Хвани ме, ако можеш

Хвани ме, ако можеш – една игра, позната под различни форми: криеница, гоненица и т.н.; една игра, която често играем в живота, макар и под различни модификации; една игра, която често ни кара да се чувстваме неудовлетворени и нещастни дори, да се съмняваме във всеки, всичко и в себе си дори, но от която, като че ли не можем да се откажем или пък, ако го направим, става бавно и трудно.

Сещате ли се кога за последно сте я играли?

Каква е основната цел на играта? Да не бъдеш „прецакан“! Да не бъдеш „хванат“! Задавали ли сте си въпроса защо това е толкова важно? Какво ще се случи, ако ни „хванат“? Защо на хората им е толкова трудно да си признаят? Да направят първата крачка – да кажат, когато са обидени; да споделят, когато са щастливи; да се извинят, когато грешат; да признаят, когато са безпомощни и не могат да се справят? Каква е причината непрекъснато да прехвърляме топката и да очакваме инициативата да дойде от другите? Каква е причината да се крием и криейки се от другите, успяваме ли да се скрием от себе си?

Да не бъдем уязвими – ако ни „хванат“, се показваме такива, каквито сме, а не такива, каквито искаме да ни виждат. Има нещо мистериозно и неизвестно в преследването, в играта на гоненица – отговорността не е в нас, контролът е в бягащия (или поне така си мисли този, който бяга). Гонещият е прекалено зает пък да гони и също рядко си дава сметка какво губи в тази ситуация – прекалено концентриран и запален „да хване другия“. И така до безкрай.

Да си затвърдим вярванията, че няма никой, който да може да ни хване?

Че другите не са такива, каквито искаме и очакваме да са?

Какво се случва много често, ако играете дълго време на гоненица – изморявате се! Ако в началото играта е носела удовлетворение и приятно изживяване, то после като че ли преживяването далеч не е такова. Напротив – освен уморително, става и досадно, неприятно, а усещането за празнота и при двете страни е голямо – да преследваш вятъра, да искаш да могат да те хванат, но всячески да усложняваш нещата.

Май накрая писва. И играта спира. И като че ли няма доволни от ситуацията. Като че ли резултатът е само затвърждаване на основните вярвания и нагласи – „другият не може да ме хване“ и съответно „аз не мога да хвана другия“. Сякаш тази гоненица е едно доста самотно начинание. Като че ли никой не осъзнава, че това да бъде „хванат“ всъщност зависи от него. Може би първо трябва да изчезне преживяването, че всъщност си хванат. Или пък да дойде осъзнаването, че да си хванат не е нещо, което непременно е свързано с неприятни последици и изживявания. Че всъщност трябва да бъдеш „хванат“, за да може да има истинска среща с другия, защото такава би била невъзможна някак си, ако хората са непрекъснато в защитна или нападателна позиция. Няма как да можем да се чуем, да се разберем, да се доверим, ако непрекъснато сме в очакване на нещо лошо.

Ако някога осъзнаете, че сте влезли в тази игра, може би ще е добре да се запитате какво получавате от нея, но, което е още по-важно, да помислите какво всъщност губите. Дали загубите не са повече от печалбите? Дали бягаме от другия или от собствените си страхове и трудности? Можем ли да бъдем номади цял живот? И в крайна сметка – как се чувстваме от това?

Share Button

Личностовите разстройства при токсичните лидери

Пишейки за Харвард Бизнес Ревю, екзекютив коучът Манфред Ф.Р. Кетс де Врайс твърди, че изненадващ процент от лидерите имат някакъв вид личностово разстройство.

Авторът добавя, че психичното здраве на лидерите има директно и основно влияние върху морала и структурата на работната среда. Токсичните лидери създават неблагоприятна работна среда. Нещо повече – особеностите на този тип личности могат да поставят бизнес плана, системите и дори цялата организация в риск.

Повечето лидери биха имали полза от вида себеанализ, фасилитиран от екзекютив коуча, настоява Кетс де Врайс. Дори психично здравите биха могли да покажат някои от отличителните характеристики, отнасящи се към личностовото разстройство. Авторът обяснява как екзекютив коучовете, съчетаващи психотерапия с теория на мениджмънта, могат да помогнат на лидерите да разпознаят капаните на личностовото им функциониране и да развият по-полезни поведенчески модели.

Авторът описва четири от основните личностови разстройства сред мениджърите и съветва как най-добре да се справим с тях.

1. Нарцисистът

Според Кетс де Врайс патологичният нарцисизъм е най-разпространената дисфункция, която може да бъде открита сред младшите мениджъри. Той обяснява, че всеки показва някаква степен на нарцисизъм (всички имаме нужда от малко от него, за да оцелеем), но твърде много е опасно и често води до преследване на властта на всяка цена.

Разпознаване на нарцисиста

Нарцисистите са обикновено чаровни и съблазняващи характери. Кетс де Врайс обяснява, че нарцисистът е „всичко друго, но не и цвете“. На пръв поглед изглеждат приятелски настроени, уверени и лесни за комуникиране.

Но отвъд повърхността се открива лошо чувство сред подчинените на нарцисите и оплакване от липса на реципрочност.

Нарцисистите са склонни към прибързани самостоятелни решения. Статията дава пример как нарцисистите сменят локацията на главния офис с по-скъпо луксозно място, наемат си корпоративен самолет и започват драстичен план за разширяване – всичко на свой собствен ход.

Много нарцисисти разделят света на тези, които са с тях, и тези, които са против тях, като последните са определени като злодеи.

Коучинг на нарцисиста

Въпреки грандиозността им дълбоко в себе си нарцисистите са изключително раними и чувствителни. Дисфункциите им произтичат от неадекватността на детските чувства. Според Кетс де Врайс по-важно е да се изгради ново самочувствие, отколкото да се пречупи старото такова.

Веднъж след като доверието е изградено, може да се започнат „дребни конфронтации на дисфункционални поведения“. Когато нарцисистите придобият самоувереност, те ще имат повече желание да споделят светлината на прожекторите.

Нарцисистите, които успяват да покажат по-реалистични образи, трябва да продължат да бъдат поддържани с по-продължителен контакт.

екзекютив коучовете

  2. Биполярно разстройство

Кетс де Врайс обяснява, че има различни степени на биполярно разстройство (маниакална депресия), но и тези, които са с дори относително леки форми, могат да се отчуждят от приятели и колеги.

Разпознаване на биполярното разстройство

Страдащите от биполярно разстройство изглежда, че нямат емоционално равновесие. Те са склонни към нестабилност в емоционалното състояние и колегите могат да се чувстват сякаш непрекъснато се борят с потушаването на емоционални пожари.

Въпреки това те могат да са енергични и атрактивни, когато са на висота.

Примерът за биполярно разстройство в статията е за биполярен със заразителен ентусиазъм и в същото време имащ умението да привлича хората към себе си – нещо, което допринася за първоначалния успех на фирмата.

Коучинг на страдащите от биполярно разстройство

За екзекютив коучовете, изправени пред биполярни клиенти, справянето с главния проблем е най-добрият подход, присъединявайки към работата семейството и колеги на клиента.

Дискусията с екипа може да помогне на страдащия да разбере как и защо поведението му ги притеснява. Редовната психотерапия и медикация подпомагат стабилизирането на състоянието.

3. Пасивно-агресивен

Пасивно-агресивните не харесват да се отстояват. Те избягват конфронтацията и могат само индиректно да изразят негативните си чувства. Пасивната агресивност е поведение, научено в детството. Повечето хора с такова поведение са израснали в семейства, където честната комуникация на заявяване на желанията е била забранена.

Разпознаване на пасивната агресивност

Пасивно-агресивните изглежда сътрудничат, но всъщност скришно възпрепятстват –  пропускат срокове или закъсняват.

Кетс де Врайс обяснява: „Те възнамеряват да използват отлагането, неефективността и забравянето, за да се избегнат изпълнението на задълженията.“

Те трябва да потиснат чувствата си, когато са наясно с деструктивното си поведение.

Пасивно-агресивните често се чувстват гневни на тези, които са на власт, но не могат да обяснят тази враждебност по открит, здрав начин.

Коучинг на пасивно-агресивния

Най-ефективната тактика е да окуражим гневния да конфронтира пасивно-агресивното си поведение.

Обикновено самочувствието на този тип личности е ниско и трябва да се изгради през познаването на силните им страни и да им се помогне да се упражняват да бъдат по-директни. Също така е полезно да се изучават семейните динамики и да се помогне на страдащия да разбере корените на поведението си.

4. Емоционално несвързаните

Емоционално несвързаните или „алекстимиците‘“(от гръцки „няма думи за емоции“), са буквало мислещи –  показват малко въображение и обикновено са неспособни да опишат или дори да разпознаят собствените си чувства. Също така намират за трудно да разпознаят емоциите на останалите и изпитват страх от тези емоции.

Разпознаване на емоционалната несвързаност

Емоционално несвързаните хората имат склонност да вършат нещата сигурно, да казват нещата, които се очаква да кажат, и да останат в сянка. Тези черти означават, че те иматтенденция да достигат мениджърски нива в по-големи, бюрократични организации. Липсва им динамичност и креативност. Също така харесват живота и работата да бъдат предсказуеми. Следователно алекстемиците могат да възпрепятстват прогреса и промяната.

Както може да се очаква, емоционално несвързаните имат слаби умения за комуникация и обикновено се борят, за да успеят да мотивират останалите. Също така страдат от физически прояви на емоционалните им реакции (психосоматика) – главоболия, напрежение и стомашни болки и др.

Коучинг на алекстимика

Справянето с всякакви неотложни междуличностни и комуникационни проблеми на работното място трябва да бъде първата предприета тактика. Даването на лесни съвети, които да бъдат следвани, може да направи работния им живот по-лесен и ще им помогне да изградят доверие към процеса на коучинг.

Веднъж след като доверието бъде спечелено, следващата стъпка е да се научи страдащият да разпознава и вербализира емоционалната си болка. Други техники включват релаксация и хипноза, която може да помогне на страдащия да се справи със стресиращите ситуации.

Кетс де Врайс заключава: „Мениджъри, които се провалят в това да разпознаят своите ирационални страни, са като кораби, насочени към айсберг, забравящи, че най-голямата опасност лежи под повърхността.“

Успешният мениджър не се страхува от себеанализа си, способен е да разпознае своите слабости и желае да ги превъзмогне. Екзекютив коучът може да бъде фасилитатор в този продължителен процес.

Източник: https://www.leadershipreview.net/personality-disorders-toxic-leaders

Share Button

Какви са ефектите на някои лекарства с рецепта върху способността за шофиране?

Нов доклад на Канадския център по злоупотреба с наркотици изяснява ефектите на медикаменти по лекарско предписание върху способността за шофиране. Обсъждат се четири основни групи лекарства: успокоителни и приспивателни, опиоиди, стимуланти на централната нервна система и антихистамини.

Успокоителни и приспивателни

В първата категория попадат две основни групи медикаменти: бензодиазепини (диазепам, алпразолам, лоразепам) и небензодиазепинови приспивателни (золпидем и зопиклон). Всички те намаляват активността на нервната система и забавят невротрансмисията. Резултатът от това са по-бавни реакции, лоша координация и увредена способност за разделяне на вниманието.

Бензодиазепините предизвикват състояние на релаксация и замаяност. Освен това могат да предизвикат объркване и влошаване на краткотрайната памет. Резултатът от това са зависими от дозата моторни и когнитивни затруднения подобни на тези при употреба на алкохол, които могат да повлияят на умението за шофиране.

Небензодиазепиновите хипнотици имат бързо действие – началото на ефекта е от 30 до 90 минути след приема и са създадени, за да се взимат непосредствено преди лягане вечер. При тях също има доказателства за зависещи от дозата психомоторни и когнитивни затруднения скоро след приема им. Възможни са и остатъчни ефекти дори след сън – на следващия ден. Шофирането на следващата сутрин след приема на зопиклион е значително затруднено. Приема на золпидем или зопиклон през нощта след неуспешни опити за заспиване има значителен негативен ефект върху шофирането. По-високите дози са свързани с по-влошено шофиране.

Опиоиди

В групата на опиоидите влизат естествени опиати като морфин и кодеин, полусинтетични варианти – оксикодон, оксиморфон, хидрокодон, хидроморфон и др., и синтетични опиоиди като метадон, пропоксифен, фентанил, трамадол и меперидин.

Опиоидите потискат централната нервна система и дишането и предизвикват седация и сън. Това понижено ниво на съзнание в комбинация със загуба на усещането за болка може да доведе до влошено справяне със задачи, които изискват когнитивни и психомоторни умения като шофирането. Свиването на зениците, което е характерно за опиоидите, може да засегне зрението и адаптацията към светлина или тъмнина.

Има някои доказателства, че пациентите, стабилизирани на умерени дози опиоиди, имат толеранс към някои от ефектите върху когнитивното и психомоторното функциониране. Промени в дозата или честотата на прием, пропускане на дози или прием заедно с други опиоиди, обаче, премахва устойчивостта към някои ефекти.

Терапевтичната употреба на опиоиди от нови употребаващи, проблемна употреба дори при употребяващи с толеранс или комбиниране с други депресанти на централната нервна система или алкохол създава значителен риск от влошаване на способността за шофиране. Продължителната употреба на стабилна доза под лекарско наблюдение изглежда, че не представлява значителен риск според заключенията в доклада. Консултирайте се с вашия лекар относно шофирането докато приемате опиоиди.

Стимуланти на централната нервна система

Медикаментите по предписание в тази категория включват амфетамини и метилфенидат, най-често използвани за лечение на ADHD (хиперкинетично разстройство с дефицит на вниманието).

Хората с ADHD, които не се лекуват, карат бързо и проявяват импулсивност и агресивност по време на шофиране. Употребата на медикаменти от тази категория под лекарско наблюдение може да подобри техните умения за шофиране. Но неправилната или проблемна употреба на амфетамини в опит за преодоляване на умората може да доведе до импулсивно и нестабилно поведение, последвано от период на депресия и дисфория и може да има значителни негативни ефекти върху шофирането.

Антихистамини

Антихистамини като дифенхидрамин и хлорфенирамин се съдържат в разнообразие от лекарства без рецепта и се използват за лечение на симптомите на алергии, настинки, безсъние и кинетоза (прилошаване при пътуване, морска болест). Тези лекарства могат да предизвикат сънливост, седация и загуба на устойчиво внимание. За така наречените антихистамини от първо поколение като дифенхидрамин е известно, че могат да предизвикат влошаване на способността на шофиране. Те често са в комбинация с други медикаменти в продукти за облекчаване на настинката, които също имат този ефект или сънливост. По-новите антихистамини имат по-слаб седиращ ефект и по-малко влошаващи шофирането ефекти.

Целия доклад можете да прочетете тук: http://ccsa.ca/Resource%20Library/CCSA-Psychoactive-Prescription-Drugs-and-Driving-Report-2017-en.pdf?utm_content=buffer3c896&utm_medium=social&utm_source=twitter.com&utm_campaign=buffer 

Share Button

Историята на орторексия нервоза

Изборът на храната, приготвянето ѝ и нейната връзка със здравето се намират във фокуса на вниманието в продължение на векове. Тази нормална бдителност обаче може да се превърне в нещо прекалено, граничещо с хранително разстройство.

Това е особено валидно в светлината на начина, по който днешното общество набляга на чистото хранене, избягването на „мръсни“ храни и на засилващото се вярване, че почти всяко заболяване произтича от тези „лоши“ храни и може да бъде „оправено“ като се промени нечия диета още малко.

От тук следва, че орторексия нервоза е най-вече продукт на модерните времена. Тя може да бъде определена като форма на обсебеност от здравословното хранене, характеризираща се със свръхтревожни мисли относно неподходяща храна до степен, в която чистото хранене се превръща в центъра на нечий живот.

орторексия нервоза

Нарушаването на нечий растящ списък с нездравословни храни (без значение дали заради техния източник, обработка или пакетиране) предизвиква интензивни чувства на вина и страх. Това може да доведе до самонаказване под формата на продължителни или строги постене или тренировки с цел човекът да се прочисти от „мръсната“ храна.

Храненето извън дома или яденето на храни, приготвени от други хора, се превръща във въпрос с огромна важност заради възможността чистата храна да бъде смесена дори и само със зрънце нездравословна храна.

Например, ако ножът, използван, за да се реже чистата храна, е същият, който обикновено се ползва и за да се реже неприемлива храна, то ястието става невъзможно за ядене, дори и ако ножът е бил най-щателно измиван след всяка употреба.

Това неминуемо се отразява негативно на социалните връзки, като същото прави и строгото критично отношение на орторексиците към тези, които отказват да регулират своите живот и хранителни навици по същия начин.

Терминът „орторексия“ е измислен в началото като шега от д-р Стив Братман, за да убеди една от своите пациентки, че животът ѝ е фокусиран ненужно много върху изхвърлянето на храни от нейния разрешен списък. По-късно той се убеждава още повече във важността на феномена на фанатично посвещаване на здравословната храна, когато чува за смъртта на някои орторексици.

Нивото на обществено идентифициране с профила на орторексията, който д-р Братман описал, служи, за да се подчертае степента, до която това разстройство вече се е разпространило в света на чистото хранене.

По-късно Братман и Дън са работили по публикуването на критерии, за да направят термина такъв, че да съответства на състояние, което може да бъде проверявано и диагностицирано както от пациенти, така и от лекари. Неговото разпознаване би довело до първична превенция, като се помага на хората, намиращи се в опасност от развитие на орторексия, да видят накъде са тръгнали и да се върнат в пътя на умереността при здравословното хранене, избягвайки крайностите.

Идентифицирането на проблема би могло също да помогне да се разпознаят орторексичните тенденции или начин на живот при други хора и така да им се препоръча да потърсят помощ за постигането на баланс в техните свързани с храненето разбирания и поведения.

Днес се знае, че за орторексия нервоза има много други възможни допринасящи компоненти, като желанието човек да има добре изглеждащо тяло; да задоволи емоционалните си нужди; да отслабне, без да трябва да признае реалността на анорексичните си наклонности и да използва като изкупителна жертва нечистотата на храната за всичките си физически, духовни и емоционални страдания.

Връзката между орторексията и личностовите разстройства, като обсесивно-компулсивното разстройство, се изследва и са открити много сходства. Тези сходства включват както когнитивни процеси на идентификации, така и подобни едно на друго поведения.

По-задълбочената работа в тази област ще помогне за по-доброто разпознаване на това психично разстройство, както и ще даде по-добро вникване в неговото управление.

Източник

Share Button

Как работи умът ни – размер на извадката

В предишната статия от тази поредица обърнахме внимание на преценките, които правим относно случайни събития и какво влияние има представата ни за случайност. Този път продължаваме с друг аспект на проблема за преките пътища на мисълта.

Опитайте да отговорите на следния въпрос:

Тверски и Канеман са задали този въпрос на студенти и повечето от тях са предпочели последния отговор (за повече информация погледнете статията Judgement under uncertainty: Heuristics and Biases от 1974 година). Причината вероятно е, че като правило 50% от новородените са момченца. След като това е вярно, защо отговорът им е грешен?

Размер на извадката

Размерът на болниците и броят новородени бебета в тях не е посочен случайно или за разсейване на вниманието на решаващите задачата. Колкото по-малка е извадката, за която става въпрос, толкова по-вероятно е да има отклонения от правилото (в случая това, че 50% от новородените са момченца). Това е и причината учените да се стремят да изследват максималаен брой хора (освен при определени видове изследвания), за да достигнат до заключение, което е максимално близо до истината за феномена, който е предмет на изследването.

Склонността ни да не взимаме предвид размера на извадката, за която става въпрос, има пряко влияние върху начина, по който разбираме новините за научни изследвания и резултатите от тях. Например, ако видим любопитни заглавия, според които хората, които обичат шоколад, са по-интелигентни от тези, които обичат плодове, трябва да проверим колко голяма група хора е била изследвана. Ако тя е била малка и изследването бъде повторено с по-голяма извадка, е вероятно този ефект да не се докаже.

Очаквайте продължение.

Share Button

Как работи умът ни – преценяване на вероятност

Умът, психиката или мозъкът ни, или както и да наречем носителя на мисленето си, извършва множество операции и е главният ни инструмент за адаптация към средата. Често е нужно да вземем решение без да имаме цялата нужна информация и се налага да познаем съвсем приблизително какво ще се случи, да направим преценка на вероятност.

Ето една задача:

Правилният отговор всъщност е, че двете опции са еднакво вероятен резултат. При всяко хвърляне на монетата шансът да се падне ези или тура е 50% за всяка опция. И това се отнася до всички следващи хвърляния. Ако два поредни пъти се падне ези, това по никакъв начин не може да въздейства на следващото хвърляне.

Защо обикновено пропускаме този факт и грешим?

Когато видим тази задача, обикновено се сещаме, че резултатът от хвърлянето на монета е случаен. Тоест не е определен от никакви закономерности, но все пак ние имаме някаква идея как изглежда случайността. Повечето хора избират първата опция, защото тя се доближава повече до това, което мислят за случайна подредба. Втората опция ни се струва твърде организирана, твърде неслучайна, тоест тя не съвпада с представата ни за случайност.

Механизмът може да бъде обобщен така: „хората очакват, че поредица от събития, генерирани от случаен процес, ще представят основната характеристика на този процес дори когато поредицата е къса“ (Tversky & Kahneman, 1974).

Друго проявление на този механизъм е така наречената „грешка на комарджията“. Ако сме в казино и наблюдаваме как  няколко пъти поред се пада червено на рулетката, вероятно ще сме склонни да мислим, че при следващото завъртане ще се падне черно. Това е така, защото вярваме, че дори и в случайностите има някакво равновесие – отклонение в една посока ще бъде коригирано чрез отклонение в противоположната.

Следва продължение.

 

Share Button

Всичко, което сте искали да знаете за махмурлука

Разсъждавайки за живота през двайсетте години в Ню Йорк Фицджералд пише: „махмурлукът стана част от ежедневния живот и е също токова приет колкото и испанската сиеста“. Може би сега това е различно, но във всеки случай махмурлукът не е рядко явление и въпросите около него продължават да бъдат задавани.

Първите описания на това състояние са отпреди повече от 3000 години в индийската книга Susruta Samhita за ведическа медицина. Махмурлукът е описан като „paramada”, състояние след пиене, характеризиращо се с жажда, болки в главата и ставите, усещане за тежест на тялото, за което няма лек.

Каква е причината за махмурлук?

Махмурлукът се получава, когато нивото на алкохола в кръвта се върне до нула, и води до главоболие, гадене, тревожност, сухота в устата, потене, стомашночревни проблеми, затруднена концентрация, замаяност и т.н. Една от причините за това е начинът, по който тялото метаболизира алкохолните напитки. Те съдържат много малки количества метанол, който се разпада до токсини като формалдехид и мравчена киселина около 10 часа след пиене.

Друга теория за произхода на махмурлука е, че симптомите се дължат на дехидратация, тъй като алкохолът намалява продукцията на антидиуретичен хормон, който помага на тялото да реабсорбира вода. Когато има по-малко количество от него, тялото губи много вода чрез уринирането. Въпреки че хормоналните промени могат да предизвикат сухота в устата, проучвания на биологичните промени на следващия ден сочат, че това е твърде просто обяснение. Много от когнитивните симптоми на махмурлука – загуба на паметта, промени в настроението и тревожността изглежда се дължат на активацията на имунната система и въздействието ѝ върху централната нервна система. При опитите на тялото да преработи метаболитите на алкохола в кръвта се произвеждат малки молекули, наречени цитокини. Цитокиновите рецептори са особено много в хипокампуса (мозъчна структура с голямо значение за паметта), а изследвания показват, че повишеното количество цитокини може да предизвика слабост, намален апетит, гадене и невъзможност за концентрация на вниманието.

Защо някои хора не страдат от махмурлук?

Около 28% от пиещите казват, че никога не са имали махмурлук. Точните причини за това не са ясни. Счита се, че това се дължи на смесица от генетични и външни фактори. Два генотипа – ADH1B и ALDH2, които са свързани с почервеняването на лицето или тялото при употреба на алкохол, имат връзка и с предразположеността към възникване на махурлук. Някои изследвания показват, че тежкият махмурлук е по-често срещан при пиещи със семейна история на алкохолизъм, като алкохолиците имат най-тежкия махмурлук.

Могат ли повтарящите се махмурлуци да имат дълготрайни последствия?

Да. Патофизиологията зад този риск не е ясна, но множество изследвания на студенти са показали връзка между честите махмурлуци и негативни неврокогнитивни ефекти като намален интегритет на бялото вещество на мозъка в челния дял и малкия мозък, който има важна роля за контрола на моториката. Смята се, че това може да доведе до дълготрайни затруднения на паметта и обсега на вниманието.

Помага ли мазната храна?

Пържената храна може да ви помогне да се почувствате по-добре. Алкохолът понижава нивото на кръвната захар и яденето на храни с високо съдържание на въглехидрати може да го възвърне към нормалното.

Влошава ли се махмурлукът с възрастта?

Общото схващане е, че симптомите на махмурлук се задълбочават с възрастта вероятно заради намаляването на способността на тялото да метаболизира алкохол, но от научна гледна точка има малко доказателства за това. Това е така, защото повече изследвания на махмурлука са правени с млади хора, но малкото, в които се сравняват различни възрастови групи, показват, че махмурлукът след запои е по-тежък при младите.

Има ли чудотворен лек?

Търсенето на лек за махмурлук е започнало много отдавна. Най-старият начин за справяне (или по-точно отлагане на симптомите) е продължаването на пиенето, което има някаква биологична основа. Когато се проължи пиенето, тялото спира да метаболизира метанола в токсини и се заема с етанола, като метанолът остава за после.

Съществуват и други методи, които обаче не звучат особено привлекателно. Римляните са препоръчвали консумацията на сурови яйца на бухал, асирийците – смес от смлени човки на птици и смирна, а монголските войници са ядели мариновани овчи очни ябълки. Средновековните лекари са препоръчвали сурови змиорки и горчиви бадеми.

Разбира се, остава и вариантът за предотвратяване на махмурлук чрез намаляване на количеството изпит алкохол. Други съвети за овладяване на симптомите на махмурлук можете да намерите тук: https://www.partyfriends.eu/bg/fixyourdip/

Източник: https://www.theguardian.com/lifeandstyle/2016/dec/12/everything-you-wanted-to-know-about-hangovers 

Share Button

Любовта – кои са нейните езици?

„Това, че някой не те обича точно по начина, по който на теб ти се иска, не означава, че не те обича с цялото си сърце”. Мисля, че до скоро не разбирах тази мисъл на Маркес напълно.

Наскоро попаднах на една любопитна книгата „Петте езика на любовта“ (на Гари Чапман) и някак си ми се прииска да повдигна темата за това как обичаме и как очакваме другите да ни показват обичта си. Тук включвам всички хора – партньор, близки, приятели.

Любовта и обичта включват форма на грижа. Искам да направя нещо за някого, защото ми е важен и искам да го разбере. Но какво и как?

Обикновено сме склонни да предлагаме на другите това, което ние самите оценяваме като важно или имаме нужда да получаваме.

Оказва се, че и в любовта има езици и диалекти и понякога е необходим превод. Реално се случва така, че въпреки добрите си и искрени намерения, някак си не успяваме да се разберем. И това е безкрайно тъжно. Но безкрайно радостно е, че все пак можем да научим езика на другия и да се наслаждаваме на взаимната си любов.

Ние всички сме различни – възпитавани сме различно, имаме различен житейски опит, вярвания, потребности и цели. Нищо чудно, че начинът, по който разбираме любовта, е различен. Човекът срещу нас е личност и има свои нужди. Трябва да си даваме сметка за това и да уважаваме различията си. Изиска усилия, вярно е, но ако цената за това е изживяването на взаимна любов и щастие, мисля, че си заслужава.

Единственото сигурно е, че все пак всички имаме потребност да обичаме и да бъдем обичани.

И така. Езиците на любовта са пет, като всеки от тях си има свои диалекти. Няма да се задълбочавам много. Накратко ще разкажа какво представляват.

  1. Първият от тях е на „Утвърждаващите думи“

Един от начините да изразяваме любовта емоционално е като използваме думи, които изграждат. Устните комплименти или думите на похвала са мощен израз на любов за хората, чиито водещ любовен език е този. Те се изразяват най-добре чрез прости, утвърждаващи изречения: „Изглеждаш великолепно в този костюм.”, „Никой не прави това по-добре от теб.”, „Благодаря ти, че направи това за мен. Оценявам го.” Това е езикът, при който хората „обичат с ушите си“. За тях наистина е важно да чуят какво мислите, а не да ги оставяте да се досещат.

Този език има и своите диалекти. Някои предпочитат да чуват комплименти, други насърчителни думи, а някои нежни и смирени слова.

  • За тези, за които комплиментите са любовният им език, думи като „Изглеждаш страхотно”, „Няма по-добър от теб в това”, „Без теб нямаше да се справя” са наистина важни.
  • Насърчаването например, изисква да се поставиш на мястото на другия и да погледнеш на света през неговите очи. Тогава най-напред е важно да разберем какво е важно за партньора ни. Когато изричаме думи на подкрепа към него, те трябва да са с послание: „Знам. Интересува ме. С теб съм. Как мога да ти помогна?” Опитваме се да покажем, че вярваме в него и в способностите му.
  • Любовта е нежна. Любовта не моли, не изисква. Любовта не поставя ултиматуми. За тези, за които нежните и смирени думи са любовният им език, е важен начинът, по който са поднесени нещата. Не е същото да кажеш: „Мислиш ли, че ще можеш да почистиш улуците тази седмица?” и „Ако не почистиш улуците в най-скоро време, ще паднат от къщата. Вече дърветата растат по тях.”

В този език на любовта има и множество други диалекти. Във всеки случай обаче, позитивните думи към любимия/та и благодарността за грижите и приноса му към връзката са задължителни. Всичко друго подлежи на договаряне.

  1. Вторият език е този на „Пълноценното време“

Под израза „пълноценно време” се има предвид неразделното внимание и на двамата, а не например гледане на филм или телевизия. Когато прекарвате време по този начин, вниманието е съсредоточено върху филма или телевизията – не върху човека, с когото сте. Пълноценно време е времето, в което давате вниманието си един на друг и разговаряте. Чувате какво ви казва другият и се интересувате от това. Дори само 15 прекарани минути, в които посвещавате цялото си внимание на човека срещу вас, са мощен емоционален израз на любов.

Този език има два основни диалекта:

  • При пълноценното време заедно правите нещо съвместно и споделяте общи преживявания – разхождате се в парка, карате колело, вечеряте в ресторант, гледате филм. Дейността не е чак толкова важна. Важно емоционално е да прекарвате времето си, насочени един към друг.
  • Под пълноценен разговор се има предвид диалог, в който двама души споделят своите мисли, чувства и преживявания в приятелска, спокойна атмосфера. Повечето хора, които се оплакват, че партньорът им не говори, нямат предвид, че не казва и думичка. Те искат да кажат, че той рядко участва в истински диалог, като показва разбиране. Усещането, че си чут и разбран е много важно за хората, чиито основен любовен език е този.
  1. Третият език на любовта е „Получаването на подаръци“

Това е най-лесният за научаване език. Подаръкът може да се купи, да се намери или да се направи. Важното е да е израз на любов. Дори не е задължително да е само материален, а да е нещо, което казва: „Той/тя мисли за мен. Значи ме обича.“

Как да се научим да говорим този език, ако той е водещият на партньора ни:
– правим списък с подаръците, на които най-много се е радвал досега;
– правим подаръци периодично, дори и да е едно цвете, откъснато навън;
– чуваме, когато партньорът ни ни моли да сме с него. Най-вероятно изживява някаква криза и има нужда от нас в този момент.

  1. Четвъртият език на любовта е „Помагането“

Това означава да правим онези действия, за които знаем, че партньорът ни ще се радва да правим за него. Това може да е някаква домакинска дейност като готвене, гладене, чистене, миенето на колата, поправяне на счупените неща, гледането на децата и т.н. Важното е да правим конкретните действия, които ще покажат любовта към партньора ни. Понякога жената може да готви за мъжа, но за него да е по-важно тя да чисти и да е без значение дали тя готви. За да сме сигурни кои действия са важни за него, най-добре е да го попитаме за поне 5 неща, които биха го радвали, като ги правим.

  1. Петият език на любовта е „Физическото докосване“

Физическото докосване е важно за всички хора, но за тези, чийто език е, то е от изключително значение. Ако ударите шамар на такъв човек, може да се окаже унищожителен за него. Или пък една нежна прегръдка да му говори за много любов. Сексуалната близост не е единственият начин за физическо докосване и е нещо различно от емоционалната нужда за близост. Желанието за секс не означава автоматично, че това е любовният ни език. Но нуждата от хващането за ръка на улицата, прегръдката и целувката, когато партньорът ни се прибира след работа, гушкането нежно на дивана пред телевизора и емоционалната празнота, ако докосването липсва, означава, че това е нашият любовен език. Физическото докосване, разбира се, не означава автоматично, че всяко докосване ще носи удоволствие на партньора ни. Не изхождаме от това, което на нас ни е приятно, а е важно да разберем кои докосвания му харесват на него.

Ако „Физическото докосване“ е любовният език на партньора ни, за него няма нищо по-важно в момент на криза да го прегърнем. Думите в този момент ще са без значение, но физическият допир ще изрази грижата, от която той има нужда. Той копнее другият да проявява инициативата за докосването, не само да има откликване на неговите докосвания. Често с риск да не бъде отхвърлен, той може да се отдалечи и да чака кога ние ще проявим желание за физическа близост.

Как да разпознаем собствения си първичен език на любовта:
1. Какво прави или не прави партньорът ни, което ни наранява най-много? Обратното на това, което ни наранява, вероятно е любовният ни език.
2. За какво най-често молим своя партньор? Това, което най-често искаме, е вероятно това, което ни кара да се чувстваме най-обичани.
3. Как редовно изразяваме любовта си към своя партньор? Нашият метод на изразяване на любов може би е индикатор, че същото нещо би ни накарало да се чувстваме обичани.

По същия начин, ако обърнем внимание на отговорите на горепосочените въпроси от нашия партньор, те ни дават отговор какъв е неговият първичен език на любовта.

Това, което е важно да разберем, е че няма виновници и грешници. Просто сме различни и обичаме различно, а от там показваме любовта си според собствените си разбирания за нея и имаме определени очаквания. Когато влизаме в отношения, е важно да си даваме сметка за тези различия и да ги уважаваме. Важно е да познаваме собствения си любовен език и да се постараем да разберем любовния език на партньора си.

Любовта е обмен. Не везни и теглилки, но все пак е даване и получаване. Ако обичаме, ще искаме да се погрижим за потребностите на любимия/та. Ще го направим не защото го изискват от нас, а защото ни пука и искаме другият да е щастлив.

Ако любимата ви обича шоколадов сладолед, колкото и ягодов да ѝ носите, няма да ѝ доставите същото удоволствие. Това е проста истина. Не е важно само да даваме, а да даваме правилните неща. Това, от което другият се нуждае. В любовта няма място за капризи, безсмислено упорство и игри. Има място само за уважение, грижа и разбиране .

Взаимни.

 

Share Button

Метамфетамин: от традиционната медицина до Breaking Bad

В предишна публикация ви разказахме за това как Албърт Хофман е синтезирал LSD и съвсем без да иска усетил ефектите му върху себе си. Сега насочваме вниманието си към историята на един от най-силните и носещи най-много рискове за здравето стимуланти, а именно метамфетамин.

Метамфетаминът е синтезиран за пръв път от уважавания японски химик Нагай Нагайоши (Nagai Nagayoshi) през 1893 година. Той посветил много от своята енергия на химическия анализ на традиционната японска и китайска медицина чрез инструментите на западната наука. През 1885 година Нагай изолира стимуланта ефедрин от растението ефедра (Ephedra sinica), което имало приложение в китайската медицина.

By alexlomas on Flickr – Flickr, CC BY 2.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6343381

През 1893 Нагай използва ефедрин, за да синтезира от него метамфетамин, а през 1919 неговият ученик Акира Огата открива нов метод за синтез, резултатът от който е метамфетамин в кристална форма.

Веществото става популярно за пръв път в Германия след като компанията Temmler Werke го пуска на пазара през 1938 година под името „Pervitin”. Според публикация на „Шпигел“ физиологът Ото Ранке вижда в него лекарство-чудо, което може да държи изморените пилоти нащрек и цялата армия в състояние на еуфория.

By Jan Wellen – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=20294993

Метамфетаминът бива разпространен сред войниците и те започват да го наричат „Panzerschokolade”. Разбира се войниците изпитали и негативните ефекти, които вече са добре известни. Според същата публикация в „Шпигел“ някои от тях са починали от сърдечна недостатъчност, а други са се застреляли по време на психотична криза.

Въпреки страничните ефекти „Первитин“ продължава да се използва и след войната, а лекарите го предписват за потискане на апетита или за подобряване на настроението при болни от депресия. Някои спортисти също го употребявали, тъй като подобрявал издържливостта им и притъпявал болката.

През 1944 американската фармацевтична компания Abbott Laboratories получава одобрение от FDA да произвежда и разпространява метамфетамин като лекарство с лекарско предписание за състояния от алкохолизъм до напълняване. През седемдесетте години метамфетаминът става нелегален, но популярността му като наркотик расте и той е разпространяван по западното крайбрежие на САЩ от организирани групи. Постепенно метамфетаминът се разпостранява в цялата страна и Европа.

Според последния доклад на DEA броят на употребяващите в САЩ расте, а по-голямата част от метамфетамина се внася от Мексико. „Производителите“ се адаптират непрекъснато към списъците със забранени прекурсори и успяват да синтезират веществото по нови начини. Съществуват и тайни лаборатории в САЩ и въпреки спада им поради закон от 2006, който забранява голяма част от нужните прекурсори, метамфетаминът остава най-често изземания наркотик от такива лаборатории.

Метамфетаминът и наркотиците въобще като че ли се превръщат в част от поп-културата и предизвикват интереса не само на властите, но и на медиите и киното. Сериалът Breaking Bad представя изпълнения с насилие и напрежение свят на производство на наркотика – борбата за надмощие на различните групировки, опитите на властите да разрешат проблема и моралната страна на проблема чрез личността на главния герой. Сериалът има две награди Златен глобус и много висок рейтинг.

Използвани източници:
http://www.spiegel.de/international/germany/crystal-meth-origins-link-back-to-nazi-germany-and-world-war-ii-a-901755.html
http://io9.gizmodo.com/that-time-in-1893-when-a-japanese-chemist-invented-crys-1198461744
https://www.dea.gov/resource-center/2016%20NDTA%20Summary.pdf

Share Button

Алкохол по празниците: митове и насоки за безопасност

Всички обичаме да се чувстваме като експерти в нещо и определено сме склонни да отхвърляме противоречаща на нашите вярвания информация без да я обмислим особено когато тя касаe нашата експертна област. Заедно с това често вярваме, че сме уникални – че за нас не важат повечето физични или правни закони, социални норми или действаме така сякаш точно нашият организъм е неразрушим (и нищо няма да ни стане, ако пием повечко алкохол).

Колкото и смешно и нелогично да звучи това, вероятно всеки от нас се държи така в определени ситуации. Това всъщност е напълно разбираемо – човек има потребност да знае, разбира и подрежда това, което му се представя като реалност. Чрез сетивата си ние получаваме информация и психиката я подрежда, но получената реалност не е отражение на обективната – тя е конструираната от нас субективна реалност. И тъй като сме в ролята на дейци, се стремим творението ни да е поне спретнато, ако не идеално, да е свободно от вътрешни противоречия.

Ако съотнесем тези размисшления към употребата на алкохол, можем да си представим конкретни примери. Ако имаме навик да пием всяка вечер количества, за които сме прочели, че носят сериозни рискове за здравето, как премахваме противоречието? Разбира се можем да спрем да пием или поне да намалим количествата. Звучи просто, но това изисква и промяна на системата от вярвания, която сме изградили грижливо и в която сме експерти. Друга алтернатива е да отхвърлим информацията, която предизвиква дискомфорт и да продължим да правим това, което си знаем.

Насоките за нискорискова употреба на алкохол звучат на доста хора като опит да им се забрани да правят нещо, което е важно за тях. За някои пиенето на 200 мл „концентрат“ всяка вечер е здраво свързано с идентичността им на българи или с някое друго важно понятие в системата им от вярвания и ценности. Информацията относно рисковете и препоръчителните норми биват категорично отхвърляни като глупости или пък посрещани с леко нервен смях от хората, които допускат, че това, което правят от години, може би не е най-доброто за здравето им.

Тъй като научната информация не бива приета, а има феномени, които трябва да бъдат обяснени, или проблеми, които трябва да бъдат разрешени, хората създават свои обяснения и разрешения. Те често са погрешни, но са ревностно отбранявани, защото с тяхна помощ човек избягва приемането на друга информация и промяната на поведението.

Макар и експерти в собствената си субективна реалност все пак можем да си позволим да подложим на критичен анализ вярванията и заключенията си за света и живота. За да сме добри теоретици и практици не е нужно да сме винаги прави и фанатично да браним всяко едно свое убеждение. Всяка теория трябва да бъде тествана, за да бъде потвърдена.

Ето някои факти относно алкохола и препоръки на Американския институт по злоупотреба с алкохол и алкохолизъм, с които можем да проверим системата си от вярвания.

Ефектите на алкохола настъпват бързо

Празнуващите може да не знаят, че изключително важните способности за взимане на решения и умения, свързани с шофирането, са повлияни много преди да се появят физическите симптоми на интоксикацията.

Първоначално алкохолът действа като стимулант и хората, които пият, може да се чувстват весели и развълнувани. Алкохолът, обаче, скоро намалява задръжките и затруднява преценката, което може да доведе до безразсъдни решения.

С консумацията на алкохол времето за реакция се увеличава и поведението става по-слабо контролирано и понякога може да бъде дори агресивно – това може да доведе до сбивания и други видове насилие. Продължителното пиене води до заваляне на речта и загуба на равновесие, които обикновено свързваме с пиянството. В по-големи количества алкохолът действа като депресант на централната нервна система и това води до сънливост и в някои случаи до загуба на съзнание. При тези нива алкохолът може да предизвика и бели петна – периоди на амнезия, в които човек не може да си спомни какво се е случило докато е бил под въздействие на алкохола. Интоксикираният човек може да ходи и да говори, но не си създава спомени за тези или други събития, които се случват по това време. При много високи нива се появява опасността от животозастрашаващо отравяне поради потискането на жизнените функции.

Дори когато спрете да пиете алкохол, ефектите му могат да продължат

По време на празнична вечер с употреба на алкохол е лесно да не се прецени добре колко време ще продължат ефектите. Например много хора вярват, че ще изтрезнеят и ще могат да карат, когато спрат с алкохола и изпият чаша кафе. Истината е, че алкохолът продължава да има ефект върху тялото дълго време след последното питие. Алкохолът в стомаха и червата продължава да преминава в кръвта и пречи на преценките и координацията с часове.

Митове относно изтрезняването:

  • Можете да шофирате безопасно, ако не заваляте речта си и не се държите безотговорно.

Факт: координацията нужна за шофиране се влошава много преди видимите значи за интоксикацията да се появят. Освен това седативният ефект на алкохола увеличава риска от заспиване зад волана или разсейване.

  • Пиенето на кафе ще ви помогне да изтрезнеете.

Факт: кофеинът може да ви помогне със сънливостта, но не и да спре ефекта на алкохола върху взимането на решения и координацията. Тялото има нужда от време да разгради алкохола. Няма бързи лекове – само времето помага.

Планирайте добре преди празненството

Разбира се, че нямаме намерение да нараним когото и да е докато празнуваме. Въпреки това насилието и катастрофите продължават да се случват и митовете относно пиенето продължават да съществуват без значение от това, че научни изследвания са документирали как алкохолът действа на мозъка и тялото.

Отделените хора са много различни и е трудно да се дадат конкретни съвети относно пиенето. Въпреки това определени факти са ясни – няма как да се забърза възстановяването на мозъка от алкохола и да се взимат добри решения, ако пиете твърде много твърде бързо.

Така че този празничен сезон не подценявайте ефектите на алкохола. Не мислете, че можете да ги победите, по-вероятно е те да ви победят.

Ето някои съвети, ако решите да пиете:

  • Спазвайте определено темпо. Научете какво е едно стандартно питие и не пийте повече от това за един час и не повече от 2 питиета за мъже и 1 за жени на ден.
  • Нека всяко второ питие е безалкохолно.
  • Планирайте как да стигнете до вкъщи безопасно. Важно е шофьорът да не е употребил никакъв алкохол, а не просто да е човекът от групата, който е пил най-малко.
Share Button