Какви са ефектите на някои лекарства с рецепта върху способността за шофиране?

Нов доклад на Канадския център по злоупотреба с наркотици изяснява ефектите на медикаменти по лекарско предписание върху способността за шофиране. Обсъждат се четири основни групи лекарства: успокоителни и приспивателни, опиоиди, стимуланти на централната нервна система и антихистамини.

Успокоителни и приспивателни

В първата категория попадат две основни групи медикаменти: бензодиазепини (диазепам, алпразолам, лоразепам) и небензодиазепинови приспивателни (золпидем и зопиклон). Всички те намаляват активността на нервната система и забавят невротрансмисията. Резултатът от това са по-бавни реакции, лоша координация и увредена способност за разделяне на вниманието.

Бензодиазепините предизвикват състояние на релаксация и замаяност. Освен това могат да предизвикат объркване и влошаване на краткотрайната памет. Резултатът от това са зависими от дозата моторни и когнитивни затруднения подобни на тези при употреба на алкохол, които могат да повлияят на умението за шофиране.

Небензодиазепиновите хипнотици имат бързо действие – началото на ефекта е от 30 до 90 минути след приема и са създадени, за да се взимат непосредствено преди лягане вечер. При тях също има доказателства за зависещи от дозата психомоторни и когнитивни затруднения скоро след приема им. Възможни са и остатъчни ефекти дори след сън – на следващия ден. Шофирането на следващата сутрин след приема на зопиклион е значително затруднено. Приема на золпидем или зопиклон през нощта след неуспешни опити за заспиване има значителен негативен ефект върху шофирането. По-високите дози са свързани с по-влошено шофиране.

Опиоиди

В групата на опиоидите влизат естествени опиати като морфин и кодеин, полусинтетични варианти – оксикодон, оксиморфон, хидрокодон, хидроморфон и др., и синтетични опиоиди като метадон, пропоксифен, фентанил, трамадол и меперидин.

Опиоидите потискат централната нервна система и дишането и предизвикват седация и сън. Това понижено ниво на съзнание в комбинация със загуба на усещането за болка може да доведе до влошено справяне със задачи, които изискват когнитивни и психомоторни умения като шофирането. Свиването на зениците, което е характерно за опиоидите, може да засегне зрението и адаптацията към светлина или тъмнина.

Има някои доказателства, че пациентите, стабилизирани на умерени дози опиоиди, имат толеранс към някои от ефектите върху когнитивното и психомоторното функциониране. Промени в дозата или честотата на прием, пропускане на дози или прием заедно с други опиоиди, обаче, премахва устойчивостта към някои ефекти.

Терапевтичната употреба на опиоиди от нови употребаващи, проблемна употреба дори при употребяващи с толеранс или комбиниране с други депресанти на централната нервна система или алкохол създава значителен риск от влошаване на способността за шофиране. Продължителната употреба на стабилна доза под лекарско наблюдение изглежда, че не представлява значителен риск според заключенията в доклада. Консултирайте се с вашия лекар относно шофирането докато приемате опиоиди.

Стимуланти на централната нервна система

Медикаментите по предписание в тази категория включват амфетамини и метилфенидат, най-често използвани за лечение на ADHD (хиперкинетично разстройство с дефицит на вниманието).

Хората с ADHD, които не се лекуват, карат бързо и проявяват импулсивност и агресивност по време на шофиране. Употребата на медикаменти от тази категория под лекарско наблюдение може да подобри техните умения за шофиране. Но неправилната или проблемна употреба на амфетамини в опит за преодоляване на умората може да доведе до импулсивно и нестабилно поведение, последвано от период на депресия и дисфория и може да има значителни негативни ефекти върху шофирането.

Антихистамини

Антихистамини като дифенхидрамин и хлорфенирамин се съдържат в разнообразие от лекарства без рецепта и се използват за лечение на симптомите на алергии, настинки, безсъние и кинетоза (прилошаване при пътуване, морска болест). Тези лекарства могат да предизвикат сънливост, седация и загуба на устойчиво внимание. За така наречените антихистамини от първо поколение като дифенхидрамин е известно, че могат да предизвикат влошаване на способността на шофиране. Те често са в комбинация с други медикаменти в продукти за облекчаване на настинката, които също имат този ефект или сънливост. По-новите антихистамини имат по-слаб седиращ ефект и по-малко влошаващи шофирането ефекти.

Целия доклад можете да прочетете тук: http://ccsa.ca/Resource%20Library/CCSA-Psychoactive-Prescription-Drugs-and-Driving-Report-2017-en.pdf?utm_content=buffer3c896&utm_medium=social&utm_source=twitter.com&utm_campaign=buffer 

Share Button

Аутизъм и зависимост

В следващите редове е продължението на обзора на статията Addiction and Autism: A Remarkable Comorbidity?“ на Patricia JM van Wijngaarden-Cremers, Wim Van den Brink и Rutger Jan van der Gaag, които разглеждат и обсъждат доказателствата за евентуална коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите.

Авторите предлагат някои възможни базови обяснения за връзката между аутизъм и зависимост:

Трудности при социалното взаимодействие

Проблеми със социалната чувствителност: обикновено хората с аутизъм имат затруднения със социалното взаимодействие още от ранна възраст. При хората със зависимо поведение тези проблеми ескалират, когато зависимостта към веществата и загубата на контрол прогресивно се развиват. При някои индивиди със зависимост тези затруднения могат да възникнат след като преживеят детокс – това би могъл да бъде един от индикаторите, които да насочат към хипотеза за  възможен подлежащ аутизъм, имайки предвид, че повечето зависими възстановяват социалните си умения след успешна детоксификация и последваща рехабилитация. Веществата могат да улеснят социалната ангажираност. Много хора, които са притеснителни или се чувстват социално неудобни, са склонни да използват вещества, за да „подпомогнат“ справянето си с напрежението от социални срещи. По същия начин страдащите от аутизъм, които все пак имат социални контакти, могат да преживяват ползи от употребата на вещества, които да помагат за справянето с по-сложни социални ситуации.

И тъй като тревожността и депресията са много често срещани сред индивидите с аутистични разстройства (над 85% в случаите),  необходимостта за облекчаване на напрежението чрез използване на вещества е разбираема.

Невробиологични прилики

Изглежда, че има много силни прилики на невробиологично ниво между аутизма и зависимостта; на такова ниво, че някои могат да се чудят дали всъщност двете заболявания не споделят общи невробиологични корени.

аутизъм и зависимост

Скоро проведени изследвания показват силно припокриване при дисрегулацията на лимбичните кортико-стриатални вериги между индивидите със зависимост; обсесивно-компулсивно разстройство; синдром на дефицит на вниманието и хиперактивността и аутизъм. Изследванията дават доказателства и сведения за общи корени на допаминоергична дисрегулация в три кортико-стриатални пътеки. Ако увреждането е основно разположено в сензомоторния контур, то клиничната експресия ще бъде неврологично състояние – такова като болест на Паркинсон или дори болест на Хънтингтън. Нарушенията във функционирането на „когнитивната“ кортико-стриатална част ще се изрази под формата на  разстройства, свързани с дефицит на вниманието и хиперактивност. Нарушения или прекъсвания на „лимбичната“ кортико-стриатална част ще се проявят клинично като зависимо поведение. При аутизма допаминоергичните регулационни вериги са прекъснати и в трите области.

От еволюционна гледна точка може да се хипотезира, че и двете – зависимостта и аутизма – са отклонения от нормалнитe адаптивни стратегии за справяне на индивида и вида. Например изявеността  и фокализацията върху миризми играят главна роля в първичното привързване. Основен поведенчески модел, който дава възможност на детето да оцелее чрез търсене на храна и комфорт при неговата майка. Този превес на фокуса на миризмата и оралното проучване персистира при хората с аутизъм, както и при тези със зависимо поведение.

Допамин

Хората с аутизъм имат тази свръхчувствителност, при която тяхната нормална регулация на възбуда е недостатъчна. В опит да се справят със ситуации, пренатоварени от стимули, те проявяват склонност към развиване на силна свръхфокусираност или стереотипи, в резултат на което настъпва фронтално допаминово изчерпване, предоставящо им приятна релаксация.

При зависимостта генетичната уязвимост предполага по-слаба компактност на допаминовите рецептори в централната система за възнаграждение, което е причина за по-слабата чувствителност по посока на „типичните“ възнаграждения, което ги прави лесно отегчаващи се и по-зависими от търсенето на „интригуващи“ ситуации или поведения. На поведенческо ниво обсебването с веществото или с поведението става по-интензивно, за сметка на редуциране на другите дейности и социален живот, за да се стигне до момент, в който зависимият бива изхвърлен от нормалното общество.

Борба

При индивидите с аутизъм необходимостта от социални контакти и нуждата да се излезе от изолацията ескалират по време на юношеството. Те се измъчват от борбата със социална си странност и с липсата на чувствителност по отношение на нуждите и очакванията на другите. Този процес много често е фрустриращ и употребата на алкохол, канабис или на по-силни наркотици улеснява пътя към включването в някакви социални активности и социални групи.

Има и сходства на генетично и психофизиологично ниво, които могат да допринесат за разбирането на уязвимостта към зависимост при аутизма.

Серия от изследвания демонстрира силна зависимост към ендогенни опиоиди при индивиди с аутизъм.

Нарушенията, свързани с допаминовата чувствителност, изглежда играят роля по отношение на някои характеристики при аутизма, свързани с регулацията на когнитивно и емоционално ниво и участващи в стереотипите и вглъбеността.

Разстройствата от аутистичния спектър и зависимостите могат да се възприемат като нарушения в развитието, при които генетичната предразположеност и уязвимост играят роля, която може да бъде предизвикана от ранен стрес (неразбиране на околната среда, травматизация и тормоз) и усложнена от настоящия стрес (тревожност, социална изолация), в резултат на което се нарушава правилното функциониране на кортико-стриаталната допаминергична регулационна система.

 

 

 

Share Button

Историята на орторексия нервоза

Изборът на храната, приготвянето ѝ и нейната връзка със здравето се намират във фокуса на вниманието в продължение на векове. Тази нормална бдителност обаче може да се превърне в нещо прекалено, граничещо с хранително разстройство.

Това е особено валидно в светлината на начина, по който днешното общество набляга на чистото хранене, избягването на „мръсни“ храни и на засилващото се вярване, че почти всяко заболяване произтича от тези „лоши“ храни и може да бъде „оправено“ като се промени нечия диета още малко.

От тук следва, че орторексия нервоза е най-вече продукт на модерните времена. Тя може да бъде определена като форма на обсебеност от здравословното хранене, характеризираща се със свръхтревожни мисли относно неподходяща храна до степен, в която чистото хранене се превръща в центъра на нечий живот.

орторексия нервоза

Нарушаването на нечий растящ списък с нездравословни храни (без значение дали заради техния източник, обработка или пакетиране) предизвиква интензивни чувства на вина и страх. Това може да доведе до самонаказване под формата на продължителни или строги постене или тренировки с цел човекът да се прочисти от „мръсната“ храна.

Храненето извън дома или яденето на храни, приготвени от други хора, се превръща във въпрос с огромна важност заради възможността чистата храна да бъде смесена дори и само със зрънце нездравословна храна.

Например, ако ножът, използван, за да се реже чистата храна, е същият, който обикновено се ползва и за да се реже неприемлива храна, то ястието става невъзможно за ядене, дори и ако ножът е бил най-щателно измиван след всяка употреба.

Това неминуемо се отразява негативно на социалните връзки, като същото прави и строгото критично отношение на орторексиците към тези, които отказват да регулират своите живот и хранителни навици по същия начин.

Терминът „орторексия“ е измислен в началото като шега от д-р Стив Братман, за да убеди една от своите пациентки, че животът ѝ е фокусиран ненужно много върху изхвърлянето на храни от нейния разрешен списък. По-късно той се убеждава още повече във важността на феномена на фанатично посвещаване на здравословната храна, когато чува за смъртта на някои орторексици.

Нивото на обществено идентифициране с профила на орторексията, който д-р Братман описал, служи, за да се подчертае степента, до която това разстройство вече се е разпространило в света на чистото хранене.

По-късно Братман и Дън са работили по публикуването на критерии, за да направят термина такъв, че да съответства на състояние, което може да бъде проверявано и диагностицирано както от пациенти, така и от лекари. Неговото разпознаване би довело до първична превенция, като се помага на хората, намиращи се в опасност от развитие на орторексия, да видят накъде са тръгнали и да се върнат в пътя на умереността при здравословното хранене, избягвайки крайностите.

Идентифицирането на проблема би могло също да помогне да се разпознаят орторексичните тенденции или начин на живот при други хора и така да им се препоръча да потърсят помощ за постигането на баланс в техните свързани с храненето разбирания и поведения.

Днес се знае, че за орторексия нервоза има много други възможни допринасящи компоненти, като желанието човек да има добре изглеждащо тяло; да задоволи емоционалните си нужди; да отслабне, без да трябва да признае реалността на анорексичните си наклонности и да използва като изкупителна жертва нечистотата на храната за всичките си физически, духовни и емоционални страдания.

Връзката между орторексията и личностовите разстройства, като обсесивно-компулсивното разстройство, се изследва и са открити много сходства. Тези сходства включват както когнитивни процеси на идентификации, така и подобни едно на друго поведения.

По-задълбочената работа в тази област ще помогне за по-доброто разпознаване на това психично разстройство, както и ще даде по-добро вникване в неговото управление.

Източник

Share Button

Как работи умът ни – размер на извадката

В предишната статия от тази поредица обърнахме внимание на преценките, които правим относно случайни събития и какво влияние има представата ни за случайност. Този път продължаваме с друг аспект на проблема за преките пътища на мисълта.

Опитайте да отговорите на следния въпрос:

Тверски и Канеман са задали този въпрос на студенти и повечето от тях са предпочели последния отговор (за повече информация погледнете статията Judgement under uncertainty: Heuristics and Biases от 1974 година). Причината вероятно е, че като правило 50% от новородените са момченца. След като това е вярно, защо отговорът им е грешен?

Размер на извадката

Размерът на болниците и броят новородени бебета в тях не е посочен случайно или за разсейване на вниманието на решаващите задачата. Колкото по-малка е извадката, за която става въпрос, толкова по-вероятно е да има отклонения от правилото (в случая това, че 50% от новородените са момченца). Това е и причината учените да се стремят да изследват максималаен брой хора (освен при определени видове изследвания), за да достигнат до заключение, което е максимално близо до истината за феномена, който е предмет на изследването.

Склонността ни да не взимаме предвид размера на извадката, за която става въпрос, има пряко влияние върху начина, по който разбираме новините за научни изследвания и резултатите от тях. Например, ако видим любопитни заглавия, според които хората, които обичат шоколад, са по-интелигентни от тези, които обичат плодове, трябва да проверим колко голяма група хора е била изследвана. Ако тя е била малка и изследването бъде повторено с по-голяма извадка, е вероятно този ефект да не се докаже.

Очаквайте продължение.

Share Button