Детето ми употребява. Първата стъпка е да се фокусирам

Първа част тук.

Фокусирайте се: поемете си въздух и след това да започнем.

Ако току-що сте открили, че детето ви пие или употребява наркотици, първото нещо, което трябва да направите, е да седнете, да се успокоите и да си дадете време, за да си поемете въздух. Знаем, че сте изплашени, но ние ще ви помогнем да планирате и да решите какво да правите: как да съберете информация; как да проведете продуктивни разговори; да поставите по-здрави граници и да потърсите помощ навън.

Очаквайте отричане, а вероятно и гняв

Предварително вземете решение да запазите спокойствие.
Ако смятате, че този разговор ще бъде неудобен за вас, представете си колко неудобен ще бъде за вашия тийнейджър. Подгответе се, че детето ви ще каже неща, за да ви шокира, че с всички сили ще отрича дори при най-убедителните доказателства, че ще ви обвинява в липса на доверие и за още неща. Добре е да помислите как ще се справите с тези реакции.

• Най-важното нещо е да продължавате разговора.
• Предварително вземете решение да останете спокойни без значение какво казва тийнейджърът ви.
• Опитайте се да не се подлъжете да отговорите със собствения си гняв.
• Ако разговорът стане твърде разгорещен, прекратете го и го подновете по-късно.
• Ако прецените, че разговорът е твърде емоционален и разгорещен, и не е продуктивен, измислете какво е необходимо да направите, за да се успокоите – вие или детето ви. При някои хора това може да бъде излизане от стаята за малко или поставяне разговора на пауза; при други хора това може да бъде да броят до десет или да си поемат дълбоко въздух. Преценете какво ще свърши най-добра работа за вас и детето ви, преди да започнете разговора. Ако се затруднявате, говорете с психолог, за да ви помогне да откриете техники за сваляне на напрежението, които са ефективни и работят за вас.
• Не забравяйте да кажете на тийнейджъра си, че го обичате и че заради това сте обезпокоени.

детето

Определете очакван резултат

Работете за желан и реалистичен резултат.
Макар да е добре да започнете разговора с вашия тийнейджър независимо от всичко, разговорът вероятно ще премине по-гладко, ако предварително сте си определили някакъв желан резултат. Добре е да оставите очакванията си ниски – вероятно не е реалистично да очаквате детето ви веднага да признае за употребата и да обещае, че ще спре. Но една по-разумна цел, като просто да изразите, че не желаете детето ви да употребява, може да бъде една малка победа.

• Опитайте се да избегнете нереалистичните очаквания.
• Вашият тийнейджър вероятно няма да признае, че употребява.
• Определете си малка цел и се движете към нея.
• Просто да изразите пред детето си, че не желаете то да употребява, е добра цел.

Изработете правила и последствия

Формулирайте идея какви бихте искали да бъдат вашите правила.
Добре е да обмислите правилата, които бихте искали да определите, както и какви последствия ще наложите при тяхното нарушаване, преди да започнете разговора със своя тийнейджър. По този начин ще можете ясно да определите каква бихте искали да бъде целта на разговора ви, както и ще можете да определите следващата си стъпка.

• Формулирайте идеята си за правила и последствия, които бихте искали да определите, преди разговора.
• Вслушайте се в обратната връзка на тийнейджъра ви и му позволете да помогне в договарянето на правилата и последствията.
• Уверете се, че вашият съпруг/партньор знае за тези правила и че е готов да ги прилага.
• Не определяйте правила, които няма как да прилагате.

Оценете значението на зависимостта в семейството

Зависимостта към алкохол и наркотици може да се случи на всеки. Но ако в семейството ви има история на зависимост – към кокаин, алкохол, никотин или друго, тогава рискът вашето дете да развие зависимост е много по-голям. Като родител вие трябва да сте наясно с този повишен риск и да обсъждате това с детето си редовно така, както бихте го направили за всяка една болест.

• Обяснете на своя тийнейджър, че ако той се изкушава да опита наркотици, то шансът наистина не е на негова страна. Неговите гени го правят по-уязвим и той може лесно да развие зависимост.
• Не отричайте наличието на зависимост в семейството си. Използвайте я като причина за разговор с детето си и редовно му напомняйте, че то е в по-голям риск.

Напомняйте на детето си за вашата подкрепа

Много е важно тийнейджърите да се чувстват подкрепени от своите родители по всяко време. Уверете се, че вашето дете знае, че винаги може да разчита на вас и че винаги може да потърси вашата помощ. Напомняйте му, че винаги сте на разположение да предложите напътствия.

• Уверете детето си, че то винаги може да ви споделя или да търси съвет от вас, когато е стресирано или има личен проблем – това може да помогне да се намали желанието му да употребява вещества.
• Колкото и гневни или фрустрирани да се чувствате, опитайте се да говорите чрез своите любов, грижа и безпокойство, както и да изразите тези чувства пред своето дете.
• Обяснете на детето си, че причината да разговаряте с него и да задавате въпроси е защото го обичате, загрижени сте за него и искате то да бъде здраво и успешно.

Следва продължение

Източник

Share Button

Детето в мен

„Светът е пълен с хора, които никога, освен в детството си, не са посрещали отворена врата с отворено съзнание.“ – И. Б. Уайт

Отвсякъде валят препоръки как не трябва да губим детето в себе си, как трябва да се радваме на живота по детски, как трябва да бъдем чисти и възторжени, емоционални и открити – като деца. Но как става това на практика? Защо е важно? Прилично ли е един възрастен да се държи като дете? Да се смее шумно? Да играе?

 

 Детето в мен, което се забавлява

В този контекст ще наричам „игра“ всички форми на конструктивно забавление, които използват възрастните. Това може да бъде някакъв спорт, занимания на открито, със семейство или приятели, различни хобита. Играта, по един или друг начин, е вид дейност, съпроводена със силни и динамични емоционални преживявания. Играта е самият процес и спонтанността, която влагаме в нея. Ако целта е по-важна от самата дейност, то това не е игра.

Неудържимият възторг, силният смях, бурната радост, спонтанността – все състояния, които веднага бихме приписали на едно щастливо дете. На едно свободно дете. Това звучи като истинско безгрижие. И тъй като възрастният знае, че безгрижието е запазена територия на детството, много често абдикира и решава, че тези неща не са за него. „Това не подхожда на един възрастен човек.“ Смята се, че когато човек пораства, трябва да спре да бъде дете. Състоянието на „дете“ се натоварва с негативен смисъл. Нещо като инфантилност и социална незрялост. Състоянието на дете обаче има роля в живота на възрастния. Дори проявите му са изключително важни за здравата и балансирана личност.

Децата са любопитни, непредубедени и искрени. Играят, за да преживяват радостта от общуването с другите. За да си доставят удоволствие. В детската игра има много въображение, малко стереотипи и оценки, очаквания и правила. Едно дете може да превърне всичко забавление – скачането в локви, гоненето на балон, стрелбата с водни пистолети. На пръв поглед все безсмислени дейности за възрастния. Защото нямат ясна полза и цел, а ползата и целта са основна движеща сила за всеки зрял човек.

boys-1149665_960_720

„Детството се измерва само със звуци, миризми и гледки, преди да настъпи мрачната епоха на разума.“ – Джон Бечман

Помислете кога за последното сте се забавлявали, без да планирате, без да очаквате, без да се съобразявате. Кога сте ходили на разходка без цел и посока, просто за да се насладите на случващото се около вас? Кога сте се смели от сърце, без да се притеснявате какво ще си кажат другите? Да тичате боси? Да лежите в тревата? Да берете полски цветя? Кога сте си позволявали да направите нещо безсмислено и детинско, само защото ви се иска?

Kогато не планирате, оставяте място за спонтанността. Спонтанността е освободена от очаквания. Липсата на очаквания до голяма степен редуцира стреса и напрежението. А нали именно това е смисълът на почивката и забавлението?

 

Детето в мен, което решава задачите на живота

ride-bike

„Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят.“ – Паулу Коелю

 Да проявиш детето в себе си невинаги е проява на инфантилност. Дори когато става въпрос за работа, семейни задължения или други отговорности на възрастния. Това означава да се насладиш на случващото се, да си креативен и спонтанен, да умееш да се радваш и да изразяваш тази радост. Да си любопитен към другите и отворен към това, което може да ти поднесе животът. Да приемеш емоционалността си и да си дадеш позволение да я проявяваш. Дори когато си потопен в сериозността на живота.

Децата са по-свързани с емоциите и потребностите си, отколкото възрастните. Когато са тъжни – плачат. Когато искат да целунат някого – целуват го. Когато са гладни – взимат и последния сладкиш от масата.

Децата умеят изцяло да се потапят в една дейност, докато възрастните обикновено правят много неща едновременно. Изследванията показват, че възрастните, които обикновено вършат по няколко неща едновременно, не се чувстват щастливи. А и дейностите не са особено ефективни.

 Децата са експериментатори и губят кураж по-трудно от възрастните. Ще стават и ще падат от колелото, докато не се научат да го карат. За тях това не е провал, а още един опит по пътя към успеха и към това, което желаят.

 Децата са любопитни и креативни. Ще направят нещо, само за да проверят какво ще се случи в резултат. И много често смайват с откритията си.

Децата са толерантни и непредубедени. Могат и да сменят ролите в играта без особен драматизъм. При играта на колички първо са шофьори, след това пешеходци или полицаи. Образите и поведенията са такива, каквито са. Не подлежат на анализ и осъждане.

Децата прощават бързо. Възрастните носят в душата си обидите и огорченията с дни, седмици, дори години, докато малките са великодушни и бързо прощават. Малко след като сте ги наказали, ще дотичат при вас, за да ви гушнат. Защото именно от това имат нужда.

Децата обичат безрезервно, не се свенят да демонстрират любовта си, както и да търсят ласки от другите. Децата раздават любов на килограм. Просто защото това е, от което имат нужда.

Има смисъл да преоткрием детето в себе си, нали? Защото детето в нас е отвореният ум и чистото сърце.

Разбира се, състоянието на дете е само едно от състоянията на зрелия човек. Добре е да търсим баланса. Но както казва Ерих Кестнер: „Човек е само онзи, който остава дете, дори когато порасне“. И така „като забравен огън, детството може да пламне в нас във всеки един момент.“ (Гастон Бачелард), „…защото детството липсва на всички ни.“ (Рори Кълкин)

 

Share Button

За миналото и бъдещето

Минал опит

Всеки от нас носи минал опит зад гърба си, или както често се казва ”багаж”. Този багаж може да бъде както положителен, така и негативен. Натрупва се и се изгражда въз основа на интеракциите ни с останалите, въз основа на преживяванията ни с другите и за другите, за нас самите. Това е опит,  който се обуславя от ситуациите, през които преминаваме – дали ще бъдем успешни или не, дали ще ни приемат или ще ни отхвърлят. Този опит е натоварен с голям емоционален заряд. Този „багаж”, този опит, има една основна характеристика – не подлежи на промяна – независимо дали искаме или не, той е такъв, какъвто е и няма как да бъде променен, но пък понякога може да промени нас самите.

minal-opit

За значението на миналия опит

В някакъв аспект миналото предопределя или поне в някаква степен оказва влияние върху настоящето, а в не малко пъти и върху бъдещето. Опитът, който имаме, ни формира като личности, като психика. Въз основа на него се формират и нагласите ни по отношение на нас самите, на света, на другите. Миналото ни е това, което допринася за изграждането на представите и вярванията ни, на собствените ни правила и допускания. Тоест на базата на преживени от нас ситуации и начина, по  който сме се почувствали в тях, ние вече имаме изграден обяснителен модел защо нещо се случва и с какви емоции го асоциираме. Тоест имаме когнитивна схема, свързана с определени ситуации, като от нея изхождаме и в други подобни такива. Уповавайки се на тази схема, изграждаме механизма си на действие с останалите, начините, по които реагираме, дори би могло да се каже и начина си на преживяване.

Въз основа на миналия опит формираме и нагласите, и очакванията ни. Дали те ще бъдат негативни или позитивни, дали ще подхождаме към себе си и другите, към различните ситуации и обстоятелства с доверие и сигурност, или ще пристъпваме предпазливо и боязливо в голяма степен зависи от това как са се развили нещата преди.

В немалка степен миналият опит е този, посредством който правим изборите в живота си, посредством който определяме ролята, в която да бъдем. И този процес е колкото съзнаван, толкова и несъзнаван.

Аз само моето минало ли съм?

И тук е тънката граница по отношение на това дали използваме миналото и преживелищния си опит като ресурс, от който да се учим и развиваме, или като оправдание за това да стоим на едно място и да повтаряме едни и същи грешки. Хората, които „живеят в миналото“ като че ли се опитват да се предпазят от неизвестността и несигурността на настоящето и бъдещето. Избирайки „сигурността“, обаче, те сякаш забравят един съществен елемент – животът не е статичен – хората, средата, обстоятелствата се променят. И повтаряйки един и същи модел при различни обстоятелства и с различни хора, макар и в сходни по съществото си ситуации, вероятността да направят поредната грешка е много по-голяма.

Разбира се едва ли това е нечия самоцел. Едва ли някой иска да се чувства като колело, което никога не спира, и от което като че ли не може да слезе и по собствено желание. Понякога това е като омагьосан кръг. В някои случаи е необходимо дълго време на човек да осъзнае този процес и да си даде сметка за „непробиваемостта“ и изключителната устойчивост и ригидност на изградения вече предварителен сценарий, който с течение на годините придобива неефективното качество „универсалност“. А универсалното, както знаете, рядко успява да отговори на изискванията и нуждите на специалното и индивидуалното. Животът обаче предлага именно това – неповторими и макар понякога много сходни, но всъщност изключителни ситуации, събития, преживявания.

Тук и Сега

Ако всеки се замисли сам за себе си колко пъти е „пропилявал“ шансовете си да му се случи нещо ново и различно само защото е подхождал с предубеждение и вече определени нагласи (най-често негативни), които ни тласкат и към определен тип поведение ( най-често не особено адекватно), ще стигне до същия извод. Разбира се, това не означава, че няма какво да изведем от миналото, че няма уроци, които да научим. Но нека не забравяме, че миналото е минало и ако не искаме да го превръщаме в бъдеще и настояще, то би било добре фокусът ни да се измести „тук и сега“, защото само тук и сега имаме възможността на градим нещата и да се променяме.

Автор: Росица Кайрякова

Share Button

Шест от най-опасните комбинации на лекарства и наркотици с алкохол

Повече от половината пълнолетни американци са пили алкохол през последния един месец според Националния институт по злоупотреба с алкохол и алкохолизъм (САЩ). Но колко от тях са спирали да се замислят за лекарствата или наркотиците, които са взели, и колко от тях са се чудили какво могат да направят тези комбинации на телата им? Въпреки предупредителните надписи по опаковките на лекарствата и предупрежденията на лекарите, смесването на алкохол с наркотици/лекарства отнема живота на милиони хора всяка година в САЩ.

Хората невинаги са наясно. Някои от тях отпиват глътка от чашата вино или бира, без да знаят, че рискуват, докато лекарствата/наркотиците си правят един често пъти непредсказуем химичен експеримент в телата им. Алкохолът остава най-смъртоносният наркотик в света, отговорен за престъпления, смъртоносни инциденти и отравяния. Добавяйки в коктейла наркотици или лекарства, рискът значително нараства. Научете за рисковете от някои определени комбинации, за да намалите шанса за неволна свръхдоза или дори смърт.

комбинации

Шест от най-смъртоносните комбинации с алкохол

1. Бензодиазепини и алкохол

Между 2001 и 2014 г. общият брой случаи на смърт, причинена от бензодиазепини в САЩ, е нараснал пет пъти. Смесването им с алкохол увеличава риска от непредвидими последствия. Тази смъртоносна комбинация е отговорна за повече от 20% от посещенията в болница, свързани с наркотици и алкохол. Смесването на бензодиазепини с алкохол често води до дихателна недостатъчност.

Тъй като и двете вещества са депресанти, те силно отпускат мускулите и значително забавят функциите на централната нервна система, поставяйки употребяващия в риск от кома и смърт. Хроничната употреба може да намали способността на имунната система да се бори с животозастрашаващи инфекции, което води до повишен риск от органна недостатъчност и смърт.

2. Опиати и алкохол

По същия начин, както смъртоносната комбинация от бензодиазепини с алкохол, така и опиатите са много опасни при смесване с алкохол. Опиатите, включващи незаконния хероин и обезболяващи с рецепта като оксиконтин, викодин и хидрокодон, потискат централната нервна система, което в крайна сметка забавя дишането. Макар тази комбинация понякога да предизвиква чувство на еуфория, рискът от свръхдоза е огромен. Според Центъра за контрол на заболяванията и превенция (CDC), алкохолът е замесен в 22% от смъртните случаи в САЩ заради употреба на обезболяващи с рецепта.

3. Антидепресанти и алкохол

Антидепресантите (например сертралин, флуоксетин или алпразолам) могат да усилят действието на алкохола. Така че, вместо човек да усеща ефектите от едно питие, той ги усеща сякаш е изпил две питиета. Определени антидепресанти влошават преценката, причиняват високо кръвно налягане и засилват депресията (в началото на лечението). Когато се смесят с алкохол, те значително увеличават риска от замаяност, припадъци, обърканост и кома.

4. Стимуланти и алкохол

Сами по себе си, стимуланти като риталин, адерал, метамфетамини, амфетамини и кокаин стимулират процесите в тялото, предизвиквайки повишение на кръвното налягане, което маскира ефектите на алкохола. Смесването на кокаин и алкохол води до производството на голямо количество кокаетилен в черния дроб – вещество, което увеличава риска от сърдечно-съдова токсичност. Кокаетиленът причинява огромно натоварване върху сърцето – повече от всеки друг наркотик.

5. Противозачатъчни лекарства и алкохол

Според CDC 62% от американските жени в репродуктивна възраст в момента използват контрацепция, а повечето от тях разчитат на противозачатъчни хапчета, за да се предпазят от непланирана бременност. След приема на хапчето са нужни около три часа, за да достигне кръвния поток и да стане ефективно. Често жените чувстват, че се напиват по-бързо, когато взимат противозачатъчни, защото телата им са заети да метаболизират противозачатъчните хормони. Това прави разграждането на етанола по-трудно, а именно той предизвиква опиянението. Също така, на алкохола му отнема повече време, за да напусне тялото, което влошава умението на жената да взима решения и я поставя в риск да изпие твърде голямо количество.

6. Лекарства без рецепта и алкохол

Лекарствата без рецепта може да изглеждат като безвреден избор, след като се намират по рафтовете на близката аптека или дрогерия, но грешната комбинация може да доведе до смъртоносен резултат. Според проучване, публикувано в списанието Medical Clinics of North America в САЩ, изследователите са открили, че 38% от хората, които са развили остра чернодробна недостатъчност, са били приели твърде много тиленол (парацетамол), докато са пиели алкохол.

Въпреки че на опаковката на приспивателното без рецепта може да има предупреждение за засилени успокоителни ефекти при смесването с алкохол, някои хора не се колебаят да изпият чаша вино. Обаче тази комбинация може да понижи кръвното налягане до опасни нива.

Според Медицинското училище на Харвард статините за понижаване на холестерола се приемат от 32 милиона американци всеки ден, но когато се смесят с алкохол, могат да увредят черния дроб и да поставят тялото в риск от чернодробна недостатъчност след време.

Източник

Share Button

Детето ми употребява – първи стъпки

Знам, че детето ми употребява алкохол и/или наркотици. Какво да правя?

Фокусирайте се: първо си поемете въздух и след това да започнем.

Ако току-що сте открили, че детето ви пие или употребява наркотици, първото нещо, което трябва да направите, е да седнете, да се успокоите и да си дадете време, за да си поемете въздух. Знаем, че сте изплашени, но ние ще ви помогнем да планирате и да решите какво да правите: как да съберете информация; как да проведете продуктивни разговори; да поставите по-здрави граници и да потърсите помощ навън.

Говорете със своя съпруг или партньор

Постигнете съгласие със съпруга си предварително.

Всички сме запознати с хитруването на детето, което отива при другия родител, когато първият каже „не“. При употребата на алкохол и наркотици има подобни проблеми – със сигурност ще го забележите, ако съпругът ви проявява различно отношение. Най-добре е, ако вие и той седнете да поговорите и приемете единна позиция по отношение на употребата на алкохол и наркотици, преди да сте говорили по този въпрос със своя тийнейджър.

• Предварително обсъдете този въпрос със съпруга/партньора си.
• Напомнете си един на друг, че никой не е виновен.
• Постигнете съгласие за позицията, която ще заемете.
• Дори да не сте съгласни един с друг, ангажирайте се да се покажете обединени.
• Обещайте си да не говорите лошо зад гърбовете си и да не си подкопавате взаимно позициите.
• Очаквайте отричане и гняв.
• Напомняйте си да показвате своята любов, когато говорите с тийнейджъра си.

детето

Подгответе се да ви нарекат лицемер

Важното е, че вие не искате вашият тийнейджър да пие или да употребява наркотици.

Един от въпросите, които сигурно ще получите, е дали вие самите сте употребявали наркотици. Има много възможни отговори, ако в миналото сте експериментирали с вещества. Някои от днешните наркотици са по-силни, отколкото са били в младостта ви или днес има нови и по-опасни наркотици, които ги е нямало в миналото. Можете да кажете, че съжалявате и ви се иска никога да не сте опитвали наркотици. Само не позволявайте на вашия тийнейджър да ви манипулира и да ви вкара в позицията, в която отговорът ви се превръща в оправдание за детето ви да употребява.

• Фокусирайте се върху основния въпрос – вие не искате вашият тийнейджър да пие или да взима наркотици.
• Бъдете честни, но се уверете, че детето ви знае, че вие не искате то да употребява.
• Ако пушите цигари и детето ви обърне внимание на това, споменете, че вие сте възрастен и макар пушенето да е законно, вие разбирате, че не трябва да го правите и че не е здравословно. Подчертайте колко трудно е се спре пушенето и че искате да помогнете на детето си да избегне вашите грешки.
• Ако сте бивш зависим, погледнете на опита си от миналото като на подарък, който можете да използвате, за да повлияете на детето си. Кажете на тийнейджъра си: „Извърших тези неща, но направих грешни избори и искам ти да се поучиш от моите грешки.“

Съберете доказателства

Със или без доказателства, добре е да говорите с тийнейджъра си за пиенето и употребата на наркотици.

Вероятно сте стигнали до този сайт, защото сте намерили доказателства, че вашето дете употребява. Но какво ще стане, ако тийнейджърът ви каже, че това, което сте намерили, принадлежи на някой друг? Добре е да предвидите различните начини, които детето ви може да опита, за да отрече употребата. Но при всички случаи трябва да повдигнете темата.

• Предвидете различните начини, по които тийнейджърът ви може да опита да отрече употребата.
• Дори той да казва, че намереното принадлежи на някой друг, това е добър момент да поговорите за пиенето и употребата на наркотици.
• Важно е да повдигнете темата, дори да нямате сигурни доказателства.

Следва продължение

Източник

Share Button

Какви са механизмите за бягство от свободата?

В първата част на статията обърнахме внимание на взаимовръзката между свободата и отговорността. Колкото по-голяма част от живота си можем сами да определяме, толкова по-голяма отговорност носим. В съвременните индивидуалистични общества личността може сама да избира какво да сътвори от себе си – каква професия да избере, какво образование да получи, с кого да бъде, къде да живее, как да постъпва. Влиянието на семейството, религията, икономическата класа, половата принадлежност е много по-малко в сравнение с това в други култури или други исторически периоди. Разбира се, възможността за избор и то в особено важни аспекти носи и особено голяма отговорност за взетото решение, която не може да бъде споделена и личността трябва да носи сама.

За всички нас има ситуации на избор, от които много ни се иска да избягаме. Когато имаме неограничен брой алтернативи, а никоя от тях не ни се струва достатъчно привлекателна или всички те изглеждат чудесни, как въобще да направим избор? Можем ли да сме сигурни, че след това ще можем да понесем отговорността и последствията от него? Как да изберем да сме едно нещо и да се откажем от всички останали?

Когато отказът да се вземе решение и да се понесе отговорността станат модел на поведение, човек обикновено реализира това, което Ерих Фром нарича механизми за бягство от свободата. Те са ирационалният опит на личността да се справи с негативите на нарасналата свобода, тоест да избегне отговорността и несигурността. Фром откроява три вида: авторитаризъм, деструктивност и автоматично подчинение.

Авторитарният характер

Фром определя първия механизъм като „тенденцията към отказ от независимостта на собствената личност и нейното приобщаване с някого или с нещо извън нея, за да придобие липсваща ѝ сила“. Форми на този механизъм са мазохизмът и садизмът. Тези привидно противоположни проявления всъщност имат една и съща цел – личността да се съедини с друга, за да снеме отговорността за избора от себе си, да избяга от несигурността. В резултат на този стремеж и осъществяването му и при двете явления личността е в зависимост.

За мазохизма са характерни чувствата на малоценност, безсилие и нищожество, които надхвърлят съзнаваните недостатъци и слабости. Те не са резултат от обективна и разумна оценка на собствените качества и потенциал. Проявява се тенденция към самоподценяване, подчиняване на външни авторитети и самонаскърбяване. Личността се вижда като неспособна да се справи и търси на кого да делегира свободата и следователно отговорността си. Често другото проявление на авторитаризма се възприема като изключително подходящо за целта.

Същността на садистичното поведение е удоволствието от пълното господство над друго лице. Садистът също като мазохиста е зависим от своя обект, защото чувството му за величие произтича от господството му над друг. Въпреки тази зависимост, за околните садистът може да изглежда силен, властен, решителен. Това вероятно го прави и толкова привлекателен за мазохиста.

Важно уточнение е, че Фром разглежда садизма и мазохизма като личностови черти, което е далеч от обичайния смисъл на двете понятия. Авторът въвежда термина „авторитарен характер“, именно за да разграничи невротичните и перверзните прояви на садо-мазохизъм от типа характер, в който доминират такива нагони. Терминът е основателен поради отношението на садо-мазохиста към властта – той ѝ се възхищава, стреми се да ѝ се подчинява и същевременно самият той да бъде авторитет.

nazism

Ерих Фром свързва авторитарния характер с нацизма и неговото психологическо обяснение.

Авторитарният характер се възхищава и подчинява на властващия, като това става автоматично. Също толкова автоматично възниква и презрението му към безпомощните. Той желае да подчини слабия и да го унижава. Бунт към властващия се проявява тогава, когато има разочарование от недостатъчната му власт и следователно невъзможността да задоволи мазохистичните потребности на авторитарния характер. Наличието на бунт означава опит за самоутвърждаване, но желанието за подчинение не отслабва. Разпорежданията на властващия се приемат като житейска съдба. Това прилича поразително много на единението на природен и обществен ред, характерно за традиционните общества. Разпорежданията на властващия се възприемат като толкова неотменими, колкото и природните сили, на които човек единствено може да се подчинява. Щом животът се ръководи от сили извън човешките интереси и желания, щастието би било възможно единствено чрез подчинението на тези сили. Това е централната черта на авторитарното мислене.

Деструктивността

Деструктивността е вторият механизъм за бягство от свободата. В повечето случаи тя и садо-мазохистичните склонности са взаимно свързани, но има съществена разлика помежду им. Целта на деструктивността не е създаване на отношения на взаимозависимост, а унищожаването на обекта. Тя се корени в непоносимостта на безсилието и изолацията на личността. Това е втори вариант за избавяне от чувството за безсилие, породено от външния свят – чрез разрушаването му. Положението е следното: или личността унищожава света, или светът унищожава личността.

destruction

Деструктивността цели укрепване на личността чрез премахване на всяка външна заплаха. Това не е рационален отговор на реална заплаха за живота – собствения или на други хора. Деструктивността-бягство е ирационална, постоянно присъстваща в личността тенденция, която чака възможност да се изяви. Обектът не е важен и може да бъде всякакъв. Ако по някаква причина не се намери външен такъв, обект става собствената личност. Освен чувството за безсилие, за деструктивността има и други причини: страхът и скованият начин на живот. В съвремието сковаността има вътрешни основания. Свръх-азът успешно налага забрани и възпрепятства удовлетворяването на поривите. Фром се изразява по следния начин: „степента на деструктивност у отделните личности е пропорционална на степента, до която се ограничава експанзивността на живота им“. Колкото повече се пречи на подтика към живот, толкова по-силна е деструктивността.

Автоматично подчинение

Третият механизъм на бягство – автоматичното подчинение, е най-предпочитаният в съвремието. Той представлява изоставяне на собствената личност и възприемане на образа, определен от обществените норми. Личността става като всички останали, такава, каквато трябва да бъде и по този начин отпада несъответствието между нея и света. Изчезват и страхът от самотата, и безсилието. Като жертва своята личност, човекът се превръща в „автомат, идентичен с милионите други автомати около него“.

faces

Заедно с това се поддържа илюзията, че човекът е личност и чувствата, мислите и желанията му са наистина негови. Това, според Фром, не е присъщо само на хипнотичните състояния. Мисленето също може да има такъв псевдохарактер – хората се изкушават да приемат твърдения от авторитет и да ги представят за свои. Този процес може да бъде и неосъзнаван. Псевдомислителят заблуждава и самия себе си, че мнението му е автентично. Това представлява загуба на възможността за критично мислене, но псевдомисленето може да бъде рационално и съвсем логично. За да се разграничи истинското мислене от псевдомисленето, трябва да се отговори на въпроса не какво, а как се мисли. Активното мислене винаги води до нещо ново и оригинално. Оригиналност не означава, че никой друг не е достигал до такава мисъл, а че човекът сам е стигнал до нея. Същото важи и за чувствата – под натиска на това, което се очаква, човекът модифицира поведението и демонстрира чувства, които произлизат от принудата. Желанията също се поддават на това, което се приема за правилно.

Подмяната на оригиналните изяви на личността с псевдоизяви при мисленето, чувствата и желанията води до подмяна на оригиналния Аз с псевдо-Аз. Той е посредник, играещ ролята, която се очаква да има. Със загубата на собствената личност се засилва несигурността и следователно търсенето на одобрение от другите. Това тласка към все по-тотално подчинение, за да се отговори на чуждите очаквания по отношение на собствения Аз.

В заключение

Свободата не е нещо, което просто имаш и не може да бъде изразена с твърдението „Ще правя каквото си искам“. Свободата не е просто липса на принуда, а способност за създаване на себе си и понасяне на отговорността за това. И ако Сaртр е прав, че човекът е нещото, в което съществуването предхожда същността, то бягството от свободата e отрицание на себе си.

Share Button

Трите най-чести грешки, които родителите и партньорите правят с един зависим

Кои са най-честите грешки, които допускат родителите и близките на зависимите? Терапевтът Бевърли Глейзър дава отговор на този въпрос, изхождайки от практиката си.

грешки

Ако някой във вашето семейство е зависим, вие и всеки един от членовете на семейството ви също имате проблем. Както казват в Анонимните алкохолици, „Зависимостта е болест на семейството“. Въпреки това, вие не сте жертва. Имате властта да направите нещо.

Зависимостта е най-лошият кошмар на всеки родител или партньор. И аз ви уверявам, че вие нямате вина. Ако някой бяга в алкохола и наркотиците, за това няма една-единствена причина.

Зависимостта не се развива за една нощ. Някое парти от време на време, запиване през уикендите, докато това се превърне в зависимост. Винаги започва като забавление, докато вече не престане да бъде.

Тогава какво правите вие? Виждате дисфункцията: пиене, твърде много партита за твърде дълго време, харчене на твърде много пари, невъзможност да се задържи на работа и така нататък. Вие му натяквате и го придумвате да спре. Карате се и подкупвате, но нищо не става. Зависимият ще защитава поведението си и ще ви дава добри причини, за да го прави. Той ще ви манипулира и дори може да каже, че вие сте причината за всичките му проблеми!

Когато обичаният от вас човек е зависим, вие живеете във въртележка от емоции. Но вината и срамът са най-лошите от всички. Вие не можете да промените миналото. Да вървите напред е трудно катерене.

Тъй като искате да помогнете на любимия човек, вие лесно правите следните грешки:

1.    Спасявате: не измисляйте оправдания за зависимия. Когато го оправдавате, вие прикривате поведението му на зависим. Спасявате го от негативните последствия. За да може един човек да потърси помощ, той трябва да се сблъска с последствията. Спасяването не му позволява това.

2.    Игнорирате: Зависимият често сменя настроението си и има неуместно поведение. Той може да ви заплашва и да проявява насилие. Ако вие игнорирате това поведение, той ще продължи да ви малтретира и ще става по-лошо. Изправете се срещу него. Повикайте полиция, ако трябва. Покажете му, че е време да спре. Вие не приемате това и никой няма право да ви малтретира.

3.    Парите: ако му давате пари за наркотици или издържате финансово зависимия, това няма да го спре да краде или извършва други престъпления. Като му давате пари, вие му давате посланието, че приемате неговото поведение. Трябва да му създадете трудности. Да не отстъпвате. Кажете му, че го обичате, но при никакви обстоятелства няма да му давате пари, освен ако той не признае проблема си и не потърси помощ.

Това са трите най-чести грешки, които родителите и партньорите правят с един зависим. Не е лесно. Зависимият ще ви притиска, за да получи това, което иска, но вие трябва да бъдете твърди с него. „Не“ трябва да означава „не“, а не „може би“ или „да“. Ако отстъпите дори веднъж, той ще натиска по-силно и по-дълго.

Поради тази причина не е необичайно да потърсите подкрепа. Консултиране с психолог или групите на Ал-анон могат да ви помогнат, защото са малко хората, които разбират през какво преминавате. Целта е да останете силни заради себе си и останалите членове на семейството. Но крайната цел е да притиснете зависимия да потърси помощта, от която се нуждае, за да промени живота си.

Източник

Share Button

Митове, наркотици, деца и родители

Открийте истината зад някои от разпространените митове и погрешни схващания за употребата на наркотици и алкохол. Добре е да знаете, за да предпазите децата си.

митове

Чували ли сте някои от следните митове за употреба на вещества?

• Моето дете и приятелите му пият по бира през уикендите и това не е проблем.
• Децата просто експериментират.
• Най-безопасното място, на което децата могат да пият алкохол, е вкъщи.
• Щях да знам, ако децата ми употребяваха.
• Разбира се, че детето ми има пари, кола, кредитна карта, мобилен телефон и компютър. И какво е от това?

Тези митове за наркотиците не са просто невярна информация, те направо могат да бъдат опасни за хората, които вярват в тях. Предавани като обикновена мъдрост, митовете за наркотиците оправдават, извиняват или игнорират лошото поведение и оставят отворена възможност за тийнейджърите да злоупотребяват с вещества.

Моето дете и приятелите му пият по бира през уикендите и това не е проблем

Експертите го наричат „Правилото на двамата“: Двама приятели, две бири, две вечери от седмицата (обикновено петък и събота). Наричат го също рецепта за беда.

Тази комбинация може бързо до доведе до лоша преценка и потенциален риск и е причина за много посещения в спешното отделение. Имайте предвид това и наблюдавайте по-добре своя тийнейджър през уикендите.

Децата просто експериментират

Отнесете се към това сериозно: експериментирането не е безопасно. Дори първата употреба може да доведе до сериозни инциденти, наранявания и смърт.

Най-безопасното място, на което децата могат да пият алкохол, е вкъщи

Престъпление е да давате алкохол на тийнейджър. Дори и да не стане инцидент, вие носите отговорност пред закона, ако позволите на тийнейджъри да пият в дома ви. Следващия път, когато предложите питие на някой непълнолетен, помислете за това.

Щях да знам, ако децата ми употребяваха

Тийнейджърите влагат много енергия и находчивост в това да прикрият употребата на алкохол и наркотици. От дъвка (за да замаскират дъха си) до специално купен контейнер, който изглежда като обикновен предмет от домакинството (за да скрият наркотици), тийнейджърите са безкраен източник на изобретателност, когато искат да скрият употребата на вещества. Повечето родители разбират за нея месеци или дори години по-късно.

Разбира се, че детето ми има пари, кола, кредитна карта, мобилен телефон и компютър. И какво е от това?

Това са пет неща, които много от тийнейджърите имат (или имат поне част от тях). Тези неща най-често са им предоставени от възрастните и могат да се използват за придобиването на наркотици. Проверете за какво точно ги използва вашият тийнейджър. Ако ги използва за незаконни дейности, спрете му издръжката и му вземете предмета (телефон, компютър или друго).

Източник

Share Button

За автентичността или изкуството да бъдеш себе си

„Да бъдеш себе си“ звучи лесно, но си е висш пилотаж в себепознанието и себеизразяването. „Да бъдеш себе си“ е най-важното условие за създаване на истински отношения. „Да бъдеш себе си“ е изкуство, което трябва да се овладява и развива. Изкуство, в което трябва да се вложи търпение и любов.

Често се налага да свършим много работа, преди да се отдадем блажено на автентичното си Аз. Първо трябва да извървим пътя на себепознанието и себеприемането, да видим тъмните си страни, ограниченията си, да се научим да се обичаме дълбоко, безрезервно, отдадено, с уважение и почит. Да се научим да чуваме себе си. Да забравим стремежа към съвършенство. Да си дадем позволение Да бъдем.

Много често бъркаме импулсивността с това да сме себе си. „Той се прибра и веднага седна пред телевизора да гледа мач. Аз се изнервих. Само му казах, че е безчувствен простак и блъснах вратата след себе си. Той гледаше след мен изумено и неразбиращо. А аз имах тежък ден и просто исках да ме прегърне.“

Нашите импулси не винаги съм ние. Те са автоматичния отклик на даден дразнител. Често придобит и заучен отговор, но невинаги особено ефективен. И невинаги действащ в наша полза. Невинаги удовлетворяващ потребностите ни. Импулсивността означава да се отдадем на завладялата ни в момента емоция и да реагираме, без да помислим. Без да си дадем сметка какво ни казват чувствата ни и за каква потребност ни подсказват. В горната ситуация нашето автентично Аз би казало: „Имах тежък ден и в момента просто имам нужда да ме прегърнеш.“

Без драми и истерия.

Дори ако излезем извън психологията и обърнем внимание на значението на думата „автентичен“, ще видим, че автентично е нещо, което е основано на първоизточници. Нещо неподправено и достоверно. А кое е това в нас, което е първоизточник на нашите действия? Това са потребностите ни. Нуждата, която ни задвижва и насочва поведението ни.

За да бъдем автентични, трябва да реализираме няколко предварителни условия – да познаваме себе си, да разпознаваме потребностите си, да умеем да ги удовлетворяваме и изразяваме, когато те касаят и друг. Да си искрен и прям пред себе си и пред другите е фундаментът на това да бъдеш себе си. Когато не комуникираме истинските си намерения и желания, съзнателно или несъзнателно, въвеждаме хората в заблуда. Не сме в автентична връзка с другия, а го повличаме в така наречените от Ерик Берн игри.

Играта е поредица от допълващи се, скрити транзакции (реплики), които се развиват до определен, предвидим изход (подобно на сценарии за филм). Описва се като повтарящ се набор от транзакции, често стандартни, повърхностно правдоподобни, със скрита мотивация или, казано на разговорен език, играта е поредица от ходове с уловка или „трик“ (казвам ти това, но всъщност имам предвид друго). Игрите обикновено са непродуктивни. Замислите се за ситуации или отношения, които винаги се развиват по един и същ начин. Твърде вероятно е това да са игри, които играем. А има ли игра, значи липсва автентичност.

Kогато паданат маските...

Автентичността се случва, когато свалим всички маски и забравим за игрите.

Другото понятие в особена връзка с автентичността и отношенията с другите е понятието интимност. В „Игрите, които хората играят” Ерик Берн предлага първата хуманистична дефиниция на интимността, описвайки я като „спонтанна откровеност на съзнателен човек, лишена от игри”. Интимността означава откритост и уважение, както към себе си, така и към другия.  Интимността в чисто психологичен план означава да разголиш душата и мислите си. Когато сме в интимни отношения с другия, ние сме автентични. Ние сме такива, каквито сме. Ние сме искрени и открити. Заявяваме нуждите си и споделяме чувствата си. Когато сме автентични, позволяваме и на другия да прояви същността си, а не го вкарваме в игри и заблуди.

Отношенията на приятелство и любов няма как да се случат, ако не влезем в тях автентично. Ако не си позволяваме да се смеем, когато ни е весело, да изглеждаме унили, когато ни е тъжно, да повишим тон, когато се разгневим, да отстояваме позицията си, да показваме обичта си, да се радваме шумно, да говорим разпалено за хобитата си, да си позволим да плачем пред другия…

Това означава например да признаем първо пред себе си, че харесваме някоя жена/някой мъж и искаме да ги виждаме, а след това ясно и недвусмислено да я/го поканим на среща. Всичко това с ясното съзнание, че могат да ни отхвърлят. В зависимост от отговора да изживеем чувството, което ни носи ситуацията – радост, тъга, срам или гняв. Емоцията тук и сега. След това да се потупаме по рамото за смелостта и за това, че сме си дали шанс да бъдем щастливи, и да продължим с вдигната глава каквото и да се случи. Защото сме реализирали автентичното си Аз. А от това можем само да спечелим.

 

Share Button

Най-доброто от мен

За най-доброто от мен

 Преди известно време четох една книга: „Най-доброто от мен” – художествена литература.  Няма да ви разказвам сюжетната история, ще кажа само, че според мен си заслужава да бъде прочетена.  Макар и в един малко по-различен план от този в книгата, написаното ме накара да се замисля за някои неща, за най-доброто от мен.

В стремежа си да се развиваме, да бъдем успешни, да се харесаме на останалите, да бъдем обичани и приети, често се опитваме да се представим в най-добрата си светлина, да блеснем, да бъдем силни, успешни, съвършени дори. Не напразно се е появил и изразът: „ Дадох най-доброто от себе си “. Доколко обаче това е така?

Дали това е едно или повече неща – качества, състояния, емоции, мисли, поведения, постижения? Дали самите ние знаем кое е най-доброто от нас? А дали хората около нас знаят и успяват да го открият? А ние да го изведем и да им го дадем, да го дадем на нас самите? Дали това, което според нас е най-доброто в нас, бива възприето като такова и от другите? Едни доста елементарни въпроси на пръв поглед, но в същото време свързани с теми като самооценка, взаимоотношения, успех, провал.

Най-доброто от мен

Съвършенство, перфекционизъм?

 Не мисля! Чувайки още в началото тези думи, бих могла да кажа, че не смятам, че най-доброто в някого е свързано с идеално и в голяма част от случаите имагинерно психическо и физическо състояние. Не вярвам в тях. Не мисля, че са истински. Не мисля, че извеждат най-доброто от нас или пък дават най-доброто на другите. Напротив. Идеята за съвършенство поражда прекалено високи изисквания и очаквания – към себе си, към средата, към другите.

Съвършенството е различно от стремежа към развитие. Живеем, за да се развиваме, да следваме целите и мечтите си, но не бива да забравяме, че това, което ни прави такива каквито сме, това, което ни прави хора и това, което всъщност прави пътя на развитието толкова специален, запомнящ се и поучителен, са именно редицата малки несъвършенства, които притежаваме.

Човекът е разумно същество. Но освен че мисли, той преживява и изпитва редица емоции и чувства, които реално определят в някакъв аспект и типологията на отделните хора. Емоциите и чувствата не са и не могат да бъдат съвършени. Може би защото не могат да бъдат овластени изцяло или поне тяхната поява. А не бива да забравяме, че контролът е съществена черта, предопределяща съвършенството. И както вече казах, идеята за съвършенство е свързано с много изисквания, нереалистични и натоварващи очаквания, понякога дори садистични, с невъзможността за прошка и компромис. Идеята за съвършенство е свързана с много неща, които реално на едно ниво отричат човешката същност и природа. Няма как тогава това да бъде най-доброто мен, от някого.

Успехи, постижения?

 Давам най-доброто от мен, когато говоря и споделям единствено постиженията и успехите си? Дали това е най-доброто от мен? Едва ли. Идеята за споделяне на позитивните  преживявания и опит е чудесна и вдъхновяваща, но това отново е начин, посредством който показваме само онази част от себе си, която е свързана с успешния, силния и можещ образ, а всички ние не сме само това.

Представете си как би се чувствал някой, на когото показваме само успешните си страни и черти. Съществува реалната опасност или да ни идеализира или да ни демонизира (в зависимост от типа на психичното му функциониране и житейския опит, който носи, както и от типа взаимодействие, в което сме). И в двата случая става въпрос за крайности (каквото е и съвършенството само по себе си), а крайностите рядко водят до нещо положително.

Споделеният успешен опит в дозирани количества би могъл да бъде нещо много полезно и мотивиращо, но едва ли обобщава най-доброто от нас, защото това, което ни разкрива като цялостни и завършени личности, освен успешните и силните ни черти, е и онова, което показва нашата чувствителност, ранимост, нужда от другите. Да успееш сам и да позволиш на другите да се докоснат до малкото ранимо и несигурно дете в теб, понякога е много по-ценно от всичките споделени успехи и постижения.

 Разпознаване

 Дали самите ние можем да идентифицираме най-доброто в себе си? Дали знаем кое е то и ако не, как бихме могли да разберем? Понякога това е трудно. Хората често имат нереалистична самооценка – понякога необосновано завишена и нарцистично „напомпена”, а друг път твърде занижена и необосновано потъпкана. Разбира се, това е много свързано с житейския опит и психичния свят на въпросния човек. С травматичните му преживявания, с интеракциите с останалите, било то реални или психични фигури и образи. Понякога, когато ни е трудно да си отговорим на този въпрос, може би би било полезно да се замислим кое е най-доброто, което бихме искали да получим от другите.

Нека се огледаме. Нуждите на хората не са чак толкова различни, макар и понякога заявени и изразени по различен начин. В общи граници има потребности, които са идентични за всички, макар при различните хора да се появават в различни периоди от време или ситуации.

Така че, ако се чудим кое е най-доброто от нас, което искаме да развием или дадем и споделим с останалите, можем просто да се запитаме кое е най-доброто от останалите, което искаме да получим. Пробвайте и дори сравнете отговорите си. Ще видите, че колкото и различни да са на пръв поглед, един по-щателен анализ ще покаже, че реално имат много общо.

Най-доброто от мен (2)

Share Button