Загуба

Дъжд

Капките дъжд барабанят по стъклото на прозореца. Навън е мокро и студено. Забързани хора с чадъри вървят по тротоарите и не виждат нищо около себе си. Навън е пролет, но времето с нищо не го подсказва. Мрачно и тягостно е. Сиво и потиснато е. Гледаш през прозореца, но не виждаш. Не усещаш миризмата на дъжд по нагрятия асфалт, не усещаш мириса на цъфналите дървета, не усещаш аромата на горещото кафе, в чашата, която държиш, не чуваш телевизора, който говори от другия край на стаята, забравяш, че котката се е сгушила в скута ти и нагрява така приятно, не долавяш съблазнителния аромат на прясно изпечения пай в другата стая, който направи по-рано следобед някак по инерция и машинално, като че ли няма значение, че семейството ти е в другата стая и сякаш не чуваш какво си говорят. Всичко това няма значение сега.

загуба (2)Другаде…

Няма, защото ти си другаде, далеч. В един свят, в който всичко това – дъждът навън, уютът вкъщи – те нямат значение, така както няма значение нищо, защото в теб е мрачно и тягостно, сиво и потиснато, защото твоите сълзи се стичат в душата ти, така както дъждовните капки, защото ти страдаш и болката е такава, каквато никога не е била, защото загубата е безвъзвратна и непоносима. И всичко е празно. И няма значение кой какво ти казва. Безсмислено е!

Много са…

Може би няма смисъл да ти обясняват за фазите на скръбта, за отричането, гнева, вината, депресията, приемането и това, че най-вероятно последните седмици живееш като насън и все още си в отричането.

Може би няма смисъл да ти казват, че загубите в живота са нещо неизбежно и за съжаление са неизменна част.

Може би за теб не е важно в момента, че всъщност в живота ти е имало много други загуби, за които дори не си даваш сметка.

Може би няма особен смисъл да ти се казва, че първичната травма и загуба са били още по време на първите ти глътки въздух, когато реално се случва най-голямата загуба – тази от сигурността на майчината утроба, загуба, която някои оплакват цял живот и не могат да я приемат (макар и несъзнавано).

Може би няма смисъл да ти се казва, че всъщност загуба е бил и моментът, в който инфантилните ти детски очаквания и представи са се сблъскали с изискванията на реалността и е настъпил моментът, в който разбираш, че не си център на света или поне не единственият.

Може би няма смисъл да разбираш, че първият ти неуспех е бил и първата ти загуба, свързана с представата и разбирането ти за предела на възможностите ти.

Вероятно няма особено значение, че краят на връзката ти с първата ти любов е бил също една съществена емоционална загуба.

Вероятно в този момент не си спомняш и не те вълнува, че когато за първи път не те одобриха на интервю за работа скърбеше.

Вероятно забравяш, че скръбта я имаше и когато напусна първата си работа.

Едва ли е важно за теб в момента, че всъщност съзнавано или не, животът ти, изборите, които правиш или не правиш, решенията, които вземаш или не вземаш, всъщност са продиктувани и провокирани именно от страха от загуба – дали от загубата на любовта на важна за теб фигура, дали от загуба на самата фигура – в реален или психичен план, дали от загубата на фантазия, дали от загубата на собствената си цялост.

Сигурно има още много раздели и загуби в живота ти, които сега изглеждат незначителни, за които дори не си спомняш. Вероятно има и такива, които сега напомнят за себе си и като че ли те дърпат назад.

Вероятно вината те разкъсва. Преживяването за самота е водещо.

Като че ли не можеш да си намериш място. Сякаш тялото ти не е твое. Като че ли всичко предизвиква дискомфорт и негативните преживявания са водещи. Тревожността понякога ескалира до непознати за теб предели. Сякаш околният свят се променя. Настъпват редица промени с теб и около теб.

Вече се е слувало, но си се справил…

Може би в този момент не си помняш и ти се струва невероятна идеята, че можеш да излезеш от това състояние. Сякаш болката, тъгата, гневът и ядът нямат край. Сякаш те поглъщат и заливат. Безпомощността те сграбчва и някак не те пуска. Всичко се слива и е еднакво. Празнотата. Пустота. Безвремие. Пустош.

Уви, животът е пълен с такива ситуации. Предстоят още много загуби. Лъжа и заблуда би било да мислиш, че няма да боли и няма да страдаш. Така както не би било вярно и това, че ще мине бързо. Не е вярно, че ще забравиш.

Не бива обаче да забравяш, че вече е имало подобни ситуации. Че те са преживяни. Че освен загубата е имало и това, което остава след нея – споменът за преди това, че остава това, което е занапред. Едва ли има нещо, което би могло да компенсира загубата, болката. Но има причини, заради които си заслужава да продължиш. Не ги забравяй!

Приемане…

Най-добрият начин да преминеш през това е да го преживееш. Потискането на това, което преживяваш, няма да промени същността на чувствата. Омаловажаването или замаскирането на емоциите също няма как да ги премахне. Отлагането на това да ги изведеш извън себе си понякога би могло да усложни състоянието ти и да засили преживяването за обреченост. Изплачи го, извикай го, но не оставай там.

Депресията може да бъде уютно убежище, но тя поглъща. Не е лесно да се примириш. Не е лесно да приемеш. Но не е невъзможно. Рецепта няма. При всеки е различно.

Огледай се! Виж нуждите си! Ако затъваш много – потърси помощ! Прави нещата като че ли. Не излизай от реалността – тя ще те държи и ще ти помогне да се справиш. Дай си време. Не се отказвай от другите неща в живота си. Спомняй си – спомените ще ти носят болка, но и ще ти помогнат да продължиш напред. Говори! Говори за загубата си и за болката си с всеки, който иска да те изслуша – това ще ти помогне да изкараш емоциите от себе си, ще ти помогне да свикнеш с мисълта, ще ти помогне да се примириш и приемеш.

Не забравяй, че състоянието ти е нормално! Нормално е да боли, нормално е да страдаш, нормално е да си позволиш да го приемеш.

Дъждът спря.

загубаАвтор: Росица Долапчиева- Кайрякова

Share Button

В клиниката за лечение на хазартна зависимост – 2

В предишната част на статията за единствената във Великобритания Национална клиника за лечение на хазартна зависимост на Националната здравна служба (NHS) д-р Баудън-Джоунс разказва за случаите, с които най-често тя и колегите ѝ се сблъскват. Този път тя хвърля светлина върху възможностите за лечение.

Опции за лечение на хазартна зависимост

Повечето хора в клиниката за лечение на хазартна зависимост са в групова програма с когнитивно-поведенческа терапия, където говорят за своите преживявания и им се предоставят стратегии, с които да избягват изкушенията. Ако семействата са съгласни, се включват в семейна терапия, която също е полезен инструмент. Около 60-70% от пациентите не залагат, когато приключват лечението и продължават да не го правят 6 месеца по-късно.

Но психологическото лечение невинаги работи. По време на следобедна сесия д-р Баудън-Джоунс се среща с мъж на около 30 години, който преди се е справял добре в груповата терапия, но е имал сериозен срив и иска да опита медикаментозното лечение. Започнал е да залага отново, след като е осребрил чек миналата седмица.

хазартна зависимост

„Осребрих чека, защото имах нужда от пари. Имах махмурлук и не бях в състояние да взимам добри решения. Достъпът до 200 лири беше достатъчен, за да ме провокира“, казва той. Твърди, че има мисли за самоубийство заради завръщането към хазарта. „Преминах през доста тежък период миналата седмица след срива. Способността ми да се справям не беше на ниво“, споделя той с Баудън-Джоунс. Той пътува от град на 50 мили от Лондон, за да получи специализирана помощ в клиниката. Въпреки че има благотворителни организации, които предлагат лечение, хората имат доверие на NHS.

Предписана му е половин доза от лекарството, за да го взима всеки ден след закуска. „То въздейства на пътищата за възнаграждение; блокира чувствата, когато човек започне да мисли за залагане“, му обяснява тя. „Ако видиш букмейкър или машина, това предизвиква вълнение. Това лекарство ще блокира пътя за възнаграждение и няма да го усетиш. Ще потисне удоволствието от тази дейност и ще ти позволи да се концентрираш върху други неща.“

Следващият пациент казва, че е удовлетворен от това, че е спрял да играе хазарт напълно след само една сесия в клиниката. Влага цялата си енергия в поправка на антики и е взел автобуса от Бристъл за тази среща. Нетърпелив е да представи услугите си доброволно на други пациенти. „Не съм залагал от седем или осем седмици. Направо не е за вярване. В миналото съм бил в резидентни общности и съм участвал в срещи на анонимните зависими от хазарт. Нищо не проработи.“ Когато той ѝ казва, че спестява за ваканция, това буди тревога; тя го предупреждава да не се отпуска или да се счита за излекуван.

„Колкото повече пари спестяваш, толкова по-голям става рискът за теб. Правя това от години. Зависимостта към хазарт е коварна; никога не можеш да се отпуснеш около пари. Тези повредени вериги в мозъка ти са там от години и са се превърнали в утъпкани пътища. Сега си ги блокирал, но ако зависим към хероин каже, че е чист, но има скрит хероин вкъщи, това е риск. Същото е и с парите.“

Тя му препоръчва да се свърже с банката си и да поиска да забавят значителните преводи към него с три дни, за да предотврати спонтанното завръщане към хазарта. Контролът на стимулите е ключов елемент от стратегията на клиниката – помагат на пациентите с много практически техники, за да стане по-трудно за тях да имат достъп до средства и да намерят възможност да залагат.

Зависимостта към интернет

В последната година интересът на Баудън-Джоунс да помага на хазартнозависими се е разширил до зависимите към интернет. Тя търси финансиране, за да основе друга клиника, която ще ѝ позволи да помага на хората, чиято употреба на интернет е достигнала нездравословно ниво. Хора често се обаждат в клиниката за свои роднини, които са развили зависимост към интернет – най-разпространена е зависимостта към игри, но има и към порно, компулсивно пазаруване и социални мрежи. „Геймърите стигат до най-големи крайности. Те се отказват от всекидневието си. Зависимите играят по 12-14 часа на ден, забравят да се хранят, отпадат от университета си, губят работата си – не говорим за някой, който губи малко време в интернет. Особено проблематични са игрите, които събират заедно хора от различни часови зони и държави, защото това прави спирането трудно по което и да е време.

„Колкото повече такива заявки получавахме, толкова повече мислех за друга клиника. Това е разстройство също като хазартната зависимост. Разочароващо е да казваш не. Знам, че когнитивно-поведенческата терапия би работила много добре в тези случаи.“

Набирането на средства ще е трудно. NHS прави съкращения на бюджетите и има малко пари за подобни начинания. Когато клиниката отвори през 2008 година, това беше „златна епоха за зависимостите“. „Националната здравна служба е сериозно затруднена да обръща внимание на нови заболявания, защото се налага да използва всичките си пари за лечение на алкохолна и наркотична зависимост.“

Последният пациент за деня

Последният пациент за деня е жена в средата на четиридесетте си години, която залага от 25 години и е изгубила 10 000 лири тази година. Тази седмица е отишла с 10 лири в игралната зала и е изгубила и тях.

Пациентката се чуди дали може да започне лечение с налтрексон, което според нея звучи като чудо, но не е много вероятно да ѝ бъде предписано поради това, че тя приема и други лекарства.

„Последните четири месеца бяха извън контрол. Хазартът ме разсейва от другите проблеми, които имам“, казва пациентката. Нейният най-ранен спомен е за игра на покер с баща ѝ за джобни и свързва хазарта с топло и щастливо време в нейното детство.

„Когато чуваш историите, осъзнаваш, че зависимостта не се случва независимо от обстановката. Това са хора, които са израснали в домове, в които вече е имало значителна игра на хазарт; това често са хора, които имат генетична предразположеност към хазартна зависимост, хора, които са преживели сексуален, физически или емоционален тормоз. Виждаш човек, който е развил зависимост, но почти винаги това се е случило на фона на други неща, които я правят разбираема от психиатрична гледна точка“, казва Баудън-Джоунс.

„Обичам своите пациенти. Никога не се уморявам и не изпадам в бърн-аут (т. нар. професионално прегаряне). Обичам да прекарвам време с тях.“

Източник

Share Button

В клиниката за лечение на хазартна зависимост на NHS, Великобритания

Петъчното обсъждане на нови случаи в Национална клиника за лечение на хазартна зависимост на Националната здравна служба на Великобритания (NHS) предлага ясна картина защо тази зависимост е такава катастрофа за болните и техните семейства.

хазартна зависимост

Новите пациенти

Първият нов пациент е мъж на 60 години, който сам е решил да се свърже с клиниката, мотивиран от чувство на отвращение към себе си след като е бил хванат да краде от портмонето на жена си; той наскоро е ударил дъщеря си, когато тя го конфронтирала и никоя от тях сега не му говори. Той мисли, че вероятно е изгубил около 150 000 лири през последното десетилетие и дължи около 3 000 лири; някак е успял да задържи работата си, но заради смените му е трудно да посещава терапевтичните групи. Той има мисли за самоубийство.

Следващият мъж е на около 40, механик и живее във временно жилище за бездомни, защото залага и губи всичките си пари всяка седмица. Изгубил е 50 000 лири и казва, че не залага само когато е в болница (това се случва относително често поради сложно психично разстройство). Той е особено привлечен от рулетките, които в последните 5 години са се превърнали в доходоносен бизнес за букмейкърите. Доскоро е мислел, че е по-умен от машините, въпреки че сега счита, че вероятно не е като се има предвид колко пари губи. Той също е много потиснат.

„Той няма работа, семейство, живее в стая някъде. Никой не го е грижа за него. Има причини да е депресиран. Единственото място, където се вижда с хора, е в игралната зала“, казва основателката на клиниката, психиатърът Хенриета Баудън-Джоунс.

Следващият нов пациент е като 20% от тези в клиниката – банкер, на когото му е трудно да прецени къде е линията между неговото залагане (залага на валутния пазар) и рисковете, които трябва да поема като част от работата му. Той е изгубил 200 000 лири собствени пари за три години и продължава да залага в опит да си върне загубеното. Стресът вкъщи е станал толкова силен, че той го описва по следния начин: „Като да живееш в тенджера под налягане.“ По време на предварителната оценка в клиниката, той упреквал финансовите пазари за това, че не са по-предвидими.

„По-трудно е за банкерите да признаят сериозността на заболяването си, защото финансовият риск е част от всекидневната им работа. Той не осъзнава собственото си поведение“, казва д-р Баудън-Джоунс и препоръчва той да бъде записан в програма за групова когнитивно-поведенческа терапия. „Трябва да го накараме да осъзнае, че е също като останалите хора, че не е специален. Не мисля, че трябва да продължи да работи като банкер. Не е добро място, на което да е, не и в такава обстановка.“

Проблемът с хазарта във Великобритания и откриването на клиниката

Около 15 човека с хазартна зависимост биват насочвани към клиниката всяка седмица от страната; всяка година между 750 и 900 човека започват лечение. Повечето са мъже в тридесетте или четиридесетте си години; около 70% от тях работят. „Въпреки това до времето, в което ги виждаме, те вече са загубили работата си или професионални възможности заради хазарта и често се случва да са влошили важни взаимоотношения. Обикновено са много стресирани и изпитват вина, когато погледнат негативните последици върху работодателите си, съпругите си, децата си.“

Повечето пациенти харчат парите си на машини-рулетки на главната улица (познати са като терминали за залагане и често биват описвани като крек-кокаина на хазарта заради бързината, с която могат да бъдат загубени големи суми) и онлайн спортни залагания. Достъпността на онлайн залаганията е повишила популярността на спортните залагания през последното десетилетие. Докато преди 15 години хората са можели да залагат само на крайния резултат от играта при букмейкъри, сега могат да залагат онлайн на разнообразие от сценарии в играта, което прави гледането на спортове много стресиращо за зависимите.

Баудън-Джоунс, която преди е специализирала в областта на зависимостите към алкохол и наркотици, е основала първата и единствена клиника за лечение на хазартна зависимост на NHS със средства на Central and North West London NHS Foundation Trust през 2008 година. Било е ясно, че има отчаяна нужда от такова заведение поради нарастващите опасения за все по-голямото разпространение на супер-казина и лесния достъп до игрални зали. Тя е подходила иновативно и е експериментирала с прилагане на лекарство, което потиска силното желание за употреба на психоактивни вещества – налтрексон. То бива предписвано на алкохолици и зависими към хероин. Това е последният възможен вариант за зависимите от хазарт, чието заболяване не се е повлиява от интервенциите на клиниката.

Ако резултатите са положителни, тя иска NHS спешно да финансира клинично изпитване на лекарството. „Всеки ден, в който отлагаме, семейства се разпадат. Хора губят семейните си домове, страдат от домашно насилие, извършват престъпления. Всеки ден за хазартната игра е важен, защото животът се съсипва бързо.“

Въпреки повишената информираност за опустошителните ефекти на проблемното залагане, има несигурност дали броят на зависимите се увеличава. Според едно проучване във Великобритания има около 450 000 зависими от хазарт – около 0,9% от населението. Въпреки растящите приходи на индустрията, това число изглежда, че остава стабилно. Очаква се ново проучване това лято да изясни този въпрос. Обажданията към Националната линия за хазарта отчита 18% увеличение в броя контакти през 2014-15 година и 39% увеличение на хора в процес на лечение.

Грижата за семействата

Клиниката помага и на членове на семейството (обикновено жени), които се затрудняват да се справят с последиците от залагането. Една жена е отишла, за да потърси съвет и се надява да помогне на съпруга си, който е залагал през по-голямата част от живота си в зряла възраст, но успешно го е крил от нея допреди няколко години. „Домашната обстановка е много променена и напрегната. Те не си говорят вечерта, той спи в друга стая. Тя иска да остане с него заради децата, а той прекарва повечето си време в игри на компютъра или гледайки футбол“, обяснява психологът, който е провел оценката.

Баудън-Джоунс подчертава разликата между този стремеж да се прикрие проблем с хазарта с растящата отвореност към алкохолната зависимост. „Хората обикновено не споделят за проблема си с хазарта, когато срещнат някой нов човек. Ние искаме да премахнем стигмата. Ако хората можеха да кажат „Имам проблем с хазарта“ по същия начин, по който казват „Аз съм алкохолик“, това би ги защитило – хората нямаше да им дават да управляват пари… Семействата страдат много заради хазарта. Губят домовете си, децата са потиснати“.

И друга жена е поискала помощ. Въпреки, че е имала някаква представа за залаганията на съпруга си преди да се оженят, тя казва, че разбирането ѝ е било много наивно и чак наскоро е разбрала, че той е натрупал огромни дългове. Преди няколко седмици той е бил хванат да краде обувки и ѝ е признал, че често краде, за да спонсорира залаганията си. Според психолога тя казва, че той не е поел отговорността и това я кара да чувства, че е нейна задача да го спре да залага. Трудно ѝ е да се справи и се чувства тревожна през цялото време.

Очаквайте продължението на статията.

Източник

Share Button

Как зависимостта към наркотици засяга мозъчната химия

Какво се случва в мозъка, когато се развива зависимостта?

Д-р Тимъти Хъкъби

В края на 90-те години на ХХ век екип от лекари и изследователи в Университета на Пенсилвания във Филаделфия (САЩ) провежда проучване, което открива активност на нервните клетки в мозъците на зависими от кокаин всеки път, когато последните гледали знаци, свързани с кокаин. Тези знаци – обикновени проблясвания, скрити между кадрите на филм, показвали кокаин и употреба на кокаин. И въпреки че повечето от знаците биха останали незабелязани от другите хора, резултатите показали, че пътищата, свързани с възнаграждаването в мозъка на изследваните, светвали от активност.

Ако този вид мозъчна дейност се случва, когато някой зависим от наркотици гледа изображения на предпочитания наркотик, представете си отговорът на мозъчната система за възнаграждаване, когато наркотикът е точно пред очите му. Що се отнася до зависимостта, знаем, че в мозъка протичат мощни процеси.

В мозъка има две части: лимбичната система, която се смята за по-примитивна, и неокортексът – съвременният мозък. Лимбичната система контролира нашите инстинкти за оцеляване и автономните функции, като реакцията „бий се или бягай“. В същото време, неокортексът изцяло се „занимава“ с пространственото мислене, ученето, езика и съзнателната мисъл. Поради тази причина неокортексът има по-голям контрол над тялото – той може да казва „Да“, „Не“ или „Може би“, докато лимбичната система е винаги включена и готова да действа.

Когато дойде зависимостта, тя подвежда мозъка да създаде нова операционна система. Зависимостта бавно развива едно изопачено възприятие за оцеляване, а именно, че мозъкът се нуждае от възнаграждаването, което единствено наркотиците могат да му дадат и че това е решаващо за оцеляването. „Да, аз трябва да продължа да взимам наркотици. Трябва да продължа да пия“, често си мисли зависимият.

Тази нова система е много устойчива и много надеждна. Частта от мозъка, която поддържа биенето на сърцето и работата на органите, сега поддържа силна нужда от употреба на наркотици. В този момент зависимостта се е превърнала в заболяване, защото е променила физическата структура и функцията на мозъка.

зависимостта

Всичко се свежда до химия

Зависимостта, както е дефинирана от Американското общество по зависимости (American Society of Addiction), е първично хронично заболяване на мозъчните системи за възнаграждение, мотивация, памет и свързаните с тях. Много от зависимите пациенти казват, че се чувстват безсилни пред тази нова система, която е поела контрола.

Злоупотребата с вещества „отвлича“ пътищата на възнаграждаването, свързани с мозъчните допаминови вериги. При нормални обстоятелства допаминът се отделя в мозъка по време на активности, решаващи за оцеляването – като хранене, секс и социално взаимодействие. Но нивата на допамин, отделяни при тези активности, са нищо в сравнение с количеството, което се отделя, когато някой взема наркотици като метамфетамини, кокаин и хероин.

Тези вещества влияят на мозъка по драстичен и незабавен начин. След време отделяните нива допамин не са достатъчни, за да предизвикат същото удоволствие, така че употребяващите трябва да вземат повече от наркотика, за да изпитат удоволствието. Това в крайна сметка предизвиква необратими промени в мозъка.

За колко време един човек става зависим е тема на разгорещен дебат, но няма съмнение, че това зависи от генетиката и средата на индивида. Зависимостта, без значение от какъв вид, не е просто поредица от лоши избори, а заболяване, което държи в плен своите жертви.

Д-р Тимъти Хъкъби е Медицински директор на Orlando Recovery Center и член на Американското общество по медицина на зависимостите (American Society of Addiction Medicine). Той е световно признат за приноса му в лечението на зависимостите.

Източник

Share Button

Насила можеш да вземеш, но не и да дадеш

С нас редовно се свързват близки и роднини на употребяващи и зависими, силно притеснени и в безизходица. Едни от най-често задаваните въпроси са свързани с това как да спасят близкия си, как да го излекуват. В отчаянието си хората се нагърбват с непосилни задачи и отговорности. В желанието си да бъдат полезни стигат до крайни решения като тайно лечение, отвари, врачки, магия и др.

Безсилието и отчаянието не са най-добрите съветници, а и ние хората често имаме склонност да влизаме в ролята на спасители. Впускаме се да правим непоискани добрини, дори да ги натрапваме.

А когато става въпрос за близки хора, дори изпадаме в още по-големи крайности. Сякаш се опитваме да изземем кормилото за управление на чуждия живот и да го насочим в посока, която ние смятаме за правилна. И така дърпаме ли, дърпаме руля към нас, а човекът тегли ли, тегли в друга посока. Убедени в собствената си правота и добри подбуди, ние се ядосваме, чувстваме се безсилни, неоценени, изпадаме в отчаяние.

Трудно е да гледаш как някой обичан от теб човек погубва живота си и е естествен подтик да се опиташ да го „вкараш в правия път“. Но може би сте чували, че „делото за спасяване на давещия се е дело на самия давещ се“. Човек сам трябва да поиска да се спаси. Да потърси помощ. Или поне да пожелае да я приеме, когато му се предложи.

Да приемем хипотетично, че зависимостта е заболяване, което може да се излекува с едно магично хапче. Даваме го на някого и той вече не е зависим. А после какво? Вече не е самотен, няма проблеми с комуникацията, разбира и приема емоциите си, става по-уверен в себе си като цяло, по магичен начин изчезват всичките му дефицити. Той става нов човек и заживява щастливо. Не, това не става с едно магическо хапче. Не, ние няма как да излекуваме живота на някой друг.

По този въпрос д-р Ван Циенцюн казва: „Дори да излекуваш болестта на другия, не можеш да спасиш съдбата му.“

„Дори да излекуваш

Зависимостта не е само физическият копнеж за дадено вещество. Болестта не е само физически симптоми. Не е като обрив, който просто преминава, когато се намажеш с нещо. За съжаление, причините за зависимостта са дълбоки и психологически. Човек трябва да пожелае, да прояви воля, търпение и упоритост, за да „спаси съдбата си“. Да бъде отговорен за себе си. Това не е задача, с която може да се нагърби някой друг. Това не е и отговорност на някой друг. Няма значение колко сме близки. Няма такова нещо, като „аз знам кое е най-добро за теб“.

Най-доброто за мен е това, което Аз смятам, че е най-доброто за мен, дори и това да включва употреба на вещества и непрестанни купони.  А реализирайки най-доброто си Аз, си понасям отговорността за избора. Следователно никой не трябва да се чувства виновен за нечии решения.

Няма нищо по-човешко и хуманно от това да изразиш загриженост, съчувствие, да се опиташ да разбереш гледната точка на другия, да предложиш помощ и подкрепа, но не можеш да му натрапиш собствените си възгледи за това, как трябва да изживее живота си. Не можеш и да се нагърбиш със задачата да живееш вместо него, да носиш неговите отговорности. Особено когато това е зрял, пълнолетен човек.

Винаги трябва да си даваме сметка, къде приключвам Аз и къде започваш Ти. За да не се претопяваме един в друг. За да си гарантираме свобода. За да сме наясно докъде се простират отговорностите и вините ни. Насила не можем да набутаме добрите си намерения, защото щом са насила, тогава те вече не са добри. А понякога се обръщат срещу нас и си плащаме за даденото непоискано.

 

 

 

Share Button

Конфронтирането като терапевтичен инструмент

Втора част тук.

Конфронтирането е умение, което ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

конфронтиранетоКонфронтирането всъщност е един много мощен терапевтичен инструмент. То е едно от „оръжията” на редица терапевтични програми за лечение на зависимости; използва се в групите за личен опит, в когнитивно-поведенческата терапия и т.н. Всъщност, оказва се, че не малка част от хората, които имат някакви психични проблеми и трудности, имат сериозни затруднения в конфронтирането.

Причината за това е, че конфронтирането, както вече многократно споменахме, е пряко обвързано с емоционалните преживявания на хората, с техните чувства. А повечето хора се въздържат да говорят за чувствата си или не го правят по конструктивен начин. От друга страна това са и особености, наложени от културата и възпитанието ни. Сетете се колко пъти сте чували „безценния” съвет: „Не трябва да показваш как се чувстваш! Дори да ти се плаче, стискай зъби! Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това.” Също така не малка част от хората не знаят как всъщност да изразят негативните си чувства по начин, който да не бъде деструктивен или себеразрушителен.

Именно затова конфронтирането е толкова силно и въздействащо. Защото то позволява на хората да изведат от себе си натрупаните чувства по „добър” начин, в конкретната ситуация, „тук и сега”. По този начин се предотвратява внезапното и понякога неадекватно „избухване” в резултат на натрупване и невъзможност за разтоварване на напрежението. И ако се заловим за споменатото вече изречение „Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това!“, бихме могли да кажем , че всъщност по-страшното е, именно когато другите не знаят.

Вероятността да разберат чувствата ни в момента и дори да се идентифицират с тях е много по-голяма, отколкото да разберем и да си обясним факта защо някой избухва от нищото или за нещо дребно, или защо просто ходи като буреносен облак, без да обелва дума, или защо когато (уж) всичко е „наред”, той плаче или пък се държи неадекватно. Това е много по-объркващо и всъщност „включва” защитите на другия. И тъй като повечето хора все още не са развили умението „четене на мисли” (макар и някои упорито да вярват в това),  то в главата им започват да се разиграват редица сценарии, които нямат нищо общо с реалността и това само повече угнетява положението.

Не трябва да забравяме, че хората си приличаме по това, че макар и уникални, всички ние изпитваме едни и същи чувства, тоест въпреки различията си можем много по-добре  да се свържем едни с други и да намерим общо именно през чувствата.

Нека използваме един от посочените примери по-горе, за да онагледим как точно би изглеждала една конструктивна конфронтация.

Да пробваме!

Заявяване по неконструктивен начин:

И. разтреперена крещи на сестра си В.: „Писна ми от теб, всеки път едно и също, как не се научи вече, не знам? Просто си ужасна!!! Ужасна! 100 пъти ти казах да не ми взимаш чантата, когато ти щукне. Заклевам се, че вече никога няма да я видиш. Нямаш грам съобразяване, егоистка такава.“ В. ѝ отговаря: „Ти пък си скръндза. Споко! Няма нужда от истерии. И ти ще дойдеш при мен за нещо, но ще те отрежа!“

Конфронтиране по конструктивен начин:

И. към сестра си В.: „В., вчера си взела чантата ми, без да ме питаш. Това се е случвало и друг път. Не ми е приятно и не ми харесва, когато ми взимаш чантата, без да ме попиташ и да се съобразиш с мен. Това ме ядосва и обижда, защото чантата е моя, а така не мога да я използвам, когато искам. Имам нуждата/бих искала, когато имаш намерение да я взимаш, да ме предупреждаваш предварително.“ В: „…“

Това е един от възможните варианти И. да заяви позицията и несъгласието си, без да обижда сестра си. Както забелязвате, обаче коментарът на В. остава отворен. Може би се чудите защо. Защото нейният коментар и нейната реакция не са в наш контрол. Ние няма как да предвидим какво ще каже В. Тя може да приеме конфронтацията и макар да не ѝ е приятно това, което чува, да успее да разбере пропуска в поведението си и да се опита да го промени, съгласявайки се с предложението на сестра си или пък давайки друга алтернатива. В. обаче може и да отхвърли казаното от сестра ѝ и да не се съгласи.

Правото да не се съгласиш

Не бива да забравяме, че в конфронтирането участват двама души и всеки има право и основание на своите реакции. Ние не можем да променим другите. И. не може да промени В. Може да промени себе си и своето поведение. Може да направи своя избор как да комуникира и по какъв начин да се отстои. Всъщност това е, което всички ние можем да направим.

В наш контрол и сила е собственото ни поведение и ние можем да бъдем отговорни за него, а не за това на останалите. Конфронтацията ни помага за това. Тя не е рецепта, която задължително ще промени другия. Има риск да бъдем отхвърлени. Това е правото на другия. Конфронтирането обаче е нашето послание, че сме тук и границите ни са нарушени и ги пазим. Избирайки конфронтацията като начин за заявяване и отстояване, увеличаваме неимоверно шанса си да бъдем чути. Но нека не обясняваме повече, предлагаме ви да пробвате и сами да се уверите, а после, ако искате, можете да споделите.

Share Button