Благополучие през уикенда: да си направим дигитален детокс

Кога беше последният път, когато си взехте продължителна почивка от социалните медии, интернета и/или от всичките си устройства? Ако е било отдавна или не сте напълно сигурни, може би е време да си направите дигитален детокс – да поставите малко разстояние между вас и дигиталния свят и да се фокусирате върху физическия свят.

Какво е дигитален детокс?

Понякога е много трудно да се изключиш от останалия свят. Дигиталният свят се е превърнал в толкова интегрална част от всекидневния ни живот, че често едва забелязваме, че може би злоупотребяваме с него. Знам, че аз със сигурност твърде много използвам устройствата си. Постоянно чета новини, редовно обновявам информационния поток в социалните си медии – просто да не съм пропуснала нещо важно, и се отнасям в края на вечерта, докато филмовият канал гърми през екрана ми. Мисълта ми е, че понякога е трудно да си представим един продължителен период от време, през който не сме включени в дигиталния свят.

дигитален детокс

Дигиталният детокс ни позволява да си вземем почивка от всички тези неща. Това означава да изключим мобилните си телефони, смартфоните, таблетите и лаптопите и да се отдалечим от дигиталния свят. Това е свободно от екрана време за вас, което да използвате, за да правите нещо друго и да си починете. Детоксът може да е толкова дълъг, колкото поискате – от 24 часа нагоре. Заради целта на тази статия и поради факта, че в повечето случаи работата ни е свързана в някаква степен с дигиталния свят, ние ще се спрем на дигитален детокс за един уикенд.

Защо е добра идея да си направим дигитален детокс?

Да сме свързани с дигиталния свят може да бъде много полезно по много начини. Това ни позволява да се срещнем и влезем във взаимодействие с други хора с подобни на нашите интереси, за да говорим за нещата, които ни интересуват. Можем да учим и четем повече чрез интернет, да поддържаме по-лесно контакт с приятели и роднини от голямо разстояние и да знаем какво се случва по целия свят. Всички тези неща са положителни и както е важно да си вземем почивка, така е добре и да помним големите ползи от пътуването през дигиталния свят.

Но прекалената употреба на дигиталните технологии и интернет може да причини много проблеми.

Според доклада #StatusOfMind на Кралското общество за обществено здраве:

„Използването на социалните медии е свързано с повишени нива на тревожност, депресия и проблеми със съня“ и „тормозът в кибер-пространството е нарастващ проблем, като 7 от 10 младежи казват, че са го преживявали“.

Ако си направите детокс, това ще ви даде възможност да практикувате майндфулнес (осъзнаване). Прекъсването на връзката и изключването ви карат да се върнете в настоящия момент, в настоящата ви среда и да взаимодействате с хората около вас.

дигитален детокс

Някои добри съвети за дигитален детокс:

  • Определете колко дълго ще трае дигиталният детокс – дали ще е един ден, целия уикенд или цяла седмица. Очевидно е, че ако работите нещо, което изисква използването на дигитални устройства, една седмица може и да не е възможна, но е важно да го утвърдите за себе си.
  • Изключете нотификациите на всички приложения за социални медии на телефона си по време на този период.
  • Настройте автоматичен отговор за отсъствие от работа на електронната си поща по време на уикенда, за да сте сигурни, че всеки, който ви търси, знае, че не сте на разположение през тези дни.
  • Уведомете приятелите и семейството си какво планирате да правите, за да знаят, че може да им е по-трудно да се свържат с вас от обикновено.
  • Планирайте си уикенда: ако ще правите дигитален детокс, е наистина важно да се уверите, че ще има много неща, които да правите. Дали ще си направите дълга разходка сред природата сами или със семейство/приятели; дали ще вземете книга от купчината, която сте струпали на шкафчето си до леглото, за да четете; дали се ще видите с приятели на кафе или ще отидете да послушате музика на живо – идеята е да се потопите във физическия свят.
  • Ако ще се срещате с приятели, защо не си направите свободна от дигитални устройства зона? Това е изпробван от мен и приятелите ми метод на Бъдни вечер. Можете да определите наказания за нарушаването на правилата, като например купуването на следващото кафе.
  • Отидете на някое ново място или опитайте нещо ново. Преживяването на нещо ново е чудесен начин да се свържете с физическия свят.
  • Използвайте това време, за да поработите над петте пътя към благополучието: свързвайте се с другите; бъдете активни; забелязвайте това, което ви заобикаля; не спирайте да учите нови неща и давайте на другите.

Източник

Share Button

Личностовите разстройства при токсичните лидери

Пишейки за Харвард Бизнес Ревю, екзекютив коучът Манфред Ф.Р. Кетс де Врайс твърди, че изненадващ процент от лидерите имат някакъв вид личностово разстройство.

Авторът добавя, че психичното здраве на лидерите има директно и основно влияние върху морала и структурата на работната среда. Токсичните лидери създават неблагоприятна работна среда. Нещо повече – особеностите на този тип личности могат да поставят бизнес плана, системите и дори цялата организация в риск.

Повечето лидери биха имали полза от вида себеанализ, фасилитиран от екзекютив коуча, настоява Кетс де Врайс. Дори психично здравите биха могли да покажат някои от отличителните характеристики, отнасящи се към личностовото разстройство. Авторът обяснява как екзекютив коучовете, съчетаващи психотерапия с теория на мениджмънта, могат да помогнат на лидерите да разпознаят капаните на личностовото им функциониране и да развият по-полезни поведенчески модели.

Авторът описва четири от основните личностови разстройства сред мениджърите и съветва как най-добре да се справим с тях.

1. Нарцисистът

Според Кетс де Врайс патологичният нарцисизъм е най-разпространената дисфункция, която може да бъде открита сред младшите мениджъри. Той обяснява, че всеки показва някаква степен на нарцисизъм (всички имаме нужда от малко от него, за да оцелеем), но твърде много е опасно и често води до преследване на властта на всяка цена.

Разпознаване на нарцисиста

Нарцисистите са обикновено чаровни и съблазняващи характери. Кетс де Врайс обяснява, че нарцисистът е „всичко друго, но не и цвете“. На пръв поглед изглеждат приятелски настроени, уверени и лесни за комуникиране.

Но отвъд повърхността се открива лошо чувство сред подчинените на нарцисите и оплакване от липса на реципрочност.

Нарцисистите са склонни към прибързани самостоятелни решения. Статията дава пример как нарцисистите сменят локацията на главния офис с по-скъпо луксозно място, наемат си корпоративен самолет и започват драстичен план за разширяване – всичко на свой собствен ход.

Много нарцисисти разделят света на тези, които са с тях, и тези, които са против тях, като последните са определени като злодеи.

Коучинг на нарцисиста

Въпреки грандиозността им дълбоко в себе си нарцисистите са изключително раними и чувствителни. Дисфункциите им произтичат от неадекватността на детските чувства. Според Кетс де Врайс по-важно е да се изгради ново самочувствие, отколкото да се пречупи старото такова.

Веднъж след като доверието е изградено, може да се започнат „дребни конфронтации на дисфункционални поведения“. Когато нарцисистите придобият самоувереност, те ще имат повече желание да споделят светлината на прожекторите.

Нарцисистите, които успяват да покажат по-реалистични образи, трябва да продължат да бъдат поддържани с по-продължителен контакт.

екзекютив коучовете

  2. Биполярно разстройство

Кетс де Врайс обяснява, че има различни степени на биполярно разстройство (маниакална депресия), но и тези, които са с дори относително леки форми, могат да се отчуждят от приятели и колеги.

Разпознаване на биполярното разстройство

Страдащите от биполярно разстройство изглежда, че нямат емоционално равновесие. Те са склонни към нестабилност в емоционалното състояние и колегите могат да се чувстват сякаш непрекъснато се борят с потушаването на емоционални пожари.

Въпреки това те могат да са енергични и атрактивни, когато са на висота.

Примерът за биполярно разстройство в статията е за биполярен със заразителен ентусиазъм и в същото време имащ умението да привлича хората към себе си – нещо, което допринася за първоначалния успех на фирмата.

Коучинг на страдащите от биполярно разстройство

За екзекютив коучовете, изправени пред биполярни клиенти, справянето с главния проблем е най-добрият подход, присъединявайки към работата семейството и колеги на клиента.

Дискусията с екипа може да помогне на страдащия да разбере как и защо поведението му ги притеснява. Редовната психотерапия и медикация подпомагат стабилизирането на състоянието.

3. Пасивно-агресивен

Пасивно-агресивните не харесват да се отстояват. Те избягват конфронтацията и могат само индиректно да изразят негативните си чувства. Пасивната агресивност е поведение, научено в детството. Повечето хора с такова поведение са израснали в семейства, където честната комуникация на заявяване на желанията е била забранена.

Разпознаване на пасивната агресивност

Пасивно-агресивните изглежда сътрудничат, но всъщност скришно възпрепятстват –  пропускат срокове или закъсняват.

Кетс де Врайс обяснява: „Те възнамеряват да използват отлагането, неефективността и забравянето, за да се избегнат изпълнението на задълженията.“

Те трябва да потиснат чувствата си, когато са наясно с деструктивното си поведение.

Пасивно-агресивните често се чувстват гневни на тези, които са на власт, но не могат да обяснят тази враждебност по открит, здрав начин.

Коучинг на пасивно-агресивния

Най-ефективната тактика е да окуражим гневния да конфронтира пасивно-агресивното си поведение.

Обикновено самочувствието на този тип личности е ниско и трябва да се изгради през познаването на силните им страни и да им се помогне да се упражняват да бъдат по-директни. Също така е полезно да се изучават семейните динамики и да се помогне на страдащия да разбере корените на поведението си.

4. Емоционално несвързаните

Емоционално несвързаните или „алекстимиците‘“(от гръцки „няма думи за емоции“), са буквало мислещи –  показват малко въображение и обикновено са неспособни да опишат или дори да разпознаят собствените си чувства. Също така намират за трудно да разпознаят емоциите на останалите и изпитват страх от тези емоции.

Разпознаване на емоционалната несвързаност

Емоционално несвързаните хората имат склонност да вършат нещата сигурно, да казват нещата, които се очаква да кажат, и да останат в сянка. Тези черти означават, че те иматтенденция да достигат мениджърски нива в по-големи, бюрократични организации. Липсва им динамичност и креативност. Също така харесват живота и работата да бъдат предсказуеми. Следователно алекстемиците могат да възпрепятстват прогреса и промяната.

Както може да се очаква, емоционално несвързаните имат слаби умения за комуникация и обикновено се борят, за да успеят да мотивират останалите. Също така страдат от физически прояви на емоционалните им реакции (психосоматика) – главоболия, напрежение и стомашни болки и др.

Коучинг на алекстимика

Справянето с всякакви неотложни междуличностни и комуникационни проблеми на работното място трябва да бъде първата предприета тактика. Даването на лесни съвети, които да бъдат следвани, може да направи работния им живот по-лесен и ще им помогне да изградят доверие към процеса на коучинг.

Веднъж след като доверието бъде спечелено, следващата стъпка е да се научи страдащият да разпознава и вербализира емоционалната си болка. Други техники включват релаксация и хипноза, която може да помогне на страдащия да се справи със стресиращите ситуации.

Кетс де Врайс заключава: „Мениджъри, които се провалят в това да разпознаят своите ирационални страни, са като кораби, насочени към айсберг, забравящи, че най-голямата опасност лежи под повърхността.“

Успешният мениджър не се страхува от себеанализа си, способен е да разпознае своите слабости и желае да ги превъзмогне. Екзекютив коучът може да бъде фасилитатор в този продължителен процес.

Източник: https://www.leadershipreview.net/personality-disorders-toxic-leaders

Share Button

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици – част 2

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

Прочетете част 1

Опиоидната епидемия показва, че САЩ се справя зле с регулацията на наркотици

Трябва да е ясно, че говоря за легализацията на тежки наркотици, така че това не се отнася за легализацията на марихуана. Въпреки че има истински опасения относно зависимостта към марихуана и това, че хората правят глупави неща под въздействието ѝ, моята гледна точка е, че е такъв сравнително безобиден наркотик според най-добрите научни доказателства, че правителството може да си позволи да се издъни с нея. Особено след като алтернативата е режим на забрана, който води до стотици хиляди ненужни арести в САЩ всяка година и предразполага към насилия, защото трафикантите се борят за територия или уреждат други въпроси, свързани с търговията на наркотици.

Но колкото по-тежки са наркотиците, толкова повече възможности за издънки има – както демонстрира опиоидната епидемия.

Не съм първият, който прави тази връзка. За RealClearPolicy, Робърт ВерБрюген написа, че опиоидната епидемия го е накарала да промени някои от своите либертариански възгледи за легализацията. Докато той „никога не е бил толкова наивен да мисли, че няма да има повишение в употребата или злоупотребата, ако наркотиците са легални,“ той мислел, че анализът на цената и ползите ще е в полза на легализицията и против прохибицията.

„Но със сигурност изглежда, че разхлабването на контрола на един наркотик отприщи ада, а това не бих го предвидил преди, да кажем, десет години,“ допълва той.

Попитах Итън Наделман, скоро пенсиониращият се изпълнителен директор на Drug Policy Alliance, за това.

Наделман предположи, че това е провал в САЩ в частност. На скорошна среща с някои швейцарски официални лица той изразил притеснения подобни на моите и те отбелязали, че провалите на САЩ в опиоидната епидемия не бива да подкопават опитите за легализация в Европа. От другата страна на Атлантика опиоидите са по-стриктно регулирани и до момента кризата със свръхдози е избегната.

Но Съединените щати са се провалили. Ужасно. Има много неща, които е можело да се направят, за да се спре епидемията: Агенцията по храните и лекарствата (FDA) е можела да блокира или ограничи употребата на опиоиди – да оцени по-добре риска от зависимост и свръхдоза, както и липсата на научни доказателства за ефективността на опиоидите при хронична болка. Агенцията за борба с наркотиците (DEA) е можела да ограничи достъпността на опиоидите и да предприеме по-строги законови действия срещу компаниите, които безотговорно позволяват техните лекарства да се разпространят до безскрупулни предписващи, а вместо това се фокусирала върху малките играчи като клиники, които бълват рецепти.

Въпреки това правителството не направи много през последните години. Катлийн Фридл, историк на политиката по отношение на наркотиците, обобщава някои от провалите на FDA:

„От подведеното одобрение и брандиране на Оксиконтин на основата на информация, за която от FDA са знаели, че е невярна, до объркващото одобрение на подобни опиоиди некомбинирани с друг аналгетик и с удължено действие като Opana през 2006 и Zahydro през 2013, FDA действа на основата на вярването, че опиоидите са полезни за управляването на хронична болка, въпреки че до момента няма убедителни доказателства за тяхната ефективност, а само натрупващи се доказателства за рисковете. Още по-лошо е, че повечето криминални и граждански дела срещу фармацевтични компании за подвеждащо брандиране на опиоиди като по-малко пристрастяващи се завеждат от адвокати и граждани, а не от FDA. Агенцията е агресивна в даването на разрешителни за опиоиди, но летаргична в отговора си към последствията.“

Междувременно DEA има силата да наложи квоти за производството за продажба на някои опиоиди като хидрокодон и оксикодон. Можеше да използва тази своя сила, както е правила при предишни кризи с наркотици, за да ограничи достъпността на тези опасни лекарства. Но Фридл ме насочи към данни, които показват, че агенцията от поне 1999 година насам е позволила квотите за опиоиди да растат – ефективно отказвайки се от инструмент, който може да използва за ограничение на бързо растящата употреба на опиоиди.

Повечето от това е резултат на агресивното лобиране на фармацевтични компании. През последното десетилетие производителите и доставчиците на опиоиди са похарчили повече от 800 милиона долара за лобиране на федерално и щатско ниво за спиране на нови регулации върху техните лекарства и всъщност са призовавали законодателите да улеснят достъпа до обезболяващи. Това е 8 пъти повече от похарченото от оръжейното лоби. И често това е проработило: в щата Мейн например производителите успешно прокарали закон, който изисква застрахователите да поемат опиоидните обезболяващи, за които се предполага, че са по-трудни за злоупотреба.

Източник: https://www.vox.com/policy-and-politics/2017/4/20/15328384/opioid-epidemic-drug-legalization

Share Button

Изкуството да не правиш нищо

Красотата да не правиш нищо е целта на целият ти труд, крайното постижение, за което най-горещо те поздравяват. Колкото по-елегантно и възхитително умееш да не правиш нищо, толкова повече си постигнал в живота. Освен това не е задължително да си богат, за да го изживееш. Има още един прекрасен израз на италиански: l’arte d’arrangiarsi – изкуството да правиш от нищо нещо. Изкуството да превърнеш няколко прости продукта в пиршество или няколко събрали се приятели- в празник. Всеки с талант да постига щастието може да направи това, не само богатите.

За мен обаче главната пречка в преследване на удоволствията беше втълпеното ми чувство за пуританска вина. Наистина ли заслужавам това удоволствие?

Исках да се заема с удоволствието като с домашно или като с мащабен проект на безпристрастната наука. Размишлявах над въпроси като: „ Как най-ефикасно да увелича максималното удоволствие?“  Чудех се дали да не прекарам цялото си време в Италия в библиотека и да направя проучване върху история на удоволствията. Или пък да интервюирам италианци, прекарали живота си предимно в наслада, да ги разпитам какво чувстват и след това на напиша статия по темата.

Когато осъзнах, че единственият належащ въпрос е: „Как аз разбирам удоволствието?“, и че наистина съм в страна, където хората ще ми позволят да изследвам свободно този въпрос, всичко се промени. Всичко стана…възхитително. Само трябваше всеки ден да се питам за първи път в живота си: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес, Лиз? Какво ще ти донесе наслада днес?“ („ Яж, моли се и обичай“, Елизабет Гилбърт)

Спомнете си колко пъти сте изпитвали вина, когато сте открадвали малко време за себе си. Или сте оставали с усещане за пропиляно време само защото сте зачели някакъв роман, а не полезна техническа литература. Все бързаме, оптимизираме, максимизираме, стремим се към ползи и ефикасност, стресираме се дори от почивките си, защото ги планираме до най-малък детайл. Правим графици и за свободното си време. Държим всичко под контрол. Контрол, контрол, вина и пак контрол. И следва емоционален взрив и колапс, ако нещо се обърка. И често се връщаме по-уморени от почивка, отколкото сме били преди нея. Или натоварени с вина, защото всъщност просто „си клатехме краката, вместо да свършим нещо полезно.“ Сякаш не заслужаваме това време за себе си.

Изкуството да не правиш нищо е изкуството да живееш. Да се радваш на живота. Да го чувстваш с всяка частица от тялото си. Да го дишаш с цялата си същност. Изкуството да не правиш нищо е позволението в знак на любов към себе си, което си даваш да се радваш.

Изкуството да не правиш нищо се крие в способността да изпитваш удоволствие с всяка клетка на тялото си. Да разбереш от какво имаш нужда и да си позволиш да му се насладиш.

Красотата от нищоправенето се крие в това да забавим темпото за момент, да укротим безспирния си ум, да отпуснем тялото си, да се отдадем на нещо, което ни провокира емоционално и да го усетим с всяка своя фибра. Bel far niente, както го правят италианците, е страстта на живота и страстта към живота. Изкуството да не правиш нищо е способността да превърнеш всеки малък момент в празник, в източник на удоволствие и щастие.

А всеки момент може да е щастие и празник, ако се потопим изцяло в него. Ако си позволим да присъстваме в него с цялото си същество, с всичките си сетива.

От срещите със скъпи приятели до книгата и чаша чай в студена зимна вечер. Или просто да изядем един сладолед на пейка в парка.

И така… остана само да се попитаме: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес? Какво ще ти донесе наслада?“

Share Button

Благодаря ти, че никога не се отказа от моята борба със зависимостта, татко!

По повод 18 юни – Денят на Бащата

Скъпи татко,

Откакто се помня, ти си моят герой. Винаги си бил до мен – от момента, когато трябваше да ме закараш в болницата, след като паднах и си счупих главата в Ню Йорк, докато ядях сладолед, до момента, в който плаках на рамото ти, след като скъсах с любимия си от колежа.

И най-вече, ти никога не ме изостави, докато се борех със зависимостта си към наркотиците. Знам, че това не беше никак лесно за теб, но ти упорстваше в това, от което другите лесно биха се отказали. Въпреки всичките пъти, когато съм ти казвала, че те мразя и всичките врати, които съм затръшвала в лицето ти, когато съм била в най-лошото си положение, ти нито веднъж не ми обърна гръб и не си тръгна. Всъщност, ти винаги полагаше още усилия, за да си сигурен, че съм в безопасност, дори и в този момент да не разбирах, че го правиш за мое добро.

Водеше ме на безброй лекарски прегледи; отказваше да ме пускаш да излизам с приятели; наказваше ме да стоя вкъщи, защото съм откраднала алкохол от дома ни; дори се обаждаше на полицията, за да ме измъкнат от опасна ситуация с лоши хора. Правеше всичко по силите си по време на борбата ми със зависимостта и никога не ми позволяваше да потъна по-дълбоко в нея. Знам без всякакво съмнение, че ако теб те нямаше в живота ми, със сигурност щях да достигна точката на невъзврат в болестта си.

Моят път на унищожителна зависимост беше прекъснат и аз можах да получа професионална помощ само благодарение на теб. Ти никога не се отказа от мен и това ми даде възможността да получа дългосрочно лечение. Въпреки моето ритане, плачене и крещене, ти винаги оставаше спокоен и съпричастен към това, през което преминавах. Днес аз съм чиста и трезвена, главно защото ти беше решен да ми осигуриш помощ.

Възстановяването не е лесно и аз имам недостатъци в характера, върху които още работя. И двамата знаем, че невинаги върви леко, откакто се справих със зависимостта си и че има дни, в които губя поглед върху твоите съчувствие и щедрост. Затова на този Ден на Бащата искам да оценя теб и удивителния факт, че правиш толкова много, защото ме обичаш. Знам, че всичко, което някога си искал за мен, е да бъда щастлива и здрава.

Може да не го казвам достатъчно, но съм ти истински благодарна за всичко, което си направил и продължаваш да правиш за мен ден след ден. Днес нямаше да съм жива и да съм добре, ако не беше ти. За мен е чест да мога да те наричам свой баща.

Моят съвет към другите бащи (и към родителите като цяло) е никога да не се отказват от детето си, когато то има проблем с наркотици или алкохол. Вероятно можете да стигнете до там, че да загубите надежда и да се чувствате така сякаш няма нищо повече, което можете да направите, за да помогнете на зависимото си дете. Но аз ви уверявам, точно както го правеше моят баща, че винаги има още нещо, което може да бъде направено, за да помогнете на детето си.

Благодаря ти за всичко, Татко! Надявам се, че като показвам силата и смелостта, които ти прояви пред лицето на моята зависимост, ще мога да окуража други родители в подобни ситуации.

София

Източник

Share Button

Втори живот

“13 милиона живеят втори живот в нета”

“Мрежата става основно място за секс-игри и изневери”

Това са само част от заглавията в медиите, с които се сблъсквам (а предполагам и вие) все по-често. За съжаление това не са само заглавия, а реалност. Все по-често се сблъсквам навсякъде с подобни случаи – възрастни и деца, които живеят живота си в интернет пространството – страдат, радват се, обичат, приключенстват, гневят се, влюбват се. Понякога в и с напълно непознати. Виртуалната реалност предоставя възможност за „втори живот“, за „поправка“ или може би „изкривяване“ на реалността.

Опциите са безброй. Като се започне от всякакъв вид социални мрежи, в които можеш да си създадеш какъвто поискаш образ и се стигне до цели платформи и игри, в които не просто създаваш образ, а директно влизаш в него и го живееш. И всичко се случва там – в нета.

Вървя по улицата, сядам на кафе, пътувам в метрото, вдигам глава и гледката почти винаги е една и съща – хора, заболи главите си в умните си телефони. Рядко се поглеждат един друг. Рядко виждат какво става около тях. Рядко виждат очите на другия.

В първи клас децата се интересуват от телефони – марка, екстри и всичките му там допълнителни джаджи. 3-4 годишни се приспиват с клипчета от You Tube. И всякакви други такива.

Темата е необятна. Опасявам се, че в която и посока да тръгна, край няма да има.

Не съм против технологиите. Аз също ги ползвам. На моя телефон също има приложения за социални мрежи и различни видове комуникационни канали. Съзнавам, че когато обществото еволюира, еволюират и всички възможни начини за комуникация и свързване между хората. В свят без граници, в свят на технологичен бум, това като че ли е естествен процес. И неговата  цел е да подобрява и подпомага качеството ни на живот. Да улеснява, а не да усложнява. Както казах – не съм против всичко това, но съм против последиците, които са резултат от превръщането на тази култура и начин на живот в ценност, в основен приоритет, защото не такава е целта им.

А последиците  –  какви са те ли ? Откъде да почна? Да видим: отчуждаването; загубата или невъзможността да се развият социални умения и умения за комуникация; рисковете, свързани с редицата опасности, дебнещи зад някой профил на недоброжелателни потребители; загубата на каквато и да е автентичност, уединение и интимност, развиване на зависимост. Достатъчни ли са? Загубата на собствената идентичност и формирането на втори живот – отказ от реалността и самозабрава в нещо нереално.

Има и още.

Но целта ми не е да демонизирам социалните мрежи и предпочитанията към интернет пространството. Те не са проблем или поне не и докато не се преминат определени граници. Предпочитанията към тях са въпрос на избор. А изборът се превръща в проблем тогава, когато е за сметка на редица важни и необходими други неща. Тогава, когато в заблудата, че задоволяваме определени потребности, всъщност загърбваме редица други.

Може би в такъв момент е добре да помислим какво обуславя този избор? Къде е грешката?

Чудя се откога стана по-приятно да седиш затворен вкъщи и да си чатиш с някого, вместо да излезеш навън или да идеш на гости и да си побъбрите. Откога разходката за пазаруване се превърна в досадно задължение, което лесно може да се отмени само с един клик „купи“? Откога е по-забавно да разхождаш измислени аватарчета, отколкото да излезеш и да играеш на криеница (знаят ли днешните деца какво въобще е това?)? Откога обяснението в любов е нещо, което не е нужно да се случва очи в очи? Кое ни кара, дори когато сме със събеседник на маса, да изкараме телефона и да започнем да цъкаме, забравяйки, че срещу нас седи живо същество, заслужаващо уважение или поне да не бъде пренебрегвано.

Ха! Сетих се за една случка. На четиринадесети февруари, Денят на влюбените, станах свидетел на следната ситуация – двойка влюбени, излезли на вечеря в ресторант, пристигнаха видимо ентусиазирани. Първите 5 минути течеше разговор помежду им. В следващите два часа картинката беше следната: той с поглед, вперен в телефона си, тя с поглед, вперен в телефона си. Вдигнаха глави, само когато сервитьорът им донесе храната. Хранеха се, „цъкайки“ на телефоните си. Не, не си мислете, че бяха скарани. След като се нахраниха и явно приключиха важните си дела по телефона, станаха, целунаха се и си тръгнаха.

В началото ми беше забавно, дори смешно. Накрая ми се плачеше.

Чудя се дали и на тези хора понякога им се плаче?

Не знам. Но лично аз мисля, че е тъжно. И една дума напира: С А М О Т А.

Разбира се, не всички са в това положение. Но няма как да не отбележа, че все повече и по-често ставам свидетел на подобни ситуации.

Може би тук идва важната роля на онова „старото поколение“. Да, то е живяло по друг начин. Да, много от тогавашните неща не са актуални днес и са неприложими. Има едно нещо обаче, което е и ще бъде винаги актуално, но все по-изчезващо. Това е онова нещо, на което „старото поколение“ може да научи младото. Нещо, на което те са пазители, а именно – ценностите и човещината, нуждата от другия и уважението към него и към себе си.

И тогава … Тогава няма да има нужда младите да си създават „втори живот“, за да ги търсят, защото в реалността не ги намират. Но това е друга тема. За следващия път….

Share Button

Детето ми употребява: засилете позитивното

Пета част тук.

Засилване на позитивното означава да давате някакъв вид награда или привилегия, за да повишите шанса едно поведение да се повтаря. И това е много важно за промяната на начина, по който се държат вашите син или дъщеря.

Засилване на позитивното: мощен инструмент за промяна на поведението на вашето дете

Засилването на позитивното е мотивиращ фактор през целия ни живот – от прохождащото дете, което се чувства насърчено от радостните възклицания на родителите си, за да направи първите си стъпки до възрастния, който получава бонус или дребен подарък за добре свършена работа. За всички ни е по-вероятно да повторим едно поведение, когато то ни кара да се чувстваме добре.

Употребата на наркотици също може да подсилва. Например, наркотиците или алкохолът могат да помогнат на човек да се чувства по-малко тревожен, да намалят скуката, да насърчат социалните взаимодействия, да помогнат за безсънието, да доставят енергия или да помогнат за контролирането на теглото. С други думи, тъй като те „решават проблем“ – макар и по нездравословен начин, човекът е по-вероятно да повтори поведението на употреба на наркотици и алкохол.

Като родител или човек, който се грижи за деца, можете да използвате същата стратегия, за да подсилите здравословни, просоциални поведения, които искате да виждате повече у своето дете. Ето някои примери за позитивни поведения, които можете за подсилите или да похвалите у детето си:

•    търсене на работа;
•    прибиране вкъщи навреме;
•    помощ в домакинската работа;
•    говорене по уважителен начин;
•    писане на домашни за училище;
•    ходене на срещите с терапевт;
•    участие в групи за взаимопомощ;
•    помощ на друг член на семейството или приятел за проблем;
•    незабавно връщане на телефонни обаждания/текстови съобщения.

Може би си мислите: „Чакайте, това са неща, които моето дете трябва да прави така или иначе, без каквато и да е било награда.“ Но като награждавате доброто поведение на детето си, вие му помагате да свърже поведението, което искате да насърчите, с положително последствие. Като правите това нееднократно, ще помогнете на детето си да научи, че има полза да се държи по този начин. След време то ще научи, че има други начини да се „чувства добре“ освен употребата на вещества, като това може да доведе до по-малка употреба или дори до въздържание.

Вашите доброта и съчувствие ще вдъхнат позитивно и топло чувство у детето ви и ще засилят неговото вярване, че то е способно да се чувства добре и чрез други средства, а не чрез употребата на вещества.

Примери за награди или подсилвания, които са безплатни:

•    прегръдка;
•    усмивка;
•    погалване по рамото;
•    грижовно текстово съобщение;
•    мила дума/комплимент или похвала;
•    да прекарате време заедно с детето си в любима дейност като гледане на филм, риболов или игра на шах;
•    да помогнете на детето за прането му или друга домакинска работа;
•    да го научите на умение като, например, да шофира;
•    да му приготвите любимата закуска, вечеря или десерт.

Примери за награди или подсилвания, които струват пари:

•    подаръчни карти за кафене, магазин за дрехи или ресторант;
•    малки неща като лак за нокти, гримове, продукти за коса, чорапи или протеинови блокчета;
•    да му помогнете за медицински разходи (като зъболекар или грижа за зрението/очила), да платите за курс или учебници;
•    билети за концерт или спортно събитие.

засилване на позитивното

Четири съвета как да използвате засилване на позитивното

1.    Помислете за детето си и какво го мотивира.
Често родителите измислят награда, която те лично смятат за подсилваща, но която не представлява интерес за детето. Ще ви бъде от помощ да отделите време, за да съставите списък от подсилвания, които смятате, че биха могли да бъдат привлекателни и ако не сте сигурни, попитайте детето си.

2.    Помислете какво би могло да бъде заместващото поведение.
Например, може да искате детето ви да напише домашните си или да си търси работа, вместо да играе на видео игри и да употребява наркотици. Какво би могло да бъде стимул за него, за да направи това, дори и да е само за един ден? Също така, можете да кажете на детето си, че ако изпълни определен брой задачи или кандидатства за определен брой работни позиции, то ще получи конкретна награда (например, подаръчна карта за кафене, два билета за кино, нещо малко от магазин за дрехи и др.).

3.    Награждавайте малките стъпки по пътя.
В крайна сметка те ще съставят позитивната поведенческа промяна. Така че, ако детето ви не си е писало домашните от седмици, но изпълни една задача, засилете това с конкретна награда или мил коментар. Ако детето ви не си е търсило работа през последния месец, но сега влезе в интернет и кандидатства за две работни позиции, обърнете внимание на това и похвалете действието му.

4.    Опитайте с подсилващ коментар.
Вместо да казвате „Крайно време беше!“, опитайте да кажете: „Знам колко трудно ти беше да си довършиш домашните си и наистина е чудесно, че успя да изпълниш задачата.“ Или „Наистина се радвам да видя, че си кандидатствал за работа.“

В заключение:

Вашето дете вероятно е чуло много оплаквания и негативни обратни връзки относно неговата употреба на вещества. Но истината е, че не можете да помогнете на някой да се промени чрез натякване. Когато хората се чувстват неприемливи такива, каквито са, те често затъват и не са способни да се променят.

Помислете за самите себе си. Вероятно се чувствате по-насърчени чрез похвали, а не чрез критика. Мили думи, съчувствие и награди могат да подтикнат детето ви да работи за развитие на здравословни поведения и за отказване от негативните такива.

Опитайте – това може да промени много и за двама ви.

Източник

Share Button

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

До момента, в който започнах работа като репортер за политиката относно наркотиците, бях напълно „за“ легализиране на всички наркотици от марихуана до хероин и кокаин.

Изглеждаше ми очевидно. Забраната се беше провалила. През последното десетилетие милиони американци са били арестувани и в много случаи вкарани в затвора заради наркотици. Правителството е похарчило десетки милиарди долари на година за политиката срещу наркотиците – но не само за полицията и арестуването на хора и потенциалното съсипване на животите им, а и за чуждестранни операции, в които въоръжени сили са разрушили ферми и са съсипали домове. За четири десетилетия цената на войната срещу наркотиците възлиза на повече от един трилион долара.

Въпреки всички усилия и разходи войната срещу наркотиците е имала малък ефект: употребата на наркотици се е повишила през последните години и Америка се намира в най-смъртоносната криза с наркотици – опиоидната епидемия.

Не бях напълно наивен. Вярвах, че легализацията ще увеличи употребата. Но също така мислех, че правителството ще може разумно да контролира наркотиците, за да се увери, че най-лошите случаи на злоупотреба са под контрол чрез борба с подвеждащото маркетиране, поддържане на достатъчно високи цени и следователно невъзможност за прекалена употреба и най-накрая да се увери, че децата нямат достъп до тези вещества.

След това започнах да правя репортажи за опиоидната епидемия. Приятели на семейството починаха от свръхдози. Говорих с употребяващи, които не можеха да се справят с години на зависимост, която често е започвала с легални лекарства с рецепта. Говорих с лекари, прокурори и експерти за това как кризата наистина е започнала, когато големите фармацевтични компании започнали да притискат лекарите и правителството да прегърнат техните лекарства.

Междувременно правителството реагира много бавно. Опиоидната епидемия започна в края на деветдесетте години и по-специално със създаването на Оксиконтин през 1996. Но чак през 2014 Агенцията за борба с наркотиците (DEA) премести в други списъци някои опиоидни болкоуспокояващи, за да им наложи по-сериозни ограничения. И трябваше да минат две години до 2016, за да приеме Конгресът закон, който опитва сериозно да отговори на епидемията.

Всъщност федералното правителство притискаше лекарите да предписват опиоиди чрез кампанията „Болката е петият жизнен показател“ през деветдесетте и първите 10 години на XXI век, тъй като фармацевтичните компании подвеждащо маркетирали опиоидите за лечение на хронична болка. И в някои случаи различните нива на правителството разхлабили достъпа до опиоиди след лобиране на фармацевтичните компании – чрез приемане на закони, които например изискват от застрахователите да покриват тези лекарства.

И докато компанията Purdue Pharma е била глобена за ужасно заблуждаващото маркетиране на Оксиконтин, стотиците милиони, които е платила, са нищо в сравнение с десетките милиарди, които е спечелила от лекарството.

Като резултат от това много хора са починали: по отношение на свръхдозите, опиоидната епидемия е по-смъртоносна от която и да е друга криза с наркотици в историята на САЩ – повече от епидемията с крек, метамфетамин и хероин. Общо над 560 000 души са починали в САЩ поради свръхдози между 1999 и 2015 (последната година, за която има данни) – повече от цялото население на Атланта. И докато много от тези смъртни случаи са свързани с нелегални наркотици като хероин и фентанил, източникът на епидемията – това, което е накарало хората да започнат да употребяват – са опиоидните обезболяващи, а легалните обезболяващи са свързани с повечето смъртоносни свръхдози.

Точно за това са предупредили активистите против легализацията: компаниите са се сдобили с опасен продукт, към който се развива зависимост, маркетирали са го безотговорно и са лобирали за разхлабени правила. Регулаторният отговор на правителството се е забавил. Правителството дори е работило с фармацевтичните компании в някои случаи – под влияние на лобирането, дарения за кампании и финансирани от компании застъпнически групи. А хората развивали зависимост и умирали.

Наблюдавайки тази криза, внезапно ми просветна: може би пълната легализация не е правилният отговор срещу войната с наркотиците. Може би САЩ просто не може да се справи с регулацията на тези потенциално смъртоносни вещества в легална обстановка. Може би някаква форма на забрана – дори и не толкова строга като сегашната – е правилното решение.

Следва продължение

Източник

Share Button

По пътя на промяната

Промяната е гадно нещо. Няма значение каква е. Може да е толкова незначителна, колкото да свалите 5 килограма или толкова голяма, колкото да решите да предприемете лечение за зависимостта си.

Всъщност промяната е шанс за нещо по-добро.

Отделете малко време и помислете за една област от живота си, която искате да промените. Това може да бъде всичко – вашето тегло, употребата на алкохол, кариерата, бракът ви или каквото и да е друго в живота ви. Вероятно много от вас имат доста опции.

Сега, когато имате тема, какво се случва с вас? Някои могат да чувстват надежда и радост, докато мислят за промяната, докато други могат да се чувстват уплашени, колебливи, объркани или комбинация от тези. Каквото и да изпитвате е напълно нормално. Безпокойството, страхът и дори радостта могат да бъдат естествен отговор на плаването в неизвестното. И плаването в неизвестното изисква временно пребиваване извън сигурността.

Има обаче няколко важни въпроса, чиито отговори могат да направят процеса по-малко обезсърчаващ. Помислете върху тях, когато вече имате конкретна цел за промяна.

  1. Защо искате да направите тази промяна?
  2. Кой са трите най-важни причини, поради които искате да направите промяната?
  3. По скалата от 0 до 10 колко важно е за вас да направите тази промяна
  4. Защо сте на (тук напишете вашата цифра от предходния въпрос), а не 0?

Отговорите на тези въпроси ще бъдат платната, които непрекъснато ще ви тласкат в посоката, в която искате да отидете, дори и при силни бури и съпротива. Всеки път, когато се впускаме в различна посока и се опитваме да променим някоя част от нашия живот, ще срещаме съпротива – или от нас, или от хората около нас. Важното е да не се отказваме и да се държим здраво за решението си.

Има малко неща, които провокират нашите съпротиви така, както зависимостта от алкохол и наркотици. Пристрастяването ни привлича в една посока, докато последиците от нашия живот и това, че виждаме остатъците от неуспешните взаимоотношения, провала в работата и др., ни привличат в обратната посока.

Въпросите по-горе ще ви помогнат да изясните вашите ценности и защо искате да направите промяната.

Когато започнете промяна, понякога се случва да се подхлъзнете и да се провалите, а след това започвате да се самообвинявате, обезсърчавате и накрая се отказвате да продължите. Никога не се случва перфектно. Важно е да помните това и да не губите пътя.

Или често мислите повече за другите около вас – защо родителите ви, съпругата ви, съпругът ви искат тази промяна, а не защо тя е важна за вас. Тези четири въпроса помагат на вас и на хората около вас да мислят и да решават сами какви промени искат да направят.

Не забравяйте, че желанието за промяната означава, че сте в ситуация, в която не се чувствате комфортно и искате да напуснете това пространство, но то поне е познато, а да го напуснете е риск и понякога това е плашещо. Това не е лесен процес, но може да се направи малко по-лесно, като отговорите на тези четири въпроса за себе си или попитате близките си хора какво мислят по тях.

И ако се опитвате да накарате някой друг да се промени, не забравяйте, че да му кажете да направи нещо е може би най-малко ефективната помощ, която можете да му окажете. Преди да успеете да накарате някого да реализира ново поведение, трябва да разберете защо прави старото. След това, след като разберете защо, тогава може би можете да помогнете да намери своите начини за промяна. Но само ако е готов!

Затова опитайте тези въпроси върху себе си и кой знае кой или какво ще ви мотивира да извървите своя път на промяната.   

Източник

 

 

Share Button

Залата с изкривените огледала или защо психолог?

Какво е необходимо за решаването на проблем? Зависи от проблема. Всеки проблем си има своето решение. Да, така е, но за да се вземе дадено решение е необходимо да се направи оценка на проблема, да се обмислят възможните алтернативи и една друга важна част – да се проследят причините за произхода му, за да може да се предотврати повторение.

Имам проблем…

Какво правим, когато имаме проблем? Обикновено търсим мнението на някой близък или познат, на роднина, споделяме и очакваме съвет. И това е нещо съвсем естествено и нормално. Тогава се появява въпросът защо е нужно да ползваме услугите на психолог? Та нали като цяло е същото. Дали ще споделиш с психолог или с приятел – каква е разликата? Повечето хора не виждат какво по-различно биха могли да чуят от психолога и обикновено следват логиката: „Нали близките са тези, които ни мислят най-доброто, на които можем да разчитаме и които ни познават най-добре? Тогава кой би могъл да ни даде по-адекватен и правилен съвет от тях? Защо да даваме пари на някой, който върши нещо, което можем да получим и безплатно?“

Да, факт е – близките ни (приятели, роднини, семейство) наистина са хората, които би трябвало да ни познават най-добре (или поне образа, който те са си изградили за нас или който ние сме им показали), на които разчитаме, които ни помагат и вероятно са тези, които ни мислят най-доброто. Дали обаче те са хората, които винаги могат да ни дадат най-адекватен съвет? Дали те са тези, които винаги знаят какво е наистина добро за нас?

Емоционални натрупвания

При взаимоотношенията ни с някого (приятел, партньор, колега, роднина) между нас се зараждат множество взаимодействия, свързани с различни емоции и чувства, които във времето се натрупват и оставят своите следи, изграждат определени нагласи и очаквания, превръщат се в част от основата на определен тип междуличностна връзка и в основата на един образ, който изграждаме.

Всички тези преминали интеракции обаче си остават там, както и чувствата, и емоциите, свързани с тях. Естествено взаимоотношенията не винаги текат гладко. Понякога хората ни разочароват, понякога ни подвеждат, обиждат и т. н., и това би могло да бъде причина временно (или за постоянно) да ги обезценим. Понякога близките ни правят за нас неща, които ни карат да ги преживяваме и определяме като „богове“, и често пъти това води до идеализацията им. При комуникацията ни с тях всички тези минали преживявания, макар и скрити, понякога забравени, понякога простени или надценени, си остават там и по почти незабелязан начин си дават своето отражение, без дори да съзнаваме това.

В общуването си с другите (в това число и с близките), когато изказваме мнение, даваме съвет или оценка, ние се уповаваме на миналия си опит, на това, през което вече сме преминали, на чувствата, които вече сме изживели. Същото правят и близките ни. Когато имаме проблем и когато очакваме съвет от тях, обикновено това, което правят, е да ни дадат съвет, базиращ се на нещо сходно, през което са преминали, което е свързано с техния преживелищен опит. Това естествено е свързано и с определени чувства. Тоест, освен чрез конкретните действия и насоки, те ни съветват и през чувствата, които са изживели, както в конкретната ситуация, така и в ситуации с нас самите.

Доколко това е обективно, пък и дори ефективно спрямо нашия проблем? Дали когато близък наш приятел се идентифицира с нас в дадена ситуация и ни дава съвет през неговия преживелищен опит, това означава, че това е най-правилното решение за нас? Дали когато приятелите ни казват, че сме прави, ние наистина сме прави или просто това е отговор, който получаваме, защото те са наясно, че го очакваме? Направете си експеримент и проверете сами.

зала с изкривени огледала

Един и същ образ?

Това е, както когато всяка сутрин ставаме и се поглеждаме в огледалото – образът винаги е един и същ. Да, понякога може да бъде по-намръщен, по-усмихнат или замислен, но той винаги е еднакъв. И всъщност това е и нашето очакване – ставайки и поглеждайки се в огледалото, независимо от настроението ни, независимо от всичко, да видим познатото отражение, нашето собствено лице такова, каквото го познаваме. Това е и очакването ни към приятелите ни и комуникацията с тях. Това вероятно е и тяхното очакване по отношение на нашите нужди – да бъдат като огледалото вкъщи – независимо от всичко, образът като цяло да бъде един и същ.

Къде е „тънката червена линия“?

И ето тук е тънката червена граница – между приятеля и психолога. Психологът не се чувства натоварен с очакванията, с които е натоварен приятелят. Когато търсим помощ от психолог, обикновено подозираме, че „нещо не е наред“, че въпреки еднаквия образ, който виждаме всеки ден, нещо в него сякаш е различно. Дали  защото по-често този образ е усмихнат или защото по-често е намръщен, без реално да знае защо? Или пък просто защото винаги е толкова еднакъв? И тук идва мястото на ролята на психолога – обективно и безпристрастно да бъде наше отражение, поемайки риска и отговорността това отражение понякога да бъде изкривено, да не ни хареса и да не е такова, с каквото сме свикнали и искаме да видим.

Влизали ли сте в зала с огледала, които показват отраженията изкривени? В някои от тях се виждаме смешни, в други глуповати, в други изглеждаме почти страшни, в четвърти почти не можем да се познаем. Всички тези изкривявания обаче произлизат от нашия образ и всички те са част от нашия образ. Крайният резултат зависи от ъгъла на отражение. Огледалото вкъщи показва винаги от един и същ ъгъл, дори и да сменим мястото му.

Зала с изкривени огледала

Огледалата в залата показват от всички възможни ъгли, с всички възможни дефекти, които имаме (понякога хиперболизирани) или бихме могли да имаме (страхуваме се да имаме). Понякога това ни забавлява, друг път ни натъжава, а понякога ни помага, защото разкрива пред нас неподозирани наши образи и ни дава друга перспектива, за която дори не сме подозирали, но във всеки случай тя винаги е различна от онзи константен и сигурен образ, който имаме и въпреки който не можем да се отърсим от усещането, че „нещо не е наред“.

От вас зависи в кое огледало ще изберете да се огледате, когато имате проблем.

Share Button