Колко точно са пристрастяващи парти наркотиците?

Как разбирате кога ходенето по купони се е превърнало в проблем?

За Алис, 25 г., типичната петъчна вечер е означавала за нея да направи всичко възможно да намери парти. Преди няколко години тя буквално е живеела заради уикенда – излизала е всеки уикенд, подхранвайки непрекъснатите си купони с мощна комбинация от наркотици.

„В петък вечер пътувахме до всяка точка от страната, за да отидем на рейв парти и дори да трябваше да шофираме осем часа, не ни пукаше“, казва тя. „Прекарвахме там уикенда и после шофирахме обратно вкъщи. Всички бяхме нетрезви. Мисля само каква късметлийка съм, че съм жива.“ Алис, която е чиста от две години, е била зависима към кетамин и е имала проблеми с още няколко парти наркотика, включително MDMA (екстази) и кокаин. Сега тя живее в Amy’s Place – рехабилитационна програма в Лондон, основана от Фондацията „Ейми Уайнхаус“, и една от малкото резидентни програми в страната (Великобритания), които са само за жени.

Докато повечето разговори за зависимостта към наркотици са фокусирани върху веществата, които се смятат за „по-твърди“ – като опиатите и крек кокаина, много от експертите по намаляване на вредите са съгласни, че парти наркотиците също могат да бъдат проблем. MDMA предизвиква особено безпокойство, защото масово се счита, че той не може да доведе до зависимост. Хората, които го употребяват за забавление, обикновено смятат, че не е възможно да се пристрастят към него.

Но докато други вещества – като хероин и тютюн, могат да предизвикат физическа зависимост, употребяващите MDMA могат да стигнат дотам, че да мислят, че не могат да си прекарват добре на парти без него. „Ако свързвате гълтането на хапче с веселото прекарване, тази връзка става наистина силна“, казва Йън Хамилтън – преподавател по психично здраве в Университета „Йорк“. „Слушането на музика, релаксирането, събирането с приятели, хубавото преживяване са неща, които искате да повторите. Но може би единственият начин да получите този емоционален отговор вече зависи от взимането на това хапче.“

Формирането на психологическа зависимост може да не представлява непосредствена опасност като физическата зависимост, тъй като абстиненцията при последната може да бъде животозастрашаваща, но въпреки това, психологическата зависимост е значителен проблем за засегнатите от нея. Хамилтън казва: „Ако сте психологически зависим към нещо, за вас не е голяма утеха, че не сте физически зависим, защото крайният резултат е същият – вие търсите повече от наркотика.“ Хамилтън, чиято работа се фокусира върху връзката между употребата на вещества и психичното здраве, обяснява, че когато мислим за това дали парти наркотиците са станали проблем, е по-важно да мислим за това какво става, когато някой не употребява наркотика.

„Психологическата и физическата зависимост към всеки наркотик стават очевидни от това какво се случва при липсата му, а не от това какво се случва при интоксикация“, казва той. „Какво се случва, ако не можете да си го намерите или го спирате? Имате ли неприятни психически или физически усещания?“ Доминик Ръфи, директор във Фондация „Ейми Уайнхаус“, повтаря този въпрос. Ръфи, който също се възстановява от зависимост към наркотици, включително MDMA, казва: „Ако намирате мисълта да излезете навън, без да употребите вещество, за ужасяваща или непривлекателна, тогава имате някакъв проблем.“

Така са стояли нещата и за Алис, тъй като целият ѝ живот се е въртял около партитата. Било ѝ е трудно да се задържи на работа и е останала бездомна, живеейки в изоставени жилища и по приятели. Употребявала кетамин всеки ден и просто чакала да дойде уикенда, така че да може да излезе отново и да вземе още наркотици.

„Бях човек, който искаше да ходи по купони през цялото време, и исках всички да го правят с мен“, казва тя. „Но един по един приятелите ми престанаха да ходят по партита с мен, защото те имаха работа и живот и накрая останах само аз.“

парти наркотиците

Алис разбира, че има проблем и постъпва в рехабилитационна програма. Сега получава голяма подкрепа в Amy’s Place – програма, създадена специално за реинтеграцията на възстановяващи се зависими жени в обществото. Тя отваря врати съвсем наскоро заради липсата на места за възстановяване, предназначени само за жени.

Едно изследване показва, че без този вид подкрепа жените е по-вероятно да се върнат към зависимостта към наркотици в сравнение с мъжете. Също така, Хамилтън казва, че се смята, че жените са по-податливи към зависимост към MDMA, отколкото мъжете.

„Това, което изследването показва, е, че младите жени, тоест тези на възраст под 25 г., изглежда са в повишен риск от зависимост към MDMA“, казва той. Но все още не е известно защо това е така или доколко е голям този проблем.

Хамилтън казва, че изследванията на зависимостта към MDMA просто не са налице. Оценките за това дали веществото води до зависимост варират от 4 до 59% – интервал, който е твърде голям, за да се правят каквито и да било заключения.

И Ръфи, и Хамилтън посочват също, че другата трудност да се говори за зависимост към парти наркотиците е, че поведението на човека, който ги употребява, не съответства на нашето разбиране за типичния профил на един зависим. Тези вещества обикновено се употребяват само през уикенда и хората често успяват да задържат работните си места, така че може да е трудно да се разбере, когато някой има сериозен проблем.

„Има хора, които са способни да употребяват наркотици за забавление, да ги употребяват в петък и събота вечер и за тях това не е проблем“, казва Ръфи. „Но има един малък процент от хора, които откриват, че не могат да спрат употребата.“

Също така се приема, че средата в клубовете е катализатор за зависимост. Обаче Алис, която сега ще учи в Кралския колеж в Лондон, казва, че според нея парти средата не е причината за нейната зависимост. „Изобщо не смятам, че парти средата прави хората зависими“, казва тя. „Мисля, че проблемът възниква за някои хора, които са преживели травма през живота си. Хората са проблемът. Аз бях проблемът. Никога не са наркотиците, аз бях. За съжаление, някои от нас, които се опитваме да избягаме, стигаме до крайност.“

Източник

Share Button

Справяне с нерешените травми

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни.

Наскоро мой приятел, който страда от хронична болка в долната част на гърба, се върна от поредно посещение при доктора с малко неочакван съвет. Вместо обикновената дискусия за медикаменти, физическа терапия или дори операция, докторът му препоръчал книга: „Лечение на болките в гърба: Връзката между тялото и ума“. Книгата от Джон Е. Сано обяснява „как стресът и другите психологически фактори могат да причинят болки в гърба и как можем да се освободим от тези болки без наркотици, медикаменти, упражнения или операции.“ Четейки книгата, моят приятел беше поразен от връзката, която Сано прави между ранните детски травми и болката в гърба при възрастния. Само за няколко седмици на отразяване и отработване на тази връзка в себе си, той видя подобряване на симптомите при него.

Тези дни научаваме повече и повече за вредните ефекти на травмата върху много аспекти от нашето психическо и физическо здраве и благополучие. Изглежда, че учените свързват ранната травма с всичко – от болки в гърба до депресия. В скорошно интервю с Опра Уинфри в продължение на 60 минути психиатърът и невроучен Брус Пери говори за ефектите от враждебните събития в детството върху нас като възрастни. „Истината е, че ако имате развиваща се травма, сте в риск по отношение на почти всякакъв вид проблеми, за които можете да се сетите, свързани с физиологичното, психичното и социално здраве“, казва Пери.

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни. Като възрастни, може да се опитаме да забравим или да „прелистим“ миналото. Ние можем да си мислим: „Детството ми не беше толкова лошо.“ или „Много хора имат по-лошо детство, отколкото аз.“ Не осъзнаваме, че тези стари рани могат да окажат всякакъв вид физически и психологически ефекти. Определени събития могат да бъдат неволево задействащи реакции в нас, за които да не сме се сещали или да не сме мислили през годините: вина, срам, страх, или гняв, натрупали се в нас от по-ранни етапи в живота ни.

Изследванията за свързаността предполагат, че не само това, което ни се случва, е това, което влияе на нас и нашите връзки, но също така сме засегнати от събития, при които не сме били способни да преживеем цялата болка или да извлечем смисъл от преживяванията. Когато не се справяме с нашите травми, ние ги носим със себе си. Не извличаме смисъл и изводи от историята ни и следователно миналото ни продължава да влияе на настоящето ни по многобройни невидими начини. Влияе ни на това как родителстваме, как се отнасяме с партньора си, как се чувстваме, как мислим и как действаме в света.

травми

Следователно, може би най-важното нещо, което можем да направим, за да решим непреодоляната травма, е да създадем кохерентен разказ. Наскоро имах привилегията да преподавам в е-Курс с д-р Даниел Сигъл в „Осъзнаване на живота Ви“. В курса наблегнахме на това, че някои неща, които не изглеждат травматични за нас като възрастни, се преживяват като такива, когато сме деца. Създаването на кохерентен разказ е процес, който включва записването на всички „големи Т травми“, през които сме минали: сериозна загуба, насилие, или животозастрашаващо събитие, както и записването на всички „малка т травми“, които сме преживели. Тези събития може да не изглеждат толкова драматични, но те ни влияят като ни причиняват дистрес, страх или болка и следователно променят начина, по който виждаме себе си, другите хора и света около нас. В много случаи откриваме, че тези травми не са напълно решени.

Пример за това имаше в курса, в който разказвах кохерентен разказ. Жена написа история, която сподели с класа. Тя започна със срамежливото твърдение, че като дете е убила кон – травма, която е идентифицирала като индикация за нейната „лошотия“. Въпреки това, по-нататъшните детайли разказваха напълно различна история. Оказа се, че когато тя е била едва 11-годишна, родителите ѝ са я качили на кон, който не е бил опитомен. Въпреки че се е страхувала, тя се е качила на коня за пробно яздене, така както е правила в миналото с добре тренирани коне. Конят се подплашил от нещо и паднал, докато се опитвал да скача, и умрял. Родителите ѝ веднага я обвинили за смъртта на животното и я заплашили, че ще я изпратят далеч, в училище в чужбина, освен ако не напише писмо, с което да се извини на всеки от семейството.

Когато тя разказа историята в класа, хората подчертаха това, че тя не е отговорна. Всъщност, изглежда много повече като неглижиране от страна на родителите ѝ да я качат да язди див кон. Жената продължаваше да настоява, че вината е нейна. Това продължи до момента, в който тя си представи същото събитие да се случва на дете на същата възраст, на която тя е била по време на инцидента, което познава в настоящия си живот. Не само че е била травматизирана и изплашена от случката, но също така е била обвинена за нея, оставяйки я с чувството на срам, което тя си мисли, че заслужава.

травми

Жената е носила тези чувства в себе си в продължение на целия си живот, заедно с това, че е вярвала, че всичко лошо, което ѝ се случва, е заслужено. Разказвайки историята, тя беше способна да разбере колко различна е била реалността от тази, която тя е възприела, и в която е продължила да вярва, откакто е била дете. Като възрастна, с подкрепата на групата, тя успя да приеме, че родителите ѝ са я неглижирали и са я поставили в опасност, както нея, така и коня – реалност, която е била твърде плашеща, за да се изправи пред нея като дете. Чрез правенето на разказа си кохерентен тя беше способна да почувства себе си, да преживее някакво облекчение и да се справи с травмата около инцидента. Най-накрая тя започна да оставя чувството на това да бъде основно „лоша“, което я е преследвало от времето на това събитие.

Въпреки нашия инстинкт да погребем миналото, да го минимизираме или да избегнем болката, преживяването на чувството от това какво ни се е случило може всъщност да води до лечение. Може да ни помогне да разделим нашите ранни преживявания от настоящия ден и да идентифицираме негативните натрупвания, които тези преживявания имат върху настоящия ни живот, включително нашето физическо здраве и връзки. Създаването на кохерентен разказ може да бъде мощен инструмент за решаване на детската травма. Да извлечем смисъл от историята ни може да ни освободи от много тежести във всичките им проявления. Може да ни помогне да прекъснем деструктивните междупоколенчески кръгове и да станем по-силни родители и партньори. Може да ни помогне да се чувстваме по-сигурни със себе си и да предоставим повече сигурност на останалите. Да се изправим пред травмата си не е лесно, но е фундаментален аспект на психологическото и физическото лечение, инструмент за изграждането на по-добри взаимоотношения и ключ към отключване на нашите истински същности.

Източник

 

Share Button

Къде по спектъра на алкохолната употреба се намирате?

Не всеки, който пие, има проблем с алкохола. Повишаването на употребата на алкохол и проблемите, които следват от това, често се случват постепенно. Никой не става зависим от първото питие.

По-долу можете да видите спектъра на алкохолната употреба:

Експериментиране

Този период често е провокиран от любопитство за това какво е алкохолът и какъв вкус има. Това най-често се случва в тийнейджърските години. Младежите, които опитват алкохол за първи път, обикновено го правят, за да видят за какво е целият този шум. След като го опитат, някои решават, че могат да продължат да пият, а на други просто не им харесва. За някои първият път може да е наистина злополучен, да се почувстват зле и след това да не вкусят алкохол дълги години.

Много малко хора, които опитват алкохол за първи път, могат да опишат опиянението си като „да срещнеш най-добрия си приятел“, „да откриеш решението на всичките си проблеми“ или „нещо, което нямам търпение да направя отново“. Тази част от хората преживяват не само химическите промени, свързани с употребата на алкохол, но и много силни психологически преживявания. Д-р Нора Волков, директор на NIDA (National Institute on Drug Abuse) от 2003 г., описва този феномен като „отвличане на мозъка“. Според нея, това е като натискане на бутон, който веднъж натиснат, си остава включен. Тази група от употребяващи са в риск да развият зависимост, ако продължат да употребяват алкохол. Тази експериментална употреба може да стане опасна, ако човек реши да се върне за още и още.

Пиене от време на време

Хората, които пият от време на време, просто не мислят за алкохол и не му отдават особено значение. Те обикновено пият в ситуации, в които има някакъв предразполагащ повод за това, например парти, празнуване на важно събитие, специална вечеря или на почивка. Оставени без надзор, тийнейджъри могат да решат да пийнат по едно на концерт, на бала или на друго събитие. Този стил на употреба на алкохол обикновено не е повод за притеснение. Пиенето може да се превърне в проблем, когато става заради самия ефект на „напиване“, който освен здравословните си рискове, може да доведе и до опасно, проблемно поведение.

Ситуационно пиене

Ситуационното пиене обичайно също не е проблем. Това е така, докато честотата и количеството на употреба не започнат да се увеличават. Това, което до скоро е било „пиене само по специален повод“, може да се превърне в търсене на всякакъв повод да се пие (например всеки уикенд, парти, рожден ден, спортно събитие, излизане на клуб и др.).

Запойно пиене

Човек, който пие запойно, обикновено консумира големи количества алкохол за много кратко време с намерението да се напие. Запойното пиене може да е част от периода на експериментиране. Човек, който е преживял неприятните последствия от едно напиване и е спрял да пие за известен период от време, може да не развие проблем. Но има хора, които въпреки неприятните последствия от алкохола, го правят всеки уикенд – това вече може да доведе до или да означава зависимост.

В тази част от спектъра са хора, които пият твърде много за кратко време, след определено събитие или в определен период от живота. Те мога да пият повече например в тийнейджърските години, в университета, при раздяла, в кризисен период, когато са тъжни или потиснати, след загуба, по празници, които продължават няколко дни и др. След такъв период на запойно пиене много хора си дават сметка, че са прекалили и си връщат контрола, като правят някои промени в начина си на живот или се отказват от пиенето изобщо. Други хора не успяват да се справят със ситуацията и пиенето за тях се превръща в проблем.

Злоупотреба

Този начин на употреба не е всекидневен и не причинява проблем всеки път, когато човека пие, въпреки че започва да води до такива. Голяма част от пиещите биха се замислили за употребата си и биха спрели да пият, ако алкохолът започне да им причинява здравословни проблеми, имат проблеми със закона или със семейството. Хората, които злоупотребяват с алкохол, продължават да пият, въпреки че това им причинява проблеми.

Човек, който злоупотребява с алкохол, пие по-големи количества от другите и го прави по-често от тях. В тази фаза голяма част от хората минимизират съществуващите проблеми или дори отричат алкохолното влияние. Те дори казват неща от рода на: „ Мога да спра да пия по всяко време“ или „Аз не съм толкова зле, колкото…“.

Зависимост

В тази фаза алкохолният проблем вече е значителен. Човекът, който е зависим, пие често и в големи количества, за да може да функционира, въпреки че страда от значителни последствия от употребата си. Обикновено зависимостта е свързана с големи загуби – на семейство, работа, финанси, приятели, здраве и др.

Когато някой е зависим от алкохол, тялото се променя. Зависимият развива толеранс, което означава, че увеличава количество приет алкохол, за да постигне същия ефект. Зависимият също може да започне да изпитва абстинентни симптоми, когато не е пил, като треперене, потене, гадене, повръщане, тревожност, безсъние и в някои случаи припадъци или делир. Тези състояния са много опасни и дори могат да застрашат живота на човек, като в такива случаи лекарската намеса е задължителна.

Ако имате съмнения, че вие или ваш близък пиете повече от обичайното или ви се е случвало да имате проблеми в следствие на употребата, може би е добре да потърсите консултация със специалист. Ако имате нужда от повече информация, консултация или насочване към специалист, не се колебайте да се свържете с нас на 0888 99 18 66.

Share Button

Привързаност: как избираме партньора си?

В предишните две части на статията обсъдихме основните твърдения в теорията на Боулби за привързаността, приносът на Мери Ейнсуърт за изследването на различните стилове на привързаност и по какъв начин тя влияе на цялостното развитие на личността. Сега ще обърнем малко повече внимание на това как стилът ни на привързаност влияе на избора ни на романтичен партньор.

Стилове на привързаност в зряла възраст

Стиловете на хората в зряла възраст се описват по начин, подобен на този за детска възраст. Но все пак има някои различия. Бартоломю и Хоровиц разграничават четири стила на привързаност в зависимост от два критерия: тревожност и избягване. Тревожността касае степента, в която хората се тревожат, че ще бъдат изоставени или отхвърлени. Избягването се отнася до степента, в която човек ограничава интимността с другите.

Сигурният стил се характеризира с ниска тревожност и ниска степен на избягване. Тези хора има положителен модел на себе си като заслужаващи любов и положителен модел за другите като като цяло приемащи и откликващи. Прекалено ангажираният стил се характеризира с висока тревожност и ниско избягване. Човек с такъв стил има негативен модел за себе си като незаслужаващ любов и е ангажиран с нуждата си  за приемане от другите, които оценява положително. Заради негативния модел за себе си той или тя очаква да бъде отхвърлен/а от другите и те да се държат дистантно. Отхвърлящият избягващ стил се характеризира с ниска тревожност и  високо избягване, което се демонстрира от дискомфорт при интимност и близост във взаимоотношенията. Тези хора имат положителен модел за себе си като заслужаващи любов, но оценяват другите като вкопчващи се, изискващи и зависими. Последният стил е страхуващ се избягващ и се характеризира с високи степени на тревожност и избягване. Хора с такъв стил имат негативни модели за себе си и другите. Те желаят близост, но се страхуват от отхвърляне и поради това поддържат дистанция, за да се защитят.

За да отговорят на въпроса какви партньори избираме според стила на привързаност, Холмс и Джонсън правят преглед на множество изследвания в сферата. Те обсъждат основните хипотези и доказатествата в тяхна подкрепа.

Хипотеза за подобието

Според тази хипотеза хората предпочитат партньори със стил на привързаност, подобен на техния. По този начин тези с избягващ стил би трябвало да са привлечени от партньори също с избягващ стил например. Тази хипотеза може да се разбере чрез приложение на теорията за подсилване на аза, според която хората имат силно желание за положителна обратна връзка от другите, което подсилва техния аз образ. Следователно намирането на партньор с подобен стил на привързаност, тоест подобни желани нива на интимност и независимост, би осигурило положителна обратна връзка, тъй като и двамата биха отговаряли положително на привързаността на другия.

Хипотеза за допълването

Според тази хипотеза предпочитанията са базирани на това колко добре партньорите потвърждават свързани с привързаността очаквания. Прекалено ангажираните би трябвало да са привлечени от партньори с отбягващ стил, защото това потвърждава тяхното негативно очакване, че другите са дистантни, а отбягващите би трябвало да избират прекалено ангажирани партньори, които потвърждават очакването им, че другите са прилепчиви и зависими. Въпреки че идеята, че хората са привлечени от партньори, които потвърждават негативните им очаквания, може да е контраинтуитивна, подкрепа за нея може да има от теорията за консистентността на аза. Според нея хората имат силно желание да поддържат предвидима социална реалност и чрез взаимодействието с други, които пасват на дълго поддържаните очаквания, това позволява поддържането на консистентен аз образ.

Хипотеза за сигурност на привързаността

Според тази хипотеза всички без значение на стила си на привързаност предпочитат сигурни партньори пред всички останали, тъй като те предлагат най-добра възможност за усещане за сигурност и следователно най-добър потенциал за формиране на емоционална връзка. Също така хората дават приоритет на целта за усещането за сигурност пред очакванията им за връзката. По тази логика партньорите със сигурен стил са най-предпочитани, след това – прекалено ангажираните и накрая избягващите. Този ред на предпочитание при несигурните стилове се обяснява с това, че прекалено ангажираните партньори са по-грижовни, демонстрират повече близост във връзката в сравнение с избягващите, които отбягват и имат по-негативни вярвания за другите, което затруднява формирането на емоционална близост.

Как избираме партньорите си?

Изследванията в областта проверяват предпочитанията към партньорите по два подхода. Първият е изследване на привличането, в което участниците получават описания на хипотетични партньори и оценяват в каква степен са привлечени от тях. Вторият подход е изследване на реални двойки чрез оценяване на стиловете на привързаност на партньорите. Изследвания, които използват и двата подхода, показват, че хората със сигурен стил предпочитат партньори също със сигурен стил. Това откритие, обаче, може да подкрепи и трите хипотези.

Резултатите за хора с някой от несигурните стилове на привързаност (прекалено ангажиран или двата отбягващи) са противоречиви – някои изследвания подкрепят хипотезата за допълването, а други – тази за сигурността на връзката. Отговорът се крие в това как точно се изследва предпочитанието към партньорите.

От прегледа на литературата изглежда, че при избор между хипотетични партньори, хората като цяло демонстрират предпочитание на базата на подобието и сигурността на връзката, но по отношение на това с какви партньори поддържат реална връзка, предпочитанието изглежда се базира на допълването. Тоест, когато избираме хипотетични партньори предпочитаме такива със същия стил като нашия или пък предпочитаме такива със сигурна привързаност на първо място, след това прекалено ангажирани и накрая избягващи. Когато става въпрос за реални връзки, обаче, изглежда, че избираме тези, които отговарят на работните ни модели. С други думи, потвърждават вярванията ни за себе си и другите.

Използвана литература: http://citeseerx.ist.psu.edu/viewdoc/download?doi=10.1.1.518.2364&rep=rep1&type=pdf

Share Button

Зависим член на семейството – един баща споделя своя път

Когато синът ми стана зависим, мислех, че това си е негов проблем. Но зависимостта е болест на семейството.

От Дейвид Шеф

Като тийнейджър най-големият ми син Ник стана зависим към метамфетамин, хероин и други наркотици. Семейството ни прекара 10 години в ада. Всеки родител, който е бил там, знае какво е чувството да гледаш детето си да върви по път, който може да доведе до смъртта му. Безброй родители са били там заедно с мен. И твърде много са преживели по-страшни трагедии. Цифрите са потресаващи. Само опиоидите – обезболяващи лекарства, хероин, фентанил и подобни наркотици – убиват средно по 91 души на ден в САЩ, и смъртта е само един от трагичните резултати от употребата на наркотици и зависимостта към тях. Употребяващите стават физически и психически увредени, губят работата си и връзките с околните и попадат в затвора.

А семействата им са опустошени.

През годините, когато Ник беше зависим, опитах всичко, което можех, за да му осигуря помощ. Принуждавах го да постъпва в рехабилитационни програми. За известно време той се справяше по-добре. Мислех си, че, слава Богу, той ще се оправи. Но след това той влизаше в рецидив.

Когато Ник употребяваше, правеше неща, които ме объркваха. Мислех, че съм отгледал дете с чувство за морал, но Ник крадеше от нас. Открадна дори от любимия си по-малък брат. Мислех, че съм отгледал отговорно и обичливо дете, но той бягаше от вкъщи и ни оставяше в безсънно страдание. По-късно научих, че действията на Ник са били симптом на заболяването, от което е страдал. Зависимостта е и заболяване на мозъка, което може да доведе до безотговорно поведение. Не знаех това тогава. Винях себе си и него.

Аз и съпругата ми Карън присъствахме на лекция, за да научим за болестта, която беше засегнала сина ми. Тогава за първи път чух консултант да казва, че зависимостта е болест на семейството. Аз се противопоставих на това послание – мислех, че единственият болен е Ник! Той е този, който се нуждае от помощ! Но ние също бяхме болни. Карън и аз продължихме по най-нормалния възможен начин, опитвайки се да предпазим по-малките си деца колкото можем, но те не само бяха объркани и много разтревожени за големия си брат, бяха и травмирани, защото и родителите им бяха.

Най-накрая Ник получи помощта, от която се нуждаеше, когато един психиатър определи, че той страда не само от зависимост, но и от придружаващо психично заболяване. Той започна лечение на зависимост, на биполярно афективно разстройство и депресия. Лечението продължава и той е чист от осем години.

Междувременно, дори докато Ник се възстановяваше, борбата на семейството ни продължаваше. Зависимостта травмира, а травмата е трайна. Страдахме от посттравматично стресово разстройство.

зависим

Когато един член на семейството е зависим, е разбираемо, че той е във фокуса на лечението – без помощта, от която се нуждае, болестта му може да го убие. През това време, останалата част от семейството може да се разпадне. Когато двойките са под огромно напрежение, понякога не се справят. Децата в семейства, в които има зависимост, са във висок риск от емоционални и психологически проблеми, за тях е по-малко вероятно да поддържат връзки по-късно в живота си, имат по-лоши резултати в образованието си и, което не е изненадващо, са в по-висок риск от развитие на зависимост.

В момента повечето програми за лечение игнорират семействата, но тяхната болка трябва да бъде призната и те трябва да бъдат включени в лечението. За това има две причини, които не могат да бъдат пренебрегнати: първата е, че е безотговорно да се игнорира тяхното страдание – те се нуждаят от помощ. Нелекуваната травма може да доведе до депресия и до други психични и физически заболявания. Втората причина е, че участието на семейството в лечението увеличава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист.

Когато синът ми стана зависим, аз започнах нещо, което се оказа пътуване, за да науча за предотвратяването и лечението на тази болест. Научих също за въздействието на зависимостта върху семействата и какво може да помогне.

Иска ми се и тогава да знаех това, което знам сега. Щях да направя някои неща по различен начин. Щях да търся програми за лечение веднага. Хората ми казваха да „оставя“ сина си, защото, твърдяха те, тези, които стават зависими, трябва да „ударят дъното“, преди да могат да се оправят. Никога ни бих могъл да оставя сина си. И сега знам, че не искаме да оставяме никой човек, който е болен от каквато и да е болест, да удря дъното. Искаме да им осигурим помощ веднага.

Щях да разбера по-рано, че зависимостта е и мозъчно заболяване, което се лекува. Когато търсехме лечение, щях да избягвам програми, изискващи участие в 12-стъпкови групи, които помагат на някои, но са вредни за много пациенти. Вместо това щях да намеря програми, които предлагат основани на доказателства грижи, включващи психологически тестове, лечение на придружаващи психиатрични разстройства, когнитивно-поведенческа терапия, мотивационно интервюиране и медикаменти. Щях да търся лечение само при лекари, обучени в областта на зависимостите.

Щях да разбера за въздействието на зависимостта върху семействата и незабавно щях да потърся помощ за нашето. Щях да намеря терапевт, обучен да помага на семейства, сблъскващи се със зависимост. Когато най-после намерихме добър терапевт, аз и съпругата ми получихме помощ в момент, в който връзката ни беше подложена на изпитание. Терапията помогна също и на по-малките брат и сестра на Ник да разберат и преработят това, през което преминаваха. Хората често ме питат дали е възможно семействата да оздравеят и отново да си върнат доверието. Заради фамилната терапия, плюс време и ангажимент, семейството ни е по-силно и сплотено от всякога.

зависим

Иска ми се да знаех, че участието на семейството в лечението повишава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист. Ако знаех, щях да търся програми, които включват нашето участие.

И накрая, иска ми се да знаех, че нашето семейство не е само.

Мислехме, че сме сами и останахме изолирани заради стигмата, която идва, когато обичан човек стане зависим.

В началото се стараех с всички сили да запазя зависимостта на Ник в тайна. Не исках хората да ме съдят. Би трябвало да съм ужасен баща, щом синът ми е зависим към наркотиците.

Не исках хората да мислят лошо за Ник. Ние с готовност споделяме за постиженията на децата си – спортовете, в които са добри; главната им роля в училищната пиеса; смешното нещо, което са казали в колата; академичните награди, които получават – но крием, когато те страдат – или когато ние страдаме.

Когато написах статия за Ню Йорк Таймс, озаглавена „Моят зависим син“, една приятелка я прочете и ме предупреди да не я публикувам. Тя каза, че хората ще започнат да гледат на семейството ни по различен начин – че ще гледат на децата ни по различен начин и ще се отнасят към тях различно. Че ще ни съдят. Така че аз се приготвих. Статията беше публикувана и познайте какво?

Ако имаше изобщо някакво негативно осъждане, аз никога не го видях или почувствах. Това, което видях, беше река от загриженост, предложения за помощ, проява на съчувствие и добрина. Свързах се с хора, които не бях познавал.

Ан Ламот казва, че увеличаваме болката си, защото сравняваме нашата дълбока същност с това, което виждаме на повърхността у другите. Изглежда сякаш всеки е добре, децата им се справят страхотно, но никой не се справя страхотно. Когато изберем да не крием повече това, с което се борим, изпитваме огромно облекчение. Можем да бъдем подкрепени. Можем да получим помощ. Научаваме, че не сме сами. И не сме. Заедно сме в това. Животът е труден. Понякога е непоносим. Но с искреност и любов, заедно можем да се придвижим от тъмнината и страданието към светлината, надеждата и оздравяването.

Ако някой в семейството ни е болен от друга болест, ние разговаряме с нашите приятели и съседи. Направете същото, ако някой, когото обичате, е засегнат от тази болест. Търсете помощ от професионалисти – това е сложно и ужасяващо заболяване и може да бъде осакатяващо и за семейството, и за зависимия. Също така, ако познавате хора, които имат зависим в семейството си, протегнете им ръка. Те се нуждаят от вашата подкрепа и обичта ви.

Източник

Още за семейната терапия можете да прочетете тук и тук.

Share Button

Превенция на употребата на наркотици в училищата и защо има нужда от нея?

Малки деца – малки проблеми. Големи деца – големи проблеми.“ За съжаление това твърдение е вярно. Докато децата са малки и средата около тях е сравнително капсулирана и подвластна на контрола (или поне в някаква степен) на родителите, то с порастването нарастват и рисковите ситуации и „заплахите“, пред които малчуганите, превърнали се в тийнейджъри, се изправят.

Парадоксално, но факт – един от рисковите и паралелно с това един от протективните фактори по отношение на физическото и психическото здраве и благоденствие на малките възрастни, се оказва училището. Място, на което децата прекарват по-голяма част от времето, място, където за първи път се сблъскват с много теми и въпроси. Темата за наркотиците е една от тях (което разбира се не означава, че тя не се появява и извън пределите на училището). Именно затова възниква въпросът за нуждата от превенция на употребата на наркотици в училищата.

В нормалните държави (каквато, ей Богу, нашата не е) програмите за превенция на употребата на наркотици са част от учебния план. Провеждат се дългосрочно и рядко въобще възниква въпросът „Защо се правят?“.

Ако някога наркотиците са били „далечна заплаха“ и „рядко зло“, то днес са почти естествена част от ежедневието и то, за съжаление, на голяма част от подрастващите. Лично аз си мисля, че вероятността детето Ви да пострада от пожар (примерно) е много по-малка, отколкото от това да пострада от досег с наркотици. Странно обаче, защото в училищата се провеждат подобни обучения – за противопожарна безопасност и т.н., но такива за безопасност и превенция на употребата на психоактивни вещества се случват в повечето случаи или само при породила се вече криза или по инициатива на някоя организация, която провежда подобен тип обучения (като нашата примерно).

Питам се защо?

Сблъсквала съм се различни отговори:

  • Говоренето за наркотици всъщност събужда любопитството на децата и може да има обратния ефект.
  • Децата са прекалено малки.
  • Родителите могат най-добре да преценят кога и как да засегнат тази тема.
  • И така нататък.

Вероятно във всеки един от тези аргументи има доза истинност или някаква солидност.

Нямам намерение да ги оборвам. По-скоро искам да разкажа малко за същността на програмата за превенция на употребата наркотици и кое според нас, хората, работещи в тази сфера, я прави важна и необходима част.

Експериментирането с наркотици започва през тийнейджърска възраст. Може да си остане експериментиране, но може и да прерасне в нещо повече.

Как младежите се решават да започнат?

Който и учебник по психология да отворите, ще прочетете, че всъщност употребата на психоактивни вещества е симптом на вътрепсихичен конфликт, който се случва. Опит за себерегулация. Опитвам се да кажа, че би било неправилно да прехвърлим цялата отговорност за започването на употребата на средата. Има друг процес (психичен, обусловен от друг тип фактори), който води до този избор. Разбира се, това са въпроси, които не могат да бъдат обхванати в рамките на една програма за превенция, тъй като семейството има важна роля. По отношение на тях се предприемат друг тип „мерки“.

Изниква обаче въпросът: „Кое прави толкова примамлив именно този избор?“ Отговорът – митовете и легендите, „живата реклама“, разнасяне от уста на уста от младежите, споделянето на преживелищния опит, социалният натиск на обкръжението. Когато липсва информираност, хората, особено тийнейджърите, лесно се подвеждат по това, което им се казва, особено от значими други връстници. Когато страхът от отхвърляне и невъзможност за вписване в групата е силен и липсват социални умения за отстояване и утвърждаване, предложението на другите, макар и „неправилно“ и „вредно“, се превръща в избор.

Именно затова е необходима програма за превенция в училищата – тя дава онази основа, за която много от хората дори и не подозират – обективна информация (не плашене, не идеализиране) – както за ефектите, така и за рисковете и последиците, които са неизбежни, и развиване на база от социални умения, които във възрастта на юношеството могат да бъдат много крехки и неустойчиви.

И този процес не е еднократен. Програмата за превенция е дългосрочна. Тя предвижда надграждане на знания и умения във времето, съобразени с възрастта на децата.

Може би някои са скептични към това. Чувала съм родители, които казват:

„Аз мога по-добре да обясня на детето си. Няма нужда да му пълнят главата с глупости. Ние си говорим.“

„Чудесно!“, бих казала аз. Няма по-хубаво нещо от това да сте в час с вълненията и преживяванията на децата си. Това е и едно от основните изисквания за качествена превенция – включеност на семейството. Априори ще се позова на примера на любимите ми нормални държави, каквато вече поясних, че нашата не е – там в процеса на превенция участват и семействата. Никой не оспорва факта, че родителите познават децата си най-добре (или поне така се предполага) и искат най-доброто за тях. Но нека бъдем честни – колко свободен би бил един такъв разговор. Дори при цялата добронамереност на родителите остава притеснението на детето, че все пак говори с родителя си, с авторитет, с някой, който е в по-висока позиция и има определени очаквания. Децата са интуитивни, знаете. Лесно се нагаждат по отношение на климата и очакванията. Търсят одобрение или провокация, което рядко води до напълно открито поведение, особено в ситуация, в която долавят притеснението на родителите си или пък нагласите им. А родителят? Колко безпристрастен би могъл да остане, ако чуе нещо, което ще го притесни?

Именно затова, освен говоренето вкъщи, е необходима и малко подкрепа отвън.

Когато тийнейджърът се готви за кандидатстудентски изпити, въпреки че в училище се обучава и вкъщи също получава помощ, в по-голяма част от случаите посещава и частни уроци или някакви допълнителни курсове с цел постигане на по-високи резултати. Същото е и в този случай. Едното не изключва другото. По-скоро го подсилва.

Темата за наркотиците вече не е табу. Можем да се правим, че е, но в действителност не е. Децата понякога са „по-образовани“ и „по-просветени“, отколкото въобще можем да си представим. Канализирането на тази информация и превръщането ѝ в нещо конструктивно е най-доброто, което може да се случи и направи. Това няма как да стане, ако се игнорира съществуването на проблема.

Share Button

Как да отговаряме на критиката?

„Изглежда, че всеки път, когато се обърна, някой се оплаква от мен или се заяжда“, гневи се Колин. „Шефът ми разкоства всеки доклад, който му давам. Жена ми пък не харесва начина, по който шофирам. Децата мразят храната, която готвя.“

Склонноста на Колин да преувеличава дори и най-малката критика му причинява ненужна болка и страдание. Дори най-малката забележка на сина му като: „Татко, не обичам горчица в хотдога си.“, бива посрещната с десетминутна тирада за „неблагодарните деца.“

Кой може да премине през живота без абсолютно никаква критика? Никой! Много малко хора обаче знаят как да отговарят на критиката или как да се справят с нея ефективно.

Критиката може да бъде разделена на 3 категории – нерелевантна/неуместна, деструктивна или конструктивна. Нека да разгледаме всяка една от тях:

Неуместна критика

Нерелевантаната/неуместната критика може най-лесно да се игнорира. Някои хора са толкова критични към всички и всичко, че често хвърлят критични коментари, които нямат нищо общо със ситуацията. Нерелевантните коментари и подхвърляния дори нямат нужда от отговор или каквато и да е емоционална ангажираност от ваша страна. Всъщност това, че ги игнорирате, може още повече да разпали този, който критикува. Разбира се, много малко хора умеят да владеят добре емоционалните си реакции и обикновено се чувстват раздразнени от подобни критични подмятания, но това да се удържим и да не се хванем на въдицата им е много важно. Какъв е смисълът да удостоявате с отговор подобна критика?

Деструктивна критика

Деструктивната критика обикновено идва под формата на атака, омаловажаване на личността или иронична забележка: „Ти си егоистично прасе.“, „Ти си отвратителна личност.“, „Ти си глупав и некомпетентен.“ Ако някога ви се случи да получите подобна критика, опитайте се да си дадете сметка, че човекът, които ви критикува, има някакъв проблем, а не вие. Един стабилен, разумен и зрял човек, не би си позволил да отправи подобни крайни и осъждащи цялата личност забележки. Обикновено този род коментари и поведение говори много повече за критикуващия, отколкото за критикувания.

Безсмислено е да приемате подобни забележки присърце и да им отдавате голямо значение. По-добре накарайте този, който ви критикува, да се обоснове. Например, ако някой ви нарече „глупав и некомпетентен“, попитайте го: „Какво те кара да ме наречеш глупав и некомпетентен?“ Отговорът може да е  нещо от рода на: „ Ами ти забрави да ми изпратиш едно важно писмо и също така допусна две грешки, когато смяташе квитанциите за деня.“ Човек, който умее да се отстоява, в този случай би казал, че това, че е допуснал няколко грешки, не го прави глупав и абсолютно некомпетентен.

Конструктивна критика

Позитивната част от тази тема е конструктивната критика. Тя може да бъде полезна, защото касае конкретна тема и предлага възможност за развитие и промяна. Например: „Мисля, че трябва да бъдеш малко по-внимателен. Вчера пропусна да изпратиш много важно писмо и допусна няколко грешки, когато калкулираше квитанциите за деня.“ Наистина успешната конструктивна критика използва техника, наречена „сандвич“, която слага месото (критиката) между два позитивни коментара: „Наистина оценявам колко бързо се справяш с работата си, но си мисля, че трябва да бъдеш малко по-внимателен. Беше допуснал някои грешки вчера. Въпреки това, искам да знаеш, че наистина ти благодаря за това, което вършиш.“

Много добронамерени, в други случаи сензитивни и интелигентни хора, нямат идея как да дават конструктивна обратна връзка или критика. Те дори могат да не си дадат сметка, че са критични в негативния смисъл.  По тази причина е важно да се спомене съществуването на различните алтернативи като конструктивна и деструктивна критика, за да можем да сме по-внимателни, когато се обръщаме към някого.

В заключение можем да кажем, че ако критиката е нерелевантна/неуместна, тогава я игнорирайте. Ако критиката е негативна и можете да останете хладнокръвни, тогава питайте по-подробно за причините. Ако критиката е конструктивна, тогава се поучете от нея.

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/think-well/201802/how-respond-criticism

 

 

 

Share Button

Привързаност и развитие на личността

Какво влияние има стилът на привързаност върху детското развитие и какви са причините той да има голямо значение за формирането на личността? Джон Боулби дава отговори на тези въпроси в книгата „A secure base: Parent-child attachment and healthy human development“ (Сигурна база: привързаност между родител и дете и здраво развитие на човека“).

Първостепенното значение на интимните емоционални връзки

Теорията на привързаността разглежда тенденцията за създаване на интимни емоционални връзки към определени индивиди като основен компонент на човешката природа. По време на детството връзките са с родителите, на които се разчита за защита, утеха и подкрепа. По време на здравото юношество и зрялата възраст тези връзки остават, но са допълнени от нови. Привързаността има ключова функция за оцеляването – защита. Отначало единственият начин за комунникация между майката и детето е през емоционалната експресия и съпровождащото я поведение. Въпреки че по-късно е допълнена от речта, емоционалната комуникация остава основна черта на интимните взаимоотношения през целия живот.

Възможността за създаване на интимни емоционални връзки с други хора понякога в ролята на търсещ грижи или полагащ такива се разглежда като основна черта на ефективното функциониране на личността и психичното здраве.

Търсенето на грижи като правило се проявява от по-слаб и по-неопитен индивид към някого, който изглежда по-силен или мъдър. Детето или зрелия човек в ролята на търсещ грижи се държи близо до този, който осигурява грижите, като степента на близост или достъпност зависи от условията. Даването или полагането на грижи се разглежда по същия начин – като основен компонент на човешката природа.

Стилове на привързаност и условия, които определят развитието им.

Стилът на привързаност, който индивидът развива по време на детството и юношеството си е дълбоко повлиян от начина, по който родителите или други родителски фигури се отнасят с него.

Боулби подчертава, че е важно да се има предвид какво е довело до това майката да формира стила си на майчинство. Голямо влияние има количеството на емоционална подкрепа или липсата ѝ, която самата тя получава по това време. Друг фактор е каква майка е имала самата тя.

Мери Ейнсуърт и колегите ѝ идентифицират три основни стила на привързаност.

Устойчивост на стиловете

Изследвания показват, че всеки развит стил на привързаност има тенденцията да се запазва. Една причина за това е, че родителят третира детето си по един и същ начин. Друга причина е, че всеки стил се самоподдържа. Така детето със сигурна привързаност е по-щастливо и за него е по-лесно родителите да се грижат, изисква по-малко от дете с несигурна привързаност. Децата с несигурен амбивалентен стил се вкопчват, хленчат, докато тези с несигурна избягваща привързаност пазят дистанция и са предразположени да тормозят други деца. И в двата последни случая е вероятно поведението на детето да предизвика неблагоприятен отговор от родителя и така се развива порочен кръг.

И все пак доказатества показват, че през първите две или три години стилът на привързаност е функция на взаимоотношенията между детето и майката или детето и бащата и ако родителят третира детето по различен начин, стилът се изменя според промяната. С порастването на детето привързаността става все повече функция на самото дете, което означава, че то я налага върху нови взаимоотношения – с учители, приемна майка, терапевт.

Този процес на интернализация е подкрепен от изследване, което показва, че стилът на привързаност, оценен на 12 месеца е прогностичен фактор за поведението на детето в група в детската градина в отсъствие на майката три и половина години по-късно.

Децата със сигурна привързаност на 12 месеца по-късно са описвани от служителите в детската градина като кооперативни, популярни сред другите деца, устойчиви и изобретателни. Тези с несигурна избягваща привързаност са описвани като емоционално изолирани, враждебни или антисоциални и, парадоксално,  търсещи прекалено много внимание. Децата с несигурен резистентен стил са описвани също като прекалено търсещи внимание и или напрегнати, импулсивни и лесно фрустриращи се или като пасивни и безпомощни.

Репертоарът от поведения на децата, насочени към родителите нараства с течение на времето. Според Боулби стиловете на привързаност могат лесно да се различават от специалисти и при 6-годишни деца. Децата на 6 със сигурна привързаност се държат спокойно и приятелски с родителите си, лесно осъществяват близост с тях и разговорите им текат гладко. Децата с несигурна резистентна привързаност показват смесица от несигурност, включително тъга и страх, интимност, сменяща се с враждебност, която може да прикрита или явна. В някои случаи поведението на детето изглежда изкуствено. Децата с несигурна избягваща привързаност имат тенденция тихо да спазват дистанция от родителя. Поздравите са кратки и формални, темите на разговорите не са лични. Детето си играе с играчки или е заето с друга дейност и игнорира или отхвърля инициативите на родителя.

Теория за интернализацията

За да се обясни тенденцията моделите на привързаност да стават все повече част от самото дете, теорията на привързаността създава концепцията за работните модели на аз-а и на родителите. Работните модели на майката и нейните начини за комуникация и поведение към детето и сравнителен модел на бащата, заедно с моделите на самото дете в интеракцията с всеки от родителите се построяват от детето по време на първите няколко години от живота. Смята се, че те скоро се стабилизират като влиятелни когнитивни структури. Формите, които приемат, са базирани на опита от всекидневните интеракции на детето с родителите. Моделът за себе си отразява и образите, които родителите имат за детето, които са комуникирани не само чрез начина, по който са го третирали, но и чрез това, което са казвали за него. Тези модели след това управляват как детето се чувства по отношение на всеки родител и себе си, как очаква всеки от тях да се отнася към него и как планира собственото си поведение към тях. Също така моделите управляват и страховете и желанията в мечтите.

Тези модели за родителите и себе си в интеракция имат тенденция да са стабилни и действат на несъзнателно ниво. С порастването родителите на дете със сигурна привързаност започват да се отнасят по различен начин с него и се осъществява постепенно обновяване на моделите. Това означава, че въпреки че има забавяне настоящите работни модели продължават да са относително добри симулации на себе си и родителите в интеракция. При децата с несигурна привързаност постепенното обновяване на моделите е в някаква степен възпрепятствано. Това означава, че моделите на интеракция, към които моделите водят, остават в повече или по-малко некоригиран и непроменен вид дори когато индивидът в по-късния си живот взаимодейства с хора, които се отнасят с него по различен начин в сравнение с родителите му.

Използвана литература: Bowlby, J. (1988). A secure base: Parent-child attachment and healthy human development. New York, NY, US: Basic Books.

Share Button

Трезвеност: осем причини да се откажете от алкохола

Забелязала съм, че хората са склонни да се фокусират върху отрицателните страни на живота в трезвеност и не мислят много върху ползите. Преди да спра да пия, дори не знаех, че има ползи!

Затова ще бъда вашият готин, трезвен приятел – е, може би само частта с трезвения.

Вълнувате ли се? Би трябвало. Това са само няколко от начините, по които спирането на алкохола ще промени живота ви към по-добро.

Край на махмурлука

Това е едно от очевидните неща, но не си давах сметка колко е хубаво да живееш без махмурлук, докато не спрях пиенето. Прекарвах поне четири дни месечно с махмурлук – това са почти два цели месеца в годината! Лежах, чувствайки гадене, умора, тревожност (повече за това по-късно) и просто чувствайки се ужасно.

Ще спестите пари

Докато навърша 24 г., харчех около 80 паунда за алкохол всеки месец. Това може да не звучи много, но прави около 960 паунда на година! Това са много пари.

Парите, които харчех за алкохол, сега отиват за нови дрехи, ресторанти или в спестовната ми сметка (която в основата си е сметката ми за пътешествия). Тези неща ми носят много повече радост и удовлетворение, отколкото да си поръчам поредните питиета. Сега, когато излизам с приятели, ядем вкусна храна заедно или гледаме филм – има толкова много дейности, които не включват алкохол. Освен това, вие наистина ще помните разговорите!

трезвеност

Ще се чувствате по-щастливи

Сега животът е толкова по-щастлив. Когато съм радостна, знам, че чувството е автентично – не това изкуствено усещане на удоволствие, което идва от алкохола. Също така знам, че тъгата или тревогите обикновено се дължат на реален проблем, за който мога да предприема стъпки за решаване. Върнах си контрола върху моите чувства и емоции, вместо да ги потискам с алкохол. Това е най-освобождаващото чувство!

Ще бъдете по-продуктивни

Поглеждайки назад, виждам, че съм живяла голяма част от живота си на автопилот. Никога не правех много планове за уикенда – неделята трябваше да ми е свободна, за да се погрижа за махмурлука си, а съботата обикновено я прекарвах, за да се приготвям за предстоящата вечер. Бях се заобиколила с хора, които мислеха, че това е нормално и в резултат дори не се замислях, че може да има по-добър начин да живея.

Не само уикендите ми са по-продуктивни, но и дните през седмицата! Преди понеделниците ми бяха провалени, защото още се възстановявах от уикенда и единствената ми цел беше да оцелея през работния ден и да се върна в леглото. Сега работя за своите цели за бъдещето всеки ден. Да преследвам мечтите си е толкова по-удовлетворяващо, отколкото да се възстановявам от махмурлук.

Ще имате по-малко причини за съжаление

Сега ми харесва да знам, че съм взела решенията си на ясна и трезва глава и че съм автентичната аз във всички социални ситуации. Без повече съшиване на събитията от предната вечер и чудене кого съм обидила! Имам и много повече самоуважение – преди правех откачени, диви неща, когато бях пияна, само за да привлека внимание и да накарам хората да се смеят. Вече наистина не изпитвам нужда да го правя и съм много по-щастлива заради това.

трезвеност

Ще изглеждате добре

Две чаши вино съдържат приблизително същото количество калории, колкото един чийзбургер, а аз определено пиех повече от това всяка седмица! Съберете това с редовното ходене до Макдоналдс след купона (плюс мазната храна срещу махмурлука на следващия ден) и си имате рецепта за напълняване. Щом спрях да пия, свалих излишните килограми, без дори да трябва да мисля за това. Как ви се струва това като стимул?

Кожата ми също беше започнала да страда. Винаги се събуждах със сухо, покрито с петна лице след вечерта, прекарана навън, и никога не се чувствах удобно да излизам от вкъщи без грим, тъй като тенът ми изглеждаше толкова неравен. Предположих, че това е ефект от стареенето (на 24?), така че не мислех много за това, но след три години трезвеност кожата ми драстично се подобри. Толкова е хубаво да излезеш от вкъщи без грим, без да се тревожиш как изглеждаш. Тенът ми е много по-равен, а кожата ми е мека като на бебе – хората сега дори я коментират!

Ще се чувствате чудесно

Преди не мислех, че се чувствам зле. Предполагах, че е нормално да се чувствам изморена и малко мудна и че това е просто ефект от остаряването. Не съм могла да греша повече! Сега имам много повече енергия – мога да изскоча от леглото в 6 часа сутринта и да изкарам целия ден. Понякога съм дори досадно енергична.

Сега мога наистина да мисля както трябва и постоянната мъгла в мозъка ми изчезна. Дори не бях разбрала, че е там! Ако си седите и си мислите: „Ами, аз пия сравнително редовно и не се чувствам така!“, тогава напълно ви разбирам – аз бих казала същото! Чак когато дадох на тялото си толкова необходимата почивка от алкохола, осъзнах колко потенциал съм имала да се чувствам прекрасно. Какво имате да губите?

трезвеност

Животът просто е по-хубав!

Когато изберете да се откажете от алкохола, това може да ви създаде чувства на страх и изолация. Вече не следвате тълпата, а си проправяте свой собствен път. Това е удивително нещо! Дълго изследвах душата си, но сега се харесвам повече. Познавате ли това дълбоко, непоколебимо убеждение, че сте на прав път? Така се чувствам аз и на този път няма място за алкохол.

Ще завърша с един от любимите си цитати на Александра Катехакис: „За мнозина изтрезняването изглежда като да направиш живота „толкова сериозен“, като че ли сериозността изключва радостта, топлината, спонтанността и забавленията. Но към празнуването с алкохол може да има заблуждаващо и сляпо отношение. Да сме с отворени и трезвени очи, с всичките ни усещания и спомени непокътнати, прави възможни някои от най-възнаграждаващите, пълнещи душата и дълготрайни удоволствия.“

Източник

Share Button

Любовта е…

„Какъв късметлия съм щом имам нещо, което прави сбогуването толкова трудно.“ Мечо Пух

Наближава Свети Валентин – празникът на любовта и като че ли светът отново се подготвя да изригне в океан от любов и да се зарие в плюшени сърчица, шоколадови бонбони и всички онези захаросани неща. Празнуваме Любовта.

История

Странно, защото ако в исторически план трябва да проследим началото на този празник, ще видим, че всъщност нищо любовно няма в него – на тази дата, 3 века преди Христа, римският император Клавдий II е екзекутирал двама мъже с името Валентин, като по-късно Католическата църква почита смъртта им именно с празника на Св. Валентин. На тази дата се правят жертвоприношения (убиват се коза и куче) в името на плодородието. Няма да преразказвам подробно. Ако някой има интерес, може да прочете повече ето тук: https://www.psychologytoday.com/blog/happiness-is-state-mind/201802/valentines-day-the-real-truth-behind-the-hearts-and-candy .

Интересното е, че изхождайки от историческото начало на празника, бихме могли да кажем, че като че ли любовта се асоциира и свързва с мъчение, страдание, жертвоприношение. И в някаква степен с плодородието. Може би това е част от съдържанието на смисъла на думата „любов“.

Факт е – любовта има много лица.

Гърците за любовта

Така например гърците са определили седем типа любов на базата на самопознанието и мъдростта: Eros – олицетворява идеята за сексуалната страст и желание и онези аспекти на любовта, които са свързани по-скоро с егоизма, с личната пристрастеност и физическото удоволствие; Philia – приятелската, платонична любов, изключваща физическото привличане; Storge – естествена форма на привързаност, свързана с родството и познанието; Ludus – онази форма на любов, свързана с началните етапи на влюбването, с флирта и трепетите около динамиката на взаимоотношенията; Mania обсесивната любов, тази, която те докарва до лудост; Pragma – онази любов, към която се стремим в романтичните си взаимоотношения и в приятелствата, трайната, устойчива любов, „узряла“ с времето и преодоляла времеви и пространствени ограничения; Philautia – една от най-важните форми на любов, която е пряко свързана с това как обичаме и другите, а именно – любовта към нас самите, грижата за нас самите; Agape – според гърците това е най-висшата форма на любов – безусловната любов, която обича въпреки всичко, която не изисква, не очаква и не съди, която е безгранична и даваща.

Любови, които не могат да бъдат дефинирани като по-добри или по-лоши, като правилни или не, но такива, които се изпитват, може би на различни етапи от живота и към различни обекти. Такива, които понякога не могат да се обяснят, а просто се преживяват.

– Как се пише любов? – попита Прасчо.

– Тя не се пише, тя се чувства… – отвърна Пух.

Може ли човек да живее без любов? Вероятно може, но въпросът е как точно живее тогава. Ако си припомним пирамидата на Маслоу с потребностите, любовта е една от необходимите такива, тази, която стои на върха, една от висшите потребности.

В днешно време темата за любовта като че ли се превръща в клише. Може би именно затова всички онези неща, свързани с празника, често биват посрещани с иронична усмивка и бурно недоволство. Защо ли? Може би защото любовта е нещо много интимно, нещо съкровено, чието афиширане сякаш осквернява идеята за това.

Ако изходим от разбиранията на древните гърци, описани по-горе, любовта е безусловна и неизискваща, тиха и постоянна. До колко обаче това е възможно? С Марина си говорихме, че като че ли това е доста непосилно, дори ако приемем идеята, че човек е достигнал високо ниво на себепознаване и себеприемане и успява да преодолее ограниченията, обусловени от идеализираните образи и мечтата за съвършенство. Като че ли безусловната любов не предполага очаквания към другия. Възможно ли е това? Възможно ли е да се живее без очаквания, особено по посока на тези, в които се инвестират толкова много емоции и енергия. Не е ли всъщност 14 февруари едно голямо очакване на всички, които празнуват този ден? Не очакват ли празнуващите да чуят „Обичам те“ в този ден? Да получат „засвидетелстване“, да получат по-специална грижа‚ израз на любовта?  Прави ли това любовта им по-малко истинска и по-малко чиста?

Любов и нужди

Може би важното по отношение на разбирането на любовта е свързано с това с какви нужди влиза човек в това чувство – дали е по-важно да даде грижа или да бъде обгрижен; да получи подкрепа или да даде такава; да се довери или да му се доверят. Вероятно това определя и очакванията и нагласите. Ако нуждата е да даваш, вместо да получаваш, като че ли тогава идеята за безусловност звучи доста по-близо. И обратното – ако нуждата е по-скоро да получаваш, като че ли очакванията са доста по-големи.

Едва ли е лесно да се чака един специален ден, за да изразим това, което чувстваме. Утре няма да е 14-ти – по-малко ли ще обичате другия или ще спрете да обичате? Любовта е тиха – нея я има всеки ден, всяка минута. Понякога не е необходимо да правим каквото и да е, за да я дарим на другия – понякога един поглед, една усмивка носят много повече любов, отколкото каквото и да е друго.

Като че ли проблемът на съвременния човек обаче е по-скоро свързан с това, че не знае как да изразява любовта си или по-скоро по някакъв начин се притеснява и страхува да го направи или да се потопи изцяло в това усещане (и именно поради тази причина не успява да стигне до висшата ѝ форма). Промяната на ценностите и въобще отчуждението като цяло може би са част от проблема. Разбира се, това не означава, че едно време хората не са имали проблеми в това отношение, но като че ли съвременният човек е много по-крехък в това, сякаш себеразкриването и отхвърлянето се превръщат в основни страхове, които диктуват избора на типа любов, сякаш често са спирачка за пълно „потапяне“.

Не са рядкост и ситуациите, в които забързаното ежедневие като че ли превръща  обекта/обектите на любов в даденост. Може би в някаква степен празници от рода на Свети Валентин са именно за това – да нарушат рутината, да подсетят. Разбира се, отново става въпрос за мироглед и разбиране.

Във всеки случай е важно да знаем, че любовта е преживяване, което учи на много и дава много. Дали на 14-ти февруари или не, е хубаво да си припомняме какво влагаме ние в нашата любов и какво получаваме, защото като всяко нещо и любовта се нуждае от грижа, иначе заплашва да се превърне в отровна любов.

Share Button