Месечни архиви: януари 2016

Къде са ни емоциите?

Posted on by
Отговор

„Добре“, „Зле“ и „Горе-долу“ не са всички отговори, които изчерпват изцяло емоционалните ни състояния. Ако помолиш някой да назове конкретно какво изпитва в момента, това често се оказва трудно. Наблюдаваме този феномен от учениците, с които работим, до възрастните, които консултираме.

Но защо ни е толкова трудно? Може би защото никой не ни учи на това.

Умението да разпознаваш и говориш открито за емоциите си следва да се учи и развива от ранна възраст. Възрастните сме отговорни за това да развиваме емоционалния свят на децата си, да обогатяваме емоционалния им речник и да го изпълваме със съдържание. Езикът ни е богат, добре е да се възползваме от този безценен ресурс.

Близка среща с реалността

Тази седмица бяхме в едно столично училище. Имахме урок с ученици на възраст 16 г. Темата беше именно за емоциите. За да илюстрираме по-добре това, за което ще говорим, направихме следния експеримент: Помолихме класния ръководител, малко след началото на часа, да съобщи на учениците, че на следващия ден ще правят контролно по някой предмет от програмата. След това наблюдавахме автентичните реакции на учениците.

Какво се случи?

Учениците видимо се напрегнаха, някои се ядосаха, изнервиха, имаше възклицания от рода на: „Не е честно! Ние вече правихме.“, „Защо? Какво сме направили?, „Уфффф, пак ли?“, „О-ооо, все ми е тая!“. Имаше и заявки за конкретни действия: „Значи утре съм болен.“, „Няма пък да пиша. Нали вече правихме контролно?!“.

След агонията им, продължила една минута, им съобщихме, че са „жертва“ на експеримент и ги помолихме да опишат как са се чувствали в ситуацията. Отговорът беше почти единодушен: „Ми как? Как? Никак!“.

Направихме им подсказка със следната схема ->

Емоции

 

Ситуацията е ясна – изненадващото контролно. Но че е възможно да изпитат емоция по повод на това, беше трудно за приемане. Сякаш думата „емоция“ е срамна. А с напредването на часа стана ясно, че „самота“, „тъга“ и „срам“ са от най-срамните. Никой не пожела да признае, че някога ги е изпитвал.

Естествено отрекоха и всякакви мисли да са се въртели в главите им по това време, както и да са преживели каквото и да е физически. Всичко беше „Ми никак“, „Нищо“, „О-о, е какво толкова, все ми е тая“.

1107Виж при действието бяха категорични…. и импулсивни. „Ще избягам!“ – това беше посланието. Бягство или нападение – естествени инстинкти за оцеляване. Естествени и животински. Много малко общо с мислещия и емоционално интелигентен човек.

Виновни ли са? Не мисля. Просто никой не ги е научил. Обаче от това, че не успяват да разпознават емоциите си, губят не само те.

Ще приведа и втори пример, който ми направи впечатление наскоро.

Попаднах на радио-дискусия, чиято тема беше свързана с емоционалната интелигентност. Слушателят, който се беше включил, на възраст около 40 г., имаше интересни разбирания по въпроса. Според него, за да си „подхранваш“ емоционалната интелигентност, трябвало да ходиш на „културни неща“ – кино, театър, да четеш. И да, било много хубаво и важно да имаш емоции и да се грижиш за тях. Даже понякога човек имал такава естествена нужда. И той включително.

Явно тезата му беше основана на самия израз „емоционална интелигентност“. Според него, за да я развиваш, трябва да правиш интелигентни неща, които провокират емоционални преживявания. Сигурно е чул, че киното, театърът и четенето са именно такива.

Човекът говори дълго по темата. Явно беше мислил.

Кой губи от това, че не разпознаваме емоциите си? Накратко, отговорът ми е – всички.

Чувствата са и важен източник на информация. При управлението на безкрайния поток житейски избори, пред които сме изправени ежедневно, тяхната роля е решаваща. Ние обаче живеем в свят, пренебрегващ ключовото им значение. Важен критерии за успех е да умееш да разпознаваш и управляваш чувствата си, а от там и действията си.

По темата Дейвид Вискът казва: „Чувствата – повече от всичко ни правят хора. Чувствата ни сродяват.“ Разпознаването на собствените емоции, както и на емоциите на другите, е важен елемент за изграждането на добри взаимоотношения. Да съумяваш успешно да изразиш емоциите, които другият провокира у теб, да усещаш как другият се чувства от твоето поведение, това са умения, които човек трябва да развива у себе си.

Ние сме контролирани много повече от чувствата и емоциите си отколкото предполагаме или признаваме. Освен това не живеем на самотни планети. Нашето поведение неминуемо рефлектира върху някой и провокира в него емоционално преживяване с различен заряд. Нека бъдем отговорни – към себе си и към другите.

 

 

 

Какво е нереалистичният оптимизъм и как се проявява той при употребата на наркотици и алкохол?

Posted on by
Отговор
Една от целите на Национална информационна линия за наркотиците и алкохола (http://drugsinfo-bg.org/bg/) е да разпространява обективна информация относно психоактивните вещества (наркотици, алкохол и лекарства). В повечето случаи предоставянето на информация не е достатъчно, за да бъде разубеден някой да опита дадено вещество или да бъде убеден да се замисли за спиране на вече започналата употреба (в момента не става въпрос за случаите на развита зависимост, тъй като там влияние имат и други фактори).

Фокусът ни е върху следния въпрос: „Защо е възможно хората едновременно да знаят, че дадено поведение е рисково и все пак да се ангажират с него?“

Какви са нагласите на младите хора в Европа относно рисковете от употреба на психоактивни вещества?

Проучване на Евробарометър от 2011 г. показва как се възприемат рисковете от редовната и рядката употребата на наркотици (включително алкохол). Младежите са били запитани в каква степен според тях изброените вещества представляват риск за здравето на човек. Веществата са били кокаин, екстази, канабис и алкохол.

Според резултатите, България се нарежда сред първите 10 страни по дял хора, които смятат, че изброените вещества представляват висок риск за здравето. По всички показатели този дял за България е по-висок отколкото средния за Европейския съюз. Изключение прави само преценката за рядката употреба на екстази. Не е учудващо, че при младежите, които са употребявали нови психоактивни вещества, процентът смятащи, че употребата е високо рискова, е по-нисък отколкото при тези, които никога не са употребявали. Но все пак делът им остава висок.

И въпреки че българските младежи смятат, че употребата на наркотици и алкохол е високо рискова, България заема едни от челните места по употреба на различни психоактивни вещества от 15-16 годишните според последния Европейски доклад за наркотиците.

Osterich-head-in-sand

Какъв психичен механизъм би улеснил съществуването на това противоречие?

Едно възможно обяснение на това разминаване е така нареченият нереалистичен оптимизъм за бъдещи събития. Терминът е въведен от Уайнстийн и означава осъществяване на нездравословно поведение, придружено от убеждението на човека, че точно той не е в риск.

Хората правят социални сравнения, резултатът от които са твърдения като „Аз не пуша толкова, колкото другите и следователно не съм в риск от рак в сравнение с тях“. Един от централните изводи от изследванията на автора е, че хората имат тенденцията да вярват, че е по-малко вероятно негативни събития да се случат на тях, отколкото на други хора. Обратното важи за позитивните събития – считаме, че е по-вероятно те да се случат на нас, отколкото на другите хора.

По-вероятно е нереалистичният оптимизъм да се прояви относно събития, които се възприемат като контролируеми и такива, за които хората имат стереотипи за типичния човек, на когото се случва даденото събитие. Случва се употребяващите да споделят за някакви мерки, които предприемат, и които според тях намаляват риска до пренебрежим. Пример за това може да е твърдението, че винаги си набавят веществото от „проверен“ източник. Наличието на стереотипен образ за човека, който би пострадал, прави лесно разграничаването от него.

Интересното в проведените от автора изследвания е, че хората се съсредоточават върху сравненията с другите, които представят тях самите в по-добра светлина и пренебрегват показателите, по които се представят по-зле. Именно това е един от факторите, които са в основата на нереалистичния оптимизъм. В работата си често чуваме и четем подобни сравнения от употребяващи. Тези, които предпочитат определено вещество, споделят негативни мнения за употребяващите друго вещество или група вещества и се разграничават от тях. Примерно твърдение е „може да употребявам вещество А, но поне не употребявам вещество Б“.

Тъй като хората използват миналия си опит за прогнозиране на бъдещи състояния, те могат да смятат, че щом до сега даден проблем не се е появил, той няма да се появи и в бъдеще. Като пример можем да дадем човек, който пуши цигари и заявява, че го прави от 20 години и е здрав. Следователно цигарите няма да влошат здравето му и в бъдеще.

Нереалистичният оптимизъм вероятно има успокояващ ефект и наличието му е разбираемо – той кара хората да се чувстват в относителна безопасност. Освен това никой не желае да възприема себе си като средностатистически човек, за когото важат всички правила и рискове, които го правят уязвим. Ние всички искаме да вярваме, че точно на нас няма да се случи нещо лошо. Нека не просто вярваме, а да предприемаме действия.

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

За трезвеността и умереното пиене

Posted on by
Отговор

Интервю със Светлана Велкова – клиничен психолог и член на  екипа в терапевтичната програма  на Асоциация „Солидарност“ (http://www.solidarnost-bg.org/) .

– Какво включва трезвеността в днешно време? Можем ли да се отпускаме понякога и да пийваме?

Днес трезвеността често се свързва с пълно въздържание или с липса на проблеми в употребата на алкохол. Нещо, което често може да се чуе – „трезвен съм, разбира се, да не би да смятате, че имам някакъв проблем с алкохола“. Ако се обърнем към тълковния речник, ще открием сходно определение: „Трезвен е който не е пиян (от алкохол). Пие, но остава трезвен.“ Ако се разгледаме двете части на това определение, ще видим, че трезвеността не е пряко свързана с въздържанието, но препратка към въздържанието въпреки това има и това е свързано с характеристиките на специфичната българска ‘въздържателна култура’. Последният подем на въздържателното движение в България е в средата на миналия век в междувоенния период (1920-1934), когато призивът е: „На борба за трезвеност“. Интересно е, че самото въздържателно движение попада и в журналистическото полезрение, най-вече с неговата странност от съвременна гледна точка, която предизвиква най-малкото иронично отношение или липса на критическа дистанция към материята. Днес по-скоро не е актуален въпросът: „дали да пия“, а „колко да пия и да остана трезвен“.

– В този ред на мисли, колко е малкото /умереното/ пиене? Към каква норма е добре да се придържаме, така че да не навредим на здравето си?

В различните държави са приети определени честота и количества на употреба, която се смята за умерена. Поради съществуващите разлики, Световната здравна организация (СЗО) приема, че за пълнолетните жени и всички хора над 65 години умерена консумация е едно стандартно питие на ден, а за пълнолетните мъже до 65 години – 2 стандартни питиета на ден, като не става въпрос за всекидневна употреба. Една единица алкохол е 10 ml чист алкохол. И e важно тук да отбележим, че умерената консумация не означава, че е безопасна, а че рисковете от възникване на зависимост и различни заболявания са по-малки.

DSC_3284

– Казват, че алкохолът има терапевтичен ефект. Отпуска ни след напрегнат ден. Какво е Вашето мнение по този въпрос?

Споделянето има терапевтичен ефект, а алкохолът е вещество, което действа като депресант на централната нервна система. Това означава, че забавя реакциите и функциите на тялото и притъпява усещанията. Но ако имаме нужда от терапевтичен ефект, алкохолът не е нито най-ефективният, нито пък най-безопасният избор. Ако човек има изградени стратегии за това как да се справя с ежедневния стрес, как да се отпуска след напрегнат ден, то тогава приемът на алкохол няма да е начин да се справя с дадена трудност. Но ако е човек, който не може да се справи с дадена трудност, с която животът го сблъсква и търси в алкохола начин за справяне или поне за притъпяване на болката, тогава рискът от развитие на алкохолна зависимост става доста висок.

– Как да разберем дали някой вече е зависим към алкохол?

При употребата на алкохол толерансът и зависимостта най-често се развиват постепенно с течение на времето. Поради тази причина проблематичната употреба не е лесна за разпознаване. Но има маркери, върху които можем да съсредоточим вниманието си. Най-общо казано, когато човек започне да губи контрол върху употребата на алкохол, когато в трудните си моменти изпитва силно желание да пие или не може да извършва ежедневните си дейности и ангажименти, без да бъде „подкрепен“ от алкохола, тогава е важно да потърси лечение.

– Когато става въпрос за трудности при лечение на зависимостта, много често се споменава факторът воля. Какво друго е важно?

Въпросът вече тук не е на воля, или на избор, а на мотивация за лечение. Хората се обръщат за лечение, за съжаление, когато собствената им житейска ситуация или е излязла извън контрол, или те я оценяват като безнадеждна, или пък близките им са им поставили ултиматум. Лечението на алкохолната зависимост най-общо цели човек да разбере какво го е „закачило“ за алкохола, каква трудност или какви трудности му е изглеждало, че с помощта на алкохола е преодолявал и как да усвои нови умения за справяне в такива ситуации.

– Знаем ли колко хора в България страдат от алкохолизъм?

За съжаление нямаме актуална българска статистика по този въпрос и няма да е коректно да даваме цифра.

Според доклад на Центъра за зависимости и психично здраве в Канада, публикуван през 2012 г., през 2005 г. в България е имало около 215 000 зависими от алкохол, като около 185 000 от тях са били мъже (Alcohol consumption, alcohol dependence and attributable burden of disease in Europe: Potential gains from effective interventions for alcohol dependence. Jürgen Rehm, Kevin D. Shield, Maximilien X. Rehm, Gerrit Gmel, Ulrich Frick, 2012, Centre for Addiction and Mental Health). По неофициални данни, вероятно става въпрос за много по-голям брой.

Прави впечатление обаче, че от последните 3-4 години все повече хора се обръщат за помощ именно заради злоупотреба или за зависимост от алкохол. Което вече е стъпка напред, защото алкохолната зависимост е като всяка друга зависимост към психоактивно вещество и е важно да повишим собствената си информираност, което да ни направи по-критични към ситуацията в нашата страна.

– Kакви алтернативи на алкохолната употреба бихте препоръчали? Как да се отпуснем, без да си навредим?

Като си планираме така свободното време, че да имаме и активна, и пасивна почивка. За това ни е необходимо само да поспрем за малко и да се замислим какво ни носи удоволствие, какви дейности ни харесва да вършим и как бихме могли да зарадваме себе си и близките до сърцето ни хора.

 

Интервюто първоначално е подготвено за сайта Puls.bg

Пречистващото въздействие на прошката

Posted on by
Отговор

Един чудесен цитат от книгата ,,Съкровищата на пътешественика“ на Анди Андрюс, който ни напомня за това колко важно и пречистващо е да даваме прошката си дори когато не са ни молили за нея.

Благодарим на г-н Дамян Груев, който го сподели с нас на страницата на Асоциация „Солидарност“ (www.solidarnost-bg.org)

 

,,Твърде дълго прошката стоеше заключена в сърцето ми в очакване да оповестя наличието ѝ при появата на някой, който я заслужава. Уви, смятах повечето хора за недостойни да получат моята прошка – и тъй като никой не ме молеше за нея, аз я пазех за себе си. Сега скътаната прошка покълна в сърцето ми и като развалено зърно даде горчив плод.

Време е да сложа край на това. В този момент животът ми поема към нова надежда и увереност. Аз съм един от малцината в целия свят, посветени в тайната. Знам как да превъзмогна гнева и възмущението и разбирам, че прошката има стойност само когато е подарена. Чрез опрощението аз се освобождавам от демоните на миналото, които така или иначе не са ми необходими, и поставям ново начало.
Ще посрещна деня с опрощение. Ще простя и на тези, които не са ме молили за това.

Колко пъти съм кипвал от гняв заради думите или действията на някой, който не съзнава или не се интересува какво ми причинява! Губил съм безценни часове да си представям как му отмъщавам или споря с него! Сега разбирам каква е истината за този психически тормоз. Яростта, с която съм го подхранвал, често е била едностранна, защото хулителят почти никога не се замисля за обидата, която е нанесъл.

Отсега нататък тихомълком ще прощавам дори на онези, които не разбират, че се нуждаят от това. Дарявайки прошка, аз повече няма да се оставям на безполезните мисли. Отказвам се от горчивината. Ще посрещна деня с опрощение. Ще простя на онези, които ме критикуват и обиждат несправедливо.

Простих си. Животът ми започва отначало.Всеки, който подчинява живота си на мнението на другите, е роб. Аз не съм роб. Вече избрах съветниците си. Мога да правя разлика между добро и зло. Знам кое е най-доброто за бъдещето на семейството ми – и нито заблуждаващите мнения, нито несправедливите критики ще ме отклонят от целта ми.

Критиците на стремежите и мечтите ми не разбират високата цел, която съм си поставил. Няма да допусна тяхното презрение да се отрази на поведението и целите ми. Прощавам им за това, че са лишени от прозорливост и продължавам напред. Вече знам, че чуждите критики са цената, която трябва да заплатя, за да надскоча посредствеността.

Ще посрещна деня с опрощение. Ще простя и на себе си.

В продължение на много години аз бях най-големият си враг. Премислях отново и отново всяка грешка, всяка вярна преценка, всеки провал. Всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка непостигната цел увеличаваше неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше в парализиращата си хватка. Изпитвах разочарование от себе си и допълнително го засилвах, като реагирах с бездействие.

Днес разбрах, че е невъзможно да се боря с врага в свое лице. Ще изтрия съмненията и страховете, които възкресяват миналото. Отсега нататък миналото ще престане да предопределя съдбата ми.

Простих си. Животът ми започва отначало.
Ще простя дори на онези, които не са ме молили за това.
Ще простя на всички, които ме критикуват несправедливо и ме обиждат. Ще простя на себе си.
Ще посрещна деня с опрощение.“

 

Родители или партньори

Posted on by
Отговор

Възможно ли е да сме добри родители, без да имаме добри партньорски взаимоотношения?

 „Ние не искаме да се говори за нашите взаимоотношения с мъжа ми. Искаме само да говорим за това какво да направим за детето си като родители.” Подобно очакване е едно от най-често чуваните от различни родители изискване в процеса на фамилното консултиране. Възможно ли е да сме добри и отговорни родители, без да сме успешни в партньорските си взаимоотношения?

Партньорската роля е сравнително нова и възниква след отделянето на семейството от големия род при преминаването от традиционно към индустриално общество. В традиционното общество брачният партньор рядко е бил личен избор. В брака са се сродявали два рода, имащи общ интерес и полза от него. Целта на брака е създаване на деца, които чрез живота и труда си гарантират оцеляването на рода.

В рода всеки е имал ясно дефинирана роля – мъжете са осигурявали прехраната, жените са раждали деца, грижили са се за дома, за домашните животни, за прехраната, подкрепяли са мъжете в полската работа, възрастните жени са отглеждали внуците и са следели за реда в къщата. Ясното, структурирано и предвидимо ежедневие е гарантирало сигурност за целия род и за отделния човек.

При настъпването на индустриалното общество отделните семейства напускат безопасното родово пространство, често се преместват географски от села към градове и са провокирани да се научат да живеят без подкрепата на роднините си. Постигането на хармонични партньорски взаимоотношения става приоритетно за създаването и запазването на семейство, в което ролите на съпруга и съпругата са ключови. Всяка двойка намира свой начин, опирайки се на опита на рода, но интерпретирайки го и осъществявайки го в нов контекст, работейки и живеейки сами, да създаде семейство.

Съпрузите в семейството имат нови роли, отговорности, които не са дадени един път завинаги, а често се налага предоговарянето им чрез активно взаимодействие с другия заради непосредствения, ежедневен контакт на всеки партньор с променящия се външен свят. В съвременното семейство, например, ролята на бащата става все по-значима за отглеждането и възпитаването на децата, а съвременните жени често отлагат раждане на дете заради избора да се развиват професионално. Често ограниченият лимит от време изисква пренареждане на дневния режим на съпрузите и изисква бърз отговор на това кой от двамата партньори да вземе детето от училище, да се погрижи за храната или да плати неочакван разход.

Семейството осигурява на всеки един от съпрузите възможността да се променя, развива, като това променя и развива и другия партньор. Млада майка се завръща към училище или прекъснатата от майчинството си кариера, което може да наложи нейният партньор да се научи да полага грижи за домакинството, отглеждането на детето и поддържането на социалните контакти на двойката с роднини и приятели.

Взаимоотношенията в двойката преминават през четири етапа, които дефинират как партньорите гледат на себе си, на двойката и на контакта си с другите хора, какви стратегии използват за договаряне помежду си, като тези етапи повлияват и на това как партньорите осъществяват родителските си роли.

В първия етап на привличане и харесване партньорите са фокусирани върху общите неща помежду си, трудностите рядко водят до конфликти, а споровете се преодоляват с лекота. Целта в този етап е да се създадат взаимоотношения на доверие и привързаност между партньорите, които да формират нова двойка.

В следващия етап партньорите имат преживявания на слятост, „аз“ и „ти“ стават „ние“. Постепенно двойката започва да се сблъсква все повече с различия, свързани с отстояването на уникалността на всеки един от партньорите. Преразглеждат се правила, ценности, норми. Този етап подготвя двойката за момента на появата на дете.

В последния етап фокусът попада върху запазване на двойката въпреки различията и пренасочване към личните занимания и проекти в рамките на партньорството. Тук много често различията между партньорите пораждат противоречия и конфликти, които въпреки общите усилия не могат да бъдат решени. Невъзможността на партньорите да се договорят за различията си повишава напрежението в двойката, което се преживява с неудовлетворение, разочарование и обида от съвместното съжителство. На този последен етап двойките са склонни да обмислят или осъществяват раздели.

Оставането в двойката е свързано с допускането на преживяване на личен неуспех в рамките на съпружеските взаимоотношения. Съществува нереалистично вярване в партньорите, че те биха могли да повлияят и променят другия, доказвайки му личната си правота. Невъзможността на партньорите да издържат на нарастващото отчуждение между тях и на интензитета на чувства на безпомощност, провал и вина често ги пренасочва от взаимоотношенията в двойката към взаимоотношенията с детето. Родителската роля става инвестиция за потребността от любов, признание и положителна себеоценка. Партньорската криза е дефинирана във фразата „останахме заедно заради детето“.

Разгръщането на конфликта между партньорите чрез включване на детето и изискването то да вземе страна подкопава родителските авторитети, засилва недоверието в двойката и излага на различни рискове живота, здравето и сигурността на детето. Последният етап във взаимоотношенията в двойката цели всеки един от партньорите да се научи да издържа на несъгласия и противоречия с другия и да насочи енергията си към промяна на себе си.

Успешното преодоляване на кризата в партньорските взаимоотношения води до връщане на двойката във фазата на харесване и привличане, но по един по-зрял начин, в който и двамата приемат собствената си уязвимост. Патрисия Лав твърди, че „тайната на това да чувствате близост с партньора си, когато сте заедно, е да се чувствате близки, когато сте разделени.“

„Tайната на това да чувствате близост с партньора си, когато сте заедно, е да се чувствате близки, когато сте разделени.“

Партньорството е процес, в който чрез доверието и съпричастността в двойката, хората се учат и развиват като отделни личности, като партньори и като родители.

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

Автор: Мая Угрюмова, магистър по психология към СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирала е брачно и фамилно консултиране в системния подход към ПИСЕЛ. Работи с деца, младежи и семейства от 2003 година към различни държавни и общински служби в сферата на образованието, здравеопазването и социалното подпомагане. От септември 2014 г. е психолог към служба „Родители и близки“ в Асоциация за рехабилитация на зависими „Солидарност“ (http://www.solidarnost-bg.org/).