Емоционален тормоз

В днешно време все по-често се говори за тормоз. И ако някога това понятие се е разглеждало основно и предимно като акт на физическо посегателство и агресия, то днес тормозът бива изследван и като психологическа и емоционална величина.

Емоционален тормоз

Какво представлява емоционалният тормоз?

Част от психологическа игра, чиято основна цел е овластяване и контролиране, подчиняване и използване. Неадекватен „психологически инструмент“, третиращ субекта като предмет, функция, която безропотно трябва да обслужва нуждите (основно психологически) на насилника.

В немалка част от случаите жертвите на емоционалния тормоз са много „по – увредени“ и нанесените им щети понякога са много по-значителни в сравнение с тези, които са потърпевши от физически тормоз.

Често самите жертви не осъзнават какво точно се случва с тях. Преживяването за потиснатост и неудовлетвореност непрекъснато присъстват като преживяване, но се оказва трудно да се идентифицира произходът им.

Дори когато потърпевшият има яснота за случващото се, трудно успява да намери начин да се противопостави, да се отстои и промени статута си и случващото се с него. Една от причините за това е свързана с личността на насилника – често пъти това е близък човек (нерядко партньор), или пък някой на по-авторитетна или висока позиция.

емоционален тормоз

Видове емоционален тормоз

В зависимост от това в каква среда се случва тормозът и кой го упражнява се разграничават различни видове тормоз:

  • емоционален тормоз в семейството;
  • емоционален тормоз в работната среда, известен още като мобинг;
  • емоционален тормоз в училище, познат като булинг.

Както вече споменах, за разлика от физическия тормоз и насилие, емоционалните такива са по-трудно разпознаваеми, особено от околните.

И ако физическият тормоз преминава през директен контакт с лицето, включващ удари, бутане, блъскане и т.н., то емоционалният тормоз се осъществява през много по-индиректни начини. Използват се: вербални обиди, манипулации, вменяване на чувства за малоценност, вина, срам, несправяне; непрекъснати критики и сарказъм,  унижение, наказание, игнориране и изключване, натякване, сравнения, поставяне на етикети, изолиране, заплахи, ултиматуми.

Като че ли основната цел на емоционалния тормоз е да превърне обекта в заложник на собствените му страхове и несигурност, да го убеди във вярването, че е основна причина за това нещата да не се случват по добър начин или по-точно да се случват по негативен начин. Причина за нещастието на другия, за провала на общата връзка, задача, кауза.

Насилникът

За разлика от физическия тормоз, при емоционалния тормоз насилникът като че ли успява да запази реномето си – както в някаква степен пред жертвата, така и пред околните.

Всъщност упражняващите емоционален тормоз обикновено са доста харизматични личности или поне такива, които на пръв поглед създават добро впечатление. Нерядко са високо интелигенти и владеят до съвършенство изкуството на съблазняването и манипулирането. Те са много сензитивни и успяват да уловят слабото или болно място на жертвата си. Действията им наподобяват тези на психопатите. Обикновено са нарцистично организирани и имат някакво личностово разстройство. Може би е излишно да се казва, че в немалка част от случаите този им начин на свързване с другите е резултат от собствения им травматичен опит с важните за тях обекти в ранния им житейски опит.

Поради невъзможността им да инвестират в другия като в цялостен обект, такъв, който има правото на собствен избор и живот, те го третират като обслужваща функция. Индивиди, които използват подобен метод, имат сериозни проблеми в начина, по който се свързват с другия. Страхът от това да не го загубят или по-точно да не загубят възможността за подобни игри, често ги тласка в полярни поведения, в които накрая самите те излизат жертви.

Като че ли се изявяват като богове – те са тези, които могат да те сринат, и после да те вдигнат от калта.

Интересна е заигравката им с отхвърлянето – първоначално те отхвърлят, а впоследствие се изживяват и представят като отхвърлени. Сякаш има несигурност по отношение на това в каква степен образът им се приема и всичко, което правят, е едно непрекъснато тестване, което, обаче, особено при по-тежките случаи, никога не е достатъчно убедително по посока на приемането.

Жертва = Насилник

Насилникът съзнава рационално, че тормози жертвата си. В голяма част от случаите това само по себе си е цел. Може би бихме могли да говорим за тормоз и в случаите, при които нямаме реално осъзнаване – налице са всички индикатори, обрисуващи картината на тормоз, разликата се състои в това, че типът поведение, който поддържа насилникът, не е въз основа на рационален съзнателен избор. В такива случаи аз лично си мисля, че като че ли ролите на жертвата и насилника се припокриват. Дори по-скоро смея да хипотезирам (особено когато става въпрос за системно поведение), че като че ли това е желан резултат и избор от страна на жертвата, породени от собствената ѝ патология и като неадекватен начин за удовлетворение на собствени потребности и нагласи.

Промяна?

Както вече многократно споменах, насилникът обикновено си дава сметка за страданието, което причинява с поведението си. На когнитивно ниво успява дори да се самокритикува. За съжаление много рядко това осъзнаване се интегрира на емоционално ниво. Именно поради тази причина промяната при такива индивиди е трудна, понякога непосилна мисия. Да, факт е, че понякога те казват и демонстрират поведение на разкаяние и говорят за преживяване на вина. Тази вина обаче, като че ли не е онази невротичната вина, която би могла да провокира желанието за промяна, а по-скоро като че ли се доближава до психопатния страх, свързан със загубата на обекта-играчка.

емоционален тормоз

Това твърдение е валидно и за обратната страна: не са много случаите, при които индивиди, потърпевши от емоционален тормоз, успяват да постигнат промяна в живота и преживяванията си. Причините за това са няколко: първо осъзнаването какво точно се случва с тях настъпва бавно и трудно, а понякога никога. И второ – в повечето случаи не знаят какво точно да предприемат. Най-честата реакция е свързана с това да си тръгнат – от семейството, от работата, от средата, като тогава както при жените, жертви на домашно насилие, рискът от повторение на същия модел, независимо от новия партньор, работа или среда, е много голям.

Разбира се, има и изключения. Има личности, които доста бързо се ориентират в случващото се и успяват да излезат от ситуацията, без да я повторят.

В случаите, при които това не се случва, е добре да се потърси професионална помощ.

Психотерапевтичната помощ би могла да помогне за прекратяването на този порочен кръг. Ако непрекъснато ни се случва едно и също, ако винаги сме в една и съща роля и всичко това ни кара да се чувстваме депресирани и нещастни, то може би е добре да си зададем и въпроса: „Какво е моето участие в цялата тази схема?“  Именно с отговора на този въпрос могат да помогнат специалистите, защото, все пак не забравяйте, най-доброто лечение на една болест е не премахването на симптомите, а откриването и „отстраняването“ на първоизточника им.

Share Button

Готови ли сте за предизвикателство?

Декември може би беше един от месеците с най-много празници, а празниците обикновено се свързват с употребата на алкохол. За много хора обаче употребата на алкохол не се свежда само до чаша вино на празник.

Dry January“ (Сух януари) е движение, което стартира във Великобритания преди около 5 години и набира все по-голяма популярност. Целта на движението е пълно въздържание от употреба на алкохол за 31 дни. Очаква се тази година в него да се включат около 3,1 млн. души.

Може би сте се мислили за това как употребата на алкохол влияе на здравето ви? А може би поне веднъж сте се питали дали не пиете твърде много?

31 дни без алкохол – има ли това някакви осезаеми ползи за здравето?

Тъй като това все още е сравнително ново начинание, няма огромно количество изследвания, които да се използват. Но през 2013 г. експеримент, проведен от персонала на New Scientist в Института за чернодробно и храносмилателно здраве в Медицинския колеж в Лондон (Institute for Liver and Digestive Health at University College London Medical School – UCLMS), показва значителни разлики в състоянието на тези, които се въздържали от употреба на алкохол в продължение на пет седмици.

Всички участници се оценили като „нормални“ пиячи. Преди теста жените пиели средно 29 единици алкохол на седмица или четири единици на ден, а мъжете обикновено пиели 31 единици. И двете количества са над указанията за норма в Англия, но не и драстично (според указанията мъжете не трябва да превишават редовно четири единици на ден (еквивалент на 800 мл от 4% бира), а жените не трябва да пият повече от три единици на ден (еквивалент на чаша вино от 175 мл).

В изследването 10 души спрели алкохола, докато четирима продължили да пият така, както са го правили до този момент. Нямало съществени промени в нито един от параметрите, измерени за четирите лица, които не отказали алкохола. Но промените били „драматични и последователни“ при всичките 10 въздържатели.

Ето какво се случило след 5 седмици без алкохол :  

  •  Чернодробните мазнини намалели средно с 15%, а при някои – с почти 20%. Натрупването на мазнини в черния дроб е известна прелюдия към увреждането на черния дроб.
  •  Нивата на кръвната захар спаднали средно с 16%.
  •  Общият холестерол в кръвта, рисков фактор за сърдечни заболявания, спаднал с почти 5%.
  •  Оценките за качеството на съня се повишили с малко над 10%. Раджив Джалан, създател на UCLMS, обаче заявил, че експериментът „не дава индикации за продължителността на подобренията“.

Говорейки за експеримента, Кевин Мур, консултант по чернодробно здраве в UCLMS, казва: „Това, което имате, е средна група британци, които не смятат себе си за тежки пиячи, но спирането на пиенето в продължение на месец променя мазнините в черния дроб, холестерола и кръвната захар и им помага да отслабнат. Ако някой има рецептата за лекарство, което да прави всичко това за месец, щеше да го забърка веднага.“

А Ник Шерън от Университета в Саутхемптън заявява: „Тези резултати показват, че дори относително кратък период на въздържание оказва въздействие върху черния дроб.“ Но той също казва, че чернодробното заболяване може да се развие в продължение на 30 години, така че краткият период на въздържание е необходимо да се превърне в дългосрочна промяна в поведението и начина на живот.

Големият въпрос според професор Мур е какви ще са дългосрочните ефекти от алкохолното въздържание. Трябва да се направят още изследвания, за да се разбере това обаче. „Сухият януари ви прави по-здрави, затова ви казваме, че алкохолът е вреден за вас – но ако спрете да пиете, ще има ли дългосрочни ползи? Не знаем“, казва той. „Макар че може да се заключи, че има солидни ползи. Ако всички тези подобрения се случват само за месец, какво ли ще стане за три?“

Професор Чарлз Бамфорт от Калифорнийския университет „Дейвис“ уточнява: „Сериозно грешите, ако мислите, че един месец без пиене ще ви предпази от последиците от прекомерната употреба през останалата част от годината. Най-добрият съвет е да пиете умерено през цялата година.“

Но Йън Гилмор, почетен професор в Университета в Ливърпул и президент на „Алкохолния концерн“ допълва, че едно малко последващо проучване на около 60 участници в Dry January показа, че около 8% са решили да спрат да пият напълно след февруари, докато около две трети от групата са намалили пиенето си.

А вие готови ли сте за един „сух януари“? 

алкохолно въздържание

Източник: http://www.hulldailymail.co.uk/news/health/dry-january-2018-what-no-998988

Share Button

Ах, тези страхове!

страх

Погледнете тази снимка! Разпознавате ли емоцията на нея? Не е трудно, нали? Сега си представете примерно кошута в храсталака, която надушва наближаващия хищник – ушите се наострят, дишането се учестява, зениците се разширяват, ноздрите също, сърцето ѝ е на път да изскочи. Животно е. Но като че ли дори и при животното проявлението не е много по-различно и някак си е разпознаваемо. Какво е? Страх? Да!

Всички познаваме това чувство и всички сме го изпитвали по една или друга причина, в една или друга ситуация.

Страхът е…

Дефиницията за страх го определя като чувство, появяващо се в резултат на възникнала заплаха, опасност. Нещо, което застрашава съществуването ни или заплаха да ни бъде отнето нещо ценно.

Забелязали ли сте, че независимо каква е ситуацията или причината, физиологичните симптоми са едни и същи: потене, сърцебиене, сякаш имаме тежест в краката, учестено дишане, изпотяване на дланите.

Но макар и проявите да са еднакви, страховете сами по себе си не са. Различните школи и автори имат различни класификации.

В книгата си „Неврозите“ Фройд говори за два типа страх – „реален“ и „невротичен“. Накратко – първият е свързан със съществуваща сега и в момента опасност, която изисква от нас реакция, намеса, адаптивност. Вторият е страх, който е резултат от заплаха, която би могла да произхожда от фантазиите ни, базиращи се на минал негативен опит и който проектираме в бъдещето или на задържано либидо.

В статия в Psychology Today са описани 5 основни вида страх: от това да спрем да съществуваме (смърт); от осакатяване; от загуба на автономност; от разделяне/отхвърляне; от смърт на егото. Авторите описват как от тези страхове произлизат редица други.

В някои от източниците се поддържа теорията, че причините за появата на страха са свързани с така нареченото „отъждествяване” (аз бих го нарекла идентифициране) с някого или нещо, както и с привързаността.

страх

Страх или тревожност

Нерядко страхът и тревожността са използвани като синоними. Между тях обаче трябва да се прави разграничение – страхът е чувство, породено от нещо, което предстои да се случи, имаме сигнали и признаци за него, знаем, че в някакъв аспект е опасно за нас. Тревожността е състояние, което се поражда, когато вече събитието е факт и ние не знаем, или се колебаем как да отговорим, как да се адаптираме към него.

Във всеки случай, едва ли може да се направи пълен обзор на всички концепции за страха. Не е и такава целта.

Страхът в определен аспект може да бъде и мотивация за действие и развитие, за напредък. Страхът може и да пази. Проблем е обаче, когато страхът парализира.

Може би затова страхът представлява интерес за психологията. Защото всъщност той може да блокира, да стопира развитието ни и дори да доведе до регрес. Страхът и тревожността, произлизаща от него или свързана с него, са нещо, което често пъти ни тласка да подлагаме на съмнение собствения си образ, а понякога и този на другите. И това определено не е градивният елемент, напротив. Страхът често води до изолация и създава сериозни трудности във функционирането ни. В зависимост от природата и интензитета му, може да премине в дисфункционално поведение и дори в психична болест. В голяма част от случаите страхът е симптом на задръжка, породена от негативен минал опит или от травматично събитие. На база на тях често пъти се пораждат фантазии и ирационални мисли, развиващи определен сценарий (най-често негативен), който тласка към дисфункционално поведение.

Борба?

Хората често си мислят, че най-добрият начин за справяне със страха (стига той да е осъзнат) е борбата с него и срещу него. Само по себе си това изисква много енергия и е свързано с контрол. Ако се замислим, ще видим, че всъщност последващата тревожност е тясно свързана с контрола. Идеята, че сме попаднали в ситуация, в която не знаем какво да правим или как да се справим, в ситуация извън зоната ни на комфорт, е свързана именно с това, че сме загубили контрола. Когато това стане, могат да следват куп неща според формираните сценарии – най-често негативни, които заплашват Аз-образа ни.

В такива ситуации най-често се чудим какво да правим. Чудим се как да се справим с този страх и тази тревожност. Решаваме да се борим. Понякога това върши работа.

Когнитивистите често предлагат като решение контрадействие – ако те е страх от паяци, бъркаш в съд, пълен с такива и реалистично се уверяваш, че в действителност сценарият не се потвърждава. Това невинаги е възможно обаче.Тогава бихме могли да оборим ирационалните мисли с факти от реалността. Всъщност този тип опити ни позволяват да действаме въпреки страха и по-скоро да се примирим с него, да го приемем като източник на опит. Разбира се, лесно е да се каже на рационално ниво и много по-трудно да се интегрира, но с малки и постепенни стъпки е постижима задача. Признаването и назоваването на страха е първата стъпка.

 

Share Button

Втори живот

“13 милиона живеят втори живот в нета”

“Мрежата става основно място за секс-игри и изневери”

Това са само част от заглавията в медиите, с които се сблъсквам (а предполагам и вие) все по-често. За съжаление това не са само заглавия, а реалност. Все по-често се сблъсквам навсякъде с подобни случаи – възрастни и деца, които живеят живота си в интернет пространството – страдат, радват се, обичат, приключенстват, гневят се, влюбват се. Понякога в и с напълно непознати. Виртуалната реалност предоставя възможност за „втори живот“, за „поправка“ или може би „изкривяване“ на реалността.

Опциите са безброй. Като се започне от всякакъв вид социални мрежи, в които можеш да си създадеш какъвто поискаш образ и се стигне до цели платформи и игри, в които не просто създаваш образ, а директно влизаш в него и го живееш. И всичко се случва там – в нета.

Вървя по улицата, сядам на кафе, пътувам в метрото, вдигам глава и гледката почти винаги е една и съща – хора, заболи главите си в умните си телефони. Рядко се поглеждат един друг. Рядко виждат какво става около тях. Рядко виждат очите на другия.

В първи клас децата се интересуват от телефони – марка, екстри и всичките му там допълнителни джаджи. 3-4 годишни се приспиват с клипчета от You Tube. И всякакви други такива.

Темата е необятна. Опасявам се, че в която и посока да тръгна, край няма да има.

Не съм против технологиите. Аз също ги ползвам. На моя телефон също има приложения за социални мрежи и различни видове комуникационни канали. Съзнавам, че когато обществото еволюира, еволюират и всички възможни начини за комуникация и свързване между хората. В свят без граници, в свят на технологичен бум, това като че ли е естествен процес. И неговата  цел е да подобрява и подпомага качеството ни на живот. Да улеснява, а не да усложнява. Както казах – не съм против всичко това, но съм против последиците, които са резултат от превръщането на тази култура и начин на живот в ценност, в основен приоритет, защото не такава е целта им.

А последиците  –  какви са те ли ? Откъде да почна? Да видим: отчуждаването; загубата или невъзможността да се развият социални умения и умения за комуникация; рисковете, свързани с редицата опасности, дебнещи зад някой профил на недоброжелателни потребители; загубата на каквато и да е автентичност, уединение и интимност, развиване на зависимост. Достатъчни ли са? Загубата на собствената идентичност и формирането на втори живот – отказ от реалността и самозабрава в нещо нереално.

Има и още.

Но целта ми не е да демонизирам социалните мрежи и предпочитанията към интернет пространството. Те не са проблем или поне не и докато не се преминат определени граници. Предпочитанията към тях са въпрос на избор. А изборът се превръща в проблем тогава, когато е за сметка на редица важни и необходими други неща. Тогава, когато в заблудата, че задоволяваме определени потребности, всъщност загърбваме редица други.

Може би в такъв момент е добре да помислим какво обуславя този избор? Къде е грешката?

Чудя се откога стана по-приятно да седиш затворен вкъщи и да си чатиш с някого, вместо да излезеш навън или да идеш на гости и да си побъбрите. Откога разходката за пазаруване се превърна в досадно задължение, което лесно може да се отмени само с един клик „купи“? Откога е по-забавно да разхождаш измислени аватарчета, отколкото да излезеш и да играеш на криеница (знаят ли днешните деца какво въобще е това?)? Откога обяснението в любов е нещо, което не е нужно да се случва очи в очи? Кое ни кара, дори когато сме със събеседник на маса, да изкараме телефона и да започнем да цъкаме, забравяйки, че срещу нас седи живо същество, заслужаващо уважение или поне да не бъде пренебрегвано.

Ха! Сетих се за една случка. На четиринадесети февруари, Денят на влюбените, станах свидетел на следната ситуация – двойка влюбени, излезли на вечеря в ресторант, пристигнаха видимо ентусиазирани. Първите 5 минути течеше разговор помежду им. В следващите два часа картинката беше следната: той с поглед, вперен в телефона си, тя с поглед, вперен в телефона си. Вдигнаха глави, само когато сервитьорът им донесе храната. Хранеха се, „цъкайки“ на телефоните си. Не, не си мислете, че бяха скарани. След като се нахраниха и явно приключиха важните си дела по телефона, станаха, целунаха се и си тръгнаха.

В началото ми беше забавно, дори смешно. Накрая ми се плачеше.

Чудя се дали и на тези хора понякога им се плаче?

Не знам. Но лично аз мисля, че е тъжно. И една дума напира: С А М О Т А.

Разбира се, не всички са в това положение. Но няма как да не отбележа, че все повече и по-често ставам свидетел на подобни ситуации.

Може би тук идва важната роля на онова „старото поколение“. Да, то е живяло по друг начин. Да, много от тогавашните неща не са актуални днес и са неприложими. Има едно нещо обаче, което е и ще бъде винаги актуално, но все по-изчезващо. Това е онова нещо, на което „старото поколение“ може да научи младото. Нещо, на което те са пазители, а именно – ценностите и човещината, нуждата от другия и уважението към него и към себе си.

И тогава … Тогава няма да има нужда младите да си създават „втори живот“, за да ги търсят, защото в реалността не ги намират. Но това е друга тема. За следващия път….

Share Button

Историята на орторексия нервоза

Изборът на храната, приготвянето ѝ и нейната връзка със здравето се намират във фокуса на вниманието в продължение на векове. Тази нормална бдителност обаче може да се превърне в нещо прекалено, граничещо с хранително разстройство.

Това е особено валидно в светлината на начина, по който днешното общество набляга на чистото хранене, избягването на „мръсни“ храни и на засилващото се вярване, че почти всяко заболяване произтича от тези „лоши“ храни и може да бъде „оправено“ като се промени нечия диета още малко.

От тук следва, че орторексия нервоза е най-вече продукт на модерните времена. Тя може да бъде определена като форма на обсебеност от здравословното хранене, характеризираща се със свръхтревожни мисли относно неподходяща храна до степен, в която чистото хранене се превръща в центъра на нечий живот.

орторексия нервоза

Нарушаването на нечий растящ списък с нездравословни храни (без значение дали заради техния източник, обработка или пакетиране) предизвиква интензивни чувства на вина и страх. Това може да доведе до самонаказване под формата на продължителни или строги постене или тренировки с цел човекът да се прочисти от „мръсната“ храна.

Храненето извън дома или яденето на храни, приготвени от други хора, се превръща във въпрос с огромна важност заради възможността чистата храна да бъде смесена дори и само със зрънце нездравословна храна.

Например, ако ножът, използван, за да се реже чистата храна, е същият, който обикновено се ползва и за да се реже неприемлива храна, то ястието става невъзможно за ядене, дори и ако ножът е бил най-щателно измиван след всяка употреба.

Това неминуемо се отразява негативно на социалните връзки, като същото прави и строгото критично отношение на орторексиците към тези, които отказват да регулират своите живот и хранителни навици по същия начин.

Терминът „орторексия“ е измислен в началото като шега от д-р Стив Братман, за да убеди една от своите пациентки, че животът ѝ е фокусиран ненужно много върху изхвърлянето на храни от нейния разрешен списък. По-късно той се убеждава още повече във важността на феномена на фанатично посвещаване на здравословната храна, когато чува за смъртта на някои орторексици.

Нивото на обществено идентифициране с профила на орторексията, който д-р Братман описал, служи, за да се подчертае степента, до която това разстройство вече се е разпространило в света на чистото хранене.

По-късно Братман и Дън са работили по публикуването на критерии, за да направят термина такъв, че да съответства на състояние, което може да бъде проверявано и диагностицирано както от пациенти, така и от лекари. Неговото разпознаване би довело до първична превенция, като се помага на хората, намиращи се в опасност от развитие на орторексия, да видят накъде са тръгнали и да се върнат в пътя на умереността при здравословното хранене, избягвайки крайностите.

Идентифицирането на проблема би могло също да помогне да се разпознаят орторексичните тенденции или начин на живот при други хора и така да им се препоръча да потърсят помощ за постигането на баланс в техните свързани с храненето разбирания и поведения.

Днес се знае, че за орторексия нервоза има много други възможни допринасящи компоненти, като желанието човек да има добре изглеждащо тяло; да задоволи емоционалните си нужди; да отслабне, без да трябва да признае реалността на анорексичните си наклонности и да използва като изкупителна жертва нечистотата на храната за всичките си физически, духовни и емоционални страдания.

Връзката между орторексията и личностовите разстройства, като обсесивно-компулсивното разстройство, се изследва и са открити много сходства. Тези сходства включват както когнитивни процеси на идентификации, така и подобни едно на друго поведения.

По-задълбочената работа в тази област ще помогне за по-доброто разпознаване на това психично разстройство, както и ще даде по-добро вникване в неговото управление.

Източник

Share Button

Аутизъм и зависимост

В статията си „Addiction and Autism: A Remarkable Comorbidity?“ Patricia JM van Wijngaarden-Cremers, Wim Van den Brink и Rutger Jan van der Gaag разглеждат и обсъждат доказателствата за евентуална коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите, въз основа на които предлагат някои възможни базови обяснения.

Основната цел

на доклада е повишаване на осведомеността за възможна коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите, тъй като e много възможно в клиничната практика диагностицирането на разстройствата от аутистичния спектър да бъде пропуснато при извършването на оценка на случай със зависимост. Вследствие на това разстройствата от аутистичния спектър при много зависими индивиди могат да останат незабелязани, при което рехабилитацията им да премине без да им се предоставят подходящите и необходими за лечение на аутизма услуги и терапевтични интервенции.
Авторите на доклада провеждат изследване (повече за клиниката, статистически данни, както и представянето на отделни случаи, описани от авторите можете да видите тук: https://www.esciencecentral.org/journals/addiction-and-autism-a-remarkable-comorbidity-2329-6488.1000170.pdf ) в клиника за рехабилитация на зависими в продължение на една година, използвайки стандартни диагностични инструменти и методики, съобразени с националните им стандарти ( става въпрос за Холандия).
Практическа ситуация е причината, провокирала стартирането на изследване и впоследствие създаването на въпросния доклад. В клиниката за рехабилитация на зависими основният използван подход са подкрепящите групи след детокс, в които участниците се подкрепят по отношение справянето си с желанието за употреба, както и споделят очаквания и притеснения във връзка с бъдещо напрежение, свързано с връщането им в старата социална среда сред стари познати, които употребяват.

 

„Самотниците“

При тези клинични условия, се наблюдава една определена група от пациенти, които не се вписват в груповия модел. Тези „самотници” понякога нарушават груповия процес – пропускат фокуса; не успяват да се забавляват и насладят на шегите и хумора; придържат се и дори „прилепват” по ригиден начин към правилата, които приемат буквално и се разстройват от всички изключения, които се правят.
В хода на изследванията се установява, че тази група, състояща се от 8 мъже ( от общо 118 пациенти) са с разстройства от аутистичния спектър. Това е далеч по – висока стойност, отколкото в общата популация, където разпространението до момента се оценява на около 1 %. И все пак е трудно да се направи сравнение в рамките на психиатричната популация, тъй като няма публикувани други подобни изследвания. Отвъд въпросната изследвана група доскоро не са били докладвани други такива двойни диагнози. Диагнозите от аутистичния спектър и на осемте мъже не са били поставени преди те да развият проблема със зависимостта и да започнат лечение. Всички те са с нормално до високо IQ . За съжаление, има липса на информация за фамилната история на диагностицираните по отношение на разстройствата от аутистичния спектър. Наред с тези случаи, в групата са отчетени и други двойни диагнози, които обаче са по-често срещани и разпространени.
До 2005 година с изключение на няколко отделни случая не се споменава за наблюдавана коморбидност между аутизъм и зависимост. Има, обаче, редица автобиографични материали, които илюстрират именно такива случаи. Описанията на състоянията на зависимите поведения, изключително много напомнят тези на аутистичното поведение при малките деца.

Необичайна идея

При запитване, отправено към клиницистите (работещи с пациенти с аутизъм), те признават, че възможността за съвместно възникване на аутизма и злоупотребата с веществата никога не е преминавала през умовете им и че никога не са питали в тази насока.

Разсъждавайки върху компулсивно повтарящите се поведения и транс като поведенията при индивиди с аутизъм, авторите хипотезират по посока на сходства при двете състояния. Но какви? В доклада се представят различните нива на различия и сходства между аутизма и зависимостта.

Прилики

Прилики във възприятията: изглежда, че и аутизма, и зависимостта са разстройства на невробиологична основа и са силно свързани с допамина. Също така се наблюдават сходства и на поведенческо ниво: детайлни възприятия, ригидни и компулсивни навици. При аутизма това се нарича „различна централна съгласуваност“. Индивидите с аутизъм развиват силни интереси, преминаващи във вглъбено състояние и ригидно се придържат към тях. Това им помага да регулират тревожността и свръхчувствителността си. По същия начин една от основните характеристики при злоупотребата с вещества е екстремната вглъбеност в тях. Индивидите със зависимост имат склонност да се фокусират върху малките детайли, свързани с навиците им за употреба на вещества (така наречените ритуали). Пример затова е как гледката на алуминиево фолио може да събуди желание за употреба сред употребяващи хероин, дори след години на ремисия.

Следва продължение.

Share Button

Емоционално прегаряне

Burn out или така нареченото прегаряне, е един от бичовете на нашето време. По темата е изписано много и едва ли ще кажем нещо по-различно, по-скоро ще се опитаме да синтезираме някои от основните неща по отношение на това състояние. Да напомним за важността му и затова да не бъде подценявано, защото макар синдромът на „прегарянето“ да звучи доста абстрактно за много хора и повечето да са на мнение, че „на мен това не може да ми се случи“, че не ги касае, много от тях дори не си дават сметка, че всъщност може би вече са в подобно състояние.

Защо темата за състоянието на прегаряне е толкова дискутирана?

Може би защото „безобидното“ на пръв поглед състояние (наричам го така, защото не малка част от хората са с типа мислене: „Какво пък толкова, дошло му/ѝ е малко в повече, всичко ще се оправи. Излишни драматизации.“) може да бъде много рисково и опасно, както за собственото здравословно състояние, така и за това на околните, като в последните фази от развитието си „прегарянето“ може да доведе до фатални последици.

И така…

Какво представлява състоянието на прегаряне?

Прегарянето е състояние, при което настъпва пълно изтощение (сякаш всичко е изпепелено), в резултат на което, като че ли се парализират чувствата и емоциите, мотивацията за правене на каквото и да е, общуването с останалите, сякаш желанието за живот е изчерпано и нищо няма смисъл. Това е състояние, при което човек преминава от фазата на свръхентусиазъм, идеализация и свръхочаквания във фазата на крайно разочарование, неудовлетвореност и апатия, отвращение дори, като тази полярност протича като постепенен процес.

прегаряне

Дълго време прегарянето беше свързвано предимно с хората, упражняващи подпомагащи професии в социалната сфера (психолози, терапевти, социални работници, лекари и т.н.). Днес обаче прегарянето не е синдром на конкретна професия, а епидемично състояние, което понякога би могло да се наблюдава и без човек да упражнява конкретна професия (при домакините например).

Етапи

Немският психолог Матиас Буриш описва четири основни етапа на прегаряне.  Първият етап може да бъде определен като етап на свръхизискванията и очакванията към себе си и собствените възможности, което вероятно се предава и към останалите. Това е фазата, през която човек се задвижва към новото предизвикателство с приповдигнати ентусиазъм и целеустременост. Според Буриш това е най-безобидният етап при прегаряне, но сам по себе си той изисква повишено внимание. Прекаленото себеотдаване на каузата, идеята, целта изисква и налага и свръхусилия, с които се поставя началото на преумората, изтощението, лишаването от почивка.

Вторият етап е този, в който човек „бере плодовете“ на своята свръхинвестираност, тоест изтощението и умората във всеки един аспект – емоционален, психически, физически и телесен – е вече реален и постоянен факт.

При третия етап организмът се опитва по нездрав начин да се справи с това състояние – задействат се редица защитни механизми, чиято основна цел е себесъхранение чрез ограничаване, изолиране и игнориране на всички фактори, които изискват полагането на каквито и да е усилия или енергия. Обикновено през този етап човек не прави нищо излишно и се опитва дори да избегне правенето на задължителните неща. Ограничават се и контактите, дори се избягват, а тези които са задължителни предизвикват отвращение. Основната цел е почивка.

В четвърти етап ( Буриш го нарича „етапът на отвращение“) освен всичко описано в трети етап се появява и невъзможността човек да изпитва радост. Няма нещо, което да носи подобно преживяване.

Признаци

Фройденбергер описва различни признаци, характеризиращи отделните етапи на прегаряне (той разделя процеса на 12 фази). Според него първоначалните симптоми са свързани с проявата на конкурентно поведение спрямо останалите, след което идва момент на подценяване на собствените възможности и недоволство от собствените постижения и успехи, които биват омаловажавани.

Като че ли следва едно вглъбяване в тази идея, в резултат на което възможността за разпределяне на времето започва да страда и реално човек има все по-малко свободно време за каквато и да било. Следва намаляването на критичността или по-скоро липса на емоционална ангажираност по отношение на конфликтните ситуации, както на работното място, така и вкъщи. Все по-често има ситуации, в които просто се отстъпва, защото човек, като че ли няма енергията да се занимава. Това рефлектира негативно на себеоценката, на удовлетвореността от собственото  отношение към самия себе си. Хората все повече се затварят. Липсва чувствителност, като че ли всичко се автоматизира и роботизира. Следва усещането за празнота, пустота, безсмислие. За съжаление много често резултатите след това са фатални.

Емоционален вакум

Тази липса на емоционален смисъл и преживяването за пустота Виктор Франкъл определя като емоционален вакум.

прегаряне

В емоционалния вакум се попада тогава, когато всичко губи смисъл и това, което правим, ни се струва безполезно и незначително, когато няма удовлетворение. А кога има удовлетворение? Простичко – когато харесваме това, което вършим, когато имаме ясна представа защо го правим, когато мотивацията ни е свързана с личните ни ценности и разбирания.

Ако „пришпорването“ и силният ентусиазъм, с които се втурваме напред, са с цел себедоказване и получаване на одобрение от страна на околните, то не е чудно, че в един момент може да настъпи преживяването на пустота – не винаги ще има поле за изява, не винаги ще има одобрение и ако не намерим причините в себе си и одобрението не дойде от нас самите, то някак си прегарянето е неизбежно.

Може би не напразно съществува поговорката: „Намери си работа, която да ти харесва и няма да ти се налага да работиш и ден.“  Нали се сещате как, когато правите нещо, което наистина ви харесва, то сякаш ви поглъща и не усещате времето, което минава. Минават часове, а за вас са минути и въпреки умората (физическа или психическа) тя като че не се усеща, защото това, което доминира е удовлетворението, дори не толкова от постигнатия резултат, а от факта, че просто вършите нещо, което искате.

Малко симптоми

Прегаряне е състояние, което освен с проявата на редица физиологични симптоми (изтощение, често боледуване, главоболие, промени в режима на хранене и сън, болки в различни части на тялото), поведенчески симптоми (отлагане на отговорности, протакане на задачите, закъснение за работа или по-ранно тръгване, орало успокоение чрез често приемане на храна, алкохол, наркотици), е свързано и с редица емоционални прояви и състояния от депресивния спектър. Преживяването за неуспех, тъга, вина, срам, разочарование, безпомощност, липса на мотивация често се трансформират в агресивни реакции спрямо останалите или в автоагресивни действия. В това се крие и опасността по отношение на burn out.

Не се гаси, туй що не гасне!

Понякога изпадналите в това състояние не са особено критични или подценяват симптомите. Важно е, ако имате и най-малко колебание, да предприемете мерки – ако не друго, то поговорете с някого, споделете, нека близките ви наблюдават и да споделят дали забелязват промяна, дали тя се задържа или прогресира в негативен план. Почивката върши работа, но и ако след нея всичко се развива както преди, може би не е просто умора.

И най-големият пожар, уловен навреме, може да бъде овладян – с някои щети, да, но все пак овладян.

Източници:

http://glasove.com/categories/kultura/news/pytqt-na-emocionalnoto-pregarqne-ot-entusiazma-do-otvrashtenieto
http://www.e-training.bg/bgr/kak-da-se-vzstanovim-sled-pregaryane-burnout
http://careforwork.wsinf.edu.pl/mobi/?lang=bg&m=5&u=5_2_1

 

Share Button

10 неща, които бихте искали да знаете за алкохол и рак

Учените от Великобритания са решили да се заемат с някои от най-често задаваните въпроси за алкохол и рак. Започвайки от това какво представлява единица алкохол и изяснявайки някои от митовете за популярни лекове срещу махмурлук, ето какво трябва да знаете за алкохола и рака.

1.    Какво общо имат алкохол и рак?

Това е добър въпрос, защото само 1 от 10 души знаят, че алкохолът е свързан с рака. За да сме по-конкретни, алкохолът повишава риска от 7 вида рак, включително някои от най-разпространените – като рак на гърдата и рак на дебелото черво. Не всеки, който пие алкохол, ще развие рак. Но като цяло учените са открили, че някои видове рак са по-разпространени сред хората, които пият алкохол.

рак

2.    Дали някои видове алкохол са по-добри за вас?

Никой вид алкохол не е по-добър или по-лош от другите. Самият алкохол е това, което води до увреждания, без значение дали е вино, бира или концентрат. Така че колкото повече намалите количеството от алкохола, който пиете, толкова ще е по-малък рискът.

3.    Не е ли полезен за сърцето ви?

Има изследвания, които предполагат, че употребата на малко количество алкохол може да е полезна за сърцето ви. Но един анализ, направен от група експерти към британския Здравен департамент през 2016 г., показва, че каквито и да е потенциални ползи от употребата на алкохол биха могли да се открият в една много малка група от общото население. По-конкретно, при жени на възраст 55 г. и нагоре, които пият много малко (около 5 единици алкохол на седмица). Заради това последните насоки за алкохола на британското правителство ясно казват, че пиенето заради здравословни причини (като лек) не се препоръчва.

4.    Какви са ползите от това да не пиете един месец?

Да не пиете алкохол един месец може да ви донесе доста печалби. Можете да получите добра перспектива за това колко точно пиете, вероятно ще спестите някакви пари, а ако се отървете от алкохолните калории, може да свалите килограми. Добрата новина е, че ползите не трябва да свършват заедно с месеца. Ако продължите така и пиете по-малко в дългосрочен план, това наистина може да се отрази добре на здравето ви, включително да намалите риска от рак.

5.    Но как точно алкохолът причинява рак?

Това все още не е напълно ясно. Но ето три от главните теории:

•    Ацеталдехид – когато пием алкохол, телата ни го разграждат до токсичен химикал, наречен ацеталдехид. Този химикал може да причини рак като уврежда ДНК вътре в клетките и им пречи да се възстановяват.
•    Хормони – алкохолът може да повиши нивата на някои хормони в тялото, например естроген. А някои ракови клетки могат да използват тези хормони като гориво, което им помага да растат. Това може да обясни защо алкохолът повишава при жените риска от рак на гърдата.
•    Абсорбция – алкохолът улеснява клетките в устата и гърлото да поглъщат други химикали, причиняващи рак. Това е една от причините, поради която хората, които пият и пушат, да са в много по-голям риск от рак.

6.    Запойното пиене по-лошо ли е?

Вероятно ще получите по-лош махмурлук и със сигурност употребата на алкохол в големи количества за кратко време ще повиши риска ви от инциденти и наранявания. Но ако говорим за риск от рак, картината не е ясна. Повечето от изследванията са разглеждали общото количество алкохол, което хората изпиват и как това влияе на риска от рак. Засега доказателствата подсказват, че колкото повече алкохол изпивате, толкова по-голям е рискът от рак – без значение дали го изпивате на едно сядане или пиете по малко по различни поводи.

7.    Лековете за махмурлук наистина ли вършат работа?

Кафе? Пържена закуска? Всеки има някаква идея за най-добрия начин, по който да се отърве от тежкото главоболие и пресъхналата уста. Много е писано за най-популярните лекове за махмурлук, но в действителност те не работят. Нито за махмурлука, нито за уврежданията на здравето от употребата на алкохол в дългосрочен план. Обаче има един сигурен начин да избегнете махмурлука – да пиете по-малко алкохол.

8.    Какви са насоките за алкохола на британското правителство?*

Във Великобритания и на мъжете, и на жените се препоръчва да не пият повече от 14 единици алкохол на седмица. Насоките, обновени през 2016 г., подчертават, че дори ниските нива на употреба могат да повишат риска от някои видове рак. Пиенето в тези граници намалява рисковете за здравето, така че не си поставяйте 14-те единици като цел – колкото по-малко пиете, толкова по-малък е рискът.

*В България не съществуват подобни насоки, които да определят каква употреба на алкохол се смята за по-нискорискова.

9.    Какво е единица алкохол?

Алкохолната единица не е същото като алкохолно питие. При толкова видове различни питиета – от кенчета бира, до шотове и коктейли, проследяването на броя единици, които изпивате, може бързо да стане объркващо. За да разберете броя на единиците алкохол, трябва да погледнете големината и силата на питието си. Например около половин литър от 3,5% бира съдържа около 2 единици алкохол, докато същото количество 5% бира съдържа почти 3 единици.

Погледнете графиката отдолу, за да научите колко единици алкохол има в любимото ви питие и може да останете изненадани. Може да използвате и калкулатора за единици на Drinkaware.

рак

10.    Какво мога да направя, за да намаля пиенето?

Да намалите количеството, което пиете, може да бъде трудно, особено когато толкова много от социалните ни събития се въртят около алкохола. Но има неща, които можете да направите, за да ви е по-лесно да намалите:

•    Намерете си приятел – постигнете съгласие да намалите пиенето с приятел или партньор и си помагайте взаимно да се придържате към плана.
•    Не се запасявайте – често пъти е много лесно да се протегнете автоматично към една бира или чаша вино в края на деня. Ако алкохолът не е в шкафа/хладилника вече, това може да ви накара да се замислите повече за това колко ви се пие наистина.
•    По-малка чаша или по-слабо питие – намалете броя на алкохолните единици като изберете по-малка чаша вино или по-слабо питие.
•    Не се включвайте в надпиване и решавайте сами – пийте със своята собствена скорост, вместо да се чувствате притискани да пиете със скоростта на „най-бързия“ пияч в компанията.

Източник (с малка адаптация за нашите условия)

Share Button

Алкохол по празниците: митове и насоки за безопасност

Всички обичаме да се чувстваме като експерти в нещо и определено сме склонни да отхвърляме противоречаща на нашите вярвания информация без да я обмислим особено когато тя касаe нашата експертна област. Заедно с това често вярваме, че сме уникални – че за нас не важат повечето физични или правни закони, социални норми или действаме така сякаш точно нашият организъм е неразрушим (и нищо няма да ни стане, ако пием повечко алкохол).

Колкото и смешно и нелогично да звучи това, вероятно всеки от нас се държи така в определени ситуации. Това всъщност е напълно разбираемо – човек има потребност да знае, разбира и подрежда това, което му се представя като реалност. Чрез сетивата си ние получаваме информация и психиката я подрежда, но получената реалност не е отражение на обективната – тя е конструираната от нас субективна реалност. И тъй като сме в ролята на дейци, се стремим творението ни да е поне спретнато, ако не идеално, да е свободно от вътрешни противоречия.

Ако съотнесем тези размисшления към употребата на алкохол, можем да си представим конкретни примери. Ако имаме навик да пием всяка вечер количества, за които сме прочели, че носят сериозни рискове за здравето, как премахваме противоречието? Разбира се можем да спрем да пием или поне да намалим количествата. Звучи просто, но това изисква и промяна на системата от вярвания, която сме изградили грижливо и в която сме експерти. Друга алтернатива е да отхвърлим информацията, която предизвиква дискомфорт и да продължим да правим това, което си знаем.

Насоките за нискорискова употреба на алкохол звучат на доста хора като опит да им се забрани да правят нещо, което е важно за тях. За някои пиенето на 200 мл „концентрат“ всяка вечер е здраво свързано с идентичността им на българи или с някое друго важно понятие в системата им от вярвания и ценности. Информацията относно рисковете и препоръчителните норми биват категорично отхвърляни като глупости или пък посрещани с леко нервен смях от хората, които допускат, че това, което правят от години, може би не е най-доброто за здравето им.

Тъй като научната информация не бива приета, а има феномени, които трябва да бъдат обяснени, или проблеми, които трябва да бъдат разрешени, хората създават свои обяснения и разрешения. Те често са погрешни, но са ревностно отбранявани, защото с тяхна помощ човек избягва приемането на друга информация и промяната на поведението.

Макар и експерти в собствената си субективна реалност все пак можем да си позволим да подложим на критичен анализ вярванията и заключенията си за света и живота. За да сме добри теоретици и практици не е нужно да сме винаги прави и фанатично да браним всяко едно свое убеждение. Всяка теория трябва да бъде тествана, за да бъде потвърдена.

Ето някои факти относно алкохола и препоръки на Американския институт по злоупотреба с алкохол и алкохолизъм, с които можем да проверим системата си от вярвания.

Ефектите на алкохола настъпват бързо

Празнуващите може да не знаят, че изключително важните способности за взимане на решения и умения, свързани с шофирането, са повлияни много преди да се появят физическите симптоми на интоксикацията.

Първоначално алкохолът действа като стимулант и хората, които пият, може да се чувстват весели и развълнувани. Алкохолът, обаче, скоро намалява задръжките и затруднява преценката, което може да доведе до безразсъдни решения.

С консумацията на алкохол времето за реакция се увеличава и поведението става по-слабо контролирано и понякога може да бъде дори агресивно – това може да доведе до сбивания и други видове насилие. Продължителното пиене води до заваляне на речта и загуба на равновесие, които обикновено свързваме с пиянството. В по-големи количества алкохолът действа като депресант на централната нервна система и това води до сънливост и в някои случаи до загуба на съзнание. При тези нива алкохолът може да предизвика и бели петна – периоди на амнезия, в които човек не може да си спомни какво се е случило докато е бил под въздействие на алкохола. Интоксикираният човек може да ходи и да говори, но не си създава спомени за тези или други събития, които се случват по това време. При много високи нива се появява опасността от животозастрашаващо отравяне поради потискането на жизнените функции.

Дори когато спрете да пиете алкохол, ефектите му могат да продължат

По време на празнична вечер с употреба на алкохол е лесно да не се прецени добре колко време ще продължат ефектите. Например много хора вярват, че ще изтрезнеят и ще могат да карат, когато спрат с алкохола и изпият чаша кафе. Истината е, че алкохолът продължава да има ефект върху тялото дълго време след последното питие. Алкохолът в стомаха и червата продължава да преминава в кръвта и пречи на преценките и координацията с часове.

Митове относно изтрезняването:

  • Можете да шофирате безопасно, ако не заваляте речта си и не се държите безотговорно.

Факт: координацията нужна за шофиране се влошава много преди видимите значи за интоксикацията да се появят. Освен това седативният ефект на алкохола увеличава риска от заспиване зад волана или разсейване.

  • Пиенето на кафе ще ви помогне да изтрезнеете.

Факт: кофеинът може да ви помогне със сънливостта, но не и да спре ефекта на алкохола върху взимането на решения и координацията. Тялото има нужда от време да разгради алкохола. Няма бързи лекове – само времето помага.

Планирайте добре преди празненството

Разбира се, че нямаме намерение да нараним когото и да е докато празнуваме. Въпреки това насилието и катастрофите продължават да се случват и митовете относно пиенето продължават да съществуват без значение от това, че научни изследвания са документирали как алкохолът действа на мозъка и тялото.

Отделените хора са много различни и е трудно да се дадат конкретни съвети относно пиенето. Въпреки това определени факти са ясни – няма как да се забърза възстановяването на мозъка от алкохола и да се взимат добри решения, ако пиете твърде много твърде бързо.

Така че този празничен сезон не подценявайте ефектите на алкохола. Не мислете, че можете да ги победите, по-вероятно е те да ви победят.

Ето някои съвети, ако решите да пиете:

  • Спазвайте определено темпо. Научете какво е едно стандартно питие и не пийте повече от това за един час и не повече от 2 питиета за мъже и 1 за жени на ден.
  • Нека всяко второ питие е безалкохолно.
  • Планирайте как да стигнете до вкъщи безопасно. Важно е шофьорът да не е употребил никакъв алкохол, а не просто да е човекът от групата, който е пил най-малко.
Share Button

Шест от най-опасните комбинации на лекарства и наркотици с алкохол

Повече от половината пълнолетни американци са пили алкохол през последния един месец според Националния институт по злоупотреба с алкохол и алкохолизъм (САЩ). Но колко от тях са спирали да се замислят за лекарствата или наркотиците, които са взели, и колко от тях са се чудили какво могат да направят тези комбинации на телата им? Въпреки предупредителните надписи по опаковките на лекарствата и предупрежденията на лекарите, смесването на алкохол с наркотици/лекарства отнема живота на милиони хора всяка година в САЩ.

Хората невинаги са наясно. Някои от тях отпиват глътка от чашата вино или бира, без да знаят, че рискуват, докато лекарствата/наркотиците си правят един често пъти непредсказуем химичен експеримент в телата им. Алкохолът остава най-смъртоносният наркотик в света, отговорен за престъпления, смъртоносни инциденти и отравяния. Добавяйки в коктейла наркотици или лекарства, рискът значително нараства. Научете за рисковете от някои определени комбинации, за да намалите шанса за неволна свръхдоза или дори смърт.

комбинации

Шест от най-смъртоносните комбинации с алкохол

1. Бензодиазепини и алкохол

Между 2001 и 2014 г. общият брой случаи на смърт, причинена от бензодиазепини в САЩ, е нараснал пет пъти. Смесването им с алкохол увеличава риска от непредвидими последствия. Тази смъртоносна комбинация е отговорна за повече от 20% от посещенията в болница, свързани с наркотици и алкохол. Смесването на бензодиазепини с алкохол често води до дихателна недостатъчност.

Тъй като и двете вещества са депресанти, те силно отпускат мускулите и значително забавят функциите на централната нервна система, поставяйки употребяващия в риск от кома и смърт. Хроничната употреба може да намали способността на имунната система да се бори с животозастрашаващи инфекции, което води до повишен риск от органна недостатъчност и смърт.

2. Опиати и алкохол

По същия начин, както смъртоносната комбинация от бензодиазепини с алкохол, така и опиатите са много опасни при смесване с алкохол. Опиатите, включващи незаконния хероин и обезболяващи с рецепта като оксиконтин, викодин и хидрокодон, потискат централната нервна система, което в крайна сметка забавя дишането. Макар тази комбинация понякога да предизвиква чувство на еуфория, рискът от свръхдоза е огромен. Според Центъра за контрол на заболяванията и превенция (CDC), алкохолът е замесен в 22% от смъртните случаи в САЩ заради употреба на обезболяващи с рецепта.

3. Антидепресанти и алкохол

Антидепресантите (например сертралин, флуоксетин или алпразолам) могат да усилят действието на алкохола. Така че, вместо човек да усеща ефектите от едно питие, той ги усеща сякаш е изпил две питиета. Определени антидепресанти влошават преценката, причиняват високо кръвно налягане и засилват депресията (в началото на лечението). Когато се смесят с алкохол, те значително увеличават риска от замаяност, припадъци, обърканост и кома.

4. Стимуланти и алкохол

Сами по себе си, стимуланти като риталин, адерал, метамфетамини, амфетамини и кокаин стимулират процесите в тялото, предизвиквайки повишение на кръвното налягане, което маскира ефектите на алкохола. Смесването на кокаин и алкохол води до производството на голямо количество кокаетилен в черния дроб – вещество, което увеличава риска от сърдечно-съдова токсичност. Кокаетиленът причинява огромно натоварване върху сърцето – повече от всеки друг наркотик.

5. Противозачатъчни лекарства и алкохол

Според CDC 62% от американските жени в репродуктивна възраст в момента използват контрацепция, а повечето от тях разчитат на противозачатъчни хапчета, за да се предпазят от непланирана бременност. След приема на хапчето са нужни около три часа, за да достигне кръвния поток и да стане ефективно. Често жените чувстват, че се напиват по-бързо, когато взимат противозачатъчни, защото телата им са заети да метаболизират противозачатъчните хормони. Това прави разграждането на етанола по-трудно, а именно той предизвиква опиянението. Също така, на алкохола му отнема повече време, за да напусне тялото, което влошава умението на жената да взима решения и я поставя в риск да изпие твърде голямо количество.

6. Лекарства без рецепта и алкохол

Лекарствата без рецепта може да изглеждат като безвреден избор, след като се намират по рафтовете на близката аптека или дрогерия, но грешната комбинация може да доведе до смъртоносен резултат. Според проучване, публикувано в списанието Medical Clinics of North America в САЩ, изследователите са открили, че 38% от хората, които са развили остра чернодробна недостатъчност, са били приели твърде много тиленол (парацетамол), докато са пиели алкохол.

Въпреки че на опаковката на приспивателното без рецепта може да има предупреждение за засилени успокоителни ефекти при смесването с алкохол, някои хора не се колебаят да изпият чаша вино. Обаче тази комбинация може да понижи кръвното налягане до опасни нива.

Според Медицинското училище на Харвард статините за понижаване на холестерола се приемат от 32 милиона американци всеки ден, но когато се смесят с алкохол, могат да увредят черния дроб и да поставят тялото в риск от чернодробна недостатъчност след време.

Източник

Share Button