когато празнувате успех; да получавате любов и внимание без да молите за тях; някой да се грижи за вас; и да знаете, че има на кого да разчитате. Каквото и да е това, което е важно за вас, то Е важно. Не го пропускайте. И когато някой игнорира вашите потребности или прекрачи границите ви, вие ще го разберете, защото ще ви заболи. Не игнорирайте тези усещания. Вашите чувства ви подсказват кое е правилно и кое е грешно.

Покажете на хората къде са вашите граници, какво бихте толерирали и какво не. Ако те ви се извинят, можете да им простите. Ако не ви се извинят или продължат да игнорират границите и нуждите ви, вие трябва да създадете последствия. Например, ако кажете на партньора си, че имате нужда да ви изслуша и му споделите какво преживявате по повод на ситуацията, но той продължи да ви игнорира или ви казва да го преодолеете, вие трябва да отговорите на това с подходяща ответна реакция, като например да намерите някой по-подходящ, на когото да се доверите. Може би дори е подходящо да преразгледате отношенията си. Връзката е двупосочна улица и вашите нужди от любов, приемане и уважение трябва да бъдат посрещнати така както и тези на човека до вас. Да бъдете асертивни и да се погрижите за собствените си потребности ще повиши самооценката ви и ще подсили вярването във вас и в другите, че заслужавате да бъдете обичани и ценени.

  1. Правете това, което е необходимо, за да бъдете себе си

Първо открийте това, което ви кара да се чувствате добре. Няма значение какво е то, просто бъдете осъзнати за начина, по който се чувствате, когато го правите. Чувствате ли се изтощени от работа, но релаксирате, когато се занимавате с градинарство? Усещате ли радост, когато четете на децата си? Чувствате ли се живи и пълноценни, когато четете поезия или доброволствате? Открийте това, което ви кара да се чувствате добре и го правете колкото се може по-често. Да се чувствате добре е единственото позволение, от което имате нужда, за да правите нещата, които обичате да правите. С колкото повече любими неща се занимавате, толкова по-щастливи ще се чувствате. Ако това означава да се откажете от нещо друго –  направете го. Може би имате нужда да прекарате повече време насаме със себе си – тогава запазете в графика си един час и посетете галерия например.

Може би трябва да спестите пари, за да купите бои и четки, или да поискате от вашето семейство да се грижи само за себе си за няколко часа, докато се разхождате след напрегнат ден. Може би трябва да се присъедините към клуб, за да се срещнете със съмишленици, които ви вдъхновяват. Направете това, което трябва да направите, за да бъдете себе си, и не позволявайте на никого да ви обвинява, да ви критикува или да ви казва, че сте егоистични или глупави. Игнорирайте ги. Ще се почувствате по-добре, а и ще можете по-добре да откликвате на другите – и ще се харесате повече на себе си. Може дори да заобичате себе си.

Всички тези неща ще ви помогнат да развиете чувство за цялост, чувство за гордост от това, което правите и кои сте, и осъзнаване, че сте достоен, талантлив, способен и привлекателен човек, който заслужава да бъде обичан. А най-важният човек, който трябва да повярва в това, сте вие.

да обичаме себе сиИзточник:https://www.psychologytoday.com/us/blog/sense-and-sensitivity/201401/3-ways-learn-love-yourself 

 

Share Button

Експеримент на Аш: колко склонни сме да се съгласяваме с другите?

Социалната психология търси отговор на въпроса как индивидуалното поведение е повлияно от това на околните и от социалния контекст, в който това се случва. Едно от явленията, които са обект на засилен изследователски интерест, е конформизмът. Най-просто казано, с този термин се означава промяна на вярвания или поведение с цел вписване в определена група.

През 1951 година Соломон Аш провежда експеримент, с който проверява степента, в която социалният натиск върху определен човек от страна на мнозинството може да му повлияе да прояви конформизъм.

В експеримента са включени 50 студенти, на които се казва, че ще участват в тест на зрението. Всеки от тях влиза заедно с други 7 души в стаята, в която се провежда изследването. Показва им се поредица от общо 18 карти като тази по-долу, а задачата им е да преценят коя от номерираните линии е със същата дължина като тази вляво и да кажат на глас кой отговор смятат за верен.

Това, което участниците не знаят, е, че другите 7 души в стаята са сътрудници на експериментатора и задачата им е на 12 от картите да дадат един и същ грешен отговор, за който са се договорили предварително. Верният отговор винаги е очевиден и реалният участник казва отговора си последен.

Аш преброява колко пъти всеки участник се съгласява с мнението на мнозинството. Резултатите показват, че около 75% от участниците се съгласяват с погрешното мнение на групата поне веднъж, а 25% не проявили конформизъм нито веднъж.

За да може да прецени колко силно е влиянието на групата, Аш включва и контролна група, в която всеки участник влиза в стаята сам и дава отговорите си на същата задача. При тези условия само 1% от участниците дават грешен отговор.

След провеждането на експеримента повечето участници споделят, че не вярвали наистина, че отговорите на групата са верни, но са се съгласили от страх да не им се присмеят или да ги помислят за странни.

Двете основни причини, поради които хората проявяват конформизъм, са, че искат да се впишат в групата и защото смятат, че групата е по-добре информирана.

След провеждането на оригиналното изследване, Аш провежда серия други експерименти, за да провери кои фактори увеличават и кои намаляват проявите на конформизъм. Увеличаването на размера на групата увеличава и конформизма, но до определен момент. Най-високи нива на конформизъм се постигат при група от трима души освен участващия в експеримента и допълнителното увеличение на размера на групата няма влияние. Конформизмът се покачва и когато задачата е по-трудна.

Нещо, което може да понижи конформизма, е липсата на единодушие в групата. Ако има дори един сътрудник на експериментатора, който дава различен отговор, конформизмът спада с 80%. Възможността за даване на отговор, без групата да разбира какъв е той, има подобно влияние. Това е така, защото има по-малко социален натиск и няма страх от отхвърляне от групата.

Важно е да имаме предвид и критиките към експеримента, тъй като множество фактори могат да повлияят поведението. Според някои изследователи резултатите се дължат в някаква степен на особеностите на културата в САЩ през петдесетте години, когато хората се страхували да не бъдат заподозряни в поддържане на комунистически възгледи и се очаквала конформност по отношение на американските ценности. Също така се отбелязва, че тогава от студентите са очаквало да се подчиняват и съгласяват, докато сега ролята им е различна.

Използван източник: https://www.simplypsychology.org/asch-conformity.html 

Share Button

Легализацията на канабиса – Канада не се нуждае от още една търсеща печалби наркоиндустрия

Легализацията на канабиса с цел развлечение обикновено бива представяна като грижа за човешките права и свободи, дори за човешкото здраве, а също и като решение на множество проблеми в човешкото общество. Някои от защитниците на тази законова промяна може и да са водени от искрени алтруистични подбуди, но в крайна сметка всички живеем в една реалност, в която печалбите на големия бизнес са с най-голям приоритет. Едно мнение по повод на предстоящата легализация на канабиса в Канада от Michael DeVillaer.

Michael DeVillaer е асистент в Департамента по психиатрия и поведенчески невронауки и преподавател в Центъра за изследвания на зависимостите „Питър Борис“ към Университета „МакМастър“ в Хамилтън, Онтарио.

Когато канадците изразяват безпокойство относно предстоящата легализация на канабиса, правителството ги уверява, че индустрията на легалния канабис ще бъде строго регулирана, за да се защити общественото здраве.

Това обещание повдига важни въпроси: Дали легализацията на другите ни наркоиндустрии – на алкохол, тютюн и лекарства – е предотвратила вредите от злоупотребата с тях? Дали тези наркоиндустрии ефективно балансират между преследването на печалби и защитата на общественото здраве? Дали правителствената регулация на наркоиндустриите е ефективна?

Прегледът на изследователски и политически документи не е успокоителен. Множеството потенциални слабости в подхода на Канадското правителство към легализацията на канабиса са описани в моя доклад, публикуван от Центъра за изследвания на зависимостите „Питър Борис“ към Университета „МакМастър“.

Първо, изследванията недвусмислено показват, че много по-голяма част от сегашните свързани с наркотиците вреди и икономически разходи не идват от злоупотребата с незаконни наркотици, а от законни, регулирани наркотици – тютюн и алкохол. Размерът на вредите и разходите е огромен и това продължава година след година.

Епидемията от смъртни случаи, причинени от опиоиди, която се разпространява в Северна Америка, води началото си от поведението на легалната фармацевтична индустрия.

Второ, ние имаме история с неспособността на индустриалния сектор да балансира между желанието за печалба и защитата на общественото здраве. Индустрията пази приходите си като пренебрегва съществуващите регулации и се противопоставя на въвеждането на нови, базирани на доказателства реформи. Тя също така има история на нарушаване на закона за постигане на максимално големи приходи.

Трето, правителството не е склонно да одобри базирани на доказателства регулаторни реформи, а ефективността на съществуващите регулации често е компроментирана от толерантното им прилагане. Рядко подлаганите на оценка санкции обикновено не са достатъчни, за да спрат рецидивизма. Накратко казано, регулацията на наркоиндустрията не просто е далеч от перфектна, но е наистина неадекватна и допринася за постоянно високите нива на вреди от наркотичните продукти.

Първите признаци са, че изгряващата индустрия на канабиса се движи по същия път.

легализацията на канабиса

Може би има доставчици на медицинска марихуана, които имат най-добри намерения, но някои от големите играчи вече се отличиха с нарушаване на Канадските здравни стандарти за реклама, с тайни споразумения с криминални елементи, изтегляне на замърсени продукти от пазара и умишлена употреба на забранени пестициди. Никакви лицензи не са били отнети. Регулаторният надзор не се намесва в частния бизнес и не е ефективен.

Индустрията на канабиса сега гори от желание да направи невероятно доходния преход към пазара за употреба с цел развлечение.

На фона на признаците за конфликт на интереси, правителствената Работна група по легализация и регулиране на канабиса предлага препоръки, които изглежда, че облагодетелстват приходите на индустрията за сметка на общественото здраве.

Канадците трябва много повече да се страхуват от обсебената от печалби и лошо регулирана индустрия на канабиса, отколкото се страхуват от самия канабис.

Законовата реформа за канабиса предоставя възможност да се въведе подход, който наистина дава приоритет на социалната справедливост и общественото здраве пред печалбите.

Подходът започва с незабавна декриминализиране на дребните нарушения, свързани с канабис, което би спасило десетки хиляди най-вече млади канадци от криминални досиета, преди легализацията да влезе в сила. Това би спестило стотици милиони долари от разходите за правоприлагане и съдебни разноски всяка година.

Канада трябва да продължи да следва строго регулиран подход към легализацията, но аз твърдо заявявам, че господстващата движена от печалбите и лошо регулирана парадигма е опасна.

Канада трябва да създаде нестопански орган, отговарящ за канабиса, който ще работи изключително за целите на общественото здраве. Този орган ще обслужва само съществуващото ниво на потребителско търсене на продукти с канабис, без да има цели, свързани с разрастване на пазара. Епидемиологията ни учи, че пазарният растеж обикновено води до увеличаване и на свързаните проблеми.

Предложението за нестопански подход няма да бъде посрещнато топло нито от индустрията на канабиса, нито от правителството, което изглежда, че има финансова изгода от легализацията на канабиса за развлечение.

Все пак, имайки предвид наследството от провала на наркоиндустриите със стопанска цел да намерят баланс между печалбите и общественото здраве, нестопанският модел за канабис може да предостави единствената възможност за постигане на почти неутрално въздействие върху общественото здраве.

Източник

Share Button

Отвъд тревожността

Корените на тревожността и как се преодоляват

Тревожността има много различни форми, но може да бъде полезно да се помисли за три от тях, които са фундаментални: инстинктивна тревожност, травматична тревожност и когнитивна тревожност.

Инстинктивната тревожност“ произлиза от ситуации, свързани със заплахи или опасности по отношение на нашето оцеляване. Това е онова чувство, което преживяваме, докато ходим по ръба на висока скала, по нощните улиците на пустинен град или когато някой вербално ни тормози или заплашва с насилие. Инстинктивната тревожност е здравословна. Тя се е развивала през хилядолетията на човешката история и вероятно нямаше да сме тук без нея.

„Травматичната тревожност“ се отнася към травматичните житейски преживявания и опит (обикновено през ранни етапи от живота ни), които на някаква степен на психологическо ниво са оставили чувствителност и уязвимост. Травматичната тревожност се проявява много силно, когато попаднем в ситуации, които ни напомнят на първоначалната травма – например, когато човек, който е преживявал отхвърляне по време на детството си, започва връзка като възрастен  и открива, че страхът от отхвърляне отново се появява и го кара да се чувства несигурно. Друг пример е бивш войник, който чува експлозии или викове, които напомнят за травмата, която е преживял по време на конфликт.

Най-накрая идва „когнитивната тревожност“. Понякога тя действа върху инстинктивната тревожност, подбирайки определени опасности и „раздувайки ги“. Например, страхът от летене започва с инстинктивното чувство на опасност, което за повечето хората избледнява с времето, когато те вече са свикнали да летят. Но за други този инстинктивен страх се засилва от мислите – например, представяйки си, че самолетът може да катастрофира или че някой може да отвори спешния изход, представяйки себе си на 5 метра над земята, спомняйки си истории, че са чели за самолетни катастрофи… По подобен начин човек, който върви през гората през нощта, започва да си представя, че диви животни се насочват към него или че хора чакат зад дърветата, за да го нападнат.

тревожността

Въпреки това, в други случаи тревожността би могла да бъде чисто когнитивна, без да се базира на инстинктивната тревожност. Този вид когнитивна тревожност често е свързана с бъдещето, произтичаща от очакването на събития, които често пъти още не са се случили и може въобще да не се случат. Базира се на питането: „Какво ако?“ и въпроси като „Какво ще се случи, ако загубя работата си или жена ми ме напусне? Какво ако се объркам и изглеждам като глупак? Какво ако не съм способен да се справя? Какво ако поема прекалено голям риск и загубя всичко?“

Когнитивната тревожност може също така да се прояви по много изтънчен начин, като вид чувство за безпокойство в умовете ни – проникващо чувство на безпокойство, причинено от постоянната дейност на нашите умове. Независимо дали вниманието ни е заето, съзнанието ни е склонно да си обсъжда разни неща по странен начин. Това непрекъснато „мисленно обсъждане“ създава фундаментално безпокойство вътре в нас.

От тези три вида когнитивната тревожност има най-голямо влияние върху нас. Тя превръща инстинктивните страхове във фобии, които ни отнемат нашата свобода и щастие; оставя ни с усещането за несигурност, което ни възпира да поемем рискове; спира ни да живеем автенично като ни кара да се страхуваме от провал и отхвърляне. „Какво ако?“ въпросите създават въображаеми страхове за бъдещето, които ни държат заседнали в неудовлетворяващото настояще. И нещо друго, когнитивната тревожност прави така, че всъщност изразходваме времето си, насочвайки внимание си вън от нас – прекарваме часове в гледане на телевизия, или сърфирайки по интернет, тъй като имаме нуждата да избягаме от постоянното безпокойство на вътрешния ни диалог.

Справяне с тревожността

Всъщност няма начин, по който да се справим с инстинктивната тревожност, тя е здравословна и естествена. Травматичната тревожност може да бъде овладяна по време на и чрез терапия.

Но какво относно когнитивната тревожност? За щастие има също някои ефективни методи, които могат да подпомогнат облекчаването ѝ. Когнитивно-поведенческата терапия работи основно с идентифицирането на мисловните модели, които предизвикват появата на тревожността и фобиите и „заместването им“ с по-рационални и позитивни мисли.

Редовно имаме моменти, когато тревожността и умората избледняват и преживяваме усещане за леснота, благополучие и хармония. В тези моменти сме освободени от натиска да държим себе си заети и да преследваме нуждата от стимулиране и придобиване – живеем в почивка със себе си и настоящия момент.

тревожността

Тези моменти на „хармонично съществуване“ обикновено се случват, когато сме тихи и отпочинали и има спокойствие около нас, т.е. когато сме в природата, работим тихо с ръцете си, слушаме или свирим музика, след медитация, йога или секс. В такива моменти преживяваме усещането за естествено засилване на връзката между нас и заобикалящата ни среда и хора.

Тези моменти често се появяват случайно, но ключът да преодолеем когнитивната си тревожност е в това да положим съзнателно усилие да забавим и успокоим мислените си диалози. За това подпомага много и медитацията.

Източник

 

 

 

Share Button

Комуникация в семейството

„Човешката комуникация има поне три нива – синтактично, семантично и прагматично. На прагматично ниво комуникацията има за цел да окаже влияние върху поведението на участниците в общуването. В този смисъл на това ниво винаги има послание, информация за отношението ни към другия, заповед или молба. На най-високо отношенческо ниво всяка комуникация цели валидизиране (потвърждаване добрата самооценка) на участниците.“ (В. Сатир).

Комуникацията не е проста размяна на информация и често се оказва в основата на междуличностните конфликти. Всъщност общуването е сложен процес на размяна на смисли и в голяма си част е емоционално-натоварено, особено когато става въпрос за комуникация в семейството.

В „Прагматика на човешкото общуване“, Пол Вацлавик, Джанет Бивин Бавелас и Дон Д. Джаксън описват няколко важни аксиоми в комуникацията:

  1. На прагматично ниво не е възможно да не се комуникира.

С други думи, дори и отказът да комуникираш е комуникация, която информира другия, че по някаква причина отказваш да влезеш в диалог с него и издава определени емоции. Дори когато не изричаме думи, то на невербално ниво и чрез поведения предаваме послания.

  1. Комуникацията има две нива – съдържателно и отношенческо. Прагматичното (отношенческо или процесно) ниво на общуване е от по-висок порядък от съдържателното ниво на общуването и определя смисъла му.

Това на практика означава, че думите, които изричаме, са натоварени с емоционално значение и смисъл. Дори и да общуваме с непознат на улицата, начинът, по който интонираме посланието, подборът на думи и невербалните жестове могат да разкрият нашата нагласа към него. Отношенческият аспект на комуникацията важи още повече за семействата и за хората, с които сме близки.

  1. Природата на взаимоотношенията между участниците в комуникацията зависи от начина, по който те поставят пунктуацията на последователностите в комуникацията.

Поставянето на пунктуацията на различни места в процеса на общуване води до безкраен спор кой е виновен, чие поведение е причина и чие – следствие. Природата на човешките отношения е кръгова (тоест и двамата носят отговорност и си влияят), а не причинно-следствена (търси се виновникът). Иначе казано, поставянето на пунктуация на различни места в комуникацията ни завърта в кръга на: „Аз постъпих така, защото ти направи това…“, тоест поведението на единия се посочва като причина, а на другия – като следствие. Естествено всеки сочи другия с пръст и обвинение.

  1. Хората общуват и аналогово, и дигитално. Дигиталният език има много мощен логически синтаксис, но не му достига адекватна семантика в областта на взаимоотношенията, докато  аналоговият език има адекватна семантика, но няма адекватен синтаксис за недвусмислена характеристика на природата на взаимоотношенията.

Дигиталното общуване е свързано с начина, по който кодираме посланието си, т.е. го обличаме в думи. Хората започват да общуват преимуществено аналогово там, където дигиталната комуникация е невъзможна. В този смисъл много симптоми – психосоматични и поведенчески (изчервяване, главоболие, сърдечен пристъп, суициден опит, бягство от дома, изневяра и т.н.). Те могат да бъдат разбрани като аналогова комуникация, т.е. опит да се даде послание на другия, да се повлияе върху поведението му, без да се разговаря. Аналоговото общуване е носителят на отношенческия аспект от общуването и е общуване без думи.

  1. Всички комуникативни обмени са или симетрични, или комплементарни, в зависимост от това дали се основават на сходство или на различие.

Ако в едно отношение поведенията на А и Б се разглеждат като подобни и са свързани по такъв начин, че повече от дадено поведение на А предизвиква повече от същото при Б и обратното, тогава взаимоотношенията са „симетрични“ що се отнася до тези поведения. Това общуване може да се нарече общуване между равни.

Ако поведенията на А и Б не са подобни, а взаимно се допълват (както например гледането допълва ексхибиционизма) и поведенията са свързани помежду си така, че повече от поведението на А предизвиква повече от допълващото поведение на Б, тогава взаимоотношението е „комплементарно“. В този тип общуване единият заема горна позиция, като поставя другия в долна.

Ако помислите върху аксиомите по-горе, може би ще си дадете сметка колко много възможности за грешки в комуникацията биха могли да възникнат. Когато говорим за отношения в семейството и в двойката, нещата са дори по-сложни, тъй като разменените реплики не са независими, а имат определен контекст. Това, което се случва в определен момент, обикновено има дълга предистория, която е важно да се вземе предвид. Няма как да общуваме с близките си като за първи път всеки път, т.е. да не привнасяме нещо от миналия опит. От една страна, всеки влиза в отношенията със собствената си история и модели на общуване, а отделно в процеса на изграждане на отношения се създават нови модели, характерни за двойката/семейството, които обичайно се повтарят. По тази причина един конфликт трудно би могъл да се реши на съдържателно ниво.

Нека разгледаме следния пример:

Иван: „Какво ще ядем днес?“

Петя: „Мислех да направя паста. Много ми се хапва.“

Иван: „Не ми се яде паста. Направи пиле.“

Петя: (хвърля покупките на масата, разплаква се и излиза от стаята)

Ако помислим върху този диалог, на съдържателно ниво може би няма да открием нищо съществено и ще се изненадаме от крайната реакция на Петя. Всъщност проблемът не е в това какво ще ядат тази вечер или другата. Ако научим повече за отношенията в тази двойка и обичайните модели на общуване, изучим контекста, може би ще видим нещата в съвсем различен аспект. Например можем да разберем, че Иван никога не се интересува от мнението на Петя, а тя е обидена и наранена от това. Може би Петя се чувства невидима за Иван. Вероятно този модел на взаимодействие се случва често и се пренася не само в обсъждането на вечерята, а и във възпитанието на децата, планирането на семейните почивки и семейния бюджет.

Комуникацията не е само видимото, т.е. думите. Комуникацията е всичко онова, което се случва между двама – затръшнатите врати, въртенето на очи, мълчанието, критичният тон, виковете, заплашителните забележки, скръстените ръце, обърнатият гръб, неясните послания, главоболието, честите закъснения…

Бъдете чувствителни към емоционалните си преживявания и не се хващайте за думите. По-скоро мислете за това как тези думи ви карат да се чувствате и поемете отговорност за това как ще отвърнете. Ако се чувствате наранени или нападнати, ако усещате, че някой не зачита мнението ви, то не реагирайте импулсивно. Спрете порочния кръг и говорете открито за преживяванията си.

Ако имате трудности в това и усещате, че се въртите в един кръг, който наранява вас и вашите близки, то не се колебайте да потърсите помощ от специалист.

 

 

 

Share Button

Станфордският затворнически експеримент

Един от най-известните психологически експерименти е проведен в (и чрез създаването на) Станфордския затвор. Целта зад него е да се провери в каква степен хората се подчиняват на ролите на пазачи и затворници в симулация на истински затвор.

През 1973 година Филип Зимбардо провежда експеримента, за да намери отговор на въпроса дали насилието от страна на надзирателите в затворите се дължи на черти на тяхната личност или се дължи по-скоро на средата.

За да провери тези две възможности, Зимбардо превръща мазето на Станфордския университет в „затвор“ и набира доброволци, които да участват. Те били случайно разпределени в ролите на затворници или пазачи. Пазачите работели на смени, а затворниците били настанени по трима в стая. Направен бил и изолатор за затворниците, които нарушавали правилата.

Всеки от затворниците бил арестуван в дома си без предупреждение и бил завеждан в полицейско управление. След като им били взети отпечатъци, направени снимки и досие, били завеждани в „Станфордския затвор“. След пристигане в затвора им били отнети вещите и получили затворнически дрехи и номер, с който се обръщали към тях.

Пазачите били облечени с еднакви униформи и носели свирки на врата си, както и слънчеви очила, за да нямат зрителен контакт със затворниците. Те били инструктирани да правят всичко, което смятали за нужно, за да запазят реда в затвора и уважението на затворниците. Имали забрана да използват насилие.

Ролята на Зимбардо била да наблюдава поведението на двете групи участници и да е директор на затвора.

Налагане на авторитет

В рамките на часове след започването на експеримента някои от пазачите започнали да тормозят затворниците – будели ги през нощта и ги броели по номера. От своя страна затворниците също започнали бързо да влизат в ролята си – давали информация на пазачите за други затворници, да приемат правилата много сериозно и някои взимали страната на пазачите срещу други затворници, които не ги спазвали.

Наказания

Пазачите обиждали затворниците, давали им безсмислени задачи и ги наказвали да правят лицеви опори. Един от пазачите дори стъпвал на гърбовете на затворниците, докато изпълнявали наказанието или карал други затворници да сядат на гърбовете им.

Борба за независимост

Едва на сутринта на втория ден пазачите били изненадани от избухване на бунт. Затворниците премахнали номерата си и се барикадирали в килиите като опрели леглата си на вратата. Пазачите си отмъстили като използвали пожарогасител, за да накарат затворниците да се отдалечат от вратите. След това влезли в килиите и взели дрехите и леглата на затворниците. Водачите на бунта били отведени в изолатора и след това пазачите започнали да заплашват и тормозят затворниците.

Специални привилегии

Една от килиите била определена за привилегированите затворници, които участвали най-малко в бунта. Те получили обратно дрехите и леглата си и им било позволено да измият косите и зъбите си. Също така те получили специална храна в присъствието на другите затворници, на които не било разрешено да ядат. Целта била да се наруши солидарността между затворниците.

Последици от бунта

През следващите няколко дни пазачите ставали все по-агресивни и асертивни, а затворниците се подчинявали все повече. Затворниците били все по-зависими от пазачите и се опитвали да намерят начин да им угодят, като например им давали информация за други затворници.

Прекратяване на експеримента

Зимбардо имал намерения експериментът да продължи две седмици, но се наложило да бъде прекратен на шестия ден. Преди това някои от затворниците имали остри емоционални реакции – имали дезорганизирано мислене, изпадали в неудържим гняв или плач. Кристина Маслаш, психолог с докторска степен от Станфорд, интервюирала участниците и когато разбрала за насилието, изказала своето възражение.

Резултатите от експеримента показват, че хората се подчиняват на социалните роли, които се очаква да изпълняват, особено ако те са силно стериотипизирани. Освен това, затворническата среда изглежда провокира насилие от страна на пазачите, тъй като никой от тях не е демострирал садистични тенденции преди експеримента.

Според Зимбардо два процеса могат да обяснят подчинението на затворниците. Деиндивидуализацията може да обясни поведението на участниците и особено на пазачите. Това е състояние, в което човек е толкова потопен в нормите на групата, че губи усещането си за идентичност и лична отговорност. Пазачите може да са били толкова садистични, защото са имали усещането, че това, което правят, зависи от тях самите – а е било групова норма. От друга страна, заучената безпомощност би могла да обясни подчинението на затворниците. Те научили, че каквото и да правят има малък ефект върху случващото се с тях. Във фалшивия затвор непредвидимите решения на пазачите довело до това затворниците да се откажат да реагират.

Станфордският затворнически експеримент е известен не само като едно от най-впечатляващите изследвания, но и като едно от най-неетичните. Негова силна страна е, че променя управлението на затворите в САЩ. Една от промените е, че непълнолетните, обвинени във федерални престъпления, вече не се държат заедно със затворници в зряла възраст поради риска от насилия спрямо тях. Друг положителен резултат от изследването е, че след провеждането му официално се въвеждат етични насоки от Американската психологична асоциация. Сега изследванията трябва да бъдат одобрени от етичен комитет преди да бъдат проведени.

Източник: https://www.simplypsychology.org/zimbardo.html 

Share Button

Колко точно са пристрастяващи парти наркотиците?

Как разбирате кога ходенето по купони се е превърнало в проблем?

За Алис, 25 г., типичната петъчна вечер е означавала за нея да направи всичко възможно да намери парти. Преди няколко години тя буквално е живеела заради уикенда – излизала е всеки уикенд, подхранвайки непрекъснатите си купони с мощна комбинация от наркотици.

„В петък вечер пътувахме до всяка точка от страната, за да отидем на рейв парти и дори да трябваше да шофираме осем часа, не ни пукаше“, казва тя. „Прекарвахме там уикенда и после шофирахме обратно вкъщи. Всички бяхме нетрезви. Мисля само каква късметлийка съм, че съм жива.“ Алис, която е чиста от две години, е била зависима към кетамин и е имала проблеми с още няколко парти наркотика, включително MDMA (екстази) и кокаин. Сега тя живее в Amy’s Place – рехабилитационна програма в Лондон, основана от Фондацията „Ейми Уайнхаус“, и една от малкото резидентни програми в страната (Великобритания), които са само за жени.

Докато повечето разговори за зависимостта към наркотици са фокусирани върху веществата, които се смятат за „по-твърди“ – като опиатите и крек кокаина, много от експертите по намаляване на вредите са съгласни, че парти наркотиците също могат да бъдат проблем. MDMA предизвиква особено безпокойство, защото масово се счита, че той не може да доведе до зависимост. Хората, които го употребяват за забавление, обикновено смятат, че не е възможно да се пристрастят към него.

Но докато други вещества – като хероин и тютюн, могат да предизвикат физическа зависимост, употребяващите MDMA могат да стигнат дотам, че да мислят, че не могат да си прекарват добре на парти без него. „Ако свързвате гълтането на хапче с веселото прекарване, тази връзка става наистина силна“, казва Йън Хамилтън – преподавател по психично здраве в Университета „Йорк“. „Слушането на музика, релаксирането, събирането с приятели, хубавото преживяване са неща, които искате да повторите. Но може би единственият начин да получите този емоционален отговор вече зависи от взимането на това хапче.“

Формирането на психологическа зависимост може да не представлява непосредствена опасност като физическата зависимост, тъй като абстиненцията при последната може да бъде животозастрашаваща, но въпреки това, психологическата зависимост е значителен проблем за засегнатите от нея. Хамилтън казва: „Ако сте психологически зависим към нещо, за вас не е голяма утеха, че не сте физически зависим, защото крайният резултат е същият – вие търсите повече от наркотика.“ Хамилтън, чиято работа се фокусира върху връзката между употребата на вещества и психичното здраве, обяснява, че когато мислим за това дали парти наркотиците са станали проблем, е по-важно да мислим за това какво става, когато някой не употребява наркотика.

„Психологическата и физическата зависимост към всеки наркотик стават очевидни от това какво се случва при липсата му, а не от това какво се случва при интоксикация“, казва той. „Какво се случва, ако не можете да си го намерите или го спирате? Имате ли неприятни психически или физически усещания?“ Доминик Ръфи, директор във Фондация „Ейми Уайнхаус“, повтаря този въпрос. Ръфи, който също се възстановява от зависимост към наркотици, включително MDMA, казва: „Ако намирате мисълта да излезете навън, без да употребите вещество, за ужасяваща или непривлекателна, тогава имате някакъв проблем.“

Така са стояли нещата и за Алис, тъй като целият ѝ живот се е въртял около партитата. Било ѝ е трудно да се задържи на работа и е останала бездомна, живеейки в изоставени жилища и по приятели. Употребявала кетамин всеки ден и просто чакала да дойде уикенда, така че да може да излезе отново и да вземе още наркотици.

„Бях човек, който искаше да ходи по купони през цялото време, и исках всички да го правят с мен“, казва тя. „Но един по един приятелите ми престанаха да ходят по партита с мен, защото те имаха работа и живот и накрая останах само аз.“

парти наркотиците

Алис разбира, че има проблем и постъпва в рехабилитационна програма. Сега получава голяма подкрепа в Amy’s Place – програма, създадена специално за реинтеграцията на възстановяващи се зависими жени в обществото. Тя отваря врати съвсем наскоро заради липсата на места за възстановяване, предназначени само за жени.

Едно изследване показва, че без този вид подкрепа жените е по-вероятно да се върнат към зависимостта към наркотици в сравнение с мъжете. Също така, Хамилтън казва, че се смята, че жените са по-податливи към зависимост към MDMA, отколкото мъжете.

„Това, което изследването показва, е, че младите жени, тоест тези на възраст под 25 г., изглежда са в повишен риск от зависимост към MDMA“, казва той. Но все още не е известно защо това е така или доколко е голям този проблем.

Хамилтън казва, че изследванията на зависимостта към MDMA просто не са налице. Оценките за това дали веществото води до зависимост варират от 4 до 59% – интервал, който е твърде голям, за да се правят каквито и да било заключения.

И Ръфи, и Хамилтън посочват също, че другата трудност да се говори за зависимост към парти наркотиците е, че поведението на човека, който ги употребява, не съответства на нашето разбиране за типичния профил на един зависим. Тези вещества обикновено се употребяват само през уикенда и хората често успяват да задържат работните си места, така че може да е трудно да се разбере, когато някой има сериозен проблем.

„Има хора, които са способни да употребяват наркотици за забавление, да ги употребяват в петък и събота вечер и за тях това не е проблем“, казва Ръфи. „Но има един малък процент от хора, които откриват, че не могат да спрат употребата.“

Също така се приема, че средата в клубовете е катализатор за зависимост. Обаче Алис, която сега ще учи в Кралския колеж в Лондон, казва, че според нея парти средата не е причината за нейната зависимост. „Изобщо не смятам, че парти средата прави хората зависими“, казва тя. „Мисля, че проблемът възниква за някои хора, които са преживели травма през живота си. Хората са проблемът. Аз бях проблемът. Никога не са наркотиците, аз бях. За съжаление, някои от нас, които се опитваме да избягаме, стигаме до крайност.“

Източник

Share Button