Обичах я и я мразех в еднаква степен – живот със зависима към алкохол майка
Минаха две и половина години, откакто загубих майка си заради алкохола. Бях на 21 г., а тя – на 49. Това беше горчив, но неизбежен край на битката с наркотик, който постепенно засилваше безмилостната си хватка върху нея през годините. Макар и да ме е срам да го призная, нейната смърт ми донесе моментно облекчение.
Внезапно бях освободена от всепоглъщащата тревога; не чаках да ми се обадят с още лоши новини. Не се боях да говоря на майка, която обичах и мразех в еднаква степен, чието диво и непостоянно състояние ме оставяше несигурна как да се отнасям към нея, какво да ѝ кажа. Все пак мъчителният период на депресия бързо последва и аз отново открих, че правя това, в което животът на дете на алкохолик ме беше направил експерт: да крия истинските си чувства и да се преструвам на смела.
Семейството ми години наред беше скърбило за жената и живота, които познавахме, преди тя да се превърне в марионетка на наркотика. Оглушителна тишина обитаваше нашата къща, когато мама беше пияна. Никой не говореше, когато тя залиташе наоколо; когато седеше на масата за вечеря, едва успявайки да сложи храна в устата си; когато се опитваше да те въвлече в безплоден, неразбираем разговор. Вместо това ние се надявахме да направляваме деликатната ситуация, докато тя заспи или докато пияното чудовище, което я обитаваше, я напусне.
Хаосът често царуваше. Горчиви думи се хвърляха напред и назад, докато и двете страни бяха толкова пропити със съжаление и вина, че тишината можеше отново да властва, задушавайки ни всички.
Когато майка ми почина, аз твърдо реших да говоря открито за нейния алкохолизъм, защото не можех да понеса да бъда съучастник в мълчанието, обгръщащо проблема. Между 2004 и 2014 г. броят на смъртните случаи в Англия, свързани с алкохол, е нараснал с цели 13%. Моята загуба е безвъзвратна, но други могат да бъдат предотвратени, а да се започне разговор за алкохолизма е първата стъпка в промяната на отношението на нацията към тази пандемия.
Въпреки че положението на алкохолиците е ужасно – демонизацията от обществото (включително от медицинските професионалисти), съкращенията в услугите за психично здраве, лесната достъпност на наркотика… и списъкът продължава – тежката борба на техните деца често остава игнорирана.
Според доклад на Националната асоциация за деца на алкохолици (Nacoa) децата на алкохолици е шест пъти по-вероятно да станат свидетели на домашно насилие, пет пъти по-вероятно да развият хранително разстройство, три пъти по-вероятно да мислят за самоубийство, два пъти по-вероятно да извършат престъпления и два пъти по-вероятно да имат трудности в училище. Може би най-плашеща е непобедимата вечност на тази опустошителна чума – самите деца на алкохолици е три пъти по-вероятно да развият проблеми с наркотици или алкохол.
През декември 2016 г. Английската агенция за общество здраве (Public Health England) прави предположение, че финансовата тежест би могла да достигне до 52 милиарда британски лири на година. Това включва разходите на Националната здравна служба (NHS) за справяне със заболяванията, свързани с алкохол; престъпността, свързана с алкохол и загубата на производителност, причинена от проблемно пиене.
Но тази сума не включва парите, необходими за борба с множеството проблеми, които поразяват семействата на алкохолиците. Такава сума не съществува, защото тези семейства остават скрити; стигмата около алкохолизма е толкова голяма, че засегнатите таят вина, неудобство и срам.
Точно както няма един-единствен профил на алкохолика, така няма единствен профил на техните деца. Моята майка беше успешен професионалист в NHS, работейки като напреднал практикуващ лекар до 45-та си година – четири години преди смъртта ѝ. Тя имаше заразителен характер, който осветяваше стаята – жизнена, щедра в любовта и много състрадателна.
Когато тя почина, аз учех втора година в университета. Оттогава завърших и сега се обучавам, за да стана учител, до голяма степен вдъхновена от здравата основа на стабилност и нормалност, която училището ми осигури, докато бях дете. Аз съм човек, който постига повече от изискваното.
Но миналото ми крие отчаяна истина: историите на издръжливост, които много от нас, децата на алкохолици, несъзнателно споделяме, не трябва да бъдат приемани като „вдъхновяващи“, защото след това ние продължаваме да прикриваме една много по-мрачна реалност и, което е решаващо, не успяваме да открием основния проблем.
Има надежда за промяна. След искреното признание на депутата Джонатан Ашуърт пред парламента (на Великобритания) за неговия опит като дете на алкохолик и заради спешната нужда да се справим с по-всеобхватните вреди, причинени от наркотика, през февруари ще има нова стратегия за подкрепа на деца на алкохолици.
Освен това е изготвен първият манифест за деца на алкохолици, който съдържа план от десет точки, за да се помогне на едно от пет деца, засегнати от алкохола.
Понастоящем във Великобритания няма нито една местна институция, която да има стратегия, насочена към децата на алкохолици. Нито системата за социални грижи, нито обществената здравна система са създали ефективни стратегии, с които да ги подкрепят. Този манифест, написан от създатели на политики, медицински експерти, благотворителни фондации и деца на алкохолици, изисква от правителството да назначи министър, отговорен за координирането на политиката. Местните власти искат подходящо финансиране, за да предоставят решаваща физическа и емоционална подкрепа на децата в нужда.
Можем да се надяваме окончателно да излезем от кръга на зависимостта, който задушава нацията, единствено като протегнем ръка на децата на алкохолиците. Ако не направим това, запазвайки мълчание по въпроса, ще им изменим и ще обречем хиляди деца на злочеста участ, докато в същото време подпомагаме главния проблем, който ние, като нация, претендираме, че е толкова отвратителен.
Ани Бекет
