Станфордският затворнически експеримент

Един от най-известните психологически експерименти е проведен в (и чрез създаването на) Станфордския затвор. Целта зад него е да се провери в каква степен хората се подчиняват на ролите на пазачи и затворници в симулация на истински затвор.

През 1973 година Филип Зимбардо провежда експеримента, за да намери отговор на въпроса дали насилието от страна на надзирателите в затворите се дължи на черти на тяхната личност или се дължи по-скоро на средата.

За да провери тези две възможности, Зимбардо превръща мазето на Станфордския университет в „затвор“ и набира доброволци, които да участват. Те били случайно разпределени в ролите на затворници или пазачи. Пазачите работели на смени, а затворниците били настанени по трима в стая. Направен бил и изолатор за затворниците, които нарушавали правилата.

Всеки от затворниците бил арестуван в дома си без предупреждение и бил завеждан в полицейско управление. След като им били взети отпечатъци, направени снимки и досие, били завеждани в „Станфордския затвор“. След пристигане в затвора им били отнети вещите и получили затворнически дрехи и номер, с който се обръщали към тях.

Пазачите били облечени с еднакви униформи и носели свирки на врата си, както и слънчеви очила, за да нямат зрителен контакт със затворниците. Те били инструктирани да правят всичко, което смятали за нужно, за да запазят реда в затвора и уважението на затворниците. Имали забрана да използват насилие.

Ролята на Зимбардо била да наблюдава поведението на двете групи участници и да е директор на затвора.

Налагане на авторитет

В рамките на часове след започването на експеримента някои от пазачите започнали да тормозят затворниците – будели ги през нощта и ги броели по номера. От своя страна затворниците също започнали бързо да влизат в ролята си – давали информация на пазачите за други затворници, да приемат правилата много сериозно и някои взимали страната на пазачите срещу други затворници, които не ги спазвали.

Наказания

Пазачите обиждали затворниците, давали им безсмислени задачи и ги наказвали да правят лицеви опори. Един от пазачите дори стъпвал на гърбовете на затворниците, докато изпълнявали наказанието или карал други затворници да сядат на гърбовете им.

Борба за независимост

Едва на сутринта на втория ден пазачите били изненадани от избухване на бунт. Затворниците премахнали номерата си и се барикадирали в килиите като опрели леглата си на вратата. Пазачите си отмъстили като използвали пожарогасител, за да накарат затворниците да се отдалечат от вратите. След това влезли в килиите и взели дрехите и леглата на затворниците. Водачите на бунта били отведени в изолатора и след това пазачите започнали да заплашват и тормозят затворниците.

Специални привилегии

Една от килиите била определена за привилегированите затворници, които участвали най-малко в бунта. Те получили обратно дрехите и леглата си и им било позволено да измият косите и зъбите си. Също така те получили специална храна в присъствието на другите затворници, на които не било разрешено да ядат. Целта била да се наруши солидарността между затворниците.

Последици от бунта

През следващите няколко дни пазачите ставали все по-агресивни и асертивни, а затворниците се подчинявали все повече. Затворниците били все по-зависими от пазачите и се опитвали да намерят начин да им угодят, като например им давали информация за други затворници.

Прекратяване на експеримента

Зимбардо имал намерения експериментът да продължи две седмици, но се наложило да бъде прекратен на шестия ден. Преди това някои от затворниците имали остри емоционални реакции – имали дезорганизирано мислене, изпадали в неудържим гняв или плач. Кристина Маслаш, психолог с докторска степен от Станфорд, интервюирала участниците и когато разбрала за насилието, изказала своето възражение.

Резултатите от експеримента показват, че хората се подчиняват на социалните роли, които се очаква да изпълняват, особено ако те са силно стериотипизирани. Освен това, затворническата среда изглежда провокира насилие от страна на пазачите, тъй като никой от тях не е демострирал садистични тенденции преди експеримента.

Според Зимбардо два процеса могат да обяснят подчинението на затворниците. Деиндивидуализацията може да обясни поведението на участниците и особено на пазачите. Това е състояние, в което човек е толкова потопен в нормите на групата, че губи усещането си за идентичност и лична отговорност. Пазачите може да са били толкова садистични, защото са имали усещането, че това, което правят, зависи от тях самите – а е било групова норма. От друга страна, заучената безпомощност би могла да обясни подчинението на затворниците. Те научили, че каквото и да правят има малък ефект върху случващото се с тях. Във фалшивия затвор непредвидимите решения на пазачите довело до това затворниците да се откажат да реагират.

Станфордският затворнически експеримент е известен не само като едно от най-впечатляващите изследвания, но и като едно от най-неетичните. Негова силна страна е, че променя управлението на затворите в САЩ. Една от промените е, че непълнолетните, обвинени във федерални престъпления, вече не се държат заедно със затворници в зряла възраст поради риска от насилия спрямо тях. Друг положителен резултат от изследването е, че след провеждането му официално се въвеждат етични насоки от Американската психологична асоциация. Сега изследванията трябва да бъдат одобрени от етичен комитет преди да бъдат проведени.

Източник: https://www.simplypsychology.org/zimbardo.html 

Share Button

Коментари

коментара

Вашият коментар