Частната национална лотария

Със сигурност не сме единствените, които са забелязали как през последните месеци лотарийните билети се разпространиха страшно много. Така наречените скреч карти могат да бъдат открити в учудващо голям брой търговски обекти, в които не сме очаквали да има хазартни продукти. Вероятно голяма част от хората не ги възприемат като такива. Определението в Закона за хазарта е следното (чл. 2 (1)): „Хазарт е всяка игра на случайността, в която има залог и може да се получи печалба или да се загуби залогът“. Моментната лотария (скреч картите) също е включена в това определение.

Лотария

В опит да разберем какво е довело до актуалното положение намерихме статия на в-к „Капитал“, която дава доста подробна информация чия собственост са частните лотарии и как се е стигнало до твърде успешното им разпространение.

След като прочетохме статията, спряхме да се чудим как и защо и помислихме какво означава това за нашата работа.

Лотарията и зависимостта

Хазартната зависимост е напълно реална диагноза и хората, които са запознати с нея, знаят и колко осезаеми са последствията ѝ. Една от стратегиите в хода на лечението е да се избягват високо рисковите ситуации (посещения на игрални зали, употреба на алкохол и др.). Какво става, ако с всяко влизане в бензиностанция, магазин за хранителни стоки, купуване на вестник от будка на тротоара, плащане на сметки или изпращане на писмо, лотарийните билети стоят прилежно подредени до касата? Какво става, ако този човек работи на място, където се продават такива билети?

Ясно е, че всеки вид хазартна игра е проблем за всеки човек, който вече е зависим. Потърсихме и изследвания дали моментната лотария има потенциал да предизвика зависимост. Все още няма голямо количество данни за точно този вид хазарт, но все пак успяхме да открием няколко изследователя, които работят в тази сфера. Според статия на д-р Марк Грифитс към лотарийните скреч карти може да се развие зависимост. Купуването им може да стане повтарящ се навик поради условните рефлекси, които създават, краткия интервал за получаване на печалбата и психологически възнаграждения в съчетание с факта, че не се изискват никакви умения, че са лесно достъпни и евтини.

„Вноска социално отговорно поведение“

Решихме да проверим и каква част от приходите на лотариите отива в държавната хазна, откъдето евентуално би могло да дойде финансиране за лечение на зависимости. Кратка справка в Закона за хазарта показа следното: според чл. 10а (1) „Организаторите на хазартни игри са длъжни да правят годишни вноски за социално отговорно поведение в размер, както следва:

  1. За организатори на онлайн залагания – 50 000 лв.
  2. За организатори на игри в игрално казино – 10 000 лв.
  3. За всички останали организатори на хазартни игри – 5000 лв.“

Според ал. 4 дейностите, които се финансират с тези пари, са предпазване на младите хора от хазарт; превенция и лечение на хазартна зависимост; провеждане на социално отговорна реклама и маркетинг.  Предполагам, че частните лотарии попадат в графата „всички останали организатори на хазартни игри“. Следователно двете частни фирми организатори трябва да внасят по 5 000 лева годишно за посочените дейности. Изразходването на средствата става с наредба на Министерски съвет. Едновременно тъжно и смешно е колко малка сума трябва да отделят организаторите на моментната лотария, която се разпространява буквално навсякъде.

Още по-тъжно и може би по-малко смешно е, че наредбата вероятно няма да се появи и вноските от всички организатори на хазартни игри ще отидат незнайно къде, като се има предвид отношението на държавата към зависимостите, което вече сме обсъждали.

Надеждата за печалба

За хората, които нямат зависимост или няма да развият такава, лотарията също не предлага много. По закон организаторите са длъжни да връщат под формата на печалби 50% от залозите. Големи цветни надписи на лицевата страна на талона обявяват колко големи суми могат да бъдат спечелени. Например 3 печалби от по 500 000 лева. Ако обърнем талона и погледнем малкия скучен шрифт, който определено не е толкова занимателен, колкото предната страна на билета, виждаме, че тиражът е например 15 000 000 броя. Вероятността точно твоят билет да донесе печалба от половин милион лева е 1 към 5 000 000. Да, на гърба на билетите са посочени и останалите печалби, които изглеждат доста щедри. Сега извадете броя печеливши билети от общия тираж и ще се получи нещо като нашия примерен талон по-горе. Рекламите по телевизията също целят да ни накарат да повярваме, че точно ние можем да сме един от печелившите, като дават ярки примери с хора, които са спечелили. Възможно е, но не е особено вероятно.

Разбира се, за да продължават хората да купуват билетите, от време на време трябва да има някаква печалба – най-често стойността на билета. Този принцип е в основата на бихейвиоризма като направление в психологията и има конкретни практически измерения. Желаното поведение се възнаграждава, за да бъде продължено. В този случай печелившият билет води до купуване на още билети. И наистина – когато някой спечели, много често просто използва парите, за да продължи да играе. И тъй като организаторът изплаща едва 50% от залозите под формата на печалби, вероятно, след например два месеца редовна игра, ще сме на загуба независимо от няколкото билета, които ще са ни донесли малка печалба.

Share Button

Специално предупреждение за рисковете от употребата

рисковете от употребатаНе са малко източниците в интернет, където може да се намери информация относно рисковете от употребата на психоактивни вещества (наркотици и алкохол). Нещо повече, тази информация е много лесна за получаване.

Различни институции и организации издават всяка година брошури по този въпрос и ги раздават на различни събития. Експерти посещават училищата и изнасят лекции или обучения на децата, в които наблягат върху рисковете от употребата на вещества. Доста хора се обаждат направо на Информационната линия за наркотиците и алкохола, пишат ни мейли, пишат в чата и форума и направо питат: „Какво може да ми стане, ако взимам това вещество?“

Тази информация е лесно достъпна, но има един риск, който важи специално за България и никъде не го пише.

Рискът да не получиш лечение, когато имаш нужда от него

Повечето от нас са наясно в какво плачевно състояние е здравеопазването у нас. Наясно сме, че социално слабите хора още по-трудно могат да получат качествени или каквито и да е било медицински услуги. Говорихме и за липсата на държавна политика по отношение на наркотиците. Лошото е, че напоследък нещата още по-бързо се влошават.

Когато изброяваме рисковете от употребата на някои наркотици и алкохол, ще кажем на хората, че може да развият зависимост или пък да получат някакъв психиатричен проблем (например психоза). Но не им казваме, че ако това се случи, е много вероятно да няма къде и как да се лекуват в последствие.

Представяме си как протича един хипотетичен разговор, в който им го казваме:

Човекът:
–    Здравейте! Взимам диазепам от няколко месеца, може ли да имам някакви проблеми?
Ние:
–    Да, има риск да развиете зависимост. Диазепамът не бива да се употребява толкова дълго.
Човекът:
–    Аз мисля, че точно това е станало. Опитвах се да го спра, но не успявам.
Ние:
–    Разбирам. Ще ви насоча към някои болници, но имайте предвид, че може да ви върнат.
Човекът:
–    Как така да ме върнат? Нали там трябва да ми помогнат?
 Ние:
–    За съжаление, това е един от рисковете от употребата. Ако станете зависим, може да не намерите място, където да се лекувате.

Или пък се обажда тийнейджър и пита за амфетамините:

Той:
–    Ще ходя на клуб и мисля да опитам. Какво може да стане?
Ние:
–    Има опасност да получите психоза. Ако това стане, пък има опасност да не ви приемат в болница.

Или пък се обажда алкохолно зависим в абстиненция:

Той:
–    От вчера не съм пил, опитвам се да спра сам алкохола, но ми стана много зле. Може ли да ме приемат в някоя болница по спешност?
Ние:
–    Боя се, че е малко вероятно. Опитвали сме много пъти с различни спешни отделения, никой не приема веднага за детокс. Освен ако не си платите или нямате лични връзки. Имате ли такава възможност?
Той:
–    Нямам! Какво да правя, ако не ме приемат по спешност?
Ние:
–    Не искам точно това да ви казвам, но е по-добре да си вземете 1-2 бири и да ги изпиете, за да не получите делир. Последното е опасно за живота.
Той:
–    Но аз най-после взех решение да спра, не искам повече да пия!
Ние:
–    Разбирам, но за съжаление първо трябва да си намерите болница, в която са съгласни да ви приемат за детокс и тогава да спирате. Възможностите, които предоставя системата, не са никак много.

Ден след ден слушаме как хората се оплакват, че ги връщат от болници по различни причини. На едни им казват, че не работят с употребяващи наркотици, а само с алкохол; на други казват, че няма свободни места; на трети, че ако нямат психично заболяване, а само зависимост, няма да ги приемат; на четвърти, че не могат да ги приемат, ако имат придружаващи заболявания. В някои болници пък изобщо не искат и да чуват за каквито и да било употребяващи: „Ако сте само с шизофрения, ще ви приемем, иначе не.“

Обяснението се оказа просто – нямало пари. Държавата отпуска все по-малко за психиатричните грижи и директорите на болниците си правят нещо като списък с приоритетни случаи за прием. С най-нисък приоритет се оказват зависимите и употребяващите алкохол и наркотици. В някои болници последните изобщо са отпаднали от списъка за прием, там не ги искат. Нямат нито пари, нито нерви за тях. Особено ако са идвали в тази болница повече от един път.

Хората ни се оплакват, после разбират, че не можем да променим ситуацията и започват да обвиняват държавата. А ние какво да им кажем? Затова имаме предложение:

Когато специалистите предупреждават хората за рисковете от употребата на наркотици и алкохол, да им казват, че ако нещо им се случи, за тях лечение може и да няма. Така че пиенето и употребата наистина са си на тяхна отговорност.

И децата трябва да бъдат предупреждавани за това, още от малки. Задължително да се включи в обученията по превенция. Една голяма точка от урока за рисковете:

Българското здравеопазване може да ви откаже лечение!

Share Button

С благодарност към себе си

Кога за последно се запитахте: „Кой бях?“. Но не в онзи негативен аспект на носталгия и съжаление по отминалите години.

Непрекъснато говорим за това как трябва да се променяме, да ставаме по-добри, да се развиваме. А спираме ли се след това и с благодарност към себе си, да се потупаме по рамото за добре свършената работа?

Много често, дори без да сме предприели конкретни целенасочени действия към промяна, ние се изменяме. Понякога обстоятелствата ни принуждават. Влизаме в житейски бури, без да сме ги очаквали и от тях никога не излизаме същите. Паднали, ставаме, изтупваме праха и продължаваме. Много често не осъзнаваме колко героично сме се държали и не си отдаваме заслуженото. По-скоро мислим за това – какво още можеше да направя.

Понякога трябва да се спрем за момент. Да спрем и да помислим какво се случи, за да съм този, който съм. Да погледнем с любов и уважение към себе си, без упреци за евентуални по-добри резултати и неоползотворени възможности. Ако сте станали по-точни, по-отговорни, по-дисциплинирани, по-всеотдайни приятели и партньори – поздравете се за това. Ако сте преборили сценична треска, ако сте завършили ново обучение, ако сте усвоили ново умение – поздравете се. Ако сте преборили вреден навик – тогава направо празнувайте свободата си. 🙂

Не пестете комплименти към себе си.

Често сме твърде самокритични и се обвиняваме за какво ли не. За неизказани думи, за пропуснати шансове, за неосъществени мечти. Позволете си лукса поне веднъж годишно да помислите само върху това, което сте променили в позитивна насока. Дори и малките победи са си победи – не ги омаловажавайте.

Равносметката не е свързана само с това – „да видя какво съм пропуснал“. Тя е свързана и с това – „какво успях да постигна“.

Седнете и помислете спокойно върху аспектите, в които сте се развили. Помислете как се е променил животът ви в следствие на тези промени. Помислете и какво ви е коствала тази промяна. След това може да си благодарите за свършената работа. Напишете си благодарствено писмо. С писането нещата някак си се узаконяват.

А ако имате желание, едва след това може да си дадете препоръки. Подчертавам „препоръки“! Нещо като конструктивна самокритика. 🙂 Обвиненията не водят до нищо позитивно, както в междуличностните отношения, така и в отношението към себе си.

Бъде мили… и то най-вече със себе си. 🙂

Благодаря!......

 

 

 

 

 

Share Button

Наркотиците и държавата: има ли държавна политика?

През далечната 1991 г. България се сблъска с проблема на рязко увеличаващия се брой зависими към наркотици. Тогава започна епохата на хероина – нещо ново и страховито за неподготвените български деца и техните родители. Неподготвена се оказа и държавата, която нямаше какво да предложи на първите пострадали. Чак през 1994 г. бе създаден Националният център по наркомании (НЦН), който трябваше да се заеме с решаването на проблема.

НЦН несъмнено се разви и доби експертно знание през годините, осъществи добри връзки с неправителствените организации, които се заеха да лекуват зависимите, и прави усилия да помага. Това, което почти не помръдна, е държавата във високите си нива. А междувременно производството на и търговията с наркотици не губят време. Хероинът вече не е „модерен“, вместо това имаме много марихуана, амфетамини и метамфетамини, както и десетки нови наркотици, които се появяват на „пазара“ всяка година.

Но държавата все така почти не помръдва.

Изчакахме си чакането

Ако липсата на опит и вечната (вече) икономическа криза преди години са били причина държавата да не помага на зависимите, то от доста време това не е актуално. Сега търсим новите причини, но не можем да ги открием. Правителството не дава обяснения за действията и бездействията си, нито пък излиза с официално заявление, че, например, не иска да помага и няма такова намерение. Оттам нататък ние тихо се отчайваме.

Имаше моментна надежда, когато България стана член на Европейския съюз. Вече сме в Европа, ще бъдем като тях, нали? Само че те имат изградени и работещи мрежи за лечение на зависими, министерствата и общините им дават сгради и пари, зависимите имат къде да се лекуват и безплатно, има кой да им подаде ръка. Хората са открили, че лечението излиза по-евтино отколкото пращането в затвор или оставянето без лечение.

Тази надежда също умря. Европа каза: „Щом вече сте в ЕС, повече няма да финансираме вашите проекти за рехабилитационни програми и други услуги за зависими. Държавата трябва сама да си поеме този ангажимент, както сме го поели ние.“ Държавата обаче не пое ангажимента.

Ние пътувахме по стажове при европейските колеги, гледахме какво ниво са достигнали и какво имат и страдахме безмълвно. Безплатно лечение в терапевтична общност? Защитено жилище за бездомните зависими? Безплатен метадон за всички нуждаещи се? Програми за малолетни и непълнолетни? Министерство на социалната политика, което плаща за квартира и осигурява работа? Хубави болнични условия? Лечение вместо затвор? Какви са тия чудеса, ние знаем, че у нас никога няма да станат. Ходим да се учим от колегите как да предлагаме качествени услуги и се връщаме у дома, за да го правим, ама без пари. Не че и това знание не е полезно, просто не можем да работим така вечно.

Ако специалистите се отчайват, то какво правят зависимите и техните близки?

Пострадалите търсят помощ. Съвсем естествено е – когато не можеш да си помогнеш сам, търсиш помощ. Стотици хора се обаждат всяка година на Информационната линия за наркотиците и алкохола. Всичките са уплашени, а някои вече са и напълно отчаяни. Въпросите, които задават, са най-често:

„Лечението в тези терапевтични общности заплаща ли се?“
„Има ли изобщо такива безплатни общности?“
„Защо в нашия град или в близост няма програми като тази (която и да е рехабилитационна програма)? Тук проблемът с наркотиците е много голям.“
„А защо почти всички услуги за зависими са концентрирани в София? Нямаме пари да отидем до там.“
„Защо отказват да приемат моя близък в поредната болница за детоксификация?“
„Моят син отключи психоза заради употреба на амфетамини, но от Центъра за психично здраве го върнаха. Казаха, че не се занимават с употребяващи. Защо?“
„Защо условията в психиатричните болници са толкова лоши?“
„Защо лечението на зависимости не се поема от Здравната каса? Аз съм здравно осигурен.“
„Защо няма места за лечение на непълнолетни зависими? Моят син е на 14, къде да го заведа?“
„Знаете ли, че в училището на нашето дете много голяма част от учениците взимат наркотици? Защо всички си затварят очите? Това са нашите деца.“
„От две години подаваме със съседите ми жалби до полицията, че пред къщите ни продават наркотици. Заплашваха, че ще ме подпалят, докато спя. Защо полицията не иска да арестува дилърите?“
„В нашия град има огромен проблем с наркотиците, те са навсякъде. Младите хора масово употребяват. Срещахме се и с кмета, но той не прояви интерес. Никой нищо не прави, защо?“
„На кого да се оплача, след като не мога в полицията? Оказа се, че дилърът, от който си купува синът ми, е полицай. Той върти търговията в квартала, но ние сме безсилни.“
„Моят син от много години е зависим. Бие ме, взима ми парите, изнесе всичко от вкъщи. Толкова пъти виках полиция, но те все го пускаха. Сега вече дори престанаха да идват. Страх ме, какво да правя?“
„Моят син има тежко психично заболяване и заедно с това е зависим. Но в психиатричната болница, където редовно го приемат, отказват да го лекуват и от зависимостта. Защо? В програмите, където лекуват зависими, пък не го приемат заради психичното заболяване. А и в тях се плаща. Къде да го изпратя?“

държавата
Ние знаем отговора на въпроса „Защо?“, но той с нищо няма да помогне на хората

Можем да им обясним, разбира се, че държавата просто няма политика за борба със зависимостите и за всичко, свързано с тях. Като няма политика, няма и национални програми. Като няма национални програми, няма и как да се отпуснат пари. Държавата едва от няколко години финансира няколко рехабилитационни програми, но така, по съвсем мъничко. Да речем, че 30-40 души годишно успяват да направят лечението си възможно с тази помощ. Останалите, които са стотици хиляди (броим проблемите с алкохола и хазарта също), разчитат на себе си, семействата си или умират.

Това не е отговорът, който българското общество иска да чуе

Отговорът, който обществото трябва да чуе, е че правителството разбира колко сериозен е проблемът и се ангажира с неговото решаване. Че ще има политика, че държавата ще бъде на мястото си, както за да се бори с престъпността, така и за да помага на всички нуждаещи се. Че тази държава ще се грижи за своя народ и няма да изключва от тези грижи цели групи хора, просто защото не са мили и сладки, и никой не ги обича. Държавата няма право да дискриминира.

А пък ние ще си бъдем на мястото и ще продължаваме да си вършим работата. Не отказваме помощ на никого. Ако държавата реши да се включи, то с радост ще приемем.

Share Button

Признаци за употреба – промени вкъщи, в навиците, в училище и работа

В предишни две статии се спряхме на признаци за употреба на наркотици или алкохол, които могат да се наблюдават в поведението и външния вид на нашия тийнейджър. Сега ще погледнем какво се случва вкъщи, има ли промени в навиците на детето и появили ли са се проблеми в училище/работа.

Признаци за употреба на вещества вкъщи или в колата

Ако сте забелязали от дома ви да изчезват неща или сте откривали необичайни предмети, това е добър момент да поговорите със своя тийнейджър за това, което сте забелязали. В същото време е добре да започнете да търсите и други признаци за употреба на алкохол или наркотици.

Променливото настроение и промените в поведението често са нормална част от развитието на тийнейджъра. Но в някои случаи те могат да бъдат индикатори за злоупотреба с наркотици или алкохол. Ако подозирате, че вашият тийнейджър може да употребява вещества, ето някои признаци, за които можете да следите:

–    изчезват ваши лекарства, които са ви предписани от лекар (например успокоителни или приспивателни);
–    изчезват ви цигари или алкохол;
–    изчезват ви пари или ценни предмети;
–    странна миризма в стаята на детето или в колата, след като сте му дали да я кара; намирате бутилки, лулички или бонг на пода или в някое чекмедже;
–    появяват се необичайни пликчета или опаковки, или пък семенца и тревисти сухи остатъци по масата/бюрото;
–    появяват се различни „прибори“ за употреба на наркотици, като лулички, хартийки за свиване на цигари, малки шишенца от лекарства, капки за очи, запалки, импровизирани устройства за пушене (като бонг от подръчни материали), парчета алуминиево фолио, хартиени фунийки;
–    намирате скрити запаси алкохол или наркотици (разноцветни хапчета с необичайни лога по тях, марихуана, малки пликчета с прахообразно вещество).

Признаци за употреба в навиците

Потърсете промени в поведението на тийнейджъра или в личните навици, които могат да подсказват за употреба на алкохол или наркотици. Ако забележите такива, потърсете още признаци или ги използвайте като повод, за да започнете разговор с детето си:

–    миризма на дим (от тютюн или марихуана) в дъха или по дрехите;
–    детето дъвчи дъвка или смуче ментови бонбони, за да прикрие миризма в дъха си;
–    постоянна употреба на лекарства, за да се скрие зачервяване на очите (капки за очи), възпаление на носната лигавица (капки за нос);
–    често нарушава вечерния си час;
–    често остава без пари и иска още;
–    безразсъдно шофиране, инциденти с колата;
–    избягва очен контакт;
–    скърца със зъби (амфетамините, метамфетамините и екстази причиняват неволево стискане на челюстите и скърцане със зъби);
–    заключени врати на гардероба/шкафовете в стаята на детето;
–    излиза всяка вечер;
–    води потайни разговори по телефона, праща SMS-и или говори потайно по Скайп/чати във Фейсбук;
–    неочаквано му се отваря огромен апетит и изяжда голямо количество храна (често се случва след пушене на марихуана);
–    внезапно започва да използва много освежители за въздух, ароматни свещи или тамян/подобни.

По-отблизо: миризма на дим в дъха или по дрехите

Ако вашият тийнейджър се прибере след вечер навън и мирише на дим, не бързайте с изводите – детето ви може да е било заедно с пушачи, но да не е пушило. Ако случаят е такъв, кажете му, че се тревожите заради неговия избор на приятели, но също така му кажете и че вие не бихте искали то да пуши. Но ако дъхът на детето ви също мирише на дим, е сигурно, че то също е пушило.

признаци за употреба Photo Credit: „lighting up“, © 2008 nerissa’s ring, Flickr | CC-BY | via Wylio

Признаци за употреба и проблеми в училището/работата

Обръщайте внимание как се справя вашият тийнейджър в училище; дали има внезапни промени в начина, по който той си подготвя домашните; какво казват учителите или училищната администрация за него:

–    бяга от училище или губи интерес към ученето;
–    успехът му пада;
–    губи интерес към извънучилищни дейности, хобита или спорт;
–    не успява да изпълнява отговорностите си в училище или работа (за това може да има много причини, но злоупотребата с вещества почти винаги е придружена от намаляване на мотивацията. Не забравяйте, че питането няма да навреди.);
–    оплаквания от учители или колеги;
–    разбирате, че в училище/на работа е бил пиян/надрусан.

По-отблизо: бягства от училище или загуба на интерес към ученето

Когато децата пораснат, много от тях смятат, че не е готино да ходиш на училище или да си пишеш домашните. Бунтуващото се или търсещо внимание дете може да избяга от час, за да демонстрира нещо на възрастните. То може също да започне да пропуска часове или да спре да си пише домашните, защото може да има недиагностицирани трудности при усвояване на учебния материал, като например дислексия или синдром на хиперактивност с дефицит на внимание. Тези състояния могат да накарат тийнейджърът да се чувства обезсърчен или глупав.

Но детето, което често бяга от час, може да го прави, за да пие или взима наркотици през това време, а загубата на интерес към училището може да се отдаде на липсата на мотивация, която върви заедно със зависимостта.

Източник

Share Button