Легалният канабис срещу синтетичните канабиноиди

Само легализирането на тревата няма да спре смъртните случаи от синтетика в Нова Зеландия

От Джеймс Бороудейл

Джеймс Бороудейл е журналист, който следи отблизо разпространението на синтетичните канабиноиди в Нова Зеландия и проблемите, които създава употребата им. Представяме ви неговото мнение относно легализирането на канабиса като начин за решаване на тези проблеми.

Четиридесет са мъртви от синтетика за една година. Това е ужасяващо висок брой, доказателство, че Нова Зеландия никога не се е изправяла пред толкова смъртоносна криза с незаконни наркотици, колкото тази – не и при възхода на домашно приготвения хероин през 80-те години, не и при постоянната вреда, нанасяна от метамфетамините. Това са, за да дадем на числото някакъв контекст, приблизително две трети от броя новозеландци, които биват убивани всяка година.

През септември 2017 г., последният път, когато от Следствието обявиха шокиращо висок брой починали – тогава бяха 20 – законовата реформа за канабиса изглеждаше като далечна надежда. С ново правителство и референдум за легализирането на личната употреба на марихуана, който да се проведе преди или заедно с изборите, една реакция на последните мрачни данни е фокусирана върху въпроса дали легализирането на канабиса е търсеният отговор. Вероятно е част от него, но това е малка част.

„Синтетичният канабис“ е, разбира се, наркотик, различен от канабиса, но преди поставянето им в една група беше разбираемо. Синтетичните канабиноиди се свързват със същите рецептори в мозъка, както го прави канабисът, и някога са водели до нещо, приближаващо се до напушването от тревата. Но след като Нова Зеландия беше лишена от някога водещия си регулаторен подход към синтетиката, а наркотикът повторно беше направен незаконен и изтласкан на черния пазар, разновидности на наркотика със смъртоносна потентност – включващи AMB-FUBINACA, „крек кокаинът“ на синтетичните канабиноиди – наводниха пазара.

Нелегалният – следователно нерегулиран и безнадеждно несигурен – метод на производство означава, че по никакъв начин употребяващите не биха могли да знаят колко потентна може да е една отделна доза: дали това малко пакетче със зелени, миришещи на керосин парченца, което току-що сте си купили за 20 долара, ще ви напуши, ще ви причини състояние на кататония или ще ви убие. Д-р Чип Грешам, токсиколог в болницата Middlemore в Окланд, преди е казвал на VICE, че синтетиката е до 70 пъти по-силна от канабиса. Д-р Пол Куигли, специалист по спешна медицина в Районната болница на Уелингтън, казва, че въпреки съвсем очевидните вреди употребяващите все още „жадно“ консумират синтетика. „Много високата потентност на тези вещества“, казва той, „означава, че (хората) стават зависими към тях много бързо и трябва да продължат да употребяват, за да избегнат абстиненцията.“

синтетичните канабиноиди

От бивши зависими VICE е научил, че синтетичните канабиноиди може да са по-трудни за спиране от хероина. Кошмарните абстинентни симптоми са с тежест, която обикновено се свързва с хероина: спазми, параноя, треперене, извънредно силно повръщане, нетърпимо желание за употреба. Употребяващите се оплакват, че след като са имали зависимост към синтетиката, тревата повече няма кой знае какъв ефект: синтетиката, под покровителството на черния пазар, просто се е отдалечила твърде много от наркотика, за който е била създадена да имитира, нанасяйки вреди на зависимите. Винаги ще има дилъри и производители, които да обслужват тази зависимост, и тревата просто не върши работа като замяна.

Достъпът до евтин, законен и винаги достижим канабис би могъл да ограничи растежа на пазара за синтетични канабиноиди. Ако беше легален по времето на законната синтетика, употребяващите може би щяха да имат по-малко причини да преминат от едното вещество на другото – страхът от тестване за наркотици на работното място, променливата наличност. Но канабисът не беше законен: в това празно пространство се появи синтетиката, а последвалото лошо управление от страна на правителството превърна наркотика в кризата, която е днес.

„Не се прави достатъчно, за да се изследва защо употребяващите изпитват нужда да взимат наркотици и по-специално синтетични канабиноиди“, казва д-р Куигли. „Какво има в начина им живот и психосоциалната им среда, което ги кара да търсят бягство чрез наркотици и алкохол? Има ли някакъв вид общност или социална интервенция, която можем да направим и която би могла да повлияе на това опасно търсене?“

Това са истинските въпроси. И се надявам, че те ще започнат да получават отговори от текущото изследване на психичното здраве и зависимостите, което трябва да представи доклада си на правителството. Както са съобщили на VICE работещи в услуги за зависими, ние се нуждаем от повече легла, по-голямо финансиране, повече социални услуги: това, да се надяваме, са нещата, които се очертават като водено от правителството решение на кризата със синтетичните канабиноиди, а не легализацията на наркотик, към който употребяващите синтетика не са зависими.

Източник

Please follow and like us:
error0

Мислех, че мога да взимам хероин без последствия

Мислех, че мога да взимам хероин, без да съм зависим. Грешах

От Джон Крейс

Тридесет години. Повече от целия живот на моята 26-годишна дъщеря, която се омъжи миналия уикенд. Тридесет години. По-малко от половината живот за мен. Симетрията не ми убягва. Макар да нямам планове за пенсиониране, времето не е на моя страна. Усещам полъха на моята смъртност да се засилва постоянно с всяка година. Опитвам се също да преброя своите благословии.

Навършването на 30 беше повратен момент в живота ми. Никога не съм имал намерение да бъда зависим към хероин. Никога никой няма такова. Просто си представях някак си, че съм твърде умен за това. Само слабите попадат в капана на зависимостта. Мислех си, че ще мога да взимам хероин или да го спра, когато реша. Да тичам бързо, да тичам свободно, за да остана една стъпка пред навика.

Но на тридесетия си рожден ден бях принуден да призная, че съм изчерпал всички възможности. Някои казват, че свършват на хероин почти случайно, окончателната задънена улица след години употреба на други наркотици. Табуто, което те винаги са си обещавали, че никога няма да нарушат. Не и аз. Винаги съм знаел накъде съм се запътил. Да, първо пушех марихуана и взимах амфетамини, кокаин и LSD, но сякаш знаех, че те са само предварителна загрявка преди главното събитие.

Не се нуждаех от никого или нищо друго освен от хероин

Не се спънах в хероина по случайност. Активно го търсех. И когато на 20-годишна възраст за първи път го взех, беше като завръщане у дома. Почувствах топлина. Усещане на доволство. Цялата несигурност, досадното усещане за провал, за това, че съм по-малко от всички около мен изглежда, че изчезнаха. С хероина болката от живота ми беше притъпена и за първи път почувствах, че съм достатъчен такъв, какъвто бях. Не се нуждаех от никого или нищо друго освен от хероин. Можех да съм аз и да не съм аз.

И за две години успявах повече или по-малко да го държа под контрол. Открих, че мога просто да взимам от време на време през уикендите без нищо по-лошо от лек махмурлук и чувство на напразен ужас в понеделник сутрин. Завърших образованието си и мислех, че наистина съм измамил системата. Но постепенно този уикенд от време на време стана всеки уикенд, а уикендът стана от петък до понеделник, докато на моята приятелка ѝ омръзна да прекарва време с някой, който повече или по-малко постоянно беше надрусан, и ме заряза. Болката от това можеше да бъде притъпена само с още хероин. В рамките на един месец, на възраст 22 г., загубих битката и трябваше да призная, че съм зависим.

Животът ми тръгна надолу, всеки ден белязан с чувство на срам, винаги търсейки невъзможното – начин да взимам хероин, без да бъда зависим. Загубих броя на опитите ми да спра, като всеки опит завършваше с провал – провал, който можех да понеса само като взимам още хероин. Един по един приятелите и семейството ми се отказаха от мен, докато не останаха само шепа хора, които успяваха да изтърпят компанията ми. Мислех си, че някак успявам да се справя с поредица от зле платени работни места, които мразех и от които неизменно ме уволняваха. Останалата част от света можеше да види, че умирам отвътре навън.

Редовно предозирах. Не толкова защото отчаяно исках да умра, а по-скоро от безразличие към живота

Всичко, в което мислех, че вярвам, се разпадна. Лъжех непознатите. Лъжех приятелите си. Лъжех себе си. В началото само пушех хероин, защото само истинските наркомани използват игли или така си мислех аз. Въпреки това, накрая разменях игли с непознати. Сблъсках се с реалността на 30-тия си рожден ден. Седях в мръсен апартамент с разлепени тапети по стените, гледайки малък черно-бял телевизор. Пред мен имаше голям плик с хероин, който си бях купил за случая, но никога не се бях чувствал толкова нещастен. Това беше моето парти. Това беше моят живот. Успешно бях унищожил десет години от живота си, години, през които другите бяха открили своето място в света, докато аз бях загубил моето.

Въпреки това ми отне шест месеца, за да направя нещо по въпроса, месеци, през които зависимостта ми стана още по-смъртоносна. Редовно предозирах. Не толкова защото отчаяно исках да умра, а по-скоро от безразличие към живота. Още шест месеца и със сигурност щях да съм мъртъв. Тогава дойде моментът, в който животът ми се промени. Когато разбрах, че всъщност повече искам да живея, отколкото искам да умра. Предложиха ми възможност да отида в рехабилитационна програма и аз я приех.

Не беше лесно, но получавах много помощ

Да не употребявам наркотици или да не пия алкохол – идеята, която дотогава винаги ми се беше струвала невъзможна и абсурдна, изведнъж придоби някакъв смисъл. Нямах представа дали ще мога да се справя, но бях склонен да опитам. Изчистих се на 9 март 1987 г. и съм чист оттогава – 32 години. Не беше лесно, но получавах много помощ от Анонимните наркозависими, няколко терапевта, психиатъра и семейството и приятелите, които се бяха върнали при мен.

хероин

Знам, че съм един от късметлиите. Имам жена и две пораснали деца, които обожавам. Дори направих кариера, нещо, което ме удивлява до ден-днешен. Не на последно място, защото основната причина да стана писател на свободна практика беше, че наемах стая от друг писател и разбрах, че това е единствената кариера, в която не трябва да обясняваш десетгодишната дупка в автобиографията си. Написах статия за Independent On Sunday и тя беше приета, най-вече защото редакторът ме обърка с писателя Джим Крейс. Още късмет. Ако първата ми статия беше отхвърлена, вероятно щях да се откажа. Писането щеше да е още едно нещо, в което съм се провалил. Все още самооценката ми беше ниска, въпреки че бях чист от три години. Но аз се справях.

Но най-големият късмет през последните 30 години е, че още съм жив. Когато постъпих в рехабилитационната програма, консултантът каза на групата от 12 зависими, в която бях, че от гледна точка на статистиката осем от нас ще бъдат мъртви до десет години. Мислех си, че той се опитва да ни уплаши, но оценката му беше скромна.

Затова да, аз съм късметлия. И съм благодарен за това, което имам

Последствията от зависимостта продължават с години. Загубих броя на познатите, които умряха, след като са били чисти. СПИН отне живота на мнозина, но оттогава насам има ужасяващ процент на самоубийства, свръхдози след рецидив и смърт поради причинена от хепатит С чернодробна недостатъчност. Също така изглежда, че има далеч по-висока смъртност поради сърдечни заболявания и рак сред бившите зависими, които познавам, отколкото при хората, които никога не са имали проблем с алкохол и наркотици. Само през миналия месец някой, с когото участвахме в групова терапия едва преди няколко години, почина от своята зависимост. Броят на погребенията се увеличава.

Затова да, аз съм късметлия. И съм благодарен за това, което имам. Но. Винаги има едно „но“. Не е лесно. Все още съм човекът, който бях, преди да стана зависим, човекът, който исках да се самолекува, за да оцелее. Анонимните наркозависими и терапията не са ме променили. Те просто ми дадоха инструментите, с които да си помогна да приема по-добре недостатъците си.

Но аз продължавам. Защото какво друго имам да правя, освен да продължавам?

Все още страдам от силна тревожност. Все още се мразя. През повечето сутрини се събуждам с чувството, че съм се провалил през деня, преди още да съм го започнал. Дори само да се насиля да стана от леглото може понякога да е мъка. Докато се възстановявах, попаднах в психиатрична болница с клинична депресия, заболяване, което още е с мен и заради което приемам лекарства – с различна степен на успех – през последните 20 години. Настроението ми по подразбиране е негативно. Очаквам да се случат лоши неща. Това побърква и мен, и семейството ми.

Но аз продължавам. Защото какво друго имам да правя, освен да продължавам? Ден по ден. Искам да живея. Искам да знам какво ще се случи после. Искам да споделям хубавите моменти със семейството и приятелите ми. Просто има една част от мен, която често забравя как да го прави. Подай на тази част пръст и тя ще отхапе ръката ти. Тридесет години умиране. Тридесет години живот. Номерът е винаги да помниш кое кое е.

Източник

Please follow and like us:
error0

5 навика, които мога да отблъснат партньора ви

Честотата на тези поведения всъщност е това, което е от значение

Когато единият от двойката започне да се оттегля емоционално, това може да е в отговор на другия партньор, който развива проблематично поведение. Някои поведения са обичайни и управляеми, когато се случват рядко. Но когато станат навик, те могат да преминат от дразнещи към увреждащи връзката от гледна точка на удовлетвореност от отношенията и продължителност. Въпреки това, тъй като тези поведения са обичайни, човекът, който проявява проблематичното поведение, може да се окаже сляп за причинените от тях щети. Той може да възприеме емоционалната дистанция на партньора си, но да не прави връзка със собственото си поведение.

Ето пет навика, които вероятно ще отблъснат партньора ви и ще създадат емоционална дистанция:

  1. Твърде много критика

Златната пропорция в комуникацията с другите е 80% от това, което казвате, да е позитивно или неутрално, а само 20% да е критично или директивно. В някои двойки обаче тези пропорции са точно наобратно. Когато един член на двойката постоянно изказва малки (и не толкова малки) неудовлетворения и оплаквания, той може да бъде напълно деморализиращ за другия, който тогава започва да се чувства така, сякаш не може да прави нищо правилно и в резултат на това да започне да се оттегля емоционално.

  1. Липса на еднакви умения за водене на разговор в контекста на връзката

Когато един от членовете на двойката е далеч по-добър комуникатор за емоционални проблеми от другия, това му  дава несправедливо предимство по време на спорове и конфликти. Партньорът, който не комуникира добре или който не може да изрази мислите и чувствата си по най-добрия начин, е по-вероятно да не успее да се аргументира ясно, дори когато е в правото си. С течение на времето този партньор научава, че е безсмислено да се спори или да си предизвиква притеснения, защото никога няма да успее да спечели и затова спира да го прави и се оттегля.

  1. Липса на емпатия към емоционалния дистрес на партньора

Когато единият от двойката е в емоционален дистрес и когато партньорът му не успее да му покаже съчувствие, резултатът може да е опустошителен. Ние обикновено очакваме точно нашите партньори да са тези, на които да можем да разчитаме в трудни моменти и да получим от тях подкрепа и състрадание. И когато се случи така, че неколкократно не го получим, не е учудващо, че партньорът, който се чувства изоставен в трудностите си, също ще започне да се оттегля.

  1. Игнориране на важни теми и трудности за партньора

И ако твърде многото оплаквания могат да се окажат проблем, то ако игнорирате значимите такива за партньора ви, особено когато те се повтарят многократно, ще го накарате да се чувства отхвърлен и пренебрегнат. Един от най-често срещаните примери за такава динамика е свързана с неудовлетвореност от сексуалния живот или разочарование от липсата на интимност. Хората обикновено са склонни да говорят за това по един или друг начин, но ако не бъдат чути, в един момент започват да се чувстват отхвърлени или темата става твърде болезнена за тях, че да искат да я подхванат отново. Тогава вече може да е твърде късно.

  1. Зависимост към мобилни устройства и социални мрежи

Много от нас са зависими от мобилния си телефон и всякакви други екрани и им обръщаме много повече внимание, отколкото на партньора ни. Когато сте вторачени в телефона си по време на вечеря, докато гледате филм заедно, по средата на разговор или дори по време на интимност, това може да има драматичен ефект върху настроението, щастието и като цяло удовлетвореността от връзката ви с партньора.

Важно е да уточним, че всяко от тези поведения се среща във всички партньорски отношения. Проблемът се появява тогава, когато честотата им се увеличи и станат обичайни модели на взаимодействие в двойката. Тогава могат да нанесат значителни щети. Ако наблюдавате тези поведения във вашата връзка (или някое от тях) и се чудите дали вече не сте преминали някаква граница, най-добре обсъдете това с партньора си. Той е най-доброто ви огледало.

 

Статията е адаптация по: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-squeaky-wheel/201905/5-habits-can-push-your-partner-away

Please follow and like us:
error0