Съживяване на една „умъртвена душа“

Да събудиш отново „любовта си към живота“ с помощта на някой, когото го е грижа

Автор: Кари Барън

***

Преди известно време един човек, коментиращ в блога ми, беше избрал псевдонима „Умъртвена душа“. Терминът „душевно убийство“ се използва за  пръв път от драматурга Хенрик Ибсен. Той определя този феномен като „унищожаването на любовта към живота у друго човешко същество“. Преди много време психоаналитикът Ленърд Шенголд издава книга, наречена „Душевно убийство“. Там той описва как произволните правила и забрани или хроничната липса на емпатия могат да накарат едно дете да стане неуверено, лишено от живец и позитивни преживявания. Тъй като неговите естествени заложби и чувства не са оценени или забелязани, детето започва да се обърква каква всъщност е неговата идентичност и животът му е изпълнен с болка.

Също така, когато имаме налице „душевно убийство“, детето често идеализира „авторитетния“ възрастен и обезценява собствените си качества и личност. Тази изкривена реалност създава дисбаланс – както във вътрешния свят на детето, така и в начинанията, които то се опитва да предприеме във външния свят.

„Не мога дори да се опитам да направя това, защото не съм достатъчно добър, достатъчно умен…“

душевно убийство

***

Добрата новина е, че човек може да да бъде „спасен“. Нужно е обаче да се отдръпне от извършителя на „душевното убийство“ и да се сближи с тези, които оценяват и поощряват неговите автентични качества. Дори само един човек, изпълнен с любов и загриженост, може да внесе огромна промяна. Тъй като обикновено хората, преживели нещо подобно, често са много съвестни, смирени и жадни за признание, те много често могат да използват талантите си и да постигнат завидни успехи.

Въпреки че най-често родителите се възприемат като извършители, „душевно убийство“ може да се осъществи и от други хора – връстници, братя и сестри, учители, дори работодатели. Може да се случва по различни начини – с постоянни резки коментари, например, или пък с няколко добре премерени уязвяващи забележки. Разказвали са ми за това, как начален учител често се обръщал към едно от децата – дребно бледо момче, склонно към изчервяване – с епитета „невестулка“, а не с името му. По-късно това дете загива преждевременно (още докато е тийнейджър) в пътен инцидент.

Мой цветнокож клиент ми е разказвал по време на консултациите ни как докато е бил в гимназията е работел в ресторант, за да си осигури допълнително пари. Клиентът ми е бил съвестен служител, винаги е отивал навреме на работа и се е отнасял уважително както към клиентите, така и към колегите си. Въпреки това работодателят му не се е свенял да прави расистки изказвания пред него. Възмутен и огорчен до сълзи от това, което детето му трябва да търпи, баща му се е намесил и насилието е спряло. Тази ситуация добре илюстрира, че ако в живота ви има грижовен човек, който не се страхува да застане до вас, можете да устоите на изпитанията в една толкова неблагоприятна ситуация.

душевно убийство

***

В практиката си срещам хора, на които не им е било позволявано да сядат на определена маса в училище заради акнето си. Хора, които са били наказвани с физическо насилие заради това, че си позволяват слабостта да плачат. Срещам и хора, които са били подигравани за това, че не знаят коя е столицата на Грузия или за това, че са допуснали правописна грешка. Мога да давам още много примери. Някои родители (съзнателно или не) насърчават конкуренцията между децата си. Така всъщност децата започват да се борят помежду си за това кое дете да бъде обичаното и кое – засрамваното. Често „кастренето“ е доста дискретно. Ако мнението на някого постоянно бива незачитано, оборвано или заглушавано, се появяват инхибиции.

Отхвърляне, унижение или наказания заради това, че детето е дръзнало да изрази несъгласие могат да доведат до много лесно забележими симптоми – прегърбване, избягване на очен контакт, цялостно избягване на околните и постепенното изчезване на самоувереността.

душевно убийство

Беше ми споделено от мой клиент, че когато е бил на 13 години, е бил тормозен и пребиван от съучениците си. Причината: че е излизал с момиче, което преди това се е разделило с популярен техен съученик и атлет. Майката на този човек го посъветвала да се стегне и да отвърне на ударите с удар. Когато родителите му заминали на почивка, клиентът ми се опитал сам да се премести в друго училище с помощта на дядо си. След завръщането си родителите му категорично са отказали да се съгласят с направените промени и тормозът започнал – под формата на забележки, обезценяване и т.н. Постепенно клиентът ми се примирил със ситуацията. Замахът и ентусиазмът, които са му помогнали да се справи с такава трудна ситуация на толкова ранна възраст, постепенно започнали да изчезват. С течение на времето и благодарение на терапевтичния процес този човек все пак успя да си възвърне тези качества.

***

Прозренията – за себе си и за другите – и приемането на себе си могат да бъдат освобождаващи. Част от задачата е да се премахне идеализацията на близките или миналото. Също така да се изоставят вкоренени семейни ценности или модели на мислене, които всъщност могат да бъдат увреждащи за индивида. Само след това е възможно да разберем и да „притежаваме“ автентичните си качества и способности и да застанем в позицията на човек, който си е възвърнал способността да „обича живота“.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-creativity-cure/201706/reclaiming-murdered-soul

 

Share Button

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Share Button

Трева: как реших да я спра и какво се случи – част 2

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Първа част тук

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици: част втора.

Минаха малко повече от три седмици без трева и още чувствам ефектите на ТНС, напускащ тялото ми. Трудно ми е дори да пиша това. Изморена съм, концентрацията ми е ужасна и се чувствам много по-глупава, отколкото някога съм се чувствала, когато съм била напушена.

Мисля си за всички драматични части от „Безкрайна шега“ – романът на Дейвид Фостър Уолъс за нещата, които боготворим, за да изживеем живота си, и които често противоречат на тази цел – за зависимостта към тревата. Когато прочетох книгата задълбочено (и докато бях напушена) миналата година, пасажите ми се струваха глупави, но сега имат смисъл. Винаги съм мислела, че мога да се откажа от навика си, който отказвах да смятам за навик, когато поискам. Просто не виждах причина да го правя. Обаче за мен е трудно да спра да пуша. Постоянно мисля за това, че ефектите от детокса могат толкова лесно да се облекчат… с трева! Гаденето, главоболието, променливите настроения, загубата на апетит.

Лицето ми се покри с пъпки, което е толкова неприятно. Всъщност „неприятно“ е точната дума за това какво е за мен да преминавам през абстиненция от трева. Не е непоносимо ужасна, но ме изтощава. Няколко дни не ходих на работа заради смътното отвратително чувство, което виси над мен ежедневно. Но някак си се чувствам по-щастлива.

Неприятен е също и фактът, че лошата телевизия, на която се наслаждавах преди, сега нищо не струва. Всичките ми предавания всъщност са скучни и лоши. Разбира се, все още обичам телевизията – трудно е да избягаш от бягството от действителността във всичките му форми. Но няма нищо лошо в това да гледам по-малко телевизия.

Това, което ме опази да не пропуша отново (да направя рецидив?) е, че помня как стигнах до момента, в който поисках да спра. Една депресирана жена в „Безкрайна шега“ казва по отношение на тревата: „Чувствам се все по-жалка и ми е писнало от самата мен заради това, че пуша толкова много… Започвам да се напушвам и не мисля за друго, освен че трябва да спра да пуша всички тези масури, за да мога да се върна на работа, за да мога да започна да живея някакъв живот, вместо просто да си седя по пижама, преструвайки се на болна като третокласничка, и да пуша, и да гледам отново телевизия.“

трева

Тя е хваната в цикъл на спиране, пушене, спиране и пушене, а аз не искам да съм така. Канабисът е благо растение, трябва да е легално и хората, които го употребяват, трябва да са свободни да го правят. Доказано е, че то прави чудесни неща за толкова много хора, но може би не за мен.

Все пак ми е трудно напълно приема това и решението дали наистина да спра завинаги ме прави неспокойна. Как може тревата да е лоша, когато е добра? В края на първата седмица ходих отново на акупунктура и докато лежах на масата, с игли, поставени в края на ушите, челото, ръцете, краката и стъпалата, започнах да мисля за тревата, идвайки ми най-различни идеи за това как да подобрим взаимоотношенията си. Може би бих могла да я употребявам обредно и да създам някакъв вещерски ритуал, съвпадащ с пълнолунието? Може би бих могла само да празнувам 20-ти април всяка година? Дали съм откачен зависим?

Тръгнах си, без да знам отговора и все още не го знам. Но знам, че когато трябва да мина покрай чекмеджето, където съм скрила тревата, дори не помислям да го отворя, макар и да усещам хубавата миризма. Знам, че приятелят ми казва, че изглеждам като по-присъстваща личност, оставяйки настрана абстинентните симптоми. Знам, че всички ми казват, че се гордеят с мен, а аз обичам да получавам похвали и комплименти. Новите ми зависимости са терапията, физическите упражнения и акупунктурата, тъй като съм се посветила да бъда чиста от трева поне месец. Не спирам да си повтарям, че няма да позволя нещата да станат както бяха преди.

Източник

Share Button

Трева: как реших да я спра и какво се случи

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици.

Едно клише, което знам, е „нещата се променят за миг“. Друго клише, което знам, е, че клишетата са верни. Преди три съботи прекарах целия ден в леглото, постоянно правейки топчета трева, принудително пушейки ги и гледайки все по-безрадостните и безинтересни телевизионни програми от изгрев до залез, чувствайки омраза към себе си.

След като четири години често имах такива дни, следвайки рутината да си тръгна от работа и незабавно да грабна в ръце кристалната си лула, изведнъж ме осени: тревата донякъде ми съсипваше живота. Забелязах тази мисъл и седях с нея, без да съм сигурна какво ще последва после.

Преди този момент правех някои малки промени в начина си на живот в името на психичното си здраве. Започнах да ходя при психотерапевт, спортувах редовно и си правех акупунктура. На следващия ден, след като се напуших така, че да ми стане зле, имах час за акупунктура. След като известно време седях в чакалнята, моят акупунктурист Макс излезе, за да ме поздрави. Разменихме си няколко шеги и той ме попита дали се радвам на времето, което беше слънчево и топло от няколко дни, въпреки че беше зима. Казах, че да и се пошегувах за това как бях прекала предния ден обвита в тъмнина. Тогава станах сериозна и по някакъв начин думите просто се отрониха от устата ми: “Обичам трева… Но мисля, че трябва да я спра?“ Като го казах на глас, сама се уплаших.

Преди двамата с Макс работехме по това моята Чи енергия да тече по такъв начин, че да ме направи по-малко депресирана и тревожна. Първият път, когато отидох при него, бях напушена и преживяването ми от акупункурата беше удивително. Той заби игла в главата ми, няколко други в ръцете и краката ми и аз се почувствах така, сякаш концепцията за „трето око“ е напълно реална и моето е отворено.

Той внимателно ми посочи, че употребата ми на трева вероятно допринася за проблемите ми. И макар да се съгласих, заради което току-що му бях признала, всички хубави моменти, които бях прекарала с тревата, пробляснаха в ума ми. В моята глава аз държах топче трева, което имаше ръце, и двамата се въртяхме в забавен каданс. Извън моя унес Макс казваше, че ще ми постави няколко игли в ушите, за да мога по-лесно да се сбогувам с любимия си наркотик, а аз кимнах. Време беше.

Ушната манипулация беше крайно неприятна и се чувствах сякаш висях с главата надолу цял час. След като Макс най-накрая извади иглите, аз наистина се почувствах спасена. Тръгнах си, чувствайки се оптимистична и луда. Спирах тревата! На улицата се обадих на приятеля си Райън и му казах, че изоставям живота си на вечно напушена напълно или поне за период от време. Той беше шокиран, но и щастлив; винаги бе мразил да пуша, а аз пушех през цялото време. „Ще си върна обратно приятелката“, каза той.

Когато се върнах в апартамента си, взех тревата от нощното си шкафче и я пъхнах в едно чекмедже на тоалетката. Не ми хрумна да я изхвърля като някакъв драматичен жест. Беше февруари. Щях да спра за месец, може би за два и след това щях да реша как да продължавам. Може би дори щях да отпразнувам триумфа на своята воля на 20-ти април.

Бях при терапевтката си във вторник и ѝ съобщих новината. Мисля, че ѝ казах нещо за това как искам да „се опитам да имам по-добри взаимоотношения с тревата“. Вместо да пуша всеки ден, може би кратка почивка би ми помогнала да се науча да употребявам умерено?

Тя се усмихна и ми отвърна, че обикновено не става по този начин, имайки предвид, че трябва да помисля за пълно спиране. Тревата не е лечение на депресията, а е избягване на лечението на депресията, каза тя. Отговорих ѝ, че планирам да спра за месец и след това да видя как се чувствам. Тя каза, че това е добра идея и че се гордее с мен. Сега, добави тя, аз ще „чувствам чувства“; правех стъпка в правилната посока.

Кимнах и започнах да мисля как ще изглежда животът ми без трева… завинаги. Изглеждаше нещастен и непоносим, защото тревата прави всичко толкова по-весело. Все едно такъв е всъщност законът на природата. Но може би затова тя беше права.

Photo by Sharon McCutcheon on Unsplash

Когато се прибрах след работа този ден, изпитвах смътно желание да пуша. Пошегувах се със себе си, че то е отключено от спомена за старата ми рутина. Вместо да пуша, потърсих в Reddit хора, които се опитват да спрат тревата – което беше грешка! За мой ужас там имаше толкова много постове, които казваха, че симптомите на абстиненцията от тревата – която аз вече изпитвах – ще продължат с месеци. Спях лошо. Гърлото ми беше възпалено и се чувствах така, сякаш имах грип или нещо подобно. Белите ми дробове периодично ме боляха и бях раздразнителна. Но можеше да бъда по-зле, както разбрах: някои от обитателите на Reddit пишеха как са изкашляли смола.

На третия ден, откакто бях чиста, се събудих в 6:30 ч., защото Райън ме ръчкаше, правейки силно настоятелни физиономии и размахвайки ръце. По някаква причина мазохистично бяхме решили предната вечер да отидем на фитнес преди работа. Неохотно седнах в леглото и ясно показах нещастието си. Едвам бях успяла да поспя между странните сънища, макар да беше по-добре от първата нощ, когато получих паническа атака. Мелатонинът, който бях започнала да взимам, помогна.

Станах, отидох в банята и когато стигнах до вратата, запалих лампата. Щом усетих остро как електромагнитната радиация прогаря дупки в очите ми, отскочих и загасих лампата. Тогава, в тъмното, продължих напред и се блъснах с глава в стената до душа. Паднах на пода, плачейки. Дори не ме болеше.

Все пак, отидох на фитнес и след това на работа, но през останалата част от деня се чувствах зле и изморена. В този момент си мислех, че се чувствам така, защото съм станала твърде рано, за да тренирам по времето, предпочитано от най-големите ентусиасти, което определено не ми беше работа. Мястото беше претъпкано с блондинки в плашещи скъпи спортни екипи, носещи от онези големи кожени чанти. Убедена съм, че дори и да спра да се идентифицирам като тревоман, винаги ще се идентифицирам като мързел. Не мисля, че искам да стана амбициозна. Просто се опитвам да намеря покой.

В ретроспекция съм сигурна, че това беше абстинентен симптом, защото на следващия ден се чувствах също толкова изтощена. Завлякох се на сбирката на политическия клуб, в който членувам, като това, което наистина исках да направя, беше да спя. Срещнах моя другар Андрю, който пуши толкова, колкото пушех и аз. Казах му, че съм спряла тревата преди няколко дни и лицето му леко помръкна.

„О-о, аз съм тъжен“, каза той.

„Знам, аз също.“

Но когато си мислех за този момент – не си бях вкъщи, бях с приятел, подготвях се да обсъждам тактики, с които да предпазим и подобрим нашите общности – трябваше да отдам дължимото на факта, че бях трезва. Преди тази неделя, ако бях изморена, вероятно щях захвърля каквито планове имах, да се прибера вкъщи и да пуша.

Следва продължение

Източник

Share Button

Практическо ръководство за родители

родители

Годишните изследвания на Националния център по зависимости и злоупотреба с вещества (National Center on Addiction and Substance Abuse, накратко CASA) към Колумбийския университет в САЩ целят да идентифицират ситуации или характеристики, които увеличават или намаляват риска за това един тийнейджър да пуши, пие, да злоупотребява с алкохол, нелегални наркотици или медикаменти с рецепта. Тази година проучването на CASA с юноши и техните родители се съсредоточава върху това кои от действията на родителите – или бездействието им – влияят върху риска юноши между 12- и 17-годишна възраст да употребяват психоактивни вещества.

Резултатите са смущаващи. Всички майки и бащи заявяват, че са загрижени и притеснени за предизвикателствата, с които се сблъскват в отглеждането на децата си. Много от тях обаче не осъзнават как някои от техните действия влияят върху децата им и повишават риска от това те да започнат за злоупотребяват с психоактивни вещества. Много от родителите не са склонни да предприемат действия, така че да предотвратят ситуациите, които поставят децата им в по-голям риск от това да развият сериозен проблем, свързан с употребата на вещества.

В сравнение с времето, когато те самите са израствали, 8 от всеки 10 запитани родители казват, че в днешно време е по-трудно да си сигурен, че децата ти са в безопасност, а трима от всеки четирима родители споделят, че е по-трудно да отгледаш дете с „морал и добра ценностна система“. Като имаме предвид тези данни, няма как да не си зададем въпроса: „Защо има толкова много родители, които не оценяват какво въздействие има тяхното собствено поведение над децата им и уязвимостта им към психоактивни вещества? Или такива, които не полагат повече усилия?“

Тийнейджъри, чиито родители са въвлечени в живота им, е много по-малко вероятно да пушат, пият или да употребяват наркотици. За да бъде въвлечен един родител в живота на детето си, това означава да участва в ежедневието им, да почива и да се забавлява в свободното си време с детето си, да вечерят често заедно. Също така въвлеченият родител наблюдава детето си и го напътства кои поведения са приемливи – не само с думи, но и с положителни лични примери за здравословно поведение.

Проблемни родители

Много родители се справят добре с отглеждането и възпитанието на децата си. Но изследването на CASA от тази година идентифицира „проблемни родители“, които дават възможност (а в определени случаи дори насърчават) тийнейджърите си да употребяват тютюн, алкохол и незаконни лекарства по рецепта. Чрез действията си (и бездействието си) те се превръщат не в част от решението, а в част от проблема, който представлява тийнейджърската употреба и злоупотреба на алкохол и наркотици.

Според това проучване проблемни родители са тези, които:

  • Не следят кога децата им излизат от вкъщи и не знаят къде прекарват времето, когато са навън с приятели в училищни дни (от понеделник до четвъртък).
  • Не знаят как да държат на безопасно място, което няма да бъде достигнато от децата им, собствените си опасни и пристрастяващи лекарства, като болкоуспокояващи или стимуланти.
  • Не могат да разговарят адекватно с децата си за опасността от разпространение на наркотици в училище.
  • Дават лош пример.

“Знаете ли къде обикновено е детето ви в десет часа вечерта?”

Около 46% от родителите на тийнейджърите – в сравнение само с 14% от запитаните, които не знаят или премълчават, че децата им излизат – споделят, че действително е обичайно децата им да излизат през седмицата с приятели.

Да не знаеш къде е детето ти и какво прави е рисковано. Защо? Защото колкото до по-късно остават навън тийнейджърите с приятелите си, толкова по-вероятно е да имат достъп до алкохол и наркотици. Половината от тези тийнейджъри, които се прибират след 10 вечерта, казват че действително са имали досег с психоактивни вещества, а една трета от тези, които се прибират между 8 и 10 вечерта, също потвърждават това.

Родителите като пасивни „окуражители“

Някои родители пасивно насочват децата си в посока на употреба, като оставят небрежно из къщата силно пристрастяващи лекарства като Оксиконтин или Викодин и по този начин ги правят лесно достъпни за децата си. Една трета от децата, които злоупотребяват с предписани лекарства, казват, че ги намират у дома. Други 31% казват, че ги взимат от свои приятели. Тъй като е логично да предположим, че приятелите на тези 31% също намират лекарствата у дома, можем да твърдим, че повече от половината тийнейджъри, които злоупотребяват с лекарства, предписвани единствено от лекар, взимат тези лекарства от семейната аптечка.

Тийнейджърите, които приемат такива лекарства, смятат, че те са по-безопасни от наркотици, продавани на улицата – тъй като те са купени от аптека и родителите им също ги използват. Преди няколко десетилетия като правило родителите са заключвали шкафовете с алкохол. Може би е дошъл моментът сега да заключват и шкафовете за лекарства – или поне да следят броя таблетки, които употребяват, и за някаква евентуална липса.

Песимисти и наивни родители

родители

Почти всички родители – включително тези, които смятат, че в училищата на децата им се употребяват, държат или се продават наркотици – смятат, че е важно в училищата на децата им да има строга политика, която не толерира наркотици. Въпреки това обаче от почти половината от запитаните родители, които заявяват, че училищата на децата им са пълни с наркотици, само 39% от тях смятат, че е реалистично да се очаква училищата да се „изчистят“ от вещества.

Не е изненадващо (като се има предвид тази родителска нагласа), че 1 от всеки 5 деца в основни училища и почти две трети от тийнеджърите в гимназиален етап посещават училища, където има наркотици. Изследванията сочат недвусмислено, че в сравнение с тийнейджърите в училища, където няма наркотици, учениците в тези училища е три пъти по-вероятно да пушат марихуана и да се напиват в рамките на един месец, както и да пушат цигари и да пият редовно. Въпреки това една трета от родителите смятат, че наличието на наркотици в училище не увеличава риска от това децата им да експериментират с тях.

Тези песимистично настроени или наивни родители не бива да приемат, че наличието на наркотици в училище е неизбежно, също както са твърдо против това,  в училищата да има азбестови материали, които представляват риск за здравословното състояние на децата им. Би следвало тези родители да изискват да се премахнат наркотиците от училищата на децата им. Никое правителство не би следвало да изисква от родителите да пращат децата си в училища, където те ще бъдат изложени на психоактивни вещества.

Предписани медикаменти и марихуана

родители

Лесният достъп до незаконни вещества допълнително затруднява родителите в опитите им да останат свързани със своите деца в тийнейджърска възраст. Достъпността е майка на употребата и (за повечето тийнейджъри) лекарствата с рецепта и марихуаната могат да се набавят толкова лесно, колкото и бонбоните.

Всяка година питаме тийнейджърите кое от следните може най-лесно да се закупи: цигари, бира, марихуана или лекарства с рецепта. За пръв път откакто проучването CASA се провежда, лекарствата могат да се закупят по-лесно от бира. В сравнение с 2007 година юношите, които казват, че им е най-лесно да се сдобият с лекарства, са нараснали с 46%.

Марихуаната също е по-лесно достъпна от всякога – 23% от запитаните тийнейджъри могат да се сдобият с нея за по-малко от час, а 42% – за по-малко от ден. В сравнение с предходната година тийнейджърите, които могат да се сдобият изключително лесно с марихуана, са нараснали с 35%.

Операция „мама и тате в екип“

родители

Превенцията на злоупотреба с психоактивни вещества е основно работа в екип. Всяка майка и всеки баща би следвало да си зададе въпроса: “Правя ли всичко необходимо, за да помогна на детето си да премине през трудните тийнейджърски години, без да развие проблеми с тютюн, алкохол и други наркотици?”

Най-важно е поставянето на добър пример – въздържането от вещества, алкохол, цигари, както и използването на лекарства с рецепта с мярка. Най-притеснителното в тазгодишното проучване на CASA е, че приблизително една четвърт от запитаните тийнейджъри знаят за родители на техни приятели или съученици, които пушат марихуана, както и че десет процента споделят, че са чували за родители, които пушат „трева“ заедно с децата си.

Всеки родител би трябвало да наблюдава дейностите на детето си през учебните дни, да държи на сигурно и недостъпно място опасни лекарства, да изисква от детето си да не употребява нищо през учебните дни и цялостно да бъде въвлечен и ангажиран в неговото ежедневие.

Няма по-мощни примери за родителска ангажираност от това да мотивирате детето си да бъде духовно въвлечено или да участва в семейните вечери. Тийнейджъри, които са религиозно ангажирани и често участват в семейните вечери, са в много по-малък риск от употреба и злоупотреба на психоактивни вещества. Родителският екип е ключов тук. В сравнение с тийнейджърите, които посещават ежеседмично религиозни служби – независимо дали са католици, протестанти, евреи или мюсюлмани – тези, които никога не посещават такива мероприятия, е 3 пъти по-вероятно да употребяват марихуана и два пъти по-вероятно да пушат и пият. В Америка в 21-ви век е малко вероятно тийнейджърите редовно да посещават религиозни служби, освен ако родителите им не ги заведат.

А каква разлика внася семейната вечеря! Много по-малко вероятно е юношите, които вечерят с родителите си поне 5 пъти седмично, да пушат, пият или употребяват наркотици, отколкото децата, които имат семейни вечери по-малко от 3 пъти седмично.

Отплатата за добро родителстване е огромна: едно дете, което достига 21-годишна възраст, без да пуши или да употребява психоактивни вещества или алкохол, е почти сигурно, че никога няма да го направи. В днешно време децата няма как да преживеят турбулентното десетилетие между 11- и 21-годишна възраст без ангажирани родители. Ако родителите не са част от решението, те стават част от проблема.

Автор: Joseph A. Califano, Jr.
Източник

Share Button

Селфитис: съществува ли това разстройство?

Психолозите казват, че „селфитис“ – обсесивната нужда да се постват селфита – е истинско психично разстройство. Дали е така?

„Селфитис“ е истинско психично разстройство и хората, които се чувстват принудени постоянно да постват свои снимки в социалните медии, може да се нуждаят от помощ, предупреждават психолози.

Терминът за първи път е въведен през 2014 г. в шеговита новинарска история, за да опише обсесията (манията) да снимаме сами себе си. Според тази история Американската психиатрична асоциация обмисля да класифицира манията като разстройство.

След тази шега изследователи от британския университет „Нотингам Трент“ и индийския колеж по мениджмънт „Тиагараджар“ решават да изследват дали има истина в това явление.

Сега те потвърждават, че „селфитис“ наистина съществува и дори са изработили „Скала на поведението при селфитис“, която може да бъде използвана, за да се направи оценка на тежестта му.

Д-р Марк Грифитс, известен преподавател по поведенчески зависимости в Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Преди няколко години в медиите се появяваха истории, твърдящи, че състоянието „селфитис“ ще бъде класифицирано като психично разстройство от Американската психиатрична асоциация.“

„И макар, както се разбра, историята да беше шега, това не означава, че състоянието „селфитис“ не съществува. Изглежда, че сега можем да потвърдим съществуването му и изработихме първата в света „Скала на поведението при селфитис“, за да правим оценка на състоянието.“

селфитис

Степени на „селфитис“

Гранична – да си правите снимки поне три пъти на ден, но да не ги поствате в социалните медии.

Остра – да си правите снимки поне три пъти на ден и да поствате всяка една в социалните медии.

Хронична – неконтролируем импулс да си правите снимки постоянно и да ги поствате в социалните медии по-често от шест пъти на ден.

Скалата, в която резултатът е между 0 и 100 точки, е изработена въз основа на данните от голям брой фокус групи с 200 участници, които е трябвало да определят факторите, водещи до „селфитис“. След това е била тествана чрез въпросник, попълнен от 400 участници.

Участниците са били базирани в Индия, защото тази страна има най-голям брой потребители на Фейсбук, както и най-голям брой смъртни случаи в резултат на опити да се правят селфита на опасни места.

Откритията, публикувани в International Journal of Mental Health and Addiction, потвърждават наличието на три степени на „селфитис“.

Изследователите открили, че типичните хора, страдащи от „селфитис“, търсят внимание, често им липсва самоувереност и се надяват да повишат социалното си положение и да се почувстват част от група чрез постоянно постване на свои снимки.

Екипът е извел 20 твърдения, които могат да се използват, за да се определи тежестта на „селфитис“ като се оценява доколко човекът е съгласен с твърдението.

Скала на поведението при селфитис

Оценете твърденията по-долу с оценки от 5 („напълно съм съгласен“) до 1 („съвсем не съм съгласен“).

Колкото по-висок е броят на точките ви, толкова по-голяма е вероятността да страдате от селфитис.

  1. Правенето на селфита ми носи приятно чувство и по-добре се наслаждавам на обкръжението си.
  2. Споделянето на моите селфита поражда здравословна конкуренция между мен и моите приятели и колеги.
  3. Получавам огромно внимание като споделям селфитата си в социалните медии.
  4. Мога да намаля нивото на стреса си като си правя селфита.
  5. Чувствам се уверен, когато си правя селфи.
  6. Получавам по-голямо приемане в групата си от връстници, когато си правя селфита и ги споделям в социалните медии.
  7. Мога по-добре да изразявам себе си в своето обкръжение чрез селфита.
  8. Заемането на различни пози за селфи ми помага да повиша социалния си статус.
  9. Чувствам се по-популярен, когато поствам мои селфита в социалните медии.
  10. Правенето на повече селфита подобрява настроението ми и ме кара да се чувствам щастлив.
  11. Ставам по-позитивен по отношение на себе си, когато си правя селфита.
  12. Ставам по-силен член на групата си от връстници чрез постването на селфита.
  13. Правенето на селфита ми дава хубави спомени за случая и преживяването.
  14. Често поствам селфита, за да получа повече харесвания и коментари в социалните медии.
  15. Когато поствам селфита, очаквам приятелите ми да ме оценяват.
  16. Правенето на селфита моментално променя настроението ми.
  17. Правя си повече селфита и си ги гледам сам, за да повиша увереността си.
  18. Когато не си правя селфита, се чувствам откъснат от групата си връстници.
  19. Правя си селфита като трофеи за бъдещи спомени.
  20. Използвам инструменти за редактиране на снимки, за да подобря селфито си, така че да изглежда по-хубаво от това на другите.

селфитис

Д-р Джанартанан Балакришнан, сътрудник в проучването от Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Обикновено хората с това състояние страдат от липса на самоувереност и се опитват да се впишат в групата хора около тях, и могат да проявяват симптоми, подобни на тези при други поведения, потенциално водещи до зависимост.“

„Сега, след като съществуването на това състояние изглежда потвърдено, се надяваме, че ще бъдат проведени още изследвания, за да разберем повече за това как и защо хората развиват това потенциално обсесивно поведение и какво може да се направи, за да се помогне на най-засегнатите.“

Други психични разстройства, свързани с технологиите, които са били идентифицирани през последните години, включват „номофобия“ (страхът на човек да остане без мобилен телефон), „техноференция“ (постоянно нахлуване на технологиите в ежедневния живот) и „киберохондрия“ (човек се чувства болен, след като е търсил в интернет симптоми на заболяване).

Но сър Саймън Уесли, професор по психиатрия в Кралския колеж в Лондон, е по-скептичен по отношение на новото състояние.

„Изследването предполага, че хората се снимат сами, за да подобрят настроението си, да привлекат внимание, да повишат самоувереността си и да се свържат с обкръжението си. Ако това е вярно, тогава самият доклад на изследването е едно академично „селфи“.“

Д-р Марк Солтър, говорител на Кралския колеж на психиатрите, добавя: „Селфитис не съществува и не трябва да съществува. Има тенденция да се правят опити с една-единствена дума да се класифицират цяла поредица от сложни човешки поведения. Но това е опасно, защото дава реалност на нещо, когато такава реалност отсъства.“

Източник

Share Button

9 важни неща за употребата на психоактивни вещества – част 2

Първа част

Лойд Седерер, психиатър и доктор по обществено здраве, изброява деветте неща, които според него са най-важни, когато говорим за употреба на психоактивни вещества. В първата част на статията бяха обсъдени първите три важни променливи: възраст на започване на употребата, характеристики на употребяващия и средата и начина на употреба. Ето ги и останалите:

4. Чистота

Ясно е, че чистотата на дадено вещество има голямо значение. Хероинът често се смесва с различни химикали, които намаляват чистотата и това се случва на почти всяка стъпка от производството до разпространението до крайния потребител с цел увеличаване на печалбата – от лодката, с която се трафикира до бандите, които го разпространяват към регионални, местни и улични дилъри. Това е причината зависимите и употребяват големи дози да намират, че дозите са недостатъчни дори да спрат абстинентните симптоми.

Същото се отнася и за кокаина и метамфетамина.

Изключение е канабисът: чистотата е по-висока, растенията за генетично подбрани да бъдат 60 пъти по-силни отколкото са били преди десетилетия.

А хероинът от друга страна е силно разреден в момента на употребата. Това е отчасти причината за растящия брой смъртни случаи поради свръхдоза: дилърите го смесват с фентанил (и братовчедите му), за да дадат на употребяващия по-силен ефект. Фентанилът е 50-100 пъти по-силен от морфина и количество колкото едно или две зрънца сол могат да убият доста хора.

Колкото по-чист е наркотикът и колкото по-малко замърсители има, толкова по-силно е въздействието върху централната нервна система.

5. Потентност/сила

Колкото по-силен е наркотикът, толкова по-силно неврохимично въздействие има. Множество различни психоактивни вещества (включително хероин, кокаин, метамфетамин и алкохол – най-недобре разбираното и най-широко използваното вещество) предизвикват отделянето на допамин, особено в област на мозъка, наречена nucleus accumbens, която е малка, но особено важна зона в мозъка, отговаряща за удоволствието, награждението и отблъскването.

Колкото по-силно е веществото, толкова по-силен е ефектът. И въпреки това почти никога не знаем силата на наркотиците, купени на улицата или тъмната мрежа.

6. Полуживот

Ксанаксът (алпразолам) е въведен за обществено ползване в САЩ през 1969 година. Аз го предписвах на пациенти с много силна тревожност или безсъние, свързано с клинична депресия, за няколкото седмици, които трябва да минат, докато подействат антидепресантите. Но скоро научих, че бързото и ефективно действие отслабва за няколко часа и пациентите се будят през нощта, чувстват се ужасно и изпитват нужда да приемат нова доза от лекарството. Това е причината ксанаксът да бъде изместен от лекарства с по-дълго действие.

Полуживотът на дадено вещество е времето, за което концентрацията му в кръвта на употребилия намалява с 50%. Официално обявеният полуживот на ксанакса бил 11 часа средно, но пациентите ми казваха, че усещат отслабването на ефекта по-бързо от това – за няколко часа. Едно алкохолно питие, изпито от зрял човек, има полуживот около половин час. За метамфетамина този период е от 6 до 12 или повече часа в зависимост от характеристиките на употребяващия.

Полуживотът следователно влияе на времето за възникване на желание за повторна употреба и колко скоро употребяващият ще започне да изпитва абстинентни симптоми.

7. Оригиналният източник

Когато наркотик се извлича от растение, а не се синтезира в лаборатория, веществата в растението влияят на психоактивните качества, употребата и потенциала за развитие на зависимост. Канабисът е добър пример. Той съдържа над 60 канабиноида, активни вещества. Двете основни са тетрахидроканабинол (THC) и канабидиол (CBD). На THC се дължи психоактивния ефект, а CBD няма такива качества.

Когато пушех канабис в колежа, нивата на THC бяха ниски; за да се усети ефектът, трябваше да се употреби по-голямо количество. Днес, благодарение на сложна генетична модификация на растенията, потентността на THC е често 60 пъти по-висока. Това може да се смекчи, ако концентрацията на CBD също е висока: CBD служи защитава употребяващите и особено младите хора и уязвимите към развитието на психоза от развитието на психотични симптоми. Те могат да продължат и след като кръвта се изчисти от наркотика). Изследвания проверяват дали това вещество може да се използва за създаването на нови антипсихотици.

Сложността на растителния организъм влияе на въздействието им – и на търсените ефекти, и на нежеланите.

8. Пречистване и извличане

Когато листата на коката се берат и дъвчат, ефектът е много по-мек отколкото този на кокаина, в който има по-висок процент от активното вещество. Крекът е дори с по-силна концентрация, което прави ефектът му още по-силен.

Подобно на това, психеделичния наркотик мескалин се извлича и пречиства от кактус, който расте в Мексико и някои части на Тексас. Много растения могат да бъдат обработени за производството на алкохол като водка, уиски, скоч, текила и т.н.

Няма значение само растението, а и начинът по който хората го обработват.

9. Отношението на наркотика и социалната обстановка

Става дума за взаимодействието на наркотика, човека и социалната обстановка, в която употребява.

Предписването на опиоидни агонисти като бупренорфин и метадон доказано намалява рецидивите при зависимите към опиоиди. Но ако човек на такова лечение прекарва време с хора, които все още употребяват, или е заливан от стимули, свързани с опиоиди по телевизията, социалните медии и музиката, социалната обстановка може да доведе до рецидив.

Когато LSD става популярно през шейсетте години, в спешните отделения в градовете често постъпвали пациенти по средата на т. нар. bad trip – в дистрес или паника от плашещи халюцинации. Но лошите трипове постепенно станали по-редки, защото употребяващите започнали да разбират, че употребата в спокойна среда и с нечия подкрепа може да ги предотврати.

За който и наркотик да говорим, трябва да знаем, че средата и очакванията на употребяващия могат да повлияят на ефекта.

С други думи, наркотиците и употребата им са сложни. Всички те съдържат психоактивни съставки. Но другите „съставки“ – кои сме ние, на каква възраст сме, кога и с кого употребяваме, колко чисти са веществата, колко бързо достигат мозъка и колко дълго продължава въздействието им – това определя какво ще е преживяването.

Източник: https://blogs.scientificamerican.com/observations/9-things-that-matter-about-psychoactive-drugs/

Share Button

Страхът от истинска интимност

Тънка талия, момичешко тяло, блестящ ум, но усмивката на Мария беше тъжна.

„Той наистина е чудесен. Брет е мил, съвършен и се грижи и уважава мен и трите ми деца. Не мога да разбера себе си. Защо след като нещата между нас станаха сериозни, аз започнах да искам да се виждам и с други? Смяташ ли, че съм вятърничава, повърхностна или просто съм незряла?“

Тъй като познавах Мария добре, можех да кажа, че тя не е нито едно от трите. Тя е чувствителна, високо образована, компетентна, но подценяваща се млада жена. Когато изследвахме нейния опит с интимността, открихме една много неплодородна почва. Родителите ѝ дълги години са живели заедно, но не са общували. Разведената ѝ майка, която живее на прага на мизерията, не одобрява живота ѝ. Освен това, всичките ѝ досегашни опити за интимност са се оказали пълен провал.

Кайл беше с 25 години по-голям от Мария, ригиден и определено не секси. Джонатан от друга страна беше на подходящата възраст, емоционално ангажиран с Мария и определено беше секси. След това беше Стив, наскоро разведен мъж, който все още беше влюбен в жена си. Нито един от тези мъже не беше нито физически, нито емоционално, нито дори сексуално „достъпен“. Не и докато не се появи Брет.

Успешен, млад финансов факир, прагматичната натура на Брет идеално допълваше артистичната Мария. Насърчавайки я да работи върху скулптурите си, той създаде студио за нея и ѝ помогна да организира своя изложба. Добродушен, свободен мъж, който обожава децата на Мария – те от своя страна също го обикнаха. Поради всички тези причини и много други, Брет и Мария се влюбиха силно… докато Брет не заговори за брак.

Съмненията относно собствената ѝ стойност и съмненията за Брет, започнаха да се засилват. Мария изведнъж реши, че Брет е сладък и семейството му е прекрасно, но той не е секси. „Той не е чувствена личност, а това е толкова важно за мен.“

Дали наистина Брет не беше секси? И дори да беше така, защо Мария стигна до това заключение сега, след толкова време с него? Дали тя не си слагаше някакви спирачки?

Най-просто казано, Мария се страхуваше от интимност.

Страхът от интимност не е необичаен. Мария е един от многото хора, които желаят интимност, но дълбоко в себе си се страхуват. Защо е така? Хората, които се страхуват от интимност са много разнообразни в своят произход, темперамент, култура и всеки има своите собствени влияния. Мария е един от тези хора, които несъзнателно я саботират.

Семейната история на Мария ни казва, че нейните родители не са ѝ били добри модели за подражание в сферата на интимността. Баща ѝ е имал извънбрачни връзки, а майка ѝ е страдала от множество психосоматични заболявания. Баща ѝ, зает със собствения си свят, се е отнасял с нея с пренебрежение, а майка ѝ от своя страна е компенсирала това като е била свръхобгрижваща и контролираща. Тяхната прекалено близка връзка вместо да подкрепи израстването на Мария, всъщност я е задушила. Радостта, безпокойството или тъгата на Мария са били затъмнени от собствените интензивни емоции на майка ѝ.

Независимо от това, че Мария е била в състояние да взема добри решения относно образованието и избора си на кариера, майка ѝ се е намесвала във всичките ѝ избори за живота. Нямало е никаква граница между майка и дете. Тогава Мария е решила, че интимността означава да се загубиш в другия човек. Тогава какво се случва с едно момиче, което иска интимност, но едновременно с това се страхува от нея? Търси мъже, които не са истински „достъпни“ за нея. Когато се случи така, че срещне мъж, който ѝ откликва, тя се отдръпва много бързо. Всъщност това е, което Мария се кани да направи с Брет.

В терапията Мария започна да изразява желанията и нуждите си, само за да разбере, че ме интересуваше, но за разлика от майка ѝ не реагирах „свръх“. Това разбира се беше нов тип взаимоотношения, които бяха непознати за Мария и тя се затрудняваше. Имаше моменти, в които ми казваше, че съм подла и я изоставям, както е превел баща ѝ. Във фрустрацията си и отчаяна от това, че ѝ поставям граници, тя заплашваше, че ще напусне терапията. Хореографията на интимността беше в опасност.

С течение на времето обаче Мария започна да разпознава призраците на майка си и баща си, които хвърлят сенките си върху нашите интеракции. Бавно, тя започна да се отпуска и да става по-самоуверена в решенията си и да се наслаждава на отделянето. Тя откри, че ангажираността не е свързана с разтваряне в другия, нито пък интимността е свързана с нахлуване в личното пространство на партньора. Що се отнася до връзката ѝ с Брет, Мария все още е в процес на работа върху нея.

Мария е като много други хора, които се страхуват от това, за което копнеят – истинска, интимна любов.

Едни се страхуват да изгубят себе си в партньора си, а други – да не изгубят него. Тези страхове могат да ни попречат да създадем сериозна връзка или пък да провалят дългогодишна такава.

Противно на общите схващания, това, че една връзка е дългогодишна, не винаги означава, че тя е добра. Всъщност дългосрочна връзка с любов, грижа, страст, спонтанност, секс и вълнение, както и истинска интимност – това е, което всеки един иска. Една голяма част от дългосрочните връзки обаче изключват една страна от уравнението – романтиката и страстния, горещ секс или грижата, сигурността и комфорта.

В случай, че мислите, че романтиката и страстният секс неминуемо изчезват с времето, помислете отново. Те не изчезват непременно, просто голяма част от двойките разделят несъзнателно „соса“ – вълнението, страстта и секса, от „стека“ – комфорта и сигурността. Защо го правят? Защото така се чувстват по-сигурни. При по-малко интимност в отношенията, страхът от това да се изгубиш в другия намалява, както и страхът да загубиш партньора си.

Най-просто казано, страхът убива любовта. Да, любовта е риск. Но ще рискуваш ли да бъдеш наранен или ще рискуваш да не удовлетвориш една от основните си човешки потребности – тази от любов?

Така че защо не дадеш шанс на любовта?

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/love-doc/200911/fear-real-intimacy

 

 

Share Button

Самоубийство при децата – какво трябва да знаят родителите

Нови изследвания разкриват, че самоубийството при децата е предизвикано не само от тъгата

Смъртта на дете е винаги разбиваща сърцето и нещо ужасно, ужасно грешно. Когато дете умре в резултат на самоубийство, това води до изцяло различно ниво на скръб, болка и мрачно объркване на тези, които са се грижили за детето.

За щастие, самоубийството при деца е много рядко явление. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията (САЩ), по-малко от 2 на всеки милион деца на възраст между 5 и 11 г. умират в резултат на самоубийство. Броят сред юношите (на възраст между 12-17 години) е около 52 на милион. Средно около 33 деца под 12 г. се самоубиват всяка година в САЩ.

Разбирането на децата за самоубийството и смъртта

Знаят ли въобще децата какво е самоубийство?

Да, те знаят на изнендващо ранна възраст. Brian Mishara интервюира 65 деца от основното училище (между 1-5 клас, възраст 6-12 години), за да види какво разбират те за смъртта и самоубийството. Само едно от децата от първи клас (по-голямо от средната възраст за неговия клас) е наясно с думата „самоубийство“, но почти всички знаели какво означава „да убиеш себе си“.

В трети клас всички с изключение на едно дете разбират думата „самоубийство“ – те разговарят за това с връстниците си или гледат телевизия, или слушат как възрастните говорят за това. Всички деца, които знаят какво е значението на „да убиеш себе си“ или самоубийство, са били способни да опишат един или повече начини как да го направят.

Интервютата на Brian Mishara показват, че разбирането на децата за смъртта и самоубийството нараства с годините. Повечето първокласници поне знаят, че мъртвите хора не могат да се върнат към живота и всички второкласници разбират, че един ден всеки човек ще умре. От друга страна много от децата в проучването на Mishara са били с доста мрачно (но и неясно) разбиране за детайлите около смъртта. Например двама от трима първокласници и един от пет от петокласниците вярват, че мъртвите хора могат да чуват и виждат.

самоубийство

Нови изследвания показват сходства в самоубийствата при децата и юношите

Ново изследване на Arielle Sheftall и нейни колеги от Института за проувания в Националната детска болница преглеждат националната информация за децата (на възраст между 5 и 11 г.) и младите юноши (на възраст между 12 и 14 г.), които умират поради самоубийство между 2003 и 2012 г. Те откриват важни сходства и различия, сравнявайки тези две групи. Нека първо да разгледаме сходствата.

И в двете групи има значително повече момчета, отколкото момичета: 85% от децата и 70% от младите юноши, които са починали вследствие на самоубийство, са момчета. Най-честият метод за самоубийство е бил обесването/задушаването (81% от децата и 64% от младите юноши). Следващият най-чест метод включва подпалването (14% от децата, 30% от младите юноши).

И в двете групи, почти всички от смъртните случаи възникват вкъщи (98% от децата; 88% от младите юноши) и между часовете между обед и полунощ (81% при децата; 77% при младите юноши.)

И при двете групи проблемите във взаимоотношенията са свързани със самоубийството: 60% от децата, които умират чрез самоубийство, и 46% от младите юноши имат проблеми с приятели или членове на семейството. Училищните проблеми и скорошни кризи са другите чести причини (всяка присъства между 30 и 40% в случаите на двете групи – децата и юношите).

И разликите…

Sheftall и колегите ѝ откриват също някои поразителни различия, свързани с расата и психичните заболявания, между децата в двете възрастови групи, които умират в резултат на самоубийство.

самоубийство

Като цяло повече бели деца, отколкото чернокожи, умират от самоубийство, като при чернокожите деца има диспропорционалност в размера на самоубийствените случаи: 37% от децата, които умират в резултат на самоубийство, са чернокожи, спрямо 12% от младите юноши.

В друго проучване на Института за проучвания в Националната детска болница учените откриват, че процентът сред младите чернокожи деца е нараснал, докато процентът сред белите деца намалява. Не знаем защо.

Около 1/3 в двете групи – деца и юноши, които умират в резултат на самоубийство – са имали психиатрични здравословни проблеми, но и при двете възрастови групи се отличава определено психиатрично разстройство. За малките деца, които умират поради самоубийство и имат психиатрични здравословни проблеми, синдромът на дефицит на вниманието е почти два пъти по-често срещан, отколкото депресията/дистимията, но сред по-големите деца депресията е по-честа – около два пъти по-често срещана отколкото синдром на дефицит на вниманието.

Наистина ли искат да умрат?

Ужасяващото е, че Sheftall открива, че само около 1/3 от децата или по-младите юноши, които умират в резултат на самоубийство, казват на някого за намеренията си. Може би те не вярват, че могат да кажат на някого. Може би те не искат някой да знае. Или може би това е бил импулсивен акт и те не са имали време да кажат на когото и да било.

Abby Ridge Anderson от Католическия университет в Америка и колегите ѝ отбелязват техните клинични впечатления, че децата, които са свърхангажирани със самоубийствени мисли, „не желаят толкова да прекратят физическото си съществуване, колкото жадуват да придобият усещане за контрол, емпатия, приемане, разпознаване, зачитане от околните, както и адекватни реакции от значимите възрастни в живота им“. С други думи, те отчаяно искат ситуацията им да се подобри, но не могат да открият по-ефективни начини за справяне с проблемите си или за намаляване на дистреса си, така че самоубийството се явява като привлекателна опция.

Ridge Anderson смята, че има два подтипа на самоубийците-деца: единият подтип, който се чувства депресиран, безнадежден, безполезен и неспособен да се наслаждава; другият е по-агресивен, раздразнителен, разрушителен, търсещ внимание и импулсивен. Последният изглежда по-често срещан сред по-малките деца, отколкото при младите юноши.

Мъглявото разбиране на смъртта, проблемите с взаимоотношенията, наличието на разстройство на вниманието и желанието за контрол… заедно рисуват картина, която предполага (поне в част от случаите), че децата преживяват взаимоотношенията си с околните като стресиращи, чувстват се изключително уплашени и объркани. Те обаче не знаят как да се справят с емоциите си и тогава импулсивно действат като нараняват себе си, може би без наистина да очакват да умрат.

Какво могат да направят родителите, за да предотвратят самоубийството при децата

Важно е да се отбележи, че мнозинството от децата, които мислят за самоубийство, в крайна сметка не се самонараняват. Също така, мнозинството от децата, които имат синдром на  дефицит на вниманието или депресия, нямат суицидни мисли.

От друга страна, ако децата споменават, че искат да умрат или да се наранят, е важно това да се вземе под сериозно внимание и да се отговори по обмислен начин. Дете, което е прекалено ангажирано с мисли за самоубийство и умиране, страда и се нуждае от незабавна помощ.

Имайки предвид, че повечето деца са чували за самоубийство между 8- и 9-годишна възраст, си заслужава да се обсъди темата с всички деца, за да се разбере какво те чуват, четат или гледат по телевизията за самоубийството. Това може да  даде възможността да коригирате неразбирането или грешките и да обясните, че самоубийството е необратимо решение на временни проблеми и никога не е добър отговор. Подчертайте колко ценно е детето ви за вас и че винаги сте готови да му помогнете, независимо какъв проблем има.

самоубийство

Прекарвайте приятно време заедно и опознайте приятелите на детето си и какво се случва в училище и в съседство. Ако забележите промени в личността на детето си или в неговото поведение, такива като отдръпване от приятели или загуба на интереси в предишни дейности, които са носили удоволствие или наслада, ако детето ви изглежда много стресирано или изглежда нещастно последните седмици или месеци, и особено ако детето проявява склонност да бъде импулсивно, задавайте въпроси и се опитайте да разберете какво става и какво детето ви мисли и чувства.

За повечето възрастни е много трудно да разпитват детето за самоубийството, защото се ужасяваме от идеята, че детето може да мисли за такива ужасни неща. Но задаването на въпроси може да спаси детския живот.

Експертите по самоубийствата единодушно подчертават важността от задаването на въпроси около суицидните мисли или действия като важна стъпка към превенцията. Това не „поставя“ идеята в главата на децата, но може да им даде важната възможност да се отворят да потърсят помощ. Например бихте могли да попитате : „Стават ли някога нещата толкова зле, че да ти мине през ум да се нараниш?“ или „Искало ли ти се е някога да си мъртъв/да умреш?“ и дори „Понякога когато децата се чувстват много разстроени, те си мислят да се самоубият/да убият себе си. Това случвало ли ти се е някога?“

Ако отговорите на детето ви предизвикват притеснение или ако просто имате усещането, че нещата не вървят добре, потърсете помощ.

Ако сте загубили деца в резултат на самоубийство

Ако сте загубили дете в резултат на самоубийство, никакви думи не биха могли да направят нещата по-лесни, но знайте, че не сте сами. Потърсете подкрепа от приятели, семейство, общността или специалист. Самоубийството никога не е по нечия вина. Дори ако детето ви липсва и скърбите по неговото загубено бъдеще, опитайте се да намерите някакъв комфорт, като отдадете почит на спомените си за него.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/growing-friendships/201609/suicide-in-children-what-every-parent-must-know

 

Share Button

Необходими правила, когато твой близък е зависим

Какво можем да направим, ако наш близък страда от зависимост?

Границите са от изключително значение за всяка една връзка. Когато обаче наш приятел или любим човек е пристрастен към наркотици или алкохол, е още по-важно да съществуват определени правила.

Какво общо имат правилата със зависимостта?

Правилата и границите са ключови за изграждането на здравословни взаимоотношения – дори ако човекът, когото обичате, не е „здрав“. За да имаме здравословен брак, приятелства или каквито и да е взаимоотношения – с родителите ни, с братята и сестрите ни, колегите ни и така нататък, е необходимо да съществуват граници и те да бъдат обсъждани и изговаряни. Да си представим границите като психологическа ограда между двама души  – вие сте уникална личност, различна от всички останали, независимо от връзката,  която може да имате с някого. Границите очертават кои типове поведение са приемливи, отговорностите и действията, които може да предприемате заедно.

Когато границите ви не са добре очертани – или изобщо не можете да ги изразите – рискувате да загубите уникалните неща, които ви правят човека, който сте. Слабите граници могат да доведат до това загубите себе си, свободата си или личното си пространство. Слабите граници могат да доведат до това, ако любимият ви човек е зависим, той да краде от вас, да ви лъже и мами.

Ако му поставите твърди граници обаче, увеличавате шансовете той да потърси помощ за себе си.Кой трябва да постави границите?

Вие.

Всеки човек трябва да има установени граници във взаимоотношенията си. Ако вашият близък е пристрастен към хероин, обезболяващи лекарства, алкохол – или който и да е друг наркотик – значи имате нужда да поставите граници.

Стабилните правила, които очаквате да бъдат спазвани, позволяват на вас –  като близък на някой, който е зависим – да придобиете усещането за контрол и уравновесеност в една изначално хаотична и налудничава ситуация.

Следващите изброени са добри показатели, че съществуващите граници не са стабилни или че изобщо не са установени такива в момента:

  • Повдигате темата за минали негови грешки.
  • Опитвате се да го манипулирате, като го карате да се чувства виновен.
  • Постоянно му казвате какво трябва да прави и заплашвате какво може да се случи, ако не го направи.
  • Критикувате.
  • Предлагате решения, когато той не е поискал съвет от вас.
  • Прикривате го – например излъгали сте заради него, обадили сте се на работата му, за да кажете, че е болен, прибирали сте го от бар.
  • Крал е ваши вещи или пари.
  • Стъпвате „на пръсти“, за да избегнете конфликти.
Установяване на здравословни правила

След като вече си давате сметка за това, какъв може да бъде проблемът, е време да поставите здравословни граници.

Това означава да се погрижите за себе си, да разбирате какво искате и от какво имате нужда, да решите какво не харесвате, не искате и от какво не се нуждаете. Също така за това е нужно комуникацията ви с вашия близък зависим да я ясна и недвусмислена.

Ситуацията във всеки дом и връзка може да е различна  – затова и правилата, които се предлагат тук не са „с универсален размер“. Въпреки това те са едно добро начало, когато решавате да поставяте граници на вашия близък, който е зависим.

Алкохолът и наркотиците не са позволени вкъщи или когато аз съм наоколо.

Кажете на вашия близък какви субстанции са приемливи и какви – не. Не искате нелегални вещества като хероин или кокаин под покрива си? Тогава му кажете. Консумацията на алкохол е забранена, когато децата ви са у дома? Редно е той да знае какво мислите за това.

Говорете и за това, какви ще са последствията, ако той не се съобрази с тези правила. Дали ще го накарате да потърси къде да пренощува, ако е употребявал алкохол?

Ще се свържете ли с полицията, ако намерите хероин в чекмеджетата на скрина? Върнете си контрола над случващото се във вашия дом, в личното ви пространство, както и в това на децата и внуците ви.

Приятели, които употребяват наркотици, не са добре дошли вкъщи.

Това, че вашият близък или партньор не употребява наркотици в момента не означава, че неговите приятели не употребяват.

Ако не искате в къщата си някой, който се е “надрусал“ с Оксиконтин, това значи, че не бива да търпите това. Поставянето на такава граница намалява вредните ефекти на зависимостта върху цялото семейство.

Ако те арестуват, нито ще платя гаранцията ти, нито ще ти наема адвокат

Това може да накара вашият близък да поеме повече отговорност за действията си. Въпреки че би следвало на зависимостта да се гледа като на заболяване, зависимият трябва да поеме отговорността да се погрижи за себе, като потърси помощ.

Когато поставите това правило, вие му показвате, че го възприемате като възрастен и носи отговорност за себе си. Ясно му покажете, че вземането на наркотици или консумацията на алкохол е нещо, за което трябва да се вземат мерки. Междувременно, той трябва да се съобразява с очакванията, които вие и законът имате към неговото поведение.

Източник: https://www.addictioncampuses.com/blog/7-boundaries-to-set-when-a-loved-one-is-addicted/

Share Button