Легалният канабис срещу синтетичните канабиноиди

Само легализирането на тревата няма да спре смъртните случаи от синтетика в Нова Зеландия

От Джеймс Бороудейл

Джеймс Бороудейл е журналист, който следи отблизо разпространението на синтетичните канабиноиди в Нова Зеландия и проблемите, които създава употребата им. Представяме ви неговото мнение относно легализирането на канабиса като начин за решаване на тези проблеми.

Четиридесет са мъртви от синтетика за една година. Това е ужасяващо висок брой, доказателство, че Нова Зеландия никога не се е изправяла пред толкова смъртоносна криза с незаконни наркотици, колкото тази – не и при възхода на домашно приготвения хероин през 80-те години, не и при постоянната вреда, нанасяна от метамфетамините. Това са, за да дадем на числото някакъв контекст, приблизително две трети от броя новозеландци, които биват убивани всяка година.

През септември 2017 г., последният път, когато от Следствието обявиха шокиращо висок брой починали – тогава бяха 20 – законовата реформа за канабиса изглеждаше като далечна надежда. С ново правителство и референдум за легализирането на личната употреба на марихуана, който да се проведе преди или заедно с изборите, една реакция на последните мрачни данни е фокусирана върху въпроса дали легализирането на канабиса е търсеният отговор. Вероятно е част от него, но това е малка част.

„Синтетичният канабис“ е, разбира се, наркотик, различен от канабиса, но преди поставянето им в една група беше разбираемо. Синтетичните канабиноиди се свързват със същите рецептори в мозъка, както го прави канабисът, и някога са водели до нещо, приближаващо се до напушването от тревата. Но след като Нова Зеландия беше лишена от някога водещия си регулаторен подход към синтетиката, а наркотикът повторно беше направен незаконен и изтласкан на черния пазар, разновидности на наркотика със смъртоносна потентност – включващи AMB-FUBINACA, „крек кокаинът“ на синтетичните канабиноиди – наводниха пазара.

Нелегалният – следователно нерегулиран и безнадеждно несигурен – метод на производство означава, че по никакъв начин употребяващите не биха могли да знаят колко потентна може да е една отделна доза: дали това малко пакетче със зелени, миришещи на керосин парченца, което току-що сте си купили за 20 долара, ще ви напуши, ще ви причини състояние на кататония или ще ви убие. Д-р Чип Грешам, токсиколог в болницата Middlemore в Окланд, преди е казвал на VICE, че синтетиката е до 70 пъти по-силна от канабиса. Д-р Пол Куигли, специалист по спешна медицина в Районната болница на Уелингтън, казва, че въпреки съвсем очевидните вреди употребяващите все още „жадно“ консумират синтетика. „Много високата потентност на тези вещества“, казва той, „означава, че (хората) стават зависими към тях много бързо и трябва да продължат да употребяват, за да избегнат абстиненцията.“

синтетичните канабиноиди

От бивши зависими VICE е научил, че синтетичните канабиноиди може да са по-трудни за спиране от хероина. Кошмарните абстинентни симптоми са с тежест, която обикновено се свързва с хероина: спазми, параноя, треперене, извънредно силно повръщане, нетърпимо желание за употреба. Употребяващите се оплакват, че след като са имали зависимост към синтетиката, тревата повече няма кой знае какъв ефект: синтетиката, под покровителството на черния пазар, просто се е отдалечила твърде много от наркотика, за който е била създадена да имитира, нанасяйки вреди на зависимите. Винаги ще има дилъри и производители, които да обслужват тази зависимост, и тревата просто не върши работа като замяна.

Достъпът до евтин, законен и винаги достижим канабис би могъл да ограничи растежа на пазара за синтетични канабиноиди. Ако беше легален по времето на законната синтетика, употребяващите може би щяха да имат по-малко причини да преминат от едното вещество на другото – страхът от тестване за наркотици на работното място, променливата наличност. Но канабисът не беше законен: в това празно пространство се появи синтетиката, а последвалото лошо управление от страна на правителството превърна наркотика в кризата, която е днес.

„Не се прави достатъчно, за да се изследва защо употребяващите изпитват нужда да взимат наркотици и по-специално синтетични канабиноиди“, казва д-р Куигли. „Какво има в начина им живот и психосоциалната им среда, което ги кара да търсят бягство чрез наркотици и алкохол? Има ли някакъв вид общност или социална интервенция, която можем да направим и която би могла да повлияе на това опасно търсене?“

Това са истинските въпроси. И се надявам, че те ще започнат да получават отговори от текущото изследване на психичното здраве и зависимостите, което трябва да представи доклада си на правителството. Както са съобщили на VICE работещи в услуги за зависими, ние се нуждаем от повече легла, по-голямо финансиране, повече социални услуги: това, да се надяваме, са нещата, които се очертават като водено от правителството решение на кризата със синтетичните канабиноиди, а не легализацията на наркотик, към който употребяващите синтетика не са зависими.

Източник

Да нарушим мълчанието за жените и злоупотребата с наркотици

Употребата на наркотици и проблемите, които са уникални за жените, получават недостатъчно внимание в изследванията, а също така липсват жени-учени, които да изследват този въпрос.

През 2016 г. две уводни статии, публикувани във водещите списания The Lancet и Addiction, подчертават колко малко се знае за жените и наркотиците. Тези две статии не само посочват едно сляпо петно в колективните ни знания, но и предполагат, че този дефицит се дължи и на липсата на жени-учени, които да изследват проблема. Мъжете доминират в науката и в ръководствата на редакциите на академичните списания. Има редица фактори, довели ни до по-малко знания за проблемната употреба на наркотици при жените, отколкото имаме за мъжете.

Злоупотребата с наркотици не е дейност, с която се занимават малко хора – една трета от пълнолетните употребяват някакъв незаконен наркотик поне веднъж в живота си. Като добавим регулираните наркотици като алкохола и тютюна, процентът на употребяващото население става още по-висок. Обаче съществуват отчетливи полови разлики. В повечето национални проучвания на употребата на наркотици мъжете са два пъти повече от жените. Британското проучване за престъпността, което проследява тази полова разлика от 1996 г., е открило, че това съотношение е стабилно във времето.

Ако погледнем към половите разлики при специализираното лечение, съотношението се повишава до над 3:1 в полза на мъжете, макар това съотношение да е по-ниско при тези, които търсят помощ за проблеми с алкохол. Но този поглед към пола и употребата на наркотици пропуска някои важни детайли. Например, жените преминават от употреба към проблемна употреба на наркотици по-бързо от мъжете. Смята се, че това се дължи на физическата и психологическата податливост на ефектите на наркотиците, включително на алкохола, за който се знае, че при жените води по-бързо до чернодробни заболявания, отколкото при мъжете.

Събиране на извадки за изследвания

Тъй като от хората, намиращи се в специализирано лечение, повечето са мъже, а за изследователите е по-удобно да набират участници от тази среда, резултатът е, че жените не са достатъчно представени в изследователските извадки. Същото е и при клиничните изпитвания на нови лекарства, от които жените често биват изключвани поради страх, че тези вещества може да бъдат особено токсични за жени. Парадоксалното е, че след това по-голям процент жени съобщават за странични ефекти от тези лекарства.

По-общо казано, дори когато жените са включени в клинични изпитвания на нови лекарства, техните резултати не се включват в общите. Така че, макар данните да се събират, те не биват споделени в публикациите с резултатите. Това ограничава нашето разбиране за изникналите специфични проблеми и за това колко са ефективни за жените интервенциите за лечение, защото последните са били тествани най-вече върху мъже.

жените

Нужди от лечение

Съществуват очевидни фактори, възпиращи жените от търсене на лечение, като страх от риска да им бъдат отнети децата. Насилието от страна на интимния партньор е още един фактор, който пречи на жените да търсят лечение. Те се тревожат, че ще влошат съществуващата дисфункционална или изпълнена с насилие връзка, ако партньорът им научи, че търсят подкрепа.

Изглежда, че в една област на проблемната употреба на наркотици е постигнато равенство между половете и това е при злоупотребата с лекарства по рецепта. Скорошно европейско проучване е открило, че макар и мъжете все още да са повече от жените, процентната разлика между половете е доста малка, особено при немедицинската употреба на седативи като бензодиазепините. Необходими са повече изследвания, за да се разберат причините за това, а също какъв вид подкрепа е ефективен и приемлив за жените, когато им се оказва помощ да спрат немедицинската употреба на лекарства по рецепта.

Консумация

Един факт, който често се пренебрегва във връзка с употребата на наркотици, е че малък процент от хората отговарят за по-голямата част от консумацията. Това има несъмнени последствия, защото честата употреба или в големи количества често е рисков фактор за развитието на редица проблеми за физическото и психичното здраве.

За жените има специфични рискове. При жени на млада и средна възраст е установено, че запойното пиене е свързано с повишена плазмена глюкоза на гладно при липсата на диабет. Това е най-важният рисков фактор за бъдещо развитие на диабет тип 2. Тази информация би могла да се използва от специалистите по обществено здраве, за да се направи опит да се убедят младите момичета и жени да направят приема на алкохол умерен с цел да намалят бъдещите здравни рискове.

Жените, наркотиците и престъпността

При жените, извършили престъпление, употребата на наркотици е по-голяма, отколкото при мъжете, като 66% от жените съобщават, че са извършили престъпление, за да си набавят пари за наркотици в сравнение с 38% от мъжете. Също така, по-голям процент от жените се самонараняват, както и са в по-голям риск от заразяване с ХИВ като резултат от употреба на наркотици.

Добрата новина е, че щом жените постъпят на лечение, е по-вероятно да се ангажират с него, да се задържат по-дълго и да имат по-добри резултати от мъжете. Но също както е при мъжете, много жени не са склонни да търсят помощ поначало и имат различни причини да избягват контакт с местата за помощ. Жените с деца може да избягват лечение, защото се страхуват да не бъдат осъдени като негодни родители заради употребата им на наркотици. Също така, много жени са жертви на насилие от страна на интимните им партньори или са били сексуално експлоатирани и заради тези два фактора на тях им е трудно да се включат в лечение, в което преобладават мъже.

Когато жените от различни държави влязат в контакт с наказателната система, отговорът на техните здравни нужди е различен, както и зачитането на човешките им права. Необходимо е по света да има политическа воля, за да се инвестират време и ресурси в тези жени. Глобалната перспектива и, което е още по-важно, действието са от значение, тъй като повече жени са изпращани в затвора заради свързани с наркотици престъпления, отколкото заради което и да е друго престъпление.

жените

Политика

По принцип политиката за наркотиците мълчи по въпроса за пола, може би защото е повлияна от научните доказателства, които се фокусират прекомерно върху мъжете. Затова дори и ако създателите на политики да са склонни да се погрижат за специфичните нужди на жените, те имат малко доказателства, на които да се опрат. Когато политиките споменават жените, то го правят почти изключително във връзка с бременността – важен аспект, но съвсем не единственият, който влияе на жените и тяхната употреба на наркотици.

Появяват се доказателства за нуждите на жените, като липсата на грижи за децата. Едно изследване подчертава специфичните нужди на жените, които те имат в момента на постъпване за специализирано лечение. Като сравняват пътищата за мъжете и жените, водещи до употреба на наркотици и до нейното спиране, изследователите доказват, че базираните на пола допускания пропускат фактори, които биха могли да бъдат важни, като сексуална ориентация, възраст, социоикономически статус и етнос.

За да има някакво отражение върху практиката, мисленето трябва да бъде стратегическо, защото изследванията дават информация на политиките, които от своя страна определят какви улуги да бъдат възложени за изпълнение. Британското правителство, както и тези на други страни, в предишните си политики са наблягали на намаляването на вредите, докато сега политиките поставят в центъра възстановяването от зависимост и проблемна употреба на наркотици. Скорошен анализ на тази промяна в политиката открива, че жените са почти напълно игнорирани, което подкрепя усещането, че мъжете, употребяващи наркотици, са нормата.

Академични кариери

Пристрастието в полза на мъжете се простира отвъд пациентите и има по-систематично естество. Както посочва уводната статия в списанието Addiction, жените са недостатъчно представени на всяко едно ниво в научноизследователската дейност, макар разликите да са най-очевидни във високите нива на академичната йерархия, като само 29% от главните редакторски постове са заемани от жени. Необходимо е да привлечем най-ярките и най-добрите умове, за да изследваме проблема с жените и наркотиците. Чрез изравняване на баланса между половете в академичните среди не само ще допринесем до по-справедливо кариерно развитие, но ще имаме потенциала да постигнем по-голямо познание с жени-учени, които е по-вероятно да вникнат в проблемите на жените, злоупотребяващи с наркотици.

Няколко научни списания са се присъединили към насоките за равенство между половете в научноизследователската работа (Sex and Gender Equity in Research), което в някаква степен е опит да се подобри докладването на резултатите за жените в клиничните изпитвания, както и опит да се насърчи кариерното развитие на жените-учени.

Така че е без значение дали сте жена, изучаваща употребата на наркотици, или жена, изпитваща проблеми с наркотиците, между двете има нещо общо – и двете групи са възпрепятствани от липсата на внимание и трябва да се борят, за да постигнат своя потенциал. По този начин всички ние губим.

Източник

Легализацията на канабиса – Канада не се нуждае от още една търсеща печалби наркоиндустрия

Легализацията на канабиса с цел развлечение обикновено бива представяна като грижа за човешките права и свободи, дори за човешкото здраве, а също и като решение на множество проблеми в човешкото общество. Някои от защитниците на тази законова промяна може и да са водени от искрени алтруистични подбуди, но в крайна сметка всички живеем в една реалност, в която печалбите на големия бизнес са с най-голям приоритет. Едно мнение по повод на предстоящата легализация на канабиса в Канада от Michael DeVillaer.

Michael DeVillaer е асистент в Департамента по психиатрия и поведенчески невронауки и преподавател в Центъра за изследвания на зависимостите „Питър Борис“ към Университета „МакМастър“ в Хамилтън, Онтарио.

Когато канадците изразяват безпокойство относно предстоящата легализация на канабиса, правителството ги уверява, че индустрията на легалния канабис ще бъде строго регулирана, за да се защити общественото здраве.

Това обещание повдига важни въпроси: Дали легализацията на другите ни наркоиндустрии – на алкохол, тютюн и лекарства – е предотвратила вредите от злоупотребата с тях? Дали тези наркоиндустрии ефективно балансират между преследването на печалби и защитата на общественото здраве? Дали правителствената регулация на наркоиндустриите е ефективна?

Прегледът на изследователски и политически документи не е успокоителен. Множеството потенциални слабости в подхода на Канадското правителство към легализацията на канабиса са описани в моя доклад, публикуван от Центъра за изследвания на зависимостите „Питър Борис“ към Университета „МакМастър“.

Първо, изследванията недвусмислено показват, че много по-голяма част от сегашните свързани с наркотиците вреди и икономически разходи не идват от злоупотребата с незаконни наркотици, а от законни, регулирани наркотици – тютюн и алкохол. Размерът на вредите и разходите е огромен и това продължава година след година.

Епидемията от смъртни случаи, причинени от опиоиди, която се разпространява в Северна Америка, води началото си от поведението на легалната фармацевтична индустрия.

Второ, ние имаме история с неспособността на индустриалния сектор да балансира между желанието за печалба и защитата на общественото здраве. Индустрията пази приходите си като пренебрегва съществуващите регулации и се противопоставя на въвеждането на нови, базирани на доказателства реформи. Тя също така има история на нарушаване на закона за постигане на максимално големи приходи.

Трето, правителството не е склонно да одобри базирани на доказателства регулаторни реформи, а ефективността на съществуващите регулации често е компроментирана от толерантното им прилагане. Рядко подлаганите на оценка санкции обикновено не са достатъчни, за да спрат рецидивизма. Накратко казано, регулацията на наркоиндустрията не просто е далеч от перфектна, но е наистина неадекватна и допринася за постоянно високите нива на вреди от наркотичните продукти.

Първите признаци са, че изгряващата индустрия на канабиса се движи по същия път.

легализацията на канабиса

Може би има доставчици на медицинска марихуана, които имат най-добри намерения, но някои от големите играчи вече се отличиха с нарушаване на Канадските здравни стандарти за реклама, с тайни споразумения с криминални елементи, изтегляне на замърсени продукти от пазара и умишлена употреба на забранени пестициди. Никакви лицензи не са били отнети. Регулаторният надзор не се намесва в частния бизнес и не е ефективен.

Индустрията на канабиса сега гори от желание да направи невероятно доходния преход към пазара за употреба с цел развлечение.

На фона на признаците за конфликт на интереси, правителствената Работна група по легализация и регулиране на канабиса предлага препоръки, които изглежда, че облагодетелстват приходите на индустрията за сметка на общественото здраве.

Канадците трябва много повече да се страхуват от обсебената от печалби и лошо регулирана индустрия на канабиса, отколкото се страхуват от самия канабис.

Законовата реформа за канабиса предоставя възможност да се въведе подход, който наистина дава приоритет на социалната справедливост и общественото здраве пред печалбите.

Подходът започва с незабавна декриминализиране на дребните нарушения, свързани с канабис, което би спасило десетки хиляди най-вече млади канадци от криминални досиета, преди легализацията да влезе в сила. Това би спестило стотици милиони долари от разходите за правоприлагане и съдебни разноски всяка година.

Канада трябва да продължи да следва строго регулиран подход към легализацията, но аз твърдо заявявам, че господстващата движена от печалбите и лошо регулирана парадигма е опасна.

Канада трябва да създаде нестопански орган, отговарящ за канабиса, който ще работи изключително за целите на общественото здраве. Този орган ще обслужва само съществуващото ниво на потребителско търсене на продукти с канабис, без да има цели, свързани с разрастване на пазара. Епидемиологията ни учи, че пазарният растеж обикновено води до увеличаване и на свързаните проблеми.

Предложението за нестопански подход няма да бъде посрещнато топло нито от индустрията на канабиса, нито от правителството, което изглежда, че има финансова изгода от легализацията на канабиса за развлечение.

Все пак, имайки предвид наследството от провала на наркоиндустриите със стопанска цел да намерят баланс между печалбите и общественото здраве, нестопанският модел за канабис може да предостави единствената възможност за постигане на почти неутрално въздействие върху общественото здраве.

Източник

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици – част 2

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

Прочетете част 1

Опиоидната епидемия показва, че САЩ се справя зле с регулацията на наркотици

Трябва да е ясно, че говоря за легализацията на тежки наркотици, така че това не се отнася за легализацията на марихуана. Въпреки че има истински опасения относно зависимостта към марихуана и това, че хората правят глупави неща под въздействието ѝ, моята гледна точка е, че е такъв сравнително безобиден наркотик според най-добрите научни доказателства, че правителството може да си позволи да се издъни с нея. Особено след като алтернативата е режим на забрана, който води до стотици хиляди ненужни арести в САЩ всяка година и предразполага към насилия, защото трафикантите се борят за територия или уреждат други въпроси, свързани с търговията на наркотици.

Но колкото по-тежки са наркотиците, толкова повече възможности за издънки има – както демонстрира опиоидната епидемия.

Не съм първият, който прави тази връзка. За RealClearPolicy, Робърт ВерБрюген написа, че опиоидната епидемия го е накарала да промени някои от своите либертариански възгледи за легализацията. Докато той „никога не е бил толкова наивен да мисли, че няма да има повишение в употребата или злоупотребата, ако наркотиците са легални,“ той мислел, че анализът на цената и ползите ще е в полза на легализицията и против прохибицията.

„Но със сигурност изглежда, че разхлабването на контрола на един наркотик отприщи ада, а това не бих го предвидил преди, да кажем, десет години,“ допълва той.

Попитах Итън Наделман, скоро пенсиониращият се изпълнителен директор на Drug Policy Alliance, за това.

Наделман предположи, че това е провал в САЩ в частност. На скорошна среща с някои швейцарски официални лица той изразил притеснения подобни на моите и те отбелязали, че провалите на САЩ в опиоидната епидемия не бива да подкопават опитите за легализация в Европа. От другата страна на Атлантика опиоидите са по-стриктно регулирани и до момента кризата със свръхдози е избегната.

Но Съединените щати са се провалили. Ужасно. Има много неща, които е можело да се направят, за да се спре епидемията: Агенцията по храните и лекарствата (FDA) е можела да блокира или ограничи употребата на опиоиди – да оцени по-добре риска от зависимост и свръхдоза, както и липсата на научни доказателства за ефективността на опиоидите при хронична болка. Агенцията за борба с наркотиците (DEA) е можела да ограничи достъпността на опиоидите и да предприеме по-строги законови действия срещу компаниите, които безотговорно позволяват техните лекарства да се разпространят до безскрупулни предписващи, а вместо това се фокусирала върху малките играчи като клиники, които бълват рецепти.

Въпреки това правителството не направи много през последните години. Катлийн Фридл, историк на политиката по отношение на наркотиците, обобщава някои от провалите на FDA:

„От подведеното одобрение и брандиране на Оксиконтин на основата на информация, за която от FDA са знаели, че е невярна, до объркващото одобрение на подобни опиоиди некомбинирани с друг аналгетик и с удължено действие като Opana през 2006 и Zahydro през 2013, FDA действа на основата на вярването, че опиоидите са полезни за управляването на хронична болка, въпреки че до момента няма убедителни доказателства за тяхната ефективност, а само натрупващи се доказателства за рисковете. Още по-лошо е, че повечето криминални и граждански дела срещу фармацевтични компании за подвеждащо брандиране на опиоиди като по-малко пристрастяващи се завеждат от адвокати и граждани, а не от FDA. Агенцията е агресивна в даването на разрешителни за опиоиди, но летаргична в отговора си към последствията.“

Междувременно DEA има силата да наложи квоти за производството за продажба на някои опиоиди като хидрокодон и оксикодон. Можеше да използва тази своя сила, както е правила при предишни кризи с наркотици, за да ограничи достъпността на тези опасни лекарства. Но Фридл ме насочи към данни, които показват, че агенцията от поне 1999 година насам е позволила квотите за опиоиди да растат – ефективно отказвайки се от инструмент, който може да използва за ограничение на бързо растящата употреба на опиоиди.

Повечето от това е резултат на агресивното лобиране на фармацевтични компании. През последното десетилетие производителите и доставчиците на опиоиди са похарчили повече от 800 милиона долара за лобиране на федерално и щатско ниво за спиране на нови регулации върху техните лекарства и всъщност са призовавали законодателите да улеснят достъпа до обезболяващи. Това е 8 пъти повече от похарченото от оръжейното лоби. И често това е проработило: в щата Мейн например производителите успешно прокарали закон, който изисква застрахователите да поемат опиоидните обезболяващи, за които се предполага, че са по-трудни за злоупотреба.

Източник: https://www.vox.com/policy-and-politics/2017/4/20/15328384/opioid-epidemic-drug-legalization

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

До момента, в който започнах работа като репортер за политиката относно наркотиците, бях напълно „за“ легализиране на всички наркотици от марихуана до хероин и кокаин.

Изглеждаше ми очевидно. Забраната се беше провалила. През последното десетилетие милиони американци са били арестувани и в много случаи вкарани в затвора заради наркотици. Правителството е похарчило десетки милиарди долари на година за политиката срещу наркотиците – но не само за полицията и арестуването на хора и потенциалното съсипване на животите им, а и за чуждестранни операции, в които въоръжени сили са разрушили ферми и са съсипали домове. За четири десетилетия цената на войната срещу наркотиците възлиза на повече от един трилион долара.

Въпреки всички усилия и разходи войната срещу наркотиците е имала малък ефект: употребата на наркотици се е повишила през последните години и Америка се намира в най-смъртоносната криза с наркотици – опиоидната епидемия.

Не бях напълно наивен. Вярвах, че легализацията ще увеличи употребата. Но също така мислех, че правителството ще може разумно да контролира наркотиците, за да се увери, че най-лошите случаи на злоупотреба са под контрол чрез борба с подвеждащото маркетиране, поддържане на достатъчно високи цени и следователно невъзможност за прекалена употреба и най-накрая да се увери, че децата нямат достъп до тези вещества.

След това започнах да правя репортажи за опиоидната епидемия. Приятели на семейството починаха от свръхдози. Говорих с употребяващи, които не можеха да се справят с години на зависимост, която често е започвала с легални лекарства с рецепта. Говорих с лекари, прокурори и експерти за това как кризата наистина е започнала, когато големите фармацевтични компании започнали да притискат лекарите и правителството да прегърнат техните лекарства.

Междувременно правителството реагира много бавно. Опиоидната епидемия започна в края на деветдесетте години и по-специално със създаването на Оксиконтин през 1996. Но чак през 2014 Агенцията за борба с наркотиците (DEA) премести в други списъци някои опиоидни болкоуспокояващи, за да им наложи по-сериозни ограничения. И трябваше да минат две години до 2016, за да приеме Конгресът закон, който опитва сериозно да отговори на епидемията.

Всъщност федералното правителство притискаше лекарите да предписват опиоиди чрез кампанията „Болката е петият жизнен показател“ през деветдесетте и първите 10 години на XXI век, тъй като фармацевтичните компании подвеждащо маркетирали опиоидите за лечение на хронична болка. И в някои случаи различните нива на правителството разхлабили достъпа до опиоиди след лобиране на фармацевтичните компании – чрез приемане на закони, които например изискват от застрахователите да покриват тези лекарства.

И докато компанията Purdue Pharma е била глобена за ужасно заблуждаващото маркетиране на Оксиконтин, стотиците милиони, които е платила, са нищо в сравнение с десетките милиарди, които е спечелила от лекарството.

Като резултат от това много хора са починали: по отношение на свръхдозите, опиоидната епидемия е по-смъртоносна от която и да е друга криза с наркотици в историята на САЩ – повече от епидемията с крек, метамфетамин и хероин. Общо над 560 000 души са починали в САЩ поради свръхдози между 1999 и 2015 (последната година, за която има данни) – повече от цялото население на Атланта. И докато много от тези смъртни случаи са свързани с нелегални наркотици като хероин и фентанил, източникът на епидемията – това, което е накарало хората да започнат да употребяват – са опиоидните обезболяващи, а легалните обезболяващи са свързани с повечето смъртоносни свръхдози.

Точно за това са предупредили активистите против легализацията: компаниите са се сдобили с опасен продукт, към който се развива зависимост, маркетирали са го безотговорно и са лобирали за разхлабени правила. Регулаторният отговор на правителството се е забавил. Правителството дори е работило с фармацевтичните компании в някои случаи – под влияние на лобирането, дарения за кампании и финансирани от компании застъпнически групи. А хората развивали зависимост и умирали.

Наблюдавайки тази криза, внезапно ми просветна: може би пълната легализация не е правилният отговор срещу войната с наркотиците. Може би САЩ просто не може да се справи с регулацията на тези потенциално смъртоносни вещества в легална обстановка. Може би някаква форма на забрана – дори и не толкова строга като сегашната – е правилното решение.

Следва продължение

Източник

Деца на алкохолици – срам, вина и мълчание

Обичах я и я мразех в еднаква степен – живот със зависима към алкохол майка

 

Минаха две и половина години, откакто загубих майка си заради алкохола. Бях на 21 г., а тя – на 49. Това беше горчив, но неизбежен край на битката с наркотик, който постепенно засилваше безмилостната си хватка върху нея през годините. Макар и да ме е срам да го призная, нейната смърт ми донесе моментно облекчение.

Внезапно бях освободена от всепоглъщащата тревога; не чаках да ми се обадят с още лоши новини. Не се боях да говоря на майка, която обичах и мразех в еднаква степен, чието диво и непостоянно състояние ме оставяше несигурна как да се отнасям към нея, какво да ѝ кажа. Все пак мъчителният период на депресия бързо последва и аз отново открих, че правя това, в което животът на дете на алкохолик ме беше направил експерт: да крия истинските си чувства и да се преструвам на смела.

Семейството ми години наред беше скърбило за жената и живота, които познавахме, преди тя да се превърне в марионетка на наркотика. Оглушителна тишина обитаваше нашата къща, когато мама беше пияна. Никой не говореше, когато тя залиташе наоколо; когато седеше на масата за вечеря, едва успявайки да сложи храна в устата си; когато се опитваше да те въвлече в безплоден, неразбираем разговор. Вместо това ние се надявахме да направляваме деликатната ситуация, докато тя заспи или докато пияното чудовище, което я обитаваше, я напусне.

Хаосът често царуваше. Горчиви думи се хвърляха напред и назад, докато и двете страни бяха толкова пропити със съжаление и вина, че тишината можеше отново да властва, задушавайки ни всички.

Когато майка ми почина, аз твърдо реших да говоря открито за нейния алкохолизъм, защото не можех да понеса да бъда съучастник в мълчанието, обгръщащо проблема. Между 2004 и 2014 г. броят на смъртните случаи в Англия, свързани с алкохол, е нараснал с цели 13%. Моята загуба е безвъзвратна, но други могат да бъдат предотвратени, а да се започне разговор за алкохолизма е първата стъпка в промяната на отношението на нацията към тази пандемия.

Въпреки че положението на алкохолиците е ужасно – демонизацията от обществото (включително от медицинските професионалисти), съкращенията в услугите за психично здраве, лесната достъпност на наркотика… и списъкът продължава – тежката борба на техните деца често остава игнорирана.

Според доклад на Националната асоциация за деца на алкохолици (Nacoa) децата на алкохолици е шест пъти по-вероятно да станат свидетели на домашно насилие, пет пъти по-вероятно да развият хранително разстройство, три пъти по-вероятно да мислят за самоубийство, два пъти по-вероятно да извършат престъпления и два пъти по-вероятно да имат трудности в училище. Може би най-плашеща е непобедимата вечност на тази опустошителна чума – самите деца на алкохолици е три пъти по-вероятно да развият проблеми с наркотици или алкохол.

деца на алкохолици

През декември 2016 г. Английската агенция за общество здраве (Public Health England) прави предположение, че финансовата тежест би могла да достигне до 52 милиарда британски лири на година. Това включва разходите на Националната здравна служба (NHS) за справяне със заболяванията, свързани с алкохол; престъпността, свързана с алкохол и загубата на производителност, причинена от проблемно пиене.

Но тази сума не включва парите, необходими за борба с множеството проблеми, които поразяват семействата на алкохолиците. Такава сума не съществува, защото тези семейства остават скрити; стигмата около алкохолизма е толкова голяма, че засегнатите таят вина, неудобство и срам.

Точно както няма един-единствен профил на алкохолика, така няма единствен профил на техните деца. Моята майка беше успешен професионалист в NHS, работейки като напреднал практикуващ лекар до 45-та си година – четири години преди смъртта ѝ. Тя имаше заразителен характер, който осветяваше стаята – жизнена, щедра в любовта и много състрадателна.

Когато тя почина, аз учех втора година в университета. Оттогава завърших и сега се обучавам, за да стана учител, до голяма степен вдъхновена от здравата основа на стабилност и нормалност, която училището ми осигури, докато бях дете. Аз съм човек, който постига повече от изискваното.

Но миналото ми крие отчаяна истина: историите на издръжливост, които много от нас, децата на алкохолици, несъзнателно споделяме, не трябва да бъдат приемани като „вдъхновяващи“, защото след това ние продължаваме да прикриваме една много по-мрачна реалност и, което е решаващо, не успяваме да открием основния проблем.

Има надежда за промяна. След искреното признание на депутата Джонатан Ашуърт пред парламента (на Великобритания) за неговия опит като дете на алкохолик и заради спешната нужда да се справим с по-всеобхватните вреди, причинени от наркотика, през февруари ще има нова стратегия за подкрепа на деца на алкохолици.

Освен това е изготвен първият манифест за деца на алкохолици, който съдържа план от десет точки, за да се помогне на едно от пет деца, засегнати от алкохола.

Понастоящем във Великобритания няма нито една местна институция, която да има стратегия, насочена към децата на алкохолици. Нито системата за социални грижи, нито обществената здравна система са създали ефективни стратегии, с които да ги подкрепят. Този манифест, написан от създатели на политики, медицински експерти, благотворителни фондации и деца на алкохолици, изисква от правителството да назначи министър, отговорен за координирането на политиката. Местните власти искат подходящо финансиране, за да предоставят решаваща физическа и емоционална подкрепа на децата в нужда.

Можем да се надяваме окончателно да излезем от кръга на зависимостта, който задушава нацията, единствено като протегнем ръка на децата на алкохолиците. Ако не направим това, запазвайки мълчание по въпроса, ще им изменим и ще обречем хиляди деца на злочеста участ, докато в същото време подпомагаме главния проблем, който ние, като нация, претендираме, че е толкова отвратителен.

Ани Бекет

Източник

Приключва ли финансирането за превенция на СПИН?

Скоро разбрахме, че една от организациите, които се занимават с намаляване на вредите (harm reduction) в София, е застрашена от закриване поради липса на финансиране. Намаляването на вредите се отнася до политики, програми и дейности целящи да намалят последствията от употребата на психоактивни вещества. Фокусът е върху превенцията на вредите, а не върху прекратяването на употребата. Една от дейностите на подобни организации е превенцията на ХИВ/СПИН сред една от уязвимите групи – хората, които употребяват венозно наркотици.

СПИН

Защо няма пари за превенция?

До края на 2015 година средства за борба с ХИВ/СПИН се отпускат от Глобалния фонд за борба със СПИН, туберкулоза и малария. Но след това се очаква държавата да осигури финансиране за дейностите. До това се стига поради промяна в критериите за отпускане на средства от Фонда, направена през 2011 година. Според новите изисквания страни с високи доходи и тези на горната граница на средни доходи, в които има умерено или ниско разпространение на болестите, не могат да получават финансиране от Глобалния фонд. Настоящата цел на Фонда е да подпомага най-застрашените страни. България е една от държавите, които вече не се класират.

Опитът на Румъния

Поради същата причина в Румъния финансирането е прекратено през 2010 година, което води до намаляване наполовина на броя раздадени спринцовки и игли за същата година и е допринесло за повишение на броя на новите случаи сред употребяващите инжекционно (за това има и друг фактор – преминаване към употреба на други вещества, които „изискват“ по-често инжектиране). Броят на новите случаи сред употребяващите наркотици чрез инжектиране е бил между 3 и 5 годишно в периода от 2007 до 2009 година. През 2010 година са били 12, а през 2011 – 129.

Обратно в България

За момента държавата финансира приблизително 73% от борбата си с ХИВ/СПИН, като покрива цената на тестовете за ХИВ и лечението. Въпреки това все още изцяло разчитаме на Глобалния фонд за превантивните дейности, включително тези, насочени към ключови групи от обществото като хора, които употребяват наркотици венозно. Това включва програмите за обмен на игли и спринцовки.

Според публикация на Евразийска мрежа за намаляване на вредите от септември 2015 г. Фондът изисква държавата да покрие 60% от дейностите в борбата срещу ХИВ/СПИН и очевидно сме изпълнили това условие чрез финансирането на тестовете и лечението. Но въпросът с превенцията остава нерешен, защото правителството и Глобалният фонд не са обсъждали финансиране на дейности за превенция. Според същия източник Здравното министерство планира да отдели 100 000 лева за тях, докато Фондът ни е предоставил 3,2 милиона долара за същото през 2014 година.

Не е особено учудващо, че липсва информация и внимание към тази тема. Чак на 13 февруари голяма част от депутатите разбраха, че финансирането от Глобалния фонд ще приключи в края на тази година благодарение на активисти от няколко неправителствени организации. И това при положение, че финансирането е трябвало да приключи още в края на 2014 година, но е било удължено. Разбира се, на сайта на програмата към Министерството на здравеопазването „Превенция и контрол на ХИВ/СПИН“ също няма нищо относно липсата на средства. А тя не е просто евентуална или далеч в бъдещето – на 31 декември тази година спира финансирането от Глобалния фонд. Днес е 29 октомври.

Това е само един от много поводи за разочарование от действията от страна на държавата по въпросите, касаещи употребяващите и зависимите от психоактивни вещества. Важно е да разберем, че тези събития не касаят само зависимите и употребяващите.

Това, че за момента разпространението на ХИВ/СПИН е относително ниско в България, не дава никаква гаранция, че това няма да се промени. Особено ако прекратим превенцията. ХИВ/СПИН не е едно от нещата, които ще изчезнат, ако просто много силно го искаме или си затворим очите.

Безобразие е държава-членка на ЕС да не осигури адекватно финансиране за превенция на заболяване, за което лек няма. Съзнавам, че броят на безобразията е висок, но все пак се надявам това да не е следващото.

Специално предупреждение за рисковете от употребата

рисковете от употребатаНе са малко източниците в интернет, където може да се намери информация относно рисковете от употребата на психоактивни вещества (наркотици и алкохол). Нещо повече, тази информация е много лесна за получаване.

Различни институции и организации издават всяка година брошури по този въпрос и ги раздават на различни събития. Експерти посещават училищата и изнасят лекции или обучения на децата, в които наблягат върху рисковете от употребата на вещества. Доста хора се обаждат направо на Информационната линия за наркотиците и алкохола, пишат ни мейли, пишат в чата и форума и направо питат: „Какво може да ми стане, ако взимам това вещество?“

Тази информация е лесно достъпна, но има един риск, който важи специално за България и никъде не го пише.

Рискът да не получиш лечение, когато имаш нужда от него

Повечето от нас са наясно в какво плачевно състояние е здравеопазването у нас. Наясно сме, че социално слабите хора още по-трудно могат да получат качествени или каквито и да е било медицински услуги. Говорихме и за липсата на държавна политика по отношение на наркотиците. Лошото е, че напоследък нещата още по-бързо се влошават.

Когато изброяваме рисковете от употребата на някои наркотици и алкохол, ще кажем на хората, че може да развият зависимост или пък да получат някакъв психиатричен проблем (например психоза). Но не им казваме, че ако това се случи, е много вероятно да няма къде и как да се лекуват в последствие.

Представяме си как протича един хипотетичен разговор, в който им го казваме:

Човекът:
–    Здравейте! Взимам диазепам от няколко месеца, може ли да имам някакви проблеми?
Ние:
–    Да, има риск да развиете зависимост. Диазепамът не бива да се употребява толкова дълго.
Човекът:
–    Аз мисля, че точно това е станало. Опитвах се да го спра, но не успявам.
Ние:
–    Разбирам. Ще ви насоча към някои болници, но имайте предвид, че може да ви върнат.
Човекът:
–    Как така да ме върнат? Нали там трябва да ми помогнат?
 Ние:
–    За съжаление, това е един от рисковете от употребата. Ако станете зависим, може да не намерите място, където да се лекувате.

Или пък се обажда тийнейджър и пита за амфетамините:

Той:
–    Ще ходя на клуб и мисля да опитам. Какво може да стане?
Ние:
–    Има опасност да получите психоза. Ако това стане, пък има опасност да не ви приемат в болница.

Или пък се обажда алкохолно зависим в абстиненция:

Той:
–    От вчера не съм пил, опитвам се да спра сам алкохола, но ми стана много зле. Може ли да ме приемат в някоя болница по спешност?
Ние:
–    Боя се, че е малко вероятно. Опитвали сме много пъти с различни спешни отделения, никой не приема веднага за детокс. Освен ако не си платите или нямате лични връзки. Имате ли такава възможност?
Той:
–    Нямам! Какво да правя, ако не ме приемат по спешност?
Ние:
–    Не искам точно това да ви казвам, но е по-добре да си вземете 1-2 бири и да ги изпиете, за да не получите делир. Последното е опасно за живота.
Той:
–    Но аз най-после взех решение да спра, не искам повече да пия!
Ние:
–    Разбирам, но за съжаление първо трябва да си намерите болница, в която са съгласни да ви приемат за детокс и тогава да спирате. Възможностите, които предоставя системата, не са никак много.

Ден след ден слушаме как хората се оплакват, че ги връщат от болници по различни причини. На едни им казват, че не работят с употребяващи наркотици, а само с алкохол; на други казват, че няма свободни места; на трети, че ако нямат психично заболяване, а само зависимост, няма да ги приемат; на четвърти, че не могат да ги приемат, ако имат придружаващи заболявания. В някои болници пък изобщо не искат и да чуват за каквито и да било употребяващи: „Ако сте само с шизофрения, ще ви приемем, иначе не.“

Обяснението се оказа просто – нямало пари. Държавата отпуска все по-малко за психиатричните грижи и директорите на болниците си правят нещо като списък с приоритетни случаи за прием. С най-нисък приоритет се оказват зависимите и употребяващите алкохол и наркотици. В някои болници последните изобщо са отпаднали от списъка за прием, там не ги искат. Нямат нито пари, нито нерви за тях. Особено ако са идвали в тази болница повече от един път.

Хората ни се оплакват, после разбират, че не можем да променим ситуацията и започват да обвиняват държавата. А ние какво да им кажем? Затова имаме предложение:

Когато специалистите предупреждават хората за рисковете от употребата на наркотици и алкохол, да им казват, че ако нещо им се случи, за тях лечение може и да няма. Така че пиенето и употребата наистина са си на тяхна отговорност.

И децата трябва да бъдат предупреждавани за това, още от малки. Задължително да се включи в обученията по превенция. Една голяма точка от урока за рисковете:

Българското здравеопазване може да ви откаже лечение!

Наркотиците и държавата: има ли държавна политика?

През далечната 1991 г. България се сблъска с проблема на рязко увеличаващия се брой зависими към наркотици. Тогава започна епохата на хероина – нещо ново и страховито за неподготвените български деца и техните родители. Неподготвена се оказа и държавата, която нямаше какво да предложи на първите пострадали. Чак през 1994 г. бе създаден Националният център по наркомании (НЦН), който трябваше да се заеме с решаването на проблема.

НЦН несъмнено се разви и доби експертно знание през годините, осъществи добри връзки с неправителствените организации, които се заеха да лекуват зависимите, и прави усилия да помага. Това, което почти не помръдна, е държавата във високите си нива. А междувременно производството на и търговията с наркотици не губят време. Хероинът вече не е „модерен“, вместо това имаме много марихуана, амфетамини и метамфетамини, както и десетки нови наркотици, които се появяват на „пазара“ всяка година.

Но държавата все така почти не помръдва.

Изчакахме си чакането

Ако липсата на опит и вечната (вече) икономическа криза преди години са били причина държавата да не помага на зависимите, то от доста време това не е актуално. Сега търсим новите причини, но не можем да ги открием. Правителството не дава обяснения за действията и бездействията си, нито пък излиза с официално заявление, че, например, не иска да помага и няма такова намерение. Оттам нататък ние тихо се отчайваме.

Имаше моментна надежда, когато България стана член на Европейския съюз. Вече сме в Европа, ще бъдем като тях, нали? Само че те имат изградени и работещи мрежи за лечение на зависими, министерствата и общините им дават сгради и пари, зависимите имат къде да се лекуват и безплатно, има кой да им подаде ръка. Хората са открили, че лечението излиза по-евтино отколкото пращането в затвор или оставянето без лечение.

Тази надежда също умря. Европа каза: „Щом вече сте в ЕС, повече няма да финансираме вашите проекти за рехабилитационни програми и други услуги за зависими. Държавата трябва сама да си поеме този ангажимент, както сме го поели ние.“ Държавата обаче не пое ангажимента.

Ние пътувахме по стажове при европейските колеги, гледахме какво ниво са достигнали и какво имат и страдахме безмълвно. Безплатно лечение в терапевтична общност? Защитено жилище за бездомните зависими? Безплатен метадон за всички нуждаещи се? Програми за малолетни и непълнолетни? Министерство на социалната политика, което плаща за квартира и осигурява работа? Хубави болнични условия? Лечение вместо затвор? Какви са тия чудеса, ние знаем, че у нас никога няма да станат. Ходим да се учим от колегите как да предлагаме качествени услуги и се връщаме у дома, за да го правим, ама без пари. Не че и това знание не е полезно, просто не можем да работим така вечно.

Ако специалистите се отчайват, то какво правят зависимите и техните близки?

Пострадалите търсят помощ. Съвсем естествено е – когато не можеш да си помогнеш сам, търсиш помощ. Стотици хора се обаждат всяка година на Информационната линия за наркотиците и алкохола. Всичките са уплашени, а някои вече са и напълно отчаяни. Въпросите, които задават, са най-често:

„Лечението в тези терапевтични общности заплаща ли се?“
„Има ли изобщо такива безплатни общности?“
„Защо в нашия град или в близост няма програми като тази (която и да е рехабилитационна програма)? Тук проблемът с наркотиците е много голям.“
„А защо почти всички услуги за зависими са концентрирани в София? Нямаме пари да отидем до там.“
„Защо отказват да приемат моя близък в поредната болница за детоксификация?“
„Моят син отключи психоза заради употреба на амфетамини, но от Центъра за психично здраве го върнаха. Казаха, че не се занимават с употребяващи. Защо?“
„Защо условията в психиатричните болници са толкова лоши?“
„Защо лечението на зависимости не се поема от Здравната каса? Аз съм здравно осигурен.“
„Защо няма места за лечение на непълнолетни зависими? Моят син е на 14, къде да го заведа?“
„Знаете ли, че в училището на нашето дете много голяма част от учениците взимат наркотици? Защо всички си затварят очите? Това са нашите деца.“
„От две години подаваме със съседите ми жалби до полицията, че пред къщите ни продават наркотици. Заплашваха, че ще ме подпалят, докато спя. Защо полицията не иска да арестува дилърите?“
„В нашия град има огромен проблем с наркотиците, те са навсякъде. Младите хора масово употребяват. Срещахме се и с кмета, но той не прояви интерес. Никой нищо не прави, защо?“
„На кого да се оплача, след като не мога в полицията? Оказа се, че дилърът, от който си купува синът ми, е полицай. Той върти търговията в квартала, но ние сме безсилни.“
„Моят син от много години е зависим. Бие ме, взима ми парите, изнесе всичко от вкъщи. Толкова пъти виках полиция, но те все го пускаха. Сега вече дори престанаха да идват. Страх ме, какво да правя?“
„Моят син има тежко психично заболяване и заедно с това е зависим. Но в психиатричната болница, където редовно го приемат, отказват да го лекуват и от зависимостта. Защо? В програмите, където лекуват зависими, пък не го приемат заради психичното заболяване. А и в тях се плаща. Къде да го изпратя?“

държавата
Ние знаем отговора на въпроса „Защо?“, но той с нищо няма да помогне на хората

Можем да им обясним, разбира се, че държавата просто няма политика за борба със зависимостите и за всичко, свързано с тях. Като няма политика, няма и национални програми. Като няма национални програми, няма и как да се отпуснат пари. Държавата едва от няколко години финансира няколко рехабилитационни програми, но така, по съвсем мъничко. Да речем, че 30-40 души годишно успяват да направят лечението си възможно с тази помощ. Останалите, които са стотици хиляди (броим проблемите с алкохола и хазарта също), разчитат на себе си, семействата си или умират.

Това не е отговорът, който българското общество иска да чуе

Отговорът, който обществото трябва да чуе, е че правителството разбира колко сериозен е проблемът и се ангажира с неговото решаване. Че ще има политика, че държавата ще бъде на мястото си, както за да се бори с престъпността, така и за да помага на всички нуждаещи се. Че тази държава ще се грижи за своя народ и няма да изключва от тези грижи цели групи хора, просто защото не са мили и сладки, и никой не ги обича. Държавата няма право да дискриминира.

А пък ние ще си бъдем на мястото и ще продължаваме да си вършим работата. Не отказваме помощ на никого. Ако държавата реши да се включи, то с радост ще приемем.

Изведнъж се наложи на цели държави да се защитават от тютюневите корпорации

През последните година-две започнах да попадам на странни новини. Разни големи компании, производители на тютюневи изделия, току съдят някоя държава. В началото не разбирах как и защо една фирма може да съди цяла държава, тъй като не ставаше дума за престъпване на закони (или поне на пръв поглед).

После разбрах. Ставало дума за сблъсък между политиките за опазване на здравето и корпоративните печалби.

Да речем, че правителството на Австралия решава всички цигари да се продават в еднакви опаковки, на които има само плашещи снимки на болни хора и предупреждения за вредите от пушенето. Без цветни лога, които да примамват погледа на клиентите. Целта – намаляване на тютюнопушенето и на здравните последствия както за възрастните, така и за децата (особено важно!).


Обаче на производителите на цигари това не се харесва, тъй като им падат продажбите и оттам и печалбите. На практика държавата поема контрола върху пакетирането на продукта. Производителят решава да съди държавата за провежданата от нея здравна политика.

Същата съдба сполетява и Уругвай преди няколко години. Голяма тютюнева компания съди държавата за 25 млн. щатски долара, пак по същите причини. Наред са Ирландия и Великобритания, които са заплашвани със съдебни дела, търсещи многомилиардни компенсации.

Под съдебните удари попадат дори държави като Того, чиято икономика има стойност 20 пъти по-малка от годишните приходи на тютюневата корпорация, която я съди.

Производителите на цигари не се ограничават само със съдебни битки. В Ирландия, например, една компания е наела над 160 лобисти, за да бъде спряно приемането на закона за еднаквите цигарени опаковки. За целта са платени няколко милиона евро.

Това, което мотивира тютюневите корпорации, е печалбата, която за 2010 г. е била над 35 милиарда долара и то само за първите шест световни тютюневи компании. Това, което им дава възможност да съдят държавите, са международните търговски споразумения.

България досега не е съдена заради цигарените опаковки, на които има предупредителни надписи, но ако правителството поиска да ги промени? Какво ще ни предпази от скъпоструващи съдебни разправии и плащането на огромни глоби?

Все пак има две добри новини. Първата е, че Австралия печели съдебната битка срещу тютюневата компания.

Втората новина идва от фондациите на Бил Гейтс и Майкъл Блумбърг, които създават фонд на стойност 4 млн. долара за подпомагане на развиващите се държави в скъпите им юридически битки с големите производители на тютюневи изделия в света.

„Тютюневата индустрия използва международните търговски споразумения, за да заплашва държавите и да им пречи да приемат закони за контрол над тютюневите продукти“, казва Майкъл Блумбърг.

„Не става дума за търговия“, добавя той. „Никой не подкрепя капитализма и търговията повече от мен. Става дума за суверенитет и дали една държава има правото да определя свои собствени обществени здравни политики.“

В свое изявление Бил Гейтс отбелязва, че по-малките страни нямат същите ресурси като Австралия и Великобритания.

„Държавните лидери, които се опитват да предпазят своите граждани от вредите на тютюна, не бива да бъдат възпирани  от големите тютюневи компании чрез заплахи за скъпоструващи съдебни битки“, казва той.

Фондът ще се управлява от базираната в САЩ Кампания за свободни от тютюн деца, като се очаква първоначалната инвестиция от 4 млн. долара да расте.

Дали на България няма да ѝ се наложи да търси някой ден помощ от този фонд, само за да може да предпази децата си?