Чудодейният лек за зависимост и неговото търсене

Лекарите някога са лекували алкохолизъм с хероин. Сега искат да лекуват хероинова зависимост с марихуана.

От Кийт Хъмфри, професор по психиатрия в Университета „Станфорд“

Една нова програма за лечение на зависимости (в САЩ) казва, че има лек за зависимостта към хероин: марихуана.

Твърдението привлече внимание на национално ниво, но историята на аналогични чудодейни лекове е толкова дълга, колкото и обезкуражаваща.

В края на XIX и в началото на XX век някои американски лекари са били убедени, че най-доброто лечение на това, което тогава е било наричано „алкохолизъм“ или „пиянство“, е морфинът, който е опиат. Чак до 60-те години на миналия век изследователите са документирали, че много живеещи тогава зависими към морфин пациенти са започнали приема на наркотика, защото им е бил предписан от лекари като лечение за проблемната им употреба на алкохол.

В началото на XX век корпорацията „Байер“, най-добре известна днес със своя аспирин, започва да продава това, което е рекламирано като „безопасна, непристрастяваща“ алтернатива на морфина – хероин. Първоначално предлаган като обезболяващо и потискащо кашлицата лекарство, той скоро печели последователи сред лекарите, които го мислели за лек за зависимост към морфин и алкохолизъм. Уилям Уайт, историк в областта на зависимостите, отбелязва, че една добронамерена благотворителна организация, известна като Saint James Society, всъщност започнала кампания за предоставянето на безплатни мостри хероин на всеки морфиново зависим, който искал да взима този лек.

Междувременно, други лекари – най-известният от които бил Зигмунд Фройд – предлагали настойчиво друг чудотворен наркотик, който по общо мнение също лекувал зависимост към морфин, алкохол, хероин и тютюн. Това бил кокаинът, който взел нови жертви на зависимостта, включително Уилям Холстед – лекар и създател на модерната хирургична практика.

Във всеки от тези случаи първоначалният ентусиазъм за „чудодейното лечение“ помръква, когато новото лекарство вместо да облекчава, по-често усложнява проблемите на зависимите пациенти. Както в случаите, в които агресивни видове били внасяни умишлено в околната среда, за да се борят с други агресивни видове, всеки нов лек накрая сам се превръщал в проблем.

Коя е причината за тези цикли на ентусиазъм и разочарование? Историкът Дейвид Кортрайт от Университета на Северна Флорида подчертава, че медицината е изненадващо склонна към краткотрайни увлечения. „Лекарите обичат нови лекарства. Когато някое стане достъпно, с неговата употреба често се прекалява. През 70-те години на миналия век, например, лекарите предписвали валиум за широк кръг от състояния – от тревожност до безсъние до мускулни спазми. Много пациенти станали зависими.“ В ситуацията нямало нищо случайно: валиумът е бензодиазепин – клас лекарства, които са били продавани като по-безопасни алтернативи на барбитуратите, които пък били предишното чудотворно лекарство, оказало се пристрастяващо и опасно.

Преживяванията на пациентите също имат роля при убеждаването на хората, че едно лекарство е чудодеен лек. Тъй като употребата на пристрастяващи наркотици е приятна в краткосрочен план (именно затова те са пристрастяващи), на пациенти с най-различни заболявания може да им се струва, че пристрастяващите лекарства влияят добре на болестта им. В някои случаи това е вярно: например определен екстракт от марихуана изглежда, че намалява епилептичните припадъци. Но в други случаи основното заболяване си остава лошо както винаги, а позитивните усещания, които пациентът тълкува като успешно лечение, са всъщност само психоактивният ефект на пристрастяващия наркотик.

За щастие, хората, които са се сблъскали с потенциално смъртоносното заболяване на хероиновата зависимост, не се налага да разчитат на марихуана или на което и да е недоказано лечение. Има достатъчно на брой добре изследвани и одобрени лекарства, а психологическата терапия и групите за взаимопомощ могат да донесат допълнителни ползи на зависимите към хероин пациенти.

Източник

Share Button

Експеримент на Аш: колко склонни сме да се съгласяваме с другите?

Социалната психология търси отговор на въпроса как индивидуалното поведение е повлияно от това на околните и от социалния контекст, в който това се случва. Едно от явленията, които са обект на засилен изследователски интерест, е конформизмът. Най-просто казано, с този термин се означава промяна на вярвания или поведение с цел вписване в определена група.

През 1951 година Соломон Аш провежда експеримент, с който проверява степента, в която социалният натиск върху определен човек от страна на мнозинството може да му повлияе да прояви конформизъм.

В експеримента са включени 50 студенти, на които се казва, че ще участват в тест на зрението. Всеки от тях влиза заедно с други 7 души в стаята, в която се провежда изследването. Показва им се поредица от общо 18 карти като тази по-долу, а задачата им е да преценят коя от номерираните линии е със същата дължина като тази вляво и да кажат на глас кой отговор смятат за верен.

Това, което участниците не знаят, е, че другите 7 души в стаята са сътрудници на експериментатора и задачата им е на 12 от картите да дадат един и същ грешен отговор, за който са се договорили предварително. Верният отговор винаги е очевиден и реалният участник казва отговора си последен.

Аш преброява колко пъти всеки участник се съгласява с мнението на мнозинството. Резултатите показват, че около 75% от участниците се съгласяват с погрешното мнение на групата поне веднъж, а 25% не проявили конформизъм нито веднъж.

За да може да прецени колко силно е влиянието на групата, Аш включва и контролна група, в която всеки участник влиза в стаята сам и дава отговорите си на същата задача. При тези условия само 1% от участниците дават грешен отговор.

След провеждането на експеримента повечето участници споделят, че не вярвали наистина, че отговорите на групата са верни, но са се съгласили от страх да не им се присмеят или да ги помислят за странни.

Двете основни причини, поради които хората проявяват конформизъм, са, че искат да се впишат в групата и защото смятат, че групата е по-добре информирана.

След провеждането на оригиналното изследване, Аш провежда серия други експерименти, за да провери кои фактори увеличават и кои намаляват проявите на конформизъм. Увеличаването на размера на групата увеличава и конформизма, но до определен момент. Най-високи нива на конформизъм се постигат при група от трима души освен участващия в експеримента и допълнителното увеличение на размера на групата няма влияние. Конформизмът се покачва и когато задачата е по-трудна.

Нещо, което може да понижи конформизма, е липсата на единодушие в групата. Ако има дори един сътрудник на експериментатора, който дава различен отговор, конформизмът спада с 80%. Възможността за даване на отговор, без групата да разбира какъв е той, има подобно влияние. Това е така, защото има по-малко социален натиск и няма страх от отхвърляне от групата.

Важно е да имаме предвид и критиките към експеримента, тъй като множество фактори могат да повлияят поведението. Според някои изследователи резултатите се дължат в някаква степен на особеностите на културата в САЩ през петдесетте години, когато хората се страхували да не бъдат заподозряни в поддържане на комунистически възгледи и се очаквала конформност по отношение на американските ценности. Също така се отбелязва, че тогава от студентите са очаквало да се подчиняват и съгласяват, докато сега ролята им е различна.

Използван източник: https://www.simplypsychology.org/asch-conformity.html 

Share Button

Станфордският затворнически експеримент

Един от най-известните психологически експерименти е проведен в (и чрез създаването на) Станфордския затвор. Целта зад него е да се провери в каква степен хората се подчиняват на ролите на пазачи и затворници в симулация на истински затвор.

През 1973 година Филип Зимбардо провежда експеримента, за да намери отговор на въпроса дали насилието от страна на надзирателите в затворите се дължи на черти на тяхната личност или се дължи по-скоро на средата.

За да провери тези две възможности, Зимбардо превръща мазето на Станфордския университет в „затвор“ и набира доброволци, които да участват. Те били случайно разпределени в ролите на затворници или пазачи. Пазачите работели на смени, а затворниците били настанени по трима в стая. Направен бил и изолатор за затворниците, които нарушавали правилата.

Всеки от затворниците бил арестуван в дома си без предупреждение и бил завеждан в полицейско управление. След като им били взети отпечатъци, направени снимки и досие, били завеждани в „Станфордския затвор“. След пристигане в затвора им били отнети вещите и получили затворнически дрехи и номер, с който се обръщали към тях.

Пазачите били облечени с еднакви униформи и носели свирки на врата си, както и слънчеви очила, за да нямат зрителен контакт със затворниците. Те били инструктирани да правят всичко, което смятали за нужно, за да запазят реда в затвора и уважението на затворниците. Имали забрана да използват насилие.

Ролята на Зимбардо била да наблюдава поведението на двете групи участници и да е директор на затвора.

Налагане на авторитет

В рамките на часове след започването на експеримента някои от пазачите започнали да тормозят затворниците – будели ги през нощта и ги броели по номера. От своя страна затворниците също започнали бързо да влизат в ролята си – давали информация на пазачите за други затворници, да приемат правилата много сериозно и някои взимали страната на пазачите срещу други затворници, които не ги спазвали.

Наказания

Пазачите обиждали затворниците, давали им безсмислени задачи и ги наказвали да правят лицеви опори. Един от пазачите дори стъпвал на гърбовете на затворниците, докато изпълнявали наказанието или карал други затворници да сядат на гърбовете им.

Борба за независимост

Едва на сутринта на втория ден пазачите били изненадани от избухване на бунт. Затворниците премахнали номерата си и се барикадирали в килиите като опрели леглата си на вратата. Пазачите си отмъстили като използвали пожарогасител, за да накарат затворниците да се отдалечат от вратите. След това влезли в килиите и взели дрехите и леглата на затворниците. Водачите на бунта били отведени в изолатора и след това пазачите започнали да заплашват и тормозят затворниците.

Специални привилегии

Една от килиите била определена за привилегированите затворници, които участвали най-малко в бунта. Те получили обратно дрехите и леглата си и им било позволено да измият косите и зъбите си. Също така те получили специална храна в присъствието на другите затворници, на които не било разрешено да ядат. Целта била да се наруши солидарността между затворниците.

Последици от бунта

През следващите няколко дни пазачите ставали все по-агресивни и асертивни, а затворниците се подчинявали все повече. Затворниците били все по-зависими от пазачите и се опитвали да намерят начин да им угодят, като например им давали информация за други затворници.

Прекратяване на експеримента

Зимбардо имал намерения експериментът да продължи две седмици, но се наложило да бъде прекратен на шестия ден. Преди това някои от затворниците имали остри емоционални реакции – имали дезорганизирано мислене, изпадали в неудържим гняв или плач. Кристина Маслаш, психолог с докторска степен от Станфорд, интервюирала участниците и когато разбрала за насилието, изказала своето възражение.

Резултатите от експеримента показват, че хората се подчиняват на социалните роли, които се очаква да изпълняват, особено ако те са силно стериотипизирани. Освен това, затворническата среда изглежда провокира насилие от страна на пазачите, тъй като никой от тях не е демострирал садистични тенденции преди експеримента.

Според Зимбардо два процеса могат да обяснят подчинението на затворниците. Деиндивидуализацията може да обясни поведението на участниците и особено на пазачите. Това е състояние, в което човек е толкова потопен в нормите на групата, че губи усещането си за идентичност и лична отговорност. Пазачите може да са били толкова садистични, защото са имали усещането, че това, което правят, зависи от тях самите – а е било групова норма. От друга страна, заучената безпомощност би могла да обясни подчинението на затворниците. Те научили, че каквото и да правят има малък ефект върху случващото се с тях. Във фалшивия затвор непредвидимите решения на пазачите довело до това затворниците да се откажат да реагират.

Станфордският затворнически експеримент е известен не само като едно от най-впечатляващите изследвания, но и като едно от най-неетичните. Негова силна страна е, че променя управлението на затворите в САЩ. Една от промените е, че непълнолетните, обвинени във федерални престъпления, вече не се държат заедно със затворници в зряла възраст поради риска от насилия спрямо тях. Друг положителен резултат от изследването е, че след провеждането му официално се въвеждат етични насоки от Американската психологична асоциация. Сега изследванията трябва да бъдат одобрени от етичен комитет преди да бъдат проведени.

Източник: https://www.simplypsychology.org/zimbardo.html 

Share Button

Привързаност: как избираме партньора си?

В предишните две части на статията обсъдихме основните твърдения в теорията на Боулби за привързаността, приносът на Мери Ейнсуърт за изследването на различните стилове на привързаност и по какъв начин тя влияе на цялостното развитие на личността. Сега ще обърнем малко повече внимание на това как стилът ни на привързаност влияе на избора ни на романтичен партньор.

Стилове на привързаност в зряла възраст

Стиловете на хората в зряла възраст се описват по начин, подобен на този за детска възраст. Но все пак има някои различия. Бартоломю и Хоровиц разграничават четири стила на привързаност в зависимост от два критерия: тревожност и избягване. Тревожността касае степента, в която хората се тревожат, че ще бъдат изоставени или отхвърлени. Избягването се отнася до степента, в която човек ограничава интимността с другите.

Сигурният стил се характеризира с ниска тревожност и ниска степен на избягване. Тези хора има положителен модел на себе си като заслужаващи любов и положителен модел за другите като като цяло приемащи и откликващи. Прекалено ангажираният стил се характеризира с висока тревожност и ниско избягване. Човек с такъв стил има негативен модел за себе си като незаслужаващ любов и е ангажиран с нуждата си  за приемане от другите, които оценява положително. Заради негативния модел за себе си той или тя очаква да бъде отхвърлен/а от другите и те да се държат дистантно. Отхвърлящият избягващ стил се характеризира с ниска тревожност и  високо избягване, което се демонстрира от дискомфорт при интимност и близост във взаимоотношенията. Тези хора имат положителен модел за себе си като заслужаващи любов, но оценяват другите като вкопчващи се, изискващи и зависими. Последният стил е страхуващ се избягващ и се характеризира с високи степени на тревожност и избягване. Хора с такъв стил имат негативни модели за себе си и другите. Те желаят близост, но се страхуват от отхвърляне и поради това поддържат дистанция, за да се защитят.

За да отговорят на въпроса какви партньори избираме според стила на привързаност, Холмс и Джонсън правят преглед на множество изследвания в сферата. Те обсъждат основните хипотези и доказатествата в тяхна подкрепа.

Хипотеза за подобието

Според тази хипотеза хората предпочитат партньори със стил на привързаност, подобен на техния. По този начин тези с избягващ стил би трябвало да са привлечени от партньори също с избягващ стил например. Тази хипотеза може да се разбере чрез приложение на теорията за подсилване на аза, според която хората имат силно желание за положителна обратна връзка от другите, което подсилва техния аз образ. Следователно намирането на партньор с подобен стил на привързаност, тоест подобни желани нива на интимност и независимост, би осигурило положителна обратна връзка, тъй като и двамата биха отговаряли положително на привързаността на другия.

Хипотеза за допълването

Според тази хипотеза предпочитанията са базирани на това колко добре партньорите потвърждават свързани с привързаността очаквания. Прекалено ангажираните би трябвало да са привлечени от партньори с отбягващ стил, защото това потвърждава тяхното негативно очакване, че другите са дистантни, а отбягващите би трябвало да избират прекалено ангажирани партньори, които потвърждават очакването им, че другите са прилепчиви и зависими. Въпреки че идеята, че хората са привлечени от партньори, които потвърждават негативните им очаквания, може да е контраинтуитивна, подкрепа за нея може да има от теорията за консистентността на аза. Според нея хората имат силно желание да поддържат предвидима социална реалност и чрез взаимодействието с други, които пасват на дълго поддържаните очаквания, това позволява поддържането на консистентен аз образ.

Хипотеза за сигурност на привързаността

Според тази хипотеза всички без значение на стила си на привързаност предпочитат сигурни партньори пред всички останали, тъй като те предлагат най-добра възможност за усещане за сигурност и следователно най-добър потенциал за формиране на емоционална връзка. Също така хората дават приоритет на целта за усещането за сигурност пред очакванията им за връзката. По тази логика партньорите със сигурен стил са най-предпочитани, след това – прекалено ангажираните и накрая избягващите. Този ред на предпочитание при несигурните стилове се обяснява с това, че прекалено ангажираните партньори са по-грижовни, демонстрират повече близост във връзката в сравнение с избягващите, които отбягват и имат по-негативни вярвания за другите, което затруднява формирането на емоционална близост.

Как избираме партньорите си?

Изследванията в областта проверяват предпочитанията към партньорите по два подхода. Първият е изследване на привличането, в което участниците получават описания на хипотетични партньори и оценяват в каква степен са привлечени от тях. Вторият подход е изследване на реални двойки чрез оценяване на стиловете на привързаност на партньорите. Изследвания, които използват и двата подхода, показват, че хората със сигурен стил предпочитат партньори също със сигурен стил. Това откритие, обаче, може да подкрепи и трите хипотези.

Резултатите за хора с някой от несигурните стилове на привързаност (прекалено ангажиран или двата отбягващи) са противоречиви – някои изследвания подкрепят хипотезата за допълването, а други – тази за сигурността на връзката. Отговорът се крие в това как точно се изследва предпочитанието към партньорите.

От прегледа на литературата изглежда, че при избор между хипотетични партньори, хората като цяло демонстрират предпочитание на базата на подобието и сигурността на връзката, но по отношение на това с какви партньори поддържат реална връзка, предпочитанието изглежда се базира на допълването. Тоест, когато избираме хипотетични партньори предпочитаме такива със същия стил като нашия или пък предпочитаме такива със сигурна привързаност на първо място, след това прекалено ангажирани и накрая избягващи. Когато става въпрос за реални връзки, обаче, изглежда, че избираме тези, които отговарят на работните ни модели. С други думи, потвърждават вярванията ни за себе си и другите.

Използвана литература: http://citeseerx.ist.psu.edu/viewdoc/download?doi=10.1.1.518.2364&rep=rep1&type=pdf

Share Button

Привързаност и развитие на личността

Какво влияние има стилът на привързаност върху детското развитие и какви са причините той да има голямо значение за формирането на личността? Джон Боулби дава отговори на тези въпроси в книгата „A secure base: Parent-child attachment and healthy human development“ (Сигурна база: привързаност между родител и дете и здраво развитие на човека“).

Първостепенното значение на интимните емоционални връзки

Теорията на привързаността разглежда тенденцията за създаване на интимни емоционални връзки към определени индивиди като основен компонент на човешката природа. По време на детството връзките са с родителите, на които се разчита за защита, утеха и подкрепа. По време на здравото юношество и зрялата възраст тези връзки остават, но са допълнени от нови. Привързаността има ключова функция за оцеляването – защита. Отначало единственият начин за комунникация между майката и детето е през емоционалната експресия и съпровождащото я поведение. Въпреки че по-късно е допълнена от речта, емоционалната комуникация остава основна черта на интимните взаимоотношения през целия живот.

Възможността за създаване на интимни емоционални връзки с други хора понякога в ролята на търсещ грижи или полагащ такива се разглежда като основна черта на ефективното функциониране на личността и психичното здраве.

Търсенето на грижи като правило се проявява от по-слаб и по-неопитен индивид към някого, който изглежда по-силен или мъдър. Детето или зрелия човек в ролята на търсещ грижи се държи близо до този, който осигурява грижите, като степента на близост или достъпност зависи от условията. Даването или полагането на грижи се разглежда по същия начин – като основен компонент на човешката природа.

Стилове на привързаност и условия, които определят развитието им.

Стилът на привързаност, който индивидът развива по време на детството и юношеството си е дълбоко повлиян от начина, по който родителите или други родителски фигури се отнасят с него.

Боулби подчертава, че е важно да се има предвид какво е довело до това майката да формира стила си на майчинство. Голямо влияние има количеството на емоционална подкрепа или липсата ѝ, която самата тя получава по това време. Друг фактор е каква майка е имала самата тя.

Мери Ейнсуърт и колегите ѝ идентифицират три основни стила на привързаност.

Устойчивост на стиловете

Изследвания показват, че всеки развит стил на привързаност има тенденцията да се запазва. Една причина за това е, че родителят третира детето си по един и същ начин. Друга причина е, че всеки стил се самоподдържа. Така детето със сигурна привързаност е по-щастливо и за него е по-лесно родителите да се грижат, изисква по-малко от дете с несигурна привързаност. Децата с несигурен амбивалентен стил се вкопчват, хленчат, докато тези с несигурна избягваща привързаност пазят дистанция и са предразположени да тормозят други деца. И в двата последни случая е вероятно поведението на детето да предизвика неблагоприятен отговор от родителя и така се развива порочен кръг.

И все пак доказатества показват, че през първите две или три години стилът на привързаност е функция на взаимоотношенията между детето и майката или детето и бащата и ако родителят третира детето по различен начин, стилът се изменя според промяната. С порастването на детето привързаността става все повече функция на самото дете, което означава, че то я налага върху нови взаимоотношения – с учители, приемна майка, терапевт.

Този процес на интернализация е подкрепен от изследване, което показва, че стилът на привързаност, оценен на 12 месеца е прогностичен фактор за поведението на детето в група в детската градина в отсъствие на майката три и половина години по-късно.

Децата със сигурна привързаност на 12 месеца по-късно са описвани от служителите в детската градина като кооперативни, популярни сред другите деца, устойчиви и изобретателни. Тези с несигурна избягваща привързаност са описвани като емоционално изолирани, враждебни или антисоциални и, парадоксално,  търсещи прекалено много внимание. Децата с несигурен резистентен стил са описвани също като прекалено търсещи внимание и или напрегнати, импулсивни и лесно фрустриращи се или като пасивни и безпомощни.

Репертоарът от поведения на децата, насочени към родителите нараства с течение на времето. Според Боулби стиловете на привързаност могат лесно да се различават от специалисти и при 6-годишни деца. Децата на 6 със сигурна привързаност се държат спокойно и приятелски с родителите си, лесно осъществяват близост с тях и разговорите им текат гладко. Децата с несигурна резистентна привързаност показват смесица от несигурност, включително тъга и страх, интимност, сменяща се с враждебност, която може да прикрита или явна. В някои случаи поведението на детето изглежда изкуствено. Децата с несигурна избягваща привързаност имат тенденция тихо да спазват дистанция от родителя. Поздравите са кратки и формални, темите на разговорите не са лични. Детето си играе с играчки или е заето с друга дейност и игнорира или отхвърля инициативите на родителя.

Теория за интернализацията

За да се обясни тенденцията моделите на привързаност да стават все повече част от самото дете, теорията на привързаността създава концепцията за работните модели на аз-а и на родителите. Работните модели на майката и нейните начини за комуникация и поведение към детето и сравнителен модел на бащата, заедно с моделите на самото дете в интеракцията с всеки от родителите се построяват от детето по време на първите няколко години от живота. Смята се, че те скоро се стабилизират като влиятелни когнитивни структури. Формите, които приемат, са базирани на опита от всекидневните интеракции на детето с родителите. Моделът за себе си отразява и образите, които родителите имат за детето, които са комуникирани не само чрез начина, по който са го третирали, но и чрез това, което са казвали за него. Тези модели след това управляват как детето се чувства по отношение на всеки родител и себе си, как очаква всеки от тях да се отнася към него и как планира собственото си поведение към тях. Също така моделите управляват и страховете и желанията в мечтите.

Тези модели за родителите и себе си в интеракция имат тенденция да са стабилни и действат на несъзнателно ниво. С порастването родителите на дете със сигурна привързаност започват да се отнасят по различен начин с него и се осъществява постепенно обновяване на моделите. Това означава, че въпреки че има забавяне настоящите работни модели продължават да са относително добри симулации на себе си и родителите в интеракция. При децата с несигурна привързаност постепенното обновяване на моделите е в някаква степен възпрепятствано. Това означава, че моделите на интеракция, към които моделите водят, остават в повече или по-малко некоригиран и непроменен вид дори когато индивидът в по-късния си живот взаимодейства с хора, които се отнасят с него по различен начин в сравнение с родителите му.

Използвана литература: Bowlby, J. (1988). A secure base: Parent-child attachment and healthy human development. New York, NY, US: Basic Books.

Share Button

Любовта е…

„Какъв късметлия съм щом имам нещо, което прави сбогуването толкова трудно.“ Мечо Пух

Наближава Свети Валентин – празникът на любовта и като че ли светът отново се подготвя да изригне в океан от любов и да се зарие в плюшени сърчица, шоколадови бонбони и всички онези захаросани неща. Празнуваме Любовта.

История

Странно, защото ако в исторически план трябва да проследим началото на този празник, ще видим, че всъщност нищо любовно няма в него – на тази дата, 3 века преди Христа, римският император Клавдий II е екзекутирал двама мъже с името Валентин, като по-късно Католическата църква почита смъртта им именно с празника на Св. Валентин. На тази дата се правят жертвоприношения (убиват се коза и куче) в името на плодородието. Няма да преразказвам подробно. Ако някой има интерес, може да прочете повече ето тук: https://www.psychologytoday.com/blog/happiness-is-state-mind/201802/valentines-day-the-real-truth-behind-the-hearts-and-candy .

Интересното е, че изхождайки от историческото начало на празника, бихме могли да кажем, че като че ли любовта се асоциира и свързва с мъчение, страдание, жертвоприношение. И в някаква степен с плодородието. Може би това е част от съдържанието на смисъла на думата „любов“.

Факт е – любовта има много лица.

Гърците за любовта

Така например гърците са определили седем типа любов на базата на самопознанието и мъдростта: Eros – олицетворява идеята за сексуалната страст и желание и онези аспекти на любовта, които са свързани по-скоро с егоизма, с личната пристрастеност и физическото удоволствие; Philia – приятелската, платонична любов, изключваща физическото привличане; Storge – естествена форма на привързаност, свързана с родството и познанието; Ludus – онази форма на любов, свързана с началните етапи на влюбването, с флирта и трепетите около динамиката на взаимоотношенията; Mania обсесивната любов, тази, която те докарва до лудост; Pragma – онази любов, към която се стремим в романтичните си взаимоотношения и в приятелствата, трайната, устойчива любов, „узряла“ с времето и преодоляла времеви и пространствени ограничения; Philautia – една от най-важните форми на любов, която е пряко свързана с това как обичаме и другите, а именно – любовта към нас самите, грижата за нас самите; Agape – според гърците това е най-висшата форма на любов – безусловната любов, която обича въпреки всичко, която не изисква, не очаква и не съди, която е безгранична и даваща.

Любови, които не могат да бъдат дефинирани като по-добри или по-лоши, като правилни или не, но такива, които се изпитват, може би на различни етапи от живота и към различни обекти. Такива, които понякога не могат да се обяснят, а просто се преживяват.

– Как се пише любов? – попита Прасчо.

– Тя не се пише, тя се чувства… – отвърна Пух.

Може ли човек да живее без любов? Вероятно може, но въпросът е как точно живее тогава. Ако си припомним пирамидата на Маслоу с потребностите, любовта е една от необходимите такива, тази, която стои на върха, една от висшите потребности.

В днешно време темата за любовта като че ли се превръща в клише. Може би именно затова всички онези неща, свързани с празника, често биват посрещани с иронична усмивка и бурно недоволство. Защо ли? Може би защото любовта е нещо много интимно, нещо съкровено, чието афиширане сякаш осквернява идеята за това.

Ако изходим от разбиранията на древните гърци, описани по-горе, любовта е безусловна и неизискваща, тиха и постоянна. До колко обаче това е възможно? С Марина си говорихме, че като че ли това е доста непосилно, дори ако приемем идеята, че човек е достигнал високо ниво на себепознаване и себеприемане и успява да преодолее ограниченията, обусловени от идеализираните образи и мечтата за съвършенство. Като че ли безусловната любов не предполага очаквания към другия. Възможно ли е това? Възможно ли е да се живее без очаквания, особено по посока на тези, в които се инвестират толкова много емоции и енергия. Не е ли всъщност 14 февруари едно голямо очакване на всички, които празнуват този ден? Не очакват ли празнуващите да чуят „Обичам те“ в този ден? Да получат „засвидетелстване“, да получат по-специална грижа‚ израз на любовта?  Прави ли това любовта им по-малко истинска и по-малко чиста?

Любов и нужди

Може би важното по отношение на разбирането на любовта е свързано с това с какви нужди влиза човек в това чувство – дали е по-важно да даде грижа или да бъде обгрижен; да получи подкрепа или да даде такава; да се довери или да му се доверят. Вероятно това определя и очакванията и нагласите. Ако нуждата е да даваш, вместо да получаваш, като че ли тогава идеята за безусловност звучи доста по-близо. И обратното – ако нуждата е по-скоро да получаваш, като че ли очакванията са доста по-големи.

Едва ли е лесно да се чака един специален ден, за да изразим това, което чувстваме. Утре няма да е 14-ти – по-малко ли ще обичате другия или ще спрете да обичате? Любовта е тиха – нея я има всеки ден, всяка минута. Понякога не е необходимо да правим каквото и да е, за да я дарим на другия – понякога един поглед, една усмивка носят много повече любов, отколкото каквото и да е друго.

Като че ли проблемът на съвременния човек обаче е по-скоро свързан с това, че не знае как да изразява любовта си или по-скоро по някакъв начин се притеснява и страхува да го направи или да се потопи изцяло в това усещане (и именно поради тази причина не успява да стигне до висшата ѝ форма). Промяната на ценностите и въобще отчуждението като цяло може би са част от проблема. Разбира се, това не означава, че едно време хората не са имали проблеми в това отношение, но като че ли съвременният човек е много по-крехък в това, сякаш себеразкриването и отхвърлянето се превръщат в основни страхове, които диктуват избора на типа любов, сякаш често са спирачка за пълно „потапяне“.

Не са рядкост и ситуациите, в които забързаното ежедневие като че ли превръща  обекта/обектите на любов в даденост. Може би в някаква степен празници от рода на Свети Валентин са именно за това – да нарушат рутината, да подсетят. Разбира се, отново става въпрос за мироглед и разбиране.

Във всеки случай е важно да знаем, че любовта е преживяване, което учи на много и дава много. Дали на 14-ти февруари или не, е хубаво да си припомняме какво влагаме ние в нашата любов и какво получаваме, защото като всяко нещо и любовта се нуждае от грижа, иначе заплашва да се превърне в отровна любов.

Share Button

Привързаност: как се свързваме с другите?

Теорията за привързаността е дело на Джон Боулби и Мери Ейнсуърт. Те слагат акцент върху качеството на връзката между майката и детето като важен фактор за развитието на детето, вярванията му за себе си, другите и света.

Връзката между майката или основния грижещ се и детето е двупосочна – от страна на бебето има поведение на привързаност, което цели да привлече вниманието на околните и да ги задържи до себе си. Примери за такива поведения са сученето, хващането, плачът, усмивките. Те са вродени и чрез тях бебето задържа присъствието на другите. Другият компонент на връзката са реакциите на майката – тя улавя сигналите на бебето и им откликва, грижи се.

Разбира се връзката между майката и детето се развива във времето. Отначало реакциите на бебето са еднакви към всички хора като постепенно от около шестия месец привързаността към един определен човек се засилва заедно с тревогата при липсата му. Обикновено този предпочитан човек е майката, или основният грижещ се. Ако грижещият се умее да разпознава сигналите на детето и да им откликва по достатъчно добър начин, той или тя може да служи като „сигурна база“. С този термин се означава това, че грижещият се осигурява достъп до средата и намалява тревожността на детето в неговото изследване на заобикалящия го свят.

Стилове на привързаност

Мери Ейнсуърт създава специфична техника за изследване на привързаността при малки деца – от една до две години. Тя се казва „странна ситуация“ и позволява да се анализира връзката между майката и детето чрез наблюдение.

Ситуацията действително е странна – майката и детето са в непозната обстановка заедно, след това непознат човек се присъединява към тях, майката излиза, след малко се връща, а непознатият излиза. След малко майката излиза и детето остава само, след това влиза непознатият, а след още малко майката се връща, а непознатият излиза. Тази объркваща последователност се състои от 8 етапа по три минути, в които изследователите могат да наблюдават няколко поведения на детето към майката: близостта и търсенето на контакт, поддържането на контакта, избягването на контакт и близост, съпротивление към контакта и успокоенията на майката. Освен това се наблюдават и вече споменатото изследване на средата, търсенето на майката и емоционалните реакции на детето по време на различните етапи. Ето как се провежда техниката:

 

През 1970 година с помощта на странната ситуация Ейнсуърт идентифицира 3 стила на привързаност.

Сигурна привързаност

Когато майката напусне стаята децата с този стил се разстройват, избягват непознатия човек, когато са сами с него, но се държат приятелски, когато и майката присъства. Посрещат майка си с радост, когато тя се върне и я използват като сигурна база, за да изследват средата.

Този вид привързаност се формира, ако майката е сензитивна, бързо реагира на детските сигнали и отговаря по подходящ начин на нуждите им. Тези деца се чувстват уверени, че майката ще посрещне техните нужди и я търсят, когато се разстроят. Майката лесно може да ги успокои. Според Боулби хората със сигурен стил на привързаност развиват модел на фигурите на привързаност като достъпни, отговарящи и помагащи.

Избягваща привързаност

Не показват признаци на дистрес, когато майката излезе, нямат различно отношение към непознатия. Тези деца показват слаб интерес, когато майката се върне и могат да бъдат успокоени еднакво добре от майката и непознатия. Децата не използват майката като сигурна база и изследват околния свят веднага без нейната защита. Тези деца изглеждат много независими и могат да стоят сами, което често се посреща с одобрение.

За този стил на привързаност е характерно, че децата не търсят утеха от грижещия се, когато са разстроени. Според Ейнсуърт е вероятно да се формира, когато майката не е чувствителна и отхвърля или игнорира нуждите на детето.

Амбивалентна привързаност

Децата с този стил на привързаност реагират със силен дистрес, когато майката напусне стаята, избягват непознатия и се страхуват от него. При завръщането на майката се доближават до нея, но се противопоставят на контакта, опитват се да я отблъснат. Тези деца плачат повече и изследват средата по-малко от другите два стила.

За този стил е характерно амбивалентно поведение към майката – често има прилепчиво и зависимо поведение, но и отхвърляне на майката при взаимодействие с нея. Детето не формира усещане за сигурност и следователно му е трудно да се отдалечи от майката, за да изследва средата. Също така, когато се разстрои, е много трудно да бъде утешено и не се успокоява от взаимодействието с майката.Този вид привързаност се формира, когато майката е непоследователна и непредвидима и детето не е сигурно, че тя ще е до него при нужда.

Качеството на връзката с основния грижещ се и стиловете на привързаност в ранното детство имат отражение върху формирането и развитието на личността. Повече за това очаквайте във втората част на статията.

Използвани източници: https://www.simplypsychology.org/mary-ainsworth.html

Share Button

Пет неща, които хората с нарцистични и психопатни черти правят в разговор

Хората с психопатни или нарцистични черти често използват фалшиви маски, за да взаимодействат с другите, понякога нагаждайки ги, за да изглеждат сякаш споделят интересите на своите жертви. От обикновени разговори до бомбастични речи, всичко е възможност за изработване на маска и за тестване, доминиране и дори навреждане на неподозиращи слушатели.

За щастие има знаци в разговора, които посочват тази екстремна двойственост: вниманието на човека към теб е твърде интензивно; много рано прави себеразкрития. Тези тактики може да изглеждат като противоречащи си (не задава никакви въпроси или задава твърде много отворени въпроси). Но в контекста може да се разбере необичайният начин на водене на разговор на хората с високи стойности на психопатия.

  1. Доверява ти се веднага

Той е предаден от жена си, която е взела всичко, но е успял да си възвърне богатството. Той работи за Държавна сигурност: сега не може да каже какво прави, но ще разбереш от медиите тази година. Да, женен е, но само защото жена му е много нестабилна; тя би се разпаднала, ако той я напусне. Каквото и да споделя, го прави преди да е разбрал дали може да ти има доверие. И това включва теми, по които е уязвим или силен, напълно прозрачен или мистериозен като филмова звезда.

Какво се случва: пълното себеразкритие е опит да спечели симпатия или да създаде изкуствена близост. Неговата включеност във важни събития зад кулисите цели да впечатли. Колкото по-бързо се свържеш с него или се увлечеш, толкова по-бързо може да започне следващата фаза от манипулацията. Какъвто и да е контекстът, ясен знак е преждевременният тайминг. Тези хора правят разкрития преди да се е създала интимност – може би дори в рамките на минути след запознанството.

  1. Повтаря „конфиденциална“ информация, която вече е споделил с теб

Историите за жената, която е взела богатството му или свръх секретния договор с правителството може да се повтарят по същия или почти същия начин в отделните срещи с този човек. Разбира се, всички имаме истории, които пораждат въртене на очите на тези, които са ги чували много пъти. Така че внимавайте каква е същността на информацията, която се повтаря.

Какво се случва: ако се повтаря информация, която служи на егоистичните интереси на човека или за възвеличаване на себе си, той сигурно използва сценарий, за който е забравил, че вече е изпълнил с теб. Психопатите са особено убедителни на повърхностно ниво, лъжливостта е техният основен език. Понякога те лъжат без ясна причина освен собственото си забавление. Но те също така лъжат, за да прокарват определени идеи и интереси и тогава е най-вероятно автоматично да казват измислени истории по сценарий. Хората са взаимозаменяеми в очите на психопатите и нарцисистите – едноизмерни същества, от които те не се интересуват наистина, и затова за тях може да е трудно да запомнят какво са казали и на кого.

  1. Не задава никакви лични въпроси или пита много конкретни неща

Може да приключиш социална интеракция или среща и да осъзнаеш, че не си бил попитан нищо за себе си, въпреки че си научил много за човека отсреща. Внимавай каква е степента на информационната асиметрия: той разкрива ли огромно количество, без да пита или да очаква ти да направиш същото?

Какво се случва: ако не ти се зададат никакви въпроси и не се изрази никакъв интерес, значи споделянето на сценария е единствената цел на срещата. Ако задава много въпроси, но преминава бързо от един към друг, вместо да позволява разговорът да тече естествено, той може да търси информация, включително такава, която може да използва, за да разбере къде си уязвим. Когато говори с нова мишена, психопатът често опитва да извлече информация за стресиращи събития или житейски проблеми, за да може да спредложи услуга и помощ. Това, разбира се, е опит да спечели доверието ти.

  1. Моли за специални услуги

Моленето за специални услуги е диагностичен критерий в DSM-V за нарцистично личностово разстройство – толкова често се среща. Докато повечето хора молят за услуги от истинска нужда да изградят интимност, за нарцисистите и психопатите е по-вероятно да го направят, защото чувстват, че другите им дължат времето и усилията си. Те могат буквално да използват термина „специален“, за да изразят идеята, че ти всъщност получаваш привилегия, която те благоволяват да отстъпят.

Какво се случва: тези молби могат да обслужват различни цели: все пак тези с психопатни или нарцистични черти търсят полза и се възвеличават. Те може просто да те виждат като някой, когото могат да използват за удовлетворяване на техните належащи нужди. Те могат да целят създаване на динамика, в която осъзнаваш подчинеността си. Съгласието ти с молба, колкото и да е малка, може да е тест. Минаваш го, ако изразиш желание да си контролиран или манипулиран. Очаквай повече и ескалиращи молби, мотивирани или от Макиавелианска полза или защото такива действия ще те приближат още повече до него. С нарастването на интимността психопатът може да се фиксира върху мишена, която изпълнява молбите му като тест на волята.

  1. Прави странни твърдения за теб

Странни твърдения могат да звучат като предположения, позитивни или негативни. Ти говориш за семейството ти и той може да каже: „Сигурно е трудно да си най-умният човек в стаята.“ Това не се връзва – ти не си казал, че си умен, нито си се характеризирал във връзка със семейството си. Подобно вметване не е с цел само да те ласкае, а и пасивно-агресивно да обиди семейството ти.

Какво се случва: психопатите и нарцисистите може да не са единствените, които правят хапливи забележки. Но когато тези твърдения се правят от хора, които иначе не изглеждат груби или недосетливи, това могат да са целенасочени опити да те дестабилизират. Това може също да е тест, за да провери дали ще се отстоиш или ще се опиташ да спечелиш одобрението му, което може да изглежда загубено след остра забележка. Неочакваните жестоки твърдения могат да сигнализират за нарочно или нецеленасочено падане на маската.

Неприятните забележки могат да са всичко от вече обсъденото: хората с нарцистични или психопатни черти обичат да държат другите в състояние на неяснота, това увеличава силата им. Основната нагласа на психопата към другите е на презрение. Този човек не те харесва и всъщност ти се присмива вътрешно по време на разговора. Невъзпитаните забележки са само първият сигнал. След това ще идват по-бързо и ще са по-яростни.

Невербални знаци

Тези, които са общували с психопати или нарцисисти често си спомнят, че отначало са имали чувство, че нещо не е наред, но не са му обърнали внимание. Някои казват, че са се чувствали дискомфортно или са усетили студенина в човека, но са пренебрегнали това, защото са искали да го харесват или са били поласкани от вниманието му.

Нито перфектно изработена маска, нито най-очарователният остроумен отговор могат напълно да прикрият липса на емпатия, което е основна характеристика на психопатията и нарцисизмът. Човек не може напълно да покаже нещо, в което няма опит, дори ако казва и прави „правилните неща“. Така че докато съзнателно се фокусираш върху твърденията на човека и стила му на разговор, твоето несъзнавано регистрира възможни несъответствия между държанието на човека и неговите скрити чувства. Обръщай внимание на двата потока информация, ако подозираш, че си в присъствието на човек, който иска да те манипулира или който не прилича на образа, който създава в разговора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/brainstorm/201712/5-things-psychopaths-and-narcissists-do-in-conversation

Share Button

12 съвета за по-добър сън

Липсата на сън има специфични ефекти. Когато не сме спали достатъчно, нашетo внимание се влошава, което затруднява приема на информация. Без достатъчно сън и почивка пренатоварените неврони не могат да координират постъпващата информация и губим способността си да извличаме вече научени неща от паметта си.

В допълнение към това нашата интерпретация на събития може да бъде повлияна. Губим способността си да взимаме добри решения, защото не можем точно да оценим ситуацията, да планираме и да изберем подходящото поведение. Преценката се влошава.

Хроничната умора до степен на изтощение означава, че става по-малко вероятно да се справяме добре. Невроните не предават сигнали оптимално, мускулите не са си отпочинали и органите не са синхронизирани. Влошаването на вниманието от сънна депривация може да доведе до инциденти и наранявания.

Некачественият сън и сънната депривация влияят негативно на настроението, което има последствия за ученето. Промените в настроението засягат способността ни да запомняме нова информация и да си я спомняме. Въпреки че хроничната сънна депривация засяга различни хора по множество начини, е ясно, че добрата почивка през нощта има силно влияние върху ученето и паметта.

12 прости съвета за подобряване на съня

  • Избягвайте кофеин, алкохол, никотин и други вещества, които влияят на съня

Кофеинът е стимулант, който може да ви държи будни и се съдържа в кафето, чая, шоколада, колата и в някои болкоуспокояващи. Така че го избягвайте от 4 до 6 часа преди сън. Пушачите също е добре да се въздържат от употреба на тютюневи изделия преди лягане.

Въпреки че алкохолът може да помогне за заспиване, след няколко часа действа като стимулант, увеличава броя на събужданията и намалява качеството на съня през нощта. Добре е консумацията на алкохол да се ограничи до едно-две питиета на ден или по-малко и да се избягва пиенето три часа преди сън.

  • Превърнете спалнята си в среда, която подпомага заспиването

Тиха, тъмна и хладна среда може да подпомогне здравия сън. Намалете шума, използвайте тежки завеси, щори или маска за очите, за да блокирате светлината, която е сигнал за мозъка, че е време да се събуди. Дръжте температурата приятно хладна и осигурете добра вентилация на стаята. Уверете се, че разполагате с удобен матрак и възглавница. Ако домашният ви любимец ви буди през нощта, обмислете дали да не го държите извън спалнята.

Може да е от полза да ограничите дейностите си в спалнята до сън и секс. Ако държите компютъра, телевизора и работните си материали извън спалнята, това ще засили асоциацията между стаята и спането.

  • Създайте успокояващ ритуал преди сън

Улеснете заспиването с период от около час за успокояващи дейности. Вземете си душ (повишението и след това спадът на телесната температура улеснява заспиването), четете книга, гледайте телевизия или практикувайте релаксиращи упражнения. Избягвайте стресиращи, стимулиращи дейности – вършене на работа, обсъждане на емоционални проблеми. Физически и психически стресиращите дейности могат да предизвикат отделяне на кортизол, хормон на стреса, който е свързан с повишение на бдителността. Ако носите проблемите си в леглото, опитайте да ги запишете и да ги оставите настрана.

  • Легнете си, когато сте наистина уморени

Мъченето да заспите само води до фрустрация. Ако не сте заспали 20 минути след като сте си легнали, станете, отидете в друга стая и правете нещо релаксиращо като четене или слушане на музика, докато ви се доспи.

  • Не гледайте часовника

Гледането на часовника в спалнята ви, когато не можете да заспите или се събудите през нощта може да увеличи стреса и заспиването да стане по-трудно. Ако се събудите през нощта и не успеете да заспите до 20 минути, станете и правете нещо отпускащо. Дръжте светлините приглушени, защото ярката светлина стимулира вътрешния часовник. Върнете се в леглото, когато ви се доспи.

  • Използвайте светлината като ваше предимство

Естествената светлина поддържа здравословен ритъм на бодърстване и сън. Пуснете светлината в стаята сутринта и излезте от офиса за почивка на слънце през деня.

  • Поддържайте ритъма на вътрешния си часовник с редовен график

Лягането и ставането по едно и също време на денонощието „настройва“ вътрешния часовник да очаква сън в определено време вечер. Опитайте да спазвате графика си максимално близо през почивните дни, за да избегнете трудно разсънване в понеделник. Събуждането по едно и също време е най-добрият начин за „настройване“ на вътрешния часовник и дори ако не сте спали добре предишната нощ, на следващата нуждата от сън ще ви помогне за по-консолидиран сън.

  • Дремнете рано или въобще не го правете

Много хора си подремват през деня редовно. Но за тези, които имат трудности да заспиват или се будят през нощта, следобедната дрямка може да е една от причините. Това е така, защото дремките през деня намаляват подтика за сън. Ако трябва да дремнете, по-добре да е за кратко и преди 17 ч.

  • Не яжте много на вечеря

Изяждането на една пица в 10 вечерта може да е причина за инсомния. Приключете с вечерята няколко часа преди да си легнете и избягвайте храни, които предизвикват проблеми с храносмилането. Ако огладнявате през нощта, хапвайте храни, които няма да разстроят съня ви.

  • Балансирайте приема на течности

Пийте достатъчно течности вечерта, за да не се събудите от жажда, но не и прекалено много, за да ви се наложи да ходите до тоалетната.

  • Правете упражнения рано

Упражненията могат да ви помогнат да заспите по-бързо и да спите по-добре, ако ги правите в правилното време. Упражненията стимулират тялото да отделя хормона на стреса кортизол, което помага да се активира механизма за бдителност в мозъка. Това е добре, ако не се опитвате да спите. Опитайте да приключите с упражненията поне три часа преди лягане или тренирайте по-рано през деня.

  • Спазвайте препоръките

Някои от тези съвети са по-лесни за включване в режима в сравнение с други. Ако ги спазвате, вашите шансове да постигнете качествен сън ще се увеличат. И все пак не всички проблеми със съня се лекуват толкова лесно и могат да са знак за нарушение на съня като апнея, синдром на движение на крайниците по време на сън, нарколепсия или друг проблем. Ако трудностите ви със съня не се повлияват от добра хигиена на съня, можете да се консултирате с лекар или специалист по съня.

Източник

Share Button

Каква е ролята на съня?

Сънят е нещо, с което всички имаме опит – той заема около една трета от всяко наше денонощие. И все пак това, че е нещо толкова обичайно, не означава, че е просто явление. Според учени от Отдела за медицина на съня на Harvard Medical School сънят, правилното хранене и тренировките са трите ключови аспекта на здравето. Какво го прави толкова важен?

Учените открояват няколко основни теории за основните функции на съня и неговата роля.

Теория за неактивността

Според тази теория липсата на активност през нощта е адаптация за оцеляване чрез избягване на опасностите от организмите, когато биха били особено уязвими. Предполага се, че животни, които са можели да стоят мирни и тихи по време на тези периоди на уязвимост, са имали предимство пред тези, които са били активни. Чрез естествения подбор тази поведенческа стратегия вероятно е еволюирала в това, което сега наричаме сън.

Има прост агрумент срещу тази теория, според който винаги е по-безопасно да си в съзнание, за да можеш да реагираш при спешен случай (дори и ако лежиш неподвижно в тъмното). Следователно не изглежда да има някакво предимство да си в безсъзнание и заспал, ако сигурността е най-важна.

Теория за запазване на енергията

Един от най-силните фактори в естествения подбор е състезанието за и ефективното използване на енергийните ресурси. Според тази теория основната функция на съня е да намали нуждата на индивида от енергия и разхода ѝ по време на части от деня или нощта, особено когато търсенето на храна е най-малко ефективно.

Изследвания показват, че метаболизмът е значително забавен по време на сън (с до 10% при хора и дори повече при други животински видове). Например телесната температура и нуждата от калории намаляват по време на сън. Такива доказателства подкрепят твърдението, че една от основните функции на съня е да помага на организмите да запазят енергийните си ресурси. Много учени смятат, че тази теория е свързана и е част от теорията за неактивността.

Теории за възстановяването

Друго обяснение защо спим е основано на твърдението, че сънят по някакъв начин служи за възстановяване на това, което тялото е изгубило в будно състояние. Сънят представлява възможност за тялото да се „поправи“  и подмлади. През последните години тези идеи са получили подкрепа от емпирични доказателства. Има данни, че важни възстановителни функции на тялото като растеж на мускулите, поправяне на тъкани, синтез на протеини и отделяне на хормон на растежа се осъществяват предимно или изцяло по време на сън.

Други подмладяващи аспекти на съня са специфични за мозъка и когнитивното функциониране. Например, докато сме будни, невроните в мозъка произвеждат аденозин, страничен продукт на дейността на клетките. Натрупването на аденозин в мозъка се счита за фактор, който води до възприемането на умора. Учените мислят, че това натрупване на аденозин в будно състояние може да активира желанието за сън. Докато сме будни, аденозинът се натрупва и нивото му остава високо. По време на сън тялото има възможност да изчисти аденозина от системата и като резултат да се чувстваме по-бодри, когато се събудим.

Теория за пластичността на мозъка

Едно от най-новите и интригуващи обяснения на това защо спим е основано на откритията, че сънят е свързан с промени в структурата и организацията на мозъка. Този феномен, познат като пластичност на мозъка, не е напълно ясен, но връзката му със съня има някои много важни следствия. Става ясно, че сънят играе важна роля за развитието на мозъка при бебета и малки деца. Бебетата спят по около 13-14 часа на денонощие и около половината от това време е прекарвано в REM стадия на съня, фазата, в която се случват повечето сънища. Връзката между съня и пластичността на мозъка при възрастните също се изяснява. Това се вижда в ефекта на съня и сънната депривация върху способността на някои хора да учат и изпълняват различни задачи.

Ученето и съня

Изследвания показват, че сънят помага за ученето и паметта по два отделни начина. Първо – човек, който не е спал, не може да фокусира вниманието си оптимално и следователно не може да учи ефективно. Второ – самият сън има роля за консолидирането на паметта, което е изключително важно за научаването на нова информация.

Въпреки че точните механизми не са известни, ученето и паметта често се описват чрез три функции. Запомнянето се отнася до усвояването на нова информация. Консолидирането означава процеса на стабилизиране на паметта. Извличането се отнася до способността за достъп до информацията съзнателно или несъзнателно, след като е била съхранена.

Всяка от тези стъпки е нужна за добро функциониране на паметта. Запомнянето и извличането се случват само в будно състояние, но изследвания показват, че консолидирането се осъществява по време на сън чрез подсилване на невронните връзки, които формират спомените ни. Въпреки, че няма единодушие как точно сънят прави този процес възможен, много изследователи мислят, че специфичните характеристики на мозъчните вълни по време на различните фази на съня са свързани с формирането на определени видове памет.

Стадии на съня и памет

Учените изследват дали има връзка между консолидирането на различни видове спомени и различните стадии на съня.

Най-ранните проучвания на съня и паметта се фокусират върху декларативната памет, която представлява знанието на фактологична информация, или „какво“ знаем (например коя е столицата на Франция). В едно изследване хора, които са в интензивно обучение по чужд език, имат увеличение на REM съня. Това е стадият, в който най-често се сънува. Учените издигат хипотезата, че този стадий играе основна роля за запомнянето на нов материал. Следващите изследвания подсказват, че REM сънят изглежда е свързан с процесите на декларативната памет, ако информацията е сложна и емоционално заредена, но вероятно не е, ако информацията е проста и емоционално неутрална.

Според изследователи бавновълновият сън, който е дълбок и възстановяващ, също има роля за декларативната памет чрез обработване и консолидиране на новата информация.

Процедурната памет и ролята на съня в нея също са обект на изследване. Този вид памет се отнася до „как“ се извършват определени неща (например каране на колело или свирене на пиано). REM сънят изглежда играе роля за консолидирането на тази памет. Други аспекти на съня също имат роля: моторното учене зависи от количеството по-леки стадии на сън, докато определени видове визуално учене зависят от количеството на дълбокия бавновълнов сън и REM съня.

Източник

Share Button