Какви са механизмите за бягство от свободата?

В първата част на статията обърнахме внимание на взаимовръзката между свободата и отговорността. Колкото по-голяма част от живота си можем сами да определяме, толкова по-голяма отговорност носим. В съвременните индивидуалистични общества личността може сама да избира какво да сътвори от себе си – каква професия да избере, какво образование да получи, с кого да бъде, къде да живее, как да постъпва. Влиянието на семейството, религията, икономическата класа, половата принадлежност е много по-малко в сравнение с това в други култури или други исторически периоди. Разбира се, възможността за избор и то в особено важни аспекти носи и особено голяма отговорност за взетото решение, която не може да бъде споделена и личността трябва да носи сама.

За всички нас има ситуации на избор, от които много ни се иска да избягаме. Когато имаме неограничен брой алтернативи, а никоя от тях не ни се струва достатъчно привлекателна или всички те изглеждат чудесни, как въобще да направим избор? Можем ли да сме сигурни, че след това ще можем да понесем отговорността и последствията от него? Как да изберем да сме едно нещо и да се откажем от всички останали?

Когато отказът да се вземе решение и да се понесе отговорността станат модел на поведение, човек обикновено реализира това, което Ерих Фром нарича механизми за бягство от свободата. Те са ирационалният опит на личността да се справи с негативите на нарасналата свобода, тоест да избегне отговорността и несигурността. Фром откроява три вида: авторитаризъм, деструктивност и автоматично подчинение.

Авторитарният характер

Фром определя първия механизъм като „тенденцията към отказ от независимостта на собствената личност и нейното приобщаване с някого или с нещо извън нея, за да придобие липсваща ѝ сила“. Форми на този механизъм са мазохизмът и садизмът. Тези привидно противоположни проявления всъщност имат една и съща цел – личността да се съедини с друга, за да снеме отговорността за избора от себе си, да избяга от несигурността. В резултат на този стремеж и осъществяването му и при двете явления личността е в зависимост.

За мазохизма са характерни чувствата на малоценност, безсилие и нищожество, които надхвърлят съзнаваните недостатъци и слабости. Те не са резултат от обективна и разумна оценка на собствените качества и потенциал. Проявява се тенденция към самоподценяване, подчиняване на външни авторитети и самонаскърбяване. Личността се вижда като неспособна да се справи и търси на кого да делегира свободата и следователно отговорността си. Често другото проявление на авторитаризма се възприема като изключително подходящо за целта.

Същността на садистичното поведение е удоволствието от пълното господство над друго лице. Садистът също като мазохиста е зависим от своя обект, защото чувството му за величие произтича от господството му над друг. Въпреки тази зависимост, за околните садистът може да изглежда силен, властен, решителен. Това вероятно го прави и толкова привлекателен за мазохиста.

Важно уточнение е, че Фром разглежда садизма и мазохизма като личностови черти, което е далеч от обичайния смисъл на двете понятия. Авторът въвежда термина „авторитарен характер“, именно за да разграничи невротичните и перверзните прояви на садо-мазохизъм от типа характер, в който доминират такива нагони. Терминът е основателен поради отношението на садо-мазохиста към властта – той ѝ се възхищава, стреми се да ѝ се подчинява и същевременно самият той да бъде авторитет.

nazism

Ерих Фром свързва авторитарния характер с нацизма и неговото психологическо обяснение.

Авторитарният характер се възхищава и подчинява на властващия, като това става автоматично. Също толкова автоматично възниква и презрението му към безпомощните. Той желае да подчини слабия и да го унижава. Бунт към властващия се проявява тогава, когато има разочарование от недостатъчната му власт и следователно невъзможността да задоволи мазохистичните потребности на авторитарния характер. Наличието на бунт означава опит за самоутвърждаване, но желанието за подчинение не отслабва. Разпорежданията на властващия се приемат като житейска съдба. Това прилича поразително много на единението на природен и обществен ред, характерно за традиционните общества. Разпорежданията на властващия се възприемат като толкова неотменими, колкото и природните сили, на които човек единствено може да се подчинява. Щом животът се ръководи от сили извън човешките интереси и желания, щастието би било възможно единствено чрез подчинението на тези сили. Това е централната черта на авторитарното мислене.

Деструктивността

Деструктивността е вторият механизъм за бягство от свободата. В повечето случаи тя и садо-мазохистичните склонности са взаимно свързани, но има съществена разлика помежду им. Целта на деструктивността не е създаване на отношения на взаимозависимост, а унищожаването на обекта. Тя се корени в непоносимостта на безсилието и изолацията на личността. Това е втори вариант за избавяне от чувството за безсилие, породено от външния свят – чрез разрушаването му. Положението е следното: или личността унищожава света, или светът унищожава личността.

destruction

Деструктивността цели укрепване на личността чрез премахване на всяка външна заплаха. Това не е рационален отговор на реална заплаха за живота – собствения или на други хора. Деструктивността-бягство е ирационална, постоянно присъстваща в личността тенденция, която чака възможност да се изяви. Обектът не е важен и може да бъде всякакъв. Ако по някаква причина не се намери външен такъв, обект става собствената личност. Освен чувството за безсилие, за деструктивността има и други причини: страхът и скованият начин на живот. В съвремието сковаността има вътрешни основания. Свръх-азът успешно налага забрани и възпрепятства удовлетворяването на поривите. Фром се изразява по следния начин: „степента на деструктивност у отделните личности е пропорционална на степента, до която се ограничава експанзивността на живота им“. Колкото повече се пречи на подтика към живот, толкова по-силна е деструктивността.

Автоматично подчинение

Третият механизъм на бягство – автоматичното подчинение, е най-предпочитаният в съвремието. Той представлява изоставяне на собствената личност и възприемане на образа, определен от обществените норми. Личността става като всички останали, такава, каквато трябва да бъде и по този начин отпада несъответствието между нея и света. Изчезват и страхът от самотата, и безсилието. Като жертва своята личност, човекът се превръща в „автомат, идентичен с милионите други автомати около него“.

faces

Заедно с това се поддържа илюзията, че човекът е личност и чувствата, мислите и желанията му са наистина негови. Това, според Фром, не е присъщо само на хипнотичните състояния. Мисленето също може да има такъв псевдохарактер – хората се изкушават да приемат твърдения от авторитет и да ги представят за свои. Този процес може да бъде и неосъзнаван. Псевдомислителят заблуждава и самия себе си, че мнението му е автентично. Това представлява загуба на възможността за критично мислене, но псевдомисленето може да бъде рационално и съвсем логично. За да се разграничи истинското мислене от псевдомисленето, трябва да се отговори на въпроса не какво, а как се мисли. Активното мислене винаги води до нещо ново и оригинално. Оригиналност не означава, че никой друг не е достигал до такава мисъл, а че човекът сам е стигнал до нея. Същото важи и за чувствата – под натиска на това, което се очаква, човекът модифицира поведението и демонстрира чувства, които произлизат от принудата. Желанията също се поддават на това, което се приема за правилно.

Подмяната на оригиналните изяви на личността с псевдоизяви при мисленето, чувствата и желанията води до подмяна на оригиналния Аз с псевдо-Аз. Той е посредник, играещ ролята, която се очаква да има. Със загубата на собствената личност се засилва несигурността и следователно търсенето на одобрение от другите. Това тласка към все по-тотално подчинение, за да се отговори на чуждите очаквания по отношение на собствения Аз.

В заключение

Свободата не е нещо, което просто имаш и не може да бъде изразена с твърдението „Ще правя каквото си искам“. Свободата не е просто липса на принуда, а способност за създаване на себе си и понасяне на отговорността за това. И ако Сaртр е прав, че човекът е нещото, в което съществуването предхожда същността, то бягството от свободата e отрицание на себе си.

Share Button

Трите най-чести грешки, които родителите и партньорите правят с един зависим

Кои са най-честите грешки, които допускат родителите и близките на зависимите? Терапевтът Бевърли Глейзър дава отговор на този въпрос, изхождайки от практиката си.

грешки

Ако някой във вашето семейство е зависим, вие и всеки един от членовете на семейството ви също имате проблем. Както казват в Анонимните алкохолици, „Зависимостта е болест на семейството“. Въпреки това, вие не сте жертва. Имате властта да направите нещо.

Зависимостта е най-лошият кошмар на всеки родител или партньор. И аз ви уверявам, че вие нямате вина. Ако някой бяга в алкохола и наркотиците, за това няма една-единствена причина.

Зависимостта не се развива за една нощ. Някое парти от време на време, запиване през уикендите, докато това се превърне в зависимост. Винаги започва като забавление, докато вече не престане да бъде.

Тогава какво правите вие? Виждате дисфункцията: пиене, твърде много партита за твърде дълго време, харчене на твърде много пари, невъзможност да се задържи на работа и така нататък. Вие му натяквате и го придумвате да спре. Карате се и подкупвате, но нищо не става. Зависимият ще защитава поведението си и ще ви дава добри причини, за да го прави. Той ще ви манипулира и дори може да каже, че вие сте причината за всичките му проблеми!

Когато обичаният от вас човек е зависим, вие живеете във въртележка от емоции. Но вината и срамът са най-лошите от всички. Вие не можете да промените миналото. Да вървите напред е трудно катерене.

Тъй като искате да помогнете на любимия човек, вие лесно правите следните грешки:

1.    Спасявате: не измисляйте оправдания за зависимия. Когато го оправдавате, вие прикривате поведението му на зависим. Спасявате го от негативните последствия. За да може един човек да потърси помощ, той трябва да се сблъска с последствията. Спасяването не му позволява това.

2.    Игнорирате: Зависимият често сменя настроението си и има неуместно поведение. Той може да ви заплашва и да проявява насилие. Ако вие игнорирате това поведение, той ще продължи да ви малтретира и ще става по-лошо. Изправете се срещу него. Повикайте полиция, ако трябва. Покажете му, че е време да спре. Вие не приемате това и никой няма право да ви малтретира.

3.    Парите: ако му давате пари за наркотици или издържате финансово зависимия, това няма да го спре да краде или извършва други престъпления. Като му давате пари, вие му давате посланието, че приемате неговото поведение. Трябва да му създадете трудности. Да не отстъпвате. Кажете му, че го обичате, но при никакви обстоятелства няма да му давате пари, освен ако той не признае проблема си и не потърси помощ.

Това са трите най-чести грешки, които родителите и партньорите правят с един зависим. Не е лесно. Зависимият ще ви притиска, за да получи това, което иска, но вие трябва да бъдете твърди с него. „Не“ трябва да означава „не“, а не „може би“ или „да“. Ако отстъпите дори веднъж, той ще натиска по-силно и по-дълго.

Поради тази причина не е необичайно да потърсите подкрепа. Консултиране с психолог или групите на Ал-анон могат да ви помогнат, защото са малко хората, които разбират през какво преминавате. Целта е да останете силни заради себе си и останалите членове на семейството. Но крайната цел е да притиснете зависимия да потърси помощта, от която се нуждае, за да промени живота си.

Източник

Share Button

Митове, наркотици, деца и родители

Открийте истината зад някои от разпространените митове и погрешни схващания за употребата на наркотици и алкохол. Добре е да знаете, за да предпазите децата си.

митове

Чували ли сте някои от следните митове за употреба на вещества?

• Моето дете и приятелите му пият по бира през уикендите и това не е проблем.
• Децата просто експериментират.
• Най-безопасното място, на което децата могат да пият алкохол, е вкъщи.
• Щях да знам, ако децата ми употребяваха.
• Разбира се, че детето ми има пари, кола, кредитна карта, мобилен телефон и компютър. И какво е от това?

Тези митове за наркотиците не са просто невярна информация, те направо могат да бъдат опасни за хората, които вярват в тях. Предавани като обикновена мъдрост, митовете за наркотиците оправдават, извиняват или игнорират лошото поведение и оставят отворена възможност за тийнейджърите да злоупотребяват с вещества.

Моето дете и приятелите му пият по бира през уикендите и това не е проблем

Експертите го наричат „Правилото на двамата“: Двама приятели, две бири, две вечери от седмицата (обикновено петък и събота). Наричат го също рецепта за беда.

Тази комбинация може бързо до доведе до лоша преценка и потенциален риск и е причина за много посещения в спешното отделение. Имайте предвид това и наблюдавайте по-добре своя тийнейджър през уикендите.

Децата просто експериментират

Отнесете се към това сериозно: експериментирането не е безопасно. Дори първата употреба може да доведе до сериозни инциденти, наранявания и смърт.

Най-безопасното място, на което децата могат да пият алкохол, е вкъщи

Престъпление е да давате алкохол на тийнейджър. Дори и да не стане инцидент, вие носите отговорност пред закона, ако позволите на тийнейджъри да пият в дома ви. Следващия път, когато предложите питие на някой непълнолетен, помислете за това.

Щях да знам, ако децата ми употребяваха

Тийнейджърите влагат много енергия и находчивост в това да прикрият употребата на алкохол и наркотици. От дъвка (за да замаскират дъха си) до специално купен контейнер, който изглежда като обикновен предмет от домакинството (за да скрият наркотици), тийнейджърите са безкраен източник на изобретателност, когато искат да скрият употребата на вещества. Повечето родители разбират за нея месеци или дори години по-късно.

Разбира се, че детето ми има пари, кола, кредитна карта, мобилен телефон и компютър. И какво е от това?

Това са пет неща, които много от тийнейджърите имат (или имат поне част от тях). Тези неща най-често са им предоставени от възрастните и могат да се използват за придобиването на наркотици. Проверете за какво точно ги използва вашият тийнейджър. Ако ги използва за незаконни дейности, спрете му издръжката и му вземете предмета (телефон, компютър или друго).

Източник

Share Button

За автентичността или изкуството да бъдеш себе си

„Да бъдеш себе си“ звучи лесно, но си е висш пилотаж в себепознанието и себеизразяването. „Да бъдеш себе си“ е най-важното условие за създаване на истински отношения. „Да бъдеш себе си“ е изкуство, което трябва да се овладява и развива. Изкуство, в което трябва да се вложи търпение и любов.

Често се налага да свършим много работа, преди да се отдадем блажено на автентичното си Аз. Първо трябва да извървим пътя на себепознанието и себеприемането, да видим тъмните си страни, ограниченията си, да се научим да се обичаме дълбоко, безрезервно, отдадено, с уважение и почит. Да се научим да чуваме себе си. Да забравим стремежа към съвършенство. Да си дадем позволение Да бъдем.

Много често бъркаме импулсивността с това да сме себе си. „Той се прибра и веднага седна пред телевизора да гледа мач. Аз се изнервих. Само му казах, че е безчувствен простак и блъснах вратата след себе си. Той гледаше след мен изумено и неразбиращо. А аз имах тежък ден и просто исках да ме прегърне.“

Нашите импулси не винаги съм ние. Те са автоматичния отклик на даден дразнител. Често придобит и заучен отговор, но невинаги особено ефективен. И невинаги действащ в наша полза. Невинаги удовлетворяващ потребностите ни. Импулсивността означава да се отдадем на завладялата ни в момента емоция и да реагираме, без да помислим. Без да си дадем сметка какво ни казват чувствата ни и за каква потребност ни подсказват. В горната ситуация нашето автентично Аз би казало: „Имах тежък ден и в момента просто имам нужда да ме прегърнеш.“

Без драми и истерия.

Дори ако излезем извън психологията и обърнем внимание на значението на думата „автентичен“, ще видим, че автентично е нещо, което е основано на първоизточници. Нещо неподправено и достоверно. А кое е това в нас, което е първоизточник на нашите действия? Това са потребностите ни. Нуждата, която ни задвижва и насочва поведението ни.

За да бъдем автентични, трябва да реализираме няколко предварителни условия – да познаваме себе си, да разпознаваме потребностите си, да умеем да ги удовлетворяваме и изразяваме, когато те касаят и друг. Да си искрен и прям пред себе си и пред другите е фундаментът на това да бъдеш себе си. Когато не комуникираме истинските си намерения и желания, съзнателно или несъзнателно, въвеждаме хората в заблуда. Не сме в автентична връзка с другия, а го повличаме в така наречените от Ерик Берн игри.

Играта е поредица от допълващи се, скрити транзакции (реплики), които се развиват до определен, предвидим изход (подобно на сценарии за филм). Описва се като повтарящ се набор от транзакции, често стандартни, повърхностно правдоподобни, със скрита мотивация или, казано на разговорен език, играта е поредица от ходове с уловка или „трик“ (казвам ти това, но всъщност имам предвид друго). Игрите обикновено са непродуктивни. Замислите се за ситуации или отношения, които винаги се развиват по един и същ начин. Твърде вероятно е това да са игри, които играем. А има ли игра, значи липсва автентичност.

Kогато паданат маските...

Автентичността се случва, когато свалим всички маски и забравим за игрите.

Другото понятие в особена връзка с автентичността и отношенията с другите е понятието интимност. В „Игрите, които хората играят” Ерик Берн предлага първата хуманистична дефиниция на интимността, описвайки я като „спонтанна откровеност на съзнателен човек, лишена от игри”. Интимността означава откритост и уважение, както към себе си, така и към другия.  Интимността в чисто психологичен план означава да разголиш душата и мислите си. Когато сме в интимни отношения с другия, ние сме автентични. Ние сме такива, каквито сме. Ние сме искрени и открити. Заявяваме нуждите си и споделяме чувствата си. Когато сме автентични, позволяваме и на другия да прояви същността си, а не го вкарваме в игри и заблуди.

Отношенията на приятелство и любов няма как да се случат, ако не влезем в тях автентично. Ако не си позволяваме да се смеем, когато ни е весело, да изглеждаме унили, когато ни е тъжно, да повишим тон, когато се разгневим, да отстояваме позицията си, да показваме обичта си, да се радваме шумно, да говорим разпалено за хобитата си, да си позволим да плачем пред другия…

Това означава например да признаем първо пред себе си, че харесваме някоя жена/някой мъж и искаме да ги виждаме, а след това ясно и недвусмислено да я/го поканим на среща. Всичко това с ясното съзнание, че могат да ни отхвърлят. В зависимост от отговора да изживеем чувството, което ни носи ситуацията – радост, тъга, срам или гняв. Емоцията тук и сега. След това да се потупаме по рамото за смелостта и за това, че сме си дали шанс да бъдем щастливи, и да продължим с вдигната глава каквото и да се случи. Защото сме реализирали автентичното си Аз. А от това можем само да спечелим.

 

Share Button

Най-доброто от мен

За най-доброто от мен

 Преди известно време четох една книга: „Най-доброто от мен” – художествена литература.  Няма да ви разказвам сюжетната история, ще кажа само, че според мен си заслужава да бъде прочетена.  Макар и в един малко по-различен план от този в книгата, написаното ме накара да се замисля за някои неща, за най-доброто от мен.

В стремежа си да се развиваме, да бъдем успешни, да се харесаме на останалите, да бъдем обичани и приети, често се опитваме да се представим в най-добрата си светлина, да блеснем, да бъдем силни, успешни, съвършени дори. Не напразно се е появил и изразът: „ Дадох най-доброто от себе си “. Доколко обаче това е така?

Дали това е едно или повече неща – качества, състояния, емоции, мисли, поведения, постижения? Дали самите ние знаем кое е най-доброто от нас? А дали хората около нас знаят и успяват да го открият? А ние да го изведем и да им го дадем, да го дадем на нас самите? Дали това, което според нас е най-доброто в нас, бива възприето като такова и от другите? Едни доста елементарни въпроси на пръв поглед, но в същото време свързани с теми като самооценка, взаимоотношения, успех, провал.

Най-доброто от мен

Съвършенство, перфекционизъм?

 Не мисля! Чувайки още в началото тези думи, бих могла да кажа, че не смятам, че най-доброто в някого е свързано с идеално и в голяма част от случаите имагинерно психическо и физическо състояние. Не вярвам в тях. Не мисля, че са истински. Не мисля, че извеждат най-доброто от нас или пък дават най-доброто на другите. Напротив. Идеята за съвършенство поражда прекалено високи изисквания и очаквания – към себе си, към средата, към другите.

Съвършенството е различно от стремежа към развитие. Живеем, за да се развиваме, да следваме целите и мечтите си, но не бива да забравяме, че това, което ни прави такива каквито сме, това, което ни прави хора и това, което всъщност прави пътя на развитието толкова специален, запомнящ се и поучителен, са именно редицата малки несъвършенства, които притежаваме.

Човекът е разумно същество. Но освен че мисли, той преживява и изпитва редица емоции и чувства, които реално определят в някакъв аспект и типологията на отделните хора. Емоциите и чувствата не са и не могат да бъдат съвършени. Може би защото не могат да бъдат овластени изцяло или поне тяхната поява. А не бива да забравяме, че контролът е съществена черта, предопределяща съвършенството. И както вече казах, идеята за съвършенство е свързано с много изисквания, нереалистични и натоварващи очаквания, понякога дори садистични, с невъзможността за прошка и компромис. Идеята за съвършенство е свързана с много неща, които реално на едно ниво отричат човешката същност и природа. Няма как тогава това да бъде най-доброто мен, от някого.

Успехи, постижения?

 Давам най-доброто от мен, когато говоря и споделям единствено постиженията и успехите си? Дали това е най-доброто от мен? Едва ли. Идеята за споделяне на позитивните  преживявания и опит е чудесна и вдъхновяваща, но това отново е начин, посредством който показваме само онази част от себе си, която е свързана с успешния, силния и можещ образ, а всички ние не сме само това.

Представете си как би се чувствал някой, на когото показваме само успешните си страни и черти. Съществува реалната опасност или да ни идеализира или да ни демонизира (в зависимост от типа на психичното му функциониране и житейския опит, който носи, както и от типа взаимодействие, в което сме). И в двата случая става въпрос за крайности (каквото е и съвършенството само по себе си), а крайностите рядко водят до нещо положително.

Споделеният успешен опит в дозирани количества би могъл да бъде нещо много полезно и мотивиращо, но едва ли обобщава най-доброто от нас, защото това, което ни разкрива като цялостни и завършени личности, освен успешните и силните ни черти, е и онова, което показва нашата чувствителност, ранимост, нужда от другите. Да успееш сам и да позволиш на другите да се докоснат до малкото ранимо и несигурно дете в теб, понякога е много по-ценно от всичките споделени успехи и постижения.

 Разпознаване

 Дали самите ние можем да идентифицираме най-доброто в себе си? Дали знаем кое е то и ако не, как бихме могли да разберем? Понякога това е трудно. Хората често имат нереалистична самооценка – понякога необосновано завишена и нарцистично „напомпена”, а друг път твърде занижена и необосновано потъпкана. Разбира се, това е много свързано с житейския опит и психичния свят на въпросния човек. С травматичните му преживявания, с интеракциите с останалите, било то реални или психични фигури и образи. Понякога, когато ни е трудно да си отговорим на този въпрос, може би би било полезно да се замислим кое е най-доброто, което бихме искали да получим от другите.

Нека се огледаме. Нуждите на хората не са чак толкова различни, макар и понякога заявени и изразени по различен начин. В общи граници има потребности, които са идентични за всички, макар при различните хора да се появават в различни периоди от време или ситуации.

Така че, ако се чудим кое е най-доброто от нас, което искаме да развием или дадем и споделим с останалите, можем просто да се запитаме кое е най-доброто от останалите, което искаме да получим. Пробвайте и дори сравнете отговорите си. Ще видите, че колкото и различни да са на пръв поглед, един по-щателен анализ ще покаже, че реално имат много общо.

Най-доброто от мен (2)

Share Button

Човешката свобода и изборът

Темата за свободната воля представлява един от най-значимите въпроси за човека. Самите ние ли определяме действията си и избираме какви да бъдем или сме по-скоро определени от външни фактори (природни закони или пък висш разум под каквато и да е форма или име)? Имаме ли свобода да правим и да сме каквото сами изберем?

svoboda

Този въпрос бива разглеждан от различни философски течения, които понякога дават противоречащи си отговори (например детерминизъм и екзистенциализъм). Действията на човека могат да бъдат разглеждани като пряк резултат от външни причини (такива, които идват от средата или свързани с понятия като „Бог“ или „съдба“) или пък вътрешни (съдържанието на несъзнаваното), или да му се даде пълната свобода да „сътвори“ себе си (да избере какъв да бъде, да определи сам личността си, да избира независимо от каквито и да е външни или несъзнавани детерминанти). Няма смисъл да спорим дали философията е наука и дали постиженията ѝ могат да се считат за доказателства за наличието или липсата на свободна воля у човека. Особено когато става въпрос за понятия (в това число и свободната воля), за които нямаме инструмент за измерване, достигането до еднозначната Истина е невъзможно. Разполагаме с теории, които са обяснителни модели на дадено явление, и изглежда, че всеки от тях има своите силни и слаби страни. Това означава, че си имаме работа по-скоро с няколко истини отколкото с абсолютна Истина.

Мозъкът и свободната воля

През последните години популярен метод за изучаване на мозъка и връзката на определени структури с дадени психични функции е използването на невроизобразителни техники. Резултатите от такива изследвания са изключително интересни и ни дават възможност да наблюдаваме мозъчната активност на човек, който изпълнява разнообразни задачи, без това да му вреди по какъвто и да е начин.

Авторите на изследване, публикувано миналия месец, използват функционален магнитен резонанс, за да определят кои зони от мозъка се активират при волеви перцептивни актове. Участниците в експеримента били помолени да наблюдават как цветни букви преминават през два екрана. Те трябвало да преместят вниманието си от единия към другия, когато те сами решат, а учените наблюдавали мозъчната им активност. Резултатите показват, че определени области се активират преди и по време на преместването на вниманието.

Такива експерименти очевидно не могат да дадат пряк отговор на въпроса в началото на статията. Задачата, която трябва да изпълнят участниците, не отразява всички характеристики на свободната воля, не изключва влиянието на външни или несъзнавани причини и не гарантира, че преместването на вниманието в определен момент е плод на напълно съзнателен избор. Освен това активираните чрез тази задача мозъчни области може да са специфични единствено за решението за преместване на вниманието и да не са органичната база на свободната воля въобще.

Въпреки тези съображения, напредъкът в разбирането на мозъчните функции е важен и постиженията в тази област могат да ни помогнат да разберем по-добре защо „работим“ по начина, по който го правим.

Човешките потребности и бремето на свободата

Ерих Фром е автор на една по-цялостна теория относно свободата и я представя във връзка с потребностите на човека и взаимодействието му със средата.

Неотменните и универсални потребности на човека са, от една страна, придобиване на сигурност, бягство от самотата и, от друга, нуждата от свобода и създаване на собствения Аз. Човекът има нужда от връзка с другите, от реализиране на потенциите на въображението и разума, от установяване на трайни взаимоотношения в група, развитие на собствения потенциал, от формиране на светоглед и от стимулираща обстановка.

Проследявайки развитието на Западната цивилизация, Фром разкрива отношенията между универсалните потребности. Колкото повече свобода придобива човекът, толкова по-самотен и отчужден се чувства. Фром нарича процесът на отделяне на човека от първичните му връзки с природата „индивидуализация“. Той е характерен както за историческото формиране на личността през вековете в различните културни контексти, така и за индивидуалното развитие на детето. Първичните връзки предполагат липса на индивидуалност, но същевременно гарантират сигурност. Индивидуалността се създава чрез свободни избори, но се заплаща със сигурността. Едната страна на индивидуализацията е растежът на силата на Аз-а, а другата е засилващото се чувство на самота, което е сериозен проблем за човека. То е предизвикано от изчезването на първоначалната идентичност с другите и все по-ясното разграничаване от тях. Фром разграничава „свобода от“ и „свобода да“. Първото понятие обозначава освобождаването на човек от различни детерминанти, а второто – способността му да прави собствен избор. Механизмите на бягство се задействат тогава, когато има „свобода от“, но не и реализирана „свобода да“.

Според анализа на Фром Средновековието се отличава с отсъствие на лична свобода. Съществува само конкретен индивидуализъм като житейска реалност, което означава, че възможните избори на това какъв да бъде човек са ограничени до някакви основни типове без реална свобода за творчество. Църквата предлага утеха и обяснения на света. През този период личността в смисъла на индивидуалност не съществува, но потребността от сигурност е задоволена. Ренесансът и Реформацията разрушават стабилността, увеличавайки свободата. Фром обвързва духа на капитализма с този на протестантството и по-специално с характера на божеството. Бог е напълно трансцендентен, отвъден, и човек е изоставен сам в света. Търговията се разгръща. Ролята на капитала се усеща силно в индустрията, по-голямата част от обществото не разполага с производствени мощности. Разделянето на бедни и богати се задълбочава. Икономическите промени водят до промени в психиката: формира се съвременното понятие за време и трудът се утвърждава като върховна ценност. С разрушаването на средновековната обществена система изчезват стабилността и относителната сигурност на индивида. Класите стават подвижни и вече няма установено и неоспоримо място на всеки деец. Капиталистическото общество умножава свободата, а с това и несигурността, чувството за незначителност и съмнението относно смисъла на живота.

В съвременното западно общество човек като че ли е свободен да бъде какъвто и каквото пожелае. Ограниченията на избора, идващи от средата, са много по-малко отколкото през предишните исторически периоди и е възможно разгръщането на индивидуалността. И тъй като тя се осъществява чрез свободни избори, за които самият човек носи цялата отговорност, свободата може да се превърне в бреме. Когато човек не може на понесе тежестта на отговорността на избора си и несигурността, обикновено прибягва до това, което Фром нарича механизми за бягство от свободата.

Очаквайте продължение.

Share Button

Великобритания и епидемията от анаболни стероиди

Програмите за обмен на игли и спринцовки във Великобритания казват, че до един милион души злоупотребяват с анаболни стероиди в страната. Тревога буди и фактът, че възрастта на употребяващите става все по-ниска.
анаболни стероиди

Натискът върху мъжете да имат „напомпани“ мускули и добре очертани „плочки“ на корема е довел до осемкратно увеличение на броя хора, инжектиращи си стероиди, за последните пет години.

Нови данни от програмите за обмен на игли и спринцовки във Великобритания водят до предположението, че около един милион души употребяват анаболни стероиди, за да натрупат бързо мускулна маса и да подобрят постиженията си във фитнес залата или в спорта.

Тези хора могат лесно да купуват стероиди чрез интернет, след което бързо стават зависими, застрашавайки в дългосрочен план физическото и психичното си здраве.

Разследване на сутрешния блок по британската телевизия ITV е открило, че броят на венозно употребяващите стероиди в една програма за обмен на игли и спринцовки в Южен Уелс се е увеличил от 269 до 2161 души между 2011 и 2016 г.

За същия период е имало и увеличение с 50% на обажданията, свързани с анаболни стероиди, на Уелската информационна линия за наркотиците и алкохола.

Според изследване на Центъра за обществено здраве в Ливърпулския университет John Moores тези, които си инжектират анаболни стероиди, са в по-висок риск от заразяване с ХИВ, отколкото тези, които се инжектират с хероин.

В същото време в Есекс, от благотворителната фондация Open Road казват, че над 50% от посещенията в програмите за обмен на игли и спринцовки са на хора, употребяващи стероиди, като 32% от тях са започнали употребата наскоро. Една четвърт от последните пък са тийнейджъри.

Увеличение в броя на употребяващите стероиди, които посещават програмите за обмен на игли и спринцовки, е открито също в Глазгоу, Чешър, Мърсисайд, Мидълсбро, Уорингтън и Манчестър.

Разследването на ITV открива, че дори момчета на 14 г. могат да взимат стероиди.

Директорът на Центъра за обществено здраве Джим МакВей казва, че Великобритания е изправена пред епидемия, той като възрастта на употребяващите стероиди става все по-ниска.

„Става дума за търсенето на един стилизиран образ на тялото“, казва той. „Те искат да изглеждат добре без риза, да изглеждат като това, което се показва по телевизията, във филмите, на кориците на списанията – като мъже с много добро телосложение. Това е трудно за постигане, освен ако те не са напълно отдадени на тренировките и правилното хранене, затова мъжете посягат към анаболните стероиди като заместител.“

Джим МакВей казва, че тийнейджърите се тревожат много малко за дългосрочните ефекти.

Страничните ефекти на анаболните стероиди включват агресивност, параноя и бурна промяна в настроението. Това състояние, станало известно като „стероидна ярост“, предизвиква при употребяващите халюцинации и мисли за самоубийство.

Адам Трайс, 32 г., започнал да взима анаболни стероиди на 19. Те му докарали мисли за самоубийство, а накрая не му оставали повече от няколко седмици живот. Сега той помага на други употребяващи да спрат.

„Чувствах се като Супермен, а когато ефектът се изчерпваше, отново ставах най-обикновен човек“, казва той пред ITV. „Всичко се засилва, ти си по-силен, по-самоуверен. Но аз имах много психични проблеми“.

„Опитах се да се самоубия три пъти.“

Лекарите му казали, че му остава само месец, преди да получи сърдечна недостатъчност, така че той спрял стероидите.

„Не исках децата ми да видят как умирам“, казва той.

анаболни стероиди
Говорейки за личния си опит, Спенсър, 28 г., казва: „Не знаех за никакви опасности, свързани със стероидите, тъй като никога не бях мислил за тях. Предстоеше ми боксов мач, а човекът, с когото се боксирах, беше доста по-едър от мен и аз направих глупавата грешка да се опитам да мина напряко.“

„Исках само да бъда колкото се може по-силен и тежък за мача, така че приех лош съвет. Имах късмет, че беше за кратко и стероидите нямаха ефект върху мен.“

Лекарят Хилари Джоунс, водещ телевизионно предаване, казва: „Анаболните стероиди са много разпространени във фитнес залите. Всеки има достъп до тези вещества. Младите мъже в нашето общество са силно изкушени да изглеждат по-едри и силни, и да получават фалшива самоувереност от това, без да ги е грижа за страничните ефекти, които могат да се появят.“

„Хората употребяват анаболни стероиди в много по-високи дози, отколкото тези вещества се произвеждат в тялото, дори в сто пъти по-високи дози в сравнение с тези, които бихте употребявали по медицинско предписание с цел лечение.“

„Много хора мислят, че може да взимат стероиди, без да тренират много. Те са в по-голям риск. Това е причината да виждаме толкова хора с бъбречни увреждания, чернодробни тумори и други обичайни странични ефекти от огромни дози анаболни стероиди. Смятам, че трябва да помогнем на хората да научат за сериозните странични ефекти.“

Ако видите млад мъж, който е с телосложението на Шварценегер, почти плешив е, има акне, със стрии по ръцете и краката и е доста агресивен и раздразнителен, то вероятно виждате външните издайнически признаци на стероидна употреба.

„Но това, което не можете да видите, е това, което се случва вътре в тялото: повишено кръвно налягане, повишен холестерол, нисък брой на сперматозоидите, безплодие, смаляване на тестисите – списъкът е дълъг. Има много случаи на млади хора, които са получили инфаркт в следствие на употребата на анаболни стероиди.“

Източник

Share Button

Неумението да казваш „Не“ не е само твой проблем

Вероятно имате познати, които сякаш трудно успяват да кажат „не“. Вероятно вие самите сте такива.  Може би сте чували за това, че неумението да отказваш и да поставяш граници е сериозен проблем, който причинява много главоболия. За подобни хора често се смята, че са „душички“, които не умеят да отказват и се нагърбват с куп отговорности. Но наистина ли страдат само те? Неумението да отказваш има и друга страна на монетата и това е страната на получилия потвърждение на молбата си. Този, който разчита на дадената дума.

Сигурно имате поне един приятел, когото редовно чакате за среща, тъй като той е свръх натоварен и винаги му изникват неща в последния момент. Всеки път влетява на скорост и разказва как колегата го бил помолил да направи още нещо, въпреки че не било негова работа и работното му време било свършило. Или как той всъщност нямал време да се видите днес, но не могъл да ви откаже, та дори трябва да сте щастливи, че макар и с час закъснение все пак е дошъл. Тук често ни идва да възкликнем: „Защо просто не ми каза? Загубих поредния час от живота си в чакане.“

Или колега, който охотно се съгласява да вземе задачи, които не завършва в срок само защото е поел да върши още куп неща и не ви е признал, че е много зает. Защото просто не е могъл да ви откаже понеже сте му много приятен. Е да, ама не. Това, че не казваш „не“, невинаги означава, че наистина правиш услуга.

Когато човек трудно управлява времето си и поема твърде много задачи, които физически не би могъл да изпълни, това неминуемо води до сериозен стрес за самия него, а и до проблеми за другите. Хората, които често казват „да“, когато искат да кажат „не“, много често поемат ангажименти с ясната идея, че няма да могат да ги изпълнят. Това понякога  ги поставя в ролята на незаслужаващи да се разчита на тях и дори лъжци.

Обикновено проблемът с поставянето на лични граници е свързан с желанието ни да направим добро, да ни харесат, да ни приемат, да получим одобрението на другите, да не търпим критика за отказа си. Но какво се случва всъщност? Даваме ли си сметка какво наистина постигаме с поведението си? Често точно обратното на това, което целим.

Когато ни е трудно да отказваме, не успяваме да планираме добре, тъй като често изникват извънредни неща и всъщност изобщо не контролираме ситуацията, а тя контролира нас. Натрупвайки много ангажименти ни се налага да бързаме. Това от своя страна често води до закъснения, неефективно изпълнение на задачите, пропуски, грешки, стрес и напрежение (и за нас, и за другите). Трябва да си дадем сметка, че допълнително поетата задача не удължава автоматически денонощието. Тоест, понякога е абсолютно невъзможно физически да изпълним всички поети ангажименти. И това е въпрос на елементарни сметки на разход на време и лични сили.

It's okay to say _NO__

Не е проблем да казваш НЕ

От позицията на другия, този, който вече е делегирал отговорността или разчита на направена уговорка, това означава, че той може спокойно да построи плановете си съобразно очаквания резултат. Това е проста верига. Колкото и да не ни се иска, ние сме свързани с другите по много начини. Зависим от тях. И така, този, който не умее да отказва, поема задача в последния момент. Закъснява за фризьора си. Обърква графика му, а от там и графиците на всички останали клиенти, принудени да чакат за часа си. Примерът е много образен и прост, но показателен.

И така, ако сме от хората, които трудно отказваме, само защото много искаме да направим добрини на другите, при следваща ситуация е редно да се замислим: Имаме ли сили, време, ресурси да изпълним дадената молба? Реално ще направим ли услуга на човека, ако поемем отговорността? Ако имаме колебания, най-добре е да поемем дъх и спокойно да обясним, че с удоволствие бихме помогнали, но в момента не ни е по силите.

Уважителният отказ не прави лошо впечатление и не уронва личния ни авторитет. Откровеността и добронамереността също. Признавайки за действителната ситуация, в която се намираме, позволяваме на другия да планира собственото си време и задачи. По този начин зачитаме и уважаваме неговата личност.  А това би звучало така: „Днес съм много ангажиран/а, но имам желание да се видим. Реалистично е да успея към 21.00 ч. Ако това за теб е добър вариант, ще те чакам на „място Х“.

Когато поемем ангажимент, който не можем да изпълним само за да се харесаме или понеже се страхуваме от реакцията на отказа ни, рискуваме да си създадем реален проблем. Притеснението от това какво ще си помислят за нас другите е тревожност, страх, основан на хипотези и допускания. Докато дадената и престъпена дума може да ни коства нещо действително.

 

 

 

 

Share Button

Загуба

Дъжд

Капките дъжд барабанят по стъклото на прозореца. Навън е мокро и студено. Забързани хора с чадъри вървят по тротоарите и не виждат нищо около себе си. Навън е пролет, но времето с нищо не го подсказва. Мрачно и тягостно е. Сиво и потиснато е. Гледаш през прозореца, но не виждаш. Не усещаш миризмата на дъжд по нагрятия асфалт, не усещаш мириса на цъфналите дървета, не усещаш аромата на горещото кафе, в чашата, която държиш, не чуваш телевизора, който говори от другия край на стаята, забравяш, че котката се е сгушила в скута ти и нагрява така приятно, не долавяш съблазнителния аромат на прясно изпечения пай в другата стая, който направи по-рано следобед някак по инерция и машинално, като че ли няма значение, че семейството ти е в другата стая и сякаш не чуваш какво си говорят. Всичко това няма значение сега.

загуба (2)Другаде…

Няма, защото ти си другаде, далеч. В един свят, в който всичко това – дъждът навън, уютът вкъщи – те нямат значение, така както няма значение нищо, защото в теб е мрачно и тягостно, сиво и потиснато, защото твоите сълзи се стичат в душата ти, така както дъждовните капки, защото ти страдаш и болката е такава, каквато никога не е била, защото загубата е безвъзвратна и непоносима. И всичко е празно. И няма значение кой какво ти казва. Безсмислено е!

Много са…

Може би няма смисъл да ти обясняват за фазите на скръбта, за отричането, гнева, вината, депресията, приемането и това, че най-вероятно последните седмици живееш като насън и все още си в отричането.

Може би няма смисъл да ти казват, че загубите в живота са нещо неизбежно и за съжаление са неизменна част.

Може би за теб не е важно в момента, че всъщност в живота ти е имало много други загуби, за които дори не си даваш сметка.

Може би няма особен смисъл да ти се казва, че първичната травма и загуба са били още по време на първите ти глътки въздух, когато реално се случва най-голямата загуба – тази от сигурността на майчината утроба, загуба, която някои оплакват цял живот и не могат да я приемат (макар и несъзнавано).

Може би няма смисъл да ти се казва, че всъщност загуба е бил и моментът, в който инфантилните ти детски очаквания и представи са се сблъскали с изискванията на реалността и е настъпил моментът, в който разбираш, че не си център на света или поне не единственият.

Може би няма смисъл да разбираш, че първият ти неуспех е бил и първата ти загуба, свързана с представата и разбирането ти за предела на възможностите ти.

Вероятно няма особено значение, че краят на връзката ти с първата ти любов е бил също една съществена емоционална загуба.

Вероятно в този момент не си спомняш и не те вълнува, че когато за първи път не те одобриха на интервю за работа скърбеше.

Вероятно забравяш, че скръбта я имаше и когато напусна първата си работа.

Едва ли е важно за теб в момента, че всъщност съзнавано или не, животът ти, изборите, които правиш или не правиш, решенията, които вземаш или не вземаш, всъщност са продиктувани и провокирани именно от страха от загуба – дали от загубата на любовта на важна за теб фигура, дали от загуба на самата фигура – в реален или психичен план, дали от загубата на фантазия, дали от загубата на собствената си цялост.

Сигурно има още много раздели и загуби в живота ти, които сега изглеждат незначителни, за които дори не си спомняш. Вероятно има и такива, които сега напомнят за себе си и като че ли те дърпат назад.

Вероятно вината те разкъсва. Преживяването за самота е водещо.

Като че ли не можеш да си намериш място. Сякаш тялото ти не е твое. Като че ли всичко предизвиква дискомфорт и негативните преживявания са водещи. Тревожността понякога ескалира до непознати за теб предели. Сякаш околният свят се променя. Настъпват редица промени с теб и около теб.

Вече се е слувало, но си се справил…

Може би в този момент не си помняш и ти се струва невероятна идеята, че можеш да излезеш от това състояние. Сякаш болката, тъгата, гневът и ядът нямат край. Сякаш те поглъщат и заливат. Безпомощността те сграбчва и някак не те пуска. Всичко се слива и е еднакво. Празнотата. Пустота. Безвремие. Пустош.

Уви, животът е пълен с такива ситуации. Предстоят още много загуби. Лъжа и заблуда би било да мислиш, че няма да боли и няма да страдаш. Така както не би било вярно и това, че ще мине бързо. Не е вярно, че ще забравиш.

Не бива обаче да забравяш, че вече е имало подобни ситуации. Че те са преживяни. Че освен загубата е имало и това, което остава след нея – споменът за преди това, че остава това, което е занапред. Едва ли има нещо, което би могло да компенсира загубата, болката. Но има причини, заради които си заслужава да продължиш. Не ги забравяй!

Приемане…

Най-добрият начин да преминеш през това е да го преживееш. Потискането на това, което преживяваш, няма да промени същността на чувствата. Омаловажаването или замаскирането на емоциите също няма как да ги премахне. Отлагането на това да ги изведеш извън себе си понякога би могло да усложни състоянието ти и да засили преживяването за обреченост. Изплачи го, извикай го, но не оставай там.

Депресията може да бъде уютно убежище, но тя поглъща. Не е лесно да се примириш. Не е лесно да приемеш. Но не е невъзможно. Рецепта няма. При всеки е различно.

Огледай се! Виж нуждите си! Ако затъваш много – потърси помощ! Прави нещата като че ли. Не излизай от реалността – тя ще те държи и ще ти помогне да се справиш. Дай си време. Не се отказвай от другите неща в живота си. Спомняй си – спомените ще ти носят болка, но и ще ти помогнат да продължиш напред. Говори! Говори за загубата си и за болката си с всеки, който иска да те изслуша – това ще ти помогне да изкараш емоциите от себе си, ще ти помогне да свикнеш с мисълта, ще ти помогне да се примириш и приемеш.

Не забравяй, че състоянието ти е нормално! Нормално е да боли, нормално е да страдаш, нормално е да си позволиш да го приемеш.

Дъждът спря.

загуба

Share Button

В клиниката за лечение на хазартна зависимост – 2

В предишната част на статията за единствената във Великобритания Национална клиника за лечение на хазартна зависимост на Националната здравна служба (NHS) д-р Баудън-Джоунс разказва за случаите, с които най-често тя и колегите ѝ се сблъскват. Този път тя хвърля светлина върху възможностите за лечение.

Опции за лечение на хазартна зависимост

Повечето хора в клиниката за лечение на хазартна зависимост са в групова програма с когнитивно-поведенческа терапия, където говорят за своите преживявания и им се предоставят стратегии, с които да избягват изкушенията. Ако семействата са съгласни, се включват в семейна терапия, която също е полезен инструмент. Около 60-70% от пациентите не залагат, когато приключват лечението и продължават да не го правят 6 месеца по-късно.

Но психологическото лечение невинаги работи. По време на следобедна сесия д-р Баудън-Джоунс се среща с мъж на около 30 години, който преди се е справял добре в груповата терапия, но е имал сериозен срив и иска да опита медикаментозното лечение. Започнал е да залага отново, след като е осребрил чек миналата седмица.

хазартна зависимост

„Осребрих чека, защото имах нужда от пари. Имах махмурлук и не бях в състояние да взимам добри решения. Достъпът до 200 лири беше достатъчен, за да ме провокира“, казва той. Твърди, че има мисли за самоубийство заради завръщането към хазарта. „Преминах през доста тежък период миналата седмица след срива. Способността ми да се справям не беше на ниво“, споделя той с Баудън-Джоунс. Той пътува от град на 50 мили от Лондон, за да получи специализирана помощ в клиниката. Въпреки че има благотворителни организации, които предлагат лечение, хората имат доверие на NHS.

Предписана му е половин доза от лекарството, за да го взима всеки ден след закуска. „То въздейства на пътищата за възнаграждение; блокира чувствата, когато човек започне да мисли за залагане“, му обяснява тя. „Ако видиш букмейкър или машина, това предизвиква вълнение. Това лекарство ще блокира пътя за възнаграждение и няма да го усетиш. Ще потисне удоволствието от тази дейност и ще ти позволи да се концентрираш върху други неща.“

Следващият пациент казва, че е удовлетворен от това, че е спрял да играе хазарт напълно след само една сесия в клиниката. Влага цялата си енергия в поправка на антики и е взел автобуса от Бристъл за тази среща. Нетърпелив е да представи услугите си доброволно на други пациенти. „Не съм залагал от седем или осем седмици. Направо не е за вярване. В миналото съм бил в резидентни общности и съм участвал в срещи на анонимните зависими от хазарт. Нищо не проработи.“ Когато той ѝ казва, че спестява за ваканция, това буди тревога; тя го предупреждава да не се отпуска или да се счита за излекуван.

„Колкото повече пари спестяваш, толкова по-голям става рискът за теб. Правя това от години. Зависимостта към хазарт е коварна; никога не можеш да се отпуснеш около пари. Тези повредени вериги в мозъка ти са там от години и са се превърнали в утъпкани пътища. Сега си ги блокирал, но ако зависим към хероин каже, че е чист, но има скрит хероин вкъщи, това е риск. Същото е и с парите.“

Тя му препоръчва да се свърже с банката си и да поиска да забавят значителните преводи към него с три дни, за да предотврати спонтанното завръщане към хазарта. Контролът на стимулите е ключов елемент от стратегията на клиниката – помагат на пациентите с много практически техники, за да стане по-трудно за тях да имат достъп до средства и да намерят възможност да залагат.

Зависимостта към интернет

В последната година интересът на Баудън-Джоунс да помага на хазартнозависими се е разширил до зависимите към интернет. Тя търси финансиране, за да основе друга клиника, която ще ѝ позволи да помага на хората, чиято употреба на интернет е достигнала нездравословно ниво. Хора често се обаждат в клиниката за свои роднини, които са развили зависимост към интернет – най-разпространена е зависимостта към игри, но има и към порно, компулсивно пазаруване и социални мрежи. „Геймърите стигат до най-големи крайности. Те се отказват от всекидневието си. Зависимите играят по 12-14 часа на ден, забравят да се хранят, отпадат от университета си, губят работата си – не говорим за някой, който губи малко време в интернет. Особено проблематични са игрите, които събират заедно хора от различни часови зони и държави, защото това прави спирането трудно по което и да е време.

„Колкото повече такива заявки получавахме, толкова повече мислех за друга клиника. Това е разстройство също като хазартната зависимост. Разочароващо е да казваш не. Знам, че когнитивно-поведенческата терапия би работила много добре в тези случаи.“

Набирането на средства ще е трудно. NHS прави съкращения на бюджетите и има малко пари за подобни начинания. Когато клиниката отвори през 2008 година, това беше „златна епоха за зависимостите“. „Националната здравна служба е сериозно затруднена да обръща внимание на нови заболявания, защото се налага да използва всичките си пари за лечение на алкохолна и наркотична зависимост.“

Последният пациент за деня

Последният пациент за деня е жена в средата на четиридесетте си години, която залага от 25 години и е изгубила 10 000 лири тази година. Тази седмица е отишла с 10 лири в игралната зала и е изгубила и тях.

Пациентката се чуди дали може да започне лечение с налтрексон, което според нея звучи като чудо, но не е много вероятно да ѝ бъде предписано поради това, че тя приема и други лекарства.

„Последните четири месеца бяха извън контрол. Хазартът ме разсейва от другите проблеми, които имам“, казва пациентката. Нейният най-ранен спомен е за игра на покер с баща ѝ за джобни и свързва хазарта с топло и щастливо време в нейното детство.

„Когато чуваш историите, осъзнаваш, че зависимостта не се случва независимо от обстановката. Това са хора, които са израснали в домове, в които вече е имало значителна игра на хазарт; това често са хора, които имат генетична предразположеност към хазартна зависимост, хора, които са преживели сексуален, физически или емоционален тормоз. Виждаш човек, който е развил зависимост, но почти винаги това се е случило на фона на други неща, които я правят разбираема от психиатрична гледна точка“, казва Баудън-Джоунс.

„Обичам своите пациенти. Никога не се уморявам и не изпадам в бърн-аут (т. нар. професионално прегаряне). Обичам да прекарвам време с тях.“

Източник

Share Button