Най-доброто от мен

За най-доброто от мен

 Преди известно време четох една книга: „Най-доброто от мен” – художествена литература.  Няма да ви разказвам сюжетната история, ще кажа само, че според мен си заслужава да бъде прочетена.  Макар и в един малко по-различен план от този в книгата, написаното ме накара да се замисля за някои неща, за най-доброто от мен.

В стремежа си да се развиваме, да бъдем успешни, да се харесаме на останалите, да бъдем обичани и приети, често се опитваме да се представим в най-добрата си светлина, да блеснем, да бъдем силни, успешни, съвършени дори. Не напразно се е появил и изразът: „ Дадох най-доброто от себе си “. Доколко обаче това е така?

Дали това е едно или повече неща – качества, състояния, емоции, мисли, поведения, постижения? Дали самите ние знаем кое е най-доброто от нас? А дали хората около нас знаят и успяват да го открият? А ние да го изведем и да им го дадем, да го дадем на нас самите? Дали това, което според нас е най-доброто в нас, бива възприето като такова и от другите? Едни доста елементарни въпроси на пръв поглед, но в същото време свързани с теми като самооценка, взаимоотношения, успех, провал.

Най-доброто от мен

Съвършенство, перфекционизъм?

 Не мисля! Чувайки още в началото тези думи, бих могла да кажа, че не смятам, че най-доброто в някого е свързано с идеално и в голяма част от случаите имагинерно психическо и физическо състояние. Не вярвам в тях. Не мисля, че са истински. Не мисля, че извеждат най-доброто от нас или пък дават най-доброто на другите. Напротив. Идеята за съвършенство поражда прекалено високи изисквания и очаквания – към себе си, към средата, към другите.

Съвършенството е различно от стремежа към развитие. Живеем, за да се развиваме, да следваме целите и мечтите си, но не бива да забравяме, че това, което ни прави такива каквито сме, това, което ни прави хора и това, което всъщност прави пътя на развитието толкова специален, запомнящ се и поучителен, са именно редицата малки несъвършенства, които притежаваме.

Човекът е разумно същество. Но освен че мисли, той преживява и изпитва редица емоции и чувства, които реално определят в някакъв аспект и типологията на отделните хора. Емоциите и чувствата не са и не могат да бъдат съвършени. Може би защото не могат да бъдат овластени изцяло или поне тяхната поява. А не бива да забравяме, че контролът е съществена черта, предопределяща съвършенството. И както вече казах, идеята за съвършенство е свързано с много изисквания, нереалистични и натоварващи очаквания, понякога дори садистични, с невъзможността за прошка и компромис. Идеята за съвършенство е свързана с много неща, които реално на едно ниво отричат човешката същност и природа. Няма как тогава това да бъде най-доброто мен, от някого.

Успехи, постижения?

 Давам най-доброто от мен, когато говоря и споделям единствено постиженията и успехите си? Дали това е най-доброто от мен? Едва ли. Идеята за споделяне на позитивните  преживявания и опит е чудесна и вдъхновяваща, но това отново е начин, посредством който показваме само онази част от себе си, която е свързана с успешния, силния и можещ образ, а всички ние не сме само това.

Представете си как би се чувствал някой, на когото показваме само успешните си страни и черти. Съществува реалната опасност или да ни идеализира или да ни демонизира (в зависимост от типа на психичното му функциониране и житейския опит, който носи, както и от типа взаимодействие, в което сме). И в двата случая става въпрос за крайности (каквото е и съвършенството само по себе си), а крайностите рядко водят до нещо положително.

Споделеният успешен опит в дозирани количества би могъл да бъде нещо много полезно и мотивиращо, но едва ли обобщава най-доброто от нас, защото това, което ни разкрива като цялостни и завършени личности, освен успешните и силните ни черти, е и онова, което показва нашата чувствителност, ранимост, нужда от другите. Да успееш сам и да позволиш на другите да се докоснат до малкото ранимо и несигурно дете в теб, понякога е много по-ценно от всичките споделени успехи и постижения.

 Разпознаване

 Дали самите ние можем да идентифицираме най-доброто в себе си? Дали знаем кое е то и ако не, как бихме могли да разберем? Понякога това е трудно. Хората често имат нереалистична самооценка – понякога необосновано завишена и нарцистично „напомпена”, а друг път твърде занижена и необосновано потъпкана. Разбира се, това е много свързано с житейския опит и психичния свят на въпросния човек. С травматичните му преживявания, с интеракциите с останалите, било то реални или психични фигури и образи. Понякога, когато ни е трудно да си отговорим на този въпрос, може би би било полезно да се замислим кое е най-доброто, което бихме искали да получим от другите.

Нека се огледаме. Нуждите на хората не са чак толкова различни, макар и понякога заявени и изразени по различен начин. В общи граници има потребности, които са идентични за всички, макар при различните хора да се появават в различни периоди от време или ситуации.

Така че, ако се чудим кое е най-доброто от нас, което искаме да развием или дадем и споделим с останалите, можем просто да се запитаме кое е най-доброто от останалите, което искаме да получим. Пробвайте и дори сравнете отговорите си. Ще видите, че колкото и различни да са на пръв поглед, един по-щателен анализ ще покаже, че реално имат много общо.

Най-доброто от мен (2)

Share Button

Човешката свобода и изборът

Темата за свободната воля представлява един от най-значимите въпроси за човека. Самите ние ли определяме действията си и избираме какви да бъдем или сме по-скоро определени от външни фактори (природни закони или пък висш разум под каквато и да е форма или име)? Имаме ли свобода да правим и да сме каквото сами изберем?

svoboda

Този въпрос бива разглеждан от различни философски течения, които понякога дават противоречащи си отговори (например детерминизъм и екзистенциализъм). Действията на човека могат да бъдат разглеждани като пряк резултат от външни причини (такива, които идват от средата или свързани с понятия като „Бог“ или „съдба“) или пък вътрешни (съдържанието на несъзнаваното), или да му се даде пълната свобода да „сътвори“ себе си (да избере какъв да бъде, да определи сам личността си, да избира независимо от каквито и да е външни или несъзнавани детерминанти). Няма смисъл да спорим дали философията е наука и дали постиженията ѝ могат да се считат за доказателства за наличието или липсата на свободна воля у човека. Особено когато става въпрос за понятия (в това число и свободната воля), за които нямаме инструмент за измерване, достигането до еднозначната Истина е невъзможно. Разполагаме с теории, които са обяснителни модели на дадено явление, и изглежда, че всеки от тях има своите силни и слаби страни. Това означава, че си имаме работа по-скоро с няколко истини отколкото с абсолютна Истина.

Мозъкът и свободната воля

През последните години популярен метод за изучаване на мозъка и връзката на определени структури с дадени психични функции е използването на невроизобразителни техники. Резултатите от такива изследвания са изключително интересни и ни дават възможност да наблюдаваме мозъчната активност на човек, който изпълнява разнообразни задачи, без това да му вреди по какъвто и да е начин.

Авторите на изследване, публикувано миналия месец, използват функционален магнитен резонанс, за да определят кои зони от мозъка се активират при волеви перцептивни актове. Участниците в експеримента били помолени да наблюдават как цветни букви преминават през два екрана. Те трябвало да преместят вниманието си от единия към другия, когато те сами решат, а учените наблюдавали мозъчната им активност. Резултатите показват, че определени области се активират преди и по време на преместването на вниманието.

Такива експерименти очевидно не могат да дадат пряк отговор на въпроса в началото на статията. Задачата, която трябва да изпълнят участниците, не отразява всички характеристики на свободната воля, не изключва влиянието на външни или несъзнавани причини и не гарантира, че преместването на вниманието в определен момент е плод на напълно съзнателен избор. Освен това активираните чрез тази задача мозъчни области може да са специфични единствено за решението за преместване на вниманието и да не са органичната база на свободната воля въобще.

Въпреки тези съображения, напредъкът в разбирането на мозъчните функции е важен и постиженията в тази област могат да ни помогнат да разберем по-добре защо „работим“ по начина, по който го правим.

Човешките потребности и бремето на свободата

Ерих Фром е автор на една по-цялостна теория относно свободата и я представя във връзка с потребностите на човека и взаимодействието му със средата.

Неотменните и универсални потребности на човека са, от една страна, придобиване на сигурност, бягство от самотата и, от друга, нуждата от свобода и създаване на собствения Аз. Човекът има нужда от връзка с другите, от реализиране на потенциите на въображението и разума, от установяване на трайни взаимоотношения в група, развитие на собствения потенциал, от формиране на светоглед и от стимулираща обстановка.

Проследявайки развитието на Западната цивилизация, Фром разкрива отношенията между универсалните потребности. Колкото повече свобода придобива човекът, толкова по-самотен и отчужден се чувства. Фром нарича процесът на отделяне на човека от първичните му връзки с природата „индивидуализация“. Той е характерен както за историческото формиране на личността през вековете в различните културни контексти, така и за индивидуалното развитие на детето. Първичните връзки предполагат липса на индивидуалност, но същевременно гарантират сигурност. Индивидуалността се създава чрез свободни избори, но се заплаща със сигурността. Едната страна на индивидуализацията е растежът на силата на Аз-а, а другата е засилващото се чувство на самота, което е сериозен проблем за човека. То е предизвикано от изчезването на първоначалната идентичност с другите и все по-ясното разграничаване от тях. Фром разграничава „свобода от“ и „свобода да“. Първото понятие обозначава освобождаването на човек от различни детерминанти, а второто – способността му да прави собствен избор. Механизмите на бягство се задействат тогава, когато има „свобода от“, но не и реализирана „свобода да“.

Според анализа на Фром Средновековието се отличава с отсъствие на лична свобода. Съществува само конкретен индивидуализъм като житейска реалност, което означава, че възможните избори на това какъв да бъде човек са ограничени до някакви основни типове без реална свобода за творчество. Църквата предлага утеха и обяснения на света. През този период личността в смисъла на индивидуалност не съществува, но потребността от сигурност е задоволена. Ренесансът и Реформацията разрушават стабилността, увеличавайки свободата. Фром обвързва духа на капитализма с този на протестантството и по-специално с характера на божеството. Бог е напълно трансцендентен, отвъден, и човек е изоставен сам в света. Търговията се разгръща. Ролята на капитала се усеща силно в индустрията, по-голямата част от обществото не разполага с производствени мощности. Разделянето на бедни и богати се задълбочава. Икономическите промени водят до промени в психиката: формира се съвременното понятие за време и трудът се утвърждава като върховна ценност. С разрушаването на средновековната обществена система изчезват стабилността и относителната сигурност на индивида. Класите стават подвижни и вече няма установено и неоспоримо място на всеки деец. Капиталистическото общество умножава свободата, а с това и несигурността, чувството за незначителност и съмнението относно смисъла на живота.

В съвременното западно общество човек като че ли е свободен да бъде какъвто и каквото пожелае. Ограниченията на избора, идващи от средата, са много по-малко отколкото през предишните исторически периоди и е възможно разгръщането на индивидуалността. И тъй като тя се осъществява чрез свободни избори, за които самият човек носи цялата отговорност, свободата може да се превърне в бреме. Когато човек не може на понесе тежестта на отговорността на избора си и несигурността, обикновено прибягва до това, което Фром нарича механизми за бягство от свободата.

Очаквайте продължение.

Share Button

Великобритания и епидемията от анаболни стероиди

Програмите за обмен на игли и спринцовки във Великобритания казват, че до един милион души злоупотребяват с анаболни стероиди в страната. Тревога буди и фактът, че възрастта на употребяващите става все по-ниска.
анаболни стероиди

Натискът върху мъжете да имат „напомпани“ мускули и добре очертани „плочки“ на корема е довел до осемкратно увеличение на броя хора, инжектиращи си стероиди, за последните пет години.

Нови данни от програмите за обмен на игли и спринцовки във Великобритания водят до предположението, че около един милион души употребяват анаболни стероиди, за да натрупат бързо мускулна маса и да подобрят постиженията си във фитнес залата или в спорта.

Тези хора могат лесно да купуват стероиди чрез интернет, след което бързо стават зависими, застрашавайки в дългосрочен план физическото и психичното си здраве.

Разследване на сутрешния блок по британската телевизия ITV е открило, че броят на венозно употребяващите стероиди в една програма за обмен на игли и спринцовки в Южен Уелс се е увеличил от 269 до 2161 души между 2011 и 2016 г.

За същия период е имало и увеличение с 50% на обажданията, свързани с анаболни стероиди, на Уелската информационна линия за наркотиците и алкохола.

Според изследване на Центъра за обществено здраве в Ливърпулския университет John Moores тези, които си инжектират анаболни стероиди, са в по-висок риск от заразяване с ХИВ, отколкото тези, които се инжектират с хероин.

В същото време в Есекс, от благотворителната фондация Open Road казват, че над 50% от посещенията в програмите за обмен на игли и спринцовки са на хора, употребяващи стероиди, като 32% от тях са започнали употребата наскоро. Една четвърт от последните пък са тийнейджъри.

Увеличение в броя на употребяващите стероиди, които посещават програмите за обмен на игли и спринцовки, е открито също в Глазгоу, Чешър, Мърсисайд, Мидълсбро, Уорингтън и Манчестър.

Разследването на ITV открива, че дори момчета на 14 г. могат да взимат стероиди.

Директорът на Центъра за обществено здраве Джим МакВей казва, че Великобритания е изправена пред епидемия, той като възрастта на употребяващите стероиди става все по-ниска.

„Става дума за търсенето на един стилизиран образ на тялото“, казва той. „Те искат да изглеждат добре без риза, да изглеждат като това, което се показва по телевизията, във филмите, на кориците на списанията – като мъже с много добро телосложение. Това е трудно за постигане, освен ако те не са напълно отдадени на тренировките и правилното хранене, затова мъжете посягат към анаболните стероиди като заместител.“

Джим МакВей казва, че тийнейджърите се тревожат много малко за дългосрочните ефекти.

Страничните ефекти на анаболните стероиди включват агресивност, параноя и бурна промяна в настроението. Това състояние, станало известно като „стероидна ярост“, предизвиква при употребяващите халюцинации и мисли за самоубийство.

Адам Трайс, 32 г., започнал да взима анаболни стероиди на 19. Те му докарали мисли за самоубийство, а накрая не му оставали повече от няколко седмици живот. Сега той помага на други употребяващи да спрат.

„Чувствах се като Супермен, а когато ефектът се изчерпваше, отново ставах най-обикновен човек“, казва той пред ITV. „Всичко се засилва, ти си по-силен, по-самоуверен. Но аз имах много психични проблеми“.

„Опитах се да се самоубия три пъти.“

Лекарите му казали, че му остава само месец, преди да получи сърдечна недостатъчност, така че той спрял стероидите.

„Не исках децата ми да видят как умирам“, казва той.

анаболни стероиди
Говорейки за личния си опит, Спенсър, 28 г., казва: „Не знаех за никакви опасности, свързани със стероидите, тъй като никога не бях мислил за тях. Предстоеше ми боксов мач, а човекът, с когото се боксирах, беше доста по-едър от мен и аз направих глупавата грешка да се опитам да мина напряко.“

„Исках само да бъда колкото се може по-силен и тежък за мача, така че приех лош съвет. Имах късмет, че беше за кратко и стероидите нямаха ефект върху мен.“

Лекарят Хилари Джоунс, водещ телевизионно предаване, казва: „Анаболните стероиди са много разпространени във фитнес залите. Всеки има достъп до тези вещества. Младите мъже в нашето общество са силно изкушени да изглеждат по-едри и силни, и да получават фалшива самоувереност от това, без да ги е грижа за страничните ефекти, които могат да се появят.“

„Хората употребяват анаболни стероиди в много по-високи дози, отколкото тези вещества се произвеждат в тялото, дори в сто пъти по-високи дози в сравнение с тези, които бихте употребявали по медицинско предписание с цел лечение.“

„Много хора мислят, че може да взимат стероиди, без да тренират много. Те са в по-голям риск. Това е причината да виждаме толкова хора с бъбречни увреждания, чернодробни тумори и други обичайни странични ефекти от огромни дози анаболни стероиди. Смятам, че трябва да помогнем на хората да научат за сериозните странични ефекти.“

Ако видите млад мъж, който е с телосложението на Шварценегер, почти плешив е, има акне, със стрии по ръцете и краката и е доста агресивен и раздразнителен, то вероятно виждате външните издайнически признаци на стероидна употреба.

„Но това, което не можете да видите, е това, което се случва вътре в тялото: повишено кръвно налягане, повишен холестерол, нисък брой на сперматозоидите, безплодие, смаляване на тестисите – списъкът е дълъг. Има много случаи на млади хора, които са получили инфаркт в следствие на употребата на анаболни стероиди.“

Източник

Share Button

Неумението да казваш „Не“ не е само твой проблем

Вероятно имате познати, които сякаш трудно успяват да кажат „не“. Вероятно вие самите сте такива.  Може би сте чували за това, че неумението да отказваш и да поставяш граници е сериозен проблем, който причинява много главоболия. За подобни хора често се смята, че са „душички“, които не умеят да отказват и се нагърбват с куп отговорности. Но наистина ли страдат само те? Неумението да отказваш има и друга страна на монетата и това е страната на получилия потвърждение на молбата си. Този, който разчита на дадената дума.

Сигурно имате поне един приятел, когото редовно чакате за среща, тъй като той е свръх натоварен и винаги му изникват неща в последния момент. Всеки път влетява на скорост и разказва как колегата го бил помолил да направи още нещо, въпреки че не било негова работа и работното му време било свършило. Или как той всъщност нямал време да се видите днес, но не могъл да ви откаже, та дори трябва да сте щастливи, че макар и с час закъснение все пак е дошъл. Тук често ни идва да възкликнем: „Защо просто не ми каза? Загубих поредния час от живота си в чакане.“

Или колега, който охотно се съгласява да вземе задачи, които не завършва в срок само защото е поел да върши още куп неща и не ви е признал, че е много зает. Защото просто не е могъл да ви откаже понеже сте му много приятен. Е да, ама не. Това, че не казваш „не“, невинаги означава, че наистина правиш услуга.

Когато човек трудно управлява времето си и поема твърде много задачи, които физически не би могъл да изпълни, това неминуемо води до сериозен стрес за самия него, а и до проблеми за другите. Хората, които често казват „да“, когато искат да кажат „не“, много често поемат ангажименти с ясната идея, че няма да могат да ги изпълнят. Това понякога  ги поставя в ролята на незаслужаващи да се разчита на тях и дори лъжци.

Обикновено проблемът с поставянето на лични граници е свързан с желанието ни да направим добро, да ни харесат, да ни приемат, да получим одобрението на другите, да не търпим критика за отказа си. Но какво се случва всъщност? Даваме ли си сметка какво наистина постигаме с поведението си? Често точно обратното на това, което целим.

Когато ни е трудно да отказваме, не успяваме да планираме добре, тъй като често изникват извънредни неща и всъщност изобщо не контролираме ситуацията, а тя контролира нас. Натрупвайки много ангажименти ни се налага да бързаме. Това от своя страна често води до закъснения, неефективно изпълнение на задачите, пропуски, грешки, стрес и напрежение (и за нас, и за другите). Трябва да си дадем сметка, че допълнително поетата задача не удължава автоматически денонощието. Тоест, понякога е абсолютно невъзможно физически да изпълним всички поети ангажименти. И това е въпрос на елементарни сметки на разход на време и лични сили.

It's okay to say _NO__

Не е проблем да казваш НЕ

От позицията на другия, този, който вече е делегирал отговорността или разчита на направена уговорка, това означава, че той може спокойно да построи плановете си съобразно очаквания резултат. Това е проста верига. Колкото и да не ни се иска, ние сме свързани с другите по много начини. Зависим от тях. И така, този, който не умее да отказва, поема задача в последния момент. Закъснява за фризьора си. Обърква графика му, а от там и графиците на всички останали клиенти, принудени да чакат за часа си. Примерът е много образен и прост, но показателен.

И така, ако сме от хората, които трудно отказваме, само защото много искаме да направим добрини на другите, при следваща ситуация е редно да се замислим: Имаме ли сили, време, ресурси да изпълним дадената молба? Реално ще направим ли услуга на човека, ако поемем отговорността? Ако имаме колебания, най-добре е да поемем дъх и спокойно да обясним, че с удоволствие бихме помогнали, но в момента не ни е по силите.

Уважителният отказ не прави лошо впечатление и не уронва личния ни авторитет. Откровеността и добронамереността също. Признавайки за действителната ситуация, в която се намираме, позволяваме на другия да планира собственото си време и задачи. По този начин зачитаме и уважаваме неговата личност.  А това би звучало така: „Днес съм много ангажиран/а, но имам желание да се видим. Реалистично е да успея към 21.00 ч. Ако това за теб е добър вариант, ще те чакам на „място Х“.

Когато поемем ангажимент, който не можем да изпълним само за да се харесаме или понеже се страхуваме от реакцията на отказа ни, рискуваме да си създадем реален проблем. Притеснението от това какво ще си помислят за нас другите е тревожност, страх, основан на хипотези и допускания. Докато дадената и престъпена дума може да ни коства нещо действително.

 

 

 

 

Share Button