Архив на: Гергана Райнова

Как да преобърнем негативните мисли за тялото ни

Posted on by
Отговор

Да се упражняваме в това да превърнем обидните неща, които казваме за тялото си, в състрадание

–

Може вече да сте успели да се справите с феномена “засрамване на тялото”. Но ако сте отдадени на това да си създадете по-здравословна представа за собственото си тяло, ще трябва да се преборите с негативните неща, които казвате за това тяло. Понякога този негативизъм може да се прояви, когато разговаряте с други хора. Друг път обаче той е налице и когато водите разговори със самите себе си наум. Психолозите наричат тези невербализирани разговори, които човек сам води със себе си „негативен разговор за себе си“.

Обмислете добре и направете равносметка кои са мислите, които минават през ума ви, когато се погледнете в огледалото. Използвате ли мили думи за собственото си тяло? Или го обиждате и обезценявате за всеки възприет недостатък?

Нужна е практика, за да се научи човек да улавя негативните мисли за тялото си и да ги преформулира. Но с времето можете да промените навика да се „карате“ на тялото си и вместо това да имате за него по-меки и приемащи мисли. Можете да опитате някои от тези предложения за начало.

Първоначална мисъл: “Изглеждам ужасно.“

Заместваща мисъл: “Не съм щастлив от начина, по който изглеждам днес, и това е окей. Всеки се чувства така понякога. Но отношението ми към външния ми вид не определя ценността ми като човек.“

Никой (Сериозно – никой!) не се харесва през цялото време. Напълно човешко и нормално е да има моменти, в които не обичате това, което виждате в огледалото. Но последното нещо, което би ви помогнало, е да затвърдите негативните чувства, като в добавка се порицавате и за това, че ги изпитвате. Напоследък е популярно да се твърди, че всеки трябва да се чувства красив по всяко време. Това е абсурдно висок стандарт. Много по-здравословно е да приемете, че понякога може да имате негативни чувства и след това да продължите напред; например, като си напомняте, че има много по-важни неща, които ви правят уникална личност, освен външния вид.

Първоначална мисъл: “Мразя тялото си.“

Заместваща мисъл: „Ще се отнасям към тялото си със съчувствие.“

лечение на зависимост

Тялото е единственият дом, който със сигурност ще имате през целия си живот. То не е ви е предало във всички трудности, пред които сте се изправили до момента. Заслужава уважение и доброта. „Говорете“ на тялото си така, както бихте говорили на някого, когото обичате. Ако у вас се появява такава негативна мисъл, която никога не бихте казали на някой близък, постарайте се да я изкорените. Вместо това можете да си представите какво би казал за тялото ви някой, който ви обича безусловно. Използвайте този тип език вместо това.

Първоначална мисъл: “Краката ми (или която и да е част от тялото ви, която не одобрявате) изглеждат отвратително.“

Заместваща мисъл: „Това са краката, която ми позволяват да се движа. Това са ръцете, с които прегръщам хората, които обичам. Това е стомахът, който ми помага да поемам полезни съставки; благодарение на него тези съставки се превръщат в енергия, която използвам, за да правя нещата, които ме вълнуват.“

Вместо да мислите за частите на тялото си по отношение на това как изглеждат, помислете за всички удивителни неща, които ви помагат да правите. Дори и да не сте здрави, тялото ви все още е превозното средство, което ви помага да окажете своето влияние върху света около вас. То ви помага да общувате. То ви позволява да възприемате красотата около себе си. То ви позволява да създавате, да давате и да споделяте. Може да е несъвършено, но малко благодарност може да ви помогне много в това да се свържете по-позитивно с тялото си.

Първоначална мисъл: „Всички останали изглеждат по-добре от мен.“

Заместваща мисъл: „Днес ще се съсредоточа върху неща, които нямат нищо общо с това как изглеждам.“

Част от човешката природа е да се сравняваме с други хора. Но когато става въпрос за образа на тялото, това е навик, който не ви прави никакви услуги. Не можете да спечелите тази игра – винаги ще има човек, който изглежда по-привлекателен от вас. Вместо да се сравнявате, просто излезте от тази игра. Хванете под контрол мислите си и ги пренасочете към нещо, което е по-важно от това как изглеждате. Помислете за цел, която наистина има значение за вас. Помислете за едно положително качество, което няма нищо общо с външния ви вид. Помислете за някого, когото обичате, и как можете да подхраните връзката си с този човек.

                                                        –

Не забравяйте, че не е необходимо да се чувствате красиви, за да се грижите добре за тялото си. Можете да практикувате доброта и състрадание към тялото си, дори когато не ви харесва как изглеждате. Опитайте се да мислите за тялото си като за нещо, за което да се грижите, вместо за нещо, което трябва да се впише в определена форма или шаблон. Колкото повече уважение и доброта можете да покажете на тялото си, толкова по-лесно ще бъде да правите избори, които да ви помогнат да се грижите добре за него. Можете да започнете да генерирате тази доброта и уважение, като улавяте негативните мисли за тялото и ги движите в по-здравословна посока.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/beauty-sick/201903/four-ways-turn-negative-body-thoughts-around

Понякога е нужна просто сляпа вяра: За депресията и употребата на наркотици

Posted on by
Отговор

Понякога депресията е неизбежна – не може да си винаги мотивиран.

Обикновено не обичам да споделям подобни неща, но в крайна сметка целта на блога е да бъде откровен. За целта, това означава да съм подготвен да говоря на всякакви теми. Когато става дума за депресия и употреба на вещества, имам личен опит – може би това, което споделям, ще помогне и на някой друг. Така че ето и това, което имам да кажа.

Когато депресията удари:
Употреба на вещества и самолечение

Може да  е голяма новина, но… Не винаги когато се събуждам, се чувствам способен да се справя с идния ден.

Зная, че това, което правя е важно и зная, че ако продължавам да полагам усилия, ще бъда възнаграден с успех. Въпреки това понякога просто се събуждам и не виждам смисъл. Сякаш е безсмислено да ставам от леглото и съм обречен да бъда едно Нищо.

Може би поне частично тези чувства се дължат на факта, че може би страдам от депресия. През живота си съм имал само един голям епизод на депресия, когато бях в колежа, но беше доста краен. Продължи шест месеца, след една моя раздяла (да, знам, че може да звучи тривиално). Без съмнение това беше точката, в която пиенето ми, пушенето на марихуана и употребата на наркотици достигнаха нови висоти. Не правех нищо друго, освен да се събудя късно, да се напия и да напуша, буквално да изгубя съзнание и след това да повторя. Това беше и периодът, в който започнах да изпробвам нови наркотици. Първо LSD, след това кокаин и накрая екстази. Останалата част от историята ми съм я разказвал и тук, на парчета, но никога преди не съм споменавал депресията.

В днешно време, депресията не удря често, но когато се случи, тя може да бъде изключително омаломощаваща. Това може да направи ставането от леглото почти невъзможно и работата изглежда като най-безполезната и трудна, която мога да си представя. Накратко – ужасно гадно е.

депресията

Да се чувстваш депресиран, без да прибягваш до наркотици

Аз не вярвам в бог, така че за мен вярата е свързана с това да се уповавам на собствените ми способности. Вече съм вярвал по този път достатъчно дълго, за да знам, че ако продължа да вървя, облаците ще се изчистят. Ако не ми връщат обажданията и нищо не ми се получава, знам, че просто трябва да вървя напред, докато всичко се промени. Все пак това не винаги е било вярно. В миналото, когато това чувство ме удареше, аз често се оттеглях към наркотиците, изолирах се, понякога дори си причинявах физическа болка, за да притъпя емоционалната.

Това, което имам предвид е, че в днешни дни мога да се убедя, че това чувство на безнадеждност не е тук завинаги. Първоначално се засрамвам, смущавам се, че изпитвам тези неща. Срамувам се, че след всичко, през което съм преминал, все още мога да се чувствам безнадежден. И все пак, независимо дали това чувство е универсално или уникално за мен, аз осъзнавам, че вероятно няма да отиде никъде, така че трябва да се справя с него. Точка по въпроса.

Понякога това означава да отида при жена ми и буквално да разголя душата си. Вярвате или не, дори след пет години с нея и факта, че тя ме познава толкова добре, колкото изобщо някой може да ме познава, да й призная, че се чувствам слаб, не е лесно. Повечето пъти обаче това означава просто да изтърпите тези чувства, може би като се опитате да се разсеете (лично за мен забавни телевизионни предавания, спортни занимания или тренировки често могат да бъдат полезни). От личен опит мога да кажа, че споделянето с жена ми или с близък приятел ме кара да се чувствам по-добре през по-голямата част от времето, но не винаги съм достатъчно наясно със собствените си чувства и достатъчно смел. Всички ние можем да гледаме напред към по-голямо израстване в бъдещето.

***

депресията

Когато се стигне до същината на проблема, най-важното нещо, което трябва да осъзнаем е, че употребата на наркотици в действителност не помогна на депресията ми.  Вероятно не помага и на твоята. Вместо това, представете си, че депресията е подобна на кутия, която наркотиците ви помагат да „изритате“ надолу по склона.  При мен единственото, което се получаваше, бе, че „кутията“ събираше още повече боклуци надолу по склона. В крайна сметка ми беше дори по-трудно да се справя с тези чувства. Днес моите техники не винаги ми помагат да се справя с депресията (макар че понякога го правят); но със сигурност не ме водят по пътя, който влошава нещата.

Когато се чувствате депресирани, наистина може да помогне да знаете, че колкото и зле да се чувствате, по-късно ще се почувствате различно. Носете това убеждение, дори за няколко мига. Поемете няколко дълбоки вдишвания и намерете начин времето да преминава.

Слънцето изгрява всеки път. Обещавам.

Автор: Ади Яфе

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/all-about-addiction/201104/sometimes-it-just-takes-blind-faith-depression-and-drug-use

Щастието означава ли постоянно да се чувстваме добре?

Posted on by
Отговор

щастието

Работата на рекламните агенции е да ни карат да искаме и да копнеем за повече.

***

Какво е щастието? Може би това е въпрос, който не си задаваме често, защото отговорът ни се струва доста прост. Но ако не дефинираме ясно какво значи щастието за нас самите, другите ще определят това. Например, корпорациите харчат милиарди долари за рекламни кампании, в които на потребителите се натрапват готови дефиниции за щастие.

Работата на рекламните агенции е да ни карат да искаме повече и да копнеем за повече неща. Най-често използваната им тактика е да ни убеждават, че техните продукти или услуги ще ни направят по-щастливи. Щастието според тях се основава на вариации на принципа на удоволствието. Да се подчиняваме на принципа на удоволствието означава, че избягваме болката и търсим удоволствието. Тоест, искаме много позитивни (или по възможност страхотни) преживявания, които да ни карат да се усмихваме. В същото време избягваме преживяванията, които ни правят тъжни или гневни.

Въпреки че дефиницията за щастието като основано на принципа на удоволствието се възприема като всепризната истина, все пак си струва тя да бъде оспорена. Целта на тази публикация е именно такава.

***

Проблемът с принципа на удоволствието е, че той не се основава на реалността. Понякога дадени събития ни носят огромна радост. Други събития пък ни носят тъга. Ако си мислим, че можем да контролираме количеството хубави или лоши преживявания в живота ни, може да се каже, че това е проблем. Такава нагласа навярно би довела до опити да се отблъснат негативните преживявания, за да имаме повече удоволствени такива. С други думи, ако се подчиняваме единствено на принципа на удоволствието, това в крайна сметка ще ни донесе не по-малко, а повече страдание.

Вместо да определяме приятните преживявания като добри и неприятните като лоши, може да подходим по различен начин. Сами по себе си удоволствието и болката не са нито добри, нито лоши.

***

В някои случаи болката е най-здравословната реакция. Например, един от най-близките ми другари беше кучето ми Айнщайн. Бяхме най-добри приятели в продължение на 16 години.

Бяхме почти неразделни и наистина беше привилегия да бъда до него до последния му дъх. Спомням си, че след като почина, изпитах всеобхватна тъга. Плаках повече, отколкото може би през целия ми живот преди това. Болката беше много дълбока и толкова далеч от удоволствието, колкото можех да си представя и въпреки това, това беше най-добрата емоция, която можех да изпитвам в момента.

Не очаквах тъгата да ме завладее толкова силно. Но когато това се случи, не се опитах да я спра. Оставих я в себе си толкова дълго, колкото беше нужно. Ако в този момент си бях казал: „Това чувство е лошо, трябва да се махне“, щях да се лиша от тази важна стъпка в процеса на скърбене за едно от най-скъпите ми същества.

***

През 2017 г. в „Списание по експериментална психология“ е публикувано изследването „Тайната на щастието, да се чувстваме добре или да се чувстваме автентични на самите себе си“, което включва почти 2500 студенти в 8 държави. Изследователите установяват, че участниците се определят като по-щастливи, ако самите те определят емоциите, които изпитват, като желани. В случая е без значение дали тези емоции са приятни или неприятни, важно е единствено дали са желани. С други думи, да си позволим автентично преживяване на емоциите си е по-важно от това, дали тези емоции са позитивни или не.

щастието

***

Ако си кажем например, че гневът или тъгата са лоши емоции и не трябва да ги изпитваме, отказваме на самите себе си възможността да изпитваме естествени и напълно здравословни емоции. В дългосрочен план потискането на емоциите дори може да застраши здравето и благополучието ни.

Ако „прегърнем“ тъгата и гнева като валидни емоции, които заслужават да бъдат изразени, как да го направим по здравословен начин? В зависимост от трудностите, които преживявате в момента, отговорът може да варира. Независимо дали става дума за гняв, тъга или нещо друго, здравословното изразяване на негативни емоции включва два аспекта. Първият е, че това не бива да наранява околните. Вторият е, че това би трябвало да ни помогне в крайна сметка да се почувстваме по-добре за себе си.

В моя случай, когато Айнщайн почина, плачът не нарани мен или някой друг и ми помогна да се почувствам по-добре. Да си представим друг сценарий обаче. Например, по новините непрестанно се говори за расистки прояви. Какво да направим, ако ние самите сме жертва или свидетели на расизъм и се разгневим от това?

Въпросът, който можете да си зададете, е: „Какво ще направя с това чувство?“ Да го „бутилирате“, да търсите отмъщение или да се вкопчвате в негативизма са рецепти за нещастие. Но ако искате за изразите емоциите си по начин, който не наранява вас или околните, това ще ви накара да се почувствате по-добре.

***

Не трябва да толерираме насилието – по тази причина поставянето на граници е важно. Махатма Ганди или Роза Паркс са добри примери как човек може да изразява емоциите си, като отказва другите да го тъпчат. И двамата са отказвали да позволят на несправедливостите във външния свят да намалят чувството им за субективно благополучие и щастие. Те са слушали и са давали израз на възмущението, което са изпитвали. Живели са в съответствие с ценностите, в които са вярвали. И са го направили по такъв умел начин, че това е подобрило не само техния живот, но и света като цяло.

Ако Ганди или Роза Паркс разбираха щастието като „по-малко болка и повече удоволствие“, щяха ли да се борят срещу несправедливостите, доминиращи в родните им страни? Като са изразявали възмущението си по начин, който не наранява тях самите или околните, те са живели по пълноценен и достоен за възхищение начин. Въпреки че повечето от нас навярно няма да променят курса на обществото или историята по такъв начин, техният пример ни показва, че всеки от нас има възможността да отхвърли тези вярвания за щастието, които се основават единствено на принципа на удоволствието.

***

Истинското щастие изисква от нас да сме във връзка с емоциите си и да ги приемаме, а не да отхвърляме това, което имаме. Това не означава, че отхвърляме промяната. Всъщност, като приемаме това, което животът ни дава, вместо да робуваме на етикетите „добро“ и „лошо“, придобиваме ясен поглед. Тази яснота ни позволява да не вземаме решенията си на базата на това, че искаме повече от нещо или по-малко от друго. Вместо това идва осъзнаването, че щастието е възможно, независимо какво ни поднася животът.

щастието

Автор: Робърт Пъф

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/meditation-modern-life/201901/is-happiness-about-feeling-good-all-the-time

За родителите на зависими хора – част 2

Posted on by
Отговор

Продължение по темата „Как да помагаме на нашите зависими деца (без да поощряваме проблема) и как можете да помогнете на себе си“.

Първа част на публикацията можете да прочетете тук.

***

зависими

Как можете да си помогнете в тази ситуация? Като се опитвате да поддържате критичност към това дали поощрявате негативното поведение на детето си. Бихте могли да разсъдите внимателно над следните въпроси:

  • Детето ви държи ли се така, сякаш му дължите неща, които преди с удоволствие сте му давали? (Например привилегии по отношение на шофиране, подаръци, пари за наем или пък привилегии у дома).
  • Струва ли ви се, че съпровождате пълнолетното си дете, докато то преживява криза след криза?
  • Налага ли се да жертвате твърде много, за да отговорите на нуждите му?
  • Страхувате ли се от това да нараните детето си?
  • Чувствате ли се обременен, използван, огорчен или просто изхабен цялостно?

Поощрявайте детето си да живее в собствената си кожа – кожа, която също „участва в залога“, така да се каже.  

Напускането или завършването на училището би трябвало да бележи навлизането на детето ви в света на „зрелите“ хора. Необходимо е да добие в по-голяма степен усещането, че „собствената му кожа е част от залога“, така че да се старае да бъде самостоятелен в по-голяма степен. Това не значи, че трябва да ги изхвърлите на улицата. По-скоро, детето ви трябва да си състави планове и цели, които биха го направили независим човек.

Понякога човек преживява кризи, които могат да го върнат назад в известен смисъл. Може да става въпрос за тежка раздяла с интимен партньор, проблеми в университета или влошено здраве. Допустимо е детето ви да разчита на вас, стига да има план за това как да си възвърне независимостта.

Опитайте се да не бъдете конфронтационно настроени в опитите си да насърчите детето си да бъде по-независимо. Целта е да бъдете подкрепящи и разбиращи и да сте готови да сътрудничите. Бъдете спокойни, твърди, неконтролиращи в отношението си, когато изразявате очакванията си, за да мотивирате детето си да бъде независимо по здравословен начин.

зависими

Можете да опитате някои от следните стъпки:

  1. Окуражавайте работещите си деца да допринасят за семейния бюджет. Могат например да плащат символичен наем за стаята си, както и да поемат част от разходите за домакинството.
  2. Не раздавайте пари, без да преценявате ситуацията. Дали ще им давате пари за харчене трябва да зависи от усилията им да бъдат независими.
  3. Разработете си стратегии, които можете да използвате, ако ви изненадат. Договорете се например да не давате отговор веднага – поне до следващата сутрин или 24 часа. Например, следващия път, когато получите спешно обаждане от детето си, което иска пари, можете да отговорите: „Ще трябва да говоря с баща ти“ или „Ще трябва да си помисля“. Това ще ви даде време да разсъдите трезво, както и шанс да поговорите за това предварително с партньора си. Също така това ще покаже на детето ви, че вие и партньорът ви оставате стабилни и единни.
  4. Достигнете до съгласие какъв е максимумът от време, който детето ви може да прекара при вас.
  5. Ако можете да си го позволите, можете да помогнете като платите началните разходи около това детето ви да се нанесе в нова квартира.
  6. Договорете се за това вашият финансов принос към наема на детето ви постепенно да намалява. Целта е в крайна сметка то да бъде напълно независимо.
  7. Не забравяйте, че винаги имате правото да кажете: „Промених решението си“.
  8. Поставете времеви граници за това колко време прекарвате в помощ на пълнолетното си дете и начина, по който разрешава кризите и предизвикателствата. Насърчавайте неговото усилие да реши проблема – например като питате: „Какви са твоите идеи?“
  9. Не забравяйте – не сте в състезание по популярност. Трябва да приемете, че в определена ситуация детето ви може да реагира отхвърлящо. Най-вероятно ще размисли по-късно.
  10. Посещавайте групи за взаимопомощ. Давайте пари на зависимото си пълнолетно дете, само ако е свързано с лечението му.
***

Автор: Джефри Бърнстейн

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

За родителите на зависими хора

Posted on by
Отговор

Миналата седмица публикувахме статия за това как всъщност понякога вместо да помагаме за решаването, ние поддържаме проблема на близките ни зависими. Още малко по темата с една различна, но и в същото време сходна гледна точка.

Автор: Джефри Бърнстейн

зависими

“Твърдата“ любов е труден, но ценен урок за научаване

Джино, възрастен мой клиент (Джино е псевдоним), дойде на една от консултациите ни много гневен и напрегнат. Разказа ми, че наскоро неговият син, пълнолетен човек с проблемна употреба на наркотици, му се е обадил. По принцип обажданията са за сметка на Джино. Това се е случило в почивния му ден, когато е имал нужда да разпусне, както той споделя. Но решава да му вдигне – „Все пак това е синът ми и аз го обичам.“ Докато слушал завалените обяснения на сина си, през ума му минавали всякакви негативни мисли, като „Какво, за Бога, пак се е случило?“. След това изпитал вина за това, че подхожда негативно и подозрително.

Синът на Джино се оплаквал в продължение на 20 минути от бившия си шеф, наричал го с обидни думи. Споделил му и че все още не може да си намери друга работа. Споменал, че пуши по-малко трева отпреди, но нямал пари, за да си плати наема. Джино му споделил, че в момента и той има финансови затруднения, на което синът му отвърнал: „Да, татко, все тая – не се притеснявай за мен.“

Джино се почувствал толкова объркан в тази ситуация, че му се струвало така, сякаш стаята буквално се върти. Изумен се чул да казва, като че ли отстрани: „Добре, само този път“. Той самият обаче осъзнавал, че в думите му липсва убедителност, повтаряни безчетно и преди това. Така че със смесени чувства Джино отишъл до квартирата на сина си, за да му „заеме“ парите за наема. Както обичайно, синът му го посрещнал с широка, харизматична усмивка и обещавал да му върне парите. Джино обаче знаел, че това няма да се случи. По пътя към дома клиентът ми си мислел как този хаос е разрушителен (все пак детето му е само на 29) и се питал дали някога синът му ще бъде самостоятелен.

***

Този сценарий звучи ли ви познат? Чувствате ли се притеснен и „презалят“ от нуждите на Вашето пълнолетно дете със зависимост? Логиката бива ли изместена от емоционалната болка?

Поощрявате ли го да употребява?

Поощряването в този случай се разбира като поправяне на проблемите на другите по начин, който пречи на израстването им и поемането на отговорност. Намирате ли се в такава динамика с вече зрялото си дете? Ако например той реши да си купи нова аудио система за колата, вместо да си плати наема, последствията са, че ще остане без квартира. Поощрителят ще се намеси и ще се погрижи за последствията. По този начин той лишава порасналото си дете от причини или възможност да научи един ценен урок.

Как да помогнете, без да поощрявате

зависими

Помощта, която оказвате на Вашето дете, превръща ли се в нездравословен модел на отношения? Ако се опитвате да го „спасявате“ всеки път, когато се забърка в неприятности, всъщност влошавате нещата в дългосрочен план. Трудно ли ви е да поставите граница между това да подпомогнете автономността му и да го „измъквате“ всеки път? Всеки родител трябва да бъде внимателен и да размишлява как да помогне на детето си, без да го поощрява.

Хора със зависимости, които остават свръх-зависими от родителите си (въпреки че са пълнолетни), често биват „поощрявани“ от тях. Може би тази динамика се дължи на факта, че родителите несъзнавано имат потребността да са нужни. Да поставите граници на пълнолетното Ви дете понякога може да е най-доброто, което можете да направите за него. Много е трудно да заявиш: „Аз съм тук, за да те изслушам – това мога да направя за теб в момента“. Или: „Знам, че искаш помощ, но е по-добре да я получиш от професионалист, анонимни сбирки. Ще се чувстваш по-щастлив и горд със себе си, ако потърсиш помощ сам.“

Може да имате 35-годишна дъщеря, която неспирно ви иска пари или 25-годишен син, който не може да се задържи на работа. Независимо каква е ситуацията, когато пълнолетните ви зависими деца се държат незряло, това е стресиращо. Чувал съм много тъжни истории в кабинета си – семейства, в които децата все още зависят твърде много от родителите си, въпреки че са пълнолетни (в един от случаите ставаше дума за човек на 44 години!). Може да бъде много трудно за родителите на такива „деца“ да им поставят граници. Често те се чувстват изтощени и емоционално изчерпани. Искат детето им да бъде щастливо и самостоятелно, но в същото време се страхуват, че не правят достатъчно за него. Със сигурност това не е лесна ситуация!

В някои случаи тези деца имат сериозни проблеми с психичното здраве, в добавка към зависимостта, като депресия или тревожност. Терапевтичното лечение обаче не е взаимоизключващо се с това този човек да допринася за възстановяването си по всеки възможен начин. За жалост, твърде често ставам свидетел на това как родителите се „втурват“ да спасяват детето си при всеки повод. Може това да ви кара да се чувствате по-добре за себе си като родители, но така давате (не)гласното послание на децата си: „Не си достатъчно компетентен да се справиш сам“.

Как можете да си помогнете в тази ситуация?

***

Продължение

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

Съживяване на една „умъртвена душа“

Posted on by
Отговор

Да събудиш отново „любовта си към живота“ с помощта на някой, когото го е грижа

Автор: Кари Барън

***

Преди известно време един човек, коментиращ в блога ми, беше избрал псевдонима „Умъртвена душа“. Терминът „душевно убийство“ се използва за  пръв път от драматурга Хенрик Ибсен. Той определя този феномен като „унищожаването на любовта към живота у друго човешко същество“. Преди много време психоаналитикът Ленърд Шенголд издава книга, наречена „Душевно убийство“. Там той описва как произволните правила и забрани или хроничната липса на емпатия могат да накарат едно дете да стане неуверено, лишено от живец и позитивни преживявания. Тъй като неговите естествени заложби и чувства не са оценени или забелязани, детето започва да се обърква каква всъщност е неговата идентичност и животът му е изпълнен с болка.

Също така, когато имаме налице „душевно убийство“, детето често идеализира „авторитетния“ възрастен и обезценява собствените си качества и личност. Тази изкривена реалност създава дисбаланс – както във вътрешния свят на детето, така и в начинанията, които то се опитва да предприеме във външния свят.

„Не мога дори да се опитам да направя това, защото не съм достатъчно добър, достатъчно умен…“

душевно убийство

***

Добрата новина е, че човек може да да бъде „спасен“. Нужно е обаче да се отдръпне от извършителя на „душевното убийство“ и да се сближи с тези, които оценяват и поощряват неговите автентични качества. Дори само един човек, изпълнен с любов и загриженост, може да внесе огромна промяна. Тъй като обикновено хората, преживели нещо подобно, често са много съвестни, смирени и жадни за признание, те много често могат да използват талантите си и да постигнат завидни успехи.

Въпреки че най-често родителите се възприемат като извършители, „душевно убийство“ може да се осъществи и от други хора – връстници, братя и сестри, учители, дори работодатели. Може да се случва по различни начини – с постоянни резки коментари, например, или пък с няколко добре премерени уязвяващи забележки. Разказвали са ми за това, как начален учител често се обръщал към едно от децата – дребно бледо момче, склонно към изчервяване – с епитета „невестулка“, а не с името му. По-късно това дете загива преждевременно (още докато е тийнейджър) в пътен инцидент.

Мой цветнокож клиент ми е разказвал по време на консултациите ни как докато е бил в гимназията е работел в ресторант, за да си осигури допълнително пари. Клиентът ми е бил съвестен служител, винаги е отивал навреме на работа и се е отнасял уважително както към клиентите, така и към колегите си. Въпреки това работодателят му не се е свенял да прави расистки изказвания пред него. Възмутен и огорчен до сълзи от това, което детето му трябва да търпи, баща му се е намесил и насилието е спряло. Тази ситуация добре илюстрира, че ако в живота ви има грижовен човек, който не се страхува да застане до вас, можете да устоите на изпитанията в една толкова неблагоприятна ситуация.

душевно убийство

***

В практиката си срещам хора, на които не им е било позволявано да сядат на определена маса в училище заради акнето си. Хора, които са били наказвани с физическо насилие заради това, че си позволяват слабостта да плачат. Срещам и хора, които са били подигравани за това, че не знаят коя е столицата на Грузия или за това, че са допуснали правописна грешка. Мога да давам още много примери. Някои родители (съзнателно или не) насърчават конкуренцията между децата си. Така всъщност децата започват да се борят помежду си за това кое дете да бъде обичаното и кое – засрамваното. Често „кастренето“ е доста дискретно. Ако мнението на някого постоянно бива незачитано, оборвано или заглушавано, се появяват инхибиции.

Отхвърляне, унижение или наказания заради това, че детето е дръзнало да изрази несъгласие могат да доведат до много лесно забележими симптоми – прегърбване, избягване на очен контакт, цялостно избягване на околните и постепенното изчезване на самоувереността.

душевно убийство

Беше ми споделено от мой клиент, че когато е бил на 13 години, е бил тормозен и пребиван от съучениците си. Причината: че е излизал с момиче, което преди това се е разделило с популярен техен съученик и атлет. Майката на този човек го посъветвала да се стегне и да отвърне на ударите с удар. Когато родителите му заминали на почивка, клиентът ми се опитал сам да се премести в друго училище с помощта на дядо си. След завръщането си родителите му категорично са отказали да се съгласят с направените промени и тормозът започнал – под формата на забележки, обезценяване и т.н. Постепенно клиентът ми се примирил със ситуацията. Замахът и ентусиазмът, които са му помогнали да се справи с такава трудна ситуация на толкова ранна възраст, постепенно започнали да изчезват. С течение на времето и благодарение на терапевтичния процес този човек все пак успя да си възвърне тези качества.

***

Прозренията – за себе си и за другите – и приемането на себе си могат да бъдат освобождаващи. Част от задачата е да се премахне идеализацията на близките или миналото. Също така да се изоставят вкоренени семейни ценности или модели на мислене, които всъщност могат да бъдат увреждащи за индивида. Само след това е възможно да разберем и да „притежаваме“ автентичните си качества и способности и да застанем в позицията на човек, който си е възвърнал способността да „обича живота“.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-creativity-cure/201706/reclaiming-murdered-soul

 

Практическо ръководство за родители

Posted on by
Отговор

родители

Годишните изследвания на Националния център по зависимости и злоупотреба с вещества (National Center on Addiction and Substance Abuse, накратко CASA) към Колумбийския университет в САЩ целят да идентифицират ситуации или характеристики, които увеличават или намаляват риска за това един тийнейджър да пуши, пие, да злоупотребява с алкохол, нелегални наркотици или медикаменти с рецепта. Тази година проучването на CASA с юноши и техните родители се съсредоточава върху това кои от действията на родителите – или бездействието им – влияят върху риска юноши между 12- и 17-годишна възраст да употребяват психоактивни вещества.

Резултатите са смущаващи. Всички майки и бащи заявяват, че са загрижени и притеснени за предизвикателствата, с които се сблъскват в отглеждането на децата си. Много от тях обаче не осъзнават как някои от техните действия влияят върху децата им и повишават риска от това те да започнат за злоупотребяват с психоактивни вещества. Много от родителите не са склонни да предприемат действия, така че да предотвратят ситуациите, които поставят децата им в по-голям риск от това да развият сериозен проблем, свързан с употребата на вещества.

В сравнение с времето, когато те самите са израствали, 8 от всеки 10 запитани родители казват, че в днешно време е по-трудно да си сигурен, че децата ти са в безопасност, а трима от всеки четирима родители споделят, че е по-трудно да отгледаш дете с „морал и добра ценностна система“. Като имаме предвид тези данни, няма как да не си зададем въпроса: „Защо има толкова много родители, които не оценяват какво въздействие има тяхното собствено поведение над децата им и уязвимостта им към психоактивни вещества? Или такива, които не полагат повече усилия?“

Тийнейджъри, чиито родители са въвлечени в живота им, е много по-малко вероятно да пушат, пият или да употребяват наркотици. За да бъде въвлечен един родител в живота на детето си, това означава да участва в ежедневието им, да почива и да се забавлява в свободното си време с детето си, да вечерят често заедно. Също така въвлеченият родител наблюдава детето си и го напътства кои поведения са приемливи – не само с думи, но и с положителни лични примери за здравословно поведение.

Проблемни родители

Много родители се справят добре с отглеждането и възпитанието на децата си. Но изследването на CASA от тази година идентифицира „проблемни родители“, които дават възможност (а в определени случаи дори насърчават) тийнейджърите си да употребяват тютюн, алкохол и незаконни лекарства по рецепта. Чрез действията си (и бездействието си) те се превръщат не в част от решението, а в част от проблема, който представлява тийнейджърската употреба и злоупотреба на алкохол и наркотици.

Според това проучване проблемни родители са тези, които:

  • Не следят кога децата им излизат от вкъщи и не знаят къде прекарват времето, когато са навън с приятели в училищни дни (от понеделник до четвъртък).
  • Не знаят как да държат на безопасно място, което няма да бъде достигнато от децата им, собствените си опасни и пристрастяващи лекарства, като болкоуспокояващи или стимуланти.
  • Не могат да разговарят адекватно с децата си за опасността от разпространение на наркотици в училище.
  • Дават лош пример.

“Знаете ли къде обикновено е детето ви в десет часа вечерта?”

Около 46% от родителите на тийнейджърите – в сравнение само с 14% от запитаните, които не знаят или премълчават, че децата им излизат – споделят, че действително е обичайно децата им да излизат през седмицата с приятели.

Да не знаеш къде е детето ти и какво прави е рисковано. Защо? Защото колкото до по-късно остават навън тийнейджърите с приятелите си, толкова по-вероятно е да имат достъп до алкохол и наркотици. Половината от тези тийнейджъри, които се прибират след 10 вечерта, казват че действително са имали досег с психоактивни вещества, а една трета от тези, които се прибират между 8 и 10 вечерта, също потвърждават това.

Родителите като пасивни „окуражители“

Някои родители пасивно насочват децата си в посока на употреба, като оставят небрежно из къщата силно пристрастяващи лекарства като Оксиконтин или Викодин и по този начин ги правят лесно достъпни за децата си. Една трета от децата, които злоупотребяват с предписани лекарства, казват, че ги намират у дома. Други 31% казват, че ги взимат от свои приятели. Тъй като е логично да предположим, че приятелите на тези 31% също намират лекарствата у дома, можем да твърдим, че повече от половината тийнейджъри, които злоупотребяват с лекарства, предписвани единствено от лекар, взимат тези лекарства от семейната аптечка.

Тийнейджърите, които приемат такива лекарства, смятат, че те са по-безопасни от наркотици, продавани на улицата – тъй като те са купени от аптека и родителите им също ги използват. Преди няколко десетилетия като правило родителите са заключвали шкафовете с алкохол. Може би е дошъл моментът сега да заключват и шкафовете за лекарства – или поне да следят броя таблетки, които употребяват, и за някаква евентуална липса.

Песимисти и наивни родители

родители

Почти всички родители – включително тези, които смятат, че в училищата на децата им се употребяват, държат или се продават наркотици – смятат, че е важно в училищата на децата им да има строга политика, която не толерира наркотици. Въпреки това обаче от почти половината от запитаните родители, които заявяват, че училищата на децата им са пълни с наркотици, само 39% от тях смятат, че е реалистично да се очаква училищата да се „изчистят“ от вещества.

Не е изненадващо (като се има предвид тази родителска нагласа), че 1 от всеки 5 деца в основни училища и почти две трети от тийнеджърите в гимназиален етап посещават училища, където има наркотици. Изследванията сочат недвусмислено, че в сравнение с тийнейджърите в училища, където няма наркотици, учениците в тези училища е три пъти по-вероятно да пушат марихуана и да се напиват в рамките на един месец, както и да пушат цигари и да пият редовно. Въпреки това една трета от родителите смятат, че наличието на наркотици в училище не увеличава риска от това децата им да експериментират с тях.

Тези песимистично настроени или наивни родители не бива да приемат, че наличието на наркотици в училище е неизбежно, също както са твърдо против това,  в училищата да има азбестови материали, които представляват риск за здравословното състояние на децата им. Би следвало тези родители да изискват да се премахнат наркотиците от училищата на децата им. Никое правителство не би следвало да изисква от родителите да пращат децата си в училища, където те ще бъдат изложени на психоактивни вещества.

Предписани медикаменти и марихуана

родители

Лесният достъп до незаконни вещества допълнително затруднява родителите в опитите им да останат свързани със своите деца в тийнейджърска възраст. Достъпността е майка на употребата и (за повечето тийнейджъри) лекарствата с рецепта и марихуаната могат да се набавят толкова лесно, колкото и бонбоните.

Всяка година питаме тийнейджърите кое от следните може най-лесно да се закупи: цигари, бира, марихуана или лекарства с рецепта. За пръв път откакто проучването CASA се провежда, лекарствата могат да се закупят по-лесно от бира. В сравнение с 2007 година юношите, които казват, че им е най-лесно да се сдобият с лекарства, са нараснали с 46%.

Марихуаната също е по-лесно достъпна от всякога – 23% от запитаните тийнейджъри могат да се сдобият с нея за по-малко от час, а 42% – за по-малко от ден. В сравнение с предходната година тийнейджърите, които могат да се сдобият изключително лесно с марихуана, са нараснали с 35%.

Операция „мама и тате в екип“

родители

Превенцията на злоупотреба с психоактивни вещества е основно работа в екип. Всяка майка и всеки баща би следвало да си зададе въпроса: “Правя ли всичко необходимо, за да помогна на детето си да премине през трудните тийнейджърски години, без да развие проблеми с тютюн, алкохол и други наркотици?”

Най-важно е поставянето на добър пример – въздържането от вещества, алкохол, цигари, както и използването на лекарства с рецепта с мярка. Най-притеснителното в тазгодишното проучване на CASA е, че приблизително една четвърт от запитаните тийнейджъри знаят за родители на техни приятели или съученици, които пушат марихуана, както и че десет процента споделят, че са чували за родители, които пушат „трева“ заедно с децата си.

Всеки родител би трябвало да наблюдава дейностите на детето си през учебните дни, да държи на сигурно и недостъпно място опасни лекарства, да изисква от детето си да не употребява нищо през учебните дни и цялостно да бъде въвлечен и ангажиран в неговото ежедневие.

Няма по-мощни примери за родителска ангажираност от това да мотивирате детето си да бъде духовно въвлечено или да участва в семейните вечери. Тийнейджъри, които са религиозно ангажирани и често участват в семейните вечери, са в много по-малък риск от употреба и злоупотреба на психоактивни вещества. Родителският екип е ключов тук. В сравнение с тийнейджърите, които посещават ежеседмично религиозни служби – независимо дали са католици, протестанти, евреи или мюсюлмани – тези, които никога не посещават такива мероприятия, е 3 пъти по-вероятно да употребяват марихуана и два пъти по-вероятно да пушат и пият. В Америка в 21-ви век е малко вероятно тийнейджърите редовно да посещават религиозни служби, освен ако родителите им не ги заведат.

А каква разлика внася семейната вечеря! Много по-малко вероятно е юношите, които вечерят с родителите си поне 5 пъти седмично, да пушат, пият или употребяват наркотици, отколкото децата, които имат семейни вечери по-малко от 3 пъти седмично.

Отплатата за добро родителстване е огромна: едно дете, което достига 21-годишна възраст, без да пуши или да употребява психоактивни вещества или алкохол, е почти сигурно, че никога няма да го направи. В днешно време децата няма как да преживеят турбулентното десетилетие между 11- и 21-годишна възраст без ангажирани родители. Ако родителите не са част от решението, те стават част от проблема.

Автор: Joseph A. Califano, Jr.
Източник

Необходими правила, когато твой близък е зависим

Posted on by
Отговор

Какво можем да направим, ако наш близък страда от зависимост?

Границите са от изключително значение за всяка една връзка. Когато обаче наш приятел или любим човек е пристрастен към наркотици или алкохол, е още по-важно да съществуват определени правила.

Какво общо имат правилата със зависимостта?

Правилата и границите са ключови за изграждането на здравословни взаимоотношения – дори ако човекът, когото обичате, не е „здрав“. За да имаме здравословен брак, приятелства или каквито и да е взаимоотношения – с родителите ни, с братята и сестрите ни, колегите ни и така нататък, е необходимо да съществуват граници и те да бъдат обсъждани и изговаряни. Да си представим границите като психологическа ограда между двама души  – вие сте уникална личност, различна от всички останали, независимо от връзката,  която може да имате с някого. Границите очертават кои типове поведение са приемливи, отговорностите и действията, които може да предприемате заедно.

Когато границите ви не са добре очертани – или изобщо не можете да ги изразите – рискувате да загубите уникалните неща, които ви правят човека, който сте. Слабите граници могат да доведат до това загубите себе си, свободата си или личното си пространство. Слабите граници могат да доведат до това, ако любимият ви човек е зависим, той да краде от вас, да ви лъже и мами.

Ако му поставите твърди граници обаче, увеличавате шансовете той да потърси помощ за себе си.Кой трябва да постави границите?

Вие.

Всеки човек трябва да има установени граници във взаимоотношенията си. Ако вашият близък е пристрастен към хероин, обезболяващи лекарства, алкохол – или който и да е друг наркотик – значи имате нужда да поставите граници.

Стабилните правила, които очаквате да бъдат спазвани, позволяват на вас –  като близък на някой, който е зависим – да придобиете усещането за контрол и уравновесеност в една изначално хаотична и налудничава ситуация.

Следващите изброени са добри показатели, че съществуващите граници не са стабилни или че изобщо не са установени такива в момента:

  • Повдигате темата за минали негови грешки.
  • Опитвате се да го манипулирате, като го карате да се чувства виновен.
  • Постоянно му казвате какво трябва да прави и заплашвате какво може да се случи, ако не го направи.
  • Критикувате.
  • Предлагате решения, когато той не е поискал съвет от вас.
  • Прикривате го – например излъгали сте заради него, обадили сте се на работата му, за да кажете, че е болен, прибирали сте го от бар.
  • Крал е ваши вещи или пари.
  • Стъпвате „на пръсти“, за да избегнете конфликти.
Установяване на здравословни правила

След като вече си давате сметка за това, какъв може да бъде проблемът, е време да поставите здравословни граници.

Това означава да се погрижите за себе си, да разбирате какво искате и от какво имате нужда, да решите какво не харесвате, не искате и от какво не се нуждаете. Също така за това е нужно комуникацията ви с вашия близък зависим да я ясна и недвусмислена.

Ситуацията във всеки дом и връзка може да е различна  – затова и правилата, които се предлагат тук не са „с универсален размер“. Въпреки това те са едно добро начало, когато решавате да поставяте граници на вашия близък, който е зависим.

Алкохолът и наркотиците не са позволени вкъщи или когато аз съм наоколо.

Кажете на вашия близък какви субстанции са приемливи и какви – не. Не искате нелегални вещества като хероин или кокаин под покрива си? Тогава му кажете. Консумацията на алкохол е забранена, когато децата ви са у дома? Редно е той да знае какво мислите за това.

Говорете и за това, какви ще са последствията, ако той не се съобрази с тези правила. Дали ще го накарате да потърси къде да пренощува, ако е употребявал алкохол?

Ще се свържете ли с полицията, ако намерите хероин в чекмеджетата на скрина? Върнете си контрола над случващото се във вашия дом, в личното ви пространство, както и в това на децата и внуците ви.

Приятели, които употребяват наркотици, не са добре дошли вкъщи.

Това, че вашият близък или партньор не употребява наркотици в момента не означава, че неговите приятели не употребяват.

Ако не искате в къщата си някой, който се е “надрусал“ с Оксиконтин, това значи, че не бива да търпите това. Поставянето на такава граница намалява вредните ефекти на зависимостта върху цялото семейство.

Ако те арестуват, нито ще платя гаранцията ти, нито ще ти наема адвокат

Това може да накара вашият близък да поеме повече отговорност за действията си. Въпреки че би следвало на зависимостта да се гледа като на заболяване, зависимият трябва да поеме отговорността да се погрижи за себе, като потърси помощ.

Когато поставите това правило, вие му показвате, че го възприемате като възрастен и носи отговорност за себе си. Ясно му покажете, че вземането на наркотици или консумацията на алкохол е нещо, за което трябва да се вземат мерки. Междувременно, той трябва да се съобразява с очакванията, които вие и законът имате към неговото поведение.

Източник: https://www.addictioncampuses.com/blog/7-boundaries-to-set-when-a-loved-one-is-addicted/

Групите на Анонимните зависими към марихуана-2

Posted on by
Отговор

Журналистката Рейчъл Браун от списание Vice – Канада ни дава възможност да разберем малко повече за зависимостта от марихуана – как функционират групите за взаимопомощ, какви ще са потенциалните последствия от предстоящото легализиране в Канада.

Първата част от статията можете да прочетете тук

Канада може да не е сред най-значимите играчи по отношение на Анонимните зависими към марихуана, но през идната година ще се превърне във важно място – групата планира през 2019 година Световната конвенция и конференция да се състоят в Торонто и Ванкувър. Това е първият път, в който делегати на групите ще се срещнат извън САЩ. По случайност, събитията ще се състоят само няколко месеца след отварянето на легалния пазар за канабис – на 17 октомври 2018 година.

Към момента по света съществуват 20 от така наречените „райони“ на Анонимните зависими към марихуана, както и приблизително толкова „независими“, които нямат официален статут, предоставен им от сдружението. В един район може да има множество групи.

Анонимни зависими към марихуана е основана през 1989 година в Калифорния, повече от 50 години след основаването на Анонимните алкохолици в щата Охайо. При създаването си АМ е сплав от три различни групи за възстановяване от зависимостта към канабис. Първата конференция, където трябва да се изяснят принципите на групите и как да се комбинират тези различни типове хора, се състои в мотел, намиращ се край пътя между Сан Франциско и Лос Анджелис.

В рамките на няколко години се създават аналогични групи на различни места по света – нещо, което оригиналните организатори на АМ считат за знак от съдбата, така да се каже. „Всички тези групи се появиха една по една, почти по едно и също време и без да знаят за съществуването на останалите“, пише в официалната статия за създаването на движението.

„Но всички те се създават по една и съща причина – членовете им не са се чувствали комфортно в никоя друга 12-стъпкова програма или група за взаимопомощ. В районите, където тези групи се създават, зависимите към марихуана се чувстват или отхвърлени, или неуважавани в другите програми. Също така, възстановяващите се зависими в останалите програми нерядко употребяват марихуана. Това определено няма как да помогне на някой, който иска да я спре.“

Въпреки че групата няма централен офис или йерархия на лидерите, съществуват доброволци, които на ротационен принцип отговарят за „Попечителски фонд за световни услуги на Анонимни зависими към марихуана“.

Отговорникът за публичната информация в момента, Джош, споделя в телефонно интервю за Vice, че към момента обажданията на основния телефон на групата са нараснали с 51 % – докато през юли 2017 г. обажданията са били 278, тази година те са 419.

Повишеният интерес съвпада с новата стратегия за използването на социални мрежи като Инстаграм, Реддит, Снапчат и Фейсбук, където групата публикува реклами, насочени към избрана аудитория.

„Докато хората разглеждат новините си в социалните мрежи и търсят нови начини за постигане на удоволствие, поне могат да видят съобщение „Подходяща ли е АМ за теб?“ Чрез социалните мрежи, за щастие, можем да достигаме до по-младите хора, които може би имат нужда да чуят посланието ни“, казва Джош.

Според Джош навярно 9 от 10 души знаят за Анонимните алкохолици, но само двама от десет биха знаели за Анонимните зависими към марихуана“.

„Понякога това ме държи буден през нощта – ако някой някъде там има нужда от помощ, искам да съм сигурен, че той ще получи отговор.“

Джош обаче предпазливо добавя, че тази нова стратегия за достигане на повече хора не е самореклама – един от основните принципи на групата още от създаването ѝ е, че трябва хората да се присъединят, защото чувстват нужда от това, а не защото групата се рекламира.

„Не раздаваме безплатни тениски. Досега не сме използвали активно социалните мрежи, а сега това се случва.“

Координаторите на АМ си дават сметка, че навярно легализацията на канабиса ще има влияние върху посещаемостта на групата, но това не е нещо, което те самоцелно отчитат.

„С легализирането на марихуаната и с все по-широкото ѝ разпространение в ежедневието ни, вероятно посещаемостта на АМ ще се покачи. От друга страна обаче ние сме анонимна организация. Не проверявам хората на вратата, те не се записват никъде“, казва друг представител на„Анонимните зависими към марихуана – тя пожелава да бъде идентифицирана като Лори. Лори също участва в телефонното интервю и споделя, че се е присъединила към АМ преди 13 години, след като за групата ѝ казва психиатър. Дотогава тя е използвала канабис за самолечение на „калейдоскопа от симптоми“, който е преживявала.

„Бях нещастна и самотна – в един момент извиненията ми за това защо животът ми е толкова хаотичен, свършиха. Всички тези предположения и убеждението, че към „тревата“ не се пристрастяваш, поддържаха този негативен порочен кръг. Впоследствие, когато се присъединих към АМ и чух всички тези истории на хора, които са се възстановили, си казах: „Окей, ще опитам“. И нещата се подобриха значително“.

Източник: https://news.vice.com/en_us/article/kzynzz/inside-marijuana-anonymous-the-recovery-group-for-people-addicted-to-weed

Групите на Анонимните зависими към марихуана

Posted on by
Отговор

Журналистката Рейчъл Браун от списание Vice – Канада ни дава възможност да разберем малко повече за зависимостта към марихуана – как функционират групите за взаимопомощ, какви ще са потенциалните последствия от предстоящото легализиране в Канада.

Дейвид почуква три пъти по масата.

„Казвам се Дейвид и съм зависим към марихуана“, казва той.

Другите двама посетители отговарят в един глас: „Здравей, Дейвид!“

Като постоянен фон на сбирката присъства шумното бучене на вентилатора в мазето на болницата в Симко, Онтарио. Така започва срещата на Анонимните зависими към канабис в градчето Симко, което има около 14 000 жители и е на около 150 км. разстояние от Торонто. Първата среща е проведена през март 2018 година, като това е една от десетината подобни групи в цяла Канада. На юлската среща присъстват само трима човека.

За сравнение, съществуват стотици групи на Анонимните алкохолици или Анонимните наркозависими. Но групите за възстановяващи се от зависимост към марихуана са крайно недостатъчно на брой. Тези хора не се вписват напълно при алкохолиците; в групите на наркозависимите се отнасят към тях пренебрежително – пушенето на канабис им се струва като детска игра в сравнение с употребата на кокаин или хероин. В света на зависимостите канабисът е уникално вещество от гледна точка на това, че е широко прието да се употребява за медицински цели и употребата му се нормализира все повече чрез легализацията.

„Анонимните зависими към марихуана е сдружение от хора, които споделят преживяванията си, силните си страни и надеждите си един с друг, за да може да се разреши един общ проблем и да се помогне и на други хора да преодолеят зависимостта към марихуана“, чете Дейвид от текст. Това не е действителното му име – в съответствие с основното правило на групата, че всеки заслужава и трябва да спазва пълна анонимност.

„Единственото изискване за членуване е желанието да се спре употребата на канабис“, продължава Дейвид. Той допълва, че преди да потърси в интернет, никога не е бил чувал за групата. Освен срещите на живо има възможност и за чат-стаи и конферентни срещи по телефона. Дейвид споделя, че преди е участвал в други групи, тъй като е имал проблеми и с прекомерната употреба на алкохол, но в тях не е срещал подкрепа за намаляване на употребата си на канабис. Много от членовете споделят, че също имат зависимост и към марихуана, и към алкохол.

„Знаех, че имам проблем. Животът ми започна да става неуправляем. Бях напълно изолиран. Пушех толкова много „джойнтове“. В крайна сметка отслабнах толкова много, че почти не можех да се движа.“

Дейвид се потупва по стомаха и добавя: „Както виждате, вече се възстанових от това.“

Както при Анонимните алкохолици, в Анонимните зависими към марихуана групите са структурирани около последователен установен ред, който се основава на четенията на групата. Програмата е адаптирана от 12-те стъпки на Анонимните алкохолици, но се говори за „канабис“ и производните му думи.

Първата стъпка на АМ например включва твърдението: „Признахме си, че сме безсилни пред марихуаната и животът ни се е превърнал в хаос.“ Стъпка 9 пък включва да се реваншираш и да „получиш прошка“ от всеки, на който може да си навредил вследствие на зависимостта си.

След още няколко четения на текста от други членове на групата се пристъпва към говоренето за постиженията в борбата им да се откажат от канабиса. „Наричаме ги Крайъгълни камъни (Stones – камъни – за Stoners – жаргон за някой, който редовно употребява канабис)“. Майкъл, друг член на групата, поставя на масата камъни с различна големина и форма, върху които е нарисувано логото на АМ.

„Вероятно е редно аз да си взема, защото ми трябват само още 21 дни, докато стигна 9 месеца, откакто съм чист“. Дейвид си избира малък камък, изрисуван в лилаво. „Подай го насам“, казва Майкъл и рисува с черна боя броят години. Той самият наближава 8-та си година на трезвеност. „Днес е 2912-ят ден, откакто не съм употребявал марихуана“, споделя той и показва мобилното приложение на АМ, където има опция да се отброяват дните без употреба, текстовете на групата и графика на срещите.

Въпреки че едно от основните правила на групата е членовете да се въздържат от мнения и дискусии за злободневни и противоречиви теми, въпросът за легализирането на канабиса неизбежно се повдига, особено като се имат предвид законодателните мерки в страни като САЩ и Канада, които разрешават употребата му за забавление.

Проблемът със зависимостта към марихуана се е обсъждал нееднократно в публичните дебати, съпровождащи промените в законодателството. Медицински експерти посочват, че приблизително 10 процента от хората, които употребяват канабис, могат да развият зависимост към веществото – процент, който е по-нисък, отколкото при тютюн и други вещества. Очаква се обаче броят на зависимите да нарасне пропорционално на увеличаващия се брой употребяващи марихуана.

Според Дейвид Джуърлинк, експерт по зависимостите и директор на департамента по Клинична фармакология и токсикология към Центъра по здравни науки „Сънибрук“ в Торонто, със сигурност може да се развие зависимост към канабиса.

За съжаление, много хора възприемат марихуаната като безопасно вещество, тъй като симптомите на абстиненция са трудно забележими, особено в сравнение с вещества като алкохол и опиоиди. „Нездравословната употреба на канабис е въпрос на лична преценка – някои хора ще предпочетат да не възприемат употребата си като нездравословна“, споделя Джуърлинк в телефонно интервю.

„Ако някой употребява веществото по начин, който пречи на задълженията му в работата или у дома, ако не е способен или ако изпитва големи затруднения да спре, то това отговаря на общоприетите критерии за зависимост и по всяка вероятност, този човек има проблем“, допълва Джуърлинк.

„Алкохолната абстиненция убива хора. Ако хора, които обичайно пият по около литър алкохол на ден, внезапно спрат, това може да има фатален край. Абстиненцията към опиоиди също е много сериозен проблем. Ако някой, който е злоупотребявал с канабис, спре, това няма да доведе до смърт“, обяснява Джуърлинк. „По-скоро човекът ще има проблеми със съня, ще бъде раздразнителен, може да има странни или плашещи сънища, може тревожността му да се повиши. Ако се поднови употребата на марихуана, симптомите ще изчезнат.“

Членовете на Анонимните зависими към марихуана в Симко споделят, че им е отнело изключително дълго време, за да осъзнаят до каква степен канабисът влияе на живота им. Майкъл описва това като „тиха зависимост“: „Никой не те вижда, не излизаш да обираш банки или хора. Не пребиваш никого, не участваш в побои. Така че за обществото ти не си проблем. Проблем си единствено за себе си, тъй като не можеш да живееш пълноценно.“

Майкъл допълва: „Това е като да бъдеш пребиван до смърт от домашното си зайче.“

„Една от причините да се гледа на употребата като по-безопасна е, че абстинентният синдром е неспецифичен и симптомите лесно могат да се отдадат на всякакви други причини“, пояснява Джуърлинк. Въпреки че специалистът е съгласен с легализирането на канабиса, той подчертава, че една част от популацията – „Да се надяваме малка“ – ще развие сериозни проблеми във връзка с употребата си на марихуана.

С предстоящото легализиране на канабиса с цел забавление в Канада идват позитиви и негативи. „Като се вземе предвид всичко, позитивите от този експеримент  надвишават негативите“, казва Джуърлинк. „Но мисля, че е дълг на властите да минимизират щетите за обществото от прекомерната употреба – зависимостта от канабис е една от тях.“

Втората част на статията можете да прочетете тук

Източник: https://news.vice.com/en_us/article/kzynzz/inside-marijuana-anonymous-the-recovery-group-for-people-addicted-to-weed