Благодаря ти, че никога не се отказа от моята борба със зависимостта, татко!

По повод 18 юни – Денят на Бащата

Скъпи татко,

Откакто се помня, ти си моят герой. Винаги си бил до мен – от момента, когато трябваше да ме закараш в болницата, след като паднах и си счупих главата в Ню Йорк, докато ядях сладолед, до момента, в който плаках на рамото ти, след като скъсах с любимия си от колежа.

И най-вече, ти никога не ме изостави, докато се борех със зависимостта си към наркотиците. Знам, че това не беше никак лесно за теб, но ти упорстваше в това, от което другите лесно биха се отказали. Въпреки всичките пъти, когато съм ти казвала, че те мразя и всичките врати, които съм затръшвала в лицето ти, когато съм била в най-лошото си положение, ти нито веднъж не ми обърна гръб и не си тръгна. Всъщност, ти винаги полагаше още усилия, за да си сигурен, че съм в безопасност, дори и в този момент да не разбирах, че го правиш за мое добро.

Водеше ме на безброй лекарски прегледи; отказваше да ме пускаш да излизам с приятели; наказваше ме да стоя вкъщи, защото съм откраднала алкохол от дома ни; дори се обаждаше на полицията, за да ме измъкнат от опасна ситуация с лоши хора. Правеше всичко по силите си по време на борбата ми със зависимостта и никога не ми позволяваше да потъна по-дълбоко в нея. Знам без всякакво съмнение, че ако теб те нямаше в живота ми, със сигурност щях да достигна точката на невъзврат в болестта си.

Моят път на унищожителна зависимост беше прекъснат и аз можах да получа професионална помощ само благодарение на теб. Ти никога не се отказа от мен и това ми даде възможността да получа дългосрочно лечение. Въпреки моето ритане, плачене и крещене, ти винаги оставаше спокоен и съпричастен към това, през което преминавах. Днес аз съм чиста и трезвена, главно защото ти беше решен да ми осигуриш помощ.

Възстановяването не е лесно и аз имам недостатъци в характера, върху които още работя. И двамата знаем, че невинаги върви леко, откакто се справих със зависимостта си и че има дни, в които губя поглед върху твоите съчувствие и щедрост. Затова на този Ден на Бащата искам да оценя теб и удивителния факт, че правиш толкова много, защото ме обичаш. Знам, че всичко, което някога си искал за мен, е да бъда щастлива и здрава.

Може да не го казвам достатъчно, но съм ти истински благодарна за всичко, което си направил и продължаваш да правиш за мен ден след ден. Днес нямаше да съм жива и да съм добре, ако не беше ти. За мен е чест да мога да те наричам свой баща.

Моят съвет към другите бащи (и към родителите като цяло) е никога да не се отказват от детето си, когато то има проблем с наркотици или алкохол. Вероятно можете да стигнете до там, че да загубите надежда и да се чувствате така сякаш няма нищо повече, което можете да направите, за да помогнете на зависимото си дете. Но аз ви уверявам, точно както го правеше моят баща, че винаги има още нещо, което може да бъде направено, за да помогнете на детето си.

Благодаря ти за всичко, Татко! Надявам се, че като показвам силата и смелостта, които ти прояви пред лицето на моята зависимост, ще мога да окуража други родители в подобни ситуации.

София

Източник

Share Button

Втори живот

“13 милиона живеят втори живот в нета”

“Мрежата става основно място за секс-игри и изневери”

Това са само част от заглавията в медиите, с които се сблъсквам (а предполагам и вие) все по-често. За съжаление това не са само заглавия, а реалност. Все по-често се сблъсквам навсякъде с подобни случаи – възрастни и деца, които живеят живота си в интернет пространството – страдат, радват се, обичат, приключенстват, гневят се, влюбват се. Понякога в и с напълно непознати. Виртуалната реалност предоставя възможност за „втори живот“, за „поправка“ или може би „изкривяване“ на реалността.

Опциите са безброй. Като се започне от всякакъв вид социални мрежи, в които можеш да си създадеш какъвто поискаш образ и се стигне до цели платформи и игри, в които не просто създаваш образ, а директно влизаш в него и го живееш. И всичко се случва там – в нета.

Вървя по улицата, сядам на кафе, пътувам в метрото, вдигам глава и гледката почти винаги е една и съща – хора, заболи главите си в умните си телефони. Рядко се поглеждат един друг. Рядко виждат какво става около тях. Рядко виждат очите на другия.

В първи клас децата се интересуват от телефони – марка, екстри и всичките му там допълнителни джаджи. 3-4 годишни се приспиват с клипчета от You Tube. И всякакви други такива.

Темата е необятна. Опасявам се, че в която и посока да тръгна, край няма да има.

Не съм против технологиите. Аз също ги ползвам. На моя телефон също има приложения за социални мрежи и различни видове комуникационни канали. Съзнавам, че когато обществото еволюира, еволюират и всички възможни начини за комуникация и свързване между хората. В свят без граници, в свят на технологичен бум, това като че ли е естествен процес. И неговата  цел е да подобрява и подпомага качеството ни на живот. Да улеснява, а не да усложнява. Както казах – не съм против всичко това, но съм против последиците, които са резултат от превръщането на тази култура и начин на живот в ценност, в основен приоритет, защото не такава е целта им.

А последиците  –  какви са те ли ? Откъде да почна? Да видим: отчуждаването; загубата или невъзможността да се развият социални умения и умения за комуникация; рисковете, свързани с редицата опасности, дебнещи зад някой профил на недоброжелателни потребители; загубата на каквато и да е автентичност, уединение и интимност, развиване на зависимост. Достатъчни ли са? Загубата на собствената идентичност и формирането на втори живот – отказ от реалността и самозабрава в нещо нереално.

Има и още.

Но целта ми не е да демонизирам социалните мрежи и предпочитанията към интернет пространството. Те не са проблем или поне не и докато не се преминат определени граници. Предпочитанията към тях са въпрос на избор. А изборът се превръща в проблем тогава, когато е за сметка на редица важни и необходими други неща. Тогава, когато в заблудата, че задоволяваме определени потребности, всъщност загърбваме редица други.

Може би в такъв момент е добре да помислим какво обуславя този избор? Къде е грешката?

Чудя се откога стана по-приятно да седиш затворен вкъщи и да си чатиш с някого, вместо да излезеш навън или да идеш на гости и да си побъбрите. Откога разходката за пазаруване се превърна в досадно задължение, което лесно може да се отмени само с един клик „купи“? Откога е по-забавно да разхождаш измислени аватарчета, отколкото да излезеш и да играеш на криеница (знаят ли днешните деца какво въобще е това?)? Откога обяснението в любов е нещо, което не е нужно да се случва очи в очи? Кое ни кара, дори когато сме със събеседник на маса, да изкараме телефона и да започнем да цъкаме, забравяйки, че срещу нас седи живо същество, заслужаващо уважение или поне да не бъде пренебрегвано.

Ха! Сетих се за една случка. На четиринадесети февруари, Денят на влюбените, станах свидетел на следната ситуация – двойка влюбени, излезли на вечеря в ресторант, пристигнаха видимо ентусиазирани. Първите 5 минути течеше разговор помежду им. В следващите два часа картинката беше следната: той с поглед, вперен в телефона си, тя с поглед, вперен в телефона си. Вдигнаха глави, само когато сервитьорът им донесе храната. Хранеха се, „цъкайки“ на телефоните си. Не, не си мислете, че бяха скарани. След като се нахраниха и явно приключиха важните си дела по телефона, станаха, целунаха се и си тръгнаха.

В началото ми беше забавно, дори смешно. Накрая ми се плачеше.

Чудя се дали и на тези хора понякога им се плаче?

Не знам. Но лично аз мисля, че е тъжно. И една дума напира: С А М О Т А.

Разбира се, не всички са в това положение. Но няма как да не отбележа, че все повече и по-често ставам свидетел на подобни ситуации.

Може би тук идва важната роля на онова „старото поколение“. Да, то е живяло по друг начин. Да, много от тогавашните неща не са актуални днес и са неприложими. Има едно нещо обаче, което е и ще бъде винаги актуално, но все по-изчезващо. Това е онова нещо, на което „старото поколение“ може да научи младото. Нещо, на което те са пазители, а именно – ценностите и човещината, нуждата от другия и уважението към него и към себе си.

И тогава … Тогава няма да има нужда младите да си създават „втори живот“, за да ги търсят, защото в реалността не ги намират. Но това е друга тема. За следващия път….

Share Button

Детето ми употребява: засилете позитивното

Пета част тук.

Засилване на позитивното означава да давате някакъв вид награда или привилегия, за да повишите шанса едно поведение да се повтаря. И това е много важно за промяната на начина, по който се държат вашите син или дъщеря.

Засилване на позитивното: мощен инструмент за промяна на поведението на вашето дете

Засилването на позитивното е мотивиращ фактор през целия ни живот – от прохождащото дете, което се чувства насърчено от радостните възклицания на родителите си, за да направи първите си стъпки до възрастния, който получава бонус или дребен подарък за добре свършена работа. За всички ни е по-вероятно да повторим едно поведение, когато то ни кара да се чувстваме добре.

Употребата на наркотици също може да подсилва. Например, наркотиците или алкохолът могат да помогнат на човек да се чувства по-малко тревожен, да намалят скуката, да насърчат социалните взаимодействия, да помогнат за безсънието, да доставят енергия или да помогнат за контролирането на теглото. С други думи, тъй като те „решават проблем“ – макар и по нездравословен начин, човекът е по-вероятно да повтори поведението на употреба на наркотици и алкохол.

Като родител или човек, който се грижи за деца, можете да използвате същата стратегия, за да подсилите здравословни, просоциални поведения, които искате да виждате повече у своето дете. Ето някои примери за позитивни поведения, които можете за подсилите или да похвалите у детето си:

•    търсене на работа;
•    прибиране вкъщи навреме;
•    помощ в домакинската работа;
•    говорене по уважителен начин;
•    писане на домашни за училище;
•    ходене на срещите с терапевт;
•    участие в групи за взаимопомощ;
•    помощ на друг член на семейството или приятел за проблем;
•    незабавно връщане на телефонни обаждания/текстови съобщения.

Може би си мислите: „Чакайте, това са неща, които моето дете трябва да прави така или иначе, без каквато и да е било награда.“ Но като награждавате доброто поведение на детето си, вие му помагате да свърже поведението, което искате да насърчите, с положително последствие. Като правите това нееднократно, ще помогнете на детето си да научи, че има полза да се държи по този начин. След време то ще научи, че има други начини да се „чувства добре“ освен употребата на вещества, като това може да доведе до по-малка употреба или дори до въздържание.

Вашите доброта и съчувствие ще вдъхнат позитивно и топло чувство у детето ви и ще засилят неговото вярване, че то е способно да се чувства добре и чрез други средства, а не чрез употребата на вещества.

Примери за награди или подсилвания, които са безплатни:

•    прегръдка;
•    усмивка;
•    погалване по рамото;
•    грижовно текстово съобщение;
•    мила дума/комплимент или похвала;
•    да прекарате време заедно с детето си в любима дейност като гледане на филм, риболов или игра на шах;
•    да помогнете на детето за прането му или друга домакинска работа;
•    да го научите на умение като, например, да шофира;
•    да му приготвите любимата закуска, вечеря или десерт.

Примери за награди или подсилвания, които струват пари:

•    подаръчни карти за кафене, магазин за дрехи или ресторант;
•    малки неща като лак за нокти, гримове, продукти за коса, чорапи или протеинови блокчета;
•    да му помогнете за медицински разходи (като зъболекар или грижа за зрението/очила), да платите за курс или учебници;
•    билети за концерт или спортно събитие.

засилване на позитивното

Четири съвета как да използвате засилване на позитивното

1.    Помислете за детето си и какво го мотивира.
Често родителите измислят награда, която те лично смятат за подсилваща, но която не представлява интерес за детето. Ще ви бъде от помощ да отделите време, за да съставите списък от подсилвания, които смятате, че биха могли да бъдат привлекателни и ако не сте сигурни, попитайте детето си.

2.    Помислете какво би могло да бъде заместващото поведение.
Например, може да искате детето ви да напише домашните си или да си търси работа, вместо да играе на видео игри и да употребява наркотици. Какво би могло да бъде стимул за него, за да направи това, дори и да е само за един ден? Също така, можете да кажете на детето си, че ако изпълни определен брой задачи или кандидатства за определен брой работни позиции, то ще получи конкретна награда (например, подаръчна карта за кафене, два билета за кино, нещо малко от магазин за дрехи и др.).

3.    Награждавайте малките стъпки по пътя.
В крайна сметка те ще съставят позитивната поведенческа промяна. Така че, ако детето ви не си е писало домашните от седмици, но изпълни една задача, засилете това с конкретна награда или мил коментар. Ако детето ви не си е търсило работа през последния месец, но сега влезе в интернет и кандидатства за две работни позиции, обърнете внимание на това и похвалете действието му.

4.    Опитайте с подсилващ коментар.
Вместо да казвате „Крайно време беше!“, опитайте да кажете: „Знам колко трудно ти беше да си довършиш домашните си и наистина е чудесно, че успя да изпълниш задачата.“ Или „Наистина се радвам да видя, че си кандидатствал за работа.“

В заключение:

Вашето дете вероятно е чуло много оплаквания и негативни обратни връзки относно неговата употреба на вещества. Но истината е, че не можете да помогнете на някой да се промени чрез натякване. Когато хората се чувстват неприемливи такива, каквито са, те често затъват и не са способни да се променят.

Помислете за самите себе си. Вероятно се чувствате по-насърчени чрез похвали, а не чрез критика. Мили думи, съчувствие и награди могат да подтикнат детето ви да работи за развитие на здравословни поведения и за отказване от негативните такива.

Опитайте – това може да промени много и за двама ви.

Източник

Share Button

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

До момента, в който започнах работа като репортер за политиката относно наркотиците, бях напълно „за“ легализиране на всички наркотици от марихуана до хероин и кокаин.

Изглеждаше ми очевидно. Забраната се беше провалила. През последното десетилетие милиони американци са били арестувани и в много случаи вкарани в затвора заради наркотици. Правителството е похарчило десетки милиарди долари на година за политиката срещу наркотиците – но не само за полицията и арестуването на хора и потенциалното съсипване на животите им, а и за чуждестранни операции, в които въоръжени сили са разрушили ферми и са съсипали домове. За четири десетилетия цената на войната срещу наркотиците възлиза на повече от един трилион долара.

Въпреки всички усилия и разходи войната срещу наркотиците е имала малък ефект: употребата на наркотици се е повишила през последните години и Америка се намира в най-смъртоносната криза с наркотици – опиоидната епидемия.

Не бях напълно наивен. Вярвах, че легализацията ще увеличи употребата. Но също така мислех, че правителството ще може разумно да контролира наркотиците, за да се увери, че най-лошите случаи на злоупотреба са под контрол чрез борба с подвеждащото маркетиране, поддържане на достатъчно високи цени и следователно невъзможност за прекалена употреба и най-накрая да се увери, че децата нямат достъп до тези вещества.

След това започнах да правя репортажи за опиоидната епидемия. Приятели на семейството починаха от свръхдози. Говорих с употребяващи, които не можеха да се справят с години на зависимост, която често е започвала с легални лекарства с рецепта. Говорих с лекари, прокурори и експерти за това как кризата наистина е започнала, когато големите фармацевтични компании започнали да притискат лекарите и правителството да прегърнат техните лекарства.

Междувременно правителството реагира много бавно. Опиоидната епидемия започна в края на деветдесетте години и по-специално със създаването на Оксиконтин през 1996. Но чак през 2014 Агенцията за борба с наркотиците (DEA) премести в други списъци някои опиоидни болкоуспокояващи, за да им наложи по-сериозни ограничения. И трябваше да минат две години до 2016, за да приеме Конгресът закон, който опитва сериозно да отговори на епидемията.

Всъщност федералното правителство притискаше лекарите да предписват опиоиди чрез кампанията „Болката е петият жизнен показател“ през деветдесетте и първите 10 години на XXI век, тъй като фармацевтичните компании подвеждащо маркетирали опиоидите за лечение на хронична болка. И в някои случаи различните нива на правителството разхлабили достъпа до опиоиди след лобиране на фармацевтичните компании – чрез приемане на закони, които например изискват от застрахователите да покриват тези лекарства.

И докато компанията Purdue Pharma е била глобена за ужасно заблуждаващото маркетиране на Оксиконтин, стотиците милиони, които е платила, са нищо в сравнение с десетките милиарди, които е спечелила от лекарството.

Като резултат от това много хора са починали: по отношение на свръхдозите, опиоидната епидемия е по-смъртоносна от която и да е друга криза с наркотици в историята на САЩ – повече от епидемията с крек, метамфетамин и хероин. Общо над 560 000 души са починали в САЩ поради свръхдози между 1999 и 2015 (последната година, за която има данни) – повече от цялото население на Атланта. И докато много от тези смъртни случаи са свързани с нелегални наркотици като хероин и фентанил, източникът на епидемията – това, което е накарало хората да започнат да употребяват – са опиоидните обезболяващи, а легалните обезболяващи са свързани с повечето смъртоносни свръхдози.

Точно за това са предупредили активистите против легализацията: компаниите са се сдобили с опасен продукт, към който се развива зависимост, маркетирали са го безотговорно и са лобирали за разхлабени правила. Регулаторният отговор на правителството се е забавил. Правителството дори е работило с фармацевтичните компании в някои случаи – под влияние на лобирането, дарения за кампании и финансирани от компании застъпнически групи. А хората развивали зависимост и умирали.

Наблюдавайки тази криза, внезапно ми просветна: може би пълната легализация не е правилният отговор срещу войната с наркотиците. Може би САЩ просто не може да се справи с регулацията на тези потенциално смъртоносни вещества в легална обстановка. Може би някаква форма на забрана – дори и не толкова строга като сегашната – е правилното решение.

Следва продължение

Източник

Share Button

По пътя на промяната

Промяната е гадно нещо. Няма значение каква е. Може да е толкова незначителна, колкото да свалите 5 килограма или толкова голяма, колкото да решите да предприемете лечение за зависимостта си.

Всъщност промяната е шанс за нещо по-добро.

Отделете малко време и помислете за една област от живота си, която искате да промените. Това може да бъде всичко – вашето тегло, употребата на алкохол, кариерата, бракът ви или каквото и да е друго в живота ви. Вероятно много от вас имат доста опции.

Сега, когато имате тема, какво се случва с вас? Някои могат да чувстват надежда и радост, докато мислят за промяната, докато други могат да се чувстват уплашени, колебливи, объркани или комбинация от тези. Каквото и да изпитвате е напълно нормално. Безпокойството, страхът и дори радостта могат да бъдат естествен отговор на плаването в неизвестното. И плаването в неизвестното изисква временно пребиваване извън сигурността.

Има обаче няколко важни въпроса, чиито отговори могат да направят процеса по-малко обезсърчаващ. Помислете върху тях, когато вече имате конкретна цел за промяна.

  1. Защо искате да направите тази промяна?
  2. Кой са трите най-важни причини, поради които искате да направите промяната?
  3. По скалата от 0 до 10 колко важно е за вас да направите тази промяна
  4. Защо сте на (тук напишете вашата цифра от предходния въпрос), а не 0?

Отговорите на тези въпроси ще бъдат платната, които непрекъснато ще ви тласкат в посоката, в която искате да отидете, дори и при силни бури и съпротива. Всеки път, когато се впускаме в различна посока и се опитваме да променим някоя част от нашия живот, ще срещаме съпротива – или от нас, или от хората около нас. Важното е да не се отказваме и да се държим здраво за решението си.

Има малко неща, които провокират нашите съпротиви така, както зависимостта от алкохол и наркотици. Пристрастяването ни привлича в една посока, докато последиците от нашия живот и това, че виждаме остатъците от неуспешните взаимоотношения, провала в работата и др., ни привличат в обратната посока.

Въпросите по-горе ще ви помогнат да изясните вашите ценности и защо искате да направите промяната.

Когато започнете промяна, понякога се случва да се подхлъзнете и да се провалите, а след това започвате да се самообвинявате, обезсърчавате и накрая се отказвате да продължите. Никога не се случва перфектно. Важно е да помните това и да не губите пътя.

Или често мислите повече за другите около вас – защо родителите ви, съпругата ви, съпругът ви искат тази промяна, а не защо тя е важна за вас. Тези четири въпроса помагат на вас и на хората около вас да мислят и да решават сами какви промени искат да направят.

Не забравяйте, че желанието за промяната означава, че сте в ситуация, в която не се чувствате комфортно и искате да напуснете това пространство, но то поне е познато, а да го напуснете е риск и понякога това е плашещо. Това не е лесен процес, но може да се направи малко по-лесно, като отговорите на тези четири въпроса за себе си или попитате близките си хора какво мислят по тях.

И ако се опитвате да накарате някой друг да се промени, не забравяйте, че да му кажете да направи нещо е може би най-малко ефективната помощ, която можете да му окажете. Преди да успеете да накарате някого да реализира ново поведение, трябва да разберете защо прави старото. След това, след като разберете защо, тогава може би можете да помогнете да намери своите начини за промяна. Но само ако е готов!

Затова опитайте тези въпроси върху себе си и кой знае кой или какво ще ви мотивира да извървите своя път на промяната.   

Източник

 

 

Share Button

Залата с изкривените огледала или защо психолог?

Какво е необходимо за решаването на проблем? Зависи от проблема. Всеки проблем си има своето решение. Да, така е, но за да се вземе дадено решение е необходимо да се направи оценка на проблема, да се обмислят възможните алтернативи и една друга важна част – да се проследят причините за произхода му, за да може да се предотврати повторение.

Имам проблем…

Какво правим, когато имаме проблем? Обикновено търсим мнението на някой близък или познат, на роднина, споделяме и очакваме съвет. И това е нещо съвсем естествено и нормално. Тогава се появява въпросът защо е нужно да ползваме услугите на психолог? Та нали като цяло е същото. Дали ще споделиш с психолог или с приятел – каква е разликата? Повечето хора не виждат какво по-различно биха могли да чуят от психолога и обикновено следват логиката: „Нали близките са тези, които ни мислят най-доброто, на които можем да разчитаме и които ни познават най-добре? Тогава кой би могъл да ни даде по-адекватен и правилен съвет от тях? Защо да даваме пари на някой, който върши нещо, което можем да получим и безплатно?“

Да, факт е – близките ни (приятели, роднини, семейство) наистина са хората, които би трябвало да ни познават най-добре (или поне образа, който те са си изградили за нас или който ние сме им показали), на които разчитаме, които ни помагат и вероятно са тези, които ни мислят най-доброто. Дали обаче те са хората, които винаги могат да ни дадат най-адекватен съвет? Дали те са тези, които винаги знаят какво е наистина добро за нас?

Емоционални натрупвания

При взаимоотношенията ни с някого (приятел, партньор, колега, роднина) между нас се зараждат множество взаимодействия, свързани с различни емоции и чувства, които във времето се натрупват и оставят своите следи, изграждат определени нагласи и очаквания, превръщат се в част от основата на определен тип междуличностна връзка и в основата на един образ, който изграждаме.

Всички тези преминали интеракции обаче си остават там, както и чувствата, и емоциите, свързани с тях. Естествено взаимоотношенията не винаги текат гладко. Понякога хората ни разочароват, понякога ни подвеждат, обиждат и т. н., и това би могло да бъде причина временно (или за постоянно) да ги обезценим. Понякога близките ни правят за нас неща, които ни карат да ги преживяваме и определяме като „богове“, и често пъти това води до идеализацията им. При комуникацията ни с тях всички тези минали преживявания, макар и скрити, понякога забравени, понякога простени или надценени, си остават там и по почти незабелязан начин си дават своето отражение, без дори да съзнаваме това.

В общуването си с другите (в това число и с близките), когато изказваме мнение, даваме съвет или оценка, ние се уповаваме на миналия си опит, на това, през което вече сме преминали, на чувствата, които вече сме изживели. Същото правят и близките ни. Когато имаме проблем и когато очакваме съвет от тях, обикновено това, което правят, е да ни дадат съвет, базиращ се на нещо сходно, през което са преминали, което е свързано с техния преживелищен опит. Това естествено е свързано и с определени чувства. Тоест, освен чрез конкретните действия и насоки, те ни съветват и през чувствата, които са изживели, както в конкретната ситуация, така и в ситуации с нас самите.

Доколко това е обективно, пък и дори ефективно спрямо нашия проблем? Дали когато близък наш приятел се идентифицира с нас в дадена ситуация и ни дава съвет през неговия преживелищен опит, това означава, че това е най-правилното решение за нас? Дали когато приятелите ни казват, че сме прави, ние наистина сме прави или просто това е отговор, който получаваме, защото те са наясно, че го очакваме? Направете си експеримент и проверете сами.

зала с изкривени огледала

Един и същ образ?

Това е, както когато всяка сутрин ставаме и се поглеждаме в огледалото – образът винаги е един и същ. Да, понякога може да бъде по-намръщен, по-усмихнат или замислен, но той винаги е еднакъв. И всъщност това е и нашето очакване – ставайки и поглеждайки се в огледалото, независимо от настроението ни, независимо от всичко, да видим познатото отражение, нашето собствено лице такова, каквото го познаваме. Това е и очакването ни към приятелите ни и комуникацията с тях. Това вероятно е и тяхното очакване по отношение на нашите нужди – да бъдат като огледалото вкъщи – независимо от всичко, образът като цяло да бъде един и същ.

Къде е „тънката червена линия“?

И ето тук е тънката червена граница – между приятеля и психолога. Психологът не се чувства натоварен с очакванията, с които е натоварен приятелят. Когато търсим помощ от психолог, обикновено подозираме, че „нещо не е наред“, че въпреки еднаквия образ, който виждаме всеки ден, нещо в него сякаш е различно. Дали  защото по-често този образ е усмихнат или защото по-често е намръщен, без реално да знае защо? Или пък просто защото винаги е толкова еднакъв? И тук идва мястото на ролята на психолога – обективно и безпристрастно да бъде наше отражение, поемайки риска и отговорността това отражение понякога да бъде изкривено, да не ни хареса и да не е такова, с каквото сме свикнали и искаме да видим.

Влизали ли сте в зала с огледала, които показват отраженията изкривени? В някои от тях се виждаме смешни, в други глуповати, в други изглеждаме почти страшни, в четвърти почти не можем да се познаем. Всички тези изкривявания обаче произлизат от нашия образ и всички те са част от нашия образ. Крайният резултат зависи от ъгъла на отражение. Огледалото вкъщи показва винаги от един и същ ъгъл, дори и да сменим мястото му.

Зала с изкривени огледала

Огледалата в залата показват от всички възможни ъгли, с всички възможни дефекти, които имаме (понякога хиперболизирани) или бихме могли да имаме (страхуваме се да имаме). Понякога това ни забавлява, друг път ни натъжава, а понякога ни помага, защото разкрива пред нас неподозирани наши образи и ни дава друга перспектива, за която дори не сме подозирали, но във всеки случай тя винаги е различна от онзи константен и сигурен образ, който имаме и въпреки който не можем да се отърсим от усещането, че „нещо не е наред“.

От вас зависи в кое огледало ще изберете да се огледате, когато имате проблем.

Share Button

Деца на алкохолици – срам, вина и мълчание

Обичах я и я мразех в еднаква степен – живот със зависима към алкохол майка

 

Минаха две и половина години, откакто загубих майка си заради алкохола. Бях на 21 г., а тя – на 49. Това беше горчив, но неизбежен край на битката с наркотик, който постепенно засилваше безмилостната си хватка върху нея през годините. Макар и да ме е срам да го призная, нейната смърт ми донесе моментно облекчение.

Внезапно бях освободена от всепоглъщащата тревога; не чаках да ми се обадят с още лоши новини. Не се боях да говоря на майка, която обичах и мразех в еднаква степен, чието диво и непостоянно състояние ме оставяше несигурна как да се отнасям към нея, какво да ѝ кажа. Все пак мъчителният период на депресия бързо последва и аз отново открих, че правя това, в което животът на дете на алкохолик ме беше направил експерт: да крия истинските си чувства и да се преструвам на смела.

Семейството ми години наред беше скърбило за жената и живота, които познавахме, преди тя да се превърне в марионетка на наркотика. Оглушителна тишина обитаваше нашата къща, когато мама беше пияна. Никой не говореше, когато тя залиташе наоколо; когато седеше на масата за вечеря, едва успявайки да сложи храна в устата си; когато се опитваше да те въвлече в безплоден, неразбираем разговор. Вместо това ние се надявахме да направляваме деликатната ситуация, докато тя заспи или докато пияното чудовище, което я обитаваше, я напусне.

Хаосът често царуваше. Горчиви думи се хвърляха напред и назад, докато и двете страни бяха толкова пропити със съжаление и вина, че тишината можеше отново да властва, задушавайки ни всички.

Когато майка ми почина, аз твърдо реших да говоря открито за нейния алкохолизъм, защото не можех да понеса да бъда съучастник в мълчанието, обгръщащо проблема. Между 2004 и 2014 г. броят на смъртните случаи в Англия, свързани с алкохол, е нараснал с цели 13%. Моята загуба е безвъзвратна, но други могат да бъдат предотвратени, а да се започне разговор за алкохолизма е първата стъпка в промяната на отношението на нацията към тази пандемия.

Въпреки че положението на алкохолиците е ужасно – демонизацията от обществото (включително от медицинските професионалисти), съкращенията в услугите за психично здраве, лесната достъпност на наркотика… и списъкът продължава – тежката борба на техните деца често остава игнорирана.

Според доклад на Националната асоциация за деца на алкохолици (Nacoa) децата на алкохолици е шест пъти по-вероятно да станат свидетели на домашно насилие, пет пъти по-вероятно да развият хранително разстройство, три пъти по-вероятно да мислят за самоубийство, два пъти по-вероятно да извършат престъпления и два пъти по-вероятно да имат трудности в училище. Може би най-плашеща е непобедимата вечност на тази опустошителна чума – самите деца на алкохолици е три пъти по-вероятно да развият проблеми с наркотици или алкохол.

деца на алкохолици

През декември 2016 г. Английската агенция за общество здраве (Public Health England) прави предположение, че финансовата тежест би могла да достигне до 52 милиарда британски лири на година. Това включва разходите на Националната здравна служба (NHS) за справяне със заболяванията, свързани с алкохол; престъпността, свързана с алкохол и загубата на производителност, причинена от проблемно пиене.

Но тази сума не включва парите, необходими за борба с множеството проблеми, които поразяват семействата на алкохолиците. Такава сума не съществува, защото тези семейства остават скрити; стигмата около алкохолизма е толкова голяма, че засегнатите таят вина, неудобство и срам.

Точно както няма един-единствен профил на алкохолика, така няма единствен профил на техните деца. Моята майка беше успешен професионалист в NHS, работейки като напреднал практикуващ лекар до 45-та си година – четири години преди смъртта ѝ. Тя имаше заразителен характер, който осветяваше стаята – жизнена, щедра в любовта и много състрадателна.

Когато тя почина, аз учех втора година в университета. Оттогава завърших и сега се обучавам, за да стана учител, до голяма степен вдъхновена от здравата основа на стабилност и нормалност, която училището ми осигури, докато бях дете. Аз съм човек, който постига повече от изискваното.

Но миналото ми крие отчаяна истина: историите на издръжливост, които много от нас, децата на алкохолици, несъзнателно споделяме, не трябва да бъдат приемани като „вдъхновяващи“, защото след това ние продължаваме да прикриваме една много по-мрачна реалност и, което е решаващо, не успяваме да открием основния проблем.

Има надежда за промяна. След искреното признание на депутата Джонатан Ашуърт пред парламента (на Великобритания) за неговия опит като дете на алкохолик и заради спешната нужда да се справим с по-всеобхватните вреди, причинени от наркотика, през февруари ще има нова стратегия за подкрепа на деца на алкохолици.

Освен това е изготвен първият манифест за деца на алкохолици, който съдържа план от десет точки, за да се помогне на едно от пет деца, засегнати от алкохола.

Понастоящем във Великобритания няма нито една местна институция, която да има стратегия, насочена към децата на алкохолици. Нито системата за социални грижи, нито обществената здравна система са създали ефективни стратегии, с които да ги подкрепят. Този манифест, написан от създатели на политики, медицински експерти, благотворителни фондации и деца на алкохолици, изисква от правителството да назначи министър, отговорен за координирането на политиката. Местните власти искат подходящо финансиране, за да предоставят решаваща физическа и емоционална подкрепа на децата в нужда.

Можем да се надяваме окончателно да излезем от кръга на зависимостта, който задушава нацията, единствено като протегнем ръка на децата на алкохолиците. Ако не направим това, запазвайки мълчание по въпроса, ще им изменим и ще обречем хиляди деца на злочеста участ, докато в същото време подпомагаме главния проблем, който ние, като нация, претендираме, че е толкова отвратителен.

Ани Бекет

Източник

Share Button

6 мита за зависимите жени – част 2

В първата част на статията разгледахме две от най-разпространените погрешни схващания за жените и зависимостта. Ето и останалите четири мита:

  1. Стигмата към зависимите мъже и жени е една и съща.

И жените, и мъжете, които са зависими, често са съдени строго от обществото заради своята зависимост. При жените обаче стигмата е дори по-голяма. Това от своя страна разколебава много от тях да признаят проблема си и да търсят помощ.

Жените имат много роли и отговорности, като това включва и ролята на майка, което допълнително засилва срама. Бременните зависими се сблъскват с най-голямата стигма. Според проучване 25% от бременните жени, които имат опиоидна зависимост, остават нелекувани и изследователите са убедени, че стигмата е част от бариерите, които стоят пред лечението им.

  1. Злоупотребата с вещества повлиява жените по същия начин както мъжете.

Изследванията показват, че жените се пристрастяват към лекарствата по-бързо и по-бързо повишават дозата. Това развитие на толеранс е наблюдавано специално за опиати, канабис и алкохол. В процеса на лечение жените често са изправени пред повече медицински, поведенчески, психологически и социални затруднения.

  1. По-вероятно е жените да търсят помощ и лечение на зависимостта си.

Жените се сблъскват с редица пречки пред лечението за зависимостта си, включително семейни отговорности, финансови ограничения, транспортни проблеми и стигми. Изследванията показват, че вероятно в резултат на тези пречки жените са по-малко склонни да получат подходящо лечение заради злоупотреба с вещества или да търсят специализираната грижа, от която се нуждаят.

Много жени се чувстват по-комфортно в център за рехабилитация само за жени, където лечението е съобразено с техните потребности и те могат да споделят чувства и преживявания без разсейване от страна на противоположния пол.

Основните компоненти на лечението могат да включват целенасочена подкрепа за работа по проблемите, свързани с изнасилвания, проблеми с деца, домашно насилие и други форми на травма, както и лечение на съпътстващи заболявания.

  1. Жените се връщат към употреба също толкова често, колкото и мъжете, и по същите причини.

Добрата новина е, че жените, които получават лечение заради злоупотреба с вещества, се справят много добре. Те се връщат към употреба по-рядко от мъжете, може би защото са по-склонни да направят необходимите промени и да използват терапия за емоционална подкрепа.

Когато жените се връщат към употреба, това често е по по-различни причини, отколкото при мъжете. Отрицателните чувства и проблемите с взаимоотношенията най-често предизвикват завръщане към употреба на наркотици за жените, докато мъжете са склонни да се връщат в отговор на положителни преживявания, които ги карат да са по-непредпазливи или да си дадат правото да се отдадат на желанието си.

Всички тези погрешни схващания държат жените в цикъла на срама и пристрастеността. Но с по-голяма инвестиция в изследванията, които са чувствителни към пола през последните години, и в центровете за лечение, предлагащи специализирани програми, съобразени с техните нужди, ние разбираме по-добре от всякога как да подкрепим жените по пътя им към възстановяването.

 

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/where-science-meets-the-steps/201704/6-myths-about-women-and-addiction

 

Share Button

6 мита за зависимите жени – част 1

Жените израстват с различни културни нрави, обработват чувствата си по различен начин и в някои случаи изглеждат по-биологически податливи към определени зависимости. Но много хора не си дават сметка за тези важни различия между половете.

Ето шест от най-разпространените погрешни схващания за жените и зависимостта:

  1. Мъжете по-често стават зависими, отколкото жените.

Това може би е било вярно преди, но ситуацията сега е значително променена. Докато мъжете започват да употребяват на по-ранна възраст от жените и употребяват в по-големи количества, веднъж опитали, и двата пола в равен процент продължават употребата.

Жените са един от най-бързо развиващите се дялове на употребяващите наркотици в САЩ. Приблизително 4,5 милиона жени имат зависимост към наркотици; 3,5 милиона злоупотребяват с лекарства и 3,1 милиона редовно употребяват незаконни наркотици. Употребата на наркотици струва живота на повече от 200 000 жени всяка година.

  1. Жените и мъжете стават зависими по едни и същи причини.

Жените са два пъти по-склонни да страдат от тревожност и депресия в сравнение с мъжете, отчасти поради различията в мозъчната биохимия. Жените с тревожност или депресия често прибягват до самолечение с наркотици или алкохол като начин да се справят с непоносимите чувства.

Известно е, че стресът предизвиква злоупотреба с вещества сред мъжете и жените, но изследванията показват, че жените могат да бъдат по-податливи на вредните последици от стреса и пристрастяването, отколкото мъжете.

Жените са изложени по-често на определени видове травми, които могат да доведат до злоупотреба с наркотици или употребата да е в следствие на такива. Например насилието може да играе важна роля за това как и защо жените попадат в капана на зависимостта. При тях също така са регистрирани повече случаи на кръвосмешение, сексуално насилие и семейно насилие и често са по-уязвими от мъжете на физически атаки/нападение.

Болката е друг общ двигател на пристрастяването и при двата пола. Жените обаче страдат по-често и по-силно от различни видове болки според няколко проучвания и може да се нуждаят от повече медикаменти за облекчаването им. В едно проучване жените са се нуждаели от поне два пъти по-голяма доза морфин от необходимата на мъжете, за да постигнат съпоставимо облекчаване на болката. Те също така са по-склонни да имат хронични и възпалителни състояния като фибромиалгия и остеоартрит.

Хормоните влияят на жените през всички етапи на живота им, което ги прави по-уязвими за определени зависимости. Неотдавнашно проучване открива, че естрогенът може да увеличи възможността жените да започнат и да продължат да използват кокаин. Изследователите установяват, че жените преминават по-бързо към зависимостта към кокаина и имат по-голяма трудност да се въздържат от употребата му. Друго проучване установява, че колебанията в зависимост от менструалния цикъл могат да повлияят на наркотичните желания.

Жените също така са поставени и под определени социален натиск и влияние. Политиката „мама се нуждае от вино“ на социалните медии вероятно оказва влияние върху проблема със зависимостта. Фейсбук групи като „Moms Who Need Wine“ имат десетки хиляди фенове. Една фирма нарича виното си „Сокът на мама“. Пиенето се празнува и отбелязва със статуси, тагове и снимки на коктейли като начин жените да се справят със стреса от майчинството.

Следва продължение…

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/where-science-meets-the-steps/201704/6-myths-about-women-and-addiction

 

Share Button

Какви са ефектите на някои лекарства с рецепта върху способността за шофиране?

Нов доклад на Канадския център по злоупотреба с наркотици изяснява ефектите на медикаменти по лекарско предписание върху способността за шофиране. Обсъждат се четири основни групи лекарства: успокоителни и приспивателни, опиоиди, стимуланти на централната нервна система и антихистамини.

Успокоителни и приспивателни

В първата категория попадат две основни групи медикаменти: бензодиазепини (диазепам, алпразолам, лоразепам) и небензодиазепинови приспивателни (золпидем и зопиклон). Всички те намаляват активността на нервната система и забавят невротрансмисията. Резултатът от това са по-бавни реакции, лоша координация и увредена способност за разделяне на вниманието.

Бензодиазепините предизвикват състояние на релаксация и замаяност. Освен това могат да предизвикат объркване и влошаване на краткотрайната памет. Резултатът от това са зависими от дозата моторни и когнитивни затруднения подобни на тези при употреба на алкохол, които могат да повлияят на умението за шофиране.

Небензодиазепиновите хипнотици имат бързо действие – началото на ефекта е от 30 до 90 минути след приема и са създадени, за да се взимат непосредствено преди лягане вечер. При тях също има доказателства за зависещи от дозата психомоторни и когнитивни затруднения скоро след приема им. Възможни са и остатъчни ефекти дори след сън – на следващия ден. Шофирането на следващата сутрин след приема на зопиклион е значително затруднено. Приема на золпидем или зопиклон през нощта след неуспешни опити за заспиване има значителен негативен ефект върху шофирането. По-високите дози са свързани с по-влошено шофиране.

Опиоиди

В групата на опиоидите влизат естествени опиати като морфин и кодеин, полусинтетични варианти – оксикодон, оксиморфон, хидрокодон, хидроморфон и др., и синтетични опиоиди като метадон, пропоксифен, фентанил, трамадол и меперидин.

Опиоидите потискат централната нервна система и дишането и предизвикват седация и сън. Това понижено ниво на съзнание в комбинация със загуба на усещането за болка може да доведе до влошено справяне със задачи, които изискват когнитивни и психомоторни умения като шофирането. Свиването на зениците, което е характерно за опиоидите, може да засегне зрението и адаптацията към светлина или тъмнина.

Има някои доказателства, че пациентите, стабилизирани на умерени дози опиоиди, имат толеранс към някои от ефектите върху когнитивното и психомоторното функциониране. Промени в дозата или честотата на прием, пропускане на дози или прием заедно с други опиоиди, обаче, премахва устойчивостта към някои ефекти.

Терапевтичната употреба на опиоиди от нови употребаващи, проблемна употреба дори при употребяващи с толеранс или комбиниране с други депресанти на централната нервна система или алкохол създава значителен риск от влошаване на способността за шофиране. Продължителната употреба на стабилна доза под лекарско наблюдение изглежда, че не представлява значителен риск според заключенията в доклада. Консултирайте се с вашия лекар относно шофирането докато приемате опиоиди.

Стимуланти на централната нервна система

Медикаментите по предписание в тази категория включват амфетамини и метилфенидат, най-често използвани за лечение на ADHD (хиперкинетично разстройство с дефицит на вниманието).

Хората с ADHD, които не се лекуват, карат бързо и проявяват импулсивност и агресивност по време на шофиране. Употребата на медикаменти от тази категория под лекарско наблюдение може да подобри техните умения за шофиране. Но неправилната или проблемна употреба на амфетамини в опит за преодоляване на умората може да доведе до импулсивно и нестабилно поведение, последвано от период на депресия и дисфория и може да има значителни негативни ефекти върху шофирането.

Антихистамини

Антихистамини като дифенхидрамин и хлорфенирамин се съдържат в разнообразие от лекарства без рецепта и се използват за лечение на симптомите на алергии, настинки, безсъние и кинетоза (прилошаване при пътуване, морска болест). Тези лекарства могат да предизвикат сънливост, седация и загуба на устойчиво внимание. За така наречените антихистамини от първо поколение като дифенхидрамин е известно, че могат да предизвикат влошаване на способността на шофиране. Те често са в комбинация с други медикаменти в продукти за облекчаване на настинката, които също имат този ефект или сънливост. По-новите антихистамини имат по-слаб седиращ ефект и по-малко влошаващи шофирането ефекти.

Целия доклад можете да прочетете тук: http://ccsa.ca/Resource%20Library/CCSA-Psychoactive-Prescription-Drugs-and-Driving-Report-2017-en.pdf?utm_content=buffer3c896&utm_medium=social&utm_source=twitter.com&utm_campaign=buffer 

Share Button