Понякога е нужна просто сляпа вяра: За депресията и употребата на наркотици

Понякога депресията е неизбежна – не може да си винаги мотивиран.

Обикновено не обичам да споделям подобни неща, но в крайна сметка целта на блога е да бъде откровен. За целта, това означава да съм подготвен да говоря на всякакви теми. Когато става дума за депресия и употреба на вещества, имам личен опит – може би това, което споделям, ще помогне и на някой друг. Така че ето и това, което имам да кажа.

Когато депресията удари:
Употреба на вещества и самолечение

Може да  е голяма новина, но… Не винаги когато се събуждам, се чувствам способен да се справя с идния ден.

Зная, че това, което правя е важно и зная, че ако продължавам да полагам усилия, ще бъда възнаграден с успех. Въпреки това понякога просто се събуждам и не виждам смисъл. Сякаш е безсмислено да ставам от леглото и съм обречен да бъда едно Нищо.

Може би поне частично тези чувства се дължат на факта, че може би страдам от депресия. През живота си съм имал само един голям епизод на депресия, когато бях в колежа, но беше доста краен. Продължи шест месеца, след една моя раздяла (да, знам, че може да звучи тривиално). Без съмнение това беше точката, в която пиенето ми, пушенето на марихуана и употребата на наркотици достигнаха нови висоти. Не правех нищо друго, освен да се събудя късно, да се напия и да напуша, буквално да изгубя съзнание и след това да повторя. Това беше и периодът, в който започнах да изпробвам нови наркотици. Първо LSD, след това кокаин и накрая екстази. Останалата част от историята ми съм я разказвал и тук, на парчета, но никога преди не съм споменавал депресията.

В днешно време, депресията не удря често, но когато се случи, тя може да бъде изключително омаломощаваща. Това може да направи ставането от леглото почти невъзможно и работата изглежда като най-безполезната и трудна, която мога да си представя. Накратко – ужасно гадно е.

депресията

Да се чувстваш депресиран, без да прибягваш до наркотици

Аз не вярвам в бог, така че за мен вярата е свързана с това да се уповавам на собствените ми способности. Вече съм вярвал по този път достатъчно дълго, за да знам, че ако продължа да вървя, облаците ще се изчистят. Ако не ми връщат обажданията и нищо не ми се получава, знам, че просто трябва да вървя напред, докато всичко се промени. Все пак това не винаги е било вярно. В миналото, когато това чувство ме удареше, аз често се оттеглях към наркотиците, изолирах се, понякога дори си причинявах физическа болка, за да притъпя емоционалната.

Това, което имам предвид е, че в днешни дни мога да се убедя, че това чувство на безнадеждност не е тук завинаги. Първоначално се засрамвам, смущавам се, че изпитвам тези неща. Срамувам се, че след всичко, през което съм преминал, все още мога да се чувствам безнадежден. И все пак, независимо дали това чувство е универсално или уникално за мен, аз осъзнавам, че вероятно няма да отиде никъде, така че трябва да се справя с него. Точка по въпроса.

Понякога това означава да отида при жена ми и буквално да разголя душата си. Вярвате или не, дори след пет години с нея и факта, че тя ме познава толкова добре, колкото изобщо някой може да ме познава, да й призная, че се чувствам слаб, не е лесно. Повечето пъти обаче това означава просто да изтърпите тези чувства, може би като се опитате да се разсеете (лично за мен забавни телевизионни предавания, спортни занимания или тренировки често могат да бъдат полезни). От личен опит мога да кажа, че споделянето с жена ми или с близък приятел ме кара да се чувствам по-добре през по-голямата част от времето, но не винаги съм достатъчно наясно със собствените си чувства и достатъчно смел. Всички ние можем да гледаме напред към по-голямо израстване в бъдещето.

***

депресията

Когато се стигне до същината на проблема, най-важното нещо, което трябва да осъзнаем е, че употребата на наркотици в действителност не помогна на депресията ми.  Вероятно не помага и на твоята. Вместо това, представете си, че депресията е подобна на кутия, която наркотиците ви помагат да „изритате“ надолу по склона.  При мен единственото, което се получаваше, бе, че „кутията“ събираше още повече боклуци надолу по склона. В крайна сметка ми беше дори по-трудно да се справя с тези чувства. Днес моите техники не винаги ми помагат да се справя с депресията (макар че понякога го правят); но със сигурност не ме водят по пътя, който влошава нещата.

Когато се чувствате депресирани, наистина може да помогне да знаете, че колкото и зле да се чувствате, по-късно ще се почувствате различно. Носете това убеждение, дори за няколко мига. Поемете няколко дълбоки вдишвания и намерете начин времето да преминава.

Слънцето изгрява всеки път. Обещавам.

Автор: Ади Яфе

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/all-about-addiction/201104/sometimes-it-just-takes-blind-faith-depression-and-drug-use

С какво е свързан мъжкият страх от зависимост във връзката?

„Мъжът трябва  да разбере за себе си, че има своите ограничения и е зависимо същество. И само страданието го учи на това.“ Саймън Уейл 

Зависимостта си е извоювала лошо име в нашата култура, особено що се отнася до мъжете. Склонни сме да се възхищаваме на независимостта и да подценяваме нуждата от другия като проява на слабост, опасна уязвимост. Има множество истории за това как мъжете никога не питат за посоката, дори да са се изгубили на пътя, и разчитат само на себе си, за да се справят.  Когато мъжете имат нужда от помощ, те често се справят сами, за да „не натежат“ на другите, въпреки че в сходна ситуация самите те биха предложили помощ.

Цената на мъжката неохота да зависят от някой друг, особено във връзките си, е лесно видима. Томас Джойнер (2011) в своята книга „Самотни на върха“ („Lonely at the Top“) говори за това как мъжете, по подобие на Дориан Грей, превръщат чувството на самота, празнота и изолация в успех за пред външния свят. В допълнение към това, понеже мъжете непрекъснато настояват да решават сами проблемите си, е по-вероятно да бъдат по-малко ефективни и дори когато са затрупани от проблеми и трудности, дори по-непоколебимо биха отказали помощта.

Една от причините, поради която гледаме толкова критично на зависимостта, е патриархалното общество, в което живеем. В нашата култура това да сме зависими и да имаме нужда от помощ се счита за женска черта, докато независимостта е суверенитет на мъжете. Нашите митове са за смели сърца, които изкачват планини, преплуват морета, заселват земи, строят домовете си и проправят свой собствен път. От тази гледна точка това да зависиш от някого се смята за опасно отдалечаване от сигурната основа на самостоятелността.

Изследвания свързват прекомерната зависимост (в смисъл на нужда от друг/и) с депресия, алкохолизъм, хранителни разстройства, тревожни разстройства и психосоматични заболявания. Вярно е, че много хора страдат от това, че са зависими от другите, включително и в техните връзки, и не е изненада, че тези хора ще имат доста проблеми в психологичен и емоционален план. Въпреки това, ние сме склонни да разглеждаме трудностите, които са в следствие на прекомерната зависимост, но не и тези, в следствие на прекомерната самостоятелност или нарушената способност да сме балансирани в тази посока. Като че ли страдаме от липса на достатъчно разбиране за това каква е зрялата зависимост във връзката ни с другите и каква е ценността, която стои зад това.

Психолозите предполагат, че капацитетът за наистина зряла независимост зависи от способността за зряла зависимост (Guntrip, 1969). Независимост, която не лежи на зряла зависимост, е само псевдо-независимост, по-скоро патологична самостоятелност. Когато децата са малки, родителите им се стремят да са възможно най-достъпни за тях. Когато плачат, ги държат, когато са гладни, ги хранят. Повечето родители не са твърде загрижени за това, че децата им са „много зависими“ от тях. В процеса на порастване родителите започват да правят разлика между това с кое децата им могат да се справят сами според възрастта им и за кое имат нужда от помощ. Когато преценят, че децата вече имат знания и умения, ги оставят, а  предлагат помощта си, само когато те наистина имат нужда от нея. По този начин насърчават по-самостоятелното им функциониране.

Налице е забележително подобен процес, който се случва в повечето отношения на възрастните. Когато двойките се събират, често има период на взаимна, интензивна взаимозависимост. Животът и на двамата се променя. Влюбените искат непрекъснато да бъдат заедно и почти през цялото време мислят един за друг. Отделянето изглежда заплашително, независимо дали става въпрос за физическо разделяне или когато започнат да осъзнават, че партньорът им има собствени мисли, чувства, преживявани и интереси, а понякога дори се радва да прекарва време без тях. За повечето двойки интензивната взаимна зависимост става много ограничаваща с времето и не може да бъде поддържана дълго. Постепенно повечето двойки излизат от този етап и намират пътя си към по-зряла независимост, която запазва част от интензивността на тяхната първоначална зависимост, като интегрира повече пространство, за да бъде всеки от двамата независим човек с независим живот. Някои двойки се борят с този преход и остават в заплетена връзка, в която и двете страни се чувстват неудовлетворени.

По редица причини – някои от тях психологически, а други социално-политически, по-често жените в хетеросексуални отношения имат трудности в това да се откажат от сигурността на взаимната зависимост и да се впуснат в следващия етап на зрялата независимост в отношенията. Мъжете, от друга страна, по-често с борят с това да си позволят взаимозависимост, която прави интимността възможна. Проблемът е, че взаимната зависимост е едно от изискванията за интимност. Когато мъжете се преструват, че са самостоятелни, не се нуждаят от нищо и от никого, това не дава на партньорите им място, в което да се чувстват свързани с тях. Да си позволиш да си уязвим пред друг човек е това, което прави интимността възможна. Колкото повече мъжете се борят с това да бъдат уязвими и да се свържат с партньорките си, толкова по-несигурни и зависими стават жените им. Мъжката борба със зависимостта е това, което прави жените да изглеждат обсебени.

Някои мъже могат да си позволят да бъдат зависими, само когато са болни, което им дава извинение да оставят някой друг да се грижи за тях, дори и да могат да го направят сами. Те обаче пропускат и едно от най-големите житейски преживявания – да се предадат на сладката регресия на зависимостта, която включва назоваване с имена на домашни любимци и сладки животинки, гушкане, спане в ръцете на любимия човек или просто да имаш възможност да поговориш с някого, когато имаш нужда от това. Много мъже са склонни да признаят, че макар и да могат да се справят сами, светът им несъмнено е по-добър заради съпругата/партньорката им и че се нуждаят от нея, за да бъдат по-добра версия на себе си и за да бъде животът им по-ценен. 

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/fear-intimacy/201901/men-s-fears-dependency-in-relationships

За родителите на зависими хора – част 2

Продължение по темата „Как да помагаме на нашите зависими деца (без да поощряваме проблема) и как можете да помогнете на себе си“.

Първа част на публикацията можете да прочетете тук.

***

зависими

Как можете да си помогнете в тази ситуация? Като се опитвате да поддържате критичност към това дали поощрявате негативното поведение на детето си. Бихте могли да разсъдите внимателно над следните въпроси:

  • Детето ви държи ли се така, сякаш му дължите неща, които преди с удоволствие сте му давали? (Например привилегии по отношение на шофиране, подаръци, пари за наем или пък привилегии у дома).
  • Струва ли ви се, че съпровождате пълнолетното си дете, докато то преживява криза след криза?
  • Налага ли се да жертвате твърде много, за да отговорите на нуждите му?
  • Страхувате ли се от това да нараните детето си?
  • Чувствате ли се обременен, използван, огорчен или просто изхабен цялостно?

Поощрявайте детето си да живее в собствената си кожа – кожа, която също „участва в залога“, така да се каже.  

Напускането или завършването на училището би трябвало да бележи навлизането на детето ви в света на „зрелите“ хора. Необходимо е да добие в по-голяма степен усещането, че „собствената му кожа е част от залога“, така че да се старае да бъде самостоятелен в по-голяма степен. Това не значи, че трябва да ги изхвърлите на улицата. По-скоро, детето ви трябва да си състави планове и цели, които биха го направили независим човек.

Понякога човек преживява кризи, които могат да го върнат назад в известен смисъл. Може да става въпрос за тежка раздяла с интимен партньор, проблеми в университета или влошено здраве. Допустимо е детето ви да разчита на вас, стига да има план за това как да си възвърне независимостта.

Опитайте се да не бъдете конфронтационно настроени в опитите си да насърчите детето си да бъде по-независимо. Целта е да бъдете подкрепящи и разбиращи и да сте готови да сътрудничите. Бъдете спокойни, твърди, неконтролиращи в отношението си, когато изразявате очакванията си, за да мотивирате детето си да бъде независимо по здравословен начин.

зависими

Можете да опитате някои от следните стъпки:

  1. Окуражавайте работещите си деца да допринасят за семейния бюджет. Могат например да плащат символичен наем за стаята си, както и да поемат част от разходите за домакинството.
  2. Не раздавайте пари, без да преценявате ситуацията. Дали ще им давате пари за харчене трябва да зависи от усилията им да бъдат независими.
  3. Разработете си стратегии, които можете да използвате, ако ви изненадат. Договорете се например да не давате отговор веднага – поне до следващата сутрин или 24 часа. Например, следващия път, когато получите спешно обаждане от детето си, което иска пари, можете да отговорите: „Ще трябва да говоря с баща ти“ или „Ще трябва да си помисля“. Това ще ви даде време да разсъдите трезво, както и шанс да поговорите за това предварително с партньора си. Също така това ще покаже на детето ви, че вие и партньорът ви оставате стабилни и единни.
  4. Достигнете до съгласие какъв е максимумът от време, който детето ви може да прекара при вас.
  5. Ако можете да си го позволите, можете да помогнете като платите началните разходи около това детето ви да се нанесе в нова квартира.
  6. Договорете се за това вашият финансов принос към наема на детето ви постепенно да намалява. Целта е в крайна сметка то да бъде напълно независимо.
  7. Не забравяйте, че винаги имате правото да кажете: „Промених решението си“.
  8. Поставете времеви граници за това колко време прекарвате в помощ на пълнолетното си дете и начина, по който разрешава кризите и предизвикателствата. Насърчавайте неговото усилие да реши проблема – например като питате: „Какви са твоите идеи?“
  9. Не забравяйте – не сте в състезание по популярност. Трябва да приемете, че в определена ситуация детето ви може да реагира отхвърлящо. Най-вероятно ще размисли по-късно.
  10. Посещавайте групи за взаимопомощ. Давайте пари на зависимото си пълнолетно дете, само ако е свързано с лечението му.
***

Автор: Джефри Бърнстейн

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

За родителите на зависими хора

Миналата седмица публикувахме статия за това как всъщност понякога вместо да помагаме за решаването, ние поддържаме проблема на близките ни зависими. Още малко по темата с една различна, но и в същото време сходна гледна точка.

Автор: Джефри Бърнстейн

зависими

“Твърдата“ любов е труден, но ценен урок за научаване

Джино, възрастен мой клиент (Джино е псевдоним), дойде на една от консултациите ни много гневен и напрегнат. Разказа ми, че наскоро неговият син, пълнолетен човек с проблемна употреба на наркотици, му се е обадил. По принцип обажданията са за сметка на Джино. Това се е случило в почивния му ден, когато е имал нужда да разпусне, както той споделя. Но решава да му вдигне – „Все пак това е синът ми и аз го обичам.“ Докато слушал завалените обяснения на сина си, през ума му минавали всякакви негативни мисли, като „Какво, за Бога, пак се е случило?“. След това изпитал вина за това, че подхожда негативно и подозрително.

Синът на Джино се оплаквал в продължение на 20 минути от бившия си шеф, наричал го с обидни думи. Споделил му и че все още не може да си намери друга работа. Споменал, че пуши по-малко трева отпреди, но нямал пари, за да си плати наема. Джино му споделил, че в момента и той има финансови затруднения, на което синът му отвърнал: „Да, татко, все тая – не се притеснявай за мен.“

Джино се почувствал толкова объркан в тази ситуация, че му се струвало така, сякаш стаята буквално се върти. Изумен се чул да казва, като че ли отстрани: „Добре, само този път“. Той самият обаче осъзнавал, че в думите му липсва убедителност, повтаряни безчетно и преди това. Така че със смесени чувства Джино отишъл до квартирата на сина си, за да му „заеме“ парите за наема. Както обичайно, синът му го посрещнал с широка, харизматична усмивка и обещавал да му върне парите. Джино обаче знаел, че това няма да се случи. По пътя към дома клиентът ми си мислел как този хаос е разрушителен (все пак детето му е само на 29) и се питал дали някога синът му ще бъде самостоятелен.

***

Този сценарий звучи ли ви познат? Чувствате ли се притеснен и „презалят“ от нуждите на Вашето пълнолетно дете със зависимост? Логиката бива ли изместена от емоционалната болка?

Поощрявате ли го да употребява?

Поощряването в този случай се разбира като поправяне на проблемите на другите по начин, който пречи на израстването им и поемането на отговорност. Намирате ли се в такава динамика с вече зрялото си дете? Ако например той реши да си купи нова аудио система за колата, вместо да си плати наема, последствията са, че ще остане без квартира. Поощрителят ще се намеси и ще се погрижи за последствията. По този начин той лишава порасналото си дете от причини или възможност да научи един ценен урок.

Как да помогнете, без да поощрявате

зависими

Помощта, която оказвате на Вашето дете, превръща ли се в нездравословен модел на отношения? Ако се опитвате да го „спасявате“ всеки път, когато се забърка в неприятности, всъщност влошавате нещата в дългосрочен план. Трудно ли ви е да поставите граница между това да подпомогнете автономността му и да го „измъквате“ всеки път? Всеки родител трябва да бъде внимателен и да размишлява как да помогне на детето си, без да го поощрява.

Хора със зависимости, които остават свръх-зависими от родителите си (въпреки че са пълнолетни), често биват „поощрявани“ от тях. Може би тази динамика се дължи на факта, че родителите несъзнавано имат потребността да са нужни. Да поставите граници на пълнолетното Ви дете понякога може да е най-доброто, което можете да направите за него. Много е трудно да заявиш: „Аз съм тук, за да те изслушам – това мога да направя за теб в момента“. Или: „Знам, че искаш помощ, но е по-добре да я получиш от професионалист, анонимни сбирки. Ще се чувстваш по-щастлив и горд със себе си, ако потърсиш помощ сам.“

Може да имате 35-годишна дъщеря, която неспирно ви иска пари или 25-годишен син, който не може да се задържи на работа. Независимо каква е ситуацията, когато пълнолетните ви зависими деца се държат незряло, това е стресиращо. Чувал съм много тъжни истории в кабинета си – семейства, в които децата все още зависят твърде много от родителите си, въпреки че са пълнолетни (в един от случаите ставаше дума за човек на 44 години!). Може да бъде много трудно за родителите на такива „деца“ да им поставят граници. Често те се чувстват изтощени и емоционално изчерпани. Искат детето им да бъде щастливо и самостоятелно, но в същото време се страхуват, че не правят достатъчно за него. Със сигурност това не е лесна ситуация!

В някои случаи тези деца имат сериозни проблеми с психичното здраве, в добавка към зависимостта, като депресия или тревожност. Терапевтичното лечение обаче не е взаимоизключващо се с това този човек да допринася за възстановяването си по всеки възможен начин. За жалост, твърде често ставам свидетел на това как родителите се „втурват“ да спасяват детето си при всеки повод. Може това да ви кара да се чувствате по-добре за себе си като родители, но така давате (не)гласното послание на децата си: „Не си достатъчно компетентен да се справиш сам“.

Как можете да си помогнете в тази ситуация?

***

Продължение

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Страхът от истинска интимност

Тънка талия, момичешко тяло, блестящ ум, но усмивката на Мария беше тъжна.

„Той наистина е чудесен. Брет е мил, съвършен и се грижи и уважава мен и трите ми деца. Не мога да разбера себе си. Защо след като нещата между нас станаха сериозни, аз започнах да искам да се виждам и с други? Смяташ ли, че съм вятърничава, повърхностна или просто съм незряла?“

Тъй като познавах Мария добре, можех да кажа, че тя не е нито едно от трите. Тя е чувствителна, високо образована, компетентна, но подценяваща се млада жена. Когато изследвахме нейния опит с интимността, открихме една много неплодородна почва. Родителите ѝ дълги години са живели заедно, но не са общували. Разведената ѝ майка, която живее на прага на мизерията, не одобрява живота ѝ. Освен това, всичките ѝ досегашни опити за интимност са се оказали пълен провал.

Кайл беше с 25 години по-голям от Мария, ригиден и определено не секси. Джонатан от друга страна беше на подходящата възраст, емоционално ангажиран с Мария и определено беше секси. След това беше Стив, наскоро разведен мъж, който все още беше влюбен в жена си. Нито един от тези мъже не беше нито физически, нито емоционално, нито дори сексуално „достъпен“. Не и докато не се появи Брет.

Успешен, млад финансов факир, прагматичната натура на Брет идеално допълваше артистичната Мария. Насърчавайки я да работи върху скулптурите си, той създаде студио за нея и ѝ помогна да организира своя изложба. Добродушен, свободен мъж, който обожава децата на Мария – те от своя страна също го обикнаха. Поради всички тези причини и много други, Брет и Мария се влюбиха силно… докато Брет не заговори за брак.

Съмненията относно собствената ѝ стойност и съмненията за Брет, започнаха да се засилват. Мария изведнъж реши, че Брет е сладък и семейството му е прекрасно, но той не е секси. „Той не е чувствена личност, а това е толкова важно за мен.“

Дали наистина Брет не беше секси? И дори да беше така, защо Мария стигна до това заключение сега, след толкова време с него? Дали тя не си слагаше някакви спирачки?

Най-просто казано, Мария се страхуваше от интимност.

Страхът от интимност не е необичаен. Мария е един от многото хора, които желаят интимност, но дълбоко в себе си се страхуват. Защо е така? Хората, които се страхуват от интимност са много разнообразни в своят произход, темперамент, култура и всеки има своите собствени влияния. Мария е един от тези хора, които несъзнателно я саботират.

Семейната история на Мария ни казва, че нейните родители не са ѝ били добри модели за подражание в сферата на интимността. Баща ѝ е имал извънбрачни връзки, а майка ѝ е страдала от множество психосоматични заболявания. Баща ѝ, зает със собствения си свят, се е отнасял с нея с пренебрежение, а майка ѝ от своя страна е компенсирала това като е била свръхобгрижваща и контролираща. Тяхната прекалено близка връзка вместо да подкрепи израстването на Мария, всъщност я е задушила. Радостта, безпокойството или тъгата на Мария са били затъмнени от собствените интензивни емоции на майка ѝ.

Независимо от това, че Мария е била в състояние да взема добри решения относно образованието и избора си на кариера, майка ѝ се е намесвала във всичките ѝ избори за живота. Нямало е никаква граница между майка и дете. Тогава Мария е решила, че интимността означава да се загубиш в другия човек. Тогава какво се случва с едно момиче, което иска интимност, но едновременно с това се страхува от нея? Търси мъже, които не са истински „достъпни“ за нея. Когато се случи така, че срещне мъж, който ѝ откликва, тя се отдръпва много бързо. Всъщност това е, което Мария се кани да направи с Брет.

В терапията Мария започна да изразява желанията и нуждите си, само за да разбере, че ме интересуваше, но за разлика от майка ѝ не реагирах „свръх“. Това разбира се беше нов тип взаимоотношения, които бяха непознати за Мария и тя се затрудняваше. Имаше моменти, в които ми казваше, че съм подла и я изоставям, както е превел баща ѝ. Във фрустрацията си и отчаяна от това, че ѝ поставям граници, тя заплашваше, че ще напусне терапията. Хореографията на интимността беше в опасност.

С течение на времето обаче Мария започна да разпознава призраците на майка си и баща си, които хвърлят сенките си върху нашите интеракции. Бавно, тя започна да се отпуска и да става по-самоуверена в решенията си и да се наслаждава на отделянето. Тя откри, че ангажираността не е свързана с разтваряне в другия, нито пък интимността е свързана с нахлуване в личното пространство на партньора. Що се отнася до връзката ѝ с Брет, Мария все още е в процес на работа върху нея.

Мария е като много други хора, които се страхуват от това, за което копнеят – истинска, интимна любов.

Едни се страхуват да изгубят себе си в партньора си, а други – да не изгубят него. Тези страхове могат да ни попречат да създадем сериозна връзка или пък да провалят дългогодишна такава.

Противно на общите схващания, това, че една връзка е дългогодишна, не винаги означава, че тя е добра. Всъщност дългосрочна връзка с любов, грижа, страст, спонтанност, секс и вълнение, както и истинска интимност – това е, което всеки един иска. Една голяма част от дългосрочните връзки обаче изключват една страна от уравнението – романтиката и страстния, горещ секс или грижата, сигурността и комфорта.

В случай, че мислите, че романтиката и страстният секс неминуемо изчезват с времето, помислете отново. Те не изчезват непременно, просто голяма част от двойките разделят несъзнателно „соса“ – вълнението, страстта и секса, от „стека“ – комфорта и сигурността. Защо го правят? Защото така се чувстват по-сигурни. При по-малко интимност в отношенията, страхът от това да се изгубиш в другия намалява, както и страхът да загубиш партньора си.

Най-просто казано, страхът убива любовта. Да, любовта е риск. Но ще рискуваш ли да бъдеш наранен или ще рискуваш да не удовлетвориш една от основните си човешки потребности – тази от любов?

Така че защо не дадеш шанс на любовта?

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/love-doc/200911/fear-real-intimacy

 

 

Самоубийство при децата – какво трябва да знаят родителите

Нови изследвания разкриват, че самоубийството при децата е предизвикано не само от тъгата

Смъртта на дете е винаги разбиваща сърцето и нещо ужасно, ужасно грешно. Когато дете умре в резултат на самоубийство, това води до изцяло различно ниво на скръб, болка и мрачно объркване на тези, които са се грижили за детето.

За щастие, самоубийството при деца е много рядко явление. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията (САЩ), по-малко от 2 на всеки милион деца на възраст между 5 и 11 г. умират в резултат на самоубийство. Броят сред юношите (на възраст между 12-17 години) е около 52 на милион. Средно около 33 деца под 12 г. се самоубиват всяка година в САЩ.

Разбирането на децата за самоубийството и смъртта

Знаят ли въобще децата какво е самоубийство?

Да, те знаят на изнендващо ранна възраст. Brian Mishara интервюира 65 деца от основното училище (между 1-5 клас, възраст 6-12 години), за да види какво разбират те за смъртта и самоубийството. Само едно от децата от първи клас (по-голямо от средната възраст за неговия клас) е наясно с думата „самоубийство“, но почти всички знаели какво означава „да убиеш себе си“.

В трети клас всички с изключение на едно дете разбират думата „самоубийство“ – те разговарят за това с връстниците си или гледат телевизия, или слушат как възрастните говорят за това. Всички деца, които знаят какво е значението на „да убиеш себе си“ или самоубийство, са били способни да опишат един или повече начини как да го направят.

Интервютата на Brian Mishara показват, че разбирането на децата за смъртта и самоубийството нараства с годините. Повечето първокласници поне знаят, че мъртвите хора не могат да се върнат към живота и всички второкласници разбират, че един ден всеки човек ще умре. От друга страна много от децата в проучването на Mishara са били с доста мрачно (но и неясно) разбиране за детайлите около смъртта. Например двама от трима първокласници и един от пет от петокласниците вярват, че мъртвите хора могат да чуват и виждат.

самоубийство

Нови изследвания показват сходства в самоубийствата при децата и юношите

Ново изследване на Arielle Sheftall и нейни колеги от Института за проувания в Националната детска болница преглеждат националната информация за децата (на възраст между 5 и 11 г.) и младите юноши (на възраст между 12 и 14 г.), които умират поради самоубийство между 2003 и 2012 г. Те откриват важни сходства и различия, сравнявайки тези две групи. Нека първо да разгледаме сходствата.

И в двете групи има значително повече момчета, отколкото момичета: 85% от децата и 70% от младите юноши, които са починали вследствие на самоубийство, са момчета. Най-честият метод за самоубийство е бил обесването/задушаването (81% от децата и 64% от младите юноши). Следващият най-чест метод включва подпалването (14% от децата, 30% от младите юноши).

И в двете групи, почти всички от смъртните случаи възникват вкъщи (98% от децата; 88% от младите юноши) и между часовете между обед и полунощ (81% при децата; 77% при младите юноши.)

И при двете групи проблемите във взаимоотношенията са свързани със самоубийството: 60% от децата, които умират чрез самоубийство, и 46% от младите юноши имат проблеми с приятели или членове на семейството. Училищните проблеми и скорошни кризи са другите чести причини (всяка присъства между 30 и 40% в случаите на двете групи – децата и юношите).

И разликите…

Sheftall и колегите ѝ откриват също някои поразителни различия, свързани с расата и психичните заболявания, между децата в двете възрастови групи, които умират в резултат на самоубийство.

самоубийство

Като цяло повече бели деца, отколкото чернокожи, умират от самоубийство, като при чернокожите деца има диспропорционалност в размера на самоубийствените случаи: 37% от децата, които умират в резултат на самоубийство, са чернокожи, спрямо 12% от младите юноши.

В друго проучване на Института за проучвания в Националната детска болница учените откриват, че процентът сред младите чернокожи деца е нараснал, докато процентът сред белите деца намалява. Не знаем защо.

Около 1/3 в двете групи – деца и юноши, които умират в резултат на самоубийство – са имали психиатрични здравословни проблеми, но и при двете възрастови групи се отличава определено психиатрично разстройство. За малките деца, които умират поради самоубийство и имат психиатрични здравословни проблеми, синдромът на дефицит на вниманието е почти два пъти по-често срещан, отколкото депресията/дистимията, но сред по-големите деца депресията е по-честа – около два пъти по-често срещана отколкото синдром на дефицит на вниманието.

Наистина ли искат да умрат?

Ужасяващото е, че Sheftall открива, че само около 1/3 от децата или по-младите юноши, които умират в резултат на самоубийство, казват на някого за намеренията си. Може би те не вярват, че могат да кажат на някого. Може би те не искат някой да знае. Или може би това е бил импулсивен акт и те не са имали време да кажат на когото и да било.

Abby Ridge Anderson от Католическия университет в Америка и колегите ѝ отбелязват техните клинични впечатления, че децата, които са свърхангажирани със самоубийствени мисли, „не желаят толкова да прекратят физическото си съществуване, колкото жадуват да придобият усещане за контрол, емпатия, приемане, разпознаване, зачитане от околните, както и адекватни реакции от значимите възрастни в живота им“. С други думи, те отчаяно искат ситуацията им да се подобри, но не могат да открият по-ефективни начини за справяне с проблемите си или за намаляване на дистреса си, така че самоубийството се явява като привлекателна опция.

Ridge Anderson смята, че има два подтипа на самоубийците-деца: единият подтип, който се чувства депресиран, безнадежден, безполезен и неспособен да се наслаждава; другият е по-агресивен, раздразнителен, разрушителен, търсещ внимание и импулсивен. Последният изглежда по-често срещан сред по-малките деца, отколкото при младите юноши.

Мъглявото разбиране на смъртта, проблемите с взаимоотношенията, наличието на разстройство на вниманието и желанието за контрол… заедно рисуват картина, която предполага (поне в част от случаите), че децата преживяват взаимоотношенията си с околните като стресиращи, чувстват се изключително уплашени и объркани. Те обаче не знаят как да се справят с емоциите си и тогава импулсивно действат като нараняват себе си, може би без наистина да очакват да умрат.

Какво могат да направят родителите, за да предотвратят самоубийството при децата

Важно е да се отбележи, че мнозинството от децата, които мислят за самоубийство, в крайна сметка не се самонараняват. Също така, мнозинството от децата, които имат синдром на  дефицит на вниманието или депресия, нямат суицидни мисли.

От друга страна, ако децата споменават, че искат да умрат или да се наранят, е важно това да се вземе под сериозно внимание и да се отговори по обмислен начин. Дете, което е прекалено ангажирано с мисли за самоубийство и умиране, страда и се нуждае от незабавна помощ.

Имайки предвид, че повечето деца са чували за самоубийство между 8- и 9-годишна възраст, си заслужава да се обсъди темата с всички деца, за да се разбере какво те чуват, четат или гледат по телевизията за самоубийството. Това може да  даде възможността да коригирате неразбирането или грешките и да обясните, че самоубийството е необратимо решение на временни проблеми и никога не е добър отговор. Подчертайте колко ценно е детето ви за вас и че винаги сте готови да му помогнете, независимо какъв проблем има.

самоубийство

Прекарвайте приятно време заедно и опознайте приятелите на детето си и какво се случва в училище и в съседство. Ако забележите промени в личността на детето си или в неговото поведение, такива като отдръпване от приятели или загуба на интереси в предишни дейности, които са носили удоволствие или наслада, ако детето ви изглежда много стресирано или изглежда нещастно последните седмици или месеци, и особено ако детето проявява склонност да бъде импулсивно, задавайте въпроси и се опитайте да разберете какво става и какво детето ви мисли и чувства.

За повечето възрастни е много трудно да разпитват детето за самоубийството, защото се ужасяваме от идеята, че детето може да мисли за такива ужасни неща. Но задаването на въпроси може да спаси детския живот.

Експертите по самоубийствата единодушно подчертават важността от задаването на въпроси около суицидните мисли или действия като важна стъпка към превенцията. Това не „поставя“ идеята в главата на децата, но може да им даде важната възможност да се отворят да потърсят помощ. Например бихте могли да попитате : „Стават ли някога нещата толкова зле, че да ти мине през ум да се нараниш?“ или „Искало ли ти се е някога да си мъртъв/да умреш?“ и дори „Понякога когато децата се чувстват много разстроени, те си мислят да се самоубият/да убият себе си. Това случвало ли ти се е някога?“

Ако отговорите на детето ви предизвикват притеснение или ако просто имате усещането, че нещата не вървят добре, потърсете помощ.

Ако сте загубили деца в резултат на самоубийство

Ако сте загубили дете в резултат на самоубийство, никакви думи не биха могли да направят нещата по-лесни, но знайте, че не сте сами. Потърсете подкрепа от приятели, семейство, общността или специалист. Самоубийството никога не е по нечия вина. Дори ако детето ви липсва и скърбите по неговото загубено бъдеще, опитайте се да намерите някакъв комфорт, като отдадете почит на спомените си за него.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/growing-friendships/201609/suicide-in-children-what-every-parent-must-know

 

Необходими правила, когато твой близък е зависим

Какво можем да направим, ако наш близък страда от зависимост?

Границите са от изключително значение за всяка една връзка. Когато обаче наш приятел или любим човек е пристрастен към наркотици или алкохол, е още по-важно да съществуват определени правила.

Какво общо имат правилата със зависимостта?

Правилата и границите са ключови за изграждането на здравословни взаимоотношения – дори ако човекът, когото обичате, не е „здрав“. За да имаме здравословен брак, приятелства или каквито и да е взаимоотношения – с родителите ни, с братята и сестрите ни, колегите ни и така нататък, е необходимо да съществуват граници и те да бъдат обсъждани и изговаряни. Да си представим границите като психологическа ограда между двама души  – вие сте уникална личност, различна от всички останали, независимо от връзката,  която може да имате с някого. Границите очертават кои типове поведение са приемливи, отговорностите и действията, които може да предприемате заедно.

Когато границите ви не са добре очертани – или изобщо не можете да ги изразите – рискувате да загубите уникалните неща, които ви правят човека, който сте. Слабите граници могат да доведат до това загубите себе си, свободата си или личното си пространство. Слабите граници могат да доведат до това, ако любимият ви човек е зависим, той да краде от вас, да ви лъже и мами.

Ако му поставите твърди граници обаче, увеличавате шансовете той да потърси помощ за себе си.Кой трябва да постави границите?

Вие.

Всеки човек трябва да има установени граници във взаимоотношенията си. Ако вашият близък е пристрастен към хероин, обезболяващи лекарства, алкохол – или който и да е друг наркотик – значи имате нужда да поставите граници.

Стабилните правила, които очаквате да бъдат спазвани, позволяват на вас –  като близък на някой, който е зависим – да придобиете усещането за контрол и уравновесеност в една изначално хаотична и налудничава ситуация.

Следващите изброени са добри показатели, че съществуващите граници не са стабилни или че изобщо не са установени такива в момента:

  • Повдигате темата за минали негови грешки.
  • Опитвате се да го манипулирате, като го карате да се чувства виновен.
  • Постоянно му казвате какво трябва да прави и заплашвате какво може да се случи, ако не го направи.
  • Критикувате.
  • Предлагате решения, когато той не е поискал съвет от вас.
  • Прикривате го – например излъгали сте заради него, обадили сте се на работата му, за да кажете, че е болен, прибирали сте го от бар.
  • Крал е ваши вещи или пари.
  • Стъпвате „на пръсти“, за да избегнете конфликти.
Установяване на здравословни правила

След като вече си давате сметка за това, какъв може да бъде проблемът, е време да поставите здравословни граници.

Това означава да се погрижите за себе си, да разбирате какво искате и от какво имате нужда, да решите какво не харесвате, не искате и от какво не се нуждаете. Също така за това е нужно комуникацията ви с вашия близък зависим да я ясна и недвусмислена.

Ситуацията във всеки дом и връзка може да е различна  – затова и правилата, които се предлагат тук не са „с универсален размер“. Въпреки това те са едно добро начало, когато решавате да поставяте граници на вашия близък, който е зависим.

Алкохолът и наркотиците не са позволени вкъщи или когато аз съм наоколо.

Кажете на вашия близък какви субстанции са приемливи и какви – не. Не искате нелегални вещества като хероин или кокаин под покрива си? Тогава му кажете. Консумацията на алкохол е забранена, когато децата ви са у дома? Редно е той да знае какво мислите за това.

Говорете и за това, какви ще са последствията, ако той не се съобрази с тези правила. Дали ще го накарате да потърси къде да пренощува, ако е употребявал алкохол?

Ще се свържете ли с полицията, ако намерите хероин в чекмеджетата на скрина? Върнете си контрола над случващото се във вашия дом, в личното ви пространство, както и в това на децата и внуците ви.

Приятели, които употребяват наркотици, не са добре дошли вкъщи.

Това, че вашият близък или партньор не употребява наркотици в момента не означава, че неговите приятели не употребяват.

Ако не искате в къщата си някой, който се е “надрусал“ с Оксиконтин, това значи, че не бива да търпите това. Поставянето на такава граница намалява вредните ефекти на зависимостта върху цялото семейство.

Ако те арестуват, нито ще платя гаранцията ти, нито ще ти наема адвокат

Това може да накара вашият близък да поеме повече отговорност за действията си. Въпреки че би следвало на зависимостта да се гледа като на заболяване, зависимият трябва да поеме отговорността да се погрижи за себе, като потърси помощ.

Когато поставите това правило, вие му показвате, че го възприемате като възрастен и носи отговорност за себе си. Ясно му покажете, че вземането на наркотици или консумацията на алкохол е нещо, за което трябва да се вземат мерки. Междувременно, той трябва да се съобразява с очакванията, които вие и законът имате към неговото поведение.

Източник: https://www.addictioncampuses.com/blog/7-boundaries-to-set-when-a-loved-one-is-addicted/

Как да излекуваме самотата си?

Много от нас се чувстват самотни, но често не могат да открият истинските причини за това и да намерят начини да бъдат по-свързани с другите. По-долу ще видите някои от най-честите страхове, които ни държат в изолация.

Страхът да поемаме рискове

Ако робуваме на вярването, че трябва да бъдем съвършени, то може да ни пречи да поемаме рискове, защото това би могло да покаже на другите недостатъците ни. Можем да си мислим, че е добра идея да излезем от вкъщи или да се регистрираме в сайт за запознанства и срещи, но не ни се иска да рискуваме да бъдем разочаровани. Страхът ни от провал ни държи изолирани.

Може би обмисляте да поканите някого на среща, но не можете да понесете да чуете „не“ за отговор, защото това ще затвърди вярването ви, че сте „дефектен“. Когато сте обсебени от съмнения и несигурност, не можете да допуснете позитивна интерпретация на събитията, като например това, че човекът просто не търси връзка в момента или преживява нещо лично, което няма връзка с вас.

Вместо да поемете разумен риск и да излезете от черупката си, вероятно ще предпочетете комфорта на познатото, въпреки че не ви удовлетворява, и дори може да е мъчително и болезнено за вас.

Страхът от засрамване и изпадане в неловки ситуации

Друга причина, която може да ви пречи да поемате рискове е  страхът от това да бъдете засрамени или да изпаднете в неловка ситуация.

Ние не искаме да бъдем видени като „дефектни“ или да ни смятат за недостатъчно добри. Вярването, че не сме достатъчно способни или добри, може да ни причини едни от най-болезнените човешки преживявания.

Токсичният срам е изключително мъчителен и ние бихме направили почти всичко, за да го избегнем. Съответно има много неща, които не бихме направили, за да не изпаднем в неловка ситуация – няма да се срещаме с хора, да споделяме мислите и чувствата си, няма да позволим на естественото ни чувство за хумор да се прояви, няма да започнем ново хоби или начинание  и така нататък. Без сигурна гаранция за успех, ние поддържаме обичайния си режим на действие, който ни гарантира, че няма да изпаднем в ситуация, която ще ни засрами или уязви.

Но, разбира се, животът никога не ни дава гаранции. Без готовността да предприемаме премерени рискове и да се сблъскаме с възможност за критика или отхвърляне, ние оставаме парализирани в страха си, а това от своя страна продължава усещането ни, че самотата е неизбежна.

Нужна е мъдрост, за да си дадем сметка, че ако някой ни отхвърли, това не значи, че не ставаме. Наша вътрешна работа е да се отнасяме към себе си с достойнство и уважение, каквито и събития  да се случват извън нас. Нямаме контрол върху начина, по който другите гледат на нас, но имаме контрол върху начина, по който виждаме себе си.

Страхът от това, да бъдем уязвими

Поемането на рискове, които биха могли да ни придвижат към удовлетворяващи връзки и по-пълноценен живот, означава да сме готови да прегърнем уязвимостта си – а това означава да осъзнаем и приемем, че не винаги получаваме това, което искаме. Това изисква да приемем, че можем да се чувстваме тъжни или разочаровани понякога, или дори да изпитваме леко чувство на срам, което може да ни помогне да се учим и да растем. Това са просто човешки емоции и състояния. Добрата новина е, че можем да се научим да имаме по-приятелски отношения с всички наши чувства, може би с помощта на психотерапевт.

За да имаме удовлетворяващ живот и повече свързаност с другите, означава да култивираме повече устойчивост. Устойчивостта е да имаме силата да кажем „ да“ на себе си, когато другите ни казват „не“. Това изисква да  осъзнаем, че начинът, по който другите ни откликват и се отнасят към нас, казва нещо за тях, а не е доказателство за нашата стойност и ценност като личности.

Дълбоките прояви на любов към себе си са свързани с това да се ценим и да се чувстваме добре в кожата си, както и да се чувстваме сигурни в един несигурен свят. Както казва Карл Роджърс: „Любопитен парадокс е, че когато се приемам такъв, какъвто съм, аз мога да се променя.“

Да бъдем мили със себе си

Ние преживяваме света като дружелюбно и сигурно място в зависимост от това, как ние самите се чувстваме. Когато се чувстваме комфортно и се приемаме с всичките си чувства и преживявания, тогава сме склонни да поемаме и повече рискове, и можем да бъдем уязвими. Можем да подадем ръка към другите със смела уязвимост, с ясното съзнание, че можем да не получим позитивен отговор, но сме щастливи от това, че поне сме опитали. След това можем да продължим към хора, които ще ни откликнат.

Повечето от нас се чувстват самотни понякога и това е напълно нормално. Ако в тези моменти можем да подходим към себе си с грижа и внимание, това може да започне да се променя. Ако се попитаме: „От какво истински се нуждая в момента?“, това може да ни помогне да намерим вътрешен мир и да отключи промяната.

Източник

Страх от интимност при мъжете: причини, проблеми във връзката, съвети

Мъжете се страхуват от връзките поради няколко основни причини.

Нека не генерализираме: Не всички мъже се страхуват от връзки, но много мъже се ужасяват от тях. Преди да навлезем в причините защо се страхуват, нека първо разгледаме въпроса дали мъжете се страхуват от връзки повече, отколкото жените.

Изглежда, че продължава дебатът около това дали мъжете и жените са напълно еднакви или напълно различни и това в голяма степен се дължи на факта, че имаме изключително малко начини за доказване на много неща в рамките на психологическото поле. Кой знае, може би някой ден ще научим толкова много за мозъка и неговото функциониране, че ще можем да отговорим конкретно на този въпрос. Странното е обаче, че този ден може никога да не дойде: може би социалните влияния, оформящи мъжете и жените, са онази значима и съществена част, която ги прави такива, каквито са, а не биологичната част.

Страхуват ли се мъжете повече от връзките, отколкото жените? Истината е, че е трудно да се каже. Измерването на страха от интимност сред мъжете и жените в този смисъл е рисковано проучване, но авторите на едно изследване (Thelen et al., 2000) се опитват да измерят различията при двата пола и откриват, че, действително, при мъжете се отчитат по-високи нива по скалата „Страх от интимност“. За жените, които знаят, че мъжете се ужасяват от връзки, това изследване не е никак изненадващо.

15-те години, през които работя като терапевт, са ми показали, че повечето мъже по-често се страхуват от това да свалят защитите си и да бъдат уязвими като жените, така че има смисъл в това да изпитват по-голям страх от връзките, отколкото жените. За да се даде някакъв контекст, медиите винаги съобщават за различните начини, по които момчетата и момичетата се социализират; много от нас са виждали сред социалните ни кръгове такива модели на родителстване, ограничаващи поведението на децата до общоприетото за техния пол. Като имаме предвид, че момичетата и момчетата, поне исторически, се социализират от възрастните по различен начин, е логично, че момичетата, които са поощрявани да участват в кооперативни игри, се превръщат в жени, които са по-добри в овладяването на емоциите и връзките. За сравнение момчетата, които са поощрявани да участват в подчертано състезателни и физически игри, е логично да израснат като мъже, които се чувстват по-малко комфортно с уязвимостта и емоционалната близост във връзките.

Но има и една важна част: не всички мъже се ужасяват от връзки! Когато говорим за подгрупите мъже, кои са тези, които се страхуват, какво ги прави различни? С други думи, защо се страхуват толкова от връзки?

опиоиди

Tравма от предишни връзки

Мъжът може да не е способен да функционира добре във връзка, ако има сериозни проблеми, идващи от травмата от предишни отношения. Травмата от отношенията може да е възникнала, когато мъжът е бил дете или възрастен.

Мъж, който като дете е имал отсъстващ родител, загубил е родител или е имал родител, който го е насилвал или е злоупотребявал с него по какъвто и да е начин, ще има ужасни трудности в намирането и поддържането на здрава връзка. Събуждането на травмата може да направи романтичните взаимоотношения почти непоносими и невъзможни, ако мъжът не я преодолее и не отработи всички свързани с нея мисли и чувства.

В допълнение, мъже, които се страхуват от връзки, може да са имали предишна връзка като възрастни, която е била травматична. Ако са имали предишен партньор, който е упражнявал насилие над тях по някакъв начин, мамил ги е, изоставил ги е или пък е починал – всичко това впоследствие може да кара тези мъже да избягват емоционалната интимност и връзките изцяло. Въпреки че някои или може би всички от тези мъже още имат желание за близост, емоционалната болка от предишната травма е твърде голяма за тях, за да могат да поемат риска и да започнат нова връзка.

Обсесивно – компулсивно разстройство (ОКР), параноидни нагласи или депресивни характеристики

Някои мъже се страхуват от връзки, тъй като цялостният им подход към разрешаване на различни житейски ситуации прави връзките изключително заредени с тревожност и напрежение. Мъжете, които имат ОКР или ОКР характеристики, често се страхуват от връзки поради несигурността и липсата на контрол, които идват с връзката. Хората с ОКР имат много силна нужда от структура и нуждата да чувстват, че тяхната среда е изключително контролирана и предвидима. Мисълта да трябва да се справят с объркани емоции и да трябва да споделят емоционалните си преживявания, както и физическото пространство, често е твърде тежка за понасяне.

Мъжете, които имат параноидни личностови характеристики също често се страхуват от връзки. Параноичните мъже са хипер бдителни относно средата си и проверяват всеки, който навлезе в пространството им. Те са изключително нащрек за йерархията на властта и имат придружаващ страх, че някой ще ги хване в капан и може да се възползва от тях. Поради тези причини, разчитането на и зависенето от друг човек са невероятно далечни идеи за параноичния човек.

Страдащите от депресия или имащите депресивни симптоми не знаят какво да правят и как да се справят със статуса на обвързани. Необвързаните депресивни мъже страдат от ниска мотивация и често самите те се чувстват зле. Идеята за връзка им звучи изключително сложна и в допълнение звучи като твърде много работа, с която трябва да се справи някой, който трудно се справя с напиращите депресивни чувства. Дръжте в ума си, че много мъже не говорят открито за депресивните си преживявания, така че може дори да не знаете реалната причина за това въпросният мъж да се страхува от връзки – просто знаете, че нещо не е наред.

Тайни зависимости

Ако не сте терапевт (или не следите което и да е от екстремните и ексцентрични документални и риалити предавания), със сигурност ще бъдете повече от изненадан да научите колко много зависими хора има. Някои зависимости са по-забележими и очевидни, докато други е по-лесно да се скрият. Едно от нещата, които придружава процеса на зависимост, е екстремното пазене: зависимият става свръх бдителен около това кого допуска близо до себе си и избягват всеки, който би могъл да им държи сметка или би поискал половинката му да се „отчита“. Помислете за това: наличието на партньор ще причини на зависимия – някой, който е в отричане на проблема – изключителна тревожност, а при такава ситуация зависимият ще намери начин да избяга.

Сега, когато вече знаете някои от причините, поради които мъжете се страхуват от връзките, помислете за парадокса, че много от мъжете, които имат таен страх от връзки, често са във връзки! Във връзките подобен мъж често има сериозни трудности в справянето с близостта с партньора си за значително дълго време: той или почти никога не се отдава напълно, като поддържа дистанцията или изневерява, злоупотребява с партньора си или използва секса и проявите на близост като инструменти за наказание – най-вече като нещо, което може да бъде отнето. Други мъже, които се страхуват от връзките, никога дори не опитват да се задомят: те са ергени на 40, никога не са се женили; очарователният чичо, който никога не води една и съща жена на събиранията повече от веднъж; или мъжът, който казва че иска сериозна връзка, но се разсейва с жени, които са напълно неподходящи за такава, така че връзката никога няма реален шанс да продължи и да се развие.

Ако имате отношения с мъж, за когото вярвате, че се страхува от близостта, говорете с него за това. Кажете му какво мислите и какво виждате и го направете по ежедневен, неосъдителен начин. Ако наистина искате романтичните взаимоотношения с него да се получат добре, предложете му да ходите на терапия за двойки – и вие, и той! – облечете тези проблеми в думи. Има надежда за мъжете, които се страхуват от връзки, но те трябва да са сериозни и дисциплинирани в опитите да се променят и да бъдат честни със себе си относно това колко дисфункционален е романтичния им живот в резултат на страховете им от връзки.

Източник:  https://www.psychologytoday.com/intl/blog/insight-is-2020/201304/fear-intimacy-in-men-cause-relationship-problems-tips