Смути? Или нещо за детокс на съзнанието?

Новата година обикновено е време за всякакви нови начала – в социален, професионален, здравословен, интимен план. Често новата година е крайъгълен камък и я нарочваме за начало на много нови проекти. Като например да започнем диета, да се погрижим за здравето си, да откажем някой вреден навик и много други.

Отвсякъде валят насоки за по-здравословен живот, свързани с диетично и здравословно хранене. От детокс със смутита, през ограничаване на калорийния прием до премахване на всичко вредно от храненето и приема на хранителни добавки. Докато сме фокусирани върху това как да пречистим телата си, не пропускаме ли и нещо друго важно?

Какъв е психологическият аналог на физическото прочистване или така наречения детокс?

Идеята за позитивната промяна, в следствие на психологическо прочистване и освобождаване от паразитни чувства и емоции, има дълга история.  Още Аристотел дефинира катарзиса като „очистване на духа от болни и остарели идеи или емоции“.

Основната цел на пре/прочистването във всяка една негова форма е освобождаване от непотребни или нездравословни елементи, които пречат на по-доброто функциониране.

Психическият детокс съдържа 3 важни стъпки:

  • Да идентифицираме нещата, които пречат да: бъдем щастливи; осъществим потенциала си; бъдем тези, които искаме да бъдем;
  • Да определим начините, по които можем да редуцираме вредните влияния върху всяко от гореизброените;
  • Да установим с какво можем да заменим нездравословните си поведения.

И в крайна сметка – от какво е добре да се освободим?

Да започнем с това:

Страхове

Може вече да не се страхувате от чудовища в дрешника или под леглото, но има други страхове, които понякога изцяло обсебват съзнанието ни. Страхове, които ни пречат да развием потенциала си, защото ни възпират да погледнем трудностите в очите и да ги преодолеем. Ако някои страхове се основават на лош минал опит, то други са напълно ирационални и просто ни държат в комфортната ни зона. Избягването на емоционалните и психологически предизвикателства намалява възможностите ни за развитие и израстване. Страхът от провал, например, ограничава възможностите ни за успех. Страхът от обвързване или изоставяне може да ни направи самотни, депресирани или да ни остави с усещане за непълноценност. Ако сме във връзка и непрекъснато се страхуваме, че партньорът ни ще ни изневери или ще ни остави, това неминуемо рефлектира върху самата връзка. Ние от своя страна се чувстваме стресирани и напрегнати през цялото време. Парадоксът е, че ирационалният страх често се превръща в самосбъдващо се пророчество.

Обида и възмущение

Болезнени спомени и преживявания от миналото могат да ни съпровождат през целия ни живот. Чувството на предателство и гневът от изневярата на съпруг/съпруга, например, може дори да се увеличават с времето, като обсебят цялото ни съзнание. Някои събития от миналото дори могат да се помнят като много по-трагични, отколкото реално са били тогава. Ние, хората, имаме тази способност да подсилваме спомените емоционално – и добрите, и лошите. А всеки един път, в който разказваме дадена история, да я преживяваме отново и отново. Горчивината и обидата могат да ограбят настоящето и бъдещето ни. Веднъж попаднали в капана на възмущението и обидата от миналото, често пречупваме през тях всичките си преживявания в настоящето. Това коства много емоции и енергия, често ни демотивира и потиска, дори може да причини депресия.

Остарели представи за себе си

Все още ли смятате себе си за онова срамежливо и тромаво дете, което нямаше много приятели в училище? Въпреки че вече сте на 35 и имате чудесна кариера и семейство? Тази представа за себе си ви сковава и често се притеснявате, когато говорите с непознати. Ние често виждаме себе си така, както смятаме, че другите ни виждат. Тоест гледаме себе си през очите на другите и се оценяваме според това. Обичайните коментари от връстниците или най-близките ни хора/значимите възрастни влияят върху нашата самооценка, а това пък предопределя начина, по който се държим с другите и взаимодействаме със света. Изопачената или остаряла Аз-концепция може да попречи на това да започнем нови начинания, да създадем нови контакти или да разгърнем потенциала, който притежаваме. И това само защо някой, някога, някъде ни е казал, че не сме достатъчно „умни“, „красиви“, „високи“, „атлетични“, „слаби“…

Неефективни модели на мислене

Склонни ли те да мислите песимистично? Да виждате предимно недостатъците в себе си и/или другите? Очаквате ли непрекъснато нещо лошо да ви се случи, да бъдете предадени или прецакани? Начинът на мислене до голяма степен рефлектира върху качеството ни на живот във всеки един негов аспект. Влияе на здравето ни, повлиява социалните ни контакти, представянето ни в работата и интимната ни сфера.

Изследвания са открили тясна връзка между негативните очаквания/перспективи/нагласи и ниската удовлетвореност във връзките с противоположния пол, неспособността за изпитване на удоволствие от живота, намаленото желание за планиране на бъдещето, депресията и стреса.  Всичко това от своя страна рефлектира и върху здравословното ни състояние.

Има множество неща, от които бихме могли да се освободим психически, да функционираме по-леко и здравословно. Бихте могли да допълните списъка по-горе. Замислете се за нещата, които влошават вашето психическо здраве и започнете да ги премахвате и/или да ги заменяте с по-здравословни заместители.

Важното е да започнете с малки стъпки. Промяната не се случва изведнъж и изисква време. Особено ако целим да е трайна и ефективна.

Какво можем да направим за начало?

  • Да погледнем страховете си в очите. От какво ни е страх? Тези заплахи реални ли са? Какво е най-голямото нещо, което бихме могли да загубим, ако се осмелим да действаме? А какво можем да спечелим? Ще се уважаваме ли повече, ако опитаме? А ако успеем?
  • Да простим. Да простим на себе си и на тези, които са ни наранили. Вече би трябвало да сме се уверили, че стаените гняв, възмущение и омраза не водят до нищо продуктивно. Те само вгорчават живота ни и ни разболяват. Те са тъмните облаци от миналото, които засенчват всяко наше щастие в настоящето.
  • Да се усъмним във всички вярвания и представи за себе си, които ни правят нещастни. Това е добра първа стъпка. И след това да започнем да ги разглеждаме едно по едно, от позицията на днешния ден, изминалите години, опита ни и преживяванията ни. Добре е да имаме предвид, че ние не сме константа и няма такова понятие като „винаги ще си остана…“, стига да се осмелим да действаме и да поемем отговорността за промяната си. Можем да бъдем тези, които искаме да бъдем, стига да проявим воля и упоритост.
  • Да  погледнем на света и нещата, които ни се случват, с повече оптимизъм и реализъм. Да приемем себе си за добри и достойни в един свят, изпълнен с възможности. Да се освободим от очакванията, страховете и проекциите и да дръзнем да променим нещата, които ни правят нещастни, които ни пречат да се развиваме и да общуваме пълноценно с другите.

Да детоксикираме съзнанието си. Да се освободим от това, което отравя нашето щастие. А вие с какво ще започнете?

Източник

Share Button

Алкохол по празниците: митове и насоки за безопасност

Всички обичаме да се чувстваме като експерти в нещо и определено сме склонни да отхвърляме противоречаща на нашите вярвания информация без да я обмислим особено когато тя касаe нашата експертна област. Заедно с това често вярваме, че сме уникални – че за нас не важат повечето физични или правни закони, социални норми или действаме така сякаш точно нашият организъм е неразрушим (и нищо няма да ни стане, ако пием повечко алкохол).

Колкото и смешно и нелогично да звучи това, вероятно всеки от нас се държи така в определени ситуации. Това всъщност е напълно разбираемо – човек има потребност да знае, разбира и подрежда това, което му се представя като реалност. Чрез сетивата си ние получаваме информация и психиката я подрежда, но получената реалност не е отражение на обективната – тя е конструираната от нас субективна реалност. И тъй като сме в ролята на дейци, се стремим творението ни да е поне спретнато, ако не идеално, да е свободно от вътрешни противоречия.

Ако съотнесем тези размисшления към употребата на алкохол, можем да си представим конкретни примери. Ако имаме навик да пием всяка вечер количества, за които сме прочели, че носят сериозни рискове за здравето, как премахваме противоречието? Разбира се можем да спрем да пием или поне да намалим количествата. Звучи просто, но това изисква и промяна на системата от вярвания, която сме изградили грижливо и в която сме експерти. Друга алтернатива е да отхвърлим информацията, която предизвиква дискомфорт и да продължим да правим това, което си знаем.

Насоките за нискорискова употреба на алкохол звучат на доста хора като опит да им се забрани да правят нещо, което е важно за тях. За някои пиенето на 200 мл „концентрат“ всяка вечер е здраво свързано с идентичността им на българи или с някое друго важно понятие в системата им от вярвания и ценности. Информацията относно рисковете и препоръчителните норми биват категорично отхвърляни като глупости или пък посрещани с леко нервен смях от хората, които допускат, че това, което правят от години, може би не е най-доброто за здравето им.

Тъй като научната информация не бива приета, а има феномени, които трябва да бъдат обяснени, или проблеми, които трябва да бъдат разрешени, хората създават свои обяснения и разрешения. Те често са погрешни, но са ревностно отбранявани, защото с тяхна помощ човек избягва приемането на друга информация и промяната на поведението.

Макар и експерти в собствената си субективна реалност все пак можем да си позволим да подложим на критичен анализ вярванията и заключенията си за света и живота. За да сме добри теоретици и практици не е нужно да сме винаги прави и фанатично да браним всяко едно свое убеждение. Всяка теория трябва да бъде тествана, за да бъде потвърдена.

Ето някои факти относно алкохола и препоръки на Американския институт по злоупотреба с алкохол и алкохолизъм, с които можем да проверим системата си от вярвания.

Ефектите на алкохола настъпват бързо

Празнуващите може да не знаят, че изключително важните способности за взимане на решения и умения, свързани с шофирането, са повлияни много преди да се появят физическите симптоми на интоксикацията.

Първоначално алкохолът действа като стимулант и хората, които пият, може да се чувстват весели и развълнувани. Алкохолът, обаче, скоро намалява задръжките и затруднява преценката, което може да доведе до безразсъдни решения.

С консумацията на алкохол времето за реакция се увеличава и поведението става по-слабо контролирано и понякога може да бъде дори агресивно – това може да доведе до сбивания и други видове насилие. Продължителното пиене води до заваляне на речта и загуба на равновесие, които обикновено свързваме с пиянството. В по-големи количества алкохолът действа като депресант на централната нервна система и това води до сънливост и в някои случаи до загуба на съзнание. При тези нива алкохолът може да предизвика и бели петна – периоди на амнезия, в които човек не може да си спомни какво се е случило докато е бил под въздействие на алкохола. Интоксикираният човек може да ходи и да говори, но не си създава спомени за тези или други събития, които се случват по това време. При много високи нива се появява опасността от животозастрашаващо отравяне поради потискането на жизнените функции.

Дори когато спрете да пиете алкохол, ефектите му могат да продължат

По време на празнична вечер с употреба на алкохол е лесно да не се прецени добре колко време ще продължат ефектите. Например много хора вярват, че ще изтрезнеят и ще могат да карат, когато спрат с алкохола и изпият чаша кафе. Истината е, че алкохолът продължава да има ефект върху тялото дълго време след последното питие. Алкохолът в стомаха и червата продължава да преминава в кръвта и пречи на преценките и координацията с часове.

Митове относно изтрезняването:

  • Можете да шофирате безопасно, ако не заваляте речта си и не се държите безотговорно.

Факт: координацията нужна за шофиране се влошава много преди видимите значи за интоксикацията да се появят. Освен това седативният ефект на алкохола увеличава риска от заспиване зад волана или разсейване.

  • Пиенето на кафе ще ви помогне да изтрезнеете.

Факт: кофеинът може да ви помогне със сънливостта, но не и да спре ефекта на алкохола върху взимането на решения и координацията. Тялото има нужда от време да разгради алкохола. Няма бързи лекове – само времето помага.

Планирайте добре преди празненството

Разбира се, че нямаме намерение да нараним когото и да е докато празнуваме. Въпреки това насилието и катастрофите продължават да се случват и митовете относно пиенето продължават да съществуват без значение от това, че научни изследвания са документирали как алкохолът действа на мозъка и тялото.

Отделените хора са много различни и е трудно да се дадат конкретни съвети относно пиенето. Въпреки това определени факти са ясни – няма как да се забърза възстановяването на мозъка от алкохола и да се взимат добри решения, ако пиете твърде много твърде бързо.

Така че този празничен сезон не подценявайте ефектите на алкохола. Не мислете, че можете да ги победите, по-вероятно е те да ви победят.

Ето някои съвети, ако решите да пиете:

  • Спазвайте определено темпо. Научете какво е едно стандартно питие и не пийте повече от това за един час и не повече от 2 питиета за мъже и 1 за жени на ден.
  • Нека всяко второ питие е безалкохолно.
  • Планирайте как да стигнете до вкъщи безопасно. Важно е шофьорът да не е употребил никакъв алкохол, а не просто да е човекът от групата, който е пил най-малко.
Share Button

Въпрос на гледна точка

Често чувам хората да се оплакват, че не са доволни и удовлетворени от живота си, от това, което им се случва. Всеобщо явление е да се прави сравнение с това какво е било, с това какво може да бъде или какво е, но не тук, а някъде другаде. Като че ли винаги е прехвърлена отговорността някъде другаде или на някой друг за начина, по който хората се чувстват. По-лесно е да се обвини държавата, управниците, шефа, комшията. Може би има доза истинност, но едва ли изцяло, защото въпреки реалните пречки, все пак има хора, които се чувстват добре, които освен да се оплакват намират смисъл и сили не просто да се борят и съществуват, а да изпитат удовлетвореност от живота. И съвсем не казвам, че това означава, че животът им е безоблачен или винаги всичко е идеално. Но като че ли те успяват да изместят фокуса върху това, което имат и ги прави доволни (макар и малко), а не върху това, от което не са доволни. Въпрос на гледна точка.

Тук и сега

Струва ми се, че немалка част от преживяването е резултат от невъзможността на хората да бъдат „тук и сега“, да живеят за случващото се, а не за нещо минало или невъзможно. Като че ли бягството от реалността се превръща в един основен механизъм за съществуване. Бягаме в минали светове, бягаме в бъдещи страхове и проекции, в измислени виртуални светове и докато сме вторачени в непрестанно светещия монитор на смартфона си не виждаме по-далече от носа си, от това, което е около нас. Сутрин и вечер, когато пътувам с метрото виждам именно това – препълнена мотриса, в която масата от хора дори не виждат кой е около тях.

vypros-na-gledna-tochka-1

Забили носове във виртуалната реалност (не ме разбирайте погрешно – не съм върл противник на технологиите и  „смартфонизацията” (моя си дума); аз също имам умен телефон и го използвам; в условията на технологичен напредък и ерата на глобализация като че ли в някаква степен това е повече от потребно и улесняващо; не ми допада, че му се предава жизненоважно значение) не виждат малкия ученик с огромна раница, който се опитва да се задържи на крака сред потока от блъскащи се хора; не виждат бременната жена, която пристъпва от крак на крак; не виждат изнемощелите баба и дядо, които се чудят къде да се захванат, за да не полетят нанякъде. Не виждат възможността да направят нещо мъничко за някого тук и сега, нещо, което ще направи настоящето на някого друг, пък и на самите тях, една идея по-приятно.

Алиенация или бяство от реалността

В една от статиите Марина беше писала за алиенацията. Чудя се доколко тази алиенация не е резултат именно от тази невъзможност да бъдем тук и сега – да присъстваме с мислите и чувстватта си. Едва ли бабите и дядовците ни са знаели какво е значението на тази дума. На седянка, пред печката, на нивата – онзи простичкия живот, като че ли повече ги е сближавал, като че ли е спомагал да се определи, че  проблемите са били от едно измерение. Сякаш колкото повече усложняваме и глобализираме, колкото повече се взираме в екзистенциалнните въпроси и питания, толкова повече се отдалечаваме и като че ли забравяме, че това да не сме сами, да бъдем удовлетворени от себе си, живота и другите е нещо съвсем простичко и невинаги е необходимо да има практическо решение.

Онези познатите клишета „за малките неща”

vypros-na-gledna-tochka

Удовлетвореността е чувство, преживяване, и то е истинско тогава, когато не се обуславя само и изцяло от външни стимули, тоест материални придобивки. И целия свят да изкупим, той не може да запълни празнотата, ако не можем да го преживеем вътрешно и да се потопим в това усещане.  Удовлетвореността и удоволствието от това да живееш са тук и сега във взаимодействието с другите, в момента, в ситуацията – с това се свързваме и с хората, с това ни познават и ние тях – не с практическите решения, а във възможността да се идентифицираме с тях на емоционално ниво. Онези така разпространени клишета за „малките неща” са всъщност толкова верни и истински. В чакане на голямото събитие, което да преобърне живота им, хората рядко си дават сметка, че то всъщност е куп от малки такива, които им се случват всеки ден и могат да променят тях. Отказвайки да седят в реалността обаче те пропускат тази възможност. Да, факт е, че вероятно понякога тази реалност е фрустрираща и отблъскваща, напрягаща и неприятна, но тя не е само това. Ако кола те опръска, минавайки около теб, това не означава, че целият ти ден ще трябва да мине под знака на „кофти ден”. Но дали ще е така зависи от това дали в следващите два часа ще циклим в спомена за тази кола, която вече е отминала и ще се взираме в петното на панталона си, или ще се зарадваме на това, че колегата ни е оставил дъвка на бюрото и се е сетил за нас. Въпрос на гледна точка.

 

Share Button

Детето ми употребява – започнете разговор

Втора част тук.

Как да проведете разговор

Да започнете разговор с детето си за неговата употреба на наркотици/алкохол е най-важната стъпка, която можете да предприемете, за да му помогнете. Знаем, че това не е лесно, но ако се подготвите за разговора, това ще ви помогне да останете спокойни и да проведете по-голямата част от него.

Проведете разговор, а не конфронтация

Когато един родител разбере, че неговият тийнейджър употребява наркотици/алкохол, това със сигурност поражда много емоции. Този момент може да бъде много объркващ. Но най-добрият начин да помогнете на своя тийнейджър – и да сте сигурни, че той ви чува – е да останете възможно най-спокойни по време на разговора. Също така е много важно и вие да чувате вашето дете.

Не започвайте разговор, ако виждате, че детето ви е под въздействието на алкохол или наркотици. Изчакайте, докато то изтрезнее.

разговор

 

Ето няколко съвета за по-продуктивен разговор:

•    Покажете своята загриженост. Изразете пред детето си своята тревога (например „Напоследък не си на себе си“).
•    Запазете самообладание. Направете всичко възможно да не показвате свръхреакция на това, което детето ви е направило в миналото. Вместо това се фокусирайте върху това да му изясните какво искате то да направите в бъдеще.
•    Бъдете директни. Ясно заявете своето безпокойство и представете доказателствата, които сте намерили („Не се къпеш, оценките ти в училище са по-лоши, намерих празни бирени бутилки в стаята ти“).
•    Внимавайте за тона на гласа си. Дори да ви се иска да крещите, е важно да говорите със спокоен глас, за да не отблъснете своя тийнейджър.
•    Покажете на детето си, че цените неговата честност и че сте готови да го слушате, без да го съдите (но това не означава, че няма да има последствия от действията му).
•    Опитайте се да не заемате защитна позиция. Ако тийнейджърът ви генерализира или ви отправя критични забележки, не го приемайте лично. Това са възможности за дискусия.
•    Говорете за собствените си спомени от времето, когато сте били тийнейджър и за грешките, които сте правили. Това може да помогне на вас и детето ви да се свържете по-добре.
•    Покажете любовта си. Физическата връзка също може да изиграе важна роля. Сложете ръка на рамото на детето си или го прегърнете, когато сметнете, че е подходящо.
•    Организирайте и използвайте напълно семейните срещи. Получете обратна връзка от всеки член на семейството за правила, вечерен час, последствия от нарушаването на правилата и други.
•    Хвалете детето си и му давайте положителна обратна връзка. Тийнейджърите имат нужда да чуват хубавите неща също като всички останали хора. Те имат нужда да знаят, че вие все още можете да виждате отвъд лошите неща, които са направили.
•    Не позволявайте на тийнейджъра си да ви контролира. Макар да е важно да слушате своето дете и да му съчувствате, помнете, че вие сте родителят и знаете най-добре.

Следва продължение

Източник

Share Button

Когнитивният дисонанс и зависимостта

Спомняте ли си баснята на Езоп за лисицата и гроздето?

В нея лисицата прави всичко възможно, за да достигне гроздето от една лоза, но не успява. От този момент натам, започва да се самоубеждава, че гроздето е кисело и тя всъщност изобщо не го желае. Или пък, когато изгубим в състезание, стигаме до извода, че наградата изобщо не ни е била важна или пък конкурсът не е бил справедлив, или намираме друга причина, която ни помага да поддържаме положителния образ, който имаме за себе си.

fox-1278118_960_720

Когнитивният дисонанс (понятието е въведено от Леон Фестинджър) е състояние, характерно със сблъсък в съзнанието на индивида между неговите знания, убеждения, нагласи и новопостъпила от околната среда информация, която им противоречи. Теорията за когнитивния дисонанс е изградена върху допускането, че човек е мотивиран да поддържа съгласуваност в убежденията, които има за себе си, за поведението си или средата. На практика, когнитивният дисонанс е напрежение между желанията на индивида и негови основни убеждения. Дискомфортът (дисонанс) мотивира хората да направят нещо, за да намалят това възникнало напрежение, а те често са склонни да отидат далеч, за да го сторят.

Когнитивният дисонанс може да се тълкува и като случай на откриване на собственото лицемерие, а то е мощен мотив за намиране на оправдания за нашите действия. Например, ако съм нагрубил някого, аз може да не съм в състояние да призная пред себе си, че съм виновен. Вместо това, ще се  опитам да се убедя, че съм прав и ще потърся причини, с които да оправдая поведението си. Или пък често изнасилвачите казват: „Тя беше облечена предизвикателно.“

Теорията за намаляване на дисонанса прогнозира, че ако нашите убеждения са несъвместими с поведението ни, нещо трябва да се промени – или нашите убеждения, или нашето поведение. По принцип обикновено избираме пътя на най-малкото съпротивление и някак си се случва така, че много често подбираме новопостъпващата информация така, че тя да подкрепи нашите желания и вярвания. Казваме си, че гроздето е кисело, конкурсът е бил нагласен или пък точно аз няма да стана зависим.

Пушачът, който знае, че пушенето причинява рак, преживява когнитивен дисонанс, продължавайки да пуши. Има две възможности за намаляване на дискомфорта. Първата е да се откаже от пушенето (противопоставяйки се на желанието), но това често е трудно. По тази причина повечето пушачи ще прибегнат до втори вариант – ще се опитат да се убедят, че връзките между пушенето и рака на белите дробове не е толкова силна и добре проучена, колкото твърдят лекарите (модифициране на убежденията или избягване на информация по темата).

При диета например, човек, който възнамерява да отслабне, има дисонанс заради противоречивите му силни желания за вредни, изкушаващи храни и желанието му да отслабне. След парти, в което е нарушил диетичното си хранене обаче, той може да изпита едно интензивно чувство на дискомфорт (съжаление и вина).  Може да опита да намали дискомфорта си, като омаловажи значението на загубата на тегло или да направи много дълга тренировка на следващия ден.

Когнитивният дисонанс предполага, че зависимите могат да променят техните мисловни процеси в подкрепа на удовлетворяване на импулса.

Начинът, по който човек възприема света и информацията, когато има нужда от дадено вещество, е много променен. Това е важно да се вземе предвид. Силното желание за употреба нарушава способността на зависимия да обработва информация или насочва доводите в подкрепа на употребата. Например, когато един страстен пушач е в абстиненция, пушенето „само на една цигара“ ще се разгледа в по-благоприятна светлина. Ако желанието обаче е удовлетворено или не толкова обострено, пушачът ще може да разгледа по-безпристрастно доводите „За и Против“ употребата. По тази причина и много специалисти съветват хората, които следват определен хранителен режим, да не пазаруват, когато са гладни.

Без признаване на мощните промени в мисленето, които произтичат от нуждата, употребяващият може да заключи, че рецидивът му е в следствие на липсата на воля или друго и това да го завърти в омагьосания кръг на вината и търсенето на оправдания за нея.

Мисленето до голяма степен е повлияно от нашите желания и мотиви. Често се налага да си търсим множество оправдания, за да подкрепим някой наш избор. Колкото по-нерационално е някое наше желание, толкова по-старателно се опитваме да намерим причини, за да го осъществим. Понякога това е дълъг и трудоемък процес. Изследвания по темата показват, че търсенето и намирането на оправдания често заблуждава хората, че са направили задълбочен анализ по темата и всъщност са взели добре обмислено решение. На практика обаче, те просто старателно са се самозаблудили.

Как да  се предпазим от тези пристрастия в мисленето и последиците от тях?

Изправени пред дадено изкушение (проблемно желание), ние трябва да оспорим рационално нашето изкривено мислене и решенията, които следват от това. Тоест, важно е да разпознаваме внезапната промяна в моделите на мислене и възприятие, когато сме в ситуация на нужда и да ги вземем предвид. Да си даваме сметка, че под въздействието на нуждата информацията се тълкува в полза на подкрепа на поведение, което обслужва необходимостта ни.

Например в състояние на глад решаваме, че шоколадът всъщност е полезен. При нужда от алкохол решаваме, че виното има множество здравни ползи. В ситуация на силно желание за употреба на вещества може да решим, че от един път няма да ни се случи нищо. Важно е да сме наясно с тези игри на съзнанието, за да можем да ги разпознаваме и контролираме.

Статията е по мотиви от „Cognitive Dissonance and Addiction. Why the pursuit of consistency makes us irrational?

Share Button

Що е то: опиоидни рецептори

Опиатите, опиоидите и техните рецептори

Към групата на опиатите принадлежат вещества, извлечени от опиумния мак, а опиоиди се наричат вещества, които наподобяват действието на опиатите, но са синтетични или полусинтетични. Примери за опиати са опиумът и морфинът, а за опиоиди – хероин, оксикодон, фентанил. Някои вещества от тези групи се използват като обезболяващи, но всички могат да предизвикат зависимост. В по-нови публикации с термина опиоиди се означават както веществата с естествен произход, така и тези с полусинтетичен и синтетичен. Ще използваме понятието в този смисъл и тук.

neurons

Опиоидната система

Така наречената опиоидна система контролира болката, награждението и зависимото поведение. Тя включва няколко опиоидни рецептора – мю, делта, капа и др. Те могат да бъдат открити в мозъка, гръбначния мозък, стомашно-чревния тракт и някои други органи в тялото. Обикновено те се активират от група ендогенни пептиди – енкефалини, динофини и ендорфин, които се отделят от самите неврони. Опиоидните рецептори могат да се активират и от вещества, които тялото ни не произвежда само – например алкалоидни опиати, чийто прототип е морфинът.

Опиоидите упражняват силен ефект върху психиката, тялото и поведението на човек. Когато тези вещества се свържат с рецепторите, се намалява чувството за болка, което е основното им приложение в медицината. Могат да причинят сънливост, объркване, гадене, запек и в зависимост от приетата доза могат да предизвикат и потискане на дишането (това е причината за смъртоносни свръхдози).

Ролите на рецепторите могат да се изследват чрез експерименти с мишки, чиито гени са модифицирани. Изследвания са показали, че различните видове рецептори имат и различни функции.

Мю и делта опиоидни рецептори

Обезболяващото действие и потенциалът за предизвикване на зависимост на морфина не се наблюдават при мишки без мю опиоиден рецептор. Това е доказателство за ролята на този вид рецептори и за терапевтичното действие, и за страничните ефекти. Това показва, че и следващи лекарства на основата на морфина най-вероятно ще предизвикват зависимост. Освен липсата на обезболяващ ефект и зависимост, при тези мишки има и повишена чувствителност към болка, намалено награждаване (преживяване на удоволствие) при употреба на наркотици от групи извън опиоидите и променени емоционални отговори. При мишки, които нямат делта опиоидни рецептори, се наблюдава промяна в емоционалната реактивност – повишена тревожност и поведение, подобно на депресивното. Този вид рецептор вероятно играе роля в регулацията на настроението.

Налоксон

Един от най-важните инструменти за лечение на свръхдоза с опиоиди е налоксон. Световната здравна организация го определя за основно лекарство. Това са лекарствата, които „удовлетворяват приоритетните здравни нужди на населението“ и те трябва да са налични по всяко време в контекста на функциониращи здравни системи в адекватни количества, подходящи дозировки, с гарантирано качество и адекватна информация на цена, която отделните хора и общността могат да си позволят. Налоксонът се използва още от седемдесетте години на миналия век в спешната помощ и действието му е пряко свързано с опиоидните рецептори.

Налоксон хидрохлорид може да възстанови жизнените функции при свръхдоза с опиоиди. Той блокира ефектите на опиоидите, включително потискането на дишането, седацията и ниското кръвно налягане, като успява да „избута“ опиоидите от мю, капа и сигма рецепторите.

Според Европейския мониторинг център има изследвания, показващи, че много свръхдози с опиоиди се случват в присъствието на други хора, които биха могли да спасят живот, ако имат нужните средства. Това е довело до използването на налоксон като мярка за намаляване на вредите през деветдесетте години и разпространието му сред употребяващи и хора, за които е вероятно да станат свидетели на свръхдоза. За момента такива програми в Европа има на градско равнище в Дания, Германия, Естония, Ирландия, Италия, Великобритания (Англия) и Норвегия, а на регионално ниво – в Испания (Каталуния) и Великобритания (Шотландия и Уелс).

Източници:
https://www.eurekalert.org/pub_releases/2007-10/econ-hdt101207.php
https://www.drugs.com/pro/naloxone.html
http://www.who.int/topics/essential_medicines/en/
http://www.emcdda.europa.eu/news/2016/1/preventing-opioid-overdose-naloxone

Share Button

За това, което правим и за това, което НЕ правим

Тази статия ще бъде кратка. Не носи някакво дълбинно психологическо съдържание, едва ли разкрива някаква нова информация или гледна точка. По-скоро е (иска ми се да кажа вдъхновена, но определено не е това думата) провокирана от ежедневието, даже може да се каже злободневието. Нейната цел е простичка – да напомни и дори да предизвика да се огледаме, да се замислим, да се подсетим, че не сме сами, че около нас има други; да се замислим какво очакваме като поведение към нас и какво даваме като такова; за малките и простички неща; за отговорностите ни; за писаните и неписани правила; за това, което правим, и за това, което НЕ правим.

Причината за „вдъхновениетo“

Днес, докато идвах на работа, станах свидетел ( впоследствие и участник) на следната ситуация:

Беше се събрала групичка от няколко души, зяпачи, и с усмивка и учудване наблюдаваха как в 8:00 сутринта, в значително студено време, едно младо момче (може би ученик), буквално се беше „сраснало“ с външния бар плот на една закусвалня. Картинката беше меко казано „покъртителна“. Момчето беше захапало плота за канта, затворило очи, почти не се виждаше дали диша, ръцете му висяха в пространството и беше в ступор – не помръдваше; до него имаше чаша чай и закуска. Вероятно не беше от скоро в това състояние, съдейки по бройката на публиката. Спрях се и се загледах. До мен се спря една жена и ме попита какво му има. „Зяпачите“ се подсмихваха. Усетих, че започвам да се ядосвам. Подвикнах им, че някой трябва да се опита да го събуди, защото може да измръзне или да му е зле. Тогава се ядосах още повече, защото си дадох сметка, че правя същото като тях. Заедно с жената го доближихме и го побутнах. След период от време вдигна глава и на въпроса ми как е и има ли нужда от помощ отговори, че е добре и няма. По очите му беше видимо, че се е надрусал и вероятно е пиян. Групичката се разформирова и всеки пое по пътя си.

za-tova-koeto-pravim-i-za-tova-koeto-ne-pravim

Доводи

Продължавайки пътя си към работа преминах през широка гама от чувства, а в главата ми се завъртяха редица въпроси. Това не е първата подобна ситуация, на която попадам и далеч не е най-драматичната. За съжаление,  има доста такива и вероятно и занапред ще има. Ситуации, в която се правим, че като че ли ни няма; ситуация, в която различността плаши; ситуации, в които забравяме, че сме хора; ситуации, в които забравяме за неписаните правила и за неписаните отговорности. Или общо взето това са от онзи тип ситуации, в които реално носим много повече отговорност за това, което НЕ правим. Всеки е имал поне една такава ситуация в живота си, при която просто се „скатава“, като бързо намира оправдание или обяснение защо го прави.

 „Това не е моя отговорност“,  „Има и други…“,  „Сам/а си е виновен/а“,  „Откъде да знам дали не е луд/а и дали няма да ми направи нещо.“,  „Така или иначе нищо не мога да направя, не съм лекар/полицай….“, Бързам, ако имах време може би…‘,  „Не ме интересува, имам си мои проблеми..“

Вероятно във всеки един от тези доводи има доза истинност и правдивост. Вероятно в редица ситуации наистина няма чисто технически какво да направим, защото не сме компетентни или физически нямаме възможност. Вероятно има още хиляда и един довода, с които да аргументираме бездействието или безразличието си.

Аз смятам да използвам един от малкото, които да оборят тази стоическа позиция на пасивност и той е следният:

„Ами ако бяхте вие?“

Ако вие сте главно действащо лице в ситуацията? Ако на вас ви прилошее на улицата и нямате сила дори да седнете на някоя пейка? Ако вашата чанта се разсипе на трамвайните линии и трамвая идва? Ако вие се подхлъзнете на леда и паднете? А ако това е вашето дете? Ако детето ви е попрекалило на купона и е пред полуприпадък пред очите на многобройна публика от неангажирани със ситуацията възрастни? Ако някой го тормози, а наоколо има кой да се намеси и да помогне, но не го прави, дори просто помощта да се изразява в това да се обади на полицията? Как мислите? Би ли ви се искало в тези ситуации да има някой, който да се намеси? Ще се ядосате ли на това, че вашата драма и нещастие е просто спектакъл за останалите, които съчувствено цъкат с език, когато е необходимо да направят толкова малко?

Аз лично бих. Бих била гневна на пасивността. Бих била огорчена и обидена. Бих била притеснена и дори изплашена.

Промяна

Опасно е това, което правим, но още по-опасно е това, което не правим. Често чувам как хората се оплакват, как казват, че нещата са зле, че никога няма да се променят, че едва ли не няма надежда. Тази промяна зависи от нас. „Нещата“ не са величина, която се променя, променя се човешкото поведение, променяме се ние. Ако ние се променим и „нещата“ и ситуациите ще се променят. Промяната, обаче, е процес, свързан с много отговорности и правила и често пъти те са от онези неписаните. Това не са правилата на фирмата, в която работим; не са и само законите или конституцията.

Това са онези, неписаните правила в човешките взаимоотношения. Онези семейни правила, на които всички ние се научаваме (или би трябвало да се научим) още докато растем (как детето е беззащитно и трябва да го пазим; как на старите хора се прави място да седнат; как намереното портмоне се връща на собственика и разни други такива елементарни нещица), но като че ли позабравяме или омаловажаваме в един момент. Това са онези правила, които определят нагласите и ценностите ни спрямо другите, света и нас. Онези правила и нагласи, които ни учат, че отговорността да седиш и да не реагираш, когато примерно убиват някого, е почти равносилна на тази да решиш да го убиеш и да го направиш. Разбира се, всичко това е въпрос на избор. Няма как насила някой да бъде накаран да реагира в ситуацията, която според мен, примерно, изисква действие. Преценката на ситуацията също е много субективно явление.

za-tova-koeto-pravim-i-za-tova-koeto-ne-pravim-2

Но много ви моля, когато се отдадете на субективността си, замислете се за секунда дали ако там отсреща сте вие или ваш близък, субективността ви ще бъде същата. Замислите се дали губите, ако реагирате в дадена ситуация и направите нещо и дали печелите, ако останете пасивни и не правите нищо. Замислите се какво е помощ, какъв е нейнияt смисъл. Замислете се за вашите собствени преживявания на безпомощност. Замислите се за случаите, в които сте имали нужда от другите и за случаите, в които другите са били до вас.

Хубаво е да знаеш, че има някой до теб! Хубаво е когато непознат се наведе и ти подаде падналия плик от чантата ти; когато стане и ти направи място в автобуса или метрото, просто ей така. Убедена съм, че всеки е имал поне по една такава ситуация в живота си. Убедена съм също, че е и изцяло ваш избор дали ще решите да направите нещо и да предадете нататък с друг жест към някой, който има нужда или ще изберете да НЕ правите нищо. Убедена съм и в още нещо – и в двата случая носите отговорност и тя е изцяло ваша!

Share Button

Самотата – онази човешката и личната

Започвам тази статия с уговорката, че когато става въпрос за чувства, емоции и преживявания, нищо не е обективно. Тези неща са лични. И тази статия ще е лична. Много лична. По тази причина няма да се основавам на теории, авторитети, наука и факти, а ще се възползвам от вдъхновението, което получих от реални хора и техните автентични размисли.

Темата е САМОТАТА.

1601430_10151878979237966_1087318509_n

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Много актуална напоследък. Срещам доста неща по въпроса, но в мен се загнезди едно объркване и необяснимо негодувание. Сякаш има една неяснота в понятията. Защото не е същото да си сам, самотен или отчужден. И сякаш твърде много прехвърляме отговорността на неща извън нас. Неща, които уж са създадени да ни служат и следва да умеем да ги ръководим. Икономика, глобализация, социални мрежи, политики. Всичко това е създадено от човека. В основата им е човекът. А човекът е основата на собствената си Вселена. От там тръгва всичко.

Замислих се за онази самота, която ни кара да страдаме, да се крием още повече в черупките си, която ни парализира и я усещаме като прокоба. От която всячески се опитваме да избягаме, да отречем, да пренебрегнем, но тя още повече ни оплита в мрежите си. Тази самота, която води след себе си много – погрешни избори, депресия, бягство от реалността чрез употреба на алкохол, наркотици, социални мрежи, безразборен секс и още много други неконструктивни действия.

И някак си естествено у мен се породиха някои въпроси. Какво всъщност е самотата? Как я схващат хората наистина? Различни ли сме в преживяването й? За душата полът има ли значение? В един свят, в който всичко и всички са на една ръка разстояние, в свят на неограничени възможности и избори, самотата реален феномен ли е?

И най-вече, назовавайки проблема, това вече е половината решение. Тоест, когато знаем в какво реално се корени тя, ще знаем и какво ни е необходимо, за да я преодолеем. Освен това е някак успокояващо, когато си дадем сметка, че и други хора преживяват същите неща като нас и имат същите потребности. Може би често не осъзнаваме, че не сме толкова самотни в преживяванията си, колкото си мислим. Просто се притесняваме да говорим, да споделяме, да задаваме въпроси. А това е единственият начин, по който можем да разберем, че по земята бродят много други хора, които споделят частици от нас и изживяват подобни на нашите болки.

„Кога човек се чувства самотен и какво усеща/мисли/преживява в тези моменти?“ Това попитах  15 жени и 15 мъже. 30 човека на различна възраст, с различни професии, начин на живот, интереси и житейски цели.

Оказа се, че има много сходства в идеята за самотата, както и преживяванията, свързани с нея. И всъщност душата няма пол. Вероятно религия и раса също. Тя си иска своето.

По тази причина ще обединя някои от повтарящите се идеи, иначе нищо не е цензурирано. Всичко е естествено, спонтанно и неидеално, а така е най-хубаво.

Какво е самотата?

  • Най-силно се усеща самотата, когато си на публично място сред много хора, но не искаш да си там и не искаш да общуваш с тези хора, поне не точно сега;
  • Когато има някакъв дефицит в общуването. Когато човек няма с кого да обсъжда важните, интимни за него неща;
  • Човек е самотен, когато няма на кого да сподели емоциите си – радост, тъга. Когато няма на кого да сподели нещо лично, а не когато липсват хора около него;
  • Човек е самотен, когато си няма никого, с когото да мечтае или да сподели мечтите си;
  • Човек се усеща самотен, когато загуби близък;
  • Чувстваш се самотен, когато нямаш до себе си някой, който споделя ежедневието ти и те подкрепя, някой, който също обвързва бъдещето си с теб. Някой, който ти дава усещане за допълване, тъй като ние не сме създадени да си бъдем самодостатъчни;
  • Самотата е липса. Липса на някой, който да те цени. А ако все пак имаш някой до себе си и се усещаш неоценен, тогава също можеш да се чувстваш самотен. Макар и реално да не си сам;
  • Човек се чувства самотен, когато не се чувства цял и завършен сам по себе си, няма волята да се развива и себепознава. Тогава започва да търси някой друг, който да запълни дупките.
  • Човек е самотен, когато няма някой до себе си, с когото да споделя живота си. В такива моменти често влиза в отношения, които иначе не би започнал. Такива, които още от самото начало знае, че са обречени. И това само за да не е сам. Но пак си остава самотен;
  • Човек се чувства самотен, когато няма с кого да говори и няма кого да обича.

Какво си мислим, когато сме самотни?

  • Човек се чуди дали сам си е виновен, дали е твърде различен от останалите хора, дали реално иска да промени това;
  • Обземат ме негативни мисли най-често;
  • Мисля си да избягам, да променя нещо, да ми се случи нещо ново;
  • Започвам да си мисля, че може би проблемът е в мен. Че аз бъркам някъде.
  • Може би в такива моменти човек се чуди дали ще има с кого да сподели живота си и някой, който да се грижи за него. Все тревожни мисли от този род;

Какви емоции/чувства/преживявания ни носи самотата?

  • Празнота;
  • Разочарование;
  • Усещане за непълнота, празнота в общуването, а естественият стремеж е да я запълним. Ако я запълним с някакви заместители обаче, чувството остава дори и притъпено;
  • И отново празнота;
  • Когато си самотен всичко става безсмислено;
  • Когато е самотен, човек често чувства тъга, отчаяние, дори завист към тези, които видимо не изглеждат самотни и имат някого до себе си.
  • Когато загубиш близък, просто усещаш чувство на празнота, сякаш част от теб вече я няма и някак си не си пълен. Вече не си нужен. Чувстваш се нежелан;
  • Усещането е за загуба на смисъл – – успехите не те радват, трудностите изглеждат непреодолими, нямаш желание да гледаш напред и да правиш планове, защото изглежда безсмислено;
  • Изпадам в депресия … или нещо подобно;
  • Ако съм дал доверието си на някого, а той ме е предал, се чувствам самотен и наранен. Неразбран и неоценен;
  • Когато съм самотна, често изпитвам тревожност граничеща с паника и страх свързан с бъдещето.
  • Усещането е почти като при влюбване – нещо като пеперудки в стомаха. Но май по-скоро това е тревожните мисли, които ни обземат;
  • Когато е сам, човек се чувства като болен от рядка болест, за която все още не е измислен лек.

Още Аристотел е казал, че хората сме социални животни. Но самотата най-често се крие не в липсата на хора около нас, а на онзи един, с когото не просто водим повърхностни разговори, а споделяме себе си. Споделяме радостите и тъгите си,  споделяме ежедневието, трудностите, страховете, мислите и емоциите си. Този, който ни приема такива, каквито сме, който иска да чуе това, което имаме да кажем, който уважава потребностите ни, който е до нас и когато сме добри, и когато грешим. Защото няма нищо идеално, нали?

Самотата е свързана и със страха да разкрием себе си.  Да се осмелим да сме такива, каквито сме, с ясното съзнание, че можем да бъдем отхвърлени. Когато се страхуваме от отхвърляне, тогава се представяме за някой друг –някой, който мислим, че другите искат да видят. Това означава никога да не влезем в искрени, интимни отношения и ползвайки се от личния си опит, да сме във вечно колебание дали другият също е искрен. Това още повече ни завихря във вихрушката на самотността.

Ние не споделяме себе си, а имаме тази потребност. Другият не споделя себе си, а е много вероятно той също да има нужда от това.  Тогава свързване няма. Има една размяна на маски, едно общуване на повърхността и двама много нещастни и фрустрирани човека.

Това, че си даваме сметка колко общи са потребностите ни, има две много големи преимущества. От една страна разбираме, че не сме единствени в нещата, които ни липсват. Не сме уникални в преживяванията си на тъга и самота. Няма защо да се чувстваме осъдени от съдбата и обстоятелствата. Другите също страдат от недостиг на уважение, зачитане, разбиране, внимание и любов.

От друга, също толкова важна страна, другите имат абсолютното право на и нужда от същите неща. Човекът срещу нас също иска нашето внимание, зачитане, разбиране и грижа. Не бива да бъдем егоисти. Егоизмът отделя. Егоизмът е равен на самота.

И в крайна сметка нещата май не са толкова сложни. Истините не са нито нови, нито революционни. И отговорите си носим в себе си. Просто се изисква смелост. Да си дадем сметка какво ни липсва и да не го замитаме под килимчето, отричайки съществуването му. На първо място трябва да спрем да бягаме от себе си. Не е срамно да си самотен. Няма да станем по-малко самотни колкото и хиляди часове да прекараме в социалните мрежи, по заведенията, в работа, в големи компании и водейки множество безсмислени разговори с хора, за които не ни е грижа, които не ни разбират и които изобщо не се интересуват от това какво се случва с нас. Няма да станем по-малко самотни пиейки, пушейки, лягайки си всяка нощ с различни.

Да си признаем откровено –  за да не сме самотни, имаме нужда от един – двама. Един или двама, но такива, които стоплят душата ни, напомнят ни колко сме ценни такива, каквито сме, чиито истории не се отегчаваме да слушаме, чиито трепети и вълнения не ни натоварват. Такива, които след среща с тях, не се чувстваме емоционално ограбени, а си тръгваме по-богати, вдъхновени и по-добри.

Това е приятелство, това е любов.Това са отношения, чрез които надскачаме себе си и всъщност само те имат смисъл.

youth-640094_960_720

 

Share Button

Приказка за топлите пухчета

от Клод Щейнер, 1969 г.

Някога, преди много години, щастливо живееха Тим и Маги заедно със своите деца Джон и Луси. За да разберете, колко щастливи са били те, трябва да знаете как изглеждаха нещата тогава.

14694846_10153944111762966_1422816483_n

Автор: Росица Долапчиева – Кайрякова

В онези щастливи дни всеки получаваше малка, мека пухкава Торбичка, когато се роди. Така човек можеше да си вземе от нея Топло Пухче по всяко време. Топлите Пухчета бяха много търсени и когато някой получаше Топло Пухче, това го караше да се чувства топло и леко навсякъде.
В онези дни беше много лесно да получиш Топло Пухче. Достатъчно беше някой да дойде при теб и ти каже: “Бих искал Топло Пухче” и ти веднага му даваш от своята Торбичка Пухче, голямо, колкото детска длан. Когато Пухчето поеме от светлината на деня, то се засмива и разцъфва в голямо мъхесто Топло Пухче. Поставено в ръката, на рамото или върху устните на човека до вас, то се поема от кожата му и прави човек да се чувства добре. Наоколо винаги имаше достатъчно от тях и така всеки се чувстваше добре и беше щастлив през по-голяма част от времето. За тези, които не получаваха достатъчно от тях имаше опасност да се разболеят от сбръчкаване на гръбначния стълб, дори да умрат.

Един ден лошата вещица, която правеше мехлеми и цярове за болни хора се ядоса, защото всеки беше така добре, чувстваше се така щастлив и никой не купуваше от нейните мехлеми и цярове. Вещицата беше умна и изработи много пъклен план. Една прекрасна утрин, докато Маги играеше с дъщеря си, тя се прокрадна до Тим и му прошепна в ухото: “Погледни, Тим, всички тези Пухчета, които Маги раздава на децата. Знаеш ли, че ако тя продължи да ги раздава, те ще свършат и няма да остане нито едно за теб?”

Тим се изненада. Той се обърна към вещицата и попита: “Нали не искаш да кажеш, че Топлите Пухчета в нашата Торбичка може да свършат и да не можем да си вземем винаги, когато искаме?”
Вещицата отговори: “Точно така става, когато те свършат и повече никога няма да имаш от тях”. С тези думи тя отлетя на своята метла, смеейки се и крякайки по целия път.

Тим прие тези думи много при сърце. Той започна да отбелязва всеки път, когато Маги даваше Топли Пухчета. Беше много загрижен, защото много обичаше Топлите Пухчета на Маги и не искаше да се откаже от тях. Сериозно мислеше, че тя не трябва да раздава толкова много от тях на децата и другите хора.

След това всеки път, когато видеше Маги да дава Топли Пухчета на някого, той започваше да се сърди и оплаква и понеже Маги го обичаше много, тя престана да дава Топли Пухчета на другите хора толкова често и започна да ги пази само за него.

Децата наблюдаваха това и скоро започнаха да мислят, че не е редно да се дават Топли Пухчета винаги, когато ти поискат. Те внимателно наблюдаваха родителите си и когато някой от тях даваше твърде много Топли Пухчета на другия, те ставаха ревниви, недоволстваха, дори правеха разправии.
И въпреки, че винаги имаше Топли Пухчета за тях, те започнаха да се чувстват виновни винаги, когато ги даваха на други и затова станаха стиснати и даваха все по-малко и по-малко от тях.

Преди идването на вещицата, хората се събираха на групи и никой не пресмяташе по колко Топли Пухчета даваше и получаваше. След идването на вещицата, хората започнаха да се срещат по двама и да пазят Топлите Пухчета само за тях. И ако някой не внимаваше и ги раздаваше и на други, после се тревожеше, че може да обиди някого. Така те си даваха, все по-малко и по-малко Топли Пухчета и се чувстваха, все по-зле и по-зле. Вече много хора купуваха цярове от вещицата, но не изглеждаше те да им помагат.

Хората скоро усетиха недостиг на Топли Пухчета и започнаха да страдат от липса на топлина. От това, някои хора се поболяха от сбръчкаване на гръбначния стълб, а за други тази липса се оказа смъртоносна.

Нещата се влошаваха. Лошата вещица, която наблюдаваше всичко това се обезспокои /та нали умрелите хора не могат да купуват мехлеми и цярове?/.

И тя измисли нов план. Всеки можеше да получи безплатно торбичка, много приличаща на тази с Топлите Пухчета. Но вътре в торбичката на вещицата имаше ледени бодли. Тези Студени Бодли не караха хората да се чувстват топло и леко, напротив, те се чувстваха студени и бодливи. Все пак Студените Бодли бяха нещо повече от нищо и поне спасяваха хората от сбръчкане и смърт.

Сега вече, ако някой помолеше за Топло Пухче, хората, които бяха загрижени да не се изчерпят техните запаси, отговаряха: “Не мога да ти дам Топло Пухче, но вместо това не би ли искал Студен Бодил?”

Когато двама души се разхождаха заедно, те имаха желание да си разменят Топло Пухче, но вместо това си разменяха Студени Бодли. Така, сега хората не умираха , но се чувстваха много нещастни и много студени и бодливи.

След идването на вещицата, нещата се усложниха много. Имаше все по-малко и по-малко Топли Пухчета и ако някога бяха безплатни, като въздуха, сега бяха особено скъпи.

Хората правеха всичко възможно да получат Топло Пухче. И тези, които не можеха да срещнат толкова щедър партньор, трябваше да работят много за да могат да си купят.

Някои хора ставаха “известни” и получаваха много Топли Пухчета без да дават нищо в замяна. Тогава тези хора продаваха своите Топли Пухчета на други “неизвестни”, които много се нуждаеха от тях за да чувстват, че живота си струва да се живее.

Друго, което се случи, беше, че хората можеха да получат Студени Бодли свободно и навсякъде. Те бяха бели и мъхести и много наподобяваха Топлите Пухчета. Тези Синтетични Пухчета бяха Фалшиви Топли Пухчета и причиняваха допълнителни проблеми.

Когато няколко души бяха заедно, те свободно си разменяха Фалшиви Пухчета и очакваха от това да се почувстват по-добре, но се разделяха разочаровани, тъй като се чувстваха по-зле. Хората бяха много объркани, но никога не си признаваха, че това е защото дълго време си бяха разменяли само Фалшиви Пухчета.

Ситуацията стана много угнетяваща, а всичко беше започнало с идването на вешицата, която накара хората да повярват, че един ден могат да свършат Топлите Пухчета в тяхната Торбичка.

Не след дълго, в тази нещастна страна се появи млада жена. Тя изглежда не беше чула за лошата вещица и не се безспокоеше, че нейните Топли Пухчета могат да свършат. Тя ги раздаваше свободно, дори без да я помолят. Нарекоха я Едрата Жена и не харесваха, че тя даде на децата идеята да не се безспокоят от привършване на техните Топли Пухчета. Децата я харесваха много, защото се чувстваха добре около нея и скоро започнаха да следват нейният пример – да си разменят Топли Пухчета, винаги когато поискаха.
.
Това накара възрастните да се обезспокоят. За да предпазят децата от изчерпване на запасите им от Топли Пухчета, те се обърнаха към съда.
Съдът обяви за криминално престъпление необмисленото и без лиценз даване на Топли Пухчета, но много от децата, изглежда не се интерисуваха от това решение и продължаваха да си дават Топли Пухчета винаги, когато желаят и винаги, когато им поискат. И защото това бяха много и много деца, също толкова възрастни изглеждаха готови да тръгнат по техния път.

14658434_10153944111822966_166688430_n

Автор: Росица Долапчиева – Кайрякова

Засега е трудно да се каже, какво ще се случи – дали законите на възрастните ще спрат спонтанността на децата?
Дали много от тях ще се присъединят към Едрата Жена и децата за да си дадат шанс да повярват отново, че ще имат винаги, толкова Топли Пухчета, колкото се нуждаят? Ще си припомнят ли дните, към които децата искат да ги върнат, когато имаше Топли Пухчета в изобилие и те се раздаваха безплатно?

Движението обхвана цялата страна и вероятно продължава и там, където вие живеете. И ако вие искате, а аз се надявам, че това е така, можете да се присъедините и свободно да поискате и давате Топли Пухчета и да се чувствате толкова обичани и здрави, колкото само вие можете.

КРАЙ

превод: Галина Радева

 

Share Button

Създаването на LSD

Веществото LSD, или иначе казано диетиламид на лизергиновата киселина, спада към групата на халюциногените. Днес е известно със силните си психоактивни качества, които са били изненада най-вече за неговия създател.

Албърт Хофман

Създателят на веществото е д-р Албърт Хофман, който след като завършва образованието си в университета в Цюрих през 1929 година, започва работа във фармацевтичната компания Сандоз. В своята книга LSD – My Problem Child той описва какво го е довело до синтезирането на веществото и откриването на неговите психоактивни качества.

Хофман се интересувал от химията на растенията и животните и тъй като в Sandoz щял да има възможност да се занимава с естествени химикали предпочел да работи именно там. По това време във фармацевтичния отдел на фирмата работели само 7 химика с докторска степен – четирима се занимавали с проучвания, а трима – с производство (в днешни дни компанията е един от лидерите в бранша). Директорът на отдела бил професор Артър Стол, който поставил за главна цел на лабораторията да изолира активните вещества на растения, които вече се използвали за медицински цели. Това било от изключително значение, тъй като активните вещества в растенията често са нестабилни и концентрацията им варира в големи граници. Това правело дозирането много трудно, а синтезирането на лечебното вещество в чиста форма би преодоляло тези проблеми.

Мораво рогче

Едно от растенията, които професорът избрал за проучване, била гъбичката Мораво рогче. Тя паразитира предимно по ръжта, но се среща и по други житни растения и треви. Заразените класове развиват светлокафяви до лилаво-кафяви продълговати образувания на мястото на зрънцата. През 1918 година проф. Стол успял да изолира един от алкалоидите в нея – ерготамин, който намерил приложение в обстетриката като хемостатик и за лечение на мигрена. След това проучването на алкалоидите на гъбичката било прекратено до момента, в който Хофман отправил молба до професора да продължи работата по тях.

Снимка: Dominique Jacquin https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4436134

Снимка: Dominique Jacquin, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4436134

Нуждата от изолиране на активните вещества в гъбичката за постигане на възможност за точно дозиране е обоснована и от вредите, които нанасят големите дози от тези алкалоиди. През Средновековието гъбичката е била причина за масови натравяния, засягащи хиляди души наведнъж. Болестта, която дълго време не била свързвана с гъбичката се проявявала в две форми – конвулсивна и гангренна. Симптомите включват халюцинации, тежко разстройстово на стомашно-чревния тракт, вид гангрена и болезнено горящо усещане в крайниците.

За известен период от време гъбичката е била използвана за предизвикване на раждане, но поради рисковете за детето тази практика била прекратена. Употребата била ограничена за времето след раждането за предотвратяване на кръвоизливи.

Създаването на LSD

От изследванията на Хофман става ясно, че в гъбичката има няколко различни алкалоида с общо ядро в химическата си структура – лизергинова киселина. Хофман прави значителен пробив като намира начин да изолира лизергинова киселина и да я комбинира с амини. Той получава общо 25 нови вещества, а последното от тях е именно това, което е популярно днес – LSD-25. Годината е 1938.

LSD-25 е тествано върху плъхове и е предизвикало силен ефект върху матката и безпокойство. Новото вещество, обаче, не е предизвикало интереса на фармаколозите и лекарите в Sandoz и тестовете били прекратени.

Хофман пише, че не могъл да забрави относително безинтересното LSD-25 и е имал интересно предчувствие, “чувство, че това вещество може да притежава различни от известните от първите изследвания качества“. Това го накарало да го синтезира още веднъж цели 5 години след първия път.

Инцидентът

През пролетта на 1943 година на последния етап от синтеза Хофман прекъснал работата си поради „необичайни усещания“. В доклад до проф. Стол той пише, че почувствал забележително безпокойство в съчетание с лека замаяност. След като се прибрал вкъщи изпаднал в състояние, подобно на интоксикация със силно стимулирано въображение. Със затворени очи виждал „непрекъснат поток от фантастични картини, невероятни форми, келейдоскопична игра на цветове“. След около два часа ефектите преминали.

Хофман предположил, че състоянието му има общо с LSD-25, но това по никакъв начин не обяснявало как е успял да абсорбира веществото. Той бил наясно с токсичността на алкалоидите на Моравото рогче и винаги взимал предпазни мерки. Единствената възможност била някакво количество LSD  да е попаднало върху пръстите му и да се е абсорбирало през кожата. В този случай LSD-25 би трябвало да е изключително силно и Хофман решил да експериментира върху себе си, за да научи повече.

Експериментът

Хофман започнал планирана серия от експерименти с най-малкото количество, за което би могъл да очаква да произведе някакъв ефект – 0,25 mg (1 mg = една хилядна от грам). Описанието в лабораторния дневник е изключително кратко поради състоянието, в което е бил Хофман.

В книгата си той описва състояние, в което му е било трудно да говори разбираемо и с променени възприятия както при инцидента, но много по-интензивни. Хофман помолил лабораторния си асистент да го придружи до вкъщи. Тъй като това било по времето на Втората световна война, нямало автомобили на разположение и те трябвало да изминат разстоянието с велосипеди. По пътя състоянието му придобило „заплашителни форми“. Всичко изглеждало сякаш е отразено в криво огледало. В дома си Хофман изпитвал толкова силна замяност, че не можел да стои прав, всичко в стаята се въртяло, познатите предмети и мебели придобивали гротескни, заплашителни форми. Постоянно се движели сякаш били живи и задвижвани от вътрешна сила. Съседката му приличала на „злобна и коварна вещица с цветна маска“.

Хофман пише, че промените във вътрешния му свят били още по-плашещи – всеки опит да спре разпада на външния свят и разтварянето на егото били напразни. Струвало му се, че демон е обладал тялото му и се опитвал да се освободи от него като скачал и викал. Бил обхванат от страх, че ще полудее. Питал се дали умира и чувствал тялото си безжизнено, без усещания.

Пълната трагедия на ситуацията според него била, че не се е сбогувал със семейството си и се питал дали ще разберат, че той не е експериментирал безотговорно, а с най-голяма предпазливост и че е било невъзможно да предвиди какво ще се случи.

С времето плашещите преживявания отшумели и започнали да приличат повече на първата инцидентна интоксикация.

Хофман пише, че след експеримента е предполагал, че психоактивно вещество с толкова силни ефекти при толкова малка доза ще има някакво приложение във фармакологията, неврологията и психиатрията, но не и че ще бъде използвано извън медицинската наука. Тъй като неговото преживяване било толкова ужасяващо, той въобще не мислел, че LSD ще намери приложение като наркотик за развлечение.

Докладът на Хофман предизвикал голямо учудване и интерес, който довел до експерименти и на други негови колеги.

Share Button