Практическо ръководство за родители

родители

Годишните изследвания на Националния център по зависимости и злоупотреба с вещества (National Center on Addiction and Substance Abuse, накратко CASA) към Колумбийския университет в САЩ целят да идентифицират ситуации или характеристики, които увеличават или намаляват риска за това един тийнейджър да пуши, пие, да злоупотребява с алкохол, нелегални наркотици или медикаменти с рецепта. Тази година проучването на CASA с юноши и техните родители се съсредоточава върху това кои от действията на родителите – или бездействието им – влияят върху риска юноши между 12- и 17-годишна възраст да употребяват психоактивни вещества.

Резултатите са смущаващи. Всички майки и бащи заявяват, че са загрижени и притеснени за предизвикателствата, с които се сблъскват в отглеждането на децата си. Много от тях обаче не осъзнават как някои от техните действия влияят върху децата им и повишават риска от това те да започнат за злоупотребяват с психоактивни вещества. Много от родителите не са склонни да предприемат действия, така че да предотвратят ситуациите, които поставят децата им в по-голям риск от това да развият сериозен проблем, свързан с употребата на вещества.

В сравнение с времето, когато те самите са израствали, 8 от всеки 10 запитани родители казват, че в днешно време е по-трудно да си сигурен, че децата ти са в безопасност, а трима от всеки четирима родители споделят, че е по-трудно да отгледаш дете с „морал и добра ценностна система“. Като имаме предвид тези данни, няма как да не си зададем въпроса: „Защо има толкова много родители, които не оценяват какво въздействие има тяхното собствено поведение над децата им и уязвимостта им към психоактивни вещества? Или такива, които не полагат повече усилия?“

Тийнейджъри, чиито родители са въвлечени в живота им, е много по-малко вероятно да пушат, пият или да употребяват наркотици. За да бъде въвлечен един родител в живота на детето си, това означава да участва в ежедневието им, да почива и да се забавлява в свободното си време с детето си, да вечерят често заедно. Също така въвлеченият родител наблюдава детето си и го напътства кои поведения са приемливи – не само с думи, но и с положителни лични примери за здравословно поведение.

Проблемни родители

Много родители се справят добре с отглеждането и възпитанието на децата си. Но изследването на CASA от тази година идентифицира „проблемни родители“, които дават възможност (а в определени случаи дори насърчават) тийнейджърите си да употребяват тютюн, алкохол и незаконни лекарства по рецепта. Чрез действията си (и бездействието си) те се превръщат не в част от решението, а в част от проблема, който представлява тийнейджърската употреба и злоупотреба на алкохол и наркотици.

Според това проучване проблемни родители са тези, които:

  • Не следят кога децата им излизат от вкъщи и не знаят къде прекарват времето, когато са навън с приятели в училищни дни (от понеделник до четвъртък).
  • Не знаят как да държат на безопасно място, което няма да бъде достигнато от децата им, собствените си опасни и пристрастяващи лекарства, като болкоуспокояващи или стимуланти.
  • Не могат да разговарят адекватно с децата си за опасността от разпространение на наркотици в училище.
  • Дават лош пример.

“Знаете ли къде обикновено е детето ви в десет часа вечерта?”

Около 46% от родителите на тийнейджърите – в сравнение само с 14% от запитаните, които не знаят или премълчават, че децата им излизат – споделят, че действително е обичайно децата им да излизат през седмицата с приятели.

Да не знаеш къде е детето ти и какво прави е рисковано. Защо? Защото колкото до по-късно остават навън тийнейджърите с приятелите си, толкова по-вероятно е да имат достъп до алкохол и наркотици. Половината от тези тийнейджъри, които се прибират след 10 вечерта, казват че действително са имали досег с психоактивни вещества, а една трета от тези, които се прибират между 8 и 10 вечерта, също потвърждават това.

Родителите като пасивни „окуражители“

Някои родители пасивно насочват децата си в посока на употреба, като оставят небрежно из къщата силно пристрастяващи лекарства като Оксиконтин или Викодин и по този начин ги правят лесно достъпни за децата си. Една трета от децата, които злоупотребяват с предписани лекарства, казват, че ги намират у дома. Други 31% казват, че ги взимат от свои приятели. Тъй като е логично да предположим, че приятелите на тези 31% също намират лекарствата у дома, можем да твърдим, че повече от половината тийнейджъри, които злоупотребяват с лекарства, предписвани единствено от лекар, взимат тези лекарства от семейната аптечка.

Тийнейджърите, които приемат такива лекарства, смятат, че те са по-безопасни от наркотици, продавани на улицата – тъй като те са купени от аптека и родителите им също ги използват. Преди няколко десетилетия като правило родителите са заключвали шкафовете с алкохол. Може би е дошъл моментът сега да заключват и шкафовете за лекарства – или поне да следят броя таблетки, които употребяват, и за някаква евентуална липса.

Песимисти и наивни родители

родители

Почти всички родители – включително тези, които смятат, че в училищата на децата им се употребяват, държат или се продават наркотици – смятат, че е важно в училищата на децата им да има строга политика, която не толерира наркотици. Въпреки това обаче от почти половината от запитаните родители, които заявяват, че училищата на децата им са пълни с наркотици, само 39% от тях смятат, че е реалистично да се очаква училищата да се „изчистят“ от вещества.

Не е изненадващо (като се има предвид тази родителска нагласа), че 1 от всеки 5 деца в основни училища и почти две трети от тийнеджърите в гимназиален етап посещават училища, където има наркотици. Изследванията сочат недвусмислено, че в сравнение с тийнейджърите в училища, където няма наркотици, учениците в тези училища е три пъти по-вероятно да пушат марихуана и да се напиват в рамките на един месец, както и да пушат цигари и да пият редовно. Въпреки това една трета от родителите смятат, че наличието на наркотици в училище не увеличава риска от това децата им да експериментират с тях.

Тези песимистично настроени или наивни родители не бива да приемат, че наличието на наркотици в училище е неизбежно, също както са твърдо против това,  в училищата да има азбестови материали, които представляват риск за здравословното състояние на децата им. Би следвало тези родители да изискват да се премахнат наркотиците от училищата на децата им. Никое правителство не би следвало да изисква от родителите да пращат децата си в училища, където те ще бъдат изложени на психоактивни вещества.

Предписани медикаменти и марихуана

родители

Лесният достъп до незаконни вещества допълнително затруднява родителите в опитите им да останат свързани със своите деца в тийнейджърска възраст. Достъпността е майка на употребата и (за повечето тийнейджъри) лекарствата с рецепта и марихуаната могат да се набавят толкова лесно, колкото и бонбоните.

Всяка година питаме тийнейджърите кое от следните може най-лесно да се закупи: цигари, бира, марихуана или лекарства с рецепта. За пръв път откакто проучването CASA се провежда, лекарствата могат да се закупят по-лесно от бира. В сравнение с 2007 година юношите, които казват, че им е най-лесно да се сдобият с лекарства, са нараснали с 46%.

Марихуаната също е по-лесно достъпна от всякога – 23% от запитаните тийнейджъри могат да се сдобият с нея за по-малко от час, а 42% – за по-малко от ден. В сравнение с предходната година тийнейджърите, които могат да се сдобият изключително лесно с марихуана, са нараснали с 35%.

Операция „мама и тате в екип“

родители

Превенцията на злоупотреба с психоактивни вещества е основно работа в екип. Всяка майка и всеки баща би следвало да си зададе въпроса: “Правя ли всичко необходимо, за да помогна на детето си да премине през трудните тийнейджърски години, без да развие проблеми с тютюн, алкохол и други наркотици?”

Най-важно е поставянето на добър пример – въздържането от вещества, алкохол, цигари, както и използването на лекарства с рецепта с мярка. Най-притеснителното в тазгодишното проучване на CASA е, че приблизително една четвърт от запитаните тийнейджъри знаят за родители на техни приятели или съученици, които пушат марихуана, както и че десет процента споделят, че са чували за родители, които пушат „трева“ заедно с децата си.

Всеки родител би трябвало да наблюдава дейностите на детето си през учебните дни, да държи на сигурно и недостъпно място опасни лекарства, да изисква от детето си да не употребява нищо през учебните дни и цялостно да бъде въвлечен и ангажиран в неговото ежедневие.

Няма по-мощни примери за родителска ангажираност от това да мотивирате детето си да бъде духовно въвлечено или да участва в семейните вечери. Тийнейджъри, които са религиозно ангажирани и често участват в семейните вечери, са в много по-малък риск от употреба и злоупотреба на психоактивни вещества. Родителският екип е ключов тук. В сравнение с тийнейджърите, които посещават ежеседмично религиозни служби – независимо дали са католици, протестанти, евреи или мюсюлмани – тези, които никога не посещават такива мероприятия, е 3 пъти по-вероятно да употребяват марихуана и два пъти по-вероятно да пушат и пият. В Америка в 21-ви век е малко вероятно тийнейджърите редовно да посещават религиозни служби, освен ако родителите им не ги заведат.

А каква разлика внася семейната вечеря! Много по-малко вероятно е юношите, които вечерят с родителите си поне 5 пъти седмично, да пушат, пият или употребяват наркотици, отколкото децата, които имат семейни вечери по-малко от 3 пъти седмично.

Отплатата за добро родителстване е огромна: едно дете, което достига 21-годишна възраст, без да пуши или да употребява психоактивни вещества или алкохол, е почти сигурно, че никога няма да го направи. В днешно време децата няма как да преживеят турбулентното десетилетие между 11- и 21-годишна възраст без ангажирани родители. Ако родителите не са част от решението, те стават част от проблема.

Автор: Joseph A. Califano, Jr.
Източник

Share Button

Селфитис: съществува ли това разстройство?

Психолозите казват, че „селфитис“ – обсесивната нужда да се постват селфита – е истинско психично разстройство. Дали е така?

„Селфитис“ е истинско психично разстройство и хората, които се чувстват принудени постоянно да постват свои снимки в социалните медии, може да се нуждаят от помощ, предупреждават психолози.

Терминът за първи път е въведен през 2014 г. в шеговита новинарска история, за да опише обсесията (манията) да снимаме сами себе си. Според тази история Американската психиатрична асоциация обмисля да класифицира манията като разстройство.

След тази шега изследователи от британския университет „Нотингам Трент“ и индийския колеж по мениджмънт „Тиагараджар“ решават да изследват дали има истина в това явление.

Сега те потвърждават, че „селфитис“ наистина съществува и дори са изработили „Скала на поведението при селфитис“, която може да бъде използвана, за да се направи оценка на тежестта му.

Д-р Марк Грифитс, известен преподавател по поведенчески зависимости в Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Преди няколко години в медиите се появяваха истории, твърдящи, че състоянието „селфитис“ ще бъде класифицирано като психично разстройство от Американската психиатрична асоциация.“

„И макар, както се разбра, историята да беше шега, това не означава, че състоянието „селфитис“ не съществува. Изглежда, че сега можем да потвърдим съществуването му и изработихме първата в света „Скала на поведението при селфитис“, за да правим оценка на състоянието.“

селфитис

Степени на „селфитис“

Гранична – да си правите снимки поне три пъти на ден, но да не ги поствате в социалните медии.

Остра – да си правите снимки поне три пъти на ден и да поствате всяка една в социалните медии.

Хронична – неконтролируем импулс да си правите снимки постоянно и да ги поствате в социалните медии по-често от шест пъти на ден.

Скалата, в която резултатът е между 0 и 100 точки, е изработена въз основа на данните от голям брой фокус групи с 200 участници, които е трябвало да определят факторите, водещи до „селфитис“. След това е била тествана чрез въпросник, попълнен от 400 участници.

Участниците са били базирани в Индия, защото тази страна има най-голям брой потребители на Фейсбук, както и най-голям брой смъртни случаи в резултат на опити да се правят селфита на опасни места.

Откритията, публикувани в International Journal of Mental Health and Addiction, потвърждават наличието на три степени на „селфитис“.

Изследователите открили, че типичните хора, страдащи от „селфитис“, търсят внимание, често им липсва самоувереност и се надяват да повишат социалното си положение и да се почувстват част от група чрез постоянно постване на свои снимки.

Екипът е извел 20 твърдения, които могат да се използват, за да се определи тежестта на „селфитис“ като се оценява доколко човекът е съгласен с твърдението.

Скала на поведението при селфитис

Оценете твърденията по-долу с оценки от 5 („напълно съм съгласен“) до 1 („съвсем не съм съгласен“).

Колкото по-висок е броят на точките ви, толкова по-голяма е вероятността да страдате от селфитис.

  1. Правенето на селфита ми носи приятно чувство и по-добре се наслаждавам на обкръжението си.
  2. Споделянето на моите селфита поражда здравословна конкуренция между мен и моите приятели и колеги.
  3. Получавам огромно внимание като споделям селфитата си в социалните медии.
  4. Мога да намаля нивото на стреса си като си правя селфита.
  5. Чувствам се уверен, когато си правя селфи.
  6. Получавам по-голямо приемане в групата си от връстници, когато си правя селфита и ги споделям в социалните медии.
  7. Мога по-добре да изразявам себе си в своето обкръжение чрез селфита.
  8. Заемането на различни пози за селфи ми помага да повиша социалния си статус.
  9. Чувствам се по-популярен, когато поствам мои селфита в социалните медии.
  10. Правенето на повече селфита подобрява настроението ми и ме кара да се чувствам щастлив.
  11. Ставам по-позитивен по отношение на себе си, когато си правя селфита.
  12. Ставам по-силен член на групата си от връстници чрез постването на селфита.
  13. Правенето на селфита ми дава хубави спомени за случая и преживяването.
  14. Често поствам селфита, за да получа повече харесвания и коментари в социалните медии.
  15. Когато поствам селфита, очаквам приятелите ми да ме оценяват.
  16. Правенето на селфита моментално променя настроението ми.
  17. Правя си повече селфита и си ги гледам сам, за да повиша увереността си.
  18. Когато не си правя селфита, се чувствам откъснат от групата си връстници.
  19. Правя си селфита като трофеи за бъдещи спомени.
  20. Използвам инструменти за редактиране на снимки, за да подобря селфито си, така че да изглежда по-хубаво от това на другите.

селфитис

Д-р Джанартанан Балакришнан, сътрудник в проучването от Катедрата по психология в Университета „Нотингам Трент“, казва: „Обикновено хората с това състояние страдат от липса на самоувереност и се опитват да се впишат в групата хора около тях, и могат да проявяват симптоми, подобни на тези при други поведения, потенциално водещи до зависимост.“

„Сега, след като съществуването на това състояние изглежда потвърдено, се надяваме, че ще бъдат проведени още изследвания, за да разберем повече за това как и защо хората развиват това потенциално обсесивно поведение и какво може да се направи, за да се помогне на най-засегнатите.“

Други психични разстройства, свързани с технологиите, които са били идентифицирани през последните години, включват „номофобия“ (страхът на човек да остане без мобилен телефон), „техноференция“ (постоянно нахлуване на технологиите в ежедневния живот) и „киберохондрия“ (човек се чувства болен, след като е търсил в интернет симптоми на заболяване).

Но сър Саймън Уесли, професор по психиатрия в Кралския колеж в Лондон, е по-скептичен по отношение на новото състояние.

„Изследването предполага, че хората се снимат сами, за да подобрят настроението си, да привлекат внимание, да повишат самоувереността си и да се свържат с обкръжението си. Ако това е вярно, тогава самият доклад на изследването е едно академично „селфи“.“

Д-р Марк Солтър, говорител на Кралския колеж на психиатрите, добавя: „Селфитис не съществува и не трябва да съществува. Има тенденция да се правят опити с една-единствена дума да се класифицират цяла поредица от сложни човешки поведения. Но това е опасно, защото дава реалност на нещо, когато такава реалност отсъства.“

Източник

Share Button

Станфордският затворнически експеримент

Един от най-известните психологически експерименти е проведен в (и чрез създаването на) Станфордския затвор. Целта зад него е да се провери в каква степен хората се подчиняват на ролите на пазачи и затворници в симулация на истински затвор.

През 1973 година Филип Зимбардо провежда експеримента, за да намери отговор на въпроса дали насилието от страна на надзирателите в затворите се дължи на черти на тяхната личност или се дължи по-скоро на средата.

За да провери тези две възможности, Зимбардо превръща мазето на Станфордския университет в „затвор“ и набира доброволци, които да участват. Те били случайно разпределени в ролите на затворници или пазачи. Пазачите работели на смени, а затворниците били настанени по трима в стая. Направен бил и изолатор за затворниците, които нарушавали правилата.

Всеки от затворниците бил арестуван в дома си без предупреждение и бил завеждан в полицейско управление. След като им били взети отпечатъци, направени снимки и досие, били завеждани в „Станфордския затвор“. След пристигане в затвора им били отнети вещите и получили затворнически дрехи и номер, с който се обръщали към тях.

Пазачите били облечени с еднакви униформи и носели свирки на врата си, както и слънчеви очила, за да нямат зрителен контакт със затворниците. Те били инструктирани да правят всичко, което смятали за нужно, за да запазят реда в затвора и уважението на затворниците. Имали забрана да използват насилие.

Ролята на Зимбардо била да наблюдава поведението на двете групи участници и да е директор на затвора.

Налагане на авторитет

В рамките на часове след започването на експеримента някои от пазачите започнали да тормозят затворниците – будели ги през нощта и ги броели по номера. От своя страна затворниците също започнали бързо да влизат в ролята си – давали информация на пазачите за други затворници, да приемат правилата много сериозно и някои взимали страната на пазачите срещу други затворници, които не ги спазвали.

Наказания

Пазачите обиждали затворниците, давали им безсмислени задачи и ги наказвали да правят лицеви опори. Един от пазачите дори стъпвал на гърбовете на затворниците, докато изпълнявали наказанието или карал други затворници да сядат на гърбовете им.

Борба за независимост

Едва на сутринта на втория ден пазачите били изненадани от избухване на бунт. Затворниците премахнали номерата си и се барикадирали в килиите като опрели леглата си на вратата. Пазачите си отмъстили като използвали пожарогасител, за да накарат затворниците да се отдалечат от вратите. След това влезли в килиите и взели дрехите и леглата на затворниците. Водачите на бунта били отведени в изолатора и след това пазачите започнали да заплашват и тормозят затворниците.

Специални привилегии

Една от килиите била определена за привилегированите затворници, които участвали най-малко в бунта. Те получили обратно дрехите и леглата си и им било позволено да измият косите и зъбите си. Също така те получили специална храна в присъствието на другите затворници, на които не било разрешено да ядат. Целта била да се наруши солидарността между затворниците.

Последици от бунта

През следващите няколко дни пазачите ставали все по-агресивни и асертивни, а затворниците се подчинявали все повече. Затворниците били все по-зависими от пазачите и се опитвали да намерят начин да им угодят, като например им давали информация за други затворници.

Прекратяване на експеримента

Зимбардо имал намерения експериментът да продължи две седмици, но се наложило да бъде прекратен на шестия ден. Преди това някои от затворниците имали остри емоционални реакции – имали дезорганизирано мислене, изпадали в неудържим гняв или плач. Кристина Маслаш, психолог с докторска степен от Станфорд, интервюирала участниците и когато разбрала за насилието, изказала своето възражение.

Резултатите от експеримента показват, че хората се подчиняват на социалните роли, които се очаква да изпълняват, особено ако те са силно стериотипизирани. Освен това, затворническата среда изглежда провокира насилие от страна на пазачите, тъй като никой от тях не е демострирал садистични тенденции преди експеримента.

Според Зимбардо два процеса могат да обяснят подчинението на затворниците. Деиндивидуализацията може да обясни поведението на участниците и особено на пазачите. Това е състояние, в което човек е толкова потопен в нормите на групата, че губи усещането си за идентичност и лична отговорност. Пазачите може да са били толкова садистични, защото са имали усещането, че това, което правят, зависи от тях самите – а е било групова норма. От друга страна, заучената безпомощност би могла да обясни подчинението на затворниците. Те научили, че каквото и да правят има малък ефект върху случващото се с тях. Във фалшивия затвор непредвидимите решения на пазачите довело до това затворниците да се откажат да реагират.

Станфордският затворнически експеримент е известен не само като едно от най-впечатляващите изследвания, но и като едно от най-неетичните. Негова силна страна е, че променя управлението на затворите в САЩ. Една от промените е, че непълнолетните, обвинени във федерални престъпления, вече не се държат заедно със затворници в зряла възраст поради риска от насилия спрямо тях. Друг положителен резултат от изследването е, че след провеждането му официално се въвеждат етични насоки от Американската психологична асоциация. Сега изследванията трябва да бъдат одобрени от етичен комитет преди да бъдат проведени.

Източник: https://www.simplypsychology.org/zimbardo.html 

Share Button

В ума на психопата – емпатия, но не винаги

Ханибал?

Със сигурност повечето психопати нито имат брилянтния мозък на Ханибал Лектър, нито неговия особен кулинарен вкус. Обикновено не ядат черния дроб на жертвите си. И също така, характерът на Лектър илюстрира една от гатанките на психопатията: те могат да бъдат социално изкусни, ако го поискат. Способни са да съблазнят жертвите си в тъмна алея и след това, по-късно, да се превърнат в хладнокръвни изнасилвачи или убийци. За разлика от повечето убийци, които действат в разгара на страстта и по-късно се чувстват виновни за това, което са направили, психопатите не изпитват подобно разкаяние.

Няма страх

Досега доминиращото разбиране за психопатията беше, че при психопата основно липсват емоции като страх или дистрес. Ако пляскате с ръцете си зад гърба на някого, той/тя ще се стресне и можете да усетите как дланите му/ѝ са се изпотили. Ако направите това с индивиди с психопатия, опитите показват, че отговорът им не е такъв. Те едва ли ще се стреснат и ръцете им ще останат сухи. Сега си представете никога да не сте чувствали истински страх или заплаха. Как тогава ще проявите съпричастност към страха или дистреса на другите?

 Емпатия ? 

Емпатията е ключът към нашето нормално морално развитие. Като деца ни се казва да не нараняваме другите и ни се казва да не говорим с пълна уста. Децата бързо започват да чувстват голямата разлика при нарушаването на тези два вида правила. Емпатията е това, което прави разликата. Всеки път когато нараняваш някого, нещастието на този човек става твоя болка и започваш да асоциираш твоята косвена болка с нараняването на другите. Тогава насилието започва да се преживява неразривно зле. Помагането на другите, от друга страна, ни кара да се чувстваме щастливи и добре.

Ако ти липсва емпатия обаче, това никога няма да се случи. Нараняването на другите ще те остави ням и глух и ще бъде тривиално, като това да ядеш с пълна уста – просто още едно усложнение. В този случай, единствената причина да не го правиш би била страхът от наказание – не вина или състрадание. Ако такъв несъстрадателен човек бъде оставен сам в тъмна алея с привлекателна жена и няма кой да го накаже, какво би се случило по пътя на неговата сласт?

За да разберем по-добре дали липсата на съпричастност може да обясни защо психопатните насилници не се чувстват зле, когато нараняват другите, се обединихме заедно с Датската научна клиника, за да разследваме какво се случва в мозъка. През последните две десетилетия работата в нашата и други лаборатории установиха неврологичните прояви на емпатията. Всички ние активираме мозъчните зони, въвлечени в действията ни, когато виждаме действия от страна на другите – дори маймуните реагират така, както показва работата ни върху огледалните при тях неврони.

 

Активираме соматосензорния си кортекс – областта, включена в усещането за докосване, когато видим някой друг да се докосва по кожата. Активираме нашата инсула и циркулационна кора – областите, свързани със собствените ни емоции, когато виждаме емоциите на другите. Тоест ако сме свидетели на жертва на насилие, тръпнеща в болка, мозъците ни ще активират нашето собствено усещане за потрепване при болка – споделяме страданието на жертвата. Като използваме функционален магнитен резонанс (fMRI), можем да определим количествено тази емпатия чрез просто измерване на активността в моторните, соматосензорните и емоционалните мозъчни зони, докато сме свидетели на затрудненията на другите.

Опит

За да проверим дали при психопатите липсва тази емпатична мозъчна активация, Клиниката транспортира 21 психопата, осъдени заради проява на насилие, при нашия скенер. Един по един, в бронирани миниванове. Тъй като металът не може да бъде донесен в близост до скенер с магнитни изображения, охраната беше невъоръжена, но пациентите имаха дървени пръчки, прикрепени към панталоните им и пластмасови ръкавици, за да не могат да избягат или да наранят някого.

На всеки пациент са показани филми на хора, които се нараняват, докато мозъчната им активност е измервнаа с fMRI. Първоначално на пациентите е казано да гледат внимателно филмите. По-късно Харма Мефърт, докторантът, който провеждал изследването (сега в Националния институт по психично здраве в Бетезда, САЩ), влиза в стаята и зашлевява пациентите по ръцете им, за да локализира мозъчните области, участващи в усещанията за докосване и болка. Тогава успяхме да увеличим наблюдението на това дали пациентите активизират тяхната собствена болка, докато наблюдават това при другите. Направихме същото с други 26 мъже на подобна възраст и с подобен коефициент на интелигентност.

Резултатите от изследването, които са публикувани в списание Brain, показват, че вторичното използване на моторните, соматосензорните и емоционални мозъчни зони е много по-слабо при пациенти с психопатия, отколкото при нормалните субекти. Теорията изглежда правилна: съпричастността им е намалена и това може да обясни защо те извършват такива ужасни престъпления, без да чувстват вина.

Заблуда 

Но тогава, как в същото време психопатите успяват да бъдат толкова чаровни? Спомням си, че говорих с единия от пациентите – Пациент № 13, особено тежък психопат (той има пълни 40 точки по скалата за психопатия). Заобиколен от пазачи, той изглеждаше като най-приятния човек. Усмихваше се, беше ангажиран, изглеждаше така, сякаш чувстваше какво искаме от него. Много от нашите „нормални“ участници изглеждат груби и неприятелски настроени в сравнение с него. Валерия Газола, с която ръководех лабораторията, предложи да оставим пациентите да гледат филмите отново, но този път като ги помолим да се опитат да проявят съпричастност към жертвите в тях. Това, което открихме, беше, че тази проста инструкция стимулира активирането на съпричастност в мозъка им на ниво, което беше трудно да се различи от това на здравите контроли. Изведнъж психопатите изглеждаха съпричастни като другите хора. Емпатията им се беше „включила“.

Така изглежда, че психопатите не просто не изпитват емпатия. Вероятно при повечето от нас емпатията е режим по подразбиране. Ако видим жертва, ние споделяме болката ѝ. За психопатите престъпници от нашето изследване емпатията изглежда като доброволна дейност. Ако те искат, могат да проявят съпричастност и това обяснява как те могат да бъдат толкова чаровни и може би толкова манипулативни. Веднъж след като те съблазнят, щом е изпълнена тяхната цел, принудената съпричастност вероятно ще изчезне отново. Веднъж свободни от ограниченията на емпатията, остават малко неща, които могат да ги спрат от проявата на насилие.

Емпатичен режим – „изключен“

Как психопатите включват и изключват емпатията си? Всеки един от нас има такъв „ключ“. Ние сме много по-съпричастни към болката на приятели, отколкото към нещастието на хора, намиращи се от другата страна на света. Тези, които правят акупунктура, се научват да потискат съпричастността си при вида на това как иглата влиза в кожата. Намаляването на емпатията понякога има ясни еволюционни ползи: ако трябва да защитим семейството си от нападение, не можем да си позволим да проявяваме съпричастност към агресора си. Изглежда обаче, че в модела, който ни е заложен, емпатията присъства. Но при психопатите изглежда, че има малко по-различен начин на „включване“: сякаш при тях е заложено съпричастността да е „изключена“.

Много още има да се разбере по отношение на това как индивидите с психопатия имат потенциала да проявяват съпричастност понякога, но как този капацитет е изключен по принцип. За терапевтите нашите открития може би предполагат, че най-добрият подход към психопатите не е да бъдат научени на емпатия и съпричастност – те вече изглежда са способни  на това. Вместо това може би е необходимо да бъдат научени да проявяват емпатия винаги. Как да стане това не е ясно, но може би е добре да се започне такова обучение по-рано, преди насилието да се превърне в начин на живот.

 

изход

Емпатията – автоматичен процес

Скорошно проучване на професор Еси Вайдинг от Университетския колеж на Лондон показва, че коравосърдечна и неемоционална група от деца с поведенчески разстройства изглежда, че вече проявява липса на спонтанна съпричастност: те също така активират по-малко емпатията си, когато просто наблюдават болка при другите. При тези деца има много висок риск да се превърнат във възрастни психопати. Ранните интервенции при тези деца с цел да се направи емпатията автоматична може да са обещаващ подход.

Източник:

https://www.psychologytoday.com/blog/the-empathic-brain/201307/inside-the-mind-psychopath-empathic-not-always

Share Button

Какви са ефектите на някои лекарства с рецепта върху способността за шофиране?

Нов доклад на Канадския център по злоупотреба с наркотици изяснява ефектите на медикаменти по лекарско предписание върху способността за шофиране. Обсъждат се четири основни групи лекарства: успокоителни и приспивателни, опиоиди, стимуланти на централната нервна система и антихистамини.

Успокоителни и приспивателни

В първата категория попадат две основни групи медикаменти: бензодиазепини (диазепам, алпразолам, лоразепам) и небензодиазепинови приспивателни (золпидем и зопиклон). Всички те намаляват активността на нервната система и забавят невротрансмисията. Резултатът от това са по-бавни реакции, лоша координация и увредена способност за разделяне на вниманието.

Бензодиазепините предизвикват състояние на релаксация и замаяност. Освен това могат да предизвикат объркване и влошаване на краткотрайната памет. Резултатът от това са зависими от дозата моторни и когнитивни затруднения подобни на тези при употреба на алкохол, които могат да повлияят на умението за шофиране.

Небензодиазепиновите хипнотици имат бързо действие – началото на ефекта е от 30 до 90 минути след приема и са създадени, за да се взимат непосредствено преди лягане вечер. При тях също има доказателства за зависещи от дозата психомоторни и когнитивни затруднения скоро след приема им. Възможни са и остатъчни ефекти дори след сън – на следващия ден. Шофирането на следващата сутрин след приема на зопиклион е значително затруднено. Приема на золпидем или зопиклон през нощта след неуспешни опити за заспиване има значителен негативен ефект върху шофирането. По-високите дози са свързани с по-влошено шофиране.

Опиоиди

В групата на опиоидите влизат естествени опиати като морфин и кодеин, полусинтетични варианти – оксикодон, оксиморфон, хидрокодон, хидроморфон и др., и синтетични опиоиди като метадон, пропоксифен, фентанил, трамадол и меперидин.

Опиоидите потискат централната нервна система и дишането и предизвикват седация и сън. Това понижено ниво на съзнание в комбинация със загуба на усещането за болка може да доведе до влошено справяне със задачи, които изискват когнитивни и психомоторни умения като шофирането. Свиването на зениците, което е характерно за опиоидите, може да засегне зрението и адаптацията към светлина или тъмнина.

Има някои доказателства, че пациентите, стабилизирани на умерени дози опиоиди, имат толеранс към някои от ефектите върху когнитивното и психомоторното функциониране. Промени в дозата или честотата на прием, пропускане на дози или прием заедно с други опиоиди, обаче, премахва устойчивостта към някои ефекти.

Терапевтичната употреба на опиоиди от нови употребаващи, проблемна употреба дори при употребяващи с толеранс или комбиниране с други депресанти на централната нервна система или алкохол създава значителен риск от влошаване на способността за шофиране. Продължителната употреба на стабилна доза под лекарско наблюдение изглежда, че не представлява значителен риск според заключенията в доклада. Консултирайте се с вашия лекар относно шофирането докато приемате опиоиди.

Стимуланти на централната нервна система

Медикаментите по предписание в тази категория включват амфетамини и метилфенидат, най-често използвани за лечение на ADHD (хиперкинетично разстройство с дефицит на вниманието).

Хората с ADHD, които не се лекуват, карат бързо и проявяват импулсивност и агресивност по време на шофиране. Употребата на медикаменти от тази категория под лекарско наблюдение може да подобри техните умения за шофиране. Но неправилната или проблемна употреба на амфетамини в опит за преодоляване на умората може да доведе до импулсивно и нестабилно поведение, последвано от период на депресия и дисфория и може да има значителни негативни ефекти върху шофирането.

Антихистамини

Антихистамини като дифенхидрамин и хлорфенирамин се съдържат в разнообразие от лекарства без рецепта и се използват за лечение на симптомите на алергии, настинки, безсъние и кинетоза (прилошаване при пътуване, морска болест). Тези лекарства могат да предизвикат сънливост, седация и загуба на устойчиво внимание. За така наречените антихистамини от първо поколение като дифенхидрамин е известно, че могат да предизвикат влошаване на способността на шофиране. Те често са в комбинация с други медикаменти в продукти за облекчаване на настинката, които също имат този ефект или сънливост. По-новите антихистамини имат по-слаб седиращ ефект и по-малко влошаващи шофирането ефекти.

Целия доклад можете да прочетете тук: http://ccsa.ca/Resource%20Library/CCSA-Psychoactive-Prescription-Drugs-and-Driving-Report-2017-en.pdf?utm_content=buffer3c896&utm_medium=social&utm_source=twitter.com&utm_campaign=buffer 

Share Button

Аутизъм и зависимост

В следващите редове е продължението на обзора на статията Addiction and Autism: A Remarkable Comorbidity?“ на Patricia JM van Wijngaarden-Cremers, Wim Van den Brink и Rutger Jan van der Gaag, които разглеждат и обсъждат доказателствата за евентуална коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите.

Авторите предлагат някои възможни базови обяснения за връзката между аутизъм и зависимост:

Трудности при социалното взаимодействие

Проблеми със социалната чувствителност: обикновено хората с аутизъм имат затруднения със социалното взаимодействие още от ранна възраст. При хората със зависимо поведение тези проблеми ескалират, когато зависимостта към веществата и загубата на контрол прогресивно се развиват. При някои индивиди със зависимост тези затруднения могат да възникнат след като преживеят детокс – това би могъл да бъде един от индикаторите, които да насочат към хипотеза за  възможен подлежащ аутизъм, имайки предвид, че повечето зависими възстановяват социалните си умения след успешна детоксификация и последваща рехабилитация. Веществата могат да улеснят социалната ангажираност. Много хора, които са притеснителни или се чувстват социално неудобни, са склонни да използват вещества, за да „подпомогнат“ справянето си с напрежението от социални срещи. По същия начин страдащите от аутизъм, които все пак имат социални контакти, могат да преживяват ползи от употребата на вещества, които да помагат за справянето с по-сложни социални ситуации.

И тъй като тревожността и депресията са много често срещани сред индивидите с аутистични разстройства (над 85% в случаите),  необходимостта за облекчаване на напрежението чрез използване на вещества е разбираема.

Невробиологични прилики

Изглежда, че има много силни прилики на невробиологично ниво между аутизма и зависимостта; на такова ниво, че някои могат да се чудят дали всъщност двете заболявания не споделят общи невробиологични корени.

аутизъм и зависимост

Скоро проведени изследвания показват силно припокриване при дисрегулацията на лимбичните кортико-стриатални вериги между индивидите със зависимост; обсесивно-компулсивно разстройство; синдром на дефицит на вниманието и хиперактивността и аутизъм. Изследванията дават доказателства и сведения за общи корени на допаминоергична дисрегулация в три кортико-стриатални пътеки. Ако увреждането е основно разположено в сензомоторния контур, то клиничната експресия ще бъде неврологично състояние – такова като болест на Паркинсон или дори болест на Хънтингтън. Нарушенията във функционирането на „когнитивната“ кортико-стриатална част ще се изрази под формата на  разстройства, свързани с дефицит на вниманието и хиперактивност. Нарушения или прекъсвания на „лимбичната“ кортико-стриатална част ще се проявят клинично като зависимо поведение. При аутизма допаминоергичните регулационни вериги са прекъснати и в трите области.

От еволюционна гледна точка може да се хипотезира, че и двете – зависимостта и аутизма – са отклонения от нормалнитe адаптивни стратегии за справяне на индивида и вида. Например изявеността  и фокализацията върху миризми играят главна роля в първичното привързване. Основен поведенчески модел, който дава възможност на детето да оцелее чрез търсене на храна и комфорт при неговата майка. Този превес на фокуса на миризмата и оралното проучване персистира при хората с аутизъм, както и при тези със зависимо поведение.

Допамин

Хората с аутизъм имат тази свръхчувствителност, при която тяхната нормална регулация на възбуда е недостатъчна. В опит да се справят със ситуации, пренатоварени от стимули, те проявяват склонност към развиване на силна свръхфокусираност или стереотипи, в резултат на което настъпва фронтално допаминово изчерпване, предоставящо им приятна релаксация.

При зависимостта генетичната уязвимост предполага по-слаба компактност на допаминовите рецептори в централната система за възнаграждение, което е причина за по-слабата чувствителност по посока на „типичните“ възнаграждения, което ги прави лесно отегчаващи се и по-зависими от търсенето на „интригуващи“ ситуации или поведения. На поведенческо ниво обсебването с веществото или с поведението става по-интензивно, за сметка на редуциране на другите дейности и социален живот, за да се стигне до момент, в който зависимият бива изхвърлен от нормалното общество.

Борба

При индивидите с аутизъм необходимостта от социални контакти и нуждата да се излезе от изолацията ескалират по време на юношеството. Те се измъчват от борбата със социална си странност и с липсата на чувствителност по отношение на нуждите и очакванията на другите. Този процес много често е фрустриращ и употребата на алкохол, канабис или на по-силни наркотици улеснява пътя към включването в някакви социални активности и социални групи.

Има и сходства на генетично и психофизиологично ниво, които могат да допринесат за разбирането на уязвимостта към зависимост при аутизма.

Серия от изследвания демонстрира силна зависимост към ендогенни опиоиди при индивиди с аутизъм.

Нарушенията, свързани с допаминовата чувствителност, изглежда играят роля по отношение на някои характеристики при аутизма, свързани с регулацията на когнитивно и емоционално ниво и участващи в стереотипите и вглъбеността.

Разстройствата от аутистичния спектър и зависимостите могат да се възприемат като нарушения в развитието, при които генетичната предразположеност и уязвимост играят роля, която може да бъде предизвикана от ранен стрес (неразбиране на околната среда, травматизация и тормоз) и усложнена от настоящия стрес (тревожност, социална изолация), в резултат на което се нарушава правилното функциониране на кортико-стриаталната допаминергична регулационна система.

 

 

 

Share Button

Аутизъм и зависимост

В статията си „Addiction and Autism: A Remarkable Comorbidity?“ Patricia JM van Wijngaarden-Cremers, Wim Van den Brink и Rutger Jan van der Gaag разглеждат и обсъждат доказателствата за евентуална коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите, въз основа на които предлагат някои възможни базови обяснения.

Основната цел

на доклада е повишаване на осведомеността за възможна коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите, тъй като e много възможно в клиничната практика диагностицирането на разстройствата от аутистичния спектър да бъде пропуснато при извършването на оценка на случай със зависимост. Вследствие на това разстройствата от аутистичния спектър при много зависими индивиди могат да останат незабелязани, при което рехабилитацията им да премине без да им се предоставят подходящите и необходими за лечение на аутизма услуги и терапевтични интервенции.
Авторите на доклада провеждат изследване (повече за клиниката, статистически данни, както и представянето на отделни случаи, описани от авторите можете да видите тук: https://www.esciencecentral.org/journals/addiction-and-autism-a-remarkable-comorbidity-2329-6488.1000170.pdf ) в клиника за рехабилитация на зависими в продължение на една година, използвайки стандартни диагностични инструменти и методики, съобразени с националните им стандарти ( става въпрос за Холандия).
Практическа ситуация е причината, провокирала стартирането на изследване и впоследствие създаването на въпросния доклад. В клиниката за рехабилитация на зависими основният използван подход са подкрепящите групи след детокс, в които участниците се подкрепят по отношение справянето си с желанието за употреба, както и споделят очаквания и притеснения във връзка с бъдещо напрежение, свързано с връщането им в старата социална среда сред стари познати, които употребяват.

 

„Самотниците“

При тези клинични условия, се наблюдава една определена група от пациенти, които не се вписват в груповия модел. Тези „самотници” понякога нарушават груповия процес – пропускат фокуса; не успяват да се забавляват и насладят на шегите и хумора; придържат се и дори „прилепват” по ригиден начин към правилата, които приемат буквално и се разстройват от всички изключения, които се правят.
В хода на изследванията се установява, че тази група, състояща се от 8 мъже ( от общо 118 пациенти) са с разстройства от аутистичния спектър. Това е далеч по – висока стойност, отколкото в общата популация, където разпространението до момента се оценява на около 1 %. И все пак е трудно да се направи сравнение в рамките на психиатричната популация, тъй като няма публикувани други подобни изследвания. Отвъд въпросната изследвана група доскоро не са били докладвани други такива двойни диагнози. Диагнозите от аутистичния спектър и на осемте мъже не са били поставени преди те да развият проблема със зависимостта и да започнат лечение. Всички те са с нормално до високо IQ . За съжаление, има липса на информация за фамилната история на диагностицираните по отношение на разстройствата от аутистичния спектър. Наред с тези случаи, в групата са отчетени и други двойни диагнози, които обаче са по-често срещани и разпространени.
До 2005 година с изключение на няколко отделни случая не се споменава за наблюдавана коморбидност между аутизъм и зависимост. Има, обаче, редица автобиографични материали, които илюстрират именно такива случаи. Описанията на състоянията на зависимите поведения, изключително много напомнят тези на аутистичното поведение при малките деца.

Необичайна идея

При запитване, отправено към клиницистите (работещи с пациенти с аутизъм), те признават, че възможността за съвместно възникване на аутизма и злоупотребата с веществата никога не е преминавала през умовете им и че никога не са питали в тази насока.

Разсъждавайки върху компулсивно повтарящите се поведения и транс като поведенията при индивиди с аутизъм, авторите хипотезират по посока на сходства при двете състояния. Но какви? В доклада се представят различните нива на различия и сходства между аутизма и зависимостта.

Прилики

Прилики във възприятията: изглежда, че и аутизма, и зависимостта са разстройства на невробиологична основа и са силно свързани с допамина. Също така се наблюдават сходства и на поведенческо ниво: детайлни възприятия, ригидни и компулсивни навици. При аутизма това се нарича „различна централна съгласуваност“. Индивидите с аутизъм развиват силни интереси, преминаващи във вглъбено състояние и ригидно се придържат към тях. Това им помага да регулират тревожността и свръхчувствителността си. По същия начин една от основните характеристики при злоупотребата с вещества е екстремната вглъбеност в тях. Индивидите със зависимост имат склонност да се фокусират върху малките детайли, свързани с навиците им за употреба на вещества (така наречените ритуали). Пример затова е как гледката на алуминиево фолио може да събуди желание за употреба сред употребяващи хероин, дори след години на ремисия.

Следва продължение.

Share Button

Великобритания и епидемията от анаболни стероиди

Програмите за обмен на игли и спринцовки във Великобритания казват, че до един милион души злоупотребяват с анаболни стероиди в страната. Тревога буди и фактът, че възрастта на употребяващите става все по-ниска.
анаболни стероиди

Натискът върху мъжете да имат „напомпани“ мускули и добре очертани „плочки“ на корема е довел до осемкратно увеличение на броя хора, инжектиращи си стероиди, за последните пет години.

Нови данни от програмите за обмен на игли и спринцовки във Великобритания водят до предположението, че около един милион души употребяват анаболни стероиди, за да натрупат бързо мускулна маса и да подобрят постиженията си във фитнес залата или в спорта.

Тези хора могат лесно да купуват стероиди чрез интернет, след което бързо стават зависими, застрашавайки в дългосрочен план физическото и психичното си здраве.

Разследване на сутрешния блок по британската телевизия ITV е открило, че броят на венозно употребяващите стероиди в една програма за обмен на игли и спринцовки в Южен Уелс се е увеличил от 269 до 2161 души между 2011 и 2016 г.

За същия период е имало и увеличение с 50% на обажданията, свързани с анаболни стероиди, на Уелската информационна линия за наркотиците и алкохола.

Според изследване на Центъра за обществено здраве в Ливърпулския университет John Moores тези, които си инжектират анаболни стероиди, са в по-висок риск от заразяване с ХИВ, отколкото тези, които се инжектират с хероин.

В същото време в Есекс, от благотворителната фондация Open Road казват, че над 50% от посещенията в програмите за обмен на игли и спринцовки са на хора, употребяващи стероиди, като 32% от тях са започнали употребата наскоро. Една четвърт от последните пък са тийнейджъри.

Увеличение в броя на употребяващите стероиди, които посещават програмите за обмен на игли и спринцовки, е открито също в Глазгоу, Чешър, Мърсисайд, Мидълсбро, Уорингтън и Манчестър.

Разследването на ITV открива, че дори момчета на 14 г. могат да взимат стероиди.

Директорът на Центъра за обществено здраве Джим МакВей казва, че Великобритания е изправена пред епидемия, той като възрастта на употребяващите стероиди става все по-ниска.

„Става дума за търсенето на един стилизиран образ на тялото“, казва той. „Те искат да изглеждат добре без риза, да изглеждат като това, което се показва по телевизията, във филмите, на кориците на списанията – като мъже с много добро телосложение. Това е трудно за постигане, освен ако те не са напълно отдадени на тренировките и правилното хранене, затова мъжете посягат към анаболните стероиди като заместител.“

Джим МакВей казва, че тийнейджърите се тревожат много малко за дългосрочните ефекти.

Страничните ефекти на анаболните стероиди включват агресивност, параноя и бурна промяна в настроението. Това състояние, станало известно като „стероидна ярост“, предизвиква при употребяващите халюцинации и мисли за самоубийство.

Адам Трайс, 32 г., започнал да взима анаболни стероиди на 19. Те му докарали мисли за самоубийство, а накрая не му оставали повече от няколко седмици живот. Сега той помага на други употребяващи да спрат.

„Чувствах се като Супермен, а когато ефектът се изчерпваше, отново ставах най-обикновен човек“, казва той пред ITV. „Всичко се засилва, ти си по-силен, по-самоуверен. Но аз имах много психични проблеми“.

„Опитах се да се самоубия три пъти.“

Лекарите му казали, че му остава само месец, преди да получи сърдечна недостатъчност, така че той спрял стероидите.

„Не исках децата ми да видят как умирам“, казва той.

анаболни стероиди
Говорейки за личния си опит, Спенсър, 28 г., казва: „Не знаех за никакви опасности, свързани със стероидите, тъй като никога не бях мислил за тях. Предстоеше ми боксов мач, а човекът, с когото се боксирах, беше доста по-едър от мен и аз направих глупавата грешка да се опитам да мина напряко.“

„Исках само да бъда колкото се може по-силен и тежък за мача, така че приех лош съвет. Имах късмет, че беше за кратко и стероидите нямаха ефект върху мен.“

Лекарят Хилари Джоунс, водещ телевизионно предаване, казва: „Анаболните стероиди са много разпространени във фитнес залите. Всеки има достъп до тези вещества. Младите мъже в нашето общество са силно изкушени да изглеждат по-едри и силни, и да получават фалшива самоувереност от това, без да ги е грижа за страничните ефекти, които могат да се появят.“

„Хората употребяват анаболни стероиди в много по-високи дози, отколкото тези вещества се произвеждат в тялото, дори в сто пъти по-високи дози в сравнение с тези, които бихте употребявали по медицинско предписание с цел лечение.“

„Много хора мислят, че може да взимат стероиди, без да тренират много. Те са в по-голям риск. Това е причината да виждаме толкова хора с бъбречни увреждания, чернодробни тумори и други обичайни странични ефекти от огромни дози анаболни стероиди. Смятам, че трябва да помогнем на хората да научат за сериозните странични ефекти.“

Ако видите млад мъж, който е с телосложението на Шварценегер, почти плешив е, има акне, със стрии по ръцете и краката и е доста агресивен и раздразнителен, то вероятно виждате външните издайнически признаци на стероидна употреба.

„Но това, което не можете да видите, е това, което се случва вътре в тялото: повишено кръвно налягане, повишен холестерол, нисък брой на сперматозоидите, безплодие, смаляване на тестисите – списъкът е дълъг. Има много случаи на млади хора, които са получили инфаркт в следствие на употребата на анаболни стероиди.“

Източник

Share Button

Как зависимостта към наркотици засяга мозъчната химия

Какво се случва в мозъка, когато се развива зависимостта?

Д-р Тимъти Хъкъби

В края на 90-те години на ХХ век екип от лекари и изследователи в Университета на Пенсилвания във Филаделфия (САЩ) провежда проучване, което открива активност на нервните клетки в мозъците на зависими от кокаин всеки път, когато последните гледали знаци, свързани с кокаин. Тези знаци – обикновени проблясвания, скрити между кадрите на филм, показвали кокаин и употреба на кокаин. И въпреки че повечето от знаците биха останали незабелязани от другите хора, резултатите показали, че пътищата, свързани с възнаграждаването в мозъка на изследваните, светвали от активност.

Ако този вид мозъчна дейност се случва, когато някой зависим от наркотици гледа изображения на предпочитания наркотик, представете си отговорът на мозъчната система за възнаграждаване, когато наркотикът е точно пред очите му. Що се отнася до зависимостта, знаем, че в мозъка протичат мощни процеси.

В мозъка има две части: лимбичната система, която се смята за по-примитивна, и неокортексът – съвременният мозък. Лимбичната система контролира нашите инстинкти за оцеляване и автономните функции, като реакцията „бий се или бягай“. В същото време, неокортексът изцяло се „занимава“ с пространственото мислене, ученето, езика и съзнателната мисъл. Поради тази причина неокортексът има по-голям контрол над тялото – той може да казва „Да“, „Не“ или „Може би“, докато лимбичната система е винаги включена и готова да действа.

Когато дойде зависимостта, тя подвежда мозъка да създаде нова операционна система. Зависимостта бавно развива едно изопачено възприятие за оцеляване, а именно, че мозъкът се нуждае от възнаграждаването, което единствено наркотиците могат да му дадат и че това е решаващо за оцеляването. „Да, аз трябва да продължа да взимам наркотици. Трябва да продължа да пия“, често си мисли зависимият.

Тази нова система е много устойчива и много надеждна. Частта от мозъка, която поддържа биенето на сърцето и работата на органите, сега поддържа силна нужда от употреба на наркотици. В този момент зависимостта се е превърнала в заболяване, защото е променила физическата структура и функцията на мозъка.

зависимостта

Всичко се свежда до химия

Зависимостта, както е дефинирана от Американското общество по зависимости (American Society of Addiction), е първично хронично заболяване на мозъчните системи за възнаграждение, мотивация, памет и свързаните с тях. Много от зависимите пациенти казват, че се чувстват безсилни пред тази нова система, която е поела контрола.

Злоупотребата с вещества „отвлича“ пътищата на възнаграждаването, свързани с мозъчните допаминови вериги. При нормални обстоятелства допаминът се отделя в мозъка по време на активности, решаващи за оцеляването – като хранене, секс и социално взаимодействие. Но нивата на допамин, отделяни при тези активности, са нищо в сравнение с количеството, което се отделя, когато някой взема наркотици като метамфетамини, кокаин и хероин.

Тези вещества влияят на мозъка по драстичен и незабавен начин. След време отделяните нива допамин не са достатъчни, за да предизвикат същото удоволствие, така че употребяващите трябва да вземат повече от наркотика, за да изпитат удоволствието. Това в крайна сметка предизвиква необратими промени в мозъка.

За колко време един човек става зависим е тема на разгорещен дебат, но няма съмнение, че това зависи от генетиката и средата на индивида. Зависимостта, без значение от какъв вид, не е просто поредица от лоши избори, а заболяване, което държи в плен своите жертви.

Д-р Тимъти Хъкъби е Медицински директор на Orlando Recovery Center и член на Американското общество по медицина на зависимостите (American Society of Addiction Medicine). Той е световно признат за приноса му в лечението на зависимостите.

Източник

Share Button

Нараства броят на бебетата с неонатален абстинентен синдром в САЩ

Причината, поради която това изследване, проведено в САЩ, привлече вниманието ни, е липсата на подобна статистика в България. Няма данни колко от жените, зависими от опиоиди, раждат деца, нито какъв е броят на бебетата, страдащи от неонатален абстинентен синдром. Заради това не се знае нито какво става с тези деца, нито дали се взимат мерки по отношение излагането на плода на въздействието на опиоиди.

неонатален абстинентен синдромУпотребата на опиоиди по време на бременността може да причини абстинентен синдром при новородените, наречен неонатален абстинентен синдром (НАС). Ново проучване, чиято цел е била да определи степента на разпространение, контекста и разходите, свързани с НАС, открива, че случаите на НАС се увеличават в САЩ. От 2002 до 2012 г. има петкратно увеличение в броя на бебетата, родени с този синдром, като те са били 21 732 – еквивалентът на едно бебе, страдащо от опиоиден абстинентен синдром, родено на всеки 25 минути. Новородените с неонатален абстинентен синдром по-често имат и ниско тегло при раждане, както и дихателни усложнения.

Броят на родилките, които са употребявали или са били зависими от опиати, е нараснал близо пет пъти от 2000 до 2009 г. до 23 009. През 2012 г. новородените с НАС са оставали в болницата средно 16,9 дни (срещу 2,1 дена за другите новородени), което е струвало на болниците приблизително 1,5 милиарда долара. По-голямата част от тези разходи (81%) са били платени от държавните програми за медицинска помощ, като това показва тенденция, според която повечето злоупотребяващи с опиати майки произхождат от общности с ниски доходи. Увеличаващата се честота (и разходи) на наркотична абстиненция при новородените показва че са нужни мерки, за да се ограничи излагането на зародишите на опиати.

Броят на бебетата, родени с неонатален абстинентен синдром, на всеки 1000 болнични раждания, е бил: през 2000 г. 1,2; 1,5 през 2003 г.; 1,96 през 2006 г.; 3,39 през 2009 г. и 5,8 през 2012 г.

Броят на майките, употребяващи опиати, на всеки 1000 болнични раждания, е бил: 1,19 през 2000 г.; 1,26 през 2003 г.; 2,52 през 2006 г. и 5,63 през 2009 г.

Източник

Share Button