Архив на: Марина Попова

Не получаваш това, което искаш от връзката си?

Posted on by
Отговор

„Жена ми не ме разбира.“

„Мъжът ми не ми помага с децата / домакинската работа / планирането на финансите…“


„Чувствам се самотен, въпреки, че съм женен.“

 

„Аз ставам рано, а мъжът ми спи до обяд. Уикендите не са забавни, защото изглежда, че никога нямаме един и същи график.“

 

„Аз съм голям чистник, а всички други в семейството ми са пълни мърлячи. Защо не могат да почистват след себе си?“

Някои от тези неща звучат ли ви познато? В последните няколко седмици имах консултации с двойки с подобни оплаквания. Оплакванията им звучаха разумно, но също така изглеждаше, че няма никакъв начин да се споразумеят. Един обича да спи в студена стая с дебело одеяло, а друг предпочита топла стая само с чаршаф. Един е веган, който никога не докосва месо, а другият е на диета, в която яде месо по няколко пъти на ден. Изглежда, че тези взаимоизключващи се предпочитания няма как да се съвместят и да се постигне компромис.

Когато двойките са хванати в капана на едни и същи препирни отново и отново, това може би е сигнал, че са хванати в, както Фройд би казал, „натрапчиво повторение“ или тенденцията да се правят едни и същи неща непрекъснато, въпреки че водят до неприятни резултати. Изглежда, че единственото нещо, което двойката трябва да направи е да „изреже“ това, за да се подобрят нещата. Но има множество причини, поради които ние компулсивно правим неща, които нараняват нас и партньора ни.

Може би несъзнателно се опитваме да направим така, че стари и болезнени преживявания да завършат различно.

Жена, чиито баща е бил студен и дистанциран, може да се обвързва със студени и дистанцирани мъже, като несъзнателното й желание е те да се превърнат в любящи и грижовни, като косвено й докажат, че нейния баща също я е обичал и че тя самата е човек, който заслужава любов.

Мъж, който е бил подиграван от момиче, което е харесвал, заради това, че е дебел, е възможно да се обвързва с критични и нараняващи жени с надеждата, че те ще „поправят“ старата болка, като му кажат, че е привлекателен и дори могат да му се извинят за болката, която тази жена му е причинила.

Също така можем несъзнателно да проиграваме стари ситуации и преживявания, като си намерим партньор, на когото да причиним същото, което са причинявали на нас.

Това не е защото сме зли, а е защото се опитваме да преработим нещо, преживяно в миналото, което ни е наранило. Джордж Клайн нарича този процес „активно преобръщане на пасивната позиция“, т.е. ние несъзнателно сменяме позициите, така че да сме отговорните в ситуацията, вместо да сме само безпомощни участници в нея.

Например Ейприл винаги закъснява за всичко – за училище, за срещи, за партита, лекарски прегледи и др. Родителите й и тя винаги са се карали за нейната мудност, но никакви предприети мерки не дали резултат. Интересно, но когато срещнала Бърт, изглеждало, че е срещнала сродната си душа. Той също закъснявал винаги. Те се кикотели заедно, когато пристигали на кино в края на филма. Смеели се на раздразнението на семействата си, когато закъснявали за вечеря. Внезапно връзката им приключила и Ейприл срещнала Карл, който обожавала.

Имало само един проблем, който изглежда възпрепятствал това връзката да се придвижи към брак. Някъде по пътя, Ейприл била станала точна, но Карл никога не бил на време. „Защо той не може да се промени? Аз го направих.“ често се питала тя. Но каквато и да е била причината, Карл не успял да промени навика си, което водело до още повече конфликти. В тяхната връзка изглежда, че Карл се беше превърнал в Ейприл и тя се държеше с него така, както нейните родители се бяха отнасяли с нея. Като че ли ситуацията била без изход. Карл искал Ейприл да го приеме какъвто е, а тя искала той да започне да пристига навреме. Никой не бил решен да отстъпи.

Мислех си за това какво прави толкова трудно за един човек от двойка да се промени, ако това би направило всички толкова по-щастливи, когато един учител по йога направи коментар за нашите тела, който според мен се отнася чудесно към тази ситуация. След като каза, че една от основните цели на йогата е да ни научи да познаваме телата си и да правим това, което ще ни помага да се развиваме, след това каза: „ Не можете да правите неща с тялото си, за които то не е пригодено. Не можете да отидете в железарията за да си купите печено пиле. По същата тази логика, не можете да накарате коляното си да се извърти в посока, в която то не може или – освен ако не сте сова – да завъртите главата си на 360 градуса.“

Чудех се дали това не може да помогне на Ейприл и Карл, и другите двойки, които се борят да се променят един друг. Беше ли проблемът, че искат промени, които просто няма да се случат?

Или истинският проблем беше в това, че те не се приемаха и оценяваха такива каквито са, че винаги искаха нещо повече от другия, което просто не съществува.

Спомних се за една консултация с Линда, майка на много експресивна дъщеря тийнейджър. Тя се притесняваше, че почти автоматично поправя дъщеря си Бри. Бри от своя страна искаше обяснение от майка си защо е толкова критична към нея. Всъщност Линда обожаваше Бри и я намираше за великолепно дете. „Защо продължавам да я критикувам?“, искаше да знае Линда.

Съзнателно, Линда се опитваше да се увери, че Бри няма да страда от никоя от трудностите, които са разтревожили нейното юношество, но несъзнателно се опитваше да превърне Бри в друг човек – може би в човек, който никога не би страдал или човек, който няма недостатъци. Изненадващо, когато разбра това, за Линда стана по-лесно да намали критиката. „Осъзнах, че Бри е точно тази, която искам да бъде, така че нямам нужда да я критикувам.“ каза тя.

Всъщност не винаги е лесно да спрем да критикуваме партньора си. Обикновено си мислим, че ще бъдем по-щастливи, само ако се промени, но на несъзнавано ниво, ние можем да бъдем щастливи само ако знаем, че имаме силите да променим непроменимото. Следователно това е невъзможна задача.

Двойките трябва да осъзнаят факта, че са различни и че и двамата имат недостатъци, и ако искат да бъдат заедно, ще трябва да приемат някои поведения, които смятат за неприемливи.

Ако тези различия се окажат непреодолими, тогава е добре да оценят реалистично доколко биха могли да съществуват като двойка, за да не прекарат остатъка от живота си в битка за промяна на непроменимото. Ако единият от двамата е в железарията, другият не може да очаква, че ще получи печено пиле. От друга страна и двамата трябва да се огледат добре в магазина, преди да решат да излязат. Може би има много други неща, които биха харесали един в друг. Ако се освободите от желанието за невъзможното, може и да откриете, че има много други неща, които магазинът може да ви предложи.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-couch/201301/not-getting-what-you-want-your-relationship

 

 

Страхът от истинска интимност

Posted on by
Отговор

Тънка талия, момичешко тяло, блестящ ум, но усмивката на Мария беше тъжна.

„Той наистина е чудесен. Брет е мил, съвършен и се грижи и уважава мен и трите ми деца. Не мога да разбера себе си. Защо след като нещата между нас станаха сериозни, аз започнах да искам да се виждам и с други? Смяташ ли, че съм вятърничава, повърхностна или просто съм незряла?“

Тъй като познавах Мария добре, можех да кажа, че тя не е нито едно от трите. Тя е чувствителна, високо образована, компетентна, но подценяваща се млада жена. Когато изследвахме нейния опит с интимността, открихме една много неплодородна почва. Родителите ѝ дълги години са живели заедно, но не са общували. Разведената ѝ майка, която живее на прага на мизерията, не одобрява живота ѝ. Освен това, всичките ѝ досегашни опити за интимност са се оказали пълен провал.

Кайл беше с 25 години по-голям от Мария, ригиден и определено не секси. Джонатан от друга страна беше на подходящата възраст, емоционално ангажиран с Мария и определено беше секси. След това беше Стив, наскоро разведен мъж, който все още беше влюбен в жена си. Нито един от тези мъже не беше нито физически, нито емоционално, нито дори сексуално „достъпен“. Не и докато не се появи Брет.

Успешен, млад финансов факир, прагматичната натура на Брет идеално допълваше артистичната Мария. Насърчавайки я да работи върху скулптурите си, той създаде студио за нея и ѝ помогна да организира своя изложба. Добродушен, свободен мъж, който обожава децата на Мария – те от своя страна също го обикнаха. Поради всички тези причини и много други, Брет и Мария се влюбиха силно… докато Брет не заговори за брак.

Съмненията относно собствената ѝ стойност и съмненията за Брет, започнаха да се засилват. Мария изведнъж реши, че Брет е сладък и семейството му е прекрасно, но той не е секси. „Той не е чувствена личност, а това е толкова важно за мен.“

Дали наистина Брет не беше секси? И дори да беше така, защо Мария стигна до това заключение сега, след толкова време с него? Дали тя не си слагаше някакви спирачки?

Най-просто казано, Мария се страхуваше от интимност.

Страхът от интимност не е необичаен. Мария е един от многото хора, които желаят интимност, но дълбоко в себе си се страхуват. Защо е така? Хората, които се страхуват от интимност са много разнообразни в своят произход, темперамент, култура и всеки има своите собствени влияния. Мария е един от тези хора, които несъзнателно я саботират.

Семейната история на Мария ни казва, че нейните родители не са ѝ били добри модели за подражание в сферата на интимността. Баща ѝ е имал извънбрачни връзки, а майка ѝ е страдала от множество психосоматични заболявания. Баща ѝ, зает със собствения си свят, се е отнасял с нея с пренебрежение, а майка ѝ от своя страна е компенсирала това като е била свръхобгрижваща и контролираща. Тяхната прекалено близка връзка вместо да подкрепи израстването на Мария, всъщност я е задушила. Радостта, безпокойството или тъгата на Мария са били затъмнени от собствените интензивни емоции на майка ѝ.

Независимо от това, че Мария е била в състояние да взема добри решения относно образованието и избора си на кариера, майка ѝ се е намесвала във всичките ѝ избори за живота. Нямало е никаква граница между майка и дете. Тогава Мария е решила, че интимността означава да се загубиш в другия човек. Тогава какво се случва с едно момиче, което иска интимност, но едновременно с това се страхува от нея? Търси мъже, които не са истински „достъпни“ за нея. Когато се случи така, че срещне мъж, който ѝ откликва, тя се отдръпва много бързо. Всъщност това е, което Мария се кани да направи с Брет.

В терапията Мария започна да изразява желанията и нуждите си, само за да разбере, че ме интересуваше, но за разлика от майка ѝ не реагирах „свръх“. Това разбира се беше нов тип взаимоотношения, които бяха непознати за Мария и тя се затрудняваше. Имаше моменти, в които ми казваше, че съм подла и я изоставям, както е превел баща ѝ. Във фрустрацията си и отчаяна от това, че ѝ поставям граници, тя заплашваше, че ще напусне терапията. Хореографията на интимността беше в опасност.

С течение на времето обаче Мария започна да разпознава призраците на майка си и баща си, които хвърлят сенките си върху нашите интеракции. Бавно, тя започна да се отпуска и да става по-самоуверена в решенията си и да се наслаждава на отделянето. Тя откри, че ангажираността не е свързана с разтваряне в другия, нито пък интимността е свързана с нахлуване в личното пространство на партньора. Що се отнася до връзката ѝ с Брет, Мария все още е в процес на работа върху нея.

Мария е като много други хора, които се страхуват от това, за което копнеят – истинска, интимна любов.

Едни се страхуват да изгубят себе си в партньора си, а други – да не изгубят него. Тези страхове могат да ни попречат да създадем сериозна връзка или пък да провалят дългогодишна такава.

Противно на общите схващания, това, че една връзка е дългогодишна, не винаги означава, че тя е добра. Всъщност дългосрочна връзка с любов, грижа, страст, спонтанност, секс и вълнение, както и истинска интимност – това е, което всеки един иска. Една голяма част от дългосрочните връзки обаче изключват една страна от уравнението – романтиката и страстния, горещ секс или грижата, сигурността и комфорта.

В случай, че мислите, че романтиката и страстният секс неминуемо изчезват с времето, помислете отново. Те не изчезват непременно, просто голяма част от двойките разделят несъзнателно „соса“ – вълнението, страстта и секса, от „стека“ – комфорта и сигурността. Защо го правят? Защото така се чувстват по-сигурни. При по-малко интимност в отношенията, страхът от това да се изгубиш в другия намалява, както и страхът да загубиш партньора си.

Най-просто казано, страхът убива любовта. Да, любовта е риск. Но ще рискуваш ли да бъдеш наранен или ще рискуваш да не удовлетвориш една от основните си човешки потребности – тази от любов?

Така че защо не дадеш шанс на любовта?

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/love-doc/200911/fear-real-intimacy

 

 

Как да излекуваме самотата си?

Posted on by
Отговор

Много от нас се чувстват самотни, но често не могат да открият истинските причини за това и да намерят начини да бъдат по-свързани с другите. По-долу ще видите някои от най-честите страхове, които ни държат в изолация.

Страхът да поемаме рискове

Ако робуваме на вярването, че трябва да бъдем съвършени, то може да ни пречи да поемаме рискове, защото това би могло да покаже на другите недостатъците ни. Можем да си мислим, че е добра идея да излезем от вкъщи или да се регистрираме в сайт за запознанства и срещи, но не ни се иска да рискуваме да бъдем разочаровани. Страхът ни от провал ни държи изолирани.

Може би обмисляте да поканите някого на среща, но не можете да понесете да чуете „не“ за отговор, защото това ще затвърди вярването ви, че сте „дефектен“. Когато сте обсебени от съмнения и несигурност, не можете да допуснете позитивна интерпретация на събитията, като например това, че човекът просто не търси връзка в момента или преживява нещо лично, което няма връзка с вас.

Вместо да поемете разумен риск и да излезете от черупката си, вероятно ще предпочетете комфорта на познатото, въпреки че не ви удовлетворява, и дори може да е мъчително и болезнено за вас.

Страхът от засрамване и изпадане в неловки ситуации

Друга причина, която може да ви пречи да поемате рискове е  страхът от това да бъдете засрамени или да изпаднете в неловка ситуация.

Ние не искаме да бъдем видени като „дефектни“ или да ни смятат за недостатъчно добри. Вярването, че не сме достатъчно способни или добри, може да ни причини едни от най-болезнените човешки преживявания.

Токсичният срам е изключително мъчителен и ние бихме направили почти всичко, за да го избегнем. Съответно има много неща, които не бихме направили, за да не изпаднем в неловка ситуация – няма да се срещаме с хора, да споделяме мислите и чувствата си, няма да позволим на естественото ни чувство за хумор да се прояви, няма да започнем ново хоби или начинание  и така нататък. Без сигурна гаранция за успех, ние поддържаме обичайния си режим на действие, който ни гарантира, че няма да изпаднем в ситуация, която ще ни засрами или уязви.

Но, разбира се, животът никога не ни дава гаранции. Без готовността да предприемаме премерени рискове и да се сблъскаме с възможност за критика или отхвърляне, ние оставаме парализирани в страха си, а това от своя страна продължава усещането ни, че самотата е неизбежна.

Нужна е мъдрост, за да си дадем сметка, че ако някой ни отхвърли, това не значи, че не ставаме. Наша вътрешна работа е да се отнасяме към себе си с достойнство и уважение, каквито и събития  да се случват извън нас. Нямаме контрол върху начина, по който другите гледат на нас, но имаме контрол върху начина, по който виждаме себе си.

Страхът от това, да бъдем уязвими

Поемането на рискове, които биха могли да ни придвижат към удовлетворяващи връзки и по-пълноценен живот, означава да сме готови да прегърнем уязвимостта си – а това означава да осъзнаем и приемем, че не винаги получаваме това, което искаме. Това изисква да приемем, че можем да се чувстваме тъжни или разочаровани понякога, или дори да изпитваме леко чувство на срам, което може да ни помогне да се учим и да растем. Това са просто човешки емоции и състояния. Добрата новина е, че можем да се научим да имаме по-приятелски отношения с всички наши чувства, може би с помощта на психотерапевт.

За да имаме удовлетворяващ живот и повече свързаност с другите, означава да култивираме повече устойчивост. Устойчивостта е да имаме силата да кажем „ да“ на себе си, когато другите ни казват „не“. Това изисква да  осъзнаем, че начинът, по който другите ни откликват и се отнасят към нас, казва нещо за тях, а не е доказателство за нашата стойност и ценност като личности.

Дълбоките прояви на любов към себе си са свързани с това да се ценим и да се чувстваме добре в кожата си, както и да се чувстваме сигурни в един несигурен свят. Както казва Карл Роджърс: „Любопитен парадокс е, че когато се приемам такъв, какъвто съм, аз мога да се променя.“

Да бъдем мили със себе си

Ние преживяваме света като дружелюбно и сигурно място в зависимост от това, как ние самите се чувстваме. Когато се чувстваме комфортно и се приемаме с всичките си чувства и преживявания, тогава сме склонни да поемаме и повече рискове, и можем да бъдем уязвими. Можем да подадем ръка към другите със смела уязвимост, с ясното съзнание, че можем да не получим позитивен отговор, но сме щастливи от това, че поне сме опитали. След това можем да продължим към хора, които ще ни откликнат.

Повечето от нас се чувстват самотни понякога и това е напълно нормално. Ако в тези моменти можем да подходим към себе си с грижа и внимание, това може да започне да се променя. Ако се попитаме: „От какво истински се нуждая в момента?“, това може да ни помогне да намерим вътрешен мир и да отключи промяната.

Източник

Защо децата се нуждаят от правила и последствия?

Posted on by
Отговор

Вероятно няма да се изненадате, че като човек, който работи в гимназия, често се сблъсквам с  деца, които тестват граници, нарушават правила и правят лоши избори. Също така не е рядкост да се срещна с родители, които са изгубили контрол над ситуацията и не знаят какво да правят.

Отглеждането на подрастващ е една от най-предизвикателните задачи за един родител. Внезапно се оказва, че детето, което познавате като сладко и любящо, изведнъж се превръща в раздразнителен и непокорен тийнейджър. Вероятно ще започнете да се чудите какво се е случило с него. А може и да установите, че родителските стратегии за отглеждане, които до този момент сте прилагали, вече не действат.

Докато нещата все още не са излезли от контрол, за един родител е възможно да се справи със социалните, емоционалните и поведенческите промени, които се случват по време на юношеството.

Много родители не търсят помощ, докато не се окаже, че вече изобщо не се справят със ситуацията. Когато се срещам с родители за първи път, често виждам едни отчаяни хора, които са опитали всичко от торбата си с трикове, за да подобрят нещата. Всъщност това, което се е случило, е, че семейството вече здраво е заседнало в негативните си модели на взаимодействие.

През първите сесии с родителите изследваме обичайните стратегии, които използват, когато възникне проблем. Те често споделят, че се карат/крещят, поучават и наставляват, заплашват с последствия или се опитват да изискат разумни обяснения за поведението им от децата си. След това ги питам кои стратегии действат и кои не. Не е изненадващо, че повишаването на тон често води до ескалация на конфликта, поучаването не води до желания резултат, а това да искаш рационално обяснение от нерационалния тийнейджърски ум също се оказва невъзможно.

Въпреки отчаянието им, че нещата не се променят, родителите признават, че често не изпълняват заплахите си, че ще наложат наказание или някакво последствие. Когато ги питам защо, те често казват: „Ами защото ще ми се ядоса.“

Защо всъщност е цялото това избягване на тийнейджърския гняв?  Мисля, че подбудите са основно две – егоистична и самопожертвователна. На първо място кой родител иска да си има работа с нацупен, кисел, гневен тийнейджър? Не познавам такъв родител, в това число и аз не съм такава. Съвсем разбираемо е, че родителите искат да бъдат обичани от своите деца. Ние се жертваме толкова много и правим толкова много, за да обичаме и да се грижим за децата си. И всъщност се надяваме да получим същото в замяна.

Програмирани сме така, че да искаме да направим децата си щастливи. Това желание често се превръща в избягване на всяко нещо, което може да ги разстрои, включително това да им наложим последствия за негативните им поведения и действия.

Правилата и последствията са много важни за всяко дете. Без значение как реагират те, децата имат нужда от тях, за да могат едновременно да ги тестват и да се чувстват защитени от тях. Създаването на структура и това, че могат да предвидят какво ще последва като отговор на действията им, им помага да се научат да се саморегулират. Също така им помага и да започнат да се учат от грешките си.

Да отглеждаш деца е като да ги пуснеш да карат колело със спомагателни гуми. Понякога допълнителните гуми са подкрепа и зачитане, понякога те идват като правила и последствия. Въпреки това, те подпомагат и водят вашето дете по един здравословен и успешен път. Да не поставяте правила и последствия е като да премахнете спомагателните гуми преди вашият тийнейджър да е развил умения за успешно функциониране в света.

Позволявайки на децата си да изразяват гняв в защитена среда, всъщност им помагате да развият емоционалната си интелигентност. Ако постоянно ги предпазвате от фрустрация, гняв, тъга, те може да не се научат да регулират емоциите си или да ги изразяват по един социално приемлив начин. Важно е да помните, че родителстването не е свързано с това да бъдеш харесван. Отказвайки се от поставянето на правила и налагането на последствия, всъщност пречите на детето си да влезе и да се адаптира в един свят, в който има правила и последствия.

Какво можете да направите?

– Установете реалистични правила и последствия: Това помага по много начини. На първо място е лесно да прилагаш и отстояваш правила, които вярваш, че са логични и смислени.  Второ, ако установите реалистични правила, децата ви по-лесно биха могли да ги понесат. Реалистичните последствия от нарушаването на правилата също са важни. Не заплашвайте с неща, които няма да успеете да отстоите. Децата забелязват, когато родителите са непоследователни в думите и действията си, и се възползват от това.

– Не се чувствайте виновни и не го приемайте твърде лично: Отново – много родители избягват да налагат последствия, защото се страхуват, че ще разстроят децата си. Помнете – докато правилата и последствията са справедливи и адекватни, помагате на децата си да вземат по-добри решения и да регулират емоциите си. Бъдете подготвени за обвинения от тях. Да им отнемете телефона или да ги накажете да не излизат може да е разстройващо за тях, затова очаквайте те да опитат всичко, за да ви накарат да размислите. Знайте, че техните обвинения, гневни избухвания и лошо поведение не са нищо повече от опити да ви накарат да се откажете от наказателните мерки. Когато обаче се научат да очакват от вас постоянство, манипулациите и мрънкането ще спрат. Ще разберат, че когато сте поставили правило и имате последствие за нарушаването му, то това е нещо сериозно.

– Моделирайте здравословна регулация на емоциите: Помогнете на децата си да усвоят начини за здравословно справяне с емоциите. Дайте им пространство и позволение да се чувстват гневни и разочаровани, когато се сблъскат с последиците от поведение им. Тези неприятни емоции ще им дадат възможност да започнат да правят по-добри избори. Можете да валидирате емоциите и преживяванията им и да им дадете опции за справяне с тях, без да се отказвате от думата и решенията си.

– Започнете това отрано: Важно е да започнете отрано да помагате на децата си да учат за правилата и последиците. Често срещам родители, които не са правили това, когато децата им са били малки, тъй като не са имали особени проблеми с тях. По тази причина те често са снизходителни, когато децата им започнат да вземат лоши решения. Докато се усетят, децата вече са подрастващи и тогава нещата стават трудни. Тъй като до този момент те не са имали наказания за действията си, сега им е още по-трудно да разберат защо това е необходимо и важно. В този случай отпорът е дори още по-голям.

В резюме помнете, че правилата и последствията са ваши приятели. Уверете се, че те са разумни и справедливи и не позволявайте манипулациите и емоционалните изблици на вашите деца да ви разубедят.

Източник: https://www.goodtherapy.org/blog/but-theyll-be-mad-at-me-why-kids-need-rules-and-consequences-0523185

Грижата за теб не е само за теб самия

Posted on by
Отговор

Нормално е да се чувствате изцяло погълнати от употребата на вашето дете, както и от всички последици, които носи тя. Може да се чувствате затрупани от чувства като страх, гняв, негодувание, срам и вина. Физическата и психическата ви енергия може да е ниска. Освен това съвсем не е изключено да проявявате и симптоми като главоболие, безсъние и стомашни болки. Може да се чувствате безпомощни и да сте загубили надежда. Вече дори може да не изпитвате щастие.

Чудите се какво да направите? Не забравяйте да се грижите за себе си.

Какви са ползите от това да не спирате да се грижите за себе си?

Идеята да се грижите за себе си може да ви накара да започнете да си въртите очите и да попитате: „Искате да направя нещо приятно за себе си, когато целият ми свят се разпада около мен?!?“ „Да. И ние не сме единствените.“

Според д-р Барбара Фредриксън, главен изследовател в Лабораторията за позитивни емоции и психофизиология в Университета в Северна Каролина, грижата за себе си увеличава положителните емоции като радост, благодарност, надежда и спокойствие:

„Когато хората увеличат положителните емоции в ежедневната си “диета”, те откриват повече смисъл и цел в живота си. Също така откриват, че получават повече социална подкрепа или най-малкото започват да я забелязват, защото стават по-сензитивни към отношението на даване и получаване между хората.

Те споделят, че имат по-малко болки и физически оплаквания, както и други симптоми.  Демонстрират повече присъствие в настоящето и отношенията им с другите стават по-позитивни.“

Когато хората се чувстват по-добре и са по-оптимистично настроени, започват и да се справят с нещата по-ефективно. Могат да преценяват по-адекватно и да решават проблемите си по-добре, което е толкова важно, защото когато се чувствате изчерпани от борбата на детето ви, е лесно да реагирате импулсивно, вместо да премислите нещата.

В допълнение, грижата за себе си ви прави по-устойчиви. С други думи по-лесно можете да се адаптирате към промените и да се справите с възходите и спадовете в живота без да се отчайвате или да се гневите, когато детето ви претърпи някакъв неуспех.

„Не можех да направя нищо, докато не започнах да се грижа за себе си – и тогава станах по-способен да контролирам емоциите си.“– участник в група за родители.

Грижата за вас самите ви позволява да служите за пример на сина или дъщеря ви за здравословно поведение и умения за справяне със стреса в живота. Ако например се върнете у дома от работа, кажете на детето си, че сте имали наистина напрегнат ден и след това отидете на разходка или вземете горещ душ, за да се отпуснете, давате пример здравословен начин за справяне с предизвикателствата на живота.

Опитайте. Вземете си почивка от грижите. Опитайте да подхранвате живота си с нещо позитивно всеки ден за следващата седмица.

Подарете си чаша кафе с приятел, купете си свежи цветя, запалете свещ, разходете се в природата, прекарайте 10 минути, подреждайки пъзел, отидете на йога, слушайте подкаст, направете си прическа, прочетете книга. Отидете да потичате, сгответе любимото си ястие, гледайте забавен филм или вземете дълга, гореща вана.грижата за теб

Грижата за теб самия може да изглежда по различен начин за всеки. Правете каквото ви кара да се чувствате добре и подхранва ума, тялото и душата ви.

Да живеете в постоянен стрес и паника не е най-здравословното нещо, нито пък помага. Не можете да си позволите да не се грижите за себе си.

Вземете си време, в което да подхранвате себе си, и вижте как ще ви се отрази това, как ще се почувствате. Това ще бъде подарък не само за вас, но и за хората около вас, които обичате.

 

Източник: https://drugfree.org/article/self-care-isnt-just-for-yourself/

3 начина да се научите да обичате себе си

Posted on by
Отговор

Много от нас си мислят, че вече го правят. Действията ни обаче показват друго.

Толкова много популярни съвети за самопомощ ни казват, че трябва да „се научим да обичаме себе си“. Това е добър съвет, но как точно да го направим?

Изглежда не е толкова просто. Често вярваме, че обичаме себе си, но въпреки това нашите действия и реакции, както и нашият живот, показват друго. И все пак любовта към себе си е от съществено значение за нашия личен растеж, за сбъдването на мечтите ни и за изграждането на здрави и щастливи отношения с другите. Вместо само да си говорим и да се уверяваме, че се обичаме, по-добре да съсредоточим усилията си в тези 3 насоки:

  1. Грижете се за себе си толкова всеотдайно, колкото се грижите за другите

Звучи просто, но много хора просто не го правят, защото мислят, че така стават егоисти или че собствените им нужди не са важни. Те обаче са. Не е егоистично да се грижиш за себе си. Състраданието и вниманието към себе си показва, че си загрижен за собствените си чувства и потребности толкова, колкото и за останалите. Отнасяйте се към себе си така, както (ще) се отнасяте към своите деца или към най-добрия си приятел – с грижа, внимание и топлота.

  1. Поддържайте своите граници

Напишете списък с нещата, от които имате нужда емоционално, неща, които са важни за вас и неща, които ви нараняват или ви разстройват. Може да са неща като да не ви изслушват; да не получавате съчувствие, когато сте наранени; да не се радват с вас, когато празнувате успех; да получавате любов и внимание без да молите за тях; някой да се грижи за вас; и да знаете, че има на кого да разчитате. Каквото и да е това, което е важно за вас, то Е важно. Не го пропускайте. И когато някой игнорира вашите потребности или прекрачи границите ви, вие ще го разберете, защото ще ви заболи. Не игнорирайте тези усещания. Вашите чувства ви подсказват кое е правилно и кое е грешно.

Покажете на хората къде са вашите граници, какво бихте толерирали и какво не. Ако те ви се извинят, можете да им простите. Ако не ви се извинят или продължат да игнорират границите и нуждите ви, вие трябва да създадете последствия. Например, ако кажете на партньора си, че имате нужда да ви изслуша и му споделите какво преживявате по повод на ситуацията, но той продължи да ви игнорира или ви казва да го преодолеете, вие трябва да отговорите на това с подходяща ответна реакция, като например да намерите някой по-подходящ, на когото да се доверите. Може би дори е подходящо да преразгледате отношенията си. Връзката е двупосочна улица и вашите нужди от любов, приемане и уважение трябва да бъдат посрещнати така както и тези на човека до вас. Да бъдете асертивни и да се погрижите за собствените си потребности ще повиши самооценката ви и ще подсили вярването във вас и в другите, че заслужавате да бъдете обичани и ценени.

  1. Правете това, което е необходимо, за да бъдете себе си

Първо открийте това, което ви кара да се чувствате добре. Няма значение какво е то, просто бъдете осъзнати за начина, по който се чувствате, когато го правите. Чувствате ли се изтощени от работа, но релаксирате, когато се занимавате с градинарство? Усещате ли радост, когато четете на децата си? Чувствате ли се живи и пълноценни, когато четете поезия или доброволствате? Открийте това, което ви кара да се чувствате добре и го правете колкото се може по-често. Да се чувствате добре е единственото позволение, от което имате нужда, за да правите нещата, които обичате да правите. С колкото повече любими неща се занимавате, толкова по-щастливи ще се чувствате. Ако това означава да се откажете от нещо друго –  направете го. Може би имате нужда да прекарате повече време насаме със себе си – тогава запазете в графика си един час и посетете галерия например.

Може би трябва да спестите пари, за да купите бои и четки, или да поискате от вашето семейство да се грижи само за себе си за няколко часа, докато се разхождате след напрегнат ден. Може би трябва да се присъедините към клуб, за да се срещнете със съмишленици, които ви вдъхновяват. Направете това, което трябва да направите, за да бъдете себе си, и не позволявайте на никого да ви обвинява, да ви критикува или да ви казва, че сте егоистични или глупави. Игнорирайте ги. Ще се почувствате по-добре, а и ще можете по-добре да откликвате на другите – и ще се харесате повече на себе си. Може дори да заобичате себе си.

Всички тези неща ще ви помогнат да развиете чувство за цялост, чувство за гордост от това, което правите и кои сте, и осъзнаване, че сте достоен, талантлив, способен и привлекателен човек, който заслужава да бъде обичан. А най-важният човек, който трябва да повярва в това, сте вие.

да обичаме себе сиИзточник:https://www.psychologytoday.com/us/blog/sense-and-sensitivity/201401/3-ways-learn-love-yourself 

 

Комуникация в семейството

Posted on by
Отговор

„Човешката комуникация има поне три нива – синтактично, семантично и прагматично. На прагматично ниво комуникацията има за цел да окаже влияние върху поведението на участниците в общуването. В този смисъл на това ниво винаги има послание, информация за отношението ни към другия, заповед или молба. На най-високо отношенческо ниво всяка комуникация цели валидизиране (потвърждаване добрата самооценка) на участниците.“ (В. Сатир).

Комуникацията не е проста размяна на информация и често се оказва в основата на междуличностните конфликти. Всъщност общуването е сложен процес на размяна на смисли и в голяма си част е емоционално-натоварено, особено когато става въпрос за комуникация в семейството.

В „Прагматика на човешкото общуване“, Пол Вацлавик, Джанет Бивин Бавелас и Дон Д. Джаксън описват няколко важни аксиоми в комуникацията:

  1. На прагматично ниво не е възможно да не се комуникира.

С други думи, дори и отказът да комуникираш е комуникация, която информира другия, че по някаква причина отказваш да влезеш в диалог с него и издава определени емоции. Дори когато не изричаме думи, то на невербално ниво и чрез поведения предаваме послания.

  1. Комуникацията има две нива – съдържателно и отношенческо. Прагматичното (отношенческо или процесно) ниво на общуване е от по-висок порядък от съдържателното ниво на общуването и определя смисъла му.

Това на практика означава, че думите, които изричаме, са натоварени с емоционално значение и смисъл. Дори и да общуваме с непознат на улицата, начинът, по който интонираме посланието, подборът на думи и невербалните жестове могат да разкрият нашата нагласа към него. Отношенческият аспект на комуникацията важи още повече за семействата и за хората, с които сме близки.

  1. Природата на взаимоотношенията между участниците в комуникацията зависи от начина, по който те поставят пунктуацията на последователностите в комуникацията.

Поставянето на пунктуацията на различни места в процеса на общуване води до безкраен спор кой е виновен, чие поведение е причина и чие – следствие. Природата на човешките отношения е кръгова (тоест и двамата носят отговорност и си влияят), а не причинно-следствена (търси се виновникът). Иначе казано, поставянето на пунктуация на различни места в комуникацията ни завърта в кръга на: „Аз постъпих така, защото ти направи това…“, тоест поведението на единия се посочва като причина, а на другия – като следствие. Естествено всеки сочи другия с пръст и обвинение.

  1. Хората общуват и аналогово, и дигитално. Дигиталният език има много мощен логически синтаксис, но не му достига адекватна семантика в областта на взаимоотношенията, докато  аналоговият език има адекватна семантика, но няма адекватен синтаксис за недвусмислена характеристика на природата на взаимоотношенията.

Дигиталното общуване е свързано с начина, по който кодираме посланието си, т.е. го обличаме в думи. Хората започват да общуват преимуществено аналогово там, където дигиталната комуникация е невъзможна. В този смисъл много симптоми – психосоматични и поведенчески (изчервяване, главоболие, сърдечен пристъп, суициден опит, бягство от дома, изневяра и т.н.). Те могат да бъдат разбрани като аналогова комуникация, т.е. опит да се даде послание на другия, да се повлияе върху поведението му, без да се разговаря. Аналоговото общуване е носителят на отношенческия аспект от общуването и е общуване без думи.

  1. Всички комуникативни обмени са или симетрични, или комплементарни, в зависимост от това дали се основават на сходство или на различие.

Ако в едно отношение поведенията на А и Б се разглеждат като подобни и са свързани по такъв начин, че повече от дадено поведение на А предизвиква повече от същото при Б и обратното, тогава взаимоотношенията са „симетрични“ що се отнася до тези поведения. Това общуване може да се нарече общуване между равни.

Ако поведенията на А и Б не са подобни, а взаимно се допълват (както например гледането допълва ексхибиционизма) и поведенията са свързани помежду си така, че повече от поведението на А предизвиква повече от допълващото поведение на Б, тогава взаимоотношението е „комплементарно“. В този тип общуване единият заема горна позиция, като поставя другия в долна.

Ако помислите върху аксиомите по-горе, може би ще си дадете сметка колко много възможности за грешки в комуникацията биха могли да възникнат. Когато говорим за отношения в семейството и в двойката, нещата са дори по-сложни, тъй като разменените реплики не са независими, а имат определен контекст. Това, което се случва в определен момент, обикновено има дълга предистория, която е важно да се вземе предвид. Няма как да общуваме с близките си като за първи път всеки път, т.е. да не привнасяме нещо от миналия опит. От една страна, всеки влиза в отношенията със собствената си история и модели на общуване, а отделно в процеса на изграждане на отношения се създават нови модели, характерни за двойката/семейството, които обичайно се повтарят. По тази причина един конфликт трудно би могъл да се реши на съдържателно ниво.

Нека разгледаме следния пример:

Иван: „Какво ще ядем днес?“

Петя: „Мислех да направя паста. Много ми се хапва.“

Иван: „Не ми се яде паста. Направи пиле.“

Петя: (хвърля покупките на масата, разплаква се и излиза от стаята)

Ако помислим върху този диалог, на съдържателно ниво може би няма да открием нищо съществено и ще се изненадаме от крайната реакция на Петя. Всъщност проблемът не е в това какво ще ядат тази вечер или другата. Ако научим повече за отношенията в тази двойка и обичайните модели на общуване, изучим контекста, може би ще видим нещата в съвсем различен аспект. Например можем да разберем, че Иван никога не се интересува от мнението на Петя, а тя е обидена и наранена от това. Може би Петя се чувства невидима за Иван. Вероятно този модел на взаимодействие се случва често и се пренася не само в обсъждането на вечерята, а и във възпитанието на децата, планирането на семейните почивки и семейния бюджет.

Комуникацията не е само видимото, т.е. думите. Комуникацията е всичко онова, което се случва между двама – затръшнатите врати, въртенето на очи, мълчанието, критичният тон, виковете, заплашителните забележки, скръстените ръце, обърнатият гръб, неясните послания, главоболието, честите закъснения…

Бъдете чувствителни към емоционалните си преживявания и не се хващайте за думите. По-скоро мислете за това как тези думи ви карат да се чувствате и поемете отговорност за това как ще отвърнете. Ако се чувствате наранени или нападнати, ако усещате, че някой не зачита мнението ви, то не реагирайте импулсивно. Спрете порочния кръг и говорете открито за преживяванията си.

Ако имате трудности в това и усещате, че се въртите в един кръг, който наранява вас и вашите близки, то не се колебайте да потърсите помощ от специалист.

 

 

 

Къде по спектъра на алкохолната употреба се намирате?

Posted on by
Отговор

Не всеки, който пие, има проблем с алкохола. Повишаването на употребата на алкохол и проблемите, които следват от това, често се случват постепенно. Никой не става зависим от първото питие.

По-долу можете да видите спектъра на алкохолната употреба:

Експериментиране

Този период често е провокиран от любопитство за това какво е алкохолът и какъв вкус има. Това най-често се случва в тийнейджърските години. Младежите, които опитват алкохол за първи път, обикновено го правят, за да видят за какво е целият този шум. След като го опитат, някои решават, че могат да продължат да пият, а на други просто не им харесва. За някои първият път може да е наистина злополучен, да се почувстват зле и след това да не вкусят алкохол дълги години.

Много малко хора, които опитват алкохол за първи път, могат да опишат опиянението си като „да срещнеш най-добрия си приятел“, „да откриеш решението на всичките си проблеми“ или „нещо, което нямам търпение да направя отново“. Тази част от хората преживяват не само химическите промени, свързани с употребата на алкохол, но и много силни психологически преживявания. Д-р Нора Волков, директор на NIDA (National Institute on Drug Abuse) от 2003 г., описва този феномен като „отвличане на мозъка“. Според нея, това е като натискане на бутон, който веднъж натиснат, си остава включен. Тази група от употребяващи са в риск да развият зависимост, ако продължат да употребяват алкохол. Тази експериментална употреба може да стане опасна, ако човек реши да се върне за още и още.

Пиене от време на време

Хората, които пият от време на време, просто не мислят за алкохол и не му отдават особено значение. Те обикновено пият в ситуации, в които има някакъв предразполагащ повод за това, например парти, празнуване на важно събитие, специална вечеря или на почивка. Оставени без надзор, тийнейджъри могат да решат да пийнат по едно на концерт, на бала или на друго събитие. Този стил на употреба на алкохол обикновено не е повод за притеснение. Пиенето може да се превърне в проблем, когато става заради самия ефект на „напиване“, който освен здравословните си рискове, може да доведе и до опасно, проблемно поведение.

Ситуационно пиене

Ситуационното пиене обичайно също не е проблем. Това е така, докато честотата и количеството на употреба не започнат да се увеличават. Това, което до скоро е било „пиене само по специален повод“, може да се превърне в търсене на всякакъв повод да се пие (например всеки уикенд, парти, рожден ден, спортно събитие, излизане на клуб и др.).

Запойно пиене

Човек, който пие запойно, обикновено консумира големи количества алкохол за много кратко време с намерението да се напие. Запойното пиене може да е част от периода на експериментиране. Човек, който е преживял неприятните последствия от едно напиване и е спрял да пие за известен период от време, може да не развие проблем. Но има хора, които въпреки неприятните последствия от алкохола, го правят всеки уикенд – това вече може да доведе до или да означава зависимост.

В тази част от спектъра са хора, които пият твърде много за кратко време, след определено събитие или в определен период от живота. Те мога да пият повече например в тийнейджърските години, в университета, при раздяла, в кризисен период, когато са тъжни или потиснати, след загуба, по празници, които продължават няколко дни и др. След такъв период на запойно пиене много хора си дават сметка, че са прекалили и си връщат контрола, като правят някои промени в начина си на живот или се отказват от пиенето изобщо. Други хора не успяват да се справят със ситуацията и пиенето за тях се превръща в проблем.

Злоупотреба

Този начин на употреба не е всекидневен и не причинява проблем всеки път, когато човека пие, въпреки че започва да води до такива. Голяма част от пиещите биха се замислили за употребата си и биха спрели да пият, ако алкохолът започне да им причинява здравословни проблеми, имат проблеми със закона или със семейството. Хората, които злоупотребяват с алкохол, продължават да пият, въпреки че това им причинява проблеми.

Човек, който злоупотребява с алкохол, пие по-големи количества от другите и го прави по-често от тях. В тази фаза голяма част от хората минимизират съществуващите проблеми или дори отричат алкохолното влияние. Те дори казват неща от рода на: „ Мога да спра да пия по всяко време“ или „Аз не съм толкова зле, колкото…“.

Зависимост

В тази фаза алкохолният проблем вече е значителен. Човекът, който е зависим, пие често и в големи количества, за да може да функционира, въпреки че страда от значителни последствия от употребата си. Обикновено зависимостта е свързана с големи загуби – на семейство, работа, финанси, приятели, здраве и др.

Когато някой е зависим от алкохол, тялото се променя. Зависимият развива толеранс, което означава, че увеличава количество приет алкохол, за да постигне същия ефект. Зависимият също може да започне да изпитва абстинентни симптоми, когато не е пил, като треперене, потене, гадене, повръщане, тревожност, безсъние и в някои случаи припадъци или делир. Тези състояния са много опасни и дори могат да застрашат живота на човек, като в такива случаи лекарската намеса е задължителна.

Ако имате съмнения, че вие или ваш близък пиете повече от обичайното или ви се е случвало да имате проблеми в следствие на употребата, може би е добре да потърсите консултация със специалист. Ако имате нужда от повече информация, консултация или насочване към специалист, не се колебайте да се свържете с нас на 0888 99 18 66.

Как да отговаряме на критиката?

Posted on by
Отговор

„Изглежда, че всеки път, когато се обърна, някой се оплаква от мен или се заяжда“, гневи се Колин. „Шефът ми разкоства всеки доклад, който му давам. Жена ми пък не харесва начина, по който шофирам. Децата мразят храната, която готвя.“

Склонноста на Колин да преувеличава дори и най-малката критика му причинява ненужна болка и страдание. Дори най-малката забележка на сина му като: „Татко, не обичам горчица в хотдога си.“, бива посрещната с десетминутна тирада за „неблагодарните деца.“

Кой може да премине през живота без абсолютно никаква критика? Никой! Много малко хора обаче знаят как да отговарят на критиката или как да се справят с нея ефективно.

Критиката може да бъде разделена на 3 категории – нерелевантна/неуместна, деструктивна или конструктивна. Нека да разгледаме всяка една от тях:

Неуместна критика

Нерелевантаната/неуместната критика може най-лесно да се игнорира. Някои хора са толкова критични към всички и всичко, че често хвърлят критични коментари, които нямат нищо общо със ситуацията. Нерелевантните коментари и подхвърляния дори нямат нужда от отговор или каквато и да е емоционална ангажираност от ваша страна. Всъщност това, че ги игнорирате, може още повече да разпали този, който критикува. Разбира се, много малко хора умеят да владеят добре емоционалните си реакции и обикновено се чувстват раздразнени от подобни критични подмятания, но това да се удържим и да не се хванем на въдицата им е много важно. Какъв е смисълът да удостоявате с отговор подобна критика?

Деструктивна критика

Деструктивната критика обикновено идва под формата на атака, омаловажаване на личността или иронична забележка: „Ти си егоистично прасе.“, „Ти си отвратителна личност.“, „Ти си глупав и некомпетентен.“ Ако някога ви се случи да получите подобна критика, опитайте се да си дадете сметка, че човекът, които ви критикува, има някакъв проблем, а не вие. Един стабилен, разумен и зрял човек, не би си позволил да отправи подобни крайни и осъждащи цялата личност забележки. Обикновено този род коментари и поведение говори много повече за критикуващия, отколкото за критикувания.

Безсмислено е да приемате подобни забележки присърце и да им отдавате голямо значение. По-добре накарайте този, който ви критикува, да се обоснове. Например, ако някой ви нарече „глупав и некомпетентен“, попитайте го: „Какво те кара да ме наречеш глупав и некомпетентен?“ Отговорът може да е  нещо от рода на: „ Ами ти забрави да ми изпратиш едно важно писмо и също така допусна две грешки, когато смяташе квитанциите за деня.“ Човек, който умее да се отстоява, в този случай би казал, че това, че е допуснал няколко грешки, не го прави глупав и абсолютно некомпетентен.

Конструктивна критика

Позитивната част от тази тема е конструктивната критика. Тя може да бъде полезна, защото касае конкретна тема и предлага възможност за развитие и промяна. Например: „Мисля, че трябва да бъдеш малко по-внимателен. Вчера пропусна да изпратиш много важно писмо и допусна няколко грешки, когато калкулираше квитанциите за деня.“ Наистина успешната конструктивна критика използва техника, наречена „сандвич“, която слага месото (критиката) между два позитивни коментара: „Наистина оценявам колко бързо се справяш с работата си, но си мисля, че трябва да бъдеш малко по-внимателен. Беше допуснал някои грешки вчера. Въпреки това, искам да знаеш, че наистина ти благодаря за това, което вършиш.“

Много добронамерени, в други случаи сензитивни и интелигентни хора, нямат идея как да дават конструктивна обратна връзка или критика. Те дори могат да не си дадат сметка, че са критични в негативния смисъл.  По тази причина е важно да се спомене съществуването на различните алтернативи като конструктивна и деструктивна критика, за да можем да сме по-внимателни, когато се обръщаме към някого.

В заключение можем да кажем, че ако критиката е нерелевантна/неуместна, тогава я игнорирайте. Ако критиката е негативна и можете да останете хладнокръвни, тогава питайте по-подробно за причините. Ако критиката е конструктивна, тогава се поучете от нея.

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/think-well/201802/how-respond-criticism

 

 

 

Себесъстраданието не е равно на самосъжаление

Posted on by
Отговор

С нас много често се свързват хора, изпаднали в тежки житейски ситуации. Хора, употребяващи и злоупотребяващи с вещества, хазарт или алкохол, които са с ясното съзнание, че животът им в момента не е това, за което са мечтали. Обаждат ни се и хора, които са успешни в кариерата, имат влияние в своите среди, справят се с куп отговорности и задължения, но не могат да се справят с употребата си. Много често чуваме неща от рода на: „Не мога да понеса факта, че се справям с всичко, но не и с това. Аз съм силен човек, трябва да се справя. Ако не успея да се справя сам/а, значи съм пълен провал.“

Силните хора не искали помощ, защото така изглеждали като жертви, като слаби.

Тогава възникват няколко важни въпроса: „Ако поискаш помощ, това означава ли, че си слаб?“, „Ако не успяваш да си справиш сам с едно конкретно нещо, това означава ли, че напълно си се провалил?“, „Ако до сега си опитвал нещо и то не е давало резултат, не е ли естествено да потърсиш други опции?“, „Трябва ли да се съдиш строго всеки път, когато срещнеш трудност или ти е тежко?“

Ние хората сме социални същества и имаме нужда от другите. Имаме нужда и от обич, разбиране, зачитане и подкрепа. Често дори го изискваме. Защо тогава, когато сме в тежка житейска ситуация, имаме усещането, че не се справяме или се нуждаем от помощ, не третираме себе си така, както искаме другите да ни третират? Защо не си дадем това съчувствие и подкрепа, от което толкова се нуждаем?

Какво би си казал човекът от ситуацията по-горе, ако подходи към себе си със съчувствие и разбиране? Може би: „Опитах много неща, но като че ли не дават резултата, на който се надявам. Трудно ми е и се срамувам да поискам помощ, но си давам сметка, че съм отговорен за живота си и да спра да пия/употребявам/да играя хазарт е важно за мен.“

Да поискаш помощ в крайна сметка сила или слабост е?

Понякога оставам с впечатлението, че себесъстраданието се бърка със самосъжаление, но каква всъщност е разликата?

Когато човек започне да се самосъжалява, той влиза в ролята на жертва и абдикира от лична отговорност. Животът на жертвата обикновено е продукт на обстоятелствата и на другите. Жертвата избягва да носи отговорност за действията си и дори за чувствата си, защото вярва, че те обикновено са били провокирани от нещо външно и жертвата просто не е имала избор. С други думи, ако човек погледне на проблема си през призмата на самосъжалението, той би си казал: „Горкият аз. Започнах да пия, защото имах нещастно детство. Баща ми пиеше, никой не ме обичаше и аз нямах друг избор. Нищо не може да се направи.“

А какво е себесъстраданието?

Себесъстраданието е свързано с приемане на ситуацията тук и сега, но не е бездействено. Себесъстраданието се корени в това да спрем да воюваме със себе си и да се отхвърляме. Когато се приемем такива, каквито сме, тогава ще можем да насочим енергията си към нещо по-конструктивно. Себесъстраданието е свързано и с приемане на чувствата и преживяванията ни без осъждане.

Как да се научим да практикуваме себесъстрадание според д-р Сюзън Дейвид?

 „Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.

Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно и ще завършиш с думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.

Tогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз?“ (из „Емоционална пластичност“, д-р Сюзън Дейвид)

Много важно е да бъдем добри към себе си в моментите на житейски изпитания. Дължим го на себе си, особено, ако искаме и другите да ни подкрепят. Това означава първо ние да обгрижим изплашеното си малко, вътрешно дете. От друга страна, не трябва да забравяме, че сме възрастни, които носят отговорност за себе си и живота си и правят избори. След като видим и зачетем преживянията си, и поостанем малко в тях, защото са си наши и имаме право на тях, трябва да вземем решение и да действаме.

Себесъстраданието е проява на любов и грижа към себе си. Нека си го даваме по-често, и най-вече, когато ни е трудно.

Себесъстраданието