Ретро медицина: LSD

В предишната част на статията се запознахме с приложението на хероин в сиропи срещу кашлица и на кокаин като спинална упойка в началото на миналия век. Днес се пренасяме няколко десетилетия напред.

LSD

Шестдесетте и седемдесетте години на 20-ти век са белязани от силен интерес към т. нар. психеделици – както от страна на учените, така и от тази на употребяващите. Едно от най-популярните вещества в тази група е диетиламидът на лизергиновата киселина или LSD. То е синтезирано за пръв път през 1938 година от Албърт Хофман, химик, работещ за фармацевтичната компания „Сандоз“. Халюциногенните ефекти са разкрити през 1943 година, когато Хофман приема някакво количество LSD по случайност.

LSD и психотерапията за терминално болни пациенти

Едно от потенциалните приложения, които са изследвани през 60-те и 70-те, е за подобряване на качеството на живота на тежко болни пациенти. Публикация от 1973 година описва резултатите от клинично изследване на потенциала на психотерапевтична програма, включваща и психеделици. Участници са били 60 терминално болни от рак, които са получавали LSD или друго вещество (DPT). Изследователите са измерили ефекта на терапията по няколко показателя: депресия, психологическа изолация, тревожност, трудности със справянето, страх от смъртта и болка.

С всеки пациент са били проведени няколко сесии, чиято главна цел е била да се създаде добра терапевтична връзка. Психотерапията била фокусирана върху настоящата ситуация, включително и неразрешени конфликти с близките, проблеми с приемането на диагнозата, прогнозата и смъртта, значителни вътрешни конфликти, които проличавали с развитието на терапевтичната връзка. Провеждани са и срещи с близките, на които те имали възможност да обсъдят своите чувства.

Непосредствено преди сесията с психеделик, пациентите получили подробни инструкции относно естеството на промененото състояние на съзнанието поради приема на веществото и техническите аспекти на сесията. По времето на сесията присъствали терапевтът и медицинска сестра, за да осигурят постоянна подкрепа и насоки на пациента. В стаята на пациентите били донесени цветя и внимателно подбрана класическа музика била пусната по време на сесията за канализиране на емоционалното изразяване, улесняване на отпускането и хода на психеделичното преживяване. В някои случаи били използвани снимки на членове от семейството, за да се подпомогне разрешаването на конфликтите и да се мобилизират позитивни емоции. Вечерта след сесията значими за пациентите хора били поканени, за да споделят с тях края на преживяването.

През следващите дни усилията на терапевта били насочени към интегриране и консолидиране на психеделичното преживяване.

Резултати

Според изследователите резултатите показват подобрение по всички следени параметри – от емоционален дистрес (депресия, тревожност, напрежение, безсъние и ограничена социална комуникация) до облекчение на физическата болка.  Авторите подчертават, че тяхното проучване е пилотно и няма контролна група (група, която не получава лечението, за да се сравни с експерименталната и да се установи колко голям е ефекта на експерименталното лечение). Поради това не е ясно дали подобрението може да бъде приписано със сигурност на употребата на психеделици и колко голяма е ролята на психотерапията като компонент от лечението.

Настоящето

След влизането на LSD в списъците със забранени вещества, подобни на цитираното изследване почти не се провеждат за дълъг период от време. В последните години като че ли има възраждане на интереса към това вещество от научна гледна точка, която може би е свързана и с промяната на обществените нагласи. Едно от доста интересните изследвания показа начина, по който LSD влияе на мозъка и как променя комуникацията между мозъчни структури.

Колкото и любопитни да са резултатите и метода на изследователския екип от седемдесетте години, трябва да имаме предвид ограниченията на изследването, които самите автори посочват, за да не прибързваме и не преувеличаваме евентуалните ползи. Това важи и за всички останали публикации, които подсказват, че дадено психоактивно вещество може да повлияе добре при определено медицинско състояние.

Share Button

Промените и общуването като причини за употреба на вещества

В предишни две статии (тук и тук) говорихме за няколко причини тийнейджърите да употребяват наркотици и алкохол: желанието им да се впишат в нова или избрана от тях среда, емоционалната болка и секса. Сега ще се спрем на други две възможни причини: промените и общуването.

Промените в живота

Промените в живота на тийнейджърите – като преместване на ново място за живеене, развод, пубертет, смяна на училища – често пъти могат да бъдат време на катаклизми, които могат да подтикнат много деца да потърсят утеха в алкохола и наркотиците.

Тийнейджърите, чиито родители им обръщат по-малко внимание, е по-вероятно да употребяват наркотици
Шестият годишен доклад Teens Today разкрива, че тийнейджърите в гимназията, чиито родители обръщат най-малко внимание на промени като пубертета или промени в училището, са в 42% по-висок риск да имат високорисково поведение, включително употреба на алкохол и наркотици, ранна сексуална активност и опасно шофиране. Само 18% от тийнейджърите, чиито родители им обръщат най-много внимание, се захващат с подобни рискови дейности.

Тийнейджърите, чиито родители им обръщат внимание, са по-спокойни
Тийнейджърите, чиито родители не обръщат внимание на промените в живота им, е два пъти по-вероятно да съобщават за ежедневен стрес, а също е два пъти по-вероятно да съобщават, че са депресирани и им е скучно. Проучване показва, че стресираните или депресирани тийнейджъри е по-вероятно да посегнат към алкохола и наркотиците.

Какво могат да направят родителите?

•    Обръщайте още повече внимание на поведението на детето си по време на и след промени като:
–    преминаване от основното училище в гимназията;
–    преместване в друг град;
–    развод на родителите;
–    сериозно заболяване на член от семейството.
•    Засилете наблюдението и общуването по време на такива периоди.
•    Опитайте се да не се изгубите в собствените си нужди по време на големи промени.
•    Насърчавайте открития диалог със своя тийнейджър за неговите преживявания.
•    Редовно отделяйте време, за да оставате насаме с детето си, за да засилвате връзката си и да се забавлявате заедно.

промените

Общуването

Много тийнейджъри употребяват алкохол и наркотици, за да превъзмогнат своята несигурност, за да свалят гарда и да се почувстват социално уверени с другите хора. Някои виждат ходенето на купони като начин веднага да се свържат с група деца, обединявайки се с тях срещу правилата на училището, работата и родителите.

Наркотиците осигуряват незабавно „влизане“ в това, което може да изглежда като желана социална група
Децата, които употребяват алкохол и наркотици може да изглеждат „готини“ на вашия тийнейджър, а употребата на вещества заедно с тези деца може да осигури лесен начин за присъединяване към тази група.

Наркотиците могат да накарат тийнейджърите да се чувстват наистина отворени един към други и свързани помежду си
Децата водят безкрайни разговори за всичко, когато са употребили и може да повярват, че наркотиците са им необходими, за да постигнат такова взаимодействие с другите.

Наркотиците дават на тийнейджърите нещо за правене
Колко пъти сте чували децата си да казват „Скучно ми е?“ Наркотиците дават на тийнейджърите нещо за правене, което често пъти не изисква пътуване до друго място или твърде много пари – просто тихо, спокойно място за шляене.

Какво могат да направят родителите?

•    Насърчавайте детето си и му помагайте да общува с приятели на обществено място, вместо в нечий празен дом.
•    Намерете дейности на детето си, чрез които да общува в здравословна, сигурна и наблюдавана среда.
•    Ако тийнейджърът ви си е поканил група приятели, намерете причина да останете наблизо или да се отбивате често (но не прекалявайте, иначе те няма да искат да идват в дома ви). По-малко вероятно е тийнейджърите да пият или да взимат наркотици, ако знаят, че могат да бъдат заловени всеки момент.
•    Ако детето ви отива на купон, поискайте да ви се обади по средата на вечерта (определете какви ще бъдат последствията, ако не го направи). Вие също можете да му се обадите. Ще бъде по-малко вероятно то да се напие, ако знае, че трябва да проведе разбираем разговор с вас или ако знае, че вие можете да му се обадите по всяко време.
•    Определете вечерен час и налагайте спазването му.
•    Когато тийнейджърът ви се прибере след вечер навън с приятели, погледнете го в очите, подушете дрехите и косата му и го попитайте как е минала вечерта му.
•    Ако очаквате тийнейджърът ви да се прибере, след като сте си легнали, накарайте го да ви събуди (или си нагласете аларма за вечерния му час), погледнете го в очите, подушете дрехите и косата му и го попитайте как е минала вечерта му.
•    Ако детето ви ще преспива в дома на приятел, обадете му се на стационарния телефон там точно преди или след вечерния му час.
•    Ако усетите, че тийнейджърът ви е пил или употребявал наркотици, проведете разговор с него на следващата сутрин, когато вече е трезвен.

Източник

Share Button

Промяната – кога се случва?

Темата за промяната и мотивацията е една от най-дискутираните. Често се питаме – „Какво кара хората да се променят?“ или „Защо въпреки деструктивните последствия от дадени действия, хората не се променят, а продължават стария модел на поведение?“

Склонни сме да мислим, че страданието поражда промяна, но имаме множество примери, които ни опровергават. Хората продължително упорстват в дадено поведение, въпреки че то видимо им причинява множество проблеми и болка, като злоупотребата с психоактивни вещества например. Ние не винаги сме разумни същества.

По този въпрос Фьодор Достоевски казва: „Откъде на всички мъдреци им е хрумнала идеята, че желанията на човека трябва да бъдат нормални или добродетелни? Защо си въобразяват, че той неизбежно трябва да желае онова, което е разумно и полезно?“

При тези обстоятелства по-важен е въпросът: „Защо хората все пак се променят?“

Промяната възниква по естествен начин и фундаментално значение за нея има мотивацията. Сама по себе си мотивацията може да бъде вътрешна и външна – породена от вътрешно желание за постигане на даден резултат или в следствие на външни фактори. По отношение на ефективността вътрешната мотивация е много по-трайна и стабилна от външната, защото се основава на ценности на личността. Мотивацията може да се повлияе от редица междуличностни и вътреличностни фактори, както и от някои интервенции, прилагани от специалисти.

Има поне три компонента на мотивацията за промяна с решаващо значение – готовност, желание и способност.

Желанието се свързва с важността, която отдаваме на промяната. За това може да се мисли и като за степен на несъответствие между настоящото състояние и желаната цел, между това, което се случва в момента, и онова, което е ценно човекът да постигне в бъдеще. До голяма степен желаното има отношение към ценностната система на човек и идеалите, които изповядва.

Понякога човек има желание, но не е способен на промяна. Това е свързано с личните ресурси, както и с външните фактори (обстоятелствата). Понякога човек много добре осъзнава рисковете от поведението си и оценява като важно това да се промени, но не е уверен в способностите си или открива причини във външната среда, които го възпрепятстват. Когато обаче несъответствието стане достатъчно голямо и промяната изглежда важна, човек може да мобилизира ресурсите си и да започне да търси начини да я осъществи.

На пръв поглед изглежда логично, че при голяма важност и способност за извършване на промяната, човек ще я осъществи. Това обаче не винаги е вярно. Много често хората не са готови да извършват промени. Готовността за промяна е свързана с подреждането на приоритетите. Това звучи като „Искам, но не сега.“ Или „Искам, но в момента имам по-належащ проблем.“ В тази ситуация човек може да влезе в играта „От утре“, защото за днес има нещо друго, по-важно. А „утре“, като старт на промяната,  може да не настъпи никога.

ПромянатаИ трите елемента – готов, желаещ и способен – могат да бъдат източник на дилемата „да, обаче…“, тоест искам, мога и съм готов, но все пак изпитвам колебания, двоумя се. Освен че имаме доводи „За“, имаме и някои „Против“. Това забавя или стопира процеса.

Какво все пак отключва промяната?

Най-естественият отговор на този въпрос е, че човек предприема промяна, когато се чувства достатъчно дискомфортно в ситуацията, в която се намира в момента. На втори поглед обаче има достатъчно доказателства от опита, които опровергават това твърдение. За много хора  унижението, срамът, вината, болката, самотата и угризенията не са основните двигатели на промяната и дори биха могли да демотивират човека.

Поведенческите промени настъпват, когато човек ги свърже с някакви вътрешни ценности, нещо важно и желано. Хората често попадат в задънена улица не защото не виждат негативите на ситуацията, а защото имат противоречиви чувства и доводи (амбивалентни са) по отношение на нея. Изходът от ситуацията е свързан с изследване и проследяване на това, което  човек преживява, и онова, което – от негова гледна точка – наистина има значение. Когато питаме някого – „Какво те мотивира?“, всъщност го питаме – „Какво за теб е важно да се случи?“, „Какво ценно ще ти донесе тази промяна?“, „Какво липсва в живота ти в момента?“

Често процесът на промяна е труден и болезнен, защото ни кара да изоставим старите, удобни модели на поведение. Промяната сама по себе си нарушава статуквото и също ни кара да се чувстваме дискомфортно. В процеса на придвижване от старото към новото състояние, човек често се чувства в безтегловност, несигурен, без здрава почва под краката си. Това усещане е плашещо. Ето защо е много важно да оценяваме крайния резултат от промяната като наистина значим и да се доверяваме на изхода от процеса.

Смисълът на промяната е много важен за човека. От друга страна самият смисъл е движеща сила. Промяната, предвещаваща нещо по-добро, е нова цел и посока в живота на човек.

Както твърди Ницше, имайки за какво, ние можем да минем през всички как.

 

 

 

Share Button

Ситуациите на конфликт и конфронтацията

Първа част тук.

Какво имаме в крайна сметка в една ситуация на конфликт: двама души – ти и аз – недоволни, угнетени, неразбрани. Дали това би могло да се промени? Има ли начин, по който всичко би могло да бъде изказано, но така, че да доведе да добър резултат или поне до добра комуникация, в която да запазим собствените си граници и достойнство, както и тези на другия?

Еврика!

Да, има! Има такъв начин! И разковничето се състои в начина на мислене и изразяване. Да започнем оттам, че в една подобна ситуация идеята не е „да бъдеш нахранен“ или „да нахраниш“, идеята не е да критикуваш, колкото да излееш насъбраните негативни емоции и просто да „полееш“ другият с тях, идеята не е да обереш „мръсотията“ на другия.

Идеята е да се разберете. Идеята е да се срещнете и да се чуете, с надеждата да се приемете и евентуално дори да намерите компромисно решение, което да удовлетвори и двете страни.

Как може да се случи това? Като конфронтираме.

конфронтациятаКонфронтацията – колко страшно! Или пък може би не?

Интересно е как всъщност хората се притесняват, да не кажа, че дори страхуват от тази дума и я избягват, още повече самото действие. Само по себе си това е парадоксално, аз лично не мога да разбера как може да се страхуват от нещо, което би могло да им помогне, а да не се притесняват да викат, крещят и да се обиждат. Не е ли много по-напрягаща една ситуация, в която хората не се чуват и комуникацията протича под формата на обиди, обвинения, заплахи? Ситуацията отминава, но нали тези думи остават, както и огорчението и обидата от тях. Или както гласи една българска поговорка: „Казана дума, хвърлен камък!”

Може би тук би било добре да кажа няколко думи за конфронтацията, за да разруша този мит по отношение на това колко „страшна“ е тя.

И така – конфронтацията е конструктивен начин, по който можем да заявим нуждите си, да се отстоим, да споделим чувствата си и да отправим послание към другия, така че той да може да ни чуе. Посредством конфронтацията ние не оставаме пасивни по отношение на поведение, което ни засяга и пречи, паралелно с това се опитваме да се обърнем към другия по начин, по който няма да засегнем личността. Защо това е важно? Защото, ако нашите послания са неконструктивни и засягащи личността, то единственото, което бихме могли да направим, е да задействаме максимално съпротивите на другия и вместо той да ни чуе, ще предизвикаме обратния ефект – рискът от това да се затвори и да ни бойкотира е много голям, както и от това да започне да отрича, да започне да се оправдава и дори да прави напук.

Представете си, че вие сте на негово място (или се сетете за ситуация, в която подобно нещо се е случило и на вас) – някой ви крещи, обижда ви, заплашва ви. Как ще се почувствате? Предполагам, че не е много приятно. А чувате ли нещо въобще?

Агресия – това вече е страшно!

В този случай бихме могли да кажем нещо общоизвестно – агресията поражда агресия. Ако някой ви удря, едва ли ще стоите безпристрастно и ще гледате. В един момент ще се защитите, предполагам. Същото важи и за словесната битка. Ако някой ви „налага” с думи, колкото и търпеливи да сте, в един момент ще „избухнете” и вие (няма как да не отбележа, че всяко правило има изключение, с което бих искала да кажа, че все пак има хора, които не биха реагирали – такива, които владеят самоконтрола си до съвършенство, защото са обучени на това и имат възможността да „преформулират” ситуацията в ума си или такива, които поради особености на психичното функциониране не проявяват твърде висока критичност и адекватност към случващото се).

Така е устроен човек. Такива ситуации събуждат много „задрямали” психични конфликти, биха могли да препратят към стари травматични преживявания и да провокират някои дефицити и особености. Дори чисто на физично ниво човек усеща тази агресия – като болка в гърба, като буца в гърлото, като сълзи в очите; адреналинът му се повишава, възможно е и кръвното да се покачи, пулсът се ускорява, гласът се променя, кожата почервенява, може и да се изпоти, стойката на тялото се променя.

Елементи на конфронтацията

Конфронтацията има няколко основни компонента или по-точно – правила. В нея е важно да говорим с Аз-послания. Какво означава това? Чрез Аз-посланията ние говорим за себе си – за нашите мисли и преживявания, поемаме своята отговорност, а не я приписваме на другия с назидателното „Ти, ти!“. Конфронтацията е отправена към конкретно поведение, а не към личността, тоест причината тя да се провежда е, защото поведението на човека Х. по някакъв начин ни касае и ние не сме съгласни с него. С други думи, ние не слагаме етикет на личността и не отричаме нея.

За да бъде ефективна конфронтацията е важно да изразим своите чувства в нея (хората се свързват едни с други през чувствата и преживяванията си) – тоест, ако искаме да достигнем до другия и той да разбере защо за нас е толкова важно нещо да се промени, е препоръчително да обясним как конкретното негово поведение и действия ни карат да се чувстваме, какво влияние оказват върху нас.

При конфронтирането е необходимо да говорим с факти – да посочим конкретната ситуация, за която става въпрос и да се придържаме към нея, а не да се връщаме назад във времето в търсене на доказателства или както казват възрастните хора: „От сто кладенеца вода да носиш“. Важно е да назовем нуждата си и да обясним, защо промяната във въпросното поведение е важна за нас.

Конфронтацията акцентира върху взаимодействието между хората.

Не е важно да се „отсъди” кой прав, кой крив. Не това е целта на конфронтирането. И е важно да го помним. Конфронтирайки, ние трябва да имаме ясната идея какво искаме да постигнем и защо го правим.

Владеенето на умението за конструктивно конфронтиране ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

Следва продължение

Share Button