Месечни архиви: октомври 2018

Практическо ръководство за родители

Posted on by
Отговор

родители

Годишните изследвания на Националния център по зависимости и злоупотреба с вещества (National Center on Addiction and Substance Abuse, накратко CASA) към Колумбийския университет в САЩ целят да идентифицират ситуации или характеристики, които увеличават или намаляват риска за това един тийнейджър да пуши, пие, да злоупотребява с алкохол, нелегални наркотици или медикаменти с рецепта. Тази година проучването на CASA с юноши и техните родители се съсредоточава върху това кои от действията на родителите – или бездействието им – влияят върху риска юноши между 12- и 17-годишна възраст да употребяват психоактивни вещества.

Резултатите са смущаващи. Всички майки и бащи заявяват, че са загрижени и притеснени за предизвикателствата, с които се сблъскват в отглеждането на децата си. Много от тях обаче не осъзнават как някои от техните действия влияят върху децата им и повишават риска от това те да започнат за злоупотребяват с психоактивни вещества. Много от родителите не са склонни да предприемат действия, така че да предотвратят ситуациите, които поставят децата им в по-голям риск от това да развият сериозен проблем, свързан с употребата на вещества.

В сравнение с времето, когато те самите са израствали, 8 от всеки 10 запитани родители казват, че в днешно време е по-трудно да си сигурен, че децата ти са в безопасност, а трима от всеки четирима родители споделят, че е по-трудно да отгледаш дете с „морал и добра ценностна система“. Като имаме предвид тези данни, няма как да не си зададем въпроса: „Защо има толкова много родители, които не оценяват какво въздействие има тяхното собствено поведение над децата им и уязвимостта им към психоактивни вещества? Или такива, които не полагат повече усилия?“

Тийнейджъри, чиито родители са въвлечени в живота им, е много по-малко вероятно да пушат, пият или да употребяват наркотици. За да бъде въвлечен един родител в живота на детето си, това означава да участва в ежедневието им, да почива и да се забавлява в свободното си време с детето си, да вечерят често заедно. Също така въвлеченият родител наблюдава детето си и го напътства кои поведения са приемливи – не само с думи, но и с положителни лични примери за здравословно поведение.

Проблемни родители

Много родители се справят добре с отглеждането и възпитанието на децата си. Но изследването на CASA от тази година идентифицира „проблемни родители“, които дават възможност (а в определени случаи дори насърчават) тийнейджърите си да употребяват тютюн, алкохол и незаконни лекарства по рецепта. Чрез действията си (и бездействието си) те се превръщат не в част от решението, а в част от проблема, който представлява тийнейджърската употреба и злоупотреба на алкохол и наркотици.

Според това проучване проблемни родители са тези, които:

  • Не следят кога децата им излизат от вкъщи и не знаят къде прекарват времето, когато са навън с приятели в училищни дни (от понеделник до четвъртък).
  • Не знаят как да държат на безопасно място, което няма да бъде достигнато от децата им, собствените си опасни и пристрастяващи лекарства, като болкоуспокояващи или стимуланти.
  • Не могат да разговарят адекватно с децата си за опасността от разпространение на наркотици в училище.
  • Дават лош пример.

“Знаете ли къде обикновено е детето ви в десет часа вечерта?”

Около 46% от родителите на тийнейджърите – в сравнение само с 14% от запитаните, които не знаят или премълчават, че децата им излизат – споделят, че действително е обичайно децата им да излизат през седмицата с приятели.

Да не знаеш къде е детето ти и какво прави е рисковано. Защо? Защото колкото до по-късно остават навън тийнейджърите с приятелите си, толкова по-вероятно е да имат достъп до алкохол и наркотици. Половината от тези тийнейджъри, които се прибират след 10 вечерта, казват че действително са имали досег с психоактивни вещества, а една трета от тези, които се прибират между 8 и 10 вечерта, също потвърждават това.

Родителите като пасивни „окуражители“

Някои родители пасивно насочват децата си в посока на употреба, като оставят небрежно из къщата силно пристрастяващи лекарства като Оксиконтин или Викодин и по този начин ги правят лесно достъпни за децата си. Една трета от децата, които злоупотребяват с предписани лекарства, казват, че ги намират у дома. Други 31% казват, че ги взимат от свои приятели. Тъй като е логично да предположим, че приятелите на тези 31% също намират лекарствата у дома, можем да твърдим, че повече от половината тийнейджъри, които злоупотребяват с лекарства, предписвани единствено от лекар, взимат тези лекарства от семейната аптечка.

Тийнейджърите, които приемат такива лекарства, смятат, че те са по-безопасни от наркотици, продавани на улицата – тъй като те са купени от аптека и родителите им също ги използват. Преди няколко десетилетия като правило родителите са заключвали шкафовете с алкохол. Може би е дошъл моментът сега да заключват и шкафовете за лекарства – или поне да следят броя таблетки, които употребяват, и за някаква евентуална липса.

Песимисти и наивни родители

родители

Почти всички родители – включително тези, които смятат, че в училищата на децата им се употребяват, държат или се продават наркотици – смятат, че е важно в училищата на децата им да има строга политика, която не толерира наркотици. Въпреки това обаче от почти половината от запитаните родители, които заявяват, че училищата на децата им са пълни с наркотици, само 39% от тях смятат, че е реалистично да се очаква училищата да се „изчистят“ от вещества.

Не е изненадващо (като се има предвид тази родителска нагласа), че 1 от всеки 5 деца в основни училища и почти две трети от тийнеджърите в гимназиален етап посещават училища, където има наркотици. Изследванията сочат недвусмислено, че в сравнение с тийнейджърите в училища, където няма наркотици, учениците в тези училища е три пъти по-вероятно да пушат марихуана и да се напиват в рамките на един месец, както и да пушат цигари и да пият редовно. Въпреки това една трета от родителите смятат, че наличието на наркотици в училище не увеличава риска от това децата им да експериментират с тях.

Тези песимистично настроени или наивни родители не бива да приемат, че наличието на наркотици в училище е неизбежно, също както са твърдо против това,  в училищата да има азбестови материали, които представляват риск за здравословното състояние на децата им. Би следвало тези родители да изискват да се премахнат наркотиците от училищата на децата им. Никое правителство не би следвало да изисква от родителите да пращат децата си в училища, където те ще бъдат изложени на психоактивни вещества.

Предписани медикаменти и марихуана

родители

Лесният достъп до незаконни вещества допълнително затруднява родителите в опитите им да останат свързани със своите деца в тийнейджърска възраст. Достъпността е майка на употребата и (за повечето тийнейджъри) лекарствата с рецепта и марихуаната могат да се набавят толкова лесно, колкото и бонбоните.

Всяка година питаме тийнейджърите кое от следните може най-лесно да се закупи: цигари, бира, марихуана или лекарства с рецепта. За пръв път откакто проучването CASA се провежда, лекарствата могат да се закупят по-лесно от бира. В сравнение с 2007 година юношите, които казват, че им е най-лесно да се сдобият с лекарства, са нараснали с 46%.

Марихуаната също е по-лесно достъпна от всякога – 23% от запитаните тийнейджъри могат да се сдобият с нея за по-малко от час, а 42% – за по-малко от ден. В сравнение с предходната година тийнейджърите, които могат да се сдобият изключително лесно с марихуана, са нараснали с 35%.

Операция „мама и тате в екип“

родители

Превенцията на злоупотреба с психоактивни вещества е основно работа в екип. Всяка майка и всеки баща би следвало да си зададе въпроса: “Правя ли всичко необходимо, за да помогна на детето си да премине през трудните тийнейджърски години, без да развие проблеми с тютюн, алкохол и други наркотици?”

Най-важно е поставянето на добър пример – въздържането от вещества, алкохол, цигари, както и използването на лекарства с рецепта с мярка. Най-притеснителното в тазгодишното проучване на CASA е, че приблизително една четвърт от запитаните тийнейджъри знаят за родители на техни приятели или съученици, които пушат марихуана, както и че десет процента споделят, че са чували за родители, които пушат „трева“ заедно с децата си.

Всеки родител би трябвало да наблюдава дейностите на детето си през учебните дни, да държи на сигурно и недостъпно място опасни лекарства, да изисква от детето си да не употребява нищо през учебните дни и цялостно да бъде въвлечен и ангажиран в неговото ежедневие.

Няма по-мощни примери за родителска ангажираност от това да мотивирате детето си да бъде духовно въвлечено или да участва в семейните вечери. Тийнейджъри, които са религиозно ангажирани и често участват в семейните вечери, са в много по-малък риск от употреба и злоупотреба на психоактивни вещества. Родителският екип е ключов тук. В сравнение с тийнейджърите, които посещават ежеседмично религиозни служби – независимо дали са католици, протестанти, евреи или мюсюлмани – тези, които никога не посещават такива мероприятия, е 3 пъти по-вероятно да употребяват марихуана и два пъти по-вероятно да пушат и пият. В Америка в 21-ви век е малко вероятно тийнейджърите редовно да посещават религиозни служби, освен ако родителите им не ги заведат.

А каква разлика внася семейната вечеря! Много по-малко вероятно е юношите, които вечерят с родителите си поне 5 пъти седмично, да пушат, пият или употребяват наркотици, отколкото децата, които имат семейни вечери по-малко от 3 пъти седмично.

Отплатата за добро родителстване е огромна: едно дете, което достига 21-годишна възраст, без да пуши или да употребява психоактивни вещества или алкохол, е почти сигурно, че никога няма да го направи. В днешно време децата няма как да преживеят турбулентното десетилетие между 11- и 21-годишна възраст без ангажирани родители. Ако родителите не са част от решението, те стават част от проблема.

Автор: Joseph A. Califano, Jr.
Източник

Селфитис: съществува ли това разстройство?

Posted on by
Отговор

Психолозите казват, че „селфитис“ – обсесивната нужда да се постват селфита – е истинско психично разстройство. Дали е така?

„Селфитис“ е истинско психично разстройство и хората, които се чувстват принудени постоянно да постват свои снимки в социалните медии, може да се нуждаят от помощ, предупреждават психолози.

Терминът за първи път е въведен през 2014 г. в шеговита новинарска история, за да опише обсесията (манията) да снимаме сами себе си. Според тази история Американската психиатрична асоциация обмисля да класифицира манията като разстройство.

След тази шега изследователи от британския университет „Нотингам Трент“ и индийския колеж по мениджмънт „Тиагараджар“ решават да изследват дали има истина в това явление.

Сега те потвърждават, че „селфитис“ наистина съществува и дори са изработили „Скала на поведението при селфитис“, която може да бъде използвана, за да се направи оценка на тежестта му.

Д-р Марк Грифитс, известен преподавател по поведенчески зависимости в Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Преди няколко години в медиите се появяваха истории, твърдящи, че състоянието „селфитис“ ще бъде класифицирано като психично разстройство от Американската психиатрична асоциация.“

„И макар, както се разбра, историята да беше шега, това не означава, че състоянието „селфитис“ не съществува. Изглежда, че сега можем да потвърдим съществуването му и изработихме първата в света „Скала на поведението при селфитис“, за да правим оценка на състоянието.“

селфитис

Степени на „селфитис“

Гранична – да си правите снимки поне три пъти на ден, но да не ги поствате в социалните медии.

Остра – да си правите снимки поне три пъти на ден и да поствате всяка една в социалните медии.

Хронична – неконтролируем импулс да си правите снимки постоянно и да ги поствате в социалните медии по-често от шест пъти на ден.

Скалата, в която резултатът е между 0 и 100 точки, е изработена въз основа на данните от голям брой фокус групи с 200 участници, които е трябвало да определят факторите, водещи до „селфитис“. След това е била тествана чрез въпросник, попълнен от 400 участници.

Участниците са били базирани в Индия, защото тази страна има най-голям брой потребители на Фейсбук, както и най-голям брой смъртни случаи в резултат на опити да се правят селфита на опасни места.

Откритията, публикувани в International Journal of Mental Health and Addiction, потвърждават наличието на три степени на „селфитис“.

Изследователите открили, че типичните хора, страдащи от „селфитис“, търсят внимание, често им липсва самоувереност и се надяват да повишат социалното си положение и да се почувстват част от група чрез постоянно постване на свои снимки.

Екипът е извел 20 твърдения, които могат да се използват, за да се определи тежестта на „селфитис“ като се оценява доколко човекът е съгласен с твърдението.

Скала на поведението при селфитис

Оценете твърденията по-долу с оценки от 5 („напълно съм съгласен“) до 1 („съвсем не съм съгласен“).

Колкото по-висок е броят на точките ви, толкова по-голяма е вероятността да страдате от селфитис.

  1. Правенето на селфита ми носи приятно чувство и по-добре се наслаждавам на обкръжението си.
  2. Споделянето на моите селфита поражда здравословна конкуренция между мен и моите приятели и колеги.
  3. Получавам огромно внимание като споделям селфитата си в социалните медии.
  4. Мога да намаля нивото на стреса си като си правя селфита.
  5. Чувствам се уверен, когато си правя селфи.
  6. Получавам по-голямо приемане в групата си от връстници, когато си правя селфита и ги споделям в социалните медии.
  7. Мога по-добре да изразявам себе си в своето обкръжение чрез селфита.
  8. Заемането на различни пози за селфи ми помага да повиша социалния си статус.
  9. Чувствам се по-популярен, когато поствам мои селфита в социалните медии.
  10. Правенето на повече селфита подобрява настроението ми и ме кара да се чувствам щастлив.
  11. Ставам по-позитивен по отношение на себе си, когато си правя селфита.
  12. Ставам по-силен член на групата си от връстници чрез постването на селфита.
  13. Правенето на селфита ми дава хубави спомени за случая и преживяването.
  14. Често поствам селфита, за да получа повече харесвания и коментари в социалните медии.
  15. Когато поствам селфита, очаквам приятелите ми да ме оценяват.
  16. Правенето на селфита моментално променя настроението ми.
  17. Правя си повече селфита и си ги гледам сам, за да повиша увереността си.
  18. Когато не си правя селфита, се чувствам откъснат от групата си връстници.
  19. Правя си селфита като трофеи за бъдещи спомени.
  20. Използвам инструменти за редактиране на снимки, за да подобря селфито си, така че да изглежда по-хубаво от това на другите.

селфитис

Д-р Джанартанан Балакришнан, сътрудник в проучването от Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Обикновено хората с това състояние страдат от липса на самоувереност и се опитват да се впишат в групата хора около тях, и могат да проявяват симптоми, подобни на тези при други поведения, потенциално водещи до зависимост.“

„Сега, след като съществуването на това състояние изглежда потвърдено, се надяваме, че ще бъдат проведени още изследвания, за да разберем повече за това как и защо хората развиват това потенциално обсесивно поведение и какво може да се направи, за да се помогне на най-засегнатите.“

Други психични разстройства, свързани с технологиите, които са били идентифицирани през последните години, включват „номофобия“ (страхът на човек да остане без мобилен телефон), „техноференция“ (постоянно нахлуване на технологиите в ежедневния живот) и „киберохондрия“ (човек се чувства болен, след като е търсил в интернет симптоми на заболяване).

Но сър Саймън Уесли, професор по психиатрия в Кралския колеж в Лондон, е по-скептичен по отношение на новото състояние.

„Изследването предполага, че хората се снимат сами, за да подобрят настроението си, да привлекат внимание, да повишат самоувереността си и да се свържат с обкръжението си. Ако това е вярно, тогава самият доклад на изследването е едно академично „селфи“.“

Д-р Марк Солтър, говорител на Кралския колеж на психиатрите, добавя: „Селфитис не съществува и не трябва да съществува. Има тенденция да се правят опити с една-единствена дума да се класифицират цяла поредица от сложни човешки поведения. Но това е опасно, защото дава реалност на нещо, когато такава реалност отсъства.“

Източник

9 важни неща за употребата на психоактивни вещества – част 2

Posted on by
Отговор

Първа част

Лойд Седерер, психиатър и доктор по обществено здраве, изброява деветте неща, които според него са най-важни, когато говорим за употреба на психоактивни вещества. В първата част на статията бяха обсъдени първите три важни променливи: възраст на започване на употребата, характеристики на употребяващия и средата и начина на употреба. Ето ги и останалите:

4. Чистота

Ясно е, че чистотата на дадено вещество има голямо значение. Хероинът често се смесва с различни химикали, които намаляват чистотата и това се случва на почти всяка стъпка от производството до разпространението до крайния потребител с цел увеличаване на печалбата – от лодката, с която се трафикира до бандите, които го разпространяват към регионални, местни и улични дилъри. Това е причината зависимите и употребяват големи дози да намират, че дозите са недостатъчни дори да спрат абстинентните симптоми.

Същото се отнася и за кокаина и метамфетамина.

Изключение е канабисът: чистотата е по-висока, растенията за генетично подбрани да бъдат 60 пъти по-силни отколкото са били преди десетилетия.

А хероинът от друга страна е силно разреден в момента на употребата. Това е отчасти причината за растящия брой смъртни случаи поради свръхдоза: дилърите го смесват с фентанил (и братовчедите му), за да дадат на употребяващия по-силен ефект. Фентанилът е 50-100 пъти по-силен от морфина и количество колкото едно или две зрънца сол могат да убият доста хора.

Колкото по-чист е наркотикът и колкото по-малко замърсители има, толкова по-силно е въздействието върху централната нервна система.

5. Потентност/сила

Колкото по-силен е наркотикът, толкова по-силно неврохимично въздействие има. Множество различни психоактивни вещества (включително хероин, кокаин, метамфетамин и алкохол – най-недобре разбираното и най-широко използваното вещество) предизвикват отделянето на допамин, особено в област на мозъка, наречена nucleus accumbens, която е малка, но особено важна зона в мозъка, отговаряща за удоволствието, награждението и отблъскването.

Колкото по-силно е веществото, толкова по-силен е ефектът. И въпреки това почти никога не знаем силата на наркотиците, купени на улицата или тъмната мрежа.

6. Полуживот

Ксанаксът (алпразолам) е въведен за обществено ползване в САЩ през 1969 година. Аз го предписвах на пациенти с много силна тревожност или безсъние, свързано с клинична депресия, за няколкото седмици, които трябва да минат, докато подействат антидепресантите. Но скоро научих, че бързото и ефективно действие отслабва за няколко часа и пациентите се будят през нощта, чувстват се ужасно и изпитват нужда да приемат нова доза от лекарството. Това е причината ксанаксът да бъде изместен от лекарства с по-дълго действие.

Полуживотът на дадено вещество е времето, за което концентрацията му в кръвта на употребилия намалява с 50%. Официално обявеният полуживот на ксанакса бил 11 часа средно, но пациентите ми казваха, че усещат отслабването на ефекта по-бързо от това – за няколко часа. Едно алкохолно питие, изпито от зрял човек, има полуживот около половин час. За метамфетамина този период е от 6 до 12 или повече часа в зависимост от характеристиките на употребяващия.

Полуживотът следователно влияе на времето за възникване на желание за повторна употреба и колко скоро употребяващият ще започне да изпитва абстинентни симптоми.

7. Оригиналният източник

Когато наркотик се извлича от растение, а не се синтезира в лаборатория, веществата в растението влияят на психоактивните качества, употребата и потенциала за развитие на зависимост. Канабисът е добър пример. Той съдържа над 60 канабиноида, активни вещества. Двете основни са тетрахидроканабинол (THC) и канабидиол (CBD). На THC се дължи психоактивния ефект, а CBD няма такива качества.

Когато пушех канабис в колежа, нивата на THC бяха ниски; за да се усети ефектът, трябваше да се употреби по-голямо количество. Днес, благодарение на сложна генетична модификация на растенията, потентността на THC е често 60 пъти по-висока. Това може да се смекчи, ако концентрацията на CBD също е висока: CBD служи защитава употребяващите и особено младите хора и уязвимите към развитието на психоза от развитието на психотични симптоми. Те могат да продължат и след като кръвта се изчисти от наркотика). Изследвания проверяват дали това вещество може да се използва за създаването на нови антипсихотици.

Сложността на растителния организъм влияе на въздействието им – и на търсените ефекти, и на нежеланите.

8. Пречистване и извличане

Когато листата на коката се берат и дъвчат, ефектът е много по-мек отколкото този на кокаина, в който има по-висок процент от активното вещество. Крекът е дори с по-силна концентрация, което прави ефектът му още по-силен.

Подобно на това, психеделичния наркотик мескалин се извлича и пречиства от кактус, който расте в Мексико и някои части на Тексас. Много растения могат да бъдат обработени за производството на алкохол като водка, уиски, скоч, текила и т.н.

Няма значение само растението, а и начинът по който хората го обработват.

9. Отношението на наркотика и социалната обстановка

Става дума за взаимодействието на наркотика, човека и социалната обстановка, в която употребява.

Предписването на опиоидни агонисти като бупренорфин и метадон доказано намалява рецидивите при зависимите към опиоиди. Но ако човек на такова лечение прекарва време с хора, които все още употребяват, или е заливан от стимули, свързани с опиоиди по телевизията, социалните медии и музиката, социалната обстановка може да доведе до рецидив.

Когато LSD става популярно през шейсетте години, в спешните отделения в градовете често постъпвали пациенти по средата на т. нар. bad trip – в дистрес или паника от плашещи халюцинации. Но лошите трипове постепенно станали по-редки, защото употребяващите започнали да разбират, че употребата в спокойна среда и с нечия подкрепа може да ги предотврати.

За който и наркотик да говорим, трябва да знаем, че средата и очакванията на употребяващия могат да повлияят на ефекта.

С други думи, наркотиците и употребата им са сложни. Всички те съдържат психоактивни съставки. Но другите „съставки“ – кои сме ние, на каква възраст сме, кога и с кого употребяваме, колко чисти са веществата, колко бързо достигат мозъка и колко дълго продължава въздействието им – това определя какво ще е преживяването.

Източник: https://blogs.scientificamerican.com/observations/9-things-that-matter-about-psychoactive-drugs/

Страхът от истинска интимност

Posted on by
Отговор

Тънка талия, момичешко тяло, блестящ ум, но усмивката на Мария беше тъжна.

„Той наистина е чудесен. Брет е мил, съвършен и се грижи и уважава мен и трите ми деца. Не мога да разбера себе си. Защо след като нещата между нас станаха сериозни, аз започнах да искам да се виждам и с други? Смяташ ли, че съм вятърничава, повърхностна или просто съм незряла?“

Тъй като познавах Мария добре, можех да кажа, че тя не е нито едно от трите. Тя е чувствителна, високо образована, компетентна, но подценяваща се млада жена. Когато изследвахме нейния опит с интимността, открихме една много неплодородна почва. Родителите ѝ дълги години са живели заедно, но не са общували. Разведената ѝ майка, която живее на прага на мизерията, не одобрява живота ѝ. Освен това, всичките ѝ досегашни опити за интимност са се оказали пълен провал.

Кайл беше с 25 години по-голям от Мария, ригиден и определено не секси. Джонатан от друга страна беше на подходящата възраст, емоционално ангажиран с Мария и определено беше секси. След това беше Стив, наскоро разведен мъж, който все още беше влюбен в жена си. Нито един от тези мъже не беше нито физически, нито емоционално, нито дори сексуално „достъпен“. Не и докато не се появи Брет.

Успешен, млад финансов факир, прагматичната натура на Брет идеално допълваше артистичната Мария. Насърчавайки я да работи върху скулптурите си, той създаде студио за нея и ѝ помогна да организира своя изложба. Добродушен, свободен мъж, който обожава децата на Мария – те от своя страна също го обикнаха. Поради всички тези причини и много други, Брет и Мария се влюбиха силно… докато Брет не заговори за брак.

Съмненията относно собствената ѝ стойност и съмненията за Брет, започнаха да се засилват. Мария изведнъж реши, че Брет е сладък и семейството му е прекрасно, но той не е секси. „Той не е чувствена личност, а това е толкова важно за мен.“

Дали наистина Брет не беше секси? И дори да беше така, защо Мария стигна до това заключение сега, след толкова време с него? Дали тя не си слагаше някакви спирачки?

Най-просто казано, Мария се страхуваше от интимност.

Страхът от интимност не е необичаен. Мария е един от многото хора, които желаят интимност, но дълбоко в себе си се страхуват. Защо е така? Хората, които се страхуват от интимност са много разнообразни в своят произход, темперамент, култура и всеки има своите собствени влияния. Мария е един от тези хора, които несъзнателно я саботират.

Семейната история на Мария ни казва, че нейните родители не са ѝ били добри модели за подражание в сферата на интимността. Баща ѝ е имал извънбрачни връзки, а майка ѝ е страдала от множество психосоматични заболявания. Баща ѝ, зает със собствения си свят, се е отнасял с нея с пренебрежение, а майка ѝ от своя страна е компенсирала това като е била свръхобгрижваща и контролираща. Тяхната прекалено близка връзка вместо да подкрепи израстването на Мария, всъщност я е задушила. Радостта, безпокойството или тъгата на Мария са били затъмнени от собствените интензивни емоции на майка ѝ.

Независимо от това, че Мария е била в състояние да взема добри решения относно образованието и избора си на кариера, майка ѝ се е намесвала във всичките ѝ избори за живота. Нямало е никаква граница между майка и дете. Тогава Мария е решила, че интимността означава да се загубиш в другия човек. Тогава какво се случва с едно момиче, което иска интимност, но едновременно с това се страхува от нея? Търси мъже, които не са истински „достъпни“ за нея. Когато се случи така, че срещне мъж, който ѝ откликва, тя се отдръпва много бързо. Всъщност това е, което Мария се кани да направи с Брет.

В терапията Мария започна да изразява желанията и нуждите си, само за да разбере, че ме интересуваше, но за разлика от майка ѝ не реагирах „свръх“. Това разбира се беше нов тип взаимоотношения, които бяха непознати за Мария и тя се затрудняваше. Имаше моменти, в които ми казваше, че съм подла и я изоставям, както е превел баща ѝ. Във фрустрацията си и отчаяна от това, че ѝ поставям граници, тя заплашваше, че ще напусне терапията. Хореографията на интимността беше в опасност.

С течение на времето обаче Мария започна да разпознава призраците на майка си и баща си, които хвърлят сенките си върху нашите интеракции. Бавно, тя започна да се отпуска и да става по-самоуверена в решенията си и да се наслаждава на отделянето. Тя откри, че ангажираността не е свързана с разтваряне в другия, нито пък интимността е свързана с нахлуване в личното пространство на партньора. Що се отнася до връзката ѝ с Брет, Мария все още е в процес на работа върху нея.

Мария е като много други хора, които се страхуват от това, за което копнеят – истинска, интимна любов.

Едни се страхуват да изгубят себе си в партньора си, а други – да не изгубят него. Тези страхове могат да ни попречат да създадем сериозна връзка или пък да провалят дългогодишна такава.

Противно на общите схващания, това, че една връзка е дългогодишна, не винаги означава, че тя е добра. Всъщност дългосрочна връзка с любов, грижа, страст, спонтанност, секс и вълнение, както и истинска интимност – това е, което всеки един иска. Една голяма част от дългосрочните връзки обаче изключват една страна от уравнението – романтиката и страстния, горещ секс или грижата, сигурността и комфорта.

В случай, че мислите, че романтиката и страстният секс неминуемо изчезват с времето, помислете отново. Те не изчезват непременно, просто голяма част от двойките разделят несъзнателно „соса“ – вълнението, страстта и секса, от „стека“ – комфорта и сигурността. Защо го правят? Защото така се чувстват по-сигурни. При по-малко интимност в отношенията, страхът от това да се изгубиш в другия намалява, както и страхът да загубиш партньора си.

Най-просто казано, страхът убива любовта. Да, любовта е риск. Но ще рискуваш ли да бъдеш наранен или ще рискуваш да не удовлетвориш една от основните си човешки потребности – тази от любов?

Така че защо не дадеш шанс на любовта?

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/love-doc/200911/fear-real-intimacy

 

 

Самоубийство при децата – какво трябва да знаят родителите

Posted on by
Отговор

Нови изследвания разкриват, че самоубийството при децата е предизвикано не само от тъгата

Смъртта на дете е винаги разбиваща сърцето и нещо ужасно, ужасно грешно. Когато дете умре в резултат на самоубийство, това води до изцяло различно ниво на скръб, болка и мрачно объркване на тези, които са се грижили за детето.

За щастие, самоубийството при деца е много рядко явление. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията (САЩ), по-малко от 2 на всеки милион деца на възраст между 5 и 11 г. умират в резултат на самоубийство. Броят сред юношите (на възраст между 12-17 години) е около 52 на милион. Средно около 33 деца под 12 г. се самоубиват всяка година в САЩ.

Разбирането на децата за самоубийството и смъртта

Знаят ли въобще децата какво е самоубийство?

Да, те знаят на изнендващо ранна възраст. Brian Mishara интервюира 65 деца от основното училище (между 1-5 клас, възраст 6-12 години), за да види какво разбират те за смъртта и самоубийството. Само едно от децата от първи клас (по-голямо от средната възраст за неговия клас) е наясно с думата „самоубийство“, но почти всички знаели какво означава „да убиеш себе си“.

В трети клас всички с изключение на едно дете разбират думата „самоубийство“ – те разговарят за това с връстниците си или гледат телевизия, или слушат как възрастните говорят за това. Всички деца, които знаят какво е значението на „да убиеш себе си“ или самоубийство, са били способни да опишат един или повече начини как да го направят.

Интервютата на Brian Mishara показват, че разбирането на децата за смъртта и самоубийството нараства с годините. Повечето първокласници поне знаят, че мъртвите хора не могат да се върнат към живота и всички второкласници разбират, че един ден всеки човек ще умре. От друга страна много от децата в проучването на Mishara са били с доста мрачно (но и неясно) разбиране за детайлите около смъртта. Например двама от трима първокласници и един от пет от петокласниците вярват, че мъртвите хора могат да чуват и виждат.

самоубийство

Нови изследвания показват сходства в самоубийствата при децата и юношите

Ново изследване на Arielle Sheftall и нейни колеги от Института за проувания в Националната детска болница преглеждат националната информация за децата (на възраст между 5 и 11 г.) и младите юноши (на възраст между 12 и 14 г.), които умират поради самоубийство между 2003 и 2012 г. Те откриват важни сходства и различия, сравнявайки тези две групи. Нека първо да разгледаме сходствата.

И в двете групи има значително повече момчета, отколкото момичета: 85% от децата и 70% от младите юноши, които са починали вследствие на самоубийство, са момчета. Най-честият метод за самоубийство е бил обесването/задушаването (81% от децата и 64% от младите юноши). Следващият най-чест метод включва подпалването (14% от децата, 30% от младите юноши).

И в двете групи, почти всички от смъртните случаи възникват вкъщи (98% от децата; 88% от младите юноши) и между часовете между обед и полунощ (81% при децата; 77% при младите юноши.)

И при двете групи проблемите във взаимоотношенията са свързани със самоубийството: 60% от децата, които умират чрез самоубийство, и 46% от младите юноши имат проблеми с приятели или членове на семейството. Училищните проблеми и скорошни кризи са другите чести причини (всяка присъства между 30 и 40% в случаите на двете групи – децата и юношите).

И разликите…

Sheftall и колегите ѝ откриват също някои поразителни различия, свързани с расата и психичните заболявания, между децата в двете възрастови групи, които умират в резултат на самоубийство.

самоубийство

Като цяло повече бели деца, отколкото чернокожи, умират от самоубийство, като при чернокожите деца има диспропорционалност в размера на самоубийствените случаи: 37% от децата, които умират в резултат на самоубийство, са чернокожи, спрямо 12% от младите юноши.

В друго проучване на Института за проучвания в Националната детска болница учените откриват, че процентът сред младите чернокожи деца е нараснал, докато процентът сред белите деца намалява. Не знаем защо.

Около 1/3 в двете групи – деца и юноши, които умират в резултат на самоубийство – са имали психиатрични здравословни проблеми, но и при двете възрастови групи се отличава определено психиатрично разстройство. За малките деца, които умират поради самоубийство и имат психиатрични здравословни проблеми, синдромът на дефицит на вниманието е почти два пъти по-често срещан, отколкото депресията/дистимията, но сред по-големите деца депресията е по-честа – около два пъти по-често срещана отколкото синдром на дефицит на вниманието.

Наистина ли искат да умрат?

Ужасяващото е, че Sheftall открива, че само около 1/3 от децата или по-младите юноши, които умират в резултат на самоубийство, казват на някого за намеренията си. Може би те не вярват, че могат да кажат на някого. Може би те не искат някой да знае. Или може би това е бил импулсивен акт и те не са имали време да кажат на когото и да било.

Abby Ridge Anderson от Католическия университет в Америка и колегите ѝ отбелязват техните клинични впечатления, че децата, които са свърхангажирани със самоубийствени мисли, „не желаят толкова да прекратят физическото си съществуване, колкото жадуват да придобият усещане за контрол, емпатия, приемане, разпознаване, зачитане от околните, както и адекватни реакции от значимите възрастни в живота им“. С други думи, те отчаяно искат ситуацията им да се подобри, но не могат да открият по-ефективни начини за справяне с проблемите си или за намаляване на дистреса си, така че самоубийството се явява като привлекателна опция.

Ridge Anderson смята, че има два подтипа на самоубийците-деца: единият подтип, който се чувства депресиран, безнадежден, безполезен и неспособен да се наслаждава; другият е по-агресивен, раздразнителен, разрушителен, търсещ внимание и импулсивен. Последният изглежда по-често срещан сред по-малките деца, отколкото при младите юноши.

Мъглявото разбиране на смъртта, проблемите с взаимоотношенията, наличието на разстройство на вниманието и желанието за контрол… заедно рисуват картина, която предполага (поне в част от случаите), че децата преживяват взаимоотношенията си с околните като стресиращи, чувстват се изключително уплашени и объркани. Те обаче не знаят как да се справят с емоциите си и тогава импулсивно действат като нараняват себе си, може би без наистина да очакват да умрат.

Какво могат да направят родителите, за да предотвратят самоубийството при децата

Важно е да се отбележи, че мнозинството от децата, които мислят за самоубийство, в крайна сметка не се самонараняват. Също така, мнозинството от децата, които имат синдром на  дефицит на вниманието или депресия, нямат суицидни мисли.

От друга страна, ако децата споменават, че искат да умрат или да се наранят, е важно това да се вземе под сериозно внимание и да се отговори по обмислен начин. Дете, което е прекалено ангажирано с мисли за самоубийство и умиране, страда и се нуждае от незабавна помощ.

Имайки предвид, че повечето деца са чували за самоубийство между 8- и 9-годишна възраст, си заслужава да се обсъди темата с всички деца, за да се разбере какво те чуват, четат или гледат по телевизията за самоубийството. Това може да  даде възможността да коригирате неразбирането или грешките и да обясните, че самоубийството е необратимо решение на временни проблеми и никога не е добър отговор. Подчертайте колко ценно е детето ви за вас и че винаги сте готови да му помогнете, независимо какъв проблем има.

самоубийство

Прекарвайте приятно време заедно и опознайте приятелите на детето си и какво се случва в училище и в съседство. Ако забележите промени в личността на детето си или в неговото поведение, такива като отдръпване от приятели или загуба на интереси в предишни дейности, които са носили удоволствие или наслада, ако детето ви изглежда много стресирано или изглежда нещастно последните седмици или месеци, и особено ако детето проявява склонност да бъде импулсивно, задавайте въпроси и се опитайте да разберете какво става и какво детето ви мисли и чувства.

За повечето възрастни е много трудно да разпитват детето за самоубийството, защото се ужасяваме от идеята, че детето може да мисли за такива ужасни неща. Но задаването на въпроси може да спаси детския живот.

Експертите по самоубийствата единодушно подчертават важността от задаването на въпроси около суицидните мисли или действия като важна стъпка към превенцията. Това не „поставя“ идеята в главата на децата, но може да им даде важната възможност да се отворят да потърсят помощ. Например бихте могли да попитате : „Стават ли някога нещата толкова зле, че да ти мине през ум да се нараниш?“ или „Искало ли ти се е някога да си мъртъв/да умреш?“ и дори „Понякога когато децата се чувстват много разстроени, те си мислят да се самоубият/да убият себе си. Това случвало ли ти се е някога?“

Ако отговорите на детето ви предизвикват притеснение или ако просто имате усещането, че нещата не вървят добре, потърсете помощ.

Ако сте загубили деца в резултат на самоубийство

Ако сте загубили дете в резултат на самоубийство, никакви думи не биха могли да направят нещата по-лесни, но знайте, че не сте сами. Потърсете подкрепа от приятели, семейство, общността или специалист. Самоубийството никога не е по нечия вина. Дори ако детето ви липсва и скърбите по неговото загубено бъдеще, опитайте се да намерите някакъв комфорт, като отдадете почит на спомените си за него.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/growing-friendships/201609/suicide-in-children-what-every-parent-must-know