Когато семейството е без подкрепа

Първите хора, които се опитват да помогнат на един зависим човек, най-често са членовете на неговото семейство. Те са хората, които изнасят огромна тежест на гърба си и страдат не по-малко от самия зависим. Заради огромната стигма и неразбирането, с които се сблъскват постоянно, те много често остават без така необходимата им подкрепа. Представяме ви историята на Ейми-Бет.

Моята по-голяма сестра: историята на Ейми-Бет

Сестра ми беше 21-годишна дипломирана студентка, когато за първи път се разболя. Седем години по-късно, когато беше на 28, Карис почина заради непроправимите щети, които алкохолът бе нанесъл на тялото ѝ.

Израснахме в шумно и любящо семейство, заедно с по-големия и по-малкия ни брат. Учихме в местната Католическа гимназия и имахме много щастливо детство. Докато растеше, Карис беше болезнено срамежлива и въпреки че беше по-голяма от мен – макар и само с 13 месеца – винаги аз бях общителната и възприех ролята на по-голямата сестра.

Скоро след като през 2009 г. завърши счетоводство, дългосрочната връзка на Кари приключи и животът ѝ започна да се разпада. Семейството ни започна да забелязва тревожни промени в нейното поведение. Прибрах се от университета вкъщи за лятната ваканция и бях шокирана да видя промяната в сестра ми. В рамките на няколко седмици стана очевидно, че Карис пие всеки ден. След много убеждаване тя се съгласи да отиде при личния ни лекар, но щом се оказа там, тя отрече да има проблем с алкохола и просто обясни, че била разстроена заради раздялата с приятеля си. Лекарят успокои майка ми, че това най-вероятно е „фаза“ и Карис просто бе изпратена да си ходи с брошури и съвети.

Седем години се борихме като семейство да намерим за Карис помощта, от която се нуждаеше, за да победи зависимостта си. Много хора, включително медицински професионалисти, трудно приемаха, че Карис е алкохолик и често предполагаха, че ние преувеличаваме тежестта на нейната зависимост. Карис не „изглеждаше“ като алкохолик. Тя беше руса и синеока жена в началото на двайсетте. Имаше висше образование, дом и любящо и подкрепящо семейство – тя не отговаряше на представата.

След като почти три години неуморно се занимавахме с болестта на Карис сами, на нея ѝ предложиха първата програма за детоксификация. Но на този стадий зависимостта на Карис беше твърде силна и тя не беше склонна да се лекува. По време на седемгодишната битка Карис постъпи в няколко резидентни програми за детокс и в три резидентни рехабилитационни клиники. Посещението в болници се превърна в нещо рутинно за семейството ни.

Да се занимаваш с любим човек, който страда от зависимост, те поглъща изцяло. Аз постоянно чаках да звънне телефонът, за да ми кажат, че Карис е паднала или изчезнала, или е приета в болница – всичко това, докато се опитвах да водя нормален живот.

подкрепа

Това, което направи нещата още по-трудни, беше стигмата, която обгражда хората, зависими към алкохол, и която следваше Карис и семейството ни по време на болестта ѝ. Въпреки че сестра ми беше отчайващо болна, нямах чувството, че мога да споделя за болестта ѝ с хората около мен. Бързо научих, че ако говоря за това, хората нямаха търпение да съдят, което само правеше положението ни още по-трудно. Дори близките приятели не успяваха да разберат тежестта на ситуацията и аз се чувствах много самотна. Иска ми се да бяхме могли да потърсим подкрепа с увереността, че няма да бъдем съдени. Това щеше да направи най-трудните времена в живота ни малко по-лесни.

Приех, че много хора гледат на алкохолната зависимост като болест, която зависимият сам си е причинил. Това е напълно погрешно и в крайна сметка причината за една болест е без значение, когато вземем предвид въздействието ѝ върху членовете на семейството. Ние все още бяхме членове на семейството на човек в последен стадий на заболяването си. Все още трябваше да гледаме как нашата дъщеря, сестра и обичан човек се влошава пред очите ни. Единствената разлика за нас беше, че преминавахме през този процес без никакви съчувствие или подкрепа.

Източник

Please follow and like us:
error0

Коментари

коментара

Вашият коментар