Когато става въпрос за зависимостта на детето ви, оставете миналото в миналото

Когато наш близък страда от зависимост, е трудно да намерим правилния подход, за да достигнем до него или нея. Публикуваме статия на Рон Гроувър, родител и активист, в която той споделя какво е осъзнал по този въпрос.

Как да помогнем на човек, когото обичаме, който се бори със зависимост? Борих се храбро с този въпрос с години, докато живеех със сина ми в активна фаза на употреба. В тези дни моят отговор обикновено се свеждаше до измамно простото „Аз трябва да го поправя.“

След много години започнах да използвам моя изпробван метод за решаване на проблеми. Завръщане към основните неща.

Аз съм обикновен човек без нито един час формално образование след гимназията и обикновено използвам миналия си опит и аналогии от живота си, за да се уча. Това, което приложих, беше нещо, което направи по-лесно разбирането на това къде съм аз по отношение на „поправянето“ на сина ми.

Преди много години работех в местния професионален съюз. През по-голямата част от времето, ако не разбивах бетон, държах машина, с която го изливах обратно. Това преживяване стана метафора за живота.

Животът е като алея. Докато вървя по нея, гледам назад. Зад мен бетон, който е изсъхнал и се е втвърдил. Няма какво да направя, за да променя този бетон сега.

Около краката ми бетонът е мокър, но бързо се втвърдява. Ако не се движа напред, ще се окажа в капан в този засъхващ бетон.

Пред мен бетонът е мокър и пластичен. Мога да го оформям както пожелая.

Мога да погледна назад, да видя втвърдения бетон и да се уча от пътя, който съм извървял, но не мога да го променя. Пред мен има бетон, от който мога да създам път. Мога да добавям завои или възвишения. Мога да го направя колкото гладък или неравен, колкото пожелая. Имам силата да оформя моята алея. Понякога мога да ходя, да не правя нищо и да оставям бетона неравен, понякога съм на колене и работя с грижа и нежност. Моята алея представлява мой дизайн и творение.

Неприятно ми е да си спомням дискусиите (тоест шумните спорове), когато моят син се бореше със зависимост, които започвах с обвинителното „Ти направи това, ти направи онова.“ По това време това беше важно. „Ти направи това“ беше начин за следене на резултата и за промяна на алеята зад мен.

След години учене и размишление осъзнах, че нито една ефективна дискусия не започва с думите „Ти направи …“.

Ние всички го казваме и на повечето от нас е било казвано същото нещо. Но е факт, че отбраняването не е добър начин за започване на диалог.

Ако не работим първо върху себе си, не можем ефективно да работим с когото и да е. Трудно е, когато сме погълнати от емоции, но когато осъзнаем и приемем, че алеята зад нас не може да бъде променена, можем по-лесно да започнем да работим по нещата, които наистина имат значение.

Източник: https://drugfree.org/parent-blog/when-it-comes-to-your-childs-addiction-leave-the-past-in-the-past/?utm_source=email&utm_medium=PARENT&utm_campaign=leave-past-in-past 

Share Button

Грижата за теб не е само за теб самия

Нормално е да се чувствате изцяло погълнати от употребата на вашето дете, както и от всички последици, които носи тя. Може да се чувствате затрупани от чувства като страх, гняв, негодувание, срам и вина. Физическата и психическата ви енергия може да е ниска. Освен това съвсем не е изключено да проявявате и симптоми като главоболие, безсъние и стомашни болки. Може да се чувствате безпомощни и да сте загубили надежда. Вече дори може да не изпитвате щастие.

Чудите се какво да направите? Не забравяйте да се грижите за себе си.

Какви са ползите от това да не спирате да се грижите за себе си?

Идеята да се грижите за себе си може да ви накара да започнете да си въртите очите и да попитате: „Искате да направя нещо приятно за себе си, когато целият ми свят се разпада около мен?!?“ „Да. И ние не сме единствените.“

Според д-р Барбара Фредриксън, главен изследовател в Лабораторията за позитивни емоции и психофизиология в Университета в Северна Каролина, грижата за себе си увеличава положителните емоции като радост, благодарност, надежда и спокойствие:

„Когато хората увеличат положителните емоции в ежедневната си “диета”, те откриват повече смисъл и цел в живота си. Също така откриват, че получават повече социална подкрепа или най-малкото започват да я забелязват, защото стават по-сензитивни към отношението на даване и получаване между хората.

Те споделят, че имат по-малко болки и физически оплаквания, както и други симптоми.  Демонстрират повече присъствие в настоящето и отношенията им с другите стават по-позитивни.“

Когато хората се чувстват по-добре и са по-оптимистично настроени, започват и да се справят с нещата по-ефективно. Могат да преценяват по-адекватно и да решават проблемите си по-добре, което е толкова важно, защото когато се чувствате изчерпани от борбата на детето ви, е лесно да реагирате импулсивно, вместо да премислите нещата.

В допълнение, грижата за себе си ви прави по-устойчиви. С други думи по-лесно можете да се адаптирате към промените и да се справите с възходите и спадовете в живота без да се отчайвате или да се гневите, когато детето ви претърпи някакъв неуспех.

„Не можех да направя нищо, докато не започнах да се грижа за себе си – и тогава станах по-способен да контролирам емоциите си.“– участник в група за родители.

Грижата за вас самите ви позволява да служите за пример на сина или дъщеря ви за здравословно поведение и умения за справяне със стреса в живота. Ако например се върнете у дома от работа, кажете на детето си, че сте имали наистина напрегнат ден и след това отидете на разходка или вземете горещ душ, за да се отпуснете, давате пример здравословен начин за справяне с предизвикателствата на живота.

Опитайте. Вземете си почивка от грижите. Опитайте да подхранвате живота си с нещо позитивно всеки ден за следващата седмица.

Подарете си чаша кафе с приятел, купете си свежи цветя, запалете свещ, разходете се в природата, прекарайте 10 минути, подреждайки пъзел, отидете на йога, слушайте подкаст, направете си прическа, прочетете книга. Отидете да потичате, сгответе любимото си ястие, гледайте забавен филм или вземете дълга, гореща вана.грижата за теб

Грижата за теб самия може да изглежда по различен начин за всеки. Правете каквото ви кара да се чувствате добре и подхранва ума, тялото и душата ви.

Да живеете в постоянен стрес и паника не е най-здравословното нещо, нито пък помага. Не можете да си позволите да не се грижите за себе си.

Вземете си време, в което да подхранвате себе си, и вижте как ще ви се отрази това, как ще се почувствате. Това ще бъде подарък не само за вас, но и за хората около вас, които обичате.

 

Източник: https://drugfree.org/article/self-care-isnt-just-for-yourself/

Share Button

4 неща, които да направите преди връщане на ваш близък от лечение на зависимост

Идва денят, в който семейството ви ще посрещне вашите син или дъщеря след приключване на лечение на зависимост в затворена терапевтична общност. Може би изпитвате умерен оптимизъм или се тревожите как ще мине тази среща. Също така може би не се чувствате готови, като си спомняте чувствата си от периода, в който детето ви все още е било в употреба. Тези чувства са напълно нормални и можете да ги изпитвате и едновременно.

Вие и вашето дете ще навлезете в нов етап на дългия процес на възстановяване. Все още ще са нужни усилия от страна на семейството и е най-добре да поговорите какво ще означава това за всички и да планирате. Въпреки че не можете да контролирате какво ще стане (вашите син или дъщеря е отговорен/отговорна за своето възстановяване), можете да сте проактивни и да се подготвите по-добре да бъдете подкрепящи.

  1. Време е да направите цялостно почистване, за да премахнете изкушенията.

  • Премахнете всички вещества и инструменти за употреба на наркотици от дома си.
  • Приберете всичкия алкохол или го махнете от дома си.
  • Заключете шкафа с лекарствата и изхвърлете стари или неизползвани рецепти за медикаменти.
  • Претърсете стаята на детето си за наркотици, алкохол и инструменти за употреба.
  1. Сложете приоритет на плана за възстановяване.

Първата стъпка е да разберете какви следващи стъпки препоръчва терапевтичната програма и да изясните нещата, които са ви неясни или ви притесняват. Може би вашето семейство е участвало в съставянето на плана за възстановяване след етапа на лечение в затворената общност.

Този план може да включва:

  • фамилно консултиране;
  • амбулаторна (нерезидентна) програма;
  • групи за взаимопомощ;
  • консултации с психиатър;
  • продължаващо медикаментозно лечение.

Неща, които да имате предвид:

  • Синът или дъщеря ви ще се нуждае ли от транспорт до и на връщане от амбулаторната програма, групите за взаимопомощ или фамилните срещи? Тъй като това е много важно за възстановяването, можете предварително да се договорите с работодателя си да излизате от работа или да ангажирате някой друг, който да помогне с това.
  • Може да се наложи да планирате отсъствия от работа, за да присъствате на фамилните срещи. Вашето участие има значение за възстановяването на дъщеря/сина ви.
  • Той или тя може да се нуждае от помощ в намирането на нови приятели и дейности, като се има предвид, че старите приятели вероятно все още употребяват вещества.

Въпреки че вашите син или дъщеря получават лечение, останалите членове на семейството също могат да имат полза от консултации или групи за взаимопомощ. Това може да е труден преход за семейството и е важно всеки да получава подкрепа.

  1. Създайте договор и план за възстановяване

Важно е да установите граници и правила с детето си. За някои семейства е от полза да направят „договор“, който включва позитивно подкрепление или награди за добро поведение или последствия, когато прекрачват границите или нарушават правилата.

Освен договор, е добре да създадете и план за възстановяване. В него вие и вашите син/дъщеря записвате какво сте съгласни да правите, за да се поддържат и продължават ремисията и развитието на личността.

Планирайте да отделите време скоро след завръщането на синя/дъщеря ви и да създадете плана като семейство. Ето няколко въпроса, които да зададете на детето си в създаването на плана:

  • С какво мога да съм полезен?
  • Какво ще е стресиращо или няма да ти помага?
  • Можем ли да се съгласим какво ще бъде обсъждано и какво – не?
  • Можем ли да поговорим за това как ще комуникираме един с друг в лесни и в трудни ситуации?
  • Предпочиташ ли да запазим лечението и възстановяването ти в тайна от хора извън нашето семейство?
  • Ако имаш желание да говориш за това, с кого и колко информация би споделил/а?

Има ли предстоящи сватби, празненства или други събирания, където ще има алкохол и които биха били рискови за сина/дъщеря ви? Решете дали да приемете или откажете поканата и имайте план как да защитите възстановяването му/ѝ на първо място. Сещате ли се за забавни дейности, които да правите заедно? Все пак детето ви може да има нужда да не се среща с приятелите си отпреди да постъпи за лечение.

  1. Действайте стъпка по стъпка.

Първите няколко седмици или месеци от възстановяването вероятно ще са най-трудни. Вашите син или дъщеря вероятно ще преминават през различни емоционални периоди. На моменти може да са много ядосани (на себе си, на вас, на други хора), да са тъжни, да манипулират или да са дистанцирани.

В други случаи може да са благодарни и повече да приличат на човека, който сте познавали преди – радвайте се на тези моменти! Назовавайте положителните неща и предлагайте надежда и подкрепа. Няма един универсален път към възстановяването.

Източник

Share Button

Комуникация в семейството

„Човешката комуникация има поне три нива – синтактично, семантично и прагматично. На прагматично ниво комуникацията има за цел да окаже влияние върху поведението на участниците в общуването. В този смисъл на това ниво винаги има послание, информация за отношението ни към другия, заповед или молба. На най-високо отношенческо ниво всяка комуникация цели валидизиране (потвърждаване добрата самооценка) на участниците.“ (В. Сатир).

Комуникацията не е проста размяна на информация и често се оказва в основата на междуличностните конфликти. Всъщност общуването е сложен процес на размяна на смисли и в голяма си част е емоционално-натоварено, особено когато става въпрос за комуникация в семейството.

В „Прагматика на човешкото общуване“, Пол Вацлавик, Джанет Бивин Бавелас и Дон Д. Джаксън описват няколко важни аксиоми в комуникацията:

  1. На прагматично ниво не е възможно да не се комуникира.

С други думи, дори и отказът да комуникираш е комуникация, която информира другия, че по някаква причина отказваш да влезеш в диалог с него и издава определени емоции. Дори когато не изричаме думи, то на невербално ниво и чрез поведения предаваме послания.

  1. Комуникацията има две нива – съдържателно и отношенческо. Прагматичното (отношенческо или процесно) ниво на общуване е от по-висок порядък от съдържателното ниво на общуването и определя смисъла му.

Това на практика означава, че думите, които изричаме, са натоварени с емоционално значение и смисъл. Дори и да общуваме с непознат на улицата, начинът, по който интонираме посланието, подборът на думи и невербалните жестове могат да разкрият нашата нагласа към него. Отношенческият аспект на комуникацията важи още повече за семействата и за хората, с които сме близки.

  1. Природата на взаимоотношенията между участниците в комуникацията зависи от начина, по който те поставят пунктуацията на последователностите в комуникацията.

Поставянето на пунктуацията на различни места в процеса на общуване води до безкраен спор кой е виновен, чие поведение е причина и чие – следствие. Природата на човешките отношения е кръгова (тоест и двамата носят отговорност и си влияят), а не причинно-следствена (търси се виновникът). Иначе казано, поставянето на пунктуация на различни места в комуникацията ни завърта в кръга на: „Аз постъпих така, защото ти направи това…“, тоест поведението на единия се посочва като причина, а на другия – като следствие. Естествено всеки сочи другия с пръст и обвинение.

  1. Хората общуват и аналогово, и дигитално. Дигиталният език има много мощен логически синтаксис, но не му достига адекватна семантика в областта на взаимоотношенията, докато  аналоговият език има адекватна семантика, но няма адекватен синтаксис за недвусмислена характеристика на природата на взаимоотношенията.

Дигиталното общуване е свързано с начина, по който кодираме посланието си, т.е. го обличаме в думи. Хората започват да общуват преимуществено аналогово там, където дигиталната комуникация е невъзможна. В този смисъл много симптоми – психосоматични и поведенчески (изчервяване, главоболие, сърдечен пристъп, суициден опит, бягство от дома, изневяра и т.н.). Те могат да бъдат разбрани като аналогова комуникация, т.е. опит да се даде послание на другия, да се повлияе върху поведението му, без да се разговаря. Аналоговото общуване е носителят на отношенческия аспект от общуването и е общуване без думи.

  1. Всички комуникативни обмени са или симетрични, или комплементарни, в зависимост от това дали се основават на сходство или на различие.

Ако в едно отношение поведенията на А и Б се разглеждат като подобни и са свързани по такъв начин, че повече от дадено поведение на А предизвиква повече от същото при Б и обратното, тогава взаимоотношенията са „симетрични“ що се отнася до тези поведения. Това общуване може да се нарече общуване между равни.

Ако поведенията на А и Б не са подобни, а взаимно се допълват (както например гледането допълва ексхибиционизма) и поведенията са свързани помежду си така, че повече от поведението на А предизвиква повече от допълващото поведение на Б, тогава взаимоотношението е „комплементарно“. В този тип общуване единият заема горна позиция, като поставя другия в долна.

Ако помислите върху аксиомите по-горе, може би ще си дадете сметка колко много възможности за грешки в комуникацията биха могли да възникнат. Когато говорим за отношения в семейството и в двойката, нещата са дори по-сложни, тъй като разменените реплики не са независими, а имат определен контекст. Това, което се случва в определен момент, обикновено има дълга предистория, която е важно да се вземе предвид. Няма как да общуваме с близките си като за първи път всеки път, т.е. да не привнасяме нещо от миналия опит. От една страна, всеки влиза в отношенията със собствената си история и модели на общуване, а отделно в процеса на изграждане на отношения се създават нови модели, характерни за двойката/семейството, които обичайно се повтарят. По тази причина един конфликт трудно би могъл да се реши на съдържателно ниво.

Нека разгледаме следния пример:

Иван: „Какво ще ядем днес?“

Петя: „Мислех да направя паста. Много ми се хапва.“

Иван: „Не ми се яде паста. Направи пиле.“

Петя: (хвърля покупките на масата, разплаква се и излиза от стаята)

Ако помислим върху този диалог, на съдържателно ниво може би няма да открием нищо съществено и ще се изненадаме от крайната реакция на Петя. Всъщност проблемът не е в това какво ще ядат тази вечер или другата. Ако научим повече за отношенията в тази двойка и обичайните модели на общуване, изучим контекста, може би ще видим нещата в съвсем различен аспект. Например можем да разберем, че Иван никога не се интересува от мнението на Петя, а тя е обидена и наранена от това. Може би Петя се чувства невидима за Иван. Вероятно този модел на взаимодействие се случва често и се пренася не само в обсъждането на вечерята, а и във възпитанието на децата, планирането на семейните почивки и семейния бюджет.

Комуникацията не е само видимото, т.е. думите. Комуникацията е всичко онова, което се случва между двама – затръшнатите врати, въртенето на очи, мълчанието, критичният тон, виковете, заплашителните забележки, скръстените ръце, обърнатият гръб, неясните послания, главоболието, честите закъснения…

Бъдете чувствителни към емоционалните си преживявания и не се хващайте за думите. По-скоро мислете за това как тези думи ви карат да се чувствате и поемете отговорност за това как ще отвърнете. Ако се чувствате наранени или нападнати, ако усещате, че някой не зачита мнението ви, то не реагирайте импулсивно. Спрете порочния кръг и говорете открито за преживяванията си.

Ако имате трудности в това и усещате, че се въртите в един кръг, който наранява вас и вашите близки, то не се колебайте да потърсите помощ от специалист.

 

 

 

Share Button

Справяне с нерешените травми

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни.

Наскоро мой приятел, който страда от хронична болка в долната част на гърба, се върна от поредно посещение при доктора с малко неочакван съвет. Вместо обикновената дискусия за медикаменти, физическа терапия или дори операция, докторът му препоръчал книга: „Лечение на болките в гърба: Връзката между тялото и ума“. Книгата от Джон Е. Сано обяснява „как стресът и другите психологически фактори могат да причинят болки в гърба и как можем да се освободим от тези болки без наркотици, медикаменти, упражнения или операции.“ Четейки книгата, моят приятел беше поразен от връзката, която Сано прави между ранните детски травми и болката в гърба при възрастния. Само за няколко седмици на отразяване и отработване на тази връзка в себе си, той видя подобряване на симптомите при него.

Тези дни научаваме повече и повече за вредните ефекти на травмата върху много аспекти от нашето психическо и физическо здраве и благополучие. Изглежда, че учените свързват ранната травма с всичко – от болки в гърба до депресия. В скорошно интервю с Опра Уинфри в продължение на 60 минути психиатърът и невроучен Брус Пери говори за ефектите от враждебните събития в детството върху нас като възрастни. „Истината е, че ако имате развиваща се травма, сте в риск по отношение на почти всякакъв вид проблеми, за които можете да се сетите, свързани с физиологичното, психичното и социално здраве“, казва Пери.

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни. Като възрастни, може да се опитаме да забравим или да „прелистим“ миналото. Ние можем да си мислим: „Детството ми не беше толкова лошо.“ или „Много хора имат по-лошо детство, отколкото аз.“ Не осъзнаваме, че тези стари рани могат да окажат всякакъв вид физически и психологически ефекти. Определени събития могат да бъдат неволево задействащи реакции в нас, за които да не сме се сещали или да не сме мислили през годините: вина, срам, страх, или гняв, натрупали се в нас от по-ранни етапи в живота ни.

Изследванията за свързаността предполагат, че не само това, което ни се случва, е това, което влияе на нас и нашите връзки, но също така сме засегнати от събития, при които не сме били способни да преживеем цялата болка или да извлечем смисъл от преживяванията. Когато не се справяме с нашите травми, ние ги носим със себе си. Не извличаме смисъл и изводи от историята ни и следователно миналото ни продължава да влияе на настоящето ни по многобройни невидими начини. Влияе ни на това как родителстваме, как се отнасяме с партньора си, как се чувстваме, как мислим и как действаме в света.

травми

Следователно, може би най-важното нещо, което можем да направим, за да решим непреодоляната травма, е да създадем кохерентен разказ. Наскоро имах привилегията да преподавам в е-Курс с д-р Даниел Сигъл в „Осъзнаване на живота Ви“. В курса наблегнахме на това, че някои неща, които не изглеждат травматични за нас като възрастни, се преживяват като такива, когато сме деца. Създаването на кохерентен разказ е процес, който включва записването на всички „големи Т травми“, през които сме минали: сериозна загуба, насилие, или животозастрашаващо събитие, както и записването на всички „малка т травми“, които сме преживели. Тези събития може да не изглеждат толкова драматични, но те ни влияят като ни причиняват дистрес, страх или болка и следователно променят начина, по който виждаме себе си, другите хора и света около нас. В много случаи откриваме, че тези травми не са напълно решени.

Пример за това имаше в курса, в който разказвах кохерентен разказ. Жена написа история, която сподели с класа. Тя започна със срамежливото твърдение, че като дете е убила кон – травма, която е идентифицирала като индикация за нейната „лошотия“. Въпреки това, по-нататъшните детайли разказваха напълно различна история. Оказа се, че когато тя е била едва 11-годишна, родителите ѝ са я качили на кон, който не е бил опитомен. Въпреки че се е страхувала, тя се е качила на коня за пробно яздене, така както е правила в миналото с добре тренирани коне. Конят се подплашил от нещо и паднал, докато се опитвал да скача, и умрял. Родителите ѝ веднага я обвинили за смъртта на животното и я заплашили, че ще я изпратят далеч, в училище в чужбина, освен ако не напише писмо, с което да се извини на всеки от семейството.

Когато тя разказа историята в класа, хората подчертаха това, че тя не е отговорна. Всъщност, изглежда много повече като неглижиране от страна на родителите ѝ да я качат да язди див кон. Жената продължаваше да настоява, че вината е нейна. Това продължи до момента, в който тя си представи същото събитие да се случва на дете на същата възраст, на която тя е била по време на инцидента, което познава в настоящия си живот. Не само че е била травматизирана и изплашена от случката, но също така е била обвинена за нея, оставяйки я с чувството на срам, което тя си мисли, че заслужава.

травми

Жената е носила тези чувства в себе си в продължение на целия си живот, заедно с това, че е вярвала, че всичко лошо, което ѝ се случва, е заслужено. Разказвайки историята, тя беше способна да разбере колко различна е била реалността от тази, която тя е възприела, и в която е продължила да вярва, откакто е била дете. Като възрастна, с подкрепата на групата, тя успя да приеме, че родителите ѝ са я неглижирали и са я поставили в опасност, както нея, така и коня – реалност, която е била твърде плашеща, за да се изправи пред нея като дете. Чрез правенето на разказа си кохерентен тя беше способна да почувства себе си, да преживее някакво облекчение и да се справи с травмата около инцидента. Най-накрая тя започна да оставя чувството на това да бъде основно „лоша“, което я е преследвало от времето на това събитие.

Въпреки нашия инстинкт да погребем миналото, да го минимизираме или да избегнем болката, преживяването на чувството от това какво ни се е случило може всъщност да води до лечение. Може да ни помогне да разделим нашите ранни преживявания от настоящия ден и да идентифицираме негативните натрупвания, които тези преживявания имат върху настоящия ни живот, включително нашето физическо здраве и връзки. Създаването на кохерентен разказ може да бъде мощен инструмент за решаване на детската травма. Да извлечем смисъл от историята ни може да ни освободи от много тежести във всичките им проявления. Може да ни помогне да прекъснем деструктивните междупоколенчески кръгове и да станем по-силни родители и партньори. Може да ни помогне да се чувстваме по-сигурни със себе си и да предоставим повече сигурност на останалите. Да се изправим пред травмата си не е лесно, но е фундаментален аспект на психологическото и физическото лечение, инструмент за изграждането на по-добри взаимоотношения и ключ към отключване на нашите истински същности.

Източник

 

Share Button

Зависим член на семейството – един баща споделя своя път

Когато синът ми стана зависим, мислех, че това си е негов проблем. Но зависимостта е болест на семейството.

От Дейвид Шеф

Като тийнейджър най-големият ми син Ник стана зависим към метамфетамин, хероин и други наркотици. Семейството ни прекара 10 години в ада. Всеки родител, който е бил там, знае какво е чувството да гледаш детето си да върви по път, който може да доведе до смъртта му. Безброй родители са били там заедно с мен. И твърде много са преживели по-страшни трагедии. Цифрите са потресаващи. Само опиоидите – обезболяващи лекарства, хероин, фентанил и подобни наркотици – убиват средно по 91 души на ден в САЩ, и смъртта е само един от трагичните резултати от употребата на наркотици и зависимостта към тях. Употребяващите стават физически и психически увредени, губят работата си и връзките с околните и попадат в затвора.

А семействата им са опустошени.

През годините, когато Ник беше зависим, опитах всичко, което можех, за да му осигуря помощ. Принуждавах го да постъпва в рехабилитационни програми. За известно време той се справяше по-добре. Мислех си, че, слава Богу, той ще се оправи. Но след това той влизаше в рецидив.

Когато Ник употребяваше, правеше неща, които ме объркваха. Мислех, че съм отгледал дете с чувство за морал, но Ник крадеше от нас. Открадна дори от любимия си по-малък брат. Мислех, че съм отгледал отговорно и обичливо дете, но той бягаше от вкъщи и ни оставяше в безсънно страдание. По-късно научих, че действията на Ник са били симптом на заболяването, от което е страдал. Зависимостта е и заболяване на мозъка, което може да доведе до безотговорно поведение. Не знаех това тогава. Винях себе си и него.

Аз и съпругата ми Карън присъствахме на лекция, за да научим за болестта, която беше засегнала сина ми. Тогава за първи път чух консултант да казва, че зависимостта е болест на семейството. Аз се противопоставих на това послание – мислех, че единственият болен е Ник! Той е този, който се нуждае от помощ! Но ние също бяхме болни. Карън и аз продължихме по най-нормалния възможен начин, опитвайки се да предпазим по-малките си деца колкото можем, но те не само бяха объркани и много разтревожени за големия си брат, бяха и травмирани, защото и родителите им бяха.

Най-накрая Ник получи помощта, от която се нуждаеше, когато един психиатър определи, че той страда не само от зависимост, но и от придружаващо психично заболяване. Той започна лечение на зависимост, на биполярно афективно разстройство и депресия. Лечението продължава и той е чист от осем години.

Междувременно, дори докато Ник се възстановяваше, борбата на семейството ни продължаваше. Зависимостта травмира, а травмата е трайна. Страдахме от посттравматично стресово разстройство.

зависим

Когато един член на семейството е зависим, е разбираемо, че той е във фокуса на лечението – без помощта, от която се нуждае, болестта му може да го убие. През това време, останалата част от семейството може да се разпадне. Когато двойките са под огромно напрежение, понякога не се справят. Децата в семейства, в които има зависимост, са във висок риск от емоционални и психологически проблеми, за тях е по-малко вероятно да поддържат връзки по-късно в живота си, имат по-лоши резултати в образованието си и, което не е изненадващо, са в по-висок риск от развитие на зависимост.

В момента повечето програми за лечение игнорират семействата, но тяхната болка трябва да бъде призната и те трябва да бъдат включени в лечението. За това има две причини, които не могат да бъдат пренебрегнати: първата е, че е безотговорно да се игнорира тяхното страдание – те се нуждаят от помощ. Нелекуваната травма може да доведе до депресия и до други психични и физически заболявания. Втората причина е, че участието на семейството в лечението увеличава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист.

Когато синът ми стана зависим, аз започнах нещо, което се оказа пътуване, за да науча за предотвратяването и лечението на тази болест. Научих също за въздействието на зависимостта върху семействата и какво може да помогне.

Иска ми се и тогава да знаех това, което знам сега. Щях да направя някои неща по различен начин. Щях да търся програми за лечение веднага. Хората ми казваха да „оставя“ сина си, защото, твърдяха те, тези, които стават зависими, трябва да „ударят дъното“, преди да могат да се оправят. Никога ни бих могъл да оставя сина си. И сега знам, че не искаме да оставяме никой човек, който е болен от каквато и да е болест, да удря дъното. Искаме да им осигурим помощ веднага.

Щях да разбера по-рано, че зависимостта е и мозъчно заболяване, което се лекува. Когато търсехме лечение, щях да избягвам програми, изискващи участие в 12-стъпкови групи, които помагат на някои, но са вредни за много пациенти. Вместо това щях да намеря програми, които предлагат основани на доказателства грижи, включващи психологически тестове, лечение на придружаващи психиатрични разстройства, когнитивно-поведенческа терапия, мотивационно интервюиране и медикаменти. Щях да търся лечение само при лекари, обучени в областта на зависимостите.

Щях да разбера за въздействието на зависимостта върху семействата и незабавно щях да потърся помощ за нашето. Щях да намеря терапевт, обучен да помага на семейства, сблъскващи се със зависимост. Когато най-после намерихме добър терапевт, аз и съпругата ми получихме помощ в момент, в който връзката ни беше подложена на изпитание. Терапията помогна също и на по-малките брат и сестра на Ник да разберат и преработят това, през което преминаваха. Хората често ме питат дали е възможно семействата да оздравеят и отново да си върнат доверието. Заради фамилната терапия, плюс време и ангажимент, семейството ни е по-силно и сплотено от всякога.

зависим

Иска ми се да знаех, че участието на семейството в лечението повишава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист. Ако знаех, щях да търся програми, които включват нашето участие.

И накрая, иска ми се да знаех, че нашето семейство не е само.

Мислехме, че сме сами и останахме изолирани заради стигмата, която идва, когато обичан човек стане зависим.

В началото се стараех с всички сили да запазя зависимостта на Ник в тайна. Не исках хората да ме съдят. Би трябвало да съм ужасен баща, щом синът ми е зависим към наркотиците.

Не исках хората да мислят лошо за Ник. Ние с готовност споделяме за постиженията на децата си – спортовете, в които са добри; главната им роля в училищната пиеса; смешното нещо, което са казали в колата; академичните награди, които получават – но крием, когато те страдат – или когато ние страдаме.

Когато написах статия за Ню Йорк Таймс, озаглавена „Моят зависим син“, една приятелка я прочете и ме предупреди да не я публикувам. Тя каза, че хората ще започнат да гледат на семейството ни по различен начин – че ще гледат на децата ни по различен начин и ще се отнасят към тях различно. Че ще ни съдят. Така че аз се приготвих. Статията беше публикувана и познайте какво?

Ако имаше изобщо някакво негативно осъждане, аз никога не го видях или почувствах. Това, което видях, беше река от загриженост, предложения за помощ, проява на съчувствие и добрина. Свързах се с хора, които не бях познавал.

Ан Ламот казва, че увеличаваме болката си, защото сравняваме нашата дълбока същност с това, което виждаме на повърхността у другите. Изглежда сякаш всеки е добре, децата им се справят страхотно, но никой не се справя страхотно. Когато изберем да не крием повече това, с което се борим, изпитваме огромно облекчение. Можем да бъдем подкрепени. Можем да получим помощ. Научаваме, че не сме сами. И не сме. Заедно сме в това. Животът е труден. Понякога е непоносим. Но с искреност и любов, заедно можем да се придвижим от тъмнината и страданието към светлината, надеждата и оздравяването.

Ако някой в семейството ни е болен от друга болест, ние разговаряме с нашите приятели и съседи. Направете същото, ако някой, когото обичате, е засегнат от тази болест. Търсете помощ от професионалисти – това е сложно и ужасяващо заболяване и може да бъде осакатяващо и за семейството, и за зависимия. Също така, ако познавате хора, които имат зависим в семейството си, протегнете им ръка. Те се нуждаят от вашата подкрепа и обичта ви.

Източник

Още за семейната терапия можете да прочетете тук и тук.

Share Button

Превенция на употребата на наркотици в училищата и защо има нужда от нея?

Малки деца – малки проблеми. Големи деца – големи проблеми.“ За съжаление това твърдение е вярно. Докато децата са малки и средата около тях е сравнително капсулирана и подвластна на контрола (или поне в някаква степен) на родителите, то с порастването нарастват и рисковите ситуации и „заплахите“, пред които малчуганите, превърнали се в тийнейджъри, се изправят.

Парадоксално, но факт – един от рисковите и паралелно с това един от протективните фактори по отношение на физическото и психическото здраве и благоденствие на малките възрастни, се оказва училището. Място, на което децата прекарват по-голяма част от времето, място, където за първи път се сблъскват с много теми и въпроси. Темата за наркотиците е една от тях (което разбира се не означава, че тя не се появява и извън пределите на училището). Именно затова възниква въпросът за нуждата от превенция на употребата на наркотици в училищата.

В нормалните държави (каквато, ей Богу, нашата не е) програмите за превенция на употребата на наркотици са част от учебния план. Провеждат се дългосрочно и рядко въобще възниква въпросът „Защо се правят?“.

Ако някога наркотиците са били „далечна заплаха“ и „рядко зло“, то днес са почти естествена част от ежедневието и то, за съжаление, на голяма част от подрастващите. Лично аз си мисля, че вероятността детето Ви да пострада от пожар (примерно) е много по-малка, отколкото от това да пострада от досег с наркотици. Странно обаче, защото в училищата се провеждат подобни обучения – за противопожарна безопасност и т.н., но такива за безопасност и превенция на употребата на психоактивни вещества се случват в повечето случаи или само при породила се вече криза или по инициатива на някоя организация, която провежда подобен тип обучения (като нашата примерно).

Питам се защо?

Сблъсквала съм се различни отговори:

  • Говоренето за наркотици всъщност събужда любопитството на децата и може да има обратния ефект.
  • Децата са прекалено малки.
  • Родителите могат най-добре да преценят кога и как да засегнат тази тема.
  • И така нататък.

Вероятно във всеки един от тези аргументи има доза истинност или някаква солидност.

Нямам намерение да ги оборвам. По-скоро искам да разкажа малко за същността на програмата за превенция на употребата наркотици и кое според нас, хората, работещи в тази сфера, я прави важна и необходима част.

Експериментирането с наркотици започва през тийнейджърска възраст. Може да си остане експериментиране, но може и да прерасне в нещо повече.

Как младежите се решават да започнат?

Който и учебник по психология да отворите, ще прочетете, че всъщност употребата на психоактивни вещества е симптом на вътрепсихичен конфликт, който се случва. Опит за себерегулация. Опитвам се да кажа, че би било неправилно да прехвърлим цялата отговорност за започването на употребата на средата. Има друг процес (психичен, обусловен от друг тип фактори), който води до този избор. Разбира се, това са въпроси, които не могат да бъдат обхванати в рамките на една програма за превенция, тъй като семейството има важна роля. По отношение на тях се предприемат друг тип „мерки“.

Изниква обаче въпросът: „Кое прави толкова примамлив именно този избор?“ Отговорът – митовете и легендите, „живата реклама“, разнасяне от уста на уста от младежите, споделянето на преживелищния опит, социалният натиск на обкръжението. Когато липсва информираност, хората, особено тийнейджърите, лесно се подвеждат по това, което им се казва, особено от значими други връстници. Когато страхът от отхвърляне и невъзможност за вписване в групата е силен и липсват социални умения за отстояване и утвърждаване, предложението на другите, макар и „неправилно“ и „вредно“, се превръща в избор.

Именно затова е необходима програма за превенция в училищата – тя дава онази основа, за която много от хората дори и не подозират – обективна информация (не плашене, не идеализиране) – както за ефектите, така и за рисковете и последиците, които са неизбежни, и развиване на база от социални умения, които във възрастта на юношеството могат да бъдат много крехки и неустойчиви.

И този процес не е еднократен. Програмата за превенция е дългосрочна. Тя предвижда надграждане на знания и умения във времето, съобразени с възрастта на децата.

Може би някои са скептични към това. Чувала съм родители, които казват:

„Аз мога по-добре да обясня на детето си. Няма нужда да му пълнят главата с глупости. Ние си говорим.“

„Чудесно!“, бих казала аз. Няма по-хубаво нещо от това да сте в час с вълненията и преживяванията на децата си. Това е и едно от основните изисквания за качествена превенция – включеност на семейството. Априори ще се позова на примера на любимите ми нормални държави, каквато вече поясних, че нашата не е – там в процеса на превенция участват и семействата. Никой не оспорва факта, че родителите познават децата си най-добре (или поне така се предполага) и искат най-доброто за тях. Но нека бъдем честни – колко свободен би бил един такъв разговор. Дори при цялата добронамереност на родителите остава притеснението на детето, че все пак говори с родителя си, с авторитет, с някой, който е в по-висока позиция и има определени очаквания. Децата са интуитивни, знаете. Лесно се нагаждат по отношение на климата и очакванията. Търсят одобрение или провокация, което рядко води до напълно открито поведение, особено в ситуация, в която долавят притеснението на родителите си или пък нагласите им. А родителят? Колко безпристрастен би могъл да остане, ако чуе нещо, което ще го притесни?

Именно затова, освен говоренето вкъщи, е необходима и малко подкрепа отвън.

Когато тийнейджърът се готви за кандидатстудентски изпити, въпреки че в училище се обучава и вкъщи също получава помощ, в по-голяма част от случаите посещава и частни уроци или някакви допълнителни курсове с цел постигане на по-високи резултати. Същото е и в този случай. Едното не изключва другото. По-скоро го подсилва.

Темата за наркотиците вече не е табу. Можем да се правим, че е, но в действителност не е. Децата понякога са „по-образовани“ и „по-просветени“, отколкото въобще можем да си представим. Канализирането на тази информация и превръщането ѝ в нещо конструктивно е най-доброто, което може да се случи и направи. Това няма как да стане, ако се игнорира съществуването на проблема.

Share Button

Привързаност и развитие на личността

Какво влияние има стилът на привързаност върху детското развитие и какви са причините той да има голямо значение за формирането на личността? Джон Боулби дава отговори на тези въпроси в книгата „A secure base: Parent-child attachment and healthy human development“ (Сигурна база: привързаност между родител и дете и здраво развитие на човека“).

Първостепенното значение на интимните емоционални връзки

Теорията на привързаността разглежда тенденцията за създаване на интимни емоционални връзки към определени индивиди като основен компонент на човешката природа. По време на детството връзките са с родителите, на които се разчита за защита, утеха и подкрепа. По време на здравото юношество и зрялата възраст тези връзки остават, но са допълнени от нови. Привързаността има ключова функция за оцеляването – защита. Отначало единственият начин за комунникация между майката и детето е през емоционалната експресия и съпровождащото я поведение. Въпреки че по-късно е допълнена от речта, емоционалната комуникация остава основна черта на интимните взаимоотношения през целия живот.

Възможността за създаване на интимни емоционални връзки с други хора понякога в ролята на търсещ грижи или полагащ такива се разглежда като основна черта на ефективното функциониране на личността и психичното здраве.

Търсенето на грижи като правило се проявява от по-слаб и по-неопитен индивид към някого, който изглежда по-силен или мъдър. Детето или зрелия човек в ролята на търсещ грижи се държи близо до този, който осигурява грижите, като степента на близост или достъпност зависи от условията. Даването или полагането на грижи се разглежда по същия начин – като основен компонент на човешката природа.

Стилове на привързаност и условия, които определят развитието им.

Стилът на привързаност, който индивидът развива по време на детството и юношеството си е дълбоко повлиян от начина, по който родителите или други родителски фигури се отнасят с него.

Боулби подчертава, че е важно да се има предвид какво е довело до това майката да формира стила си на майчинство. Голямо влияние има количеството на емоционална подкрепа или липсата ѝ, която самата тя получава по това време. Друг фактор е каква майка е имала самата тя.

Мери Ейнсуърт и колегите ѝ идентифицират три основни стила на привързаност.

Устойчивост на стиловете

Изследвания показват, че всеки развит стил на привързаност има тенденцията да се запазва. Една причина за това е, че родителят третира детето си по един и същ начин. Друга причина е, че всеки стил се самоподдържа. Така детето със сигурна привързаност е по-щастливо и за него е по-лесно родителите да се грижат, изисква по-малко от дете с несигурна привързаност. Децата с несигурен амбивалентен стил се вкопчват, хленчат, докато тези с несигурна избягваща привързаност пазят дистанция и са предразположени да тормозят други деца. И в двата последни случая е вероятно поведението на детето да предизвика неблагоприятен отговор от родителя и така се развива порочен кръг.

И все пак доказатества показват, че през първите две или три години стилът на привързаност е функция на взаимоотношенията между детето и майката или детето и бащата и ако родителят третира детето по различен начин, стилът се изменя според промяната. С порастването на детето привързаността става все повече функция на самото дете, което означава, че то я налага върху нови взаимоотношения – с учители, приемна майка, терапевт.

Този процес на интернализация е подкрепен от изследване, което показва, че стилът на привързаност, оценен на 12 месеца е прогностичен фактор за поведението на детето в група в детската градина в отсъствие на майката три и половина години по-късно.

Децата със сигурна привързаност на 12 месеца по-късно са описвани от служителите в детската градина като кооперативни, популярни сред другите деца, устойчиви и изобретателни. Тези с несигурна избягваща привързаност са описвани като емоционално изолирани, враждебни или антисоциални и, парадоксално,  търсещи прекалено много внимание. Децата с несигурен резистентен стил са описвани също като прекалено търсещи внимание и или напрегнати, импулсивни и лесно фрустриращи се или като пасивни и безпомощни.

Репертоарът от поведения на децата, насочени към родителите нараства с течение на времето. Според Боулби стиловете на привързаност могат лесно да се различават от специалисти и при 6-годишни деца. Децата на 6 със сигурна привързаност се държат спокойно и приятелски с родителите си, лесно осъществяват близост с тях и разговорите им текат гладко. Децата с несигурна резистентна привързаност показват смесица от несигурност, включително тъга и страх, интимност, сменяща се с враждебност, която може да прикрита или явна. В някои случаи поведението на детето изглежда изкуствено. Децата с несигурна избягваща привързаност имат тенденция тихо да спазват дистанция от родителя. Поздравите са кратки и формални, темите на разговорите не са лични. Детето си играе с играчки или е заето с друга дейност и игнорира или отхвърля инициативите на родителя.

Теория за интернализацията

За да се обясни тенденцията моделите на привързаност да стават все повече част от самото дете, теорията на привързаността създава концепцията за работните модели на аз-а и на родителите. Работните модели на майката и нейните начини за комуникация и поведение към детето и сравнителен модел на бащата, заедно с моделите на самото дете в интеракцията с всеки от родителите се построяват от детето по време на първите няколко години от живота. Смята се, че те скоро се стабилизират като влиятелни когнитивни структури. Формите, които приемат, са базирани на опита от всекидневните интеракции на детето с родителите. Моделът за себе си отразява и образите, които родителите имат за детето, които са комуникирани не само чрез начина, по който са го третирали, но и чрез това, което са казвали за него. Тези модели след това управляват как детето се чувства по отношение на всеки родител и себе си, как очаква всеки от тях да се отнася към него и как планира собственото си поведение към тях. Също така моделите управляват и страховете и желанията в мечтите.

Тези модели за родителите и себе си в интеракция имат тенденция да са стабилни и действат на несъзнателно ниво. С порастването родителите на дете със сигурна привързаност започват да се отнасят по различен начин с него и се осъществява постепенно обновяване на моделите. Това означава, че въпреки че има забавяне настоящите работни модели продължават да са относително добри симулации на себе си и родителите в интеракция. При децата с несигурна привързаност постепенното обновяване на моделите е в някаква степен възпрепятствано. Това означава, че моделите на интеракция, към които моделите водят, остават в повече или по-малко некоригиран и непроменен вид дори когато индивидът в по-късния си живот взаимодейства с хора, които се отнасят с него по различен начин в сравнение с родителите му.

Използвана литература: Bowlby, J. (1988). A secure base: Parent-child attachment and healthy human development. New York, NY, US: Basic Books.

Share Button

Привързаност: как се свързваме с другите?

Теорията за привързаността е дело на Джон Боулби и Мери Ейнсуърт. Те слагат акцент върху качеството на връзката между майката и детето като важен фактор за развитието на детето, вярванията му за себе си, другите и света.

Връзката между майката или основния грижещ се и детето е двупосочна – от страна на бебето има поведение на привързаност, което цели да привлече вниманието на околните и да ги задържи до себе си. Примери за такива поведения са сученето, хващането, плачът, усмивките. Те са вродени и чрез тях бебето задържа присъствието на другите. Другият компонент на връзката са реакциите на майката – тя улавя сигналите на бебето и им откликва, грижи се.

Разбира се връзката между майката и детето се развива във времето. Отначало реакциите на бебето са еднакви към всички хора като постепенно от около шестия месец привързаността към един определен човек се засилва заедно с тревогата при липсата му. Обикновено този предпочитан човек е майката, или основният грижещ се. Ако грижещият се умее да разпознава сигналите на детето и да им откликва по достатъчно добър начин, той или тя може да служи като „сигурна база“. С този термин се означава това, че грижещият се осигурява достъп до средата и намалява тревожността на детето в неговото изследване на заобикалящия го свят.

Стилове на привързаност

Мери Ейнсуърт създава специфична техника за изследване на привързаността при малки деца – от една до две години. Тя се казва „странна ситуация“ и позволява да се анализира връзката между майката и детето чрез наблюдение.

Ситуацията действително е странна – майката и детето са в непозната обстановка заедно, след това непознат човек се присъединява към тях, майката излиза, след малко се връща, а непознатият излиза. След малко майката излиза и детето остава само, след това влиза непознатият, а след още малко майката се връща, а непознатият излиза. Тази объркваща последователност се състои от 8 етапа по три минути, в които изследователите могат да наблюдават няколко поведения на детето към майката: близостта и търсенето на контакт, поддържането на контакта, избягването на контакт и близост, съпротивление към контакта и успокоенията на майката. Освен това се наблюдават и вече споменатото изследване на средата, търсенето на майката и емоционалните реакции на детето по време на различните етапи. Ето как се провежда техниката:

 

През 1970 година с помощта на странната ситуация Ейнсуърт идентифицира 3 стила на привързаност.

Сигурна привързаност

Когато майката напусне стаята децата с този стил се разстройват, избягват непознатия човек, когато са сами с него, но се държат приятелски, когато и майката присъства. Посрещат майка си с радост, когато тя се върне и я използват като сигурна база, за да изследват средата.

Този вид привързаност се формира, ако майката е сензитивна, бързо реагира на детските сигнали и отговаря по подходящ начин на нуждите им. Тези деца се чувстват уверени, че майката ще посрещне техните нужди и я търсят, когато се разстроят. Майката лесно може да ги успокои. Според Боулби хората със сигурен стил на привързаност развиват модел на фигурите на привързаност като достъпни, отговарящи и помагащи.

Избягваща привързаност

Не показват признаци на дистрес, когато майката излезе, нямат различно отношение към непознатия. Тези деца показват слаб интерес, когато майката се върне и могат да бъдат успокоени еднакво добре от майката и непознатия. Децата не използват майката като сигурна база и изследват околния свят веднага без нейната защита. Тези деца изглеждат много независими и могат да стоят сами, което често се посреща с одобрение.

За този стил на привързаност е характерно, че децата не търсят утеха от грижещия се, когато са разстроени. Според Ейнсуърт е вероятно да се формира, когато майката не е чувствителна и отхвърля или игнорира нуждите на детето.

Амбивалентна привързаност

Децата с този стил на привързаност реагират със силен дистрес, когато майката напусне стаята, избягват непознатия и се страхуват от него. При завръщането на майката се доближават до нея, но се противопоставят на контакта, опитват се да я отблъснат. Тези деца плачат повече и изследват средата по-малко от другите два стила.

За този стил е характерно амбивалентно поведение към майката – често има прилепчиво и зависимо поведение, но и отхвърляне на майката при взаимодействие с нея. Детето не формира усещане за сигурност и следователно му е трудно да се отдалечи от майката, за да изследва средата. Също така, когато се разстрои, е много трудно да бъде утешено и не се успокоява от взаимодействието с майката.Този вид привързаност се формира, когато майката е непоследователна и непредвидима и детето не е сигурно, че тя ще е до него при нужда.

Качеството на връзката с основния грижещ се и стиловете на привързаност в ранното детство имат отражение върху формирането и развитието на личността. Повече за това очаквайте във втората част на статията.

Използвани източници: https://www.simplypsychology.org/mary-ainsworth.html

Share Button

Емоционален тормоз

В днешно време все по-често се говори за тормоз. И ако някога това понятие се е разглеждало основно и предимно като акт на физическо посегателство и агресия, то днес тормозът бива изследван и като психологическа и емоционална величина.

Емоционален тормоз

Какво представлява емоционалният тормоз?

Част от психологическа игра, чиято основна цел е овластяване и контролиране, подчиняване и използване. Неадекватен „психологически инструмент“, третиращ субекта като предмет, функция, която безропотно трябва да обслужва нуждите (основно психологически) на насилника.

В немалка част от случаите жертвите на емоционалния тормоз са много „по – увредени“ и нанесените им щети понякога са много по-значителни в сравнение с тези, които са потърпевши от физически тормоз.

Често самите жертви не осъзнават какво точно се случва с тях. Преживяването за потиснатост и неудовлетвореност непрекъснато присъстват като преживяване, но се оказва трудно да се идентифицира произходът им.

Дори когато потърпевшият има яснота за случващото се, трудно успява да намери начин да се противопостави, да се отстои и промени статута си и случващото се с него. Една от причините за това е свързана с личността на насилника – често пъти това е близък човек (нерядко партньор), или пък някой на по-авторитетна или висока позиция.

емоционален тормоз

Видове емоционален тормоз

В зависимост от това в каква среда се случва тормозът и кой го упражнява се разграничават различни видове тормоз:

  • емоционален тормоз в семейството;
  • емоционален тормоз в работната среда, известен още като мобинг;
  • емоционален тормоз в училище, познат като булинг.

Както вече споменах, за разлика от физическия тормоз и насилие, емоционалните такива са по-трудно разпознаваеми, особено от околните.

И ако физическият тормоз преминава през директен контакт с лицето, включващ удари, бутане, блъскане и т.н., то емоционалният тормоз се осъществява през много по-индиректни начини. Използват се: вербални обиди, манипулации, вменяване на чувства за малоценност, вина, срам, несправяне; непрекъснати критики и сарказъм,  унижение, наказание, игнориране и изключване, натякване, сравнения, поставяне на етикети, изолиране, заплахи, ултиматуми.

Като че ли основната цел на емоционалния тормоз е да превърне обекта в заложник на собствените му страхове и несигурност, да го убеди във вярването, че е основна причина за това нещата да не се случват по добър начин или по-точно да се случват по негативен начин. Причина за нещастието на другия, за провала на общата връзка, задача, кауза.

Насилникът

За разлика от физическия тормоз, при емоционалния тормоз насилникът като че ли успява да запази реномето си – както в някаква степен пред жертвата, така и пред околните.

Всъщност упражняващите емоционален тормоз обикновено са доста харизматични личности или поне такива, които на пръв поглед създават добро впечатление. Нерядко са високо интелигенти и владеят до съвършенство изкуството на съблазняването и манипулирането. Те са много сензитивни и успяват да уловят слабото или болно място на жертвата си. Действията им наподобяват тези на психопатите. Обикновено са нарцистично организирани и имат някакво личностово разстройство. Може би е излишно да се казва, че в немалка част от случаите този им начин на свързване с другите е резултат от собствения им травматичен опит с важните за тях обекти в ранния им житейски опит.

Поради невъзможността им да инвестират в другия като в цялостен обект, такъв, който има правото на собствен избор и живот, те го третират като обслужваща функция. Индивиди, които използват подобен метод, имат сериозни проблеми в начина, по който се свързват с другия. Страхът от това да не го загубят или по-точно да не загубят възможността за подобни игри, често ги тласка в полярни поведения, в които накрая самите те излизат жертви.

Като че ли се изявяват като богове – те са тези, които могат да те сринат, и после да те вдигнат от калта.

Интересна е заигравката им с отхвърлянето – първоначално те отхвърлят, а впоследствие се изживяват и представят като отхвърлени. Сякаш има несигурност по отношение на това в каква степен образът им се приема и всичко, което правят, е едно непрекъснато тестване, което, обаче, особено при по-тежките случаи, никога не е достатъчно убедително по посока на приемането.

Жертва = Насилник

Насилникът съзнава рационално, че тормози жертвата си. В голяма част от случаите това само по себе си е цел. Може би бихме могли да говорим за тормоз и в случаите, при които нямаме реално осъзнаване – налице са всички индикатори, обрисуващи картината на тормоз, разликата се състои в това, че типът поведение, който поддържа насилникът, не е въз основа на рационален съзнателен избор. В такива случаи аз лично си мисля, че като че ли ролите на жертвата и насилника се припокриват. Дори по-скоро смея да хипотезирам (особено когато става въпрос за системно поведение), че като че ли това е желан резултат и избор от страна на жертвата, породени от собствената ѝ патология и като неадекватен начин за удовлетворение на собствени потребности и нагласи.

Промяна?

Както вече многократно споменах, насилникът обикновено си дава сметка за страданието, което причинява с поведението си. На когнитивно ниво успява дори да се самокритикува. За съжаление много рядко това осъзнаване се интегрира на емоционално ниво. Именно поради тази причина промяната при такива индивиди е трудна, понякога непосилна мисия. Да, факт е, че понякога те казват и демонстрират поведение на разкаяние и говорят за преживяване на вина. Тази вина обаче, като че ли не е онази невротичната вина, която би могла да провокира желанието за промяна, а по-скоро като че ли се доближава до психопатния страх, свързан със загубата на обекта-играчка.

емоционален тормоз

Това твърдение е валидно и за обратната страна: не са много случаите, при които индивиди, потърпевши от емоционален тормоз, успяват да постигнат промяна в живота и преживяванията си. Причините за това са няколко: първо осъзнаването какво точно се случва с тях настъпва бавно и трудно, а понякога никога. И второ – в повечето случаи не знаят какво точно да предприемат. Най-честата реакция е свързана с това да си тръгнат – от семейството, от работата, от средата, като тогава както при жените, жертви на домашно насилие, рискът от повторение на същия модел, независимо от новия партньор, работа или среда, е много голям.

Разбира се, има и изключения. Има личности, които доста бързо се ориентират в случващото се и успяват да излезат от ситуацията, без да я повторят.

В случаите, при които това не се случва, е добре да се потърси професионална помощ.

Психотерапевтичната помощ би могла да помогне за прекратяването на този порочен кръг. Ако непрекъснато ни се случва едно и също, ако винаги сме в една и съща роля и всичко това ни кара да се чувстваме депресирани и нещастни, то може би е добре да си зададем и въпроса: „Какво е моето участие в цялата тази схема?“  Именно с отговора на този въпрос могат да помогнат специалистите, защото, все пак не забравяйте, най-доброто лечение на една болест е не премахването на симптомите, а откриването и „отстраняването“ на първоизточника им.

Share Button