Да живеем отвътре навън

Сигурно сте чували за Дон Мигел Руис, а вероятно сте чели и някои от неговите книги. Тази, на която искам да обърна внимание в тази статия, е „Петото споразумение (Толтекска книга на мъдростта. Практическо ръководство за себепознание)“, написана в съавторство с Дон Хосе Руис и Джанет Милс.

Какво означава да живеем отвътре навън?

Накратко казано, това означава да не оставяме външните обстоятелства да контролират и моделират живота ни. Да живеем отвътре навън означава да имаме добре установени лични граници и контрол над собствените си мисли, чувства и преживявания. Да живеем отвътре навън означава да приемем факта, че носим отговорност не само за това, което правим и даваме, но и за това, което решаваме да приемем и да допуснем в себе си.

Упражнявали сте се всеки ден, откакто сте родени, за да се превърнете в това, което днес вярвате, че сте. Повтаряли сте мислите и действията си, докато не са станали автоматични. Но задействате ли нещо ново, промените ли това, което вярвате, че сте, тогава целият ви живот ще се промени.

Кои са петте споразумения, които Руис предлага да сключим със себе си и как самият той ги обяснява?

  1. Бъди безупречен в словото си

„Истинското значение на споразумението „Бъди безгрешен в словото си“ е никога да не използвате мощта на думите срещу себе си. Ако сте безгрешни в словото си, няма да предадете собственото си Аз. Няма да използвате символите, за да клюкарствате или да разпространявате емоционална отрова по адрес на други хора или на самите вас.“

  1. Не приемай нищо лично

„Сега лесно ще си обясните защо има толкова противоречия между хората. Земята е населена с милиарди сънуващи, които не осъзнават, че всеки обитава собствен свят и сънува собствен сън. От гледната точка на всеки главен герой — а тя е единствената му гледна точка — светът се върти около него. Когато второстепенните участници в неговия филм кажат нещо или постъпят по начин, който не отговаря на гледната му точка, той се ядосва и се опитва да се защити. Когато те не са такива, каквито ги иска, се чувства наранен.

„Значението на Второто споразумение е просто. То ви дава имунитет във взаимоотношенията с второстепенните герои на съня ви. Няма нужда да се обременявате с гледните точки на останалите хора. Осъзнаете ли веднъж, че нищо от това, което те казват или правят, всъщност не се отнася до вас, вече няма да се интересувате от клюките и критиките по ваш адрес; вече няма да има значение кой ви отхвърля и кой не ви харесва. Всичко това няма да ви докосва и няма да ви влияе. Не изпитвате необходимост да защитавате позициите си.“

  1. Не прави предположения

„Слушаме символите в главата си и започваме да предполагаме чрез тях: какво ли правят останалите хора, какво мислят, какво казват за нас и изобщо, започваме да генерираме хипотетични ситуации в ума си. Съчиняваме цяла история, която е истинска само за нас, и започваме да й вярваме. Едно предположение води до друго, ние правим заключения и ги приемаме лично. После обвиняваме останалите хора и обикновено задействаме клюката, в опит да оправдаем предположенията си. Разбира се, с клюките изопачената информация се преиначава още повече.

Да правим предположения и да ги приемаме лично е началото на Ада в живота ни. Почти всички конфликти тръгват оттук и не е трудно да си обясним защо.“

„Предположенията не са нищо друго освен лъжи, които си внушаваме. Причиняваме си безпочвени терзания, тъй като всъщност не знаем кое е вярно и кое не е. Да предполагаме означава просто да създаваме неприятности там, където ги няма. А ако неприятностите се случват във филма на някой друг? Няма ли значение, че те не ви засягат, че не принадлежат на личната ви история?

  1. Винаги прави най-доброто, на което си способен

Вашето „най-добро“ ще се променя във всеки един миг — ще бъде различно, когато сте здрави и когато сте болни. Независимо какви са обстоятелствата обаче, правете най-доброто, на което сте способни, и така ще се спасите от самокритиката, самосъжалението и самобичуването.

„Ако се изправите срещу убежденията си и се запитате дали това, в което вярвате, е истина, може би ще откриете нещо доста интересно: през целия си живот сте се опитвали да бъдете достатъчно добри за някой друг и сте оставяли себе си на последно място. Пожертвали сте личната си свобода, за да живеете съобразно чуждите гледни точки. Опитвали сте се да бъдете достатъчно добри за майка си, за баща си, за учителите, за партньорите или децата си, за религията и обществото си. След като правите това в продължение на толкова много години, накрая се опитвате да бъдете достатъчно добър и за себе си, но виждате, че това просто вече не ви се удава.“

„Когато сте готови да промените живота си, когато сте готови да промените споразуменията си, тогава най-важно за вас е себепознанието. Не можете да промените споразуменията, ако не осъзнавате какво харесвате и какво не харесвате. Как бихте могли да промените нещо, ако не знаете какво искате да бъде различното от него?“

„Всяка промяна е резултат от действие. Практиката прави майстора.“

       5. Бъди скептичен, но се научи да слушаш

Не вярвайте на себе си и не вярвайте на никой друг. Използвайте силата на съмнението и поставяйте под въпрос всичко, което чувате: Така ли е наистина? Вслушвайте се в намерението зад думите и ще се научите да разбирате тяхното истинско послание.

„Ако страдате, не е защото някой друг ви причинява страдание, а защото сте подвластни на Тиранина, който управлява вашето съзнание. Когато този тиранин ви се подчини; когато в ума ви вече не съществува нито Съдник, нито Жертва, тогава и страданието ви ще изчезне.

Вашият тиранин е безмилостен. Той непрекъснато ви малтретира, използвайки символите срещу вас. Подхранва емоционалната отрова, генерирана от негативните ви емоции, а те се пораждат от осъждането и оценките, които той прави. Никой не ви съди повече от вас самите. Разбира се, опитвате се да избягате от тази критика; да избягате от вината, от отхвърлянето и наказанието, но как бихте могли да избягате от собствените си мисли? Ако не харесвате някого, имате пълната свобода да си тръгнете. Ако не харесвате себе си, къде бихте могли да избягате? Можете да се скриете от всеки друг, но не и от собствената си критика. От нея нямате спасение.“

„Където и да отидете по света, ще чуете всевъзможни мнения и човешки истории. Ще се сблъскате с обаятелни разказвачи, които ще ви съветват какво да правите с живота си: „Трябва да направите това, трябва да направите онова.“ Не им вярвайте. Бъдете скептични, но се научете да слушате, след което вземете решение. Бъдете отговорни за всеки избор, който правите в живота си. Това е вашият живот; това не е животът на друг и никой не може да се меси в него.“

Ако се упражнявате да бъдете безгрешни в словото си, ако не приемате нищо лично, ако не правите предположения, ще прекъснете хиляди споразумения, които ви държат в капан. Много скоро вашите убеждения ще се превърнат в избор на истинското ви Аз, а не на образа, който вярвате, че сте. Тогава ще започнете да живеете и отвътре навън, държейки силата и контрола над собствения си живот в ръце. Ще решавате как да реагирате на дадени ситуации, а няма да бъдете реактиви и провокирани от неща извън вас. Тогава ще бъдете истинските господари на живота си.

Готови ли сте да се споразумеете със себе си?

 

 

Без изход – защо купих на дъщеря си хероин

Когато детето е зависимо, целият товар остава върху неговите родители. Често никой не иска да знае и да помогне, а семейството остава без изход. Предлагаме ви втора част от разказа на една майка от Великобритания, която се опитва да помогне на дъщеря си.

Първа част тук

След това тя просто обикаляше приятелите си в търсене на място къде да преспи.

Местеше се от диван на диван, от място, където се събират зависими, на друго такова място. Загуби си шофьорската книжка заради шофиране под влиянието на наркотици, така че от независим човек, имащ кола и кариера, накрая тя нямаше нищо съществено. В един момент една от къщите, в които отсядаше, изгоря напълно – за късмет тя не беше там тогава – така че тя загуби и всичките си вещи, буквално всичко, което притежаваше.

Всеки път, когато я виждахме, много неща зависеха от душевното ѝ състояние и от това доколко бяхме способни да я приемем такава, каквато беше и с това, което правеше, но въпреки всичко ние я обичахме. В някакъв момент ние се скарвахме и тя не искаше повече да контактува с нас. Така че с нея не бяхме говорили три месеца.

Накрая тя се обади и каза, че това не помага. Мисля, че тя смяташе, че ако не контактува с нас, това ще ѝ помогне да се чувства по-добре емоционално, защото ние постоянно ѝ напомняхме, че животът ѝ вървеше към дъното – никой друг не ѝ казваше това, но очевидно ние го правехме.

Така че ние отново започнахме да контактувахме и тя дойде на Коледа да вечеряме, а споменът се откроява в паметта ми, защото тя очевидно употребяваше наркотици в продължение на вечерта и накрая не успяваше да остане будна. Тя заспа с лице в коледната вечеря – просто заспа в чинията. Това беше индикатор за това колко се бяха влошили нещата.

В началото дъщеря ми казваше, че употребата на наркотици е забавна, просто едно хубаво забавление.

След около пет години на постоянна употреба, тя казваше, че това притъпява емоциите и те прави безчувствен към истинския живот, така че не е необходимо да се тревожиш, да мислиш или да те е грижа. На този етап тя вече не получаваше много забавление или по-скоро никакво. Не мисля, че тя се доверяваше на много хора, включително на мен, защото човек става подозрителен към всичко и всички.

Никой не може да помогне. Никой не знае какво да каже. Всички отчаяно се надяват на добри новини. Хората казват: „Как вървят нещата?“ Ако има добри новини, те казват: „О, чудесно, чудесно!“ Но в действителност никой не иска да чуе, че нещата са си все същите или по-лоши. И има много малко възможности за професионална подкрепа, освен ако не си готов да платиш за нея.

Понякога се консултирахме със специалисти в частни практики. Проведохме много разговори с нея за плановете за бъдещето: „Ако направиш това и това, тогава може би ще успееш да спреш наркотиците.“ Дори стигнахме дотам, че я заключихме в спалнята ѝ. Съпругът ми сложи дъски на прозорците и заключи вратата, но това не донесе успех, защото човекът трябва сам да поиска да го направи, а тя не искаше. Накрая един от нейните познати, с когото смятам, че тя употребяваше наркотици, дойде вкъщи, заплаши съпруга ми и се вмъкна вътре, за да я пусне да излезе.

В крайна сметка дъщеря ни я хванаха да краде от работодателя си, за да финансира зависимостта си.

Също така, тя беше откраднала чек от чековата ми книжка, беше го попълнила за малко над 1000 британски лири и го беше осребрила. Ние повдигнахме обвинения.

Опитахме всичко, което можахме. Имаме много силен морален компас, имаме и две по-малки деца, които следят поведението ни и решенията ни и искаме те да видят, че човек не краде от семейството си и точка.

Лично ние заведохме дъщеря си в съда, седяхме до нея, подкрепяхме я и ѝ казахме: „Ние сме тук до теб, но ти няма да правиш това – не ти е позволено да крадеш от нас.“

изход

Съдът изиска от нея да започне лечение, което означава, че два пъти седмично трябва да бъде тествана за наркотици, да започне метадонова програма и да посещава терапевтични групи на определено място за хора със зависимости.

Трябва също да носи електронна гривна три месеца, което означава, че трябва да си е вкъщи от 7 часа вечерта до 7 часа сутринта. Решихме, че това е най-добрият вариант, защото не искахме тя да отиде в затвора. Искахме просто тя да потърси помощ и не виждахме как да я получи другаде или по друг начин. Затова мислехме, че това е най-добрият възможен изход.

Излязохме от съда към 14:30 или 15 ч. и аз казах на адвоката: „Кога започва това?“

Той каза: „Сега.“

А аз казах: „Значи, трябва да се приберем вкъщи?“

Той каза: „Да, защото хората, които поставят електронните гривни, могат да се появят по всяко време от 7 часа нататък.“

Аз казах: „Добре, но какво ще правим с употребата на наркотици на дъщеря ни? Знаете, че тя не може просто да спре изведнъж, тук и сега. Какво ще стане? Тя веднага ще се провали. Ще избяга, защото отчаяно ще иска да си намери наркотици и ние няма да можем да я задържим вкъщи.“

Той каза: „Ами, отидете при личния си лекар.“

И ние отидохме при личния лекар, а той каза: „Ние вече не предписваме метадон, трябва да отидете в организацията Turning Point.“

А там ни казаха: „Съжаляваме, но ние не предлагаме спешни услуги, трябва да се свържете с личния си лекар.“

Аз казах: „Бяхме при него и той ни каза, че трябва да дойдем при вас.“

А те казаха: „Ами, днес нищо не можем да направим. Тя всъщност няма да умре от тази абстиненция.“

Аз бях шокирана от това как никой не поемаше отговорност и целият товар беше поставен върху нас като нейни родители. „Това е ваш проблем, сега тя е под домашен арест във вашата къща и трябва да стои там.“ Човек не може да живее с някой, който спира употреба на наркотици за по 100 лири на ден, който ще рита и ще пищи, и ще плаче, и ще повръща, и вероятно ще чупи предмети след няколко часа, защото тя ще е толкова безсилна и паникьосана.  Но никой не иска да знае. В Спешна помощ не дават метадон. Човек е оставен без никакъв изход.

Следва продължение

Източник

 

 

Хвани ме, ако можеш

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Първа част тук.

Гоня те – не мога да те хвана, не искам да те хвана, не искаш да те хвана, страх ме е да те хвана, страх те е да те хвана. Какво ли става, ако те хвана? Може би фантазията за това какво става, ако си „хванат“, е всъщност отговор на въпроса: „Защо въобще я играем тази игра?“ Нека да си представим ситуация, в която се разиграва този тип динамика.

Например:

Представете си двама приятели, които правят планове за обща почивка, но всеки има своите представи за това как да се организира времето. И тези представи доста се разминават/различават. И ето какво се случва – единият споделя за идеята си, а другият примерно премълчава своята (причините могат да са различни). Съгласява се с предложението, но вътрешно е недоволен. От една страна иска да иде на почивка с приятеля си, защото си прекарват добре заедно. Не му харесва организацията, защото това не е представата му за почивка. В същото време остава пасивен за своите желания и нужди, защото го е страх да не обиди приятеля си, защото му се струва безсмислено, защото в момента си мисли, че може да направи компромис и т.н. В крайна сметка приема чуждото предложение, но това, което става, е че изпитва голямо неудовлетворение и някак си започва да се самонавива колко ужасна ще е почивката.

И това му се отразява – в настроението, в поведението към приятеля му. Остава обаче пасивен и не споделя притесненията си. Мисли си, че другият сам трябва да се досети или да предложи нещо друго. Приятелят му не казва нищо. Но някак си вижда, че нещо не е наред, усеща, че като че ли има някакво напрежение. И въпреки това не се опитва да разбере какво става.  Отиват на почивка. Можем само да хипотезираме как си прекарват и какви са взаимоотношенията им накрая.

Какво всъщност се случва ?

От една страна всеки мисли, че отговорността за това отношенията им да са добри е всъщност отговорност на другия. Да, отговорност е на този, който не е съгласен и има друга нужда да я заяви и назове. Отговорност е и на другия, ако за него тези взаимоотношения са важни да сподели как се чувства от промяната в тях. Всеки обаче си мълчи. Чака инициативата да бъде поета от другия. Всеки си седи и в неудовлетворението. Със собствените сценарии. И започва така нареченото по български „дуене на бузи“. Понякога може да продължи до безкрай. Има такъв тип отношения, където през една или друга ситуация този сценарий продължава и се върти непрестанно.

Съпруг и съпруга – много често един тип ситуация – той иска да ходи на мач, мисли си, но не казва. Тя има други планове. Заявява ги, в тези планове някак си е включен и той. Той не противоречи. Но не е доволен. И това става очевидно. Понякога съпругата разбира защо – той е споделил: „Исках да ида на мач, но предпочетох теб“, понякога не – той отказва да каже защо цялата вечер е „сърдит“ и се държи „безобразно“ или сякаш го няма. Това я ядосва. И тя също му се цупи. И после – скандал, изпълнен с обвинения. Какво се случва? Единият не си заявява нуждата. Другият не пита за нуждата. В крайна сметка – всичко минава през обвинението.

Криеницата или „хвани ме, ако можеш“ се изразява именно в това – да криеш нуждите, мислите и чувствата си, но да чакаш обаче другият да се досети. И понеже това не е реалистично, винаги оставаш неудовлетворен. Трупаш. Често си го изкарваш по неподходящ начин. За нещо, което може и да няма никаква връзка. Но се получава един затворен цикъл. Защото, като че ли страхът от това да понесем отговорност за онова, което искаме и чувстваме и да го заявим, е много по-голям от това непрекъснато да сме в позиция на защита и очакване.

Реално второто е много по-мъчително. Тогава по-важно става това как да накажем другия или да го омаломощим, а всъщност наказваме себе си и омаломощаваме себе си. Ако другият влиза в играта по същия начин, то се получава един затворен кръг, в който процесът е двустранен.

Тръгнахме от това какво е да си хванат? „Да си хванат“ означава да имаш контакт с другия. В смисъла на конкретната статия (защото би могло да се тълкува и мисли по различен начин) да имаш контакт е да можеш да се довериш, да можеш да поемеш отговорност, да се заявиш, дори и ако е необходимо да си отхвърлен, да понесеш реакцията на другия, а не да очакваш другият да го направи вместо теб. Да не си недоволен от това, че все не могат да те хванат, защото реално отговорността, че бягаш си е твоя. Разликата е обаче в това – че ако спреш да бягаш, възможността да не изпитваш такова неудовлетворение, каквото изпитваш, когато бягаш, е много по-голяма.

Каква е разликата между срив и рецидив?

Когато говорим за зависимост и лечението ѝ, трябва да имаме предвид няколко основни неща:

– зависимостта засяга всички сфери на функциониране на човека: когнитивно функциониране, емоции и емоционална регулация, поведение, междуличностно функциониране и физическо здраве;
– тя е хронично заболяване;
– възстановяването от нея изисква много усилия от страна на зависимия (и на неговите близки) и понякога са нужни няколко опита.

На практика това означава, че дори когато зависимият започне лечение (например индивидуални консултации с психолог или участие в рехабилитационна програма), е вероятно той или тя да възобнови употребата на някакъв етап от лечението или след приключването му. В зависимост от характеристиките на това подновяване можем да говорим за срив или за рецидив.

Какво е срив?

Сривът е единично „подхлъзване“ или връщане към старо поведение, което човекът се опитва да контролира или прекрати. Пример за това може да е някой, който е в рехабилитационна програма или има индивидуални консултации със специалист, поддържа ремисия от няколко месеца, но една вечер употребява дадено психоактивно вещество. Това остава единично събитие и след това той или тя продължава лечението си като анализира причините за срива и изработва по-успешни стратегии за справяне с желанието за употреба. Сривовете обикновено не предизвикват сериозни последици за здравето на човека или рехабилитационния процес. Според NIDA (Национален институт по злоупотреба с наркотици, САЩ) те могат да се разглеждат като грешка и възможност за интервенция и научаване на нови умения за сравяне. Важно е да се предприемат мерки, за да не се превърне сривът в рецидив.

Какво е рецидив?

NIDA дефинира рецидива като:

  • Подновяване на употребата на вещества след период на въздържание.
  • Завръщане към предишни нива на употреба.
  • Разгръщащ се процес, в който подновяването на употребата е последното събитие от дълга последователност на маладаптивни отговори на вътрешни и външни стресори или стимули.

Всички тези дефиниции отразяват една и съща основна идея: подновяване на честа и вероятно неконтролирана употреба на вещества.

Рецидивът е цялостно завръщане към модел на поведение, което човекът се е опитвал да управлява или да прекрати. Ако се върнем към примера, рецидивът би се изразявал в многократна употреба на вещества, която се е изплъзнала от контрол и е продължила повече време. В тези случаи има по-сериозни последствия за здравето (физическо и психично), отношенията с близките или например загуба на работата.

Модел на рецидива на Марлат

Моделът на Марлат разглежда рецидива като процес и разкрива някои механизми, които водят до него. Началото на прехода от въздържание към рецидив е когато клиентът е изложен на високо рискова ситуация, която заплашва трезвеността. Срив е по-вероятен, ако клиентът:

  • не е научил ефективни стратегии за справяне със ситуацията или
  • очаква ползотворни ефекти от употребата на вещества в ситуацията.

Без значение какви точно са причините сривът може да доведе до рецидив чрез процес, който Марлат нарича „ефект на нарушаване на трезвеността“ (авторът създава модела, за да обясни рецидивите при алкохолизъм, но принципите му са приложими и към други зависимости).

Той има два основни компонента. Първият е това, че осъзнаването на употребата от зависимия пряко противоречи на неговия или нейния аз-образ на човек, който се възстановява и който е взел решение да не употребява. Противоречието се възприема като заплаха за този образ и клиентът може да изпитва вина, срам или тревожност, защото не е успял да остане чист. В опит да се справи с тези чувства клиентът може да продължи да употребява наркотици или алкохол. В тази ситуация първоначалният срив предхожда рецидив.

Вторият компонент на ефекта гласи, че рецидивът е по-вероятен, когато клиентът приписва срива на причина, която е вътрешна, устойчива и глобална – и следователно се възприема като неконтролируема. Обяснението на срива по този начин води до чувство на безнадежност. Ако клиентът вярва, че сривът му се дължи на лична липса на воля и че тя е трайна характеристика на неговата или нейната личност, сривът ще намали увереността, че може да се справи с желанието за употреба в бъдещи ситуации.

Какво да предприемем?

Важно е самият зависим и неговите близки да са подготвени за риска от срив или рецидив, за да могат да реагират по начин, който подкрепя лечението. Оставането в негативните чувства, които сривът или рецидивът предизвикват, е непродуктивно, тъй като и двете явления не означават задължителен провал на лечението и загуба на постигнатия напредък. Отчаянието може да доведе до задълбочаване на проблема и пропускане на възможности за действие.

Добре е да се има предвид, че възстановяването от зависимост е дълъг процес, в който обикновено има множество трудни моменти (включително временно връщане към употребата). Също както при други хронични заболявания и при зависимостта могат да се очакват рецидиви. Един от основните акценти в специализираните програми за лечение на зависимост е именно превенцията на рецидив. Важно е усилията на зависимия и на неговите близки да са насочени към справяне със случилото се и предотвратяване на последващи усложнения. Колкото по-бързо се излезе от рецидива, толкова по-добре. Поддържайте връзка със специалистите, с които осъществявате лечението си. Ако до момента сте опитвали да се справите сами със зависимостта, обмислете варианта да потърсите специализирана помощ.

Използвана литература:

Relapse Prevention. Clinical Report Series. National Institute on Drug Abuse