Наркотиците и държавата: има ли държавна политика?

През далечната 1991 г. България се сблъска с проблема на рязко увеличаващия се брой зависими към наркотици. Тогава започна епохата на хероина – нещо ново и страховито за неподготвените български деца и техните родители. Неподготвена се оказа и държавата, която нямаше какво да предложи на първите пострадали. Чак през 1994 г. бе създаден Националният център по наркомании (НЦН), който трябваше да се заеме с решаването на проблема.

НЦН несъмнено се разви и доби експертно знание през годините, осъществи добри връзки с неправителствените организации, които се заеха да лекуват зависимите, и прави усилия да помага. Това, което почти не помръдна, е държавата във високите си нива. А междувременно производството на и търговията с наркотици не губят време. Хероинът вече не е „модерен“, вместо това имаме много марихуана, амфетамини и метамфетамини, както и десетки нови наркотици, които се появяват на „пазара“ всяка година.

Но държавата все така почти не помръдва.

Изчакахме си чакането

Ако липсата на опит и вечната (вече) икономическа криза преди години са били причина държавата да не помага на зависимите, то от доста време това не е актуално. Сега търсим новите причини, но не можем да ги открием. Правителството не дава обяснения за действията и бездействията си, нито пък излиза с официално заявление, че, например, не иска да помага и няма такова намерение. Оттам нататък ние тихо се отчайваме.

Имаше моментна надежда, когато България стана член на Европейския съюз. Вече сме в Европа, ще бъдем като тях, нали? Само че те имат изградени и работещи мрежи за лечение на зависими, министерствата и общините им дават сгради и пари, зависимите имат къде да се лекуват и безплатно, има кой да им подаде ръка. Хората са открили, че лечението излиза по-евтино отколкото пращането в затвор или оставянето без лечение.

Тази надежда също умря. Европа каза: „Щом вече сте в ЕС, повече няма да финансираме вашите проекти за рехабилитационни програми и други услуги за зависими. Държавата трябва сама да си поеме този ангажимент, както сме го поели ние.“ Държавата обаче не пое ангажимента.

Ние пътувахме по стажове при европейските колеги, гледахме какво ниво са достигнали и какво имат и страдахме безмълвно. Безплатно лечение в терапевтична общност? Защитено жилище за бездомните зависими? Безплатен метадон за всички нуждаещи се? Програми за малолетни и непълнолетни? Министерство на социалната политика, което плаща за квартира и осигурява работа? Хубави болнични условия? Лечение вместо затвор? Какви са тия чудеса, ние знаем, че у нас никога няма да станат. Ходим да се учим от колегите как да предлагаме качествени услуги и се връщаме у дома, за да го правим, ама без пари. Не че и това знание не е полезно, просто не можем да работим така вечно.

Ако специалистите се отчайват, то какво правят зависимите и техните близки?

Пострадалите търсят помощ. Съвсем естествено е – когато не можеш да си помогнеш сам, търсиш помощ. Стотици хора се обаждат всяка година на Информационната линия за наркотиците и алкохола. Всичките са уплашени, а някои вече са и напълно отчаяни. Въпросите, които задават, са най-често:

„Лечението в тези терапевтични общности заплаща ли се?“
„Има ли изобщо такива безплатни общности?“
„Защо в нашия град или в близост няма програми като тази (която и да е рехабилитационна програма)? Тук проблемът с наркотиците е много голям.“
„А защо почти всички услуги за зависими са концентрирани в София? Нямаме пари да отидем до там.“
„Защо отказват да приемат моя близък в поредната болница за детоксификация?“
„Моят син отключи психоза заради употреба на амфетамини, но от Центъра за психично здраве го върнаха. Казаха, че не се занимават с употребяващи. Защо?“
„Защо условията в психиатричните болници са толкова лоши?“
„Защо лечението на зависимости не се поема от Здравната каса? Аз съм здравно осигурен.“
„Защо няма места за лечение на непълнолетни зависими? Моят син е на 14, къде да го заведа?“
„Знаете ли, че в училището на нашето дете много голяма част от учениците взимат наркотици? Защо всички си затварят очите? Това са нашите деца.“
„От две години подаваме със съседите ми жалби до полицията, че пред къщите ни продават наркотици. Заплашваха, че ще ме подпалят, докато спя. Защо полицията не иска да арестува дилърите?“
„В нашия град има огромен проблем с наркотиците, те са навсякъде. Младите хора масово употребяват. Срещахме се и с кмета, но той не прояви интерес. Никой нищо не прави, защо?“
„На кого да се оплача, след като не мога в полицията? Оказа се, че дилърът, от който си купува синът ми, е полицай. Той върти търговията в квартала, но ние сме безсилни.“
„Моят син от много години е зависим. Бие ме, взима ми парите, изнесе всичко от вкъщи. Толкова пъти виках полиция, но те все го пускаха. Сега вече дори престанаха да идват. Страх ме, какво да правя?“
„Моят син има тежко психично заболяване и заедно с това е зависим. Но в психиатричната болница, където редовно го приемат, отказват да го лекуват и от зависимостта. Защо? В програмите, където лекуват зависими, пък не го приемат заради психичното заболяване. А и в тях се плаща. Къде да го изпратя?“

държавата
Ние знаем отговора на въпроса „Защо?“, но той с нищо няма да помогне на хората

Можем да им обясним, разбира се, че държавата просто няма политика за борба със зависимостите и за всичко, свързано с тях. Като няма политика, няма и национални програми. Като няма национални програми, няма и как да се отпуснат пари. Държавата едва от няколко години финансира няколко рехабилитационни програми, но така, по съвсем мъничко. Да речем, че 30-40 души годишно успяват да направят лечението си възможно с тази помощ. Останалите, които са стотици хиляди (броим проблемите с алкохола и хазарта също), разчитат на себе си, семействата си или умират.

Това не е отговорът, който българското общество иска да чуе

Отговорът, който обществото трябва да чуе, е че правителството разбира колко сериозен е проблемът и се ангажира с неговото решаване. Че ще има политика, че държавата ще бъде на мястото си, както за да се бори с престъпността, така и за да помага на всички нуждаещи се. Че тази държава ще се грижи за своя народ и няма да изключва от тези грижи цели групи хора, просто защото не са мили и сладки, и никой не ги обича. Държавата няма право да дискриминира.

А пък ние ще си бъдем на мястото и ще продължаваме да си вършим работата. Не отказваме помощ на никого. Ако държавата реши да се включи, то с радост ще приемем.

Share Button