Пет навика на съзависимите и как да ги преодолеем

  • Съзависими са хора, които нямат зависимост към алкохол или наркотици, но са близки с някой зависим.
  • Те страдат от „физическо, психично, емоционално и духовно състояние, подобно на алкохолизма“.
  • Разглеждаме 5 негативни навика на съзависимите и как могат да бъдат променени.

Хората несъзнателно учат поведения по време на живота си, за да защитават и задоволяват своите нужди. Те се превръщат във втора природа и хората спират да подлагат на съмнение тяхната полезност и ги прилагат автоматично без значение дали са добри или не.

Същият механизъм се наблюдава и при съзависимостта. Съзависимите са хора, които не страдат от зависимост към алкохол или вещества, но са близки със зависим. Те страдат от „физическо, психично, емоционално и духовно състояние, подобно на алкохолизма“.

Съзависимите често се намират в порочен кръг поради реализиране на поведения, които пораждат деструктивни реакции от страна на зависимия, към когото са привързани. На свой ред тези реакции засилват неудовлетворението от себе си на съзависимия.

Съзависимите имат нужда да разберат, че тяхното поведение е механизъм за справяне и не ги прави лоши или дефектни. Тези „инструменти за самозащита може да са надраснали своята ползотворност … и да са станали саморазрушителни“. Всъщност те „са правили грешните неща поради правилните причини“.

Но това може да се промени. Не е лесно. Не става бързо. Но си струва. Съзависимите трябва да работят върху заменянето на старите, заучени поведения с нови, здрави навици.

Нека да разгледаме пет съзависими поведения и да видим какво може да се направи, за да се отдалечи човек от тях и да започне да се възстановява:

1. Обгрижване:

Съзависимите се чувстват отговорни за чувствата и действията на други хора. Изпитват подтик да помагат на другите и да разрешават техните проблеми. Така в крайна сметка се оказва, че правят неща, които всъщност не искат да правят, правят повече от това, което е тяхна работа, или правят неща, които други хора са способни да направят за самите себе си. Изискващите грижи хора са привлекателни за съзависимите.

Съзависимите пренебрегват своите нужди като си казват, че не са важни. В резултат на това те се чувстват неоценени и използвани.

Какво може да се направи?

Хората трябва да се научат да съзнават поведението си и да не си позволяват да бъдат контролирани от другите или да позволят да бъдат манипулирани, засрамвани или съблазнени да правят неща, които не искат да правят. Съзависимите трябва да се отстояват като се научат да изразяват меко своите нужди: „Аз те обичам, но обичам и себе си. Имам нужда да направя това, за да се погрижа за себе си.“

2. Зависимост:

Съзависимите не са удовлетворени от себе си и търсят щастието си извън себе си. Те постоянно се опитват да се докажат за достойни за признание или любов и търсят одобрение, без да мислят дали другият е добър за тях. Те не вярват, че могат да се грижат за себе си и остават във взаимоотношения, които не вървят и толерират злоупотребата, за да си осигурят любовта на другите.

Какво може да се направи?

Хората са отговорни само за себе си – не за чувствата и поведението на другите. Показването на състрадателност и загриженост може да се направи без опити за спасяване на зависимия към алкохол или наркотици. Научаването да се изразяват чувства без опити да се поправят нещата е ключово. Съзависимият може просто да каже: „Съжалявам, че имаш този проблем“ и да спре.

Никой не трябва да се чувства виновен или засрамен от това, че има нужди и проблеми. ОК е да сме себе си с нашите чувства и мисли. Отвореното говорене и споделяне е ползотворно дори когато няма незабавен ефект.

3. Ниска самооценка:

Съзависимите често винят себе си  за всичко, отхвърлят похвали, но после се потискат поради липсата на комплименти. Те мислят, че никога няма да са достатъчно добри и че техният живот не си струва да се живее и следователно се опитват да помагат на други.

Те се страхуват от това да сгрешат, перфекционисти са и им е трудно да взимат решения за себе си. Техният живот се направлява от „трябва“ и „не трябва“.

Какво може да се направи?

Съзависимите може да имат полза да се упражняват да слушат какво казват и не казват другите, без да интерпретират думите им твърде много. Дори когато хората са направили неща, с които не се гордеят, те могат да си простят и болката да спре. Съзависимите може да се страхуват от отхвърляне и следователно да са усвоили защитни механизми. Но ако те не са ефективни, те трябва да се отучат от тях, вместо да им позволяват да ги саботират.

4. Влошена комуникация:

Съзависмите не са директни: те често не казват каквото всъщност имат предвид, винят или умоляват другите. Те се взимат прекалено насериозно, но също така не чувстват, че ги взимат насериозно. За тях е трудно да кажат какво имат предвид и да търсят правата си, защото мислят, че не ги заслужават. Те избягват да говорят за себе си, тъй като вярват, че мнението им няма значение.

Какво може да се направи?

Няма нищо лошо в това човек да говори за себе си и за потребностите си. Хората не бива да се страхуват да говорят за проблеми, да изразяват чувства и мнения. Тяхно право е да се отстояват.

Те могат да опитат да са нежни и обичащи към себе си, но и да бъдат твърди, когато някой се отнася зле с тях. Поемането на отговорност за комуникацията и себеизразяването без самоосъждане е изключително освобождаващо и полезно умение.

5. Слаби граници:

Съзависмите имат високо ниво на поносимост. Въпреки че казват, че няма да толерират определено поведение на друг човек, те постепенно повишават толерантността си, докато в крайна сметка не започнат да позволят неща, които са казвали, че никога няма да допуснат. Те продължават да позволяват на хората да ги нараняват и остават там, докато продължават да се оплакват и да обвиняват.

Какво може да се направи?

Съзависимите трябва да се научат да казват „не“. Техните мнения може да се различават от тези на други хора. Това не означава, че грешат. Не се налага да променят мнението си, за да задоволят всички, нито пък другият човек трябва да променя мнението си, освен ако някой от двамата действително не иска да го направи.

Хората могат да се утвърждават, без да са агресивни като кажат: „Дотук съм. Това е моят лимит. Няма да толерирам това.“

Можем да се научим да правим нещата по различен начин, просто трябва да изберем друг път. Ако това не проработи, винаги има друг начин. Както казва Мелъди Бити – преди всичко запомни, че „единственият път навън е през“.

Източник

Share Button

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици – част 2

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

Прочетете част 1

Опиоидната епидемия показва, че САЩ се справя зле с регулацията на наркотици

Трябва да е ясно, че говоря за легализацията на тежки наркотици, така че това не се отнася за легализацията на марихуана. Въпреки че има истински опасения относно зависимостта към марихуана и това, че хората правят глупави неща под въздействието ѝ, моята гледна точка е, че е такъв сравнително безобиден наркотик според най-добрите научни доказателства, че правителството може да си позволи да се издъни с нея. Особено след като алтернативата е режим на забрана, който води до стотици хиляди ненужни арести в САЩ всяка година и предразполага към насилия, защото трафикантите се борят за територия или уреждат други въпроси, свързани с търговията на наркотици.

Но колкото по-тежки са наркотиците, толкова повече възможности за издънки има – както демонстрира опиоидната епидемия.

Не съм първият, който прави тази връзка. За RealClearPolicy, Робърт ВерБрюген написа, че опиоидната епидемия го е накарала да промени някои от своите либертариански възгледи за легализацията. Докато той „никога не е бил толкова наивен да мисли, че няма да има повишение в употребата или злоупотребата, ако наркотиците са легални,“ той мислел, че анализът на цената и ползите ще е в полза на легализицията и против прохибицията.

„Но със сигурност изглежда, че разхлабването на контрола на един наркотик отприщи ада, а това не бих го предвидил преди, да кажем, десет години,“ допълва той.

Попитах Итън Наделман, скоро пенсиониращият се изпълнителен директор на Drug Policy Alliance, за това.

Наделман предположи, че това е провал в САЩ в частност. На скорошна среща с някои швейцарски официални лица той изразил притеснения подобни на моите и те отбелязали, че провалите на САЩ в опиоидната епидемия не бива да подкопават опитите за легализация в Европа. От другата страна на Атлантика опиоидите са по-стриктно регулирани и до момента кризата със свръхдози е избегната.

Но Съединените щати са се провалили. Ужасно. Има много неща, които е можело да се направят, за да се спре епидемията: Агенцията по храните и лекарствата (FDA) е можела да блокира или ограничи употребата на опиоиди – да оцени по-добре риска от зависимост и свръхдоза, както и липсата на научни доказателства за ефективността на опиоидите при хронична болка. Агенцията за борба с наркотиците (DEA) е можела да ограничи достъпността на опиоидите и да предприеме по-строги законови действия срещу компаниите, които безотговорно позволяват техните лекарства да се разпространят до безскрупулни предписващи, а вместо това се фокусирала върху малките играчи като клиники, които бълват рецепти.

Въпреки това правителството не направи много през последните години. Катлийн Фридл, историк на политиката по отношение на наркотиците, обобщава някои от провалите на FDA:

„От подведеното одобрение и брандиране на Оксиконтин на основата на информация, за която от FDA са знаели, че е невярна, до объркващото одобрение на подобни опиоиди некомбинирани с друг аналгетик и с удължено действие като Opana през 2006 и Zahydro през 2013, FDA действа на основата на вярването, че опиоидите са полезни за управляването на хронична болка, въпреки че до момента няма убедителни доказателства за тяхната ефективност, а само натрупващи се доказателства за рисковете. Още по-лошо е, че повечето криминални и граждански дела срещу фармацевтични компании за подвеждащо брандиране на опиоиди като по-малко пристрастяващи се завеждат от адвокати и граждани, а не от FDA. Агенцията е агресивна в даването на разрешителни за опиоиди, но летаргична в отговора си към последствията.“

Междувременно DEA има силата да наложи квоти за производството за продажба на някои опиоиди като хидрокодон и оксикодон. Можеше да използва тази своя сила, както е правила при предишни кризи с наркотици, за да ограничи достъпността на тези опасни лекарства. Но Фридл ме насочи към данни, които показват, че агенцията от поне 1999 година насам е позволила квотите за опиоиди да растат – ефективно отказвайки се от инструмент, който може да използва за ограничение на бързо растящата употреба на опиоиди.

Повечето от това е резултат на агресивното лобиране на фармацевтични компании. През последното десетилетие производителите и доставчиците на опиоиди са похарчили повече от 800 милиона долара за лобиране на федерално и щатско ниво за спиране на нови регулации върху техните лекарства и всъщност са призовавали законодателите да улеснят достъпа до обезболяващи. Това е 8 пъти повече от похарченото от оръжейното лоби. И често това е проработило: в щата Мейн например производителите успешно прокарали закон, който изисква застрахователите да поемат опиоидните обезболяващи, за които се предполага, че са по-трудни за злоупотреба.

Източник: https://www.vox.com/policy-and-politics/2017/4/20/15328384/opioid-epidemic-drug-legalization

Share Button

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

До момента, в който започнах работа като репортер за политиката относно наркотиците, бях напълно „за“ легализиране на всички наркотици от марихуана до хероин и кокаин.

Изглеждаше ми очевидно. Забраната се беше провалила. През последното десетилетие милиони американци са били арестувани и в много случаи вкарани в затвора заради наркотици. Правителството е похарчило десетки милиарди долари на година за политиката срещу наркотиците – но не само за полицията и арестуването на хора и потенциалното съсипване на животите им, а и за чуждестранни операции, в които въоръжени сили са разрушили ферми и са съсипали домове. За четири десетилетия цената на войната срещу наркотиците възлиза на повече от един трилион долара.

Въпреки всички усилия и разходи войната срещу наркотиците е имала малък ефект: употребата на наркотици се е повишила през последните години и Америка се намира в най-смъртоносната криза с наркотици – опиоидната епидемия.

Не бях напълно наивен. Вярвах, че легализацията ще увеличи употребата. Но също така мислех, че правителството ще може разумно да контролира наркотиците, за да се увери, че най-лошите случаи на злоупотреба са под контрол чрез борба с подвеждащото маркетиране, поддържане на достатъчно високи цени и следователно невъзможност за прекалена употреба и най-накрая да се увери, че децата нямат достъп до тези вещества.

След това започнах да правя репортажи за опиоидната епидемия. Приятели на семейството починаха от свръхдози. Говорих с употребяващи, които не можеха да се справят с години на зависимост, която често е започвала с легални лекарства с рецепта. Говорих с лекари, прокурори и експерти за това как кризата наистина е започнала, когато големите фармацевтични компании започнали да притискат лекарите и правителството да прегърнат техните лекарства.

Междувременно правителството реагира много бавно. Опиоидната епидемия започна в края на деветдесетте години и по-специално със създаването на Оксиконтин през 1996. Но чак през 2014 Агенцията за борба с наркотиците (DEA) премести в други списъци някои опиоидни болкоуспокояващи, за да им наложи по-сериозни ограничения. И трябваше да минат две години до 2016, за да приеме Конгресът закон, който опитва сериозно да отговори на епидемията.

Всъщност федералното правителство притискаше лекарите да предписват опиоиди чрез кампанията „Болката е петият жизнен показател“ през деветдесетте и първите 10 години на XXI век, тъй като фармацевтичните компании подвеждащо маркетирали опиоидите за лечение на хронична болка. И в някои случаи различните нива на правителството разхлабили достъпа до опиоиди след лобиране на фармацевтичните компании – чрез приемане на закони, които например изискват от застрахователите да покриват тези лекарства.

И докато компанията Purdue Pharma е била глобена за ужасно заблуждаващото маркетиране на Оксиконтин, стотиците милиони, които е платила, са нищо в сравнение с десетките милиарди, които е спечелила от лекарството.

Като резултат от това много хора са починали: по отношение на свръхдозите, опиоидната епидемия е по-смъртоносна от която и да е друга криза с наркотици в историята на САЩ – повече от епидемията с крек, метамфетамин и хероин. Общо над 560 000 души са починали в САЩ поради свръхдози между 1999 и 2015 (последната година, за която има данни) – повече от цялото население на Атланта. И докато много от тези смъртни случаи са свързани с нелегални наркотици като хероин и фентанил, източникът на епидемията – това, което е накарало хората да започнат да употребяват – са опиоидните обезболяващи, а легалните обезболяващи са свързани с повечето смъртоносни свръхдози.

Точно за това са предупредили активистите против легализацията: компаниите са се сдобили с опасен продукт, към който се развива зависимост, маркетирали са го безотговорно и са лобирали за разхлабени правила. Регулаторният отговор на правителството се е забавил. Правителството дори е работило с фармацевтичните компании в някои случаи – под влияние на лобирането, дарения за кампании и финансирани от компании застъпнически групи. А хората развивали зависимост и умирали.

Наблюдавайки тази криза, внезапно ми просветна: може би пълната легализация не е правилният отговор срещу войната с наркотиците. Може би САЩ просто не може да се справи с регулацията на тези потенциално смъртоносни вещества в легална обстановка. Може би някаква форма на забрана – дори и не толкова строга като сегашната – е правилното решение.

Следва продължение

Източник

Share Button

Какви са ефектите на някои лекарства с рецепта върху способността за шофиране?

Нов доклад на Канадския център по злоупотреба с наркотици изяснява ефектите на медикаменти по лекарско предписание върху способността за шофиране. Обсъждат се четири основни групи лекарства: успокоителни и приспивателни, опиоиди, стимуланти на централната нервна система и антихистамини.

Успокоителни и приспивателни

В първата категория попадат две основни групи медикаменти: бензодиазепини (диазепам, алпразолам, лоразепам) и небензодиазепинови приспивателни (золпидем и зопиклон). Всички те намаляват активността на нервната система и забавят невротрансмисията. Резултатът от това са по-бавни реакции, лоша координация и увредена способност за разделяне на вниманието.

Бензодиазепините предизвикват състояние на релаксация и замаяност. Освен това могат да предизвикат объркване и влошаване на краткотрайната памет. Резултатът от това са зависими от дозата моторни и когнитивни затруднения подобни на тези при употреба на алкохол, които могат да повлияят на умението за шофиране.

Небензодиазепиновите хипнотици имат бързо действие – началото на ефекта е от 30 до 90 минути след приема и са създадени, за да се взимат непосредствено преди лягане вечер. При тях също има доказателства за зависещи от дозата психомоторни и когнитивни затруднения скоро след приема им. Възможни са и остатъчни ефекти дори след сън – на следващия ден. Шофирането на следващата сутрин след приема на зопиклион е значително затруднено. Приема на золпидем или зопиклон през нощта след неуспешни опити за заспиване има значителен негативен ефект върху шофирането. По-високите дози са свързани с по-влошено шофиране.

Опиоиди

В групата на опиоидите влизат естествени опиати като морфин и кодеин, полусинтетични варианти – оксикодон, оксиморфон, хидрокодон, хидроморфон и др., и синтетични опиоиди като метадон, пропоксифен, фентанил, трамадол и меперидин.

Опиоидите потискат централната нервна система и дишането и предизвикват седация и сън. Това понижено ниво на съзнание в комбинация със загуба на усещането за болка може да доведе до влошено справяне със задачи, които изискват когнитивни и психомоторни умения като шофирането. Свиването на зениците, което е характерно за опиоидите, може да засегне зрението и адаптацията към светлина или тъмнина.

Има някои доказателства, че пациентите, стабилизирани на умерени дози опиоиди, имат толеранс към някои от ефектите върху когнитивното и психомоторното функциониране. Промени в дозата или честотата на прием, пропускане на дози или прием заедно с други опиоиди, обаче, премахва устойчивостта към някои ефекти.

Терапевтичната употреба на опиоиди от нови употребаващи, проблемна употреба дори при употребяващи с толеранс или комбиниране с други депресанти на централната нервна система или алкохол създава значителен риск от влошаване на способността за шофиране. Продължителната употреба на стабилна доза под лекарско наблюдение изглежда, че не представлява значителен риск според заключенията в доклада. Консултирайте се с вашия лекар относно шофирането докато приемате опиоиди.

Стимуланти на централната нервна система

Медикаментите по предписание в тази категория включват амфетамини и метилфенидат, най-често използвани за лечение на ADHD (хиперкинетично разстройство с дефицит на вниманието).

Хората с ADHD, които не се лекуват, карат бързо и проявяват импулсивност и агресивност по време на шофиране. Употребата на медикаменти от тази категория под лекарско наблюдение може да подобри техните умения за шофиране. Но неправилната или проблемна употреба на амфетамини в опит за преодоляване на умората може да доведе до импулсивно и нестабилно поведение, последвано от период на депресия и дисфория и може да има значителни негативни ефекти върху шофирането.

Антихистамини

Антихистамини като дифенхидрамин и хлорфенирамин се съдържат в разнообразие от лекарства без рецепта и се използват за лечение на симптомите на алергии, настинки, безсъние и кинетоза (прилошаване при пътуване, морска болест). Тези лекарства могат да предизвикат сънливост, седация и загуба на устойчиво внимание. За така наречените антихистамини от първо поколение като дифенхидрамин е известно, че могат да предизвикат влошаване на способността на шофиране. Те често са в комбинация с други медикаменти в продукти за облекчаване на настинката, които също имат този ефект или сънливост. По-новите антихистамини имат по-слаб седиращ ефект и по-малко влошаващи шофирането ефекти.

Целия доклад можете да прочетете тук: http://ccsa.ca/Resource%20Library/CCSA-Psychoactive-Prescription-Drugs-and-Driving-Report-2017-en.pdf?utm_content=buffer3c896&utm_medium=social&utm_source=twitter.com&utm_campaign=buffer 

Share Button

Как работи умът ни – размер на извадката

В предишната статия от тази поредица обърнахме внимание на преценките, които правим относно случайни събития и какво влияние има представата ни за случайност. Този път продължаваме с друг аспект на проблема за преките пътища на мисълта.

Опитайте да отговорите на следния въпрос:

Тверски и Канеман са задали този въпрос на студенти и повечето от тях са предпочели последния отговор (за повече информация погледнете статията Judgement under uncertainty: Heuristics and Biases от 1974 година). Причината вероятно е, че като правило 50% от новородените са момченца. След като това е вярно, защо отговорът им е грешен?

Размер на извадката

Размерът на болниците и броят новородени бебета в тях не е посочен случайно или за разсейване на вниманието на решаващите задачата. Колкото по-малка е извадката, за която става въпрос, толкова по-вероятно е да има отклонения от правилото (в случая това, че 50% от новородените са момченца). Това е и причината учените да се стремят да изследват максималаен брой хора (освен при определени видове изследвания), за да достигнат до заключение, което е максимално близо до истината за феномена, който е предмет на изследването.

Склонността ни да не взимаме предвид размера на извадката, за която става въпрос, има пряко влияние върху начина, по който разбираме новините за научни изследвания и резултатите от тях. Например, ако видим любопитни заглавия, според които хората, които обичат шоколад, са по-интелигентни от тези, които обичат плодове, трябва да проверим колко голяма група хора е била изследвана. Ако тя е била малка и изследването бъде повторено с по-голяма извадка, е вероятно този ефект да не се докаже.

Очаквайте продължение.

Share Button

Как работи умът ни – преценяване на вероятност

Умът, психиката или мозъкът ни, или както и да наречем носителя на мисленето си, извършва множество операции и е главният ни инструмент за адаптация към средата. Често е нужно да вземем решение без да имаме цялата нужна информация и се налага да познаем съвсем приблизително какво ще се случи, да направим преценка на вероятност.

Ето една задача:

Правилният отговор всъщност е, че двете опции са еднакво вероятен резултат. При всяко хвърляне на монетата шансът да се падне ези или тура е 50% за всяка опция. И това се отнася до всички следващи хвърляния. Ако два поредни пъти се падне ези, това по никакъв начин не може да въздейства на следващото хвърляне.

Защо обикновено пропускаме този факт и грешим?

Когато видим тази задача, обикновено се сещаме, че резултатът от хвърлянето на монета е случаен. Тоест не е определен от никакви закономерности, но все пак ние имаме някаква идея как изглежда случайността. Повечето хора избират първата опция, защото тя се доближава повече до това, което мислят за случайна подредба. Втората опция ни се струва твърде организирана, твърде неслучайна, тоест тя не съвпада с представата ни за случайност.

Механизмът може да бъде обобщен така: „хората очакват, че поредица от събития, генерирани от случаен процес, ще представят основната характеристика на този процес дори когато поредицата е къса“ (Tversky & Kahneman, 1974).

Друго проявление на този механизъм е така наречената „грешка на комарджията“. Ако сме в казино и наблюдаваме как  няколко пъти поред се пада червено на рулетката, вероятно ще сме склонни да мислим, че при следващото завъртане ще се падне черно. Това е така, защото вярваме, че дори и в случайностите има някакво равновесие – отклонение в една посока ще бъде коригирано чрез отклонение в противоположната.

Следва продължение.

 

Share Button

Всичко, което сте искали да знаете за махмурлука

Разсъждавайки за живота през двайсетте години в Ню Йорк Фицджералд пише: „махмурлукът стана част от ежедневния живот и е също токова приет колкото и испанската сиеста“. Може би сега това е различно, но във всеки случай махмурлукът не е рядко явление и въпросите около него продължават да бъдат задавани.

Първите описания на това състояние са отпреди повече от 3000 години в индийската книга Susruta Samhita за ведическа медицина. Махмурлукът е описан като „paramada”, състояние след пиене, характеризиращо се с жажда, болки в главата и ставите, усещане за тежест на тялото, за което няма лек.

Каква е причината за махмурлук?

Махмурлукът се получава, когато нивото на алкохола в кръвта се върне до нула, и води до главоболие, гадене, тревожност, сухота в устата, потене, стомашночревни проблеми, затруднена концентрация, замаяност и т.н. Една от причините за това е начинът, по който тялото метаболизира алкохолните напитки. Те съдържат много малки количества метанол, който се разпада до токсини като формалдехид и мравчена киселина около 10 часа след пиене.

Друга теория за произхода на махмурлука е, че симптомите се дължат на дехидратация, тъй като алкохолът намалява продукцията на антидиуретичен хормон, който помага на тялото да реабсорбира вода. Когато има по-малко количество от него, тялото губи много вода чрез уринирането. Въпреки че хормоналните промени могат да предизвикат сухота в устата, проучвания на биологичните промени на следващия ден сочат, че това е твърде просто обяснение. Много от когнитивните симптоми на махмурлука – загуба на паметта, промени в настроението и тревожността изглежда се дължат на активацията на имунната система и въздействието ѝ върху централната нервна система. При опитите на тялото да преработи метаболитите на алкохола в кръвта се произвеждат малки молекули, наречени цитокини. Цитокиновите рецептори са особено много в хипокампуса (мозъчна структура с голямо значение за паметта), а изследвания показват, че повишеното количество цитокини може да предизвика слабост, намален апетит, гадене и невъзможност за концентрация на вниманието.

Защо някои хора не страдат от махмурлук?

Около 28% от пиещите казват, че никога не са имали махмурлук. Точните причини за това не са ясни. Счита се, че това се дължи на смесица от генетични и външни фактори. Два генотипа – ADH1B и ALDH2, които са свързани с почервеняването на лицето или тялото при употреба на алкохол, имат връзка и с предразположеността към възникване на махурлук. Някои изследвания показват, че тежкият махмурлук е по-често срещан при пиещи със семейна история на алкохолизъм, като алкохолиците имат най-тежкия махмурлук.

Могат ли повтарящите се махмурлуци да имат дълготрайни последствия?

Да. Патофизиологията зад този риск не е ясна, но множество изследвания на студенти са показали връзка между честите махмурлуци и негативни неврокогнитивни ефекти като намален интегритет на бялото вещество на мозъка в челния дял и малкия мозък, който има важна роля за контрола на моториката. Смята се, че това може да доведе до дълготрайни затруднения на паметта и обсега на вниманието.

Помага ли мазната храна?

Пържената храна може да ви помогне да се почувствате по-добре. Алкохолът понижава нивото на кръвната захар и яденето на храни с високо съдържание на въглехидрати може да го възвърне към нормалното.

Влошава ли се махмурлукът с възрастта?

Общото схващане е, че симптомите на махмурлук се задълбочават с възрастта вероятно заради намаляването на способността на тялото да метаболизира алкохол, но от научна гледна точка има малко доказателства за това. Това е така, защото повече изследвания на махмурлука са правени с млади хора, но малкото, в които се сравняват различни възрастови групи, показват, че махмурлукът след запои е по-тежък при младите.

Има ли чудотворен лек?

Търсенето на лек за махмурлук е започнало много отдавна. Най-старият начин за справяне (или по-точно отлагане на симптомите) е продължаването на пиенето, което има някаква биологична основа. Когато се проължи пиенето, тялото спира да метаболизира метанола в токсини и се заема с етанола, като метанолът остава за после.

Съществуват и други методи, които обаче не звучат особено привлекателно. Римляните са препоръчвали консумацията на сурови яйца на бухал, асирийците – смес от смлени човки на птици и смирна, а монголските войници са ядели мариновани овчи очни ябълки. Средновековните лекари са препоръчвали сурови змиорки и горчиви бадеми.

Разбира се, остава и вариантът за предотвратяване на махмурлук чрез намаляване на количеството изпит алкохол. Други съвети за овладяване на симптомите на махмурлук можете да намерите тук: https://www.partyfriends.eu/bg/fixyourdip/

Източник: https://www.theguardian.com/lifeandstyle/2016/dec/12/everything-you-wanted-to-know-about-hangovers 

Share Button

Метамфетамин: от традиционната медицина до Breaking Bad

В предишна публикация ви разказахме за това как Албърт Хофман е синтезирал LSD и съвсем без да иска усетил ефектите му върху себе си. Сега насочваме вниманието си към историята на един от най-силните и носещи най-много рискове за здравето стимуланти, а именно метамфетамин.

Метамфетаминът е синтезиран за пръв път от уважавания японски химик Нагай Нагайоши (Nagai Nagayoshi) през 1893 година. Той посветил много от своята енергия на химическия анализ на традиционната японска и китайска медицина чрез инструментите на западната наука. През 1885 година Нагай изолира стимуланта ефедрин от растението ефедра (Ephedra sinica), което имало приложение в китайската медицина.

By alexlomas on Flickr – Flickr, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6343381

През 1893 Нагай използва ефедрин, за да синтезира от него метамфетамин, а през 1919 неговият ученик Акира Огата открива нов метод за синтез, резултатът от който е метамфетамин в кристална форма.

Веществото става популярно за пръв път в Германия след като компанията Temmler Werke го пуска на пазара през 1938 година под името „Pervitin”. Според публикация на „Шпигел“ физиологът Ото Ранке вижда в него лекарство-чудо, което може да държи изморените пилоти нащрек и цялата армия в състояние на еуфория.

By Jan Wellen – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20294993

Метамфетаминът бива разпространен сред войниците и те започват да го наричат „Panzerschokolade”. Разбира се войниците изпитали и негативните ефекти, които вече са добре известни. Според същата публикация в „Шпигел“ някои от тях са починали от сърдечна недостатъчност, а други са се застреляли по време на психотична криза.

Въпреки страничните ефекти „Первитин“ продължава да се използва и след войната, а лекарите го предписват за потискане на апетита или за подобряване на настроението при болни от депресия. Някои спортисти също го употребявали, тъй като подобрявал издържливостта им и притъпявал болката.

През 1944 американската фармацевтична компания Abbott Laboratories получава одобрение от FDA да произвежда и разпространява метамфетамин като лекарство с лекарско предписание за състояния от алкохолизъм до напълняване. През седемдесетте години метамфетаминът става нелегален, но популярността му като наркотик расте и той е разпространяван по западното крайбрежие на САЩ от организирани групи. Постепенно метамфетаминът се разпостранява в цялата страна и Европа.

Според последния доклад на DEA броят на употребяващите в САЩ расте, а по-голямата част от метамфетамина се внася от Мексико. „Производителите“ се адаптират непрекъснато към списъците със забранени прекурсори и успяват да синтезират веществото по нови начини. Съществуват и тайни лаборатории в САЩ и въпреки спада им поради закон от 2006, който забранява голяма част от нужните прекурсори, метамфетаминът остава най-често изземания наркотик от такива лаборатории.

Метамфетаминът и наркотиците въобще като че ли се превръщат в част от поп-културата и предизвикват интереса не само на властите, но и на медиите и киното. Сериалът Breaking Bad представя изпълнения с насилие и напрежение свят на производство на наркотика – борбата за надмощие на различните групировки, опитите на властите да разрешат проблема и моралната страна на проблема чрез личността на главния герой. Сериалът има две награди Златен глобус и много висок рейтинг.

Използвани източници:
http://www.spiegel.de/international/germany/crystal-meth-origins-link-back-to-nazi-germany-and-world-war-ii-a-901755.html
http://io9.gizmodo.com/that-time-in-1893-when-a-japanese-chemist-invented-crys-1198461744
https://www.dea.gov/resource-center/2016%20NDTA%20Summary.pdf

Share Button

Алкохол по празниците: митове и насоки за безопасност

Всички обичаме да се чувстваме като експерти в нещо и определено сме склонни да отхвърляме противоречаща на нашите вярвания информация без да я обмислим особено когато тя касаe нашата експертна област. Заедно с това често вярваме, че сме уникални – че за нас не важат повечето физични или правни закони, социални норми или действаме така сякаш точно нашият организъм е неразрушим (и нищо няма да ни стане, ако пием повечко алкохол).

Колкото и смешно и нелогично да звучи това, вероятно всеки от нас се държи така в определени ситуации. Това всъщност е напълно разбираемо – човек има потребност да знае, разбира и подрежда това, което му се представя като реалност. Чрез сетивата си ние получаваме информация и психиката я подрежда, но получената реалност не е отражение на обективната – тя е конструираната от нас субективна реалност. И тъй като сме в ролята на дейци, се стремим творението ни да е поне спретнато, ако не идеално, да е свободно от вътрешни противоречия.

Ако съотнесем тези размисшления към употребата на алкохол, можем да си представим конкретни примери. Ако имаме навик да пием всяка вечер количества, за които сме прочели, че носят сериозни рискове за здравето, как премахваме противоречието? Разбира се можем да спрем да пием или поне да намалим количествата. Звучи просто, но това изисква и промяна на системата от вярвания, която сме изградили грижливо и в която сме експерти. Друга алтернатива е да отхвърлим информацията, която предизвиква дискомфорт и да продължим да правим това, което си знаем.

Насоките за нискорискова употреба на алкохол звучат на доста хора като опит да им се забрани да правят нещо, което е важно за тях. За някои пиенето на 200 мл „концентрат“ всяка вечер е здраво свързано с идентичността им на българи или с някое друго важно понятие в системата им от вярвания и ценности. Информацията относно рисковете и препоръчителните норми биват категорично отхвърляни като глупости или пък посрещани с леко нервен смях от хората, които допускат, че това, което правят от години, може би не е най-доброто за здравето им.

Тъй като научната информация не бива приета, а има феномени, които трябва да бъдат обяснени, или проблеми, които трябва да бъдат разрешени, хората създават свои обяснения и разрешения. Те често са погрешни, но са ревностно отбранявани, защото с тяхна помощ човек избягва приемането на друга информация и промяната на поведението.

Макар и експерти в собствената си субективна реалност все пак можем да си позволим да подложим на критичен анализ вярванията и заключенията си за света и живота. За да сме добри теоретици и практици не е нужно да сме винаги прави и фанатично да браним всяко едно свое убеждение. Всяка теория трябва да бъде тествана, за да бъде потвърдена.

Ето някои факти относно алкохола и препоръки на Американския институт по злоупотреба с алкохол и алкохолизъм, с които можем да проверим системата си от вярвания.

Ефектите на алкохола настъпват бързо

Празнуващите може да не знаят, че изключително важните способности за взимане на решения и умения, свързани с шофирането, са повлияни много преди да се появят физическите симптоми на интоксикацията.

Първоначално алкохолът действа като стимулант и хората, които пият, може да се чувстват весели и развълнувани. Алкохолът, обаче, скоро намалява задръжките и затруднява преценката, което може да доведе до безразсъдни решения.

С консумацията на алкохол времето за реакция се увеличава и поведението става по-слабо контролирано и понякога може да бъде дори агресивно – това може да доведе до сбивания и други видове насилие. Продължителното пиене води до заваляне на речта и загуба на равновесие, които обикновено свързваме с пиянството. В по-големи количества алкохолът действа като депресант на централната нервна система и това води до сънливост и в някои случаи до загуба на съзнание. При тези нива алкохолът може да предизвика и бели петна – периоди на амнезия, в които човек не може да си спомни какво се е случило докато е бил под въздействие на алкохола. Интоксикираният човек може да ходи и да говори, но не си създава спомени за тези или други събития, които се случват по това време. При много високи нива се появява опасността от животозастрашаващо отравяне поради потискането на жизнените функции.

Дори когато спрете да пиете алкохол, ефектите му могат да продължат

По време на празнична вечер с употреба на алкохол е лесно да не се прецени добре колко време ще продължат ефектите. Например много хора вярват, че ще изтрезнеят и ще могат да карат, когато спрат с алкохола и изпият чаша кафе. Истината е, че алкохолът продължава да има ефект върху тялото дълго време след последното питие. Алкохолът в стомаха и червата продължава да преминава в кръвта и пречи на преценките и координацията с часове.

Митове относно изтрезняването:

  • Можете да шофирате безопасно, ако не заваляте речта си и не се държите безотговорно.

Факт: координацията нужна за шофиране се влошава много преди видимите значи за интоксикацията да се появят. Освен това седативният ефект на алкохола увеличава риска от заспиване зад волана или разсейване.

  • Пиенето на кафе ще ви помогне да изтрезнеете.

Факт: кофеинът може да ви помогне със сънливостта, но не и да спре ефекта на алкохола върху взимането на решения и координацията. Тялото има нужда от време да разгради алкохола. Няма бързи лекове – само времето помага.

Планирайте добре преди празненството

Разбира се, че нямаме намерение да нараним когото и да е докато празнуваме. Въпреки това насилието и катастрофите продължават да се случват и митовете относно пиенето продължават да съществуват без значение от това, че научни изследвания са документирали как алкохолът действа на мозъка и тялото.

Отделените хора са много различни и е трудно да се дадат конкретни съвети относно пиенето. Въпреки това определени факти са ясни – няма как да се забърза възстановяването на мозъка от алкохола и да се взимат добри решения, ако пиете твърде много твърде бързо.

Така че този празничен сезон не подценявайте ефектите на алкохола. Не мислете, че можете да ги победите, по-вероятно е те да ви победят.

Ето някои съвети, ако решите да пиете:

  • Спазвайте определено темпо. Научете какво е едно стандартно питие и не пийте повече от това за един час и не повече от 2 питиета за мъже и 1 за жени на ден.
  • Нека всяко второ питие е безалкохолно.
  • Планирайте как да стигнете до вкъщи безопасно. Важно е шофьорът да не е употребил никакъв алкохол, а не просто да е човекът от групата, който е пил най-малко.
Share Button

Що е то: опиоидни рецептори

Опиатите, опиоидите и техните рецептори

Към групата на опиатите принадлежат вещества, извлечени от опиумния мак, а опиоиди се наричат вещества, които наподобяват действието на опиатите, но са синтетични или полусинтетични. Примери за опиати са опиумът и морфинът, а за опиоиди – хероин, оксикодон, фентанил. Някои вещества от тези групи се използват като обезболяващи, но всички могат да предизвикат зависимост. В по-нови публикации с термина опиоиди се означават както веществата с естествен произход, така и тези с полусинтетичен и синтетичен. Ще използваме понятието в този смисъл и тук.

neurons

Опиоидната система

Така наречената опиоидна система контролира болката, награждението и зависимото поведение. Тя включва няколко опиоидни рецептора – мю, делта, капа и др. Те могат да бъдат открити в мозъка, гръбначния мозък, стомашно-чревния тракт и някои други органи в тялото. Обикновено те се активират от група ендогенни пептиди – енкефалини, динофини и ендорфин, които се отделят от самите неврони. Опиоидните рецептори могат да се активират и от вещества, които тялото ни не произвежда само – например алкалоидни опиати, чийто прототип е морфинът.

Опиоидите упражняват силен ефект върху психиката, тялото и поведението на човек. Когато тези вещества се свържат с рецепторите, се намалява чувството за болка, което е основното им приложение в медицината. Могат да причинят сънливост, объркване, гадене, запек и в зависимост от приетата доза могат да предизвикат и потискане на дишането (това е причината за смъртоносни свръхдози).

Ролите на рецепторите могат да се изследват чрез експерименти с мишки, чиито гени са модифицирани. Изследвания са показали, че различните видове рецептори имат и различни функции.

Мю и делта опиоидни рецептори

Обезболяващото действие и потенциалът за предизвикване на зависимост на морфина не се наблюдават при мишки без мю опиоиден рецептор. Това е доказателство за ролята на този вид рецептори и за терапевтичното действие, и за страничните ефекти. Това показва, че и следващи лекарства на основата на морфина най-вероятно ще предизвикват зависимост. Освен липсата на обезболяващ ефект и зависимост, при тези мишки има и повишена чувствителност към болка, намалено награждаване (преживяване на удоволствие) при употреба на наркотици от групи извън опиоидите и променени емоционални отговори. При мишки, които нямат делта опиоидни рецептори, се наблюдава промяна в емоционалната реактивност – повишена тревожност и поведение, подобно на депресивното. Този вид рецептор вероятно играе роля в регулацията на настроението.

Налоксон

Един от най-важните инструменти за лечение на свръхдоза с опиоиди е налоксон. Световната здравна организация го определя за основно лекарство. Това са лекарствата, които „удовлетворяват приоритетните здравни нужди на населението“ и те трябва да са налични по всяко време в контекста на функциониращи здравни системи в адекватни количества, подходящи дозировки, с гарантирано качество и адекватна информация на цена, която отделните хора и общността могат да си позволят. Налоксонът се използва още от седемдесетте години на миналия век в спешната помощ и действието му е пряко свързано с опиоидните рецептори.

Налоксон хидрохлорид може да възстанови жизнените функции при свръхдоза с опиоиди. Той блокира ефектите на опиоидите, включително потискането на дишането, седацията и ниското кръвно налягане, като успява да „избута“ опиоидите от мю, капа и сигма рецепторите.

Според Европейския мониторинг център има изследвания, показващи, че много свръхдози с опиоиди се случват в присъствието на други хора, които биха могли да спасят живот, ако имат нужните средства. Това е довело до използването на налоксон като мярка за намаляване на вредите през деветдесетте години и разпространието му сред употребяващи и хора, за които е вероятно да станат свидетели на свръхдоза. За момента такива програми в Европа има на градско равнище в Дания, Германия, Естония, Ирландия, Италия, Великобритания (Англия) и Норвегия, а на регионално ниво – в Испания (Каталуния) и Великобритания (Шотландия и Уелс).

Източници:
https://www.eurekalert.org/pub_releases/2007-10/econ-hdt101207.php
https://www.drugs.com/pro/naloxone.html
http://www.who.int/topics/essential_medicines/en/
http://www.emcdda.europa.eu/news/2016/1/preventing-opioid-overdose-naloxone

Share Button