Когато навън е Коледа…

 

Идват празници, отново, като всяка година… Магазините се пълнят с коледни играчки, бляскави светлини огравят улиците, медиите и интернет пространството бълват задушевни послания (понякога почти мелодраматични); хората като че ли стават по-благи и добри  – отминавайки уличния музикант, успяват да бръкнат в джоба си и да изкарат някоя монета, защото идва Коледа; в ентусиазма си от празника дори успяват стоически (е, понякога не толкова – конфликтни ситуации от рода на „аз съм преди теб” или „Кой беше ти, че ме пререди, бе, селянин тъп”- има дори и в свещенството и магията на Коледното очакване) да издържат на километровите опашки в магазините.

kogato-navyn-e-koledaВ очакване

Обичам Коледа. Не само светлинките, блещукащи в нощта, не само мириса на прясно изпечени джинджифилови и канелени сладки, не само смеха на ледената пързалка, не само очакването на дългобрадия старец и изненадата под елхата. Да, те са прекрасни, вълшебни, уютни детайли на празника. Но по-скоро като че ли обичам очакването, надеждата или може би най-вече чудото на Коледа. Коледа – едно чудо, една светлина и обещание за нещо по-добро, вяра и надежда, че промяна има. И това чудо – то не е само Коледно или Великденско – може би това не обичам – че често забравяме, че независимо как ще го наречем – Господ, Бог, Великден, Коледа, Вси светии, Денят на благодарността, Курбан, Ханука, или каквото и да е – това е надеждата и вярата, че нещата могат да бъдат – че може да има и може да стават по-добри неща и че ние ги случваме, че тази сила е в нас, така както ги случваме по Коледа примерно. Жалко, че през повечето дни го забравяме.

Има и такива приказки

Коледа – често по това време на годината се сещам за „Малката кибритопродавачка“ – помните ли я  – онази тъжна приказка на Ханс Кристиян Андерсен. Онази приказка за малкото момиченце, което продава светлина и топлина на хората, а самото то я няма. Онази невинна и самотна душа, която очаква своето чудо и си отива с мечтата и надеждата за него. Онова малко дете, което в един „Вълшебен момент” не намира, своето вълшебство и остава само, абсолютно само.

Колко ли такива кибротопродавачки и кибритопродавачи има – не само по Коледа, а винаги. Тези, които си отиват в очакване и надежда, тези, които не намират своето чудо, тези, които тихомълком подминаваме, без дори да забелязваме, а някои са дори с нас, но нямаме идея затова. Тъжно. Тъжно е, че всъщност за някои хора, а като че ли напоследък нараства този брой, празникът всъщност не е празник, а се превръща в мъчение и агония. Тъжно е, че на някои от тези хора не може да се помогне, а други не искат – за тях това е избор.

Напомняне

Но не затова пиша тази статия – за съжаление знам, че идеята на Карл Маркс за поравно разпределение на благата (пък били те и чисто духовни) си остава утопична мечта. Няма да променим света на Коледа или поне не на тази.

Пиша статията с идея за напомняне. Така наречен „римайндър” за това на Коледа да се сетите за вземете малко от коледното вълшебство и коледното чудо и да го запазите до следващата Коледа. Така да го носите в себе си и когато е необходимо, да си го припомняте. Като седнете на коледната трапеза, като отваряте подаръците под елхата, като погледнете към звездите в коледната нощ, се сетете за Чудото. Спомнете си, когато сте били деца – как всичко е било възможно, дори и невъзможното, как когато топлината и светлината ги е нямало, надеждата и вярата за тях, все пак са били там. Спомнете си, че го носите в себе си – това чудо, тази жажда и борба за живот. Бъдете благодарни и не се оплаквайте, защото дори когато всичко друго го няма, имате себе си. И ако повярвате в чудесата, ще разберете, че и вие сте способни на тях, дори можете да изненадате себе си – да надскочите собствените си възможности. Стига да повярвате! Защото това е Коледа!

 

 

Share Button

Смути? Или нещо за детокс на съзнанието?

Новата година обикновено е време за всякакви нови начала – в социален, професионален, здравословен, интимен план. Често новата година е крайъгълен камък и я нарочваме за начало на много нови проекти. Като например да започнем диета, да се погрижим за здравето си, да откажем някой вреден навик и много други.

Отвсякъде валят насоки за по-здравословен живот, свързани с диетично и здравословно хранене. От детокс със смутита, през ограничаване на калорийния прием до премахване на всичко вредно от храненето и приема на хранителни добавки. Докато сме фокусирани върху това как да пречистим телата си, не пропускаме ли и нещо друго важно?

Какъв е психологическият аналог на физическото прочистване или така наречения детокс?

Идеята за позитивната промяна, в следствие на психологическо прочистване и освобождаване от паразитни чувства и емоции, има дълга история.  Още Аристотел дефинира катарзиса като „очистване на духа от болни и остарели идеи или емоции“.

Основната цел на пре/прочистването във всяка една негова форма е освобождаване от непотребни или нездравословни елементи, които пречат на по-доброто функциониране.

Психическият детокс съдържа 3 важни стъпки:

  • Да идентифицираме нещата, които пречат да: бъдем щастливи; осъществим потенциала си; бъдем тези, които искаме да бъдем;
  • Да определим начините, по които можем да редуцираме вредните влияния върху всяко от гореизброените;
  • Да установим с какво можем да заменим нездравословните си поведения.

И в крайна сметка – от какво е добре да се освободим?

Да започнем с това:

Страхове

Може вече да не се страхувате от чудовища в дрешника или под леглото, но има други страхове, които понякога изцяло обсебват съзнанието ни. Страхове, които ни пречат да развием потенциала си, защото ни възпират да погледнем трудностите в очите и да ги преодолеем. Ако някои страхове се основават на лош минал опит, то други са напълно ирационални и просто ни държат в комфортната ни зона. Избягването на емоционалните и психологически предизвикателства намалява възможностите ни за развитие и израстване. Страхът от провал, например, ограничава възможностите ни за успех. Страхът от обвързване или изоставяне може да ни направи самотни, депресирани или да ни остави с усещане за непълноценност. Ако сме във връзка и непрекъснато се страхуваме, че партньорът ни ще ни изневери или ще ни остави, това неминуемо рефлектира върху самата връзка. Ние от своя страна се чувстваме стресирани и напрегнати през цялото време. Парадоксът е, че ирационалният страх често се превръща в самосбъдващо се пророчество.

Обида и възмущение

Болезнени спомени и преживявания от миналото могат да ни съпровождат през целия ни живот. Чувството на предателство и гневът от изневярата на съпруг/съпруга, например, може дори да се увеличават с времето, като обсебят цялото ни съзнание. Някои събития от миналото дори могат да се помнят като много по-трагични, отколкото реално са били тогава. Ние, хората, имаме тази способност да подсилваме спомените емоционално – и добрите, и лошите. А всеки един път, в който разказваме дадена история, да я преживяваме отново и отново. Горчивината и обидата могат да ограбят настоящето и бъдещето ни. Веднъж попаднали в капана на възмущението и обидата от миналото, често пречупваме през тях всичките си преживявания в настоящето. Това коства много емоции и енергия, често ни демотивира и потиска, дори може да причини депресия.

Остарели представи за себе си

Все още ли смятате себе си за онова срамежливо и тромаво дете, което нямаше много приятели в училище? Въпреки че вече сте на 35 и имате чудесна кариера и семейство? Тази представа за себе си ви сковава и често се притеснявате, когато говорите с непознати. Ние често виждаме себе си така, както смятаме, че другите ни виждат. Тоест гледаме себе си през очите на другите и се оценяваме според това. Обичайните коментари от връстниците или най-близките ни хора/значимите възрастни влияят върху нашата самооценка, а това пък предопределя начина, по който се държим с другите и взаимодействаме със света. Изопачената или остаряла Аз-концепция може да попречи на това да започнем нови начинания, да създадем нови контакти или да разгърнем потенциала, който притежаваме. И това само защо някой, някога, някъде ни е казал, че не сме достатъчно „умни“, „красиви“, „високи“, „атлетични“, „слаби“…

Неефективни модели на мислене

Склонни ли те да мислите песимистично? Да виждате предимно недостатъците в себе си и/или другите? Очаквате ли непрекъснато нещо лошо да ви се случи, да бъдете предадени или прецакани? Начинът на мислене до голяма степен рефлектира върху качеството ни на живот във всеки един негов аспект. Влияе на здравето ни, повлиява социалните ни контакти, представянето ни в работата и интимната ни сфера.

Изследвания са открили тясна връзка между негативните очаквания/перспективи/нагласи и ниската удовлетвореност във връзките с противоположния пол, неспособността за изпитване на удоволствие от живота, намаленото желание за планиране на бъдещето, депресията и стреса.  Всичко това от своя страна рефлектира и върху здравословното ни състояние.

Има множество неща, от които бихме могли да се освободим психически, да функционираме по-леко и здравословно. Бихте могли да допълните списъка по-горе. Замислете се за нещата, които влошават вашето психическо здраве и започнете да ги премахвате и/или да ги заменяте с по-здравословни заместители.

Важното е да започнете с малки стъпки. Промяната не се случва изведнъж и изисква време. Особено ако целим да е трайна и ефективна.

Какво можем да направим за начало?

  • Да погледнем страховете си в очите. От какво ни е страх? Тези заплахи реални ли са? Какво е най-голямото нещо, което бихме могли да загубим, ако се осмелим да действаме? А какво можем да спечелим? Ще се уважаваме ли повече, ако опитаме? А ако успеем?
  • Да простим. Да простим на себе си и на тези, които са ни наранили. Вече би трябвало да сме се уверили, че стаените гняв, възмущение и омраза не водят до нищо продуктивно. Те само вгорчават живота ни и ни разболяват. Те са тъмните облаци от миналото, които засенчват всяко наше щастие в настоящето.
  • Да се усъмним във всички вярвания и представи за себе си, които ни правят нещастни. Това е добра първа стъпка. И след това да започнем да ги разглеждаме едно по едно, от позицията на днешния ден, изминалите години, опита ни и преживяванията ни. Добре е да имаме предвид, че ние не сме константа и няма такова понятие като „винаги ще си остана…“, стига да се осмелим да действаме и да поемем отговорността за промяната си. Можем да бъдем тези, които искаме да бъдем, стига да проявим воля и упоритост.
  • Да  погледнем на света и нещата, които ни се случват, с повече оптимизъм и реализъм. Да приемем себе си за добри и достойни в един свят, изпълнен с възможности. Да се освободим от очакванията, страховете и проекциите и да дръзнем да променим нещата, които ни правят нещастни, които ни пречат да се развиваме и да общуваме пълноценно с другите.

Да детоксикираме съзнанието си. Да се освободим от това, което отравя нашето щастие. А вие с какво ще започнете?

Източник

Share Button

Въпрос на гледна точка

Често чувам хората да се оплакват, че не са доволни и удовлетворени от живота си, от това, което им се случва. Всеобщо явление е да се прави сравнение с това какво е било, с това какво може да бъде или какво е, но не тук, а някъде другаде. Като че ли винаги е прехвърлена отговорността някъде другаде или на някой друг за начина, по който хората се чувстват. По-лесно е да се обвини държавата, управниците, шефа, комшията. Може би има доза истинност, но едва ли изцяло, защото въпреки реалните пречки, все пак има хора, които се чувстват добре, които освен да се оплакват намират смисъл и сили не просто да се борят и съществуват, а да изпитат удовлетвореност от живота. И съвсем не казвам, че това означава, че животът им е безоблачен или винаги всичко е идеално. Но като че ли те успяват да изместят фокуса върху това, което имат и ги прави доволни (макар и малко), а не върху това, от което не са доволни. Въпрос на гледна точка.

Тук и сега

Струва ми се, че немалка част от преживяването е резултат от невъзможността на хората да бъдат „тук и сега“, да живеят за случващото се, а не за нещо минало или невъзможно. Като че ли бягството от реалността се превръща в един основен механизъм за съществуване. Бягаме в минали светове, бягаме в бъдещи страхове и проекции, в измислени виртуални светове и докато сме вторачени в непрестанно светещия монитор на смартфона си не виждаме по-далече от носа си, от това, което е около нас. Сутрин и вечер, когато пътувам с метрото виждам именно това – препълнена мотриса, в която масата от хора дори не виждат кой е около тях.

vypros-na-gledna-tochka-1

Забили носове във виртуалната реалност (не ме разбирайте погрешно – не съм върл противник на технологиите и  „смартфонизацията” (моя си дума); аз също имам умен телефон и го използвам; в условията на технологичен напредък и ерата на глобализация като че ли в някаква степен това е повече от потребно и улесняващо; не ми допада, че му се предава жизненоважно значение) не виждат малкия ученик с огромна раница, който се опитва да се задържи на крака сред потока от блъскащи се хора; не виждат бременната жена, която пристъпва от крак на крак; не виждат изнемощелите баба и дядо, които се чудят къде да се захванат, за да не полетят нанякъде. Не виждат възможността да направят нещо мъничко за някого тук и сега, нещо, което ще направи настоящето на някого друг, пък и на самите тях, една идея по-приятно.

Алиенация или бяство от реалността

В една от статиите Марина беше писала за алиенацията. Чудя се доколко тази алиенация не е резултат именно от тази невъзможност да бъдем тук и сега – да присъстваме с мислите и чувстватта си. Едва ли бабите и дядовците ни са знаели какво е значението на тази дума. На седянка, пред печката, на нивата – онзи простичкия живот, като че ли повече ги е сближавал, като че ли е спомагал да се определи, че  проблемите са били от едно измерение. Сякаш колкото повече усложняваме и глобализираме, колкото повече се взираме в екзистенциалнните въпроси и питания, толкова повече се отдалечаваме и като че ли забравяме, че това да не сме сами, да бъдем удовлетворени от себе си, живота и другите е нещо съвсем простичко и невинаги е необходимо да има практическо решение.

Онези познатите клишета „за малките неща”

vypros-na-gledna-tochka

Удовлетвореността е чувство, преживяване, и то е истинско тогава, когато не се обуславя само и изцяло от външни стимули, тоест материални придобивки. И целия свят да изкупим, той не може да запълни празнотата, ако не можем да го преживеем вътрешно и да се потопим в това усещане.  Удовлетвореността и удоволствието от това да живееш са тук и сега във взаимодействието с другите, в момента, в ситуацията – с това се свързваме и с хората, с това ни познават и ние тях – не с практическите решения, а във възможността да се идентифицираме с тях на емоционално ниво. Онези така разпространени клишета за „малките неща” са всъщност толкова верни и истински. В чакане на голямото събитие, което да преобърне живота им, хората рядко си дават сметка, че то всъщност е куп от малки такива, които им се случват всеки ден и могат да променят тях. Отказвайки да седят в реалността обаче те пропускат тази възможност. Да, факт е, че вероятно понякога тази реалност е фрустрираща и отблъскваща, напрягаща и неприятна, но тя не е само това. Ако кола те опръска, минавайки около теб, това не означава, че целият ти ден ще трябва да мине под знака на „кофти ден”. Но дали ще е така зависи от това дали в следващите два часа ще циклим в спомена за тази кола, която вече е отминала и ще се взираме в петното на панталона си, или ще се зарадваме на това, че колегата ни е оставил дъвка на бюрото и се е сетил за нас. Въпрос на гледна точка.

 

Share Button

Самотата – онази човешката и личната

Започвам тази статия с уговорката, че когато става въпрос за чувства, емоции и преживявания, нищо не е обективно. Тези неща са лични. И тази статия ще е лична. Много лична. По тази причина няма да се основавам на теории, авторитети, наука и факти, а ще се възползвам от вдъхновението, което получих от реални хора и техните автентични размисли.

Темата е САМОТАТА.

1601430_10151878979237966_1087318509_n

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Много актуална напоследък. Срещам доста неща по въпроса, но в мен се загнезди едно объркване и необяснимо негодувание. Сякаш има една неяснота в понятията. Защото не е същото да си сам, самотен или отчужден. И сякаш твърде много прехвърляме отговорността на неща извън нас. Неща, които уж са създадени да ни служат и следва да умеем да ги ръководим. Икономика, глобализация, социални мрежи, политики. Всичко това е създадено от човека. В основата им е човекът. А човекът е основата на собствената си Вселена. От там тръгва всичко.

Замислих се за онази самота, която ни кара да страдаме, да се крием още повече в черупките си, която ни парализира и я усещаме като прокоба. От която всячески се опитваме да избягаме, да отречем, да пренебрегнем, но тя още повече ни оплита в мрежите си. Тази самота, която води след себе си много – погрешни избори, депресия, бягство от реалността чрез употреба на алкохол, наркотици, социални мрежи, безразборен секс и още много други неконструктивни действия.

И някак си естествено у мен се породиха някои въпроси. Какво всъщност е самотата? Как я схващат хората наистина? Различни ли сме в преживяването й? За душата полът има ли значение? В един свят, в който всичко и всички са на една ръка разстояние, в свят на неограничени възможности и избори, самотата реален феномен ли е?

И най-вече, назовавайки проблема, това вече е половината решение. Тоест, когато знаем в какво реално се корени тя, ще знаем и какво ни е необходимо, за да я преодолеем. Освен това е някак успокояващо, когато си дадем сметка, че и други хора преживяват същите неща като нас и имат същите потребности. Може би често не осъзнаваме, че не сме толкова самотни в преживяванията си, колкото си мислим. Просто се притесняваме да говорим, да споделяме, да задаваме въпроси. А това е единственият начин, по който можем да разберем, че по земята бродят много други хора, които споделят частици от нас и изживяват подобни на нашите болки.

„Кога човек се чувства самотен и какво усеща/мисли/преживява в тези моменти?“ Това попитах  15 жени и 15 мъже. 30 човека на различна възраст, с различни професии, начин на живот, интереси и житейски цели.

Оказа се, че има много сходства в идеята за самотата, както и преживяванията, свързани с нея. И всъщност душата няма пол. Вероятно религия и раса също. Тя си иска своето.

По тази причина ще обединя някои от повтарящите се идеи, иначе нищо не е цензурирано. Всичко е естествено, спонтанно и неидеално, а така е най-хубаво.

Какво е самотата?

  • Най-силно се усеща самотата, когато си на публично място сред много хора, но не искаш да си там и не искаш да общуваш с тези хора, поне не точно сега;
  • Когато има някакъв дефицит в общуването. Когато човек няма с кого да обсъжда важните, интимни за него неща;
  • Човек е самотен, когато няма на кого да сподели емоциите си – радост, тъга. Когато няма на кого да сподели нещо лично, а не когато липсват хора около него;
  • Човек е самотен, когато си няма никого, с когото да мечтае или да сподели мечтите си;
  • Човек се усеща самотен, когато загуби близък;
  • Чувстваш се самотен, когато нямаш до себе си някой, който споделя ежедневието ти и те подкрепя, някой, който също обвързва бъдещето си с теб. Някой, който ти дава усещане за допълване, тъй като ние не сме създадени да си бъдем самодостатъчни;
  • Самотата е липса. Липса на някой, който да те цени. А ако все пак имаш някой до себе си и се усещаш неоценен, тогава също можеш да се чувстваш самотен. Макар и реално да не си сам;
  • Човек се чувства самотен, когато не се чувства цял и завършен сам по себе си, няма волята да се развива и себепознава. Тогава започва да търси някой друг, който да запълни дупките.
  • Човек е самотен, когато няма някой до себе си, с когото да споделя живота си. В такива моменти често влиза в отношения, които иначе не би започнал. Такива, които още от самото начало знае, че са обречени. И това само за да не е сам. Но пак си остава самотен;
  • Човек се чувства самотен, когато няма с кого да говори и няма кого да обича.

Какво си мислим, когато сме самотни?

  • Човек се чуди дали сам си е виновен, дали е твърде различен от останалите хора, дали реално иска да промени това;
  • Обземат ме негативни мисли най-често;
  • Мисля си да избягам, да променя нещо, да ми се случи нещо ново;
  • Започвам да си мисля, че може би проблемът е в мен. Че аз бъркам някъде.
  • Може би в такива моменти човек се чуди дали ще има с кого да сподели живота си и някой, който да се грижи за него. Все тревожни мисли от този род;

Какви емоции/чувства/преживявания ни носи самотата?

  • Празнота;
  • Разочарование;
  • Усещане за непълнота, празнота в общуването, а естественият стремеж е да я запълним. Ако я запълним с някакви заместители обаче, чувството остава дори и притъпено;
  • И отново празнота;
  • Когато си самотен всичко става безсмислено;
  • Когато е самотен, човек често чувства тъга, отчаяние, дори завист към тези, които видимо не изглеждат самотни и имат някого до себе си.
  • Когато загубиш близък, просто усещаш чувство на празнота, сякаш част от теб вече я няма и някак си не си пълен. Вече не си нужен. Чувстваш се нежелан;
  • Усещането е за загуба на смисъл – – успехите не те радват, трудностите изглеждат непреодолими, нямаш желание да гледаш напред и да правиш планове, защото изглежда безсмислено;
  • Изпадам в депресия … или нещо подобно;
  • Ако съм дал доверието си на някого, а той ме е предал, се чувствам самотен и наранен. Неразбран и неоценен;
  • Когато съм самотна, често изпитвам тревожност граничеща с паника и страх свързан с бъдещето.
  • Усещането е почти като при влюбване – нещо като пеперудки в стомаха. Но май по-скоро това е тревожните мисли, които ни обземат;
  • Когато е сам, човек се чувства като болен от рядка болест, за която все още не е измислен лек.

Още Аристотел е казал, че хората сме социални животни. Но самотата най-често се крие не в липсата на хора около нас, а на онзи един, с когото не просто водим повърхностни разговори, а споделяме себе си. Споделяме радостите и тъгите си,  споделяме ежедневието, трудностите, страховете, мислите и емоциите си. Този, който ни приема такива, каквито сме, който иска да чуе това, което имаме да кажем, който уважава потребностите ни, който е до нас и когато сме добри, и когато грешим. Защото няма нищо идеално, нали?

Самотата е свързана и със страха да разкрием себе си.  Да се осмелим да сме такива, каквито сме, с ясното съзнание, че можем да бъдем отхвърлени. Когато се страхуваме от отхвърляне, тогава се представяме за някой друг –някой, който мислим, че другите искат да видят. Това означава никога да не влезем в искрени, интимни отношения и ползвайки се от личния си опит, да сме във вечно колебание дали другият също е искрен. Това още повече ни завихря във вихрушката на самотността.

Ние не споделяме себе си, а имаме тази потребност. Другият не споделя себе си, а е много вероятно той също да има нужда от това.  Тогава свързване няма. Има една размяна на маски, едно общуване на повърхността и двама много нещастни и фрустрирани човека.

Това, че си даваме сметка колко общи са потребностите ни, има две много големи преимущества. От една страна разбираме, че не сме единствени в нещата, които ни липсват. Не сме уникални в преживяванията си на тъга и самота. Няма защо да се чувстваме осъдени от съдбата и обстоятелствата. Другите също страдат от недостиг на уважение, зачитане, разбиране, внимание и любов.

От друга, също толкова важна страна, другите имат абсолютното право на и нужда от същите неща. Човекът срещу нас също иска нашето внимание, зачитане, разбиране и грижа. Не бива да бъдем егоисти. Егоизмът отделя. Егоизмът е равен на самота.

И в крайна сметка нещата май не са толкова сложни. Истините не са нито нови, нито революционни. И отговорите си носим в себе си. Просто се изисква смелост. Да си дадем сметка какво ни липсва и да не го замитаме под килимчето, отричайки съществуването му. На първо място трябва да спрем да бягаме от себе си. Не е срамно да си самотен. Няма да станем по-малко самотни колкото и хиляди часове да прекараме в социалните мрежи, по заведенията, в работа, в големи компании и водейки множество безсмислени разговори с хора, за които не ни е грижа, които не ни разбират и които изобщо не се интересуват от това какво се случва с нас. Няма да станем по-малко самотни пиейки, пушейки, лягайки си всяка нощ с различни.

Да си признаем откровено –  за да не сме самотни, имаме нужда от един – двама. Един или двама, но такива, които стоплят душата ни, напомнят ни колко сме ценни такива, каквито сме, чиито истории не се отегчаваме да слушаме, чиито трепети и вълнения не ни натоварват. Такива, които след среща с тях, не се чувстваме емоционално ограбени, а си тръгваме по-богати, вдъхновени и по-добри.

Това е приятелство, това е любов.Това са отношения, чрез които надскачаме себе си и всъщност само те имат смисъл.

youth-640094_960_720

 

Share Button

Приказка за топлите пухчета

от Клод Щейнер, 1969 г.

Някога, преди много години, щастливо живееха Тим и Маги заедно със своите деца Джон и Луси. За да разберете, колко щастливи са били те, трябва да знаете как изглеждаха нещата тогава.

14694846_10153944111762966_1422816483_n

Автор: Росица Долапчиева – Кайрякова

В онези щастливи дни всеки получаваше малка, мека пухкава Торбичка, когато се роди. Така човек можеше да си вземе от нея Топло Пухче по всяко време. Топлите Пухчета бяха много търсени и когато някой получаше Топло Пухче, това го караше да се чувства топло и леко навсякъде.
В онези дни беше много лесно да получиш Топло Пухче. Достатъчно беше някой да дойде при теб и ти каже: “Бих искал Топло Пухче” и ти веднага му даваш от своята Торбичка Пухче, голямо, колкото детска длан. Когато Пухчето поеме от светлината на деня, то се засмива и разцъфва в голямо мъхесто Топло Пухче. Поставено в ръката, на рамото или върху устните на човека до вас, то се поема от кожата му и прави човек да се чувства добре. Наоколо винаги имаше достатъчно от тях и така всеки се чувстваше добре и беше щастлив през по-голяма част от времето. За тези, които не получаваха достатъчно от тях имаше опасност да се разболеят от сбръчкаване на гръбначния стълб, дори да умрат.

Един ден лошата вещица, която правеше мехлеми и цярове за болни хора се ядоса, защото всеки беше така добре, чувстваше се така щастлив и никой не купуваше от нейните мехлеми и цярове. Вещицата беше умна и изработи много пъклен план. Една прекрасна утрин, докато Маги играеше с дъщеря си, тя се прокрадна до Тим и му прошепна в ухото: “Погледни, Тим, всички тези Пухчета, които Маги раздава на децата. Знаеш ли, че ако тя продължи да ги раздава, те ще свършат и няма да остане нито едно за теб?”

Тим се изненада. Той се обърна към вещицата и попита: “Нали не искаш да кажеш, че Топлите Пухчета в нашата Торбичка може да свършат и да не можем да си вземем винаги, когато искаме?”
Вещицата отговори: “Точно така става, когато те свършат и повече никога няма да имаш от тях”. С тези думи тя отлетя на своята метла, смеейки се и крякайки по целия път.

Тим прие тези думи много при сърце. Той започна да отбелязва всеки път, когато Маги даваше Топли Пухчета. Беше много загрижен, защото много обичаше Топлите Пухчета на Маги и не искаше да се откаже от тях. Сериозно мислеше, че тя не трябва да раздава толкова много от тях на децата и другите хора.

След това всеки път, когато видеше Маги да дава Топли Пухчета на някого, той започваше да се сърди и оплаква и понеже Маги го обичаше много, тя престана да дава Топли Пухчета на другите хора толкова често и започна да ги пази само за него.

Децата наблюдаваха това и скоро започнаха да мислят, че не е редно да се дават Топли Пухчета винаги, когато ти поискат. Те внимателно наблюдаваха родителите си и когато някой от тях даваше твърде много Топли Пухчета на другия, те ставаха ревниви, недоволстваха, дори правеха разправии.
И въпреки, че винаги имаше Топли Пухчета за тях, те започнаха да се чувстват виновни винаги, когато ги даваха на други и затова станаха стиснати и даваха все по-малко и по-малко от тях.

Преди идването на вещицата, хората се събираха на групи и никой не пресмяташе по колко Топли Пухчета даваше и получаваше. След идването на вещицата, хората започнаха да се срещат по двама и да пазят Топлите Пухчета само за тях. И ако някой не внимаваше и ги раздаваше и на други, после се тревожеше, че може да обиди някого. Така те си даваха, все по-малко и по-малко Топли Пухчета и се чувстваха, все по-зле и по-зле. Вече много хора купуваха цярове от вещицата, но не изглеждаше те да им помагат.

Хората скоро усетиха недостиг на Топли Пухчета и започнаха да страдат от липса на топлина. От това, някои хора се поболяха от сбръчкаване на гръбначния стълб, а за други тази липса се оказа смъртоносна.

Нещата се влошаваха. Лошата вещица, която наблюдаваше всичко това се обезспокои /та нали умрелите хора не могат да купуват мехлеми и цярове?/.

И тя измисли нов план. Всеки можеше да получи безплатно торбичка, много приличаща на тази с Топлите Пухчета. Но вътре в торбичката на вещицата имаше ледени бодли. Тези Студени Бодли не караха хората да се чувстват топло и леко, напротив, те се чувстваха студени и бодливи. Все пак Студените Бодли бяха нещо повече от нищо и поне спасяваха хората от сбръчкане и смърт.

Сега вече, ако някой помолеше за Топло Пухче, хората, които бяха загрижени да не се изчерпят техните запаси, отговаряха: “Не мога да ти дам Топло Пухче, но вместо това не би ли искал Студен Бодил?”

Когато двама души се разхождаха заедно, те имаха желание да си разменят Топло Пухче, но вместо това си разменяха Студени Бодли. Така, сега хората не умираха , но се чувстваха много нещастни и много студени и бодливи.

След идването на вещицата, нещата се усложниха много. Имаше все по-малко и по-малко Топли Пухчета и ако някога бяха безплатни, като въздуха, сега бяха особено скъпи.

Хората правеха всичко възможно да получат Топло Пухче. И тези, които не можеха да срещнат толкова щедър партньор, трябваше да работят много за да могат да си купят.

Някои хора ставаха “известни” и получаваха много Топли Пухчета без да дават нищо в замяна. Тогава тези хора продаваха своите Топли Пухчета на други “неизвестни”, които много се нуждаеха от тях за да чувстват, че живота си струва да се живее.

Друго, което се случи, беше, че хората можеха да получат Студени Бодли свободно и навсякъде. Те бяха бели и мъхести и много наподобяваха Топлите Пухчета. Тези Синтетични Пухчета бяха Фалшиви Топли Пухчета и причиняваха допълнителни проблеми.

Когато няколко души бяха заедно, те свободно си разменяха Фалшиви Пухчета и очакваха от това да се почувстват по-добре, но се разделяха разочаровани, тъй като се чувстваха по-зле. Хората бяха много объркани, но никога не си признаваха, че това е защото дълго време си бяха разменяли само Фалшиви Пухчета.

Ситуацията стана много угнетяваща, а всичко беше започнало с идването на вешицата, която накара хората да повярват, че един ден могат да свършат Топлите Пухчета в тяхната Торбичка.

Не след дълго, в тази нещастна страна се появи млада жена. Тя изглежда не беше чула за лошата вещица и не се безспокоеше, че нейните Топли Пухчета могат да свършат. Тя ги раздаваше свободно, дори без да я помолят. Нарекоха я Едрата Жена и не харесваха, че тя даде на децата идеята да не се безспокоят от привършване на техните Топли Пухчета. Децата я харесваха много, защото се чувстваха добре около нея и скоро започнаха да следват нейният пример – да си разменят Топли Пухчета, винаги когато поискаха.
.
Това накара възрастните да се обезспокоят. За да предпазят децата от изчерпване на запасите им от Топли Пухчета, те се обърнаха към съда.
Съдът обяви за криминално престъпление необмисленото и без лиценз даване на Топли Пухчета, но много от децата, изглежда не се интерисуваха от това решение и продължаваха да си дават Топли Пухчета винаги, когато желаят и винаги, когато им поискат. И защото това бяха много и много деца, също толкова възрастни изглеждаха готови да тръгнат по техния път.

14658434_10153944111822966_166688430_n

Автор: Росица Долапчиева – Кайрякова

Засега е трудно да се каже, какво ще се случи – дали законите на възрастните ще спрат спонтанността на децата?
Дали много от тях ще се присъединят към Едрата Жена и децата за да си дадат шанс да повярват отново, че ще имат винаги, толкова Топли Пухчета, колкото се нуждаят? Ще си припомнят ли дните, към които децата искат да ги върнат, когато имаше Топли Пухчета в изобилие и те се раздаваха безплатно?

Движението обхвана цялата страна и вероятно продължава и там, където вие живеете. И ако вие искате, а аз се надявам, че това е така, можете да се присъедините и свободно да поискате и давате Топли Пухчета и да се чувствате толкова обичани и здрави, колкото само вие можете.

КРАЙ

превод: Галина Радева

 

Share Button

Детето в мен

„Светът е пълен с хора, които никога, освен в детството си, не са посрещали отворена врата с отворено съзнание.“ – И. Б. Уайт

Отвсякъде валят препоръки как не трябва да губим детето в себе си, как трябва да се радваме на живота по детски, как трябва да бъдем чисти и възторжени, емоционални и открити – като деца. Но как става това на практика? Защо е важно? Прилично ли е един възрастен да се държи като дете? Да се смее шумно? Да играе?

 

 Детето в мен, което се забавлява

В този контекст ще наричам „игра“ всички форми на конструктивно забавление, които използват възрастните. Това може да бъде някакъв спорт, занимания на открито, със семейство или приятели, различни хобита. Играта, по един или друг начин, е вид дейност, съпроводена със силни и динамични емоционални преживявания. Играта е самият процес и спонтанността, която влагаме в нея. Ако целта е по-важна от самата дейност, то това не е игра.

Неудържимият възторг, силният смях, бурната радост, спонтанността – все състояния, които веднага бихме приписали на едно щастливо дете. На едно свободно дете. Това звучи като истинско безгрижие. И тъй като възрастният знае, че безгрижието е запазена територия на детството, много често абдикира и решава, че тези неща не са за него. „Това не подхожда на един възрастен човек.“ Смята се, че когато човек пораства, трябва да спре да бъде дете. Състоянието на „дете“ се натоварва с негативен смисъл. Нещо като инфантилност и социална незрялост. Състоянието на дете обаче има роля в живота на възрастния. Дори проявите му са изключително важни за здравата и балансирана личност.

Децата са любопитни, непредубедени и искрени. Играят, за да преживяват радостта от общуването с другите. За да си доставят удоволствие. В детската игра има много въображение, малко стереотипи и оценки, очаквания и правила. Едно дете може да превърне всичко забавление – скачането в локви, гоненето на балон, стрелбата с водни пистолети. На пръв поглед все безсмислени дейности за възрастния. Защото нямат ясна полза и цел, а ползата и целта са основна движеща сила за всеки зрял човек.

boys-1149665_960_720

„Детството се измерва само със звуци, миризми и гледки, преди да настъпи мрачната епоха на разума.“ – Джон Бечман

Помислете кога за последното сте се забавлявали, без да планирате, без да очаквате, без да се съобразявате. Кога сте ходили на разходка без цел и посока, просто за да се насладите на случващото се около вас? Кога сте се смели от сърце, без да се притеснявате какво ще си кажат другите? Да тичате боси? Да лежите в тревата? Да берете полски цветя? Кога сте си позволявали да направите нещо безсмислено и детинско, само защото ви се иска?

Kогато не планирате, оставяте място за спонтанността. Спонтанността е освободена от очаквания. Липсата на очаквания до голяма степен редуцира стреса и напрежението. А нали именно това е смисълът на почивката и забавлението?

 

Детето в мен, което решава задачите на живота

ride-bike

„Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят.“ – Паулу Коелю

 Да проявиш детето в себе си невинаги е проява на инфантилност. Дори когато става въпрос за работа, семейни задължения или други отговорности на възрастния. Това означава да се насладиш на случващото се, да си креативен и спонтанен, да умееш да се радваш и да изразяваш тази радост. Да си любопитен към другите и отворен към това, което може да ти поднесе животът. Да приемеш емоционалността си и да си дадеш позволение да я проявяваш. Дори когато си потопен в сериозността на живота.

Децата са по-свързани с емоциите и потребностите си, отколкото възрастните. Когато са тъжни – плачат. Когато искат да целунат някого – целуват го. Когато са гладни – взимат и последния сладкиш от масата.

Децата умеят изцяло да се потапят в една дейност, докато възрастните обикновено правят много неща едновременно. Изследванията показват, че възрастните, които обикновено вършат по няколко неща едновременно, не се чувстват щастливи. А и дейностите не са особено ефективни.

 Децата са експериментатори и губят кураж по-трудно от възрастните. Ще стават и ще падат от колелото, докато не се научат да го карат. За тях това не е провал, а още един опит по пътя към успеха и към това, което желаят.

 Децата са любопитни и креативни. Ще направят нещо, само за да проверят какво ще се случи в резултат. И много често смайват с откритията си.

Децата са толерантни и непредубедени. Могат и да сменят ролите в играта без особен драматизъм. При играта на колички първо са шофьори, след това пешеходци или полицаи. Образите и поведенията са такива, каквито са. Не подлежат на анализ и осъждане.

Децата прощават бързо. Възрастните носят в душата си обидите и огорченията с дни, седмици, дори години, докато малките са великодушни и бързо прощават. Малко след като сте ги наказали, ще дотичат при вас, за да ви гушнат. Защото именно от това имат нужда.

Децата обичат безрезервно, не се свенят да демонстрират любовта си, както и да търсят ласки от другите. Децата раздават любов на килограм. Просто защото това е, от което имат нужда.

Има смисъл да преоткрием детето в себе си, нали? Защото детето в нас е отвореният ум и чистото сърце.

Разбира се, състоянието на дете е само едно от състоянията на зрелия човек. Добре е да търсим баланса. Но както казва Ерих Кестнер: „Човек е само онзи, който остава дете, дори когато порасне“. И така „като забравен огън, детството може да пламне в нас във всеки един момент.“ (Гастон Бачелард), „…защото детството липсва на всички ни.“ (Рори Кълкин)

 

Share Button

За миналото и бъдещето

Минал опит

Всеки от нас носи минал опит зад гърба си, или както често се казва ”багаж”. Този багаж може да бъде както положителен, така и негативен. Натрупва се и се изгражда въз основа на интеракциите ни с останалите, въз основа на преживяванията ни с другите и за другите, за нас самите. Това е опит,  който се обуславя от ситуациите, през които преминаваме – дали ще бъдем успешни или не, дали ще ни приемат или ще ни отхвърлят. Този опит е натоварен с голям емоционален заряд. Този „багаж”, този опит, има една основна характеристика – не подлежи на промяна – независимо дали искаме или не, той е такъв, какъвто е и няма как да бъде променен, но пък понякога може да промени нас самите.

minal-opit

За значението на миналия опит

В някакъв аспект миналото предопределя или поне в някаква степен оказва влияние върху настоящето, а в не малко пъти и върху бъдещето. Опитът, който имаме, ни формира като личности, като психика. Въз основа на него се формират и нагласите ни по отношение на нас самите, на света, на другите. Миналото ни е това, което допринася за изграждането на представите и вярванията ни, на собствените ни правила и допускания. Тоест на базата на преживени от нас ситуации и начина, по  който сме се почувствали в тях, ние вече имаме изграден обяснителен модел защо нещо се случва и с какви емоции го асоциираме. Тоест имаме когнитивна схема, свързана с определени ситуации, като от нея изхождаме и в други подобни такива. Уповавайки се на тази схема, изграждаме механизма си на действие с останалите, начините, по които реагираме, дори би могло да се каже и начина си на преживяване.

Въз основа на миналия опит формираме и нагласите, и очакванията ни. Дали те ще бъдат негативни или позитивни, дали ще подхождаме към себе си и другите, към различните ситуации и обстоятелства с доверие и сигурност, или ще пристъпваме предпазливо и боязливо в голяма степен зависи от това как са се развили нещата преди.

В немалка степен миналият опит е този, посредством който правим изборите в живота си, посредством който определяме ролята, в която да бъдем. И този процес е колкото съзнаван, толкова и несъзнаван.

Аз само моето минало ли съм?

И тук е тънката граница по отношение на това дали използваме миналото и преживелищния си опит като ресурс, от който да се учим и развиваме, или като оправдание за това да стоим на едно място и да повтаряме едни и същи грешки. Хората, които „живеят в миналото“ като че ли се опитват да се предпазят от неизвестността и несигурността на настоящето и бъдещето. Избирайки „сигурността“, обаче, те сякаш забравят един съществен елемент – животът не е статичен – хората, средата, обстоятелствата се променят. И повтаряйки един и същи модел при различни обстоятелства и с различни хора, макар и в сходни по съществото си ситуации, вероятността да направят поредната грешка е много по-голяма.

Разбира се едва ли това е нечия самоцел. Едва ли някой иска да се чувства като колело, което никога не спира, и от което като че ли не може да слезе и по собствено желание. Понякога това е като омагьосан кръг. В някои случаи е необходимо дълго време на човек да осъзнае този процес и да си даде сметка за „непробиваемостта“ и изключителната устойчивост и ригидност на изградения вече предварителен сценарий, който с течение на годините придобива неефективното качество „универсалност“. А универсалното, както знаете, рядко успява да отговори на изискванията и нуждите на специалното и индивидуалното. Животът обаче предлага именно това – неповторими и макар понякога много сходни, но всъщност изключителни ситуации, събития, преживявания.

Тук и Сега

Ако всеки се замисли сам за себе си колко пъти е „пропилявал“ шансовете си да му се случи нещо ново и различно само защото е подхождал с предубеждение и вече определени нагласи (най-често негативни), които ни тласкат и към определен тип поведение ( най-често не особено адекватно), ще стигне до същия извод. Разбира се, това не означава, че няма какво да изведем от миналото, че няма уроци, които да научим. Но нека не забравяме, че миналото е минало и ако не искаме да го превръщаме в бъдеще и настояще, то би било добре фокусът ни да се измести „тук и сега“, защото само тук и сега имаме възможността на градим нещата и да се променяме.

Автор: Росица Кайрякова

Share Button

За автентичността или изкуството да бъдеш себе си

„Да бъдеш себе си“ звучи лесно, но си е висш пилотаж в себепознанието и себеизразяването. „Да бъдеш себе си“ е най-важното условие за създаване на истински отношения. „Да бъдеш себе си“ е изкуство, което трябва да се овладява и развива. Изкуство, в което трябва да се вложи търпение и любов.

Често се налага да свършим много работа, преди да се отдадем блажено на автентичното си Аз. Първо трябва да извървим пътя на себепознанието и себеприемането, да видим тъмните си страни, ограниченията си, да се научим да се обичаме дълбоко, безрезервно, отдадено, с уважение и почит. Да се научим да чуваме себе си. Да забравим стремежа към съвършенство. Да си дадем позволение Да бъдем.

Много често бъркаме импулсивността с това да сме себе си. „Той се прибра и веднага седна пред телевизора да гледа мач. Аз се изнервих. Само му казах, че е безчувствен простак и блъснах вратата след себе си. Той гледаше след мен изумено и неразбиращо. А аз имах тежък ден и просто исках да ме прегърне.“

Нашите импулси не винаги съм ние. Те са автоматичния отклик на даден дразнител. Често придобит и заучен отговор, но невинаги особено ефективен. И невинаги действащ в наша полза. Невинаги удовлетворяващ потребностите ни. Импулсивността означава да се отдадем на завладялата ни в момента емоция и да реагираме, без да помислим. Без да си дадем сметка какво ни казват чувствата ни и за каква потребност ни подсказват. В горната ситуация нашето автентично Аз би казало: „Имах тежък ден и в момента просто имам нужда да ме прегърнеш.“

Без драми и истерия.

Дори ако излезем извън психологията и обърнем внимание на значението на думата „автентичен“, ще видим, че автентично е нещо, което е основано на първоизточници. Нещо неподправено и достоверно. А кое е това в нас, което е първоизточник на нашите действия? Това са потребностите ни. Нуждата, която ни задвижва и насочва поведението ни.

За да бъдем автентични, трябва да реализираме няколко предварителни условия – да познаваме себе си, да разпознаваме потребностите си, да умеем да ги удовлетворяваме и изразяваме, когато те касаят и друг. Да си искрен и прям пред себе си и пред другите е фундаментът на това да бъдеш себе си. Когато не комуникираме истинските си намерения и желания, съзнателно или несъзнателно, въвеждаме хората в заблуда. Не сме в автентична връзка с другия, а го повличаме в така наречените от Ерик Берн игри.

Играта е поредица от допълващи се, скрити транзакции (реплики), които се развиват до определен, предвидим изход (подобно на сценарии за филм). Описва се като повтарящ се набор от транзакции, често стандартни, повърхностно правдоподобни, със скрита мотивация или, казано на разговорен език, играта е поредица от ходове с уловка или „трик“ (казвам ти това, но всъщност имам предвид друго). Игрите обикновено са непродуктивни. Замислите се за ситуации или отношения, които винаги се развиват по един и същ начин. Твърде вероятно е това да са игри, които играем. А има ли игра, значи липсва автентичност.

Kогато паданат маските...

Автентичността се случва, когато свалим всички маски и забравим за игрите.

Другото понятие в особена връзка с автентичността и отношенията с другите е понятието интимност. В „Игрите, които хората играят” Ерик Берн предлага първата хуманистична дефиниция на интимността, описвайки я като „спонтанна откровеност на съзнателен човек, лишена от игри”. Интимността означава откритост и уважение, както към себе си, така и към другия.  Интимността в чисто психологичен план означава да разголиш душата и мислите си. Когато сме в интимни отношения с другия, ние сме автентични. Ние сме такива, каквито сме. Ние сме искрени и открити. Заявяваме нуждите си и споделяме чувствата си. Когато сме автентични, позволяваме и на другия да прояви същността си, а не го вкарваме в игри и заблуди.

Отношенията на приятелство и любов няма как да се случат, ако не влезем в тях автентично. Ако не си позволяваме да се смеем, когато ни е весело, да изглеждаме унили, когато ни е тъжно, да повишим тон, когато се разгневим, да отстояваме позицията си, да показваме обичта си, да се радваме шумно, да говорим разпалено за хобитата си, да си позволим да плачем пред другия…

Това означава например да признаем първо пред себе си, че харесваме някоя жена/някой мъж и искаме да ги виждаме, а след това ясно и недвусмислено да я/го поканим на среща. Всичко това с ясното съзнание, че могат да ни отхвърлят. В зависимост от отговора да изживеем чувството, което ни носи ситуацията – радост, тъга, срам или гняв. Емоцията тук и сега. След това да се потупаме по рамото за смелостта и за това, че сме си дали шанс да бъдем щастливи, и да продължим с вдигната глава каквото и да се случи. Защото сме реализирали автентичното си Аз. А от това можем само да спечелим.

 

Share Button

Най-доброто от мен

За най-доброто от мен

 Преди известно време четох една книга: „Най-доброто от мен” – художествена литература.  Няма да ви разказвам сюжетната история, ще кажа само, че според мен си заслужава да бъде прочетена.  Макар и в един малко по-различен план от този в книгата, написаното ме накара да се замисля за някои неща, за най-доброто от мен.

В стремежа си да се развиваме, да бъдем успешни, да се харесаме на останалите, да бъдем обичани и приети, често се опитваме да се представим в най-добрата си светлина, да блеснем, да бъдем силни, успешни, съвършени дори. Не напразно се е появил и изразът: „ Дадох най-доброто от себе си “. Доколко обаче това е така?

Дали това е едно или повече неща – качества, състояния, емоции, мисли, поведения, постижения? Дали самите ние знаем кое е най-доброто от нас? А дали хората около нас знаят и успяват да го открият? А ние да го изведем и да им го дадем, да го дадем на нас самите? Дали това, което според нас е най-доброто в нас, бива възприето като такова и от другите? Едни доста елементарни въпроси на пръв поглед, но в същото време свързани с теми като самооценка, взаимоотношения, успех, провал.

Най-доброто от мен

Съвършенство, перфекционизъм?

 Не мисля! Чувайки още в началото тези думи, бих могла да кажа, че не смятам, че най-доброто в някого е свързано с идеално и в голяма част от случаите имагинерно психическо и физическо състояние. Не вярвам в тях. Не мисля, че са истински. Не мисля, че извеждат най-доброто от нас или пък дават най-доброто на другите. Напротив. Идеята за съвършенство поражда прекалено високи изисквания и очаквания – към себе си, към средата, към другите.

Съвършенството е различно от стремежа към развитие. Живеем, за да се развиваме, да следваме целите и мечтите си, но не бива да забравяме, че това, което ни прави такива каквито сме, това, което ни прави хора и това, което всъщност прави пътя на развитието толкова специален, запомнящ се и поучителен, са именно редицата малки несъвършенства, които притежаваме.

Човекът е разумно същество. Но освен че мисли, той преживява и изпитва редица емоции и чувства, които реално определят в някакъв аспект и типологията на отделните хора. Емоциите и чувствата не са и не могат да бъдат съвършени. Може би защото не могат да бъдат овластени изцяло или поне тяхната поява. А не бива да забравяме, че контролът е съществена черта, предопределяща съвършенството. И както вече казах, идеята за съвършенство е свързано с много изисквания, нереалистични и натоварващи очаквания, понякога дори садистични, с невъзможността за прошка и компромис. Идеята за съвършенство е свързана с много неща, които реално на едно ниво отричат човешката същност и природа. Няма как тогава това да бъде най-доброто мен, от някого.

Успехи, постижения?

 Давам най-доброто от мен, когато говоря и споделям единствено постиженията и успехите си? Дали това е най-доброто от мен? Едва ли. Идеята за споделяне на позитивните  преживявания и опит е чудесна и вдъхновяваща, но това отново е начин, посредством който показваме само онази част от себе си, която е свързана с успешния, силния и можещ образ, а всички ние не сме само това.

Представете си как би се чувствал някой, на когото показваме само успешните си страни и черти. Съществува реалната опасност или да ни идеализира или да ни демонизира (в зависимост от типа на психичното му функциониране и житейския опит, който носи, както и от типа взаимодействие, в което сме). И в двата случая става въпрос за крайности (каквото е и съвършенството само по себе си), а крайностите рядко водят до нещо положително.

Споделеният успешен опит в дозирани количества би могъл да бъде нещо много полезно и мотивиращо, но едва ли обобщава най-доброто от нас, защото това, което ни разкрива като цялостни и завършени личности, освен успешните и силните ни черти, е и онова, което показва нашата чувствителност, ранимост, нужда от другите. Да успееш сам и да позволиш на другите да се докоснат до малкото ранимо и несигурно дете в теб, понякога е много по-ценно от всичките споделени успехи и постижения.

 Разпознаване

 Дали самите ние можем да идентифицираме най-доброто в себе си? Дали знаем кое е то и ако не, как бихме могли да разберем? Понякога това е трудно. Хората често имат нереалистична самооценка – понякога необосновано завишена и нарцистично „напомпена”, а друг път твърде занижена и необосновано потъпкана. Разбира се, това е много свързано с житейския опит и психичния свят на въпросния човек. С травматичните му преживявания, с интеракциите с останалите, било то реални или психични фигури и образи. Понякога, когато ни е трудно да си отговорим на този въпрос, може би би било полезно да се замислим кое е най-доброто, което бихме искали да получим от другите.

Нека се огледаме. Нуждите на хората не са чак толкова различни, макар и понякога заявени и изразени по различен начин. В общи граници има потребности, които са идентични за всички, макар при различните хора да се появават в различни периоди от време или ситуации.

Така че, ако се чудим кое е най-доброто от нас, което искаме да развием или дадем и споделим с останалите, можем просто да се запитаме кое е най-доброто от останалите, което искаме да получим. Пробвайте и дори сравнете отговорите си. Ще видите, че колкото и различни да са на пръв поглед, един по-щателен анализ ще покаже, че реално имат много общо.

Най-доброто от мен (2)

Share Button

Загуба

Дъжд

Капките дъжд барабанят по стъклото на прозореца. Навън е мокро и студено. Забързани хора с чадъри вървят по тротоарите и не виждат нищо около себе си. Навън е пролет, но времето с нищо не го подсказва. Мрачно и тягостно е. Сиво и потиснато е. Гледаш през прозореца, но не виждаш. Не усещаш миризмата на дъжд по нагрятия асфалт, не усещаш мириса на цъфналите дървета, не усещаш аромата на горещото кафе, в чашата, която държиш, не чуваш телевизора, който говори от другия край на стаята, забравяш, че котката се е сгушила в скута ти и нагрява така приятно, не долавяш съблазнителния аромат на прясно изпечения пай в другата стая, който направи по-рано следобед някак по инерция и машинално, като че ли няма значение, че семейството ти е в другата стая и сякаш не чуваш какво си говорят. Всичко това няма значение сега.

загуба (2)Другаде…

Няма, защото ти си другаде, далеч. В един свят, в който всичко това – дъждът навън, уютът вкъщи – те нямат значение, така както няма значение нищо, защото в теб е мрачно и тягостно, сиво и потиснато, защото твоите сълзи се стичат в душата ти, така както дъждовните капки, защото ти страдаш и болката е такава, каквато никога не е била, защото загубата е безвъзвратна и непоносима. И всичко е празно. И няма значение кой какво ти казва. Безсмислено е!

Много са…

Може би няма смисъл да ти обясняват за фазите на скръбта, за отричането, гнева, вината, депресията, приемането и това, че най-вероятно последните седмици живееш като насън и все още си в отричането.

Може би няма смисъл да ти казват, че загубите в живота са нещо неизбежно и за съжаление са неизменна част.

Може би за теб не е важно в момента, че всъщност в живота ти е имало много други загуби, за които дори не си даваш сметка.

Може би няма особен смисъл да ти се казва, че първичната травма и загуба са били още по време на първите ти глътки въздух, когато реално се случва най-голямата загуба – тази от сигурността на майчината утроба, загуба, която някои оплакват цял живот и не могат да я приемат (макар и несъзнавано).

Може би няма смисъл да ти се казва, че всъщност загуба е бил и моментът, в който инфантилните ти детски очаквания и представи са се сблъскали с изискванията на реалността и е настъпил моментът, в който разбираш, че не си център на света или поне не единственият.

Може би няма смисъл да разбираш, че първият ти неуспех е бил и първата ти загуба, свързана с представата и разбирането ти за предела на възможностите ти.

Вероятно няма особено значение, че краят на връзката ти с първата ти любов е бил също една съществена емоционална загуба.

Вероятно в този момент не си спомняш и не те вълнува, че когато за първи път не те одобриха на интервю за работа скърбеше.

Вероятно забравяш, че скръбта я имаше и когато напусна първата си работа.

Едва ли е важно за теб в момента, че всъщност съзнавано или не, животът ти, изборите, които правиш или не правиш, решенията, които вземаш или не вземаш, всъщност са продиктувани и провокирани именно от страха от загуба – дали от загубата на любовта на важна за теб фигура, дали от загуба на самата фигура – в реален или психичен план, дали от загубата на фантазия, дали от загубата на собствената си цялост.

Сигурно има още много раздели и загуби в живота ти, които сега изглеждат незначителни, за които дори не си спомняш. Вероятно има и такива, които сега напомнят за себе си и като че ли те дърпат назад.

Вероятно вината те разкъсва. Преживяването за самота е водещо.

Като че ли не можеш да си намериш място. Сякаш тялото ти не е твое. Като че ли всичко предизвиква дискомфорт и негативните преживявания са водещи. Тревожността понякога ескалира до непознати за теб предели. Сякаш околният свят се променя. Настъпват редица промени с теб и около теб.

Вече се е слувало, но си се справил…

Може би в този момент не си помняш и ти се струва невероятна идеята, че можеш да излезеш от това състояние. Сякаш болката, тъгата, гневът и ядът нямат край. Сякаш те поглъщат и заливат. Безпомощността те сграбчва и някак не те пуска. Всичко се слива и е еднакво. Празнотата. Пустота. Безвремие. Пустош.

Уви, животът е пълен с такива ситуации. Предстоят още много загуби. Лъжа и заблуда би било да мислиш, че няма да боли и няма да страдаш. Така както не би било вярно и това, че ще мине бързо. Не е вярно, че ще забравиш.

Не бива обаче да забравяш, че вече е имало подобни ситуации. Че те са преживяни. Че освен загубата е имало и това, което остава след нея – споменът за преди това, че остава това, което е занапред. Едва ли има нещо, което би могло да компенсира загубата, болката. Но има причини, заради които си заслужава да продължиш. Не ги забравяй!

Приемане…

Най-добрият начин да преминеш през това е да го преживееш. Потискането на това, което преживяваш, няма да промени същността на чувствата. Омаловажаването или замаскирането на емоциите също няма как да ги премахне. Отлагането на това да ги изведеш извън себе си понякога би могло да усложни състоянието ти и да засили преживяването за обреченост. Изплачи го, извикай го, но не оставай там.

Депресията може да бъде уютно убежище, но тя поглъща. Не е лесно да се примириш. Не е лесно да приемеш. Но не е невъзможно. Рецепта няма. При всеки е различно.

Огледай се! Виж нуждите си! Ако затъваш много – потърси помощ! Прави нещата като че ли. Не излизай от реалността – тя ще те държи и ще ти помогне да се справиш. Дай си време. Не се отказвай от другите неща в живота си. Спомняй си – спомените ще ти носят болка, но и ще ти помогнат да продължиш напред. Говори! Говори за загубата си и за болката си с всеки, който иска да те изслуша – това ще ти помогне да изкараш емоциите от себе си, ще ти помогне да свикнеш с мисълта, ще ти помогне да се примириш и приемеш.

Не забравяй, че състоянието ти е нормално! Нормално е да боли, нормално е да страдаш, нормално е да си позволиш да го приемеш.

Дъждът спря.

загубаАвтор: Росица Долапчиева- Кайрякова

Share Button