Архив на категория: Споделено

Когато семейството е без подкрепа

Posted on by
Отговор

Първите хора, които се опитват да помогнат на един зависим човек, най-често са членовете на неговото семейство. Те са хората, които изнасят огромна тежест на гърба си и страдат не по-малко от самия зависим. Заради огромната стигма и неразбирането, с които се сблъскват постоянно, те много често остават без така необходимата им подкрепа. Представяме ви историята на Ейми-Бет.

Моята по-голяма сестра: историята на Ейми-Бет

Сестра ми беше 21-годишна дипломирана студентка, когато за първи път се разболя. Седем години по-късно, когато беше на 28, Карис почина заради непроправимите щети, които алкохолът бе нанесъл на тялото ѝ.

Израснахме в шумно и любящо семейство, заедно с по-големия и по-малкия ни брат. Учихме в местната Католическа гимназия и имахме много щастливо детство. Докато растеше, Карис беше болезнено срамежлива и въпреки че беше по-голяма от мен – макар и само с 13 месеца – винаги аз бях общителната и възприех ролята на по-голямата сестра.

Скоро след като през 2009 г. завърши счетоводство, дългосрочната връзка на Кари приключи и животът ѝ започна да се разпада. Семейството ни започна да забелязва тревожни промени в нейното поведение. Прибрах се от университета вкъщи за лятната ваканция и бях шокирана да видя промяната в сестра ми. В рамките на няколко седмици стана очевидно, че Карис пие всеки ден. След много убеждаване тя се съгласи да отиде при личния ни лекар, но щом се оказа там, тя отрече да има проблем с алкохола и просто обясни, че била разстроена заради раздялата с приятеля си. Лекарят успокои майка ми, че това най-вероятно е „фаза“ и Карис просто бе изпратена да си ходи с брошури и съвети.

Седем години се борихме като семейство да намерим за Карис помощта, от която се нуждаеше, за да победи зависимостта си. Много хора, включително медицински професионалисти, трудно приемаха, че Карис е алкохолик и често предполагаха, че ние преувеличаваме тежестта на нейната зависимост. Карис не „изглеждаше“ като алкохолик. Тя беше руса и синеока жена в началото на двайсетте. Имаше висше образование, дом и любящо и подкрепящо семейство – тя не отговаряше на представата.

След като почти три години неуморно се занимавахме с болестта на Карис сами, на нея ѝ предложиха първата програма за детоксификация. Но на този стадий зависимостта на Карис беше твърде силна и тя не беше склонна да се лекува. По време на седемгодишната битка Карис постъпи в няколко резидентни програми за детокс и в три резидентни рехабилитационни клиники. Посещението в болници се превърна в нещо рутинно за семейството ни.

Да се занимаваш с любим човек, който страда от зависимост, те поглъща изцяло. Аз постоянно чаках да звънне телефонът, за да ми кажат, че Карис е паднала или изчезнала, или е приета в болница – всичко това, докато се опитвах да водя нормален живот.

подкрепа

Това, което направи нещата още по-трудни, беше стигмата, която обгражда хората, зависими към алкохол, и която следваше Карис и семейството ни по време на болестта ѝ. Въпреки че сестра ми беше отчайващо болна, нямах чувството, че мога да споделя за болестта ѝ с хората около мен. Бързо научих, че ако говоря за това, хората нямаха търпение да съдят, което само правеше положението ни още по-трудно. Дори близките приятели не успяваха да разберат тежестта на ситуацията и аз се чувствах много самотна. Иска ми се да бяхме могли да потърсим подкрепа с увереността, че няма да бъдем съдени. Това щеше да направи най-трудните времена в живота ни малко по-лесни.

Приех, че много хора гледат на алкохолната зависимост като болест, която зависимият сам си е причинил. Това е напълно погрешно и в крайна сметка причината за една болест е без значение, когато вземем предвид въздействието ѝ върху членовете на семейството. Ние все още бяхме членове на семейството на човек в последен стадий на заболяването си. Все още трябваше да гледаме как нашата дъщеря, сестра и обичан човек се влошава пред очите ни. Единствената разлика за нас беше, че преминавахме през този процес без никакви съчувствие или подкрепа.

Източник

Рецидивът означава ли провал?

Posted on by
Отговор

Рецидивът често е част от зависимостта и нейното лечение. Какво означава това понятие можете да научите повече от тази статия.

Той направи рецидив – това означава ли, че се е провалил?

Изглежда, че всеки път се повтарят старите глупости, отново и отново.

Той няма ли някога просто да РАЗБЕРЕ?

Тези думи бях изказани на много висок глас от един баща, чийто син беше зависим към наркотици: от мен.

Не, не, това не е скорошна тирада. Днес всичко все още е наред с моя син. Това са думи, които още отекват между стените на дома ни.

Всички се развиваме и учим в процеса, в който сме родители на някой със зависимост. Когато за първи път навлязох в този свят, начинът ми на мислене беше рязък и сух, черен и бял. Ти или се възстановяваш, или не. Ако не се възстановиш, си се провалил.

Е, да се учиш е трудно, особено ако вече си възрастен. А когато ученето означава първо да се отучиш от това, което смяташ, че е вярно, тогава е особено трудно.

Мъчих се много. Отне ми буквално години, за да разбера това, което толкова много хора ми казваха отново и отново: рецидивът е част от възстановяването. Беше ми трудно да приема тази идея, когато не можех да я свържа с това, което бях преживял и в което вярвах в живота си.

Спомням си как изпратих Алекс в първата му рехабилитационна програма. Беше толкова лесно. Защо не се бяхме сетили за това по-рано? Да го изпратим някъде, да напишем голям чек и той да се върне вкъщи излекуван.

Боже, колко бях глупав!

На гнева не му отне много време, преди да излезе на повърхността. Всъщност две седмици. Какво по дяволите – две седмици и всичко си е постарому, като изключим, че банковата ми сметка е на минус с 6000 долара.

Последваха още много гняв, време и още твърде много долари – дори не искам да мисля за тях. Рецидивът е част от възстановяването. Не знам каква е статистиката за броя хора, които са зависими и които успяват от първия път да „разберат“, но тя не е много свързана с нашата история.

Това, което научих, е, че възстановяването е процес, който включва много неща и многобройни променливи, от които рецидивът е само един компонент. Това не означава, че приемам рецидива, защото е част от пакета – означава само, че имам по-добро разбиране за процеса и съм способен да живея в реалността.

рецидивът

И така, рецидивът означава ли провал?

Провал е действието, при което не опитваш. Ето как го разбих на прости изрази и понятия за себе си. Когато бях по-млад, често карах водни ски. Първият път, когато участвах в ски слалом, паднах и ако си спомням добре, това беше на първия ми опит да завия около топката. Когато се опитах да направя някои трикове, паднах при първия си опит да направя завъртане на 360 градуса.

Провалът не означаваше, че аз съм се провалил. Щеше да бъде провал, ако се бях качил на лодката и повече никога не бях карал ски. Провалът не е резултат от това, че не си успял. Провалът е резултат от това, че не си опитал или си се отказал.

Същото е и с рецидива на моя син. Ще остана до него. Независимо колко пъти е необходимо.

Източник

Възстановяване от зависимост и празници

Posted on by
Отговор

Как да управлявате празниците, когато вашето дете е в ранна фаза на възстановяване от зависимост?

От д-р Джон Дибън

Семействата могат да изпитват много емоции по време на празниците, независимо дали водите са спокойни или бурни. Семейства и приятели се събират и ние слагаме на преден план в мислите си радостта от връзките си, които понякога забравяме в ежедневието. В тези специални времена благодарността ни за живота и за радостта от всичко, което споделяме, е толкова силно фокусирана, че мнозина ги описват като „магически“ времена, изпълнени с чудеса и наслада.

Обратната страна на тази монета е, че емоционалната болка и трудностите могат също да бъдат засилени по време на празниците. Любимите хора, които сме изгубили, ни липсват малко повече. Спомняме си и мечтаем за по-простички времена. Усещаме тежестта на трудните обстоятелства малко по-силно.

Семействата, които имат обичан човек в ранна фаза на възстановяване, усещат този феномен по-силно. Силните емоции се съчетават с множество въпроси, което създава у хората чувство на постоянно напрежение и ги кара да стъпват като по яйчени черупки. Семействата искат да знаят как трябва да се държат с близкия си, който е още в началото на лечението си. Те питат дали трябва да има алкохол на събиранията, кой трябва да е поканен на празненството и дори дали изобщо трябва да участват в празненството. Чудят се дали трябва да дадат подаръци или да се въздържат. Измъчват се върху това как да прекарат „нормален“ празник, след като често са прекарвали толкова много празници, на които любимият им човек активно е употребявал вещества или изобщо е отсъствал от тях.

Като някой, който е бил в тази позиция, мога да споделя, че има три важни водещи принципа, които могат да помогнат на семействата да навигират през тези времена.

възстановяване

  1. Принципът на корабното платно

В плаването опитният моряк знае, че колкото и да е прецизен в работата с такелажа и платната, той не може да контролира вятъра. Да знаем какво можем и какво не можем да контролираме, и след това да практикуваме изкуството да приемем това, което не можем, е от първостепенно значение, за да запазим разума си в тези времена. Спомням си първия път, когато отидох на група на Ал-анон (групи за близки и роднини на зависими) и как ми казаха, че мога да имам спокойствие в живота си, дори ако любимият ми човек все още пие и употребява вещества. Мислех си, че това е най-откаченото нещо, което някога бях чувал. И все пак е вярно.

В края на краищата, независимо какво правите, не можете да контролирате възстановяването на любимия човек. Това е вятърът за вас. Трябва да се пуснете от резултата. Трябва да се пуснете, ако искате да намерите спокойствие. Невероятно трудно е да направите това сами. Без значение колко сте умни или силни, да намерите подкрепа от други, които разбират през какво преминавате, е от огромно значение. Участието в групи като Ал-анон или други групи за подкрепа за хора, които имат членове на семейството, страдащи от зависимост, трябва да е толкова важно, колкото приготвянето на подаръците за Коледа.

  1. Принципът на нарастващата сила

Когато човек направи алергична реакция към храна, която едва не довежда до смъртта му поради анафилаксия, той може да се озове в болницата за дни наред. Той може да се чувства слаб и да бъде особено уязвим към този алерген. Би било напълно логично, преди той да се прибере вкъщи от болницата, да изчистим дома си от алергена и да насърчим другите да не го носят в дома ни. В крайна сметка, с времето, докато човекът укрепва силите си и научава как му въздейства близостта до алергена, той може да започне да се чувства добре, ако алергенът е близо.

По същия начин е добър принцип да държите алкохола, лекарствата (с които може да се злоупотреби) и всякакви други психоактивни вещества далеч от средата, в която се намира човек в ранна фаза на възстановяване. След време един напълно възстановен човек би могъл да се намира в близост до алкохол без това да е проблем. Но за тези първи празници обикновено е по-добре да няма алкохол наоколо.

  1. Принципът на падащите стени

Този принцип може да покрие много повече, отколкото някой може да си представи, ако го следвате смело. Както вече споменах, членовете на семейството имат много въпроси за това как да се държат и какво да правят в присъствието на любим човек в ранна фаза на възстановяване. Те имат също въпроси относно това колко трябва да споделят с другите в семейството и приятелския кръг. Един прост (макар и понякога нелогичен) начин да се справите с това е да питате директно, както и да искате разрешение да попитате.

Какво би могло да се случи, ако отидете при любимия си човек, който се възстановява от зависимост, и му кажете: „Хей, за първи път ми се случва и имам някои въпроси. Ще бъдеш ли против, ако те попитам за твоето виждане за празника?“ По този начин аз успях да получа толкова много отговори, за които никога не бих се сетил сам, въпреки че се мъчех над тях в продължение на седмици.

възстановяване

В края на краищата, няма магическа формула, която да направи нещата перфектни за празниците. И аз съм доста сигурен, че няма такова нещо като „перфектни“ празници така или иначе. В действителност, често пъти неравностите и неловките моменти са тези, които водят до най-много смях и радост, когато приемаме реалността и красотата на нашите несъвършенства.

Ако ваш любим човек се намира в ранна фаза на възстановяване по време на тези празници, знайте, че можете да имате радост и спокойствие в живота и дома си, независимо какво ще стане. Знайте, че действията, които можете да предприемете, са като работата на моряка с платната – но помнете, че вятърът не е под ваш контрол. Затова говорете толкова открито, колкото можете и излезте от зоната си на комфорта, за да се откриете дори повече. Потърсете помощ и помнете, че всеки заслужава дара на подкрепата, включително и вие.

Нека вие и семейството ви да имате спокойствие и всички да празнувате живота тази Коледа.

Източник

Съживяване на една „умъртвена душа“

Posted on by
Отговор

Да събудиш отново „любовта си към живота“ с помощта на някой, когото го е грижа

Автор: Кари Барън

***

Преди известно време един човек, коментиращ в блога ми, беше избрал псевдонима „Умъртвена душа“. Терминът „душевно убийство“ се използва за  пръв път от драматурга Хенрик Ибсен. Той определя този феномен като „унищожаването на любовта към живота у друго човешко същество“. Преди много време психоаналитикът Ленърд Шенголд издава книга, наречена „Душевно убийство“. Там той описва как произволните правила и забрани или хроничната липса на емпатия могат да накарат едно дете да стане неуверено, лишено от живец и позитивни преживявания. Тъй като неговите естествени заложби и чувства не са оценени или забелязани, детето започва да се обърква каква всъщност е неговата идентичност и животът му е изпълнен с болка.

Също така, когато имаме налице „душевно убийство“, детето често идеализира „авторитетния“ възрастен и обезценява собствените си качества и личност. Тази изкривена реалност създава дисбаланс – както във вътрешния свят на детето, така и в начинанията, които то се опитва да предприеме във външния свят.

„Не мога дори да се опитам да направя това, защото не съм достатъчно добър, достатъчно умен…“

душевно убийство

***

Добрата новина е, че човек може да да бъде „спасен“. Нужно е обаче да се отдръпне от извършителя на „душевното убийство“ и да се сближи с тези, които оценяват и поощряват неговите автентични качества. Дори само един човек, изпълнен с любов и загриженост, може да внесе огромна промяна. Тъй като обикновено хората, преживели нещо подобно, често са много съвестни, смирени и жадни за признание, те много често могат да използват талантите си и да постигнат завидни успехи.

Въпреки че най-често родителите се възприемат като извършители, „душевно убийство“ може да се осъществи и от други хора – връстници, братя и сестри, учители, дори работодатели. Може да се случва по различни начини – с постоянни резки коментари, например, или пък с няколко добре премерени уязвяващи забележки. Разказвали са ми за това, как начален учител често се обръщал към едно от децата – дребно бледо момче, склонно към изчервяване – с епитета „невестулка“, а не с името му. По-късно това дете загива преждевременно (още докато е тийнейджър) в пътен инцидент.

Мой цветнокож клиент ми е разказвал по време на консултациите ни как докато е бил в гимназията е работел в ресторант, за да си осигури допълнително пари. Клиентът ми е бил съвестен служител, винаги е отивал навреме на работа и се е отнасял уважително както към клиентите, така и към колегите си. Въпреки това работодателят му не се е свенял да прави расистки изказвания пред него. Възмутен и огорчен до сълзи от това, което детето му трябва да търпи, баща му се е намесил и насилието е спряло. Тази ситуация добре илюстрира, че ако в живота ви има грижовен човек, който не се страхува да застане до вас, можете да устоите на изпитанията в една толкова неблагоприятна ситуация.

душевно убийство

***

В практиката си срещам хора, на които не им е било позволявано да сядат на определена маса в училище заради акнето си. Хора, които са били наказвани с физическо насилие заради това, че си позволяват слабостта да плачат. Срещам и хора, които са били подигравани за това, че не знаят коя е столицата на Грузия или за това, че са допуснали правописна грешка. Мога да давам още много примери. Някои родители (съзнателно или не) насърчават конкуренцията между децата си. Така всъщност децата започват да се борят помежду си за това кое дете да бъде обичаното и кое – засрамваното. Често „кастренето“ е доста дискретно. Ако мнението на някого постоянно бива незачитано, оборвано или заглушавано, се появяват инхибиции.

Отхвърляне, унижение или наказания заради това, че детето е дръзнало да изрази несъгласие могат да доведат до много лесно забележими симптоми – прегърбване, избягване на очен контакт, цялостно избягване на околните и постепенното изчезване на самоувереността.

душевно убийство

Беше ми споделено от мой клиент, че когато е бил на 13 години, е бил тормозен и пребиван от съучениците си. Причината: че е излизал с момиче, което преди това се е разделило с популярен техен съученик и атлет. Майката на този човек го посъветвала да се стегне и да отвърне на ударите с удар. Когато родителите му заминали на почивка, клиентът ми се опитал сам да се премести в друго училище с помощта на дядо си. След завръщането си родителите му категорично са отказали да се съгласят с направените промени и тормозът започнал – под формата на забележки, обезценяване и т.н. Постепенно клиентът ми се примирил със ситуацията. Замахът и ентусиазмът, които са му помогнали да се справи с такава трудна ситуация на толкова ранна възраст, постепенно започнали да изчезват. С течение на времето и благодарение на терапевтичния процес този човек все пак успя да си възвърне тези качества.

***

Прозренията – за себе си и за другите – и приемането на себе си могат да бъдат освобождаващи. Част от задачата е да се премахне идеализацията на близките или миналото. Също така да се изоставят вкоренени семейни ценности или модели на мислене, които всъщност могат да бъдат увреждащи за индивида. Само след това е възможно да разберем и да „притежаваме“ автентичните си качества и способности и да застанем в позицията на човек, който си е възвърнал способността да „обича живота“.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-creativity-cure/201706/reclaiming-murdered-soul

 

Трева: как реших да я спра и какво се случи – част 2

Posted on by
Отговор

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Първа част тук

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици: част втора.

Минаха малко повече от три седмици без трева и още чувствам ефектите на ТНС, напускащ тялото ми. Трудно ми е дори да пиша това. Изморена съм, концентрацията ми е ужасна и се чувствам много по-глупава, отколкото някога съм се чувствала, когато съм била напушена.

Мисля си за всички драматични части от „Безкрайна шега“ – романът на Дейвид Фостър Уолъс за нещата, които боготворим, за да изживеем живота си, и които често противоречат на тази цел – за зависимостта към тревата. Когато прочетох книгата задълбочено (и докато бях напушена) миналата година, пасажите ми се струваха глупави, но сега имат смисъл. Винаги съм мислела, че мога да се откажа от навика си, който отказвах да смятам за навик, когато поискам. Просто не виждах причина да го правя. Обаче за мен е трудно да спра да пуша. Постоянно мисля за това, че ефектите от детокса могат толкова лесно да се облекчат… с трева! Гаденето, главоболието, променливите настроения, загубата на апетит.

Лицето ми се покри с пъпки, което е толкова неприятно. Всъщност „неприятно“ е точната дума за това какво е за мен да преминавам през абстиненция от трева. Не е непоносимо ужасна, но ме изтощава. Няколко дни не ходих на работа заради смътното отвратително чувство, което виси над мен ежедневно. Но някак си се чувствам по-щастлива.

Неприятен е също и фактът, че лошата телевизия, на която се наслаждавах преди, сега нищо не струва. Всичките ми предавания всъщност са скучни и лоши. Разбира се, все още обичам телевизията – трудно е да избягаш от бягството от действителността във всичките му форми. Но няма нищо лошо в това да гледам по-малко телевизия.

Това, което ме опази да не пропуша отново (да направя рецидив?) е, че помня как стигнах до момента, в който поисках да спра. Една депресирана жена в „Безкрайна шега“ казва по отношение на тревата: „Чувствам се все по-жалка и ми е писнало от самата мен заради това, че пуша толкова много… Започвам да се напушвам и не мисля за друго, освен че трябва да спра да пуша всички тези масури, за да мога да се върна на работа, за да мога да започна да живея някакъв живот, вместо просто да си седя по пижама, преструвайки се на болна като третокласничка, и да пуша, и да гледам отново телевизия.“

трева
Собственик на снимката: Outlook – Releaf

 

Тя е хваната в цикъл на спиране, пушене, спиране и пушене, а аз не искам да съм така. Канабисът е благо растение, трябва да е легално и хората, които го употребяват, трябва да са свободни да го правят. Доказано е, че то прави чудесни неща за толкова много хора, но може би не за мен.

Все пак ми е трудно напълно приема това и решението дали наистина да спра завинаги ме прави неспокойна. Как може тревата да е лоша, когато е добра? В края на първата седмица ходих отново на акупунктура и докато лежах на масата, с игли, поставени в края на ушите, челото, ръцете, краката и стъпалата, започнах да мисля за тревата, идвайки ми най-различни идеи за това как да подобрим взаимоотношенията си. Може би бих могла да я употребявам обредно и да създам някакъв вещерски ритуал, съвпадащ с пълнолунието? Може би бих могла само да празнувам 20-ти април всяка година? Дали съм откачен зависим?

Тръгнах си, без да знам отговора и все още не го знам. Но знам, че когато трябва да мина покрай чекмеджето, където съм скрила тревата, дори не помислям да го отворя, макар и да усещам хубавата миризма. Знам, че приятелят ми казва, че изглеждам като по-присъстваща личност, оставяйки настрана абстинентните симптоми. Знам, че всички ми казват, че се гордеят с мен, а аз обичам да получавам похвали и комплименти. Новите ми зависимости са терапията, физическите упражнения и акупунктурата, тъй като съм се посветила да бъда чиста от трева поне месец. Не спирам да си повтарям, че няма да позволя нещата да станат както бяха преди.

Източник

Трева: как реших да я спра и какво се случи

Posted on by
Отговор

Силно неприятните неща, които се случиха, когато се опитах да спра да пуша трева

Млада жена споделя как решава да спре да пуши „трева“ (канабис) и през какви преживявания преминава през следващите няколко седмици.

Едно клише, което знам, е „нещата се променят за миг“. Друго клише, което знам, е, че клишетата са верни. Преди три съботи прекарах целия ден в леглото, постоянно правейки топчета трева, принудително пушейки ги и гледайки все по-безрадостните и безинтересни телевизионни програми от изгрев до залез, чувствайки омраза към себе си.

След като четири години често имах такива дни, следвайки рутината да си тръгна от работа и незабавно да грабна в ръце кристалната си лула, изведнъж ме осени: тревата донякъде ми съсипваше живота. Забелязах тази мисъл и седях с нея, без да съм сигурна какво ще последва после.

Преди този момент правех някои малки промени в начина си на живот в името на психичното си здраве. Започнах да ходя при психотерапевт, спортувах редовно и си правех акупунктура. На следващия ден, след като се напуших така, че да ми стане зле, имах час за акупунктура. След като известно време седях в чакалнята, моят акупунктурист Макс излезе, за да ме поздрави. Разменихме си няколко шеги и той ме попита дали се радвам на времето, което беше слънчево и топло от няколко дни, въпреки че беше зима. Казах, че да и се пошегувах за това как бях прекала предния ден обвита в тъмнина. Тогава станах сериозна и по някакъв начин думите просто се отрониха от устата ми: “Обичам трева… Но мисля, че трябва да я спра?“ Като го казах на глас, сама се уплаших.

трева

Преди двамата с Макс работехме по това моята Чи енергия да тече по такъв начин, че да ме направи по-малко депресирана и тревожна. Първият път, когато отидох при него, бях напушена и преживяването ми от акупункурата беше удивително. Той заби игла в главата ми, няколко други в ръцете и краката ми и аз се почувствах така, сякаш концепцията за „трето око“ е напълно реална и моето е отворено.

Той внимателно ми посочи, че употребата ми на трева вероятно допринася за проблемите ми. И макар да се съгласих, заради което току-що му бях признала, всички хубави моменти, които бях прекарала с тревата, пробляснаха в ума ми. В моята глава аз държах топче трева, което имаше ръце, и двамата се въртяхме в забавен каданс. Извън моя унес Макс казваше, че ще ми постави няколко игли в ушите, за да мога по-лесно да се сбогувам с любимия си наркотик, а аз кимнах. Време беше.

Ушната манипулация беше крайно неприятна и се чувствах сякаш висях с главата надолу цял час. След като Макс най-накрая извади иглите, аз наистина се почувствах спасена. Тръгнах си, чувствайки се оптимистична и луда. Спирах тревата! На улицата се обадих на приятеля си Райън и му казах, че изоставям живота си на вечно напушена напълно или поне за период от време. Той беше шокиран, но и щастлив; винаги бе мразил да пуша, а аз пушех през цялото време. „Ще си върна обратно приятелката“, каза той.

Когато се върнах в апартамента си, взех тревата от нощното си шкафче и я пъхнах в едно чекмедже на тоалетката. Не ми хрумна да я изхвърля като някакъв драматичен жест. Беше февруари. Щях да спра за месец, може би за два и след това щях да реша как да продължавам. Може би дори щях да отпразнувам триумфа на своята воля на 20-ти април.

Бях при терапевтката си във вторник и ѝ съобщих новината. Мисля, че ѝ казах нещо за това как искам да „се опитам да имам по-добри взаимоотношения с тревата“. Вместо да пуша всеки ден, може би кратка почивка би ми помогнала да се науча да употребявам умерено?

Тя се усмихна и ми отвърна, че обикновено не става по този начин, имайки предвид, че трябва да помисля за пълно спиране. Тревата не е лечение на депресията, а е избягване на лечението на депресията, каза тя. Отговорих ѝ, че планирам да спра за месец и след това да видя как се чувствам. Тя каза, че това е добра идея и че се гордее с мен. Сега, добави тя, аз ще „чувствам чувства“; правех стъпка в правилната посока.

Кимнах и започнах да мисля как ще изглежда животът ми без трева… завинаги. Изглеждаше нещастен и непоносим, защото тревата прави всичко толкова по-весело. Все едно такъв е всъщност законът на природата. Но може би затова тя беше права.

трева

Photo by Sharon McCutcheon on Unsplash

Когато се прибрах след работа този ден, изпитвах смътно желание да пуша. Пошегувах се със себе си, че то е отключено от спомена за старата ми рутина. Вместо да пуша, потърсих в Reddit хора, които се опитват да спрат тревата – което беше грешка! За мой ужас там имаше толкова много постове, които казваха, че симптомите на абстиненцията от тревата – която аз вече изпитвах – ще продължат с месеци. Спях лошо. Гърлото ми беше възпалено и се чувствах така, сякаш имах грип или нещо подобно. Белите ми дробове периодично ме боляха и бях раздразнителна. Но можеше да бъда по-зле, както разбрах: някои от обитателите на Reddit пишеха как са изкашляли смола.

На третия ден, откакто бях чиста, се събудих в 6:30 ч., защото Райън ме ръчкаше, правейки силно настоятелни физиономии и размахвайки ръце. По някаква причина мазохистично бяхме решили предната вечер да отидем на фитнес преди работа. Неохотно седнах в леглото и ясно показах нещастието си. Едвам бях успяла да поспя между странните сънища, макар да беше по-добре от първата нощ, когато получих паническа атака. Мелатонинът, който бях започнала да взимам, помогна.

Станах, отидох в банята и когато стигнах до вратата, запалих лампата. Щом усетих остро как електромагнитната радиация прогаря дупки в очите ми, отскочих и загасих лампата. Тогава, в тъмното, продължих напред и се блъснах с глава в стената до душа. Паднах на пода, плачейки. Дори не ме болеше.

Все пак, отидох на фитнес и след това на работа, но през останалата част от деня се чувствах зле и изморена. В този момент си мислех, че се чувствам така, защото съм станала твърде рано, за да тренирам по времето, предпочитано от най-големите ентусиасти, което определено не ми беше работа. Мястото беше претъпкано с блондинки в плашещи скъпи спортни екипи, носещи от онези големи кожени чанти. Убедена съм, че дори и да спра да се идентифицирам като тревоман, винаги ще се идентифицирам като мързел. Не мисля, че искам да стана амбициозна. Просто се опитвам да намеря покой.

В ретроспекция съм сигурна, че това беше абстинентен симптом, защото на следващия ден се чувствах също толкова изтощена. Завлякох се на сбирката на политическия клуб, в който членувам, като това, което наистина исках да направя, беше да спя. Срещнах моя другар Андрю, който пуши толкова, колкото пушех и аз. Казах му, че съм спряла тревата преди няколко дни и лицето му леко помръкна.

„О-о, аз съм тъжен“, каза той.

„Знам, аз също.“

Но когато си мислех за този момент – не си бях вкъщи, бях с приятел, подготвях се да обсъждам тактики, с които да предпазим и подобрим нашите общности – трябваше да отдам дължимото на факта, че бях трезва. Преди тази неделя, ако бях изморена, вероятно щях захвърля каквито планове имах, да се прибера вкъщи и да пуша.

Следва продължение

Източник

Зависимостта: ако единствено любовта можеше да ме спаси…

Posted on by
Отговор

Джесика Клей споделя своята лична история на борба със зависимостта, за да даде надежда на всички родители на зависими деца.

Моята майка винаги беше готова с приготвянето на вечерята до 16 ч., точно когато баща ми трябваше да се прибере от работа. Той винаги ми помагаше с домашните по математика, докато с историята ми помагаше мама. Домът ни беше идиличен и щастлив. Нямаше никакво предупреждение, че скоро тази „американска мечта“ ще се превърне в катастрофален кошмар, създаден от самата мен.

Всичко стана много бързо. На 14 вече пиех алкохол редовно, смеейки се на статистиката. Казваха ми, че ако пия, преди да съм навършила 18 г., ще бъда в по-голям риск да стана алкохолик. Но старателните ми опити с алкохола ме направиха социално много по-приемлива, отколкото колекцията ми от полирани камъни и щампите на поп звездата Шакира. Това бяха и ранните дни на социалните мрежи. Можех да публикувам онлайн всичките си лудории и да събирам харесвания, което ме караше да се чувствам като рок звезда.

Когато бях на 16, моята братовчедка Кристъл почина от свръхдоза. Беше сърцераздирателно да гледам борбата ѝ. Въпреки това, същата година започнах да злоупотребявам с всичко, което можех да намеря. Майка ми намираше предмети, чието място не беше там, като празна бутилка или сламка. Аз отричах и обвинявах някой от приятелите си.

Внезапно „малката принцеса на татко“ се преобрази в „малкото наркоманче на татко“. Всички са си мислели, че това е просто фаза, през която преминавам. Не са имали представа, че ще намирам успокоение в това да бъда вцепенена и объркана. Уверено и арогантно бях поела към това, което хората биха нарекли „дъно“.

Семейните вечери и писането на домашни се превърнаха в караници и тряскане на врати, когато бягах. Баща ми започна да добавя книги за родителстване в списъка си за четене. Майка ми започна да се рови в живота ми толкова много, колкото ѝ бе възможно. Не можех да общувам достатъчно добре, дори само да започна да обяснявам какво в действителност се случваше с мен. Само им казвах онова, което искаха да чуят. Каквато и съвест да бях имала преди, сега тя беше вързана и скрита в най-тъмните ъгълчета на съзнанието ми.

Нищо не беше същото. Семейството ми и дори аз самата започнахме да вярваме, че аз съм просто морално пропаднал човек. Баща ми ми даваше „твърда любов“; опитваше се да ме излекува с впечатляваща лексика и спазване на дистанция. Сестра ми си имаше две малки деца – двете ми племеннички – които пазеше далеч от мен. Разширеното ми семейство мислеше, че съм полудяла. Междувременно, сред целия този хаос, майка ми се беше залепила към обвивката от дъщеря ѝ с прочувствени молби, крещейки, че би искала моите объркване и болка да бъдат нейни. И разбира се, моите объркване и болка станаха и нейни.

зависимостта

Изминаха години на агония. Седях на стол, чакайки да ме прегледа психиатър в психиатричната болница за трети път тази година. Можех да напълня цял автобус с моите най-добри приятели, които бяха починали от тази болест, и в този момент наистина не ме интересуваше дали ще се присъединя към тях. Докторът влезе и аз си мислех, че вече знам какво ще ми каже: депресия, биполярно разстройство, тревожност. Но този път беше различно.

„Ти не си луда, Джесика. Ти си алкохолик.“

Нито една написана рецепта, нито една от медицинските диагнози, които си бях представяла. Това беше първият път, в който осъзнах, че всички свои страни, които мразех, хаосът, който бях създала в семейството си, болката в ума ми – че всичко е било заради химикалите, които обичах толкова много. Моето мислене е било моят недъг.

Тогава преглътнах своето его. Стигнах до извода, че не бих могла да продължа напред, ако правя неща, които дори мъничко са подобни на това, което съм правила досега. Преминах лечение и се преместих да живея в къща с други хора, възстановяващи се от зависимост. Ходех на всяка възможна сбирка на Анонимните алкохолици. Намерих си спонсор, който да ме подкрепя. Често се срещах с терапевта си. Изтрих профилите си в социалните мрежи. След всичко това започнах да градя отново връзката със семейството ми. Все пак ми отнеме много време, за да открия малкото момиченце, което колекционира полирани камъни и иска помощ, и да съм спокойна, когато си спомням за него – и да се чувствам комфортно с това, което се случи с нашите взаимоотношения. За да стане това, родителите ми трябваше почти напълно да ме отрежат, докато живеех в къщата с другите възстановяващи се.

Но скоро открих, че след като всички отломки и хаосът изчезнаха, любовта остана. Една различна, по-силна любов. Когато празнувах една година без употреба на вещества, всички бяха там – родителите ми, сестра ми и племенничките ми. Бях нервна. Докато говорех за постиженията си, гледах баща си. Бащата с някогашната си „твърда любов“ сега имаше сълзи от радост, стичащи се по лицето му. В този момент за първи път от толкова много време той беше горд, че съм негова дъщеря.

Споделям историята си с натежало сърце. Аз съм само един оцелял в свят, пълен с деца като мен. Споделям историята си, за да дам надежда. Това, че някой, който обичате, се бори с трудност, не означава, че сте сбъркали някъде или че не го обичате достатъчно. Най-добрите приятели на зависимостта са несигурността и тайните. Зависимостта ще ги намери и ще ги използва срещу всеки замесен. Но стигмата на зависимостта ни пречи да говорим за нея. Честните и открити разговори отнемат част от силата ѝ.

Нормално е да се чувствате тъжни, наранени и гневни на своя обичан човек. Но имайте предвид, че човекът, с когото се карате, е болен. Вие не се карате със скъпото си дете, а с болестта. Любимият ви човек е все още там, вързан от коварната, объркваща и силна природа на заболяването. Това е като алергична реакция; химикалите пленяват мозъка ви и го разбутват, за да извадят наяве най-тъмните ъгълчета от ума ви. Дори най-мъничкото количество вещество може да го възпламени.

Поздравявам ви за това, че прочетохте историята ми. Това означава, че се опитвате да бъдете информирани. Винаги се старайте да сте информирани. Опитвайте различни опции за лечение и бъдете търпеливи със своето дете. Знам от личен опит, че две неща със сигурност помагат да се постави зависимостта в ремисия – знания в съчетание с надежда. Не се предавайте.

Източник

Колко точно са пристрастяващи парти наркотиците?

Posted on by
Отговор

Как разбирате кога ходенето по купони се е превърнало в проблем?

За Алис, 25 г., типичната петъчна вечер е означавала за нея да направи всичко възможно да намери парти. Преди няколко години тя буквално е живеела заради уикенда – излизала е всеки уикенд, подхранвайки непрекъснатите си купони с мощна комбинация от наркотици.

„В петък вечер пътувахме до всяка точка от страната, за да отидем на рейв парти и дори да трябваше да шофираме осем часа, не ни пукаше“, казва тя. „Прекарвахме там уикенда и после шофирахме обратно вкъщи. Всички бяхме нетрезви. Мисля само каква късметлийка съм, че съм жива.“ Алис, която е чиста от две години, е била зависима към кетамин и е имала проблеми с още няколко парти наркотика, включително MDMA (екстази) и кокаин. Сега тя живее в Amy’s Place – рехабилитационна програма в Лондон, основана от Фондацията „Ейми Уайнхаус“, и една от малкото резидентни програми в страната (Великобритания), които са само за жени.

Докато повечето разговори за зависимостта към наркотици са фокусирани върху веществата, които се смятат за „по-твърди“ – като опиатите и крек кокаина, много от експертите по намаляване на вредите са съгласни, че парти наркотиците също могат да бъдат проблем. MDMA предизвиква особено безпокойство, защото масово се счита, че той не може да доведе до зависимост. Хората, които го употребяват за забавление, обикновено смятат, че не е възможно да се пристрастят към него.

Но докато други вещества – като хероин и тютюн, могат да предизвикат физическа зависимост, употребяващите MDMA могат да стигнат дотам, че да мислят, че не могат да си прекарват добре на парти без него. „Ако свързвате гълтането на хапче с веселото прекарване, тази връзка става наистина силна“, казва Йън Хамилтън – преподавател по психично здраве в Университета „Йорк“. „Слушането на музика, релаксирането, събирането с приятели, хубавото преживяване са неща, които искате да повторите. Но може би единственият начин да получите този емоционален отговор вече зависи от взимането на това хапче.“

Формирането на психологическа зависимост може да не представлява непосредствена опасност като физическата зависимост, тъй като абстиненцията при последната може да бъде животозастрашаваща, но въпреки това, психологическата зависимост е значителен проблем за засегнатите от нея. Хамилтън казва: „Ако сте психологически зависим към нещо, за вас не е голяма утеха, че не сте физически зависим, защото крайният резултат е същият – вие търсите повече от наркотика.“ Хамилтън, чиято работа се фокусира върху връзката между употребата на вещества и психичното здраве, обяснява, че когато мислим за това дали парти наркотиците са станали проблем, е по-важно да мислим за това какво става, когато някой не употребява наркотика.

„Психологическата и физическата зависимост към всеки наркотик стават очевидни от това какво се случва при липсата му, а не от това какво се случва при интоксикация“, казва той. „Какво се случва, ако не можете да си го намерите или го спирате? Имате ли неприятни психически или физически усещания?“ Доминик Ръфи, директор във Фондация „Ейми Уайнхаус“, повтаря този въпрос. Ръфи, който също се възстановява от зависимост към наркотици, включително MDMA, казва: „Ако намирате мисълта да излезете навън, без да употребите вещество, за ужасяваща или непривлекателна, тогава имате някакъв проблем.“

Така са стояли нещата и за Алис, тъй като целият ѝ живот се е въртял около партитата. Било ѝ е трудно да се задържи на работа и е останала бездомна, живеейки в изоставени жилища и по приятели. Употребявала кетамин всеки ден и просто чакала да дойде уикенда, така че да може да излезе отново и да вземе още наркотици.

„Бях човек, който искаше да ходи по купони през цялото време, и исках всички да го правят с мен“, казва тя. „Но един по един приятелите ми престанаха да ходят по партита с мен, защото те имаха работа и живот и накрая останах само аз.“

парти наркотиците

Алис разбира, че има проблем и постъпва в рехабилитационна програма. Сега получава голяма подкрепа в Amy’s Place – програма, създадена специално за реинтеграцията на възстановяващи се зависими жени в обществото. Тя отваря врати съвсем наскоро заради липсата на места за възстановяване, предназначени само за жени.

Едно изследване показва, че без този вид подкрепа жените е по-вероятно да се върнат към зависимостта към наркотици в сравнение с мъжете. Също така, Хамилтън казва, че се смята, че жените са по-податливи към зависимост към MDMA, отколкото мъжете.

„Това, което изследването показва, е, че младите жени, тоест тези на възраст под 25 г., изглежда са в повишен риск от зависимост към MDMA“, казва той. Но все още не е известно защо това е така или доколко е голям този проблем.

Хамилтън казва, че изследванията на зависимостта към MDMA просто не са налице. Оценките за това дали веществото води до зависимост варират от 4 до 59% – интервал, който е твърде голям, за да се правят каквито и да било заключения.

И Ръфи, и Хамилтън посочват също, че другата трудност да се говори за зависимост към парти наркотиците е, че поведението на човека, който ги употребява, не съответства на нашето разбиране за типичния профил на един зависим. Тези вещества обикновено се употребяват само през уикенда и хората често успяват да задържат работните си места, така че може да е трудно да се разбере, когато някой има сериозен проблем.

„Има хора, които са способни да употребяват наркотици за забавление, да ги употребяват в петък и събота вечер и за тях това не е проблем“, казва Ръфи. „Но има един малък процент от хора, които откриват, че не могат да спрат употребата.“

Също така се приема, че средата в клубовете е катализатор за зависимост. Обаче Алис, която сега ще учи в Кралския колеж в Лондон, казва, че според нея парти средата не е причината за нейната зависимост. „Изобщо не смятам, че парти средата прави хората зависими“, казва тя. „Мисля, че проблемът възниква за някои хора, които са преживели травма през живота си. Хората са проблемът. Аз бях проблемът. Никога не са наркотиците, аз бях. За съжаление, някои от нас, които се опитваме да избягаме, стигаме до крайност.“

Източник

Зависим член на семейството – един баща споделя своя път

Posted on by
Отговор

Когато синът ми стана зависим, мислех, че това си е негов проблем. Но зависимостта е болест на семейството.

От Дейвид Шеф

Като тийнейджър най-големият ми син Ник стана зависим към метамфетамин, хероин и други наркотици. Семейството ни прекара 10 години в ада. Всеки родител, който е бил там, знае какво е чувството да гледаш детето си да върви по път, който може да доведе до смъртта му. Безброй родители са били там заедно с мен. И твърде много са преживели по-страшни трагедии. Цифрите са потресаващи. Само опиоидите – обезболяващи лекарства, хероин, фентанил и подобни наркотици – убиват средно по 91 души на ден в САЩ, и смъртта е само един от трагичните резултати от употребата на наркотици и зависимостта към тях. Употребяващите стават физически и психически увредени, губят работата си и връзките с околните и попадат в затвора.

А семействата им са опустошени.

През годините, когато Ник беше зависим, опитах всичко, което можех, за да му осигуря помощ. Принуждавах го да постъпва в рехабилитационни програми. За известно време той се справяше по-добре. Мислех си, че, слава Богу, той ще се оправи. Но след това той влизаше в рецидив.

Когато Ник употребяваше, правеше неща, които ме объркваха. Мислех, че съм отгледал дете с чувство за морал, но Ник крадеше от нас. Открадна дори от любимия си по-малък брат. Мислех, че съм отгледал отговорно и обичливо дете, но той бягаше от вкъщи и ни оставяше в безсънно страдание. По-късно научих, че действията на Ник са били симптом на заболяването, от което е страдал. Зависимостта е и заболяване на мозъка, което може да доведе до безотговорно поведение. Не знаех това тогава. Винях себе си и него.

Аз и съпругата ми Карън присъствахме на лекция, за да научим за болестта, която беше засегнала сина ми. Тогава за първи път чух консултант да казва, че зависимостта е болест на семейството. Аз се противопоставих на това послание – мислех, че единственият болен е Ник! Той е този, който се нуждае от помощ! Но ние също бяхме болни. Карън и аз продължихме по най-нормалния възможен начин, опитвайки се да предпазим по-малките си деца колкото можем, но те не само бяха объркани и много разтревожени за големия си брат, бяха и травмирани, защото и родителите им бяха.

Най-накрая Ник получи помощта, от която се нуждаеше, когато един психиатър определи, че той страда не само от зависимост, но и от придружаващо психично заболяване. Той започна лечение на зависимост, на биполярно афективно разстройство и депресия. Лечението продължава и той е чист от осем години.

Междувременно, дори докато Ник се възстановяваше, борбата на семейството ни продължаваше. Зависимостта травмира, а травмата е трайна. Страдахме от посттравматично стресово разстройство.

зависим

Когато един член на семейството е зависим, е разбираемо, че той е във фокуса на лечението – без помощта, от която се нуждае, болестта му може да го убие. През това време, останалата част от семейството може да се разпадне. Когато двойките са под огромно напрежение, понякога не се справят. Децата в семейства, в които има зависимост, са във висок риск от емоционални и психологически проблеми, за тях е по-малко вероятно да поддържат връзки по-късно в живота си, имат по-лоши резултати в образованието си и, което не е изненадващо, са в по-висок риск от развитие на зависимост.

В момента повечето програми за лечение игнорират семействата, но тяхната болка трябва да бъде призната и те трябва да бъдат включени в лечението. За това има две причини, които не могат да бъдат пренебрегнати: първата е, че е безотговорно да се игнорира тяхното страдание – те се нуждаят от помощ. Нелекуваната травма може да доведе до депресия и до други психични и физически заболявания. Втората причина е, че участието на семейството в лечението увеличава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист.

Когато синът ми стана зависим, аз започнах нещо, което се оказа пътуване, за да науча за предотвратяването и лечението на тази болест. Научих също за въздействието на зависимостта върху семействата и какво може да помогне.

Иска ми се и тогава да знаех това, което знам сега. Щях да направя някои неща по различен начин. Щях да търся програми за лечение веднага. Хората ми казваха да „оставя“ сина си, защото, твърдяха те, тези, които стават зависими, трябва да „ударят дъното“, преди да могат да се оправят. Никога ни бих могъл да оставя сина си. И сега знам, че не искаме да оставяме никой човек, който е болен от каквато и да е болест, да удря дъното. Искаме да им осигурим помощ веднага.

Щях да разбера по-рано, че зависимостта е и мозъчно заболяване, което се лекува. Когато търсехме лечение, щях да избягвам програми, изискващи участие в 12-стъпкови групи, които помагат на някои, но са вредни за много пациенти. Вместо това щях да намеря програми, които предлагат основани на доказателства грижи, включващи психологически тестове, лечение на придружаващи психиатрични разстройства, когнитивно-поведенческа терапия, мотивационно интервюиране и медикаменти. Щях да търся лечение само при лекари, обучени в областта на зависимостите.

Щях да разбера за въздействието на зависимостта върху семействата и незабавно щях да потърся помощ за нашето. Щях да намеря терапевт, обучен да помага на семейства, сблъскващи се със зависимост. Когато най-после намерихме добър терапевт, аз и съпругата ми получихме помощ в момент, в който връзката ни беше подложена на изпитание. Терапията помогна също и на по-малките брат и сестра на Ник да разберат и преработят това, през което преминаваха. Хората често ме питат дали е възможно семействата да оздравеят и отново да си върнат доверието. Заради фамилната терапия, плюс време и ангажимент, семейството ни е по-силно и сплотено от всякога.

зависим

Иска ми се да знаех, че участието на семейството в лечението повишава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист. Ако знаех, щях да търся програми, които включват нашето участие.

И накрая, иска ми се да знаех, че нашето семейство не е само.

Мислехме, че сме сами и останахме изолирани заради стигмата, която идва, когато обичан човек стане зависим.

В началото се стараех с всички сили да запазя зависимостта на Ник в тайна. Не исках хората да ме съдят. Би трябвало да съм ужасен баща, щом синът ми е зависим към наркотиците.

Не исках хората да мислят лошо за Ник. Ние с готовност споделяме за постиженията на децата си – спортовете, в които са добри; главната им роля в училищната пиеса; смешното нещо, което са казали в колата; академичните награди, които получават – но крием, когато те страдат – или когато ние страдаме.

Когато написах статия за Ню Йорк Таймс, озаглавена „Моят зависим син“, една приятелка я прочете и ме предупреди да не я публикувам. Тя каза, че хората ще започнат да гледат на семейството ни по различен начин – че ще гледат на децата ни по различен начин и ще се отнасят към тях различно. Че ще ни съдят. Така че аз се приготвих. Статията беше публикувана и познайте какво?

Ако имаше изобщо някакво негативно осъждане, аз никога не го видях или почувствах. Това, което видях, беше река от загриженост, предложения за помощ, проява на съчувствие и добрина. Свързах се с хора, които не бях познавал.

Ан Ламот казва, че увеличаваме болката си, защото сравняваме нашата дълбока същност с това, което виждаме на повърхността у другите. Изглежда сякаш всеки е добре, децата им се справят страхотно, но никой не се справя страхотно. Когато изберем да не крием повече това, с което се борим, изпитваме огромно облекчение. Можем да бъдем подкрепени. Можем да получим помощ. Научаваме, че не сме сами. И не сме. Заедно сме в това. Животът е труден. Понякога е непоносим. Но с искреност и любов, заедно можем да се придвижим от тъмнината и страданието към светлината, надеждата и оздравяването.

Ако някой в семейството ни е болен от друга болест, ние разговаряме с нашите приятели и съседи. Направете същото, ако някой, когото обичате, е засегнат от тази болест. Търсете помощ от професионалисти – това е сложно и ужасяващо заболяване и може да бъде осакатяващо и за семейството, и за зависимия. Също така, ако познавате хора, които имат зависим в семейството си, протегнете им ръка. Те се нуждаят от вашата подкрепа и обичта ви.

Източник

Още за семейната терапия можете да прочетете тук и тук.

Трезвеност: осем причини да се откажете от алкохола

Posted on by
Отговор

Забелязала съм, че хората са склонни да се фокусират върху отрицателните страни на живота в трезвеност и не мислят много върху ползите. Преди да спра да пия, дори не знаех, че има ползи!

Затова ще бъда вашият готин, трезвен приятел – е, може би само частта с трезвения.

Вълнувате ли се? Би трябвало. Това са само няколко от начините, по които спирането на алкохола ще промени живота ви към по-добро.

Край на махмурлука

Това е едно от очевидните неща, но не си давах сметка колко е хубаво да живееш без махмурлук, докато не спрях пиенето. Прекарвах поне четири дни месечно с махмурлук – това са почти два цели месеца в годината! Лежах, чувствайки гадене, умора, тревожност (повече за това по-късно) и просто чувствайки се ужасно.

Ще спестите пари

Докато навърша 24 г., харчех около 80 паунда за алкохол всеки месец. Това може да не звучи много, но прави около 960 паунда на година! Това са много пари.

Парите, които харчех за алкохол, сега отиват за нови дрехи, ресторанти или в спестовната ми сметка (която в основата си е сметката ми за пътешествия). Тези неща ми носят много повече радост и удовлетворение, отколкото да си поръчам поредните питиета. Сега, когато излизам с приятели, ядем вкусна храна заедно или гледаме филм – има толкова много дейности, които не включват алкохол. Освен това, вие наистина ще помните разговорите!

трезвеност

Ще се чувствате по-щастливи

Сега животът е толкова по-щастлив. Когато съм радостна, знам, че чувството е автентично – не това изкуствено усещане на удоволствие, което идва от алкохола. Също така знам, че тъгата или тревогите обикновено се дължат на реален проблем, за който мога да предприема стъпки за решаване. Върнах си контрола върху моите чувства и емоции, вместо да ги потискам с алкохол. Това е най-освобождаващото чувство!

Ще бъдете по-продуктивни

Поглеждайки назад, виждам, че съм живяла голяма част от живота си на автопилот. Никога не правех много планове за уикенда – неделята трябваше да ми е свободна, за да се погрижа за махмурлука си, а съботата обикновено я прекарвах, за да се приготвям за предстоящата вечер. Бях се заобиколила с хора, които мислеха, че това е нормално и в резултат дори не се замислях, че може да има по-добър начин да живея.

Не само уикендите ми са по-продуктивни, но и дните през седмицата! Преди понеделниците ми бяха провалени, защото още се възстановявах от уикенда и единствената ми цел беше да оцелея през работния ден и да се върна в леглото. Сега работя за своите цели за бъдещето всеки ден. Да преследвам мечтите си е толкова по-удовлетворяващо, отколкото да се възстановявам от махмурлук.

Ще имате по-малко причини за съжаление

Сега ми харесва да знам, че съм взела решенията си на ясна и трезва глава и че съм автентичната аз във всички социални ситуации. Без повече съшиване на събитията от предната вечер и чудене кого съм обидила! Имам и много повече самоуважение – преди правех откачени, диви неща, когато бях пияна, само за да привлека внимание и да накарам хората да се смеят. Вече наистина не изпитвам нужда да го правя и съм много по-щастлива заради това.

трезвеност

Ще изглеждате добре

Две чаши вино съдържат приблизително същото количество калории, колкото един чийзбургер, а аз определено пиех повече от това всяка седмица! Съберете това с редовното ходене до Макдоналдс след купона (плюс мазната храна срещу махмурлука на следващия ден) и си имате рецепта за напълняване. Щом спрях да пия, свалих излишните килограми, без дори да трябва да мисля за това. Как ви се струва това като стимул?

Кожата ми също беше започнала да страда. Винаги се събуждах със сухо, покрито с петна лице след вечерта, прекарана навън, и никога не се чувствах удобно да излизам от вкъщи без грим, тъй като тенът ми изглеждаше толкова неравен. Предположих, че това е ефект от стареенето (на 24?), така че не мислех много за това, но след три години трезвеност кожата ми драстично се подобри. Толкова е хубаво да излезеш от вкъщи без грим, без да се тревожиш как изглеждаш. Тенът ми е много по-равен, а кожата ми е мека като на бебе – хората сега дори я коментират!

Ще се чувствате чудесно

Преди не мислех, че се чувствам зле. Предполагах, че е нормално да се чувствам изморена и малко мудна и че това е просто ефект от остаряването. Не съм могла да греша повече! Сега имам много повече енергия – мога да изскоча от леглото в 6 часа сутринта и да изкарам целия ден. Понякога съм дори досадно енергична.

Сега мога наистина да мисля както трябва и постоянната мъгла в мозъка ми изчезна. Дори не бях разбрала, че е там! Ако си седите и си мислите: „Ами, аз пия сравнително редовно и не се чувствам така!“, тогава напълно ви разбирам – аз бих казала същото! Чак когато дадох на тялото си толкова необходимата почивка от алкохола, осъзнах колко потенциал съм имала да се чувствам прекрасно. Какво имате да губите?

трезвеност

Животът просто е по-хубав!

Когато изберете да се откажете от алкохола, това може да ви създаде чувства на страх и изолация. Вече не следвате тълпата, а си проправяте свой собствен път. Това е удивително нещо! Дълго изследвах душата си, но сега се харесвам повече. Познавате ли това дълбоко, непоколебимо убеждение, че сте на прав път? Така се чувствам аз и на този път няма място за алкохол.

Ще завърша с един от любимите си цитати на Александра Катехакис: „За мнозина изтрезняването изглежда като да направиш живота „толкова сериозен“, като че ли сериозността изключва радостта, топлината, спонтанността и забавленията. Но към празнуването с алкохол може да има заблуждаващо и сляпо отношение. Да сме с отворени и трезвени очи, с всичките ни усещания и спомени непокътнати, прави възможни някои от най-възнаграждаващите, пълнещи душата и дълготрайни удоволствия.“

Източник