Защо децата се нуждаят от правила и последствия?

Вероятно няма да се изненадате, че като човек, който работи в гимназия, често се сблъсквам с  деца, които тестват граници, нарушават правила и правят лоши избори. Също така не е рядкост да се срещна с родители, които са изгубили контрол над ситуацията и не знаят какво да правят.

Отглеждането на подрастващ е една от най-предизвикателните задачи за един родител. Внезапно се оказва, че детето, което познавате като сладко и любящо, изведнъж се превръща в раздразнителен и непокорен тийнейджър. Вероятно ще започнете да се чудите какво се е случило с него. А може и да установите, че родителските стратегии за отглеждане, които до този момент сте прилагали, вече не действат.

Докато нещата все още не са излезли от контрол, за един родител е възможно да се справи със социалните, емоционалните и поведенческите промени, които се случват по време на юношеството.

Много родители не търсят помощ, докато не се окаже, че вече изобщо не се справят със ситуацията. Когато се срещам с родители за първи път, често виждам едни отчаяни хора, които са опитали всичко от торбата си с трикове, за да подобрят нещата. Всъщност това, което се е случило, е, че семейството вече здраво е заседнало в негативните си модели на взаимодействие.

През първите сесии с родителите изследваме обичайните стратегии, които използват, когато възникне проблем. Те често споделят, че се карат/крещят, поучават и наставляват, заплашват с последствия или се опитват да изискат разумни обяснения за поведението им от децата си. След това ги питам кои стратегии действат и кои не. Не е изненадващо, че повишаването на тон често води до ескалация на конфликта, поучаването не води до желания резултат, а това да искаш рационално обяснение от нерационалния тийнейджърски ум също се оказва невъзможно.

Въпреки отчаянието им, че нещата не се променят, родителите признават, че често не изпълняват заплахите си, че ще наложат наказание или някакво последствие. Когато ги питам защо, те често казват: „Ами защото ще ми се ядоса.“

Защо всъщност е цялото това избягване на тийнейджърския гняв?  Мисля, че подбудите са основно две – егоистична и самопожертвователна. На първо място кой родител иска да си има работа с нацупен, кисел, гневен тийнейджър? Не познавам такъв родител, в това число и аз не съм такава. Съвсем разбираемо е, че родителите искат да бъдат обичани от своите деца. Ние се жертваме толкова много и правим толкова много, за да обичаме и да се грижим за децата си. И всъщност се надяваме да получим същото в замяна.

Програмирани сме така, че да искаме да направим децата си щастливи. Това желание често се превръща в избягване на всяко нещо, което може да ги разстрои, включително това да им наложим последствия за негативните им поведения и действия.

Правилата и последствията са много важни за всяко дете. Без значение как реагират те, децата имат нужда от тях, за да могат едновременно да ги тестват и да се чувстват защитени от тях. Създаването на структура и това, че могат да предвидят какво ще последва като отговор на действията им, им помага да се научат да се саморегулират. Също така им помага и да започнат да се учат от грешките си.

Да отглеждаш деца е като да ги пуснеш да карат колело със спомагателни гуми. Понякога допълнителните гуми са подкрепа и зачитане, понякога те идват като правила и последствия. Въпреки това, те подпомагат и водят вашето дете по един здравословен и успешен път. Да не поставяте правила и последствия е като да премахнете спомагателните гуми преди вашият тийнейджър да е развил умения за успешно функциониране в света.

Позволявайки на децата си да изразяват гняв в защитена среда, всъщност им помагате да развият емоционалната си интелигентност. Ако постоянно ги предпазвате от фрустрация, гняв, тъга, те може да не се научат да регулират емоциите си или да ги изразяват по един социално приемлив начин. Важно е да помните, че родителстването не е свързано с това да бъдеш харесван. Отказвайки се от поставянето на правила и налагането на последствия, всъщност пречите на детето си да влезе и да се адаптира в един свят, в който има правила и последствия.

Какво можете да направите?

– Установете реалистични правила и последствия: Това помага по много начини. На първо място е лесно да прилагаш и отстояваш правила, които вярваш, че са логични и смислени.  Второ, ако установите реалистични правила, децата ви по-лесно биха могли да ги понесат. Реалистичните последствия от нарушаването на правилата също са важни. Не заплашвайте с неща, които няма да успеете да отстоите. Децата забелязват, когато родителите са непоследователни в думите и действията си, и се възползват от това.

– Не се чувствайте виновни и не го приемайте твърде лично: Отново – много родители избягват да налагат последствия, защото се страхуват, че ще разстроят децата си. Помнете – докато правилата и последствията са справедливи и адекватни, помагате на децата си да вземат по-добри решения и да регулират емоциите си. Бъдете подготвени за обвинения от тях. Да им отнемете телефона или да ги накажете да не излизат може да е разстройващо за тях, затова очаквайте те да опитат всичко, за да ви накарат да размислите. Знайте, че техните обвинения, гневни избухвания и лошо поведение не са нищо повече от опити да ви накарат да се откажете от наказателните мерки. Когато обаче се научат да очакват от вас постоянство, манипулациите и мрънкането ще спрат. Ще разберат, че когато сте поставили правило и имате последствие за нарушаването му, то това е нещо сериозно.

Моделирайте здравословна регулация на емоциите: Помогнете на децата си да усвоят начини за здравословно справяне с емоциите. Дайте им пространство и позволение да се чувстват гневни и разочаровани, когато се сблъскат с последиците от поведение им. Тези неприятни емоции ще им дадат възможност да започнат да правят по-добри избори. Можете да валидирате емоциите и преживяванията им и да им дадете опции за справяне с тях, без да се отказвате от думата и решенията си.

Започнете това отрано: Важно е да започнете отрано да помагате на децата си да учат за правилата и последиците. Често срещам родители, които не са правили това, когато децата им са били малки, тъй като не са имали особени проблеми с тях. По тази причина те често са снизходителни, когато децата им започнат да вземат лоши решения. Докато се усетят, децата вече са подрастващи и тогава нещата стават трудни. Тъй като до този момент те не са имали наказания за действията си, сега им е още по-трудно да разберат защо това е необходимо и важно. В този случай отпорът е дори още по-голям.

В резюме помнете, че правилата и последствията са ваши приятели. Уверете се, че те са разумни и справедливи и не позволявайте манипулациите и емоционалните изблици на вашите деца да ви разубедят.

Източник: https://www.goodtherapy.org/blog/but-theyll-be-mad-at-me-why-kids-need-rules-and-consequences-0523185

Привързаност: как се свързваме с другите?

Теорията за привързаността е дело на Джон Боулби и Мери Ейнсуърт. Те слагат акцент върху качеството на връзката между майката и детето като важен фактор за развитието на детето, вярванията му за себе си, другите и света.

Връзката между майката или основния грижещ се и детето е двупосочна – от страна на бебето има поведение на привързаност, което цели да привлече вниманието на околните и да ги задържи до себе си. Примери за такива поведения са сученето, хващането, плачът, усмивките. Те са вродени и чрез тях бебето задържа присъствието на другите. Другият компонент на връзката са реакциите на майката – тя улавя сигналите на бебето и им откликва, грижи се.

Разбира се връзката между майката и детето се развива във времето. Отначало реакциите на бебето са еднакви към всички хора като постепенно от около шестия месец привързаността към един определен човек се засилва заедно с тревогата при липсата му. Обикновено този предпочитан човек е майката, или основният грижещ се. Ако грижещият се умее да разпознава сигналите на детето и да им откликва по достатъчно добър начин, той или тя може да служи като „сигурна база“. С този термин се означава това, че грижещият се осигурява достъп до средата и намалява тревожността на детето в неговото изследване на заобикалящия го свят.

Стилове на привързаност

Мери Ейнсуърт създава специфична техника за изследване на привързаността при малки деца – от една до две години. Тя се казва „странна ситуация“ и позволява да се анализира връзката между майката и детето чрез наблюдение.

Ситуацията действително е странна – майката и детето са в непозната обстановка заедно, след това непознат човек се присъединява към тях, майката излиза, след малко се връща, а непознатият излиза. След малко майката излиза и детето остава само, след това влиза непознатият, а след още малко майката се връща, а непознатият излиза. Тази объркваща последователност се състои от 8 етапа по три минути, в които изследователите могат да наблюдават няколко поведения на детето към майката: близостта и търсенето на контакт, поддържането на контакта, избягването на контакт и близост, съпротивление към контакта и успокоенията на майката. Освен това се наблюдават и вече споменатото изследване на средата, търсенето на майката и емоционалните реакции на детето по време на различните етапи. Ето как се провежда техниката:

 

През 1970 година с помощта на странната ситуация Ейнсуърт идентифицира 3 стила на привързаност.

Сигурна привързаност

Когато майката напусне стаята децата с този стил се разстройват, избягват непознатия човек, когато са сами с него, но се държат приятелски, когато и майката присъства. Посрещат майка си с радост, когато тя се върне и я използват като сигурна база, за да изследват средата.

Този вид привързаност се формира, ако майката е сензитивна, бързо реагира на детските сигнали и отговаря по подходящ начин на нуждите им. Тези деца се чувстват уверени, че майката ще посрещне техните нужди и я търсят, когато се разстроят. Майката лесно може да ги успокои. Според Боулби хората със сигурен стил на привързаност развиват модел на фигурите на привързаност като достъпни, отговарящи и помагащи.

Избягваща привързаност

Не показват признаци на дистрес, когато майката излезе, нямат различно отношение към непознатия. Тези деца показват слаб интерес, когато майката се върне и могат да бъдат успокоени еднакво добре от майката и непознатия. Децата не използват майката като сигурна база и изследват околния свят веднага без нейната защита. Тези деца изглеждат много независими и могат да стоят сами, което често се посреща с одобрение.

За този стил на привързаност е характерно, че децата не търсят утеха от грижещия се, когато са разстроени. Според Ейнсуърт е вероятно да се формира, когато майката не е чувствителна и отхвърля или игнорира нуждите на детето.

Амбивалентна привързаност

Децата с този стил на привързаност реагират със силен дистрес, когато майката напусне стаята, избягват непознатия и се страхуват от него. При завръщането на майката се доближават до нея, но се противопоставят на контакта, опитват се да я отблъснат. Тези деца плачат повече и изследват средата по-малко от другите два стила.

За този стил е характерно амбивалентно поведение към майката – често има прилепчиво и зависимо поведение, но и отхвърляне на майката при взаимодействие с нея. Детето не формира усещане за сигурност и следователно му е трудно да се отдалечи от майката, за да изследва средата. Също така, когато се разстрои, е много трудно да бъде утешено и не се успокоява от взаимодействието с майката.Този вид привързаност се формира, когато майката е непоследователна и непредвидима и детето не е сигурно, че тя ще е до него при нужда.

Качеството на връзката с основния грижещ се и стиловете на привързаност в ранното детство имат отражение върху формирането и развитието на личността. Повече за това очаквайте във втората част на статията.

Използвани източници: https://www.simplypsychology.org/mary-ainsworth.html

Защо купих на дъщеря си хероин – част трета

Когато детето е зависимо, целият товар остава върху неговите родители, а семейството сякаш остава без изход. Но възстановяването е възможно, стига всички да намерят силите и търпението да изминат целия път до него. Продължаваме с разказа на една майка от Великобритания, която се опитва да помогне на дъщеря си.

Втора част тук

Аз не ѝ купих хероина лично.

Просто я закарах с колата си до мястото и тя отиде, инжектира се и се върна, но някак си чувствах, че сме направили стъпка в различна посока – сякаш аз бях различен човек. Бях направила нещо, което никога в живота си не бях правила, и което никога не бях мислила, че ще направя.

Но съпругът ми се почувства напълно предаден.

Той беше много разстроен. Чувстваше, че аз съм го предала като съм отишла да купя наркотици на улицата, защото едно от нещата, за което се бяхме съгласили преди години, точно в началото, когато дъщеря ни призна за проблема си с наркотиците, беше, че ще я подкрепим с всичко, с което можем, но никога няма да ѝ купуваме наркотици. Че никога няма да ѝ даваме пари или подаръци, знаейки, че тя ще ги продаде, за да си купи наркотици.

Когато се прибрах вкъщи и казах на съпруга си какво съм направила, той обезумя и беше така дни наред. Тогава не знаех, но той беше изпратил имейл на ВВС: „Съдът определи дъщеря ни да започне рехабилитационна програма и да спазва вечерен час от 7 часа вечерта до 7 часа сутринта с електронна гривна, стига да се върне обратно в семейния ни дом. Все още не можем да получим предписан метадон. Съпругата ми заведе дъщеря ни, за да се опита да си купи малко от улицата (в момента е полунощ).“

Обещах му, че повече никога няма да правя това.

И той беше много ясен, когато каза, че ако го направя, може да се наложи да се оправям с това сама, защото той не може да търпи предателството – да правя нещо против желанието му.

Той има доста черно-бяло отношение към живота, както според мен е при повечето мъже. А ако има нещо, което съм научила от тази ситуация през последните осем години, е, че няма черно и бяло. Между тях има огромно сиво пространство. Оттогава сме водили дълги разговори за това. Сега не бих направила това. Мисля, че бих отишла в спешното отделение и бих настоявала да дадат на дъщеря ми някакво силно успокоително.

Сега тя е в метадонова програма, което означава, че има определена доза метадон, която тя получава всяка сутрин от фармацевта, изпива я пред него и след това се прибира вкъщи.

Не изпитва никакви абстинентни симптоми и не се „надрусва“. Метадонът не я кара да се чувства добре, просто спира абстиненцията и тя може да функционира през деня. Помага в чистенето на къщата и правенето на чая. Тя постепенно ще приема все по-малко метадон всеки ден, като целта е да го спре напълно до шест месеца.

Преди да отидем в съда, тя ми каза: „Не мога повече. Това е ужасно.“ Беше направила няколко опита за самоубийство, един от които много сериозен, който ѝ причини увреждане на черния дроб. Но човек трябва да покаже голямо желание, за да влезе в метадонова програма. Не отиваш просто на вратата, казвайки: „Не мога повече да съм зависим към хероина, искам да започна метадон.“ Трябва да ходиш на срещи поне две седмици и да се опитваш сам да спреш хероина, преди изобщо да те приемат в метадоновата програма. Това е истински Параграф 22, защото дъщеря ми искаше да спре хероина. Мразеше живота си. Очевидно беше много депресирана, защото се опитваше да отнеме собствения си живот. Беше станала много слаба и беше откраднала от сестра си, която беше или е нейната най-добра приятелка. Нямаше нищо положително в живота ѝ.

Съдът принуди местния център за лечение на зависимости да започне метадоновата програма. Тогава те трябваше да приемат дъщеря ми по-бързо.

дъщеря

Караме ден по ден.

Отне ни пет години да стигнем до този етап, така че нещата няма да се преобърнат и променят за пет минути. Дъщеря ни сега си има собствено пространство, което е част от нашата къща, но ние го направихме с отделен вход и трябва да чукаме, за да влезем в нейната част от къщата. Така че това е нейният собствен дом в момента. Взе обратно и кучето си. Така че човек прави малки стъпки като тези, помнейки, че е обичан, помнейки, че има хора вкъщи, които още чакат и искат той да се възстанови.

Знам, че се хваля, но тя изглежда красива и много интелигентна. Мисля си, че можеше да бъде каквато поиска. Толкова много обича животните, че говореше за това, че иска да стане ветеринар и преди години ние мечтаехме за това. А това е толкова далеч от реалността на живота ѝ като възрастен сега. В момента мечтата ми е много различна. Тя е просто „Искам да бъде свободна от наркотиците и да е щастлива“.

Чувствам се на 50% отговорна, защото според мен всички майки се чувстват така.

В някои дни мисля, че съм направила всичко по правилните причини, дори тя да не го вижда по този начин, и съм горда, че още съм тук – здравомислеща и стъпила на краката си. Но в други дни се събуждам сутрин и мисля, че всичко е по моя вина. Може би ако не я бях изхвърлила от вкъщи в онези първи месеци, когато тя отказваше да спре да употребява наркотици… Толкова е трудно да разбереш.

В момента напълно ѝ вярвам, че няма да открадне. Оставям си дамската чанта наоколо и не се притеснявам за нея. Не ѝ се доверявам напълно, че няма да се свърже с грешните хора, защото това е бавен процес. В началото, през първите дни, когато тя се върна, съм сигурна, че тя ми нямаше доверие. Сигурна съм, че знаеше, че влизам в стаята ѝ, за да огледам и да проверя дали няма прибори за употреба, защото това е, което започваш да правиш като родител – започваш да търсиш приборите за употреба и наркотиците, които те употребяват. Но сега спрях да правя това, а тя дава отрицателни тестове за наркотици вече девет седмици, затова предполагам, че доверието вече се изгражда.

Източник

Без изход – защо купих на дъщеря си хероин

Когато детето е зависимо, целият товар остава върху неговите родители. Често никой не иска да знае и да помогне, а семейството остава без изход. Предлагаме ви втора част от разказа на една майка от Великобритания, която се опитва да помогне на дъщеря си.

Първа част тук

След това тя просто обикаляше приятелите си в търсене на място къде да преспи.

Местеше се от диван на диван, от място, където се събират зависими, на друго такова място. Загуби си шофьорската книжка заради шофиране под влиянието на наркотици, така че от независим човек, имащ кола и кариера, накрая тя нямаше нищо съществено. В един момент една от къщите, в които отсядаше, изгоря напълно – за късмет тя не беше там тогава – така че тя загуби и всичките си вещи, буквално всичко, което притежаваше.

Всеки път, когато я виждахме, много неща зависеха от душевното ѝ състояние и от това доколко бяхме способни да я приемем такава, каквато беше и с това, което правеше, но въпреки всичко ние я обичахме. В някакъв момент ние се скарвахме и тя не искаше повече да контактува с нас. Така че с нея не бяхме говорили три месеца.

Накрая тя се обади и каза, че това не помага. Мисля, че тя смяташе, че ако не контактува с нас, това ще ѝ помогне да се чувства по-добре емоционално, защото ние постоянно ѝ напомняхме, че животът ѝ вървеше към дъното – никой друг не ѝ казваше това, но очевидно ние го правехме.

Така че ние отново започнахме да контактувахме и тя дойде на Коледа да вечеряме, а споменът се откроява в паметта ми, защото тя очевидно употребяваше наркотици в продължение на вечерта и накрая не успяваше да остане будна. Тя заспа с лице в коледната вечеря – просто заспа в чинията. Това беше индикатор за това колко се бяха влошили нещата.

В началото дъщеря ми казваше, че употребата на наркотици е забавна, просто едно хубаво забавление.

След около пет години на постоянна употреба, тя казваше, че това притъпява емоциите и те прави безчувствен към истинския живот, така че не е необходимо да се тревожиш, да мислиш или да те е грижа. На този етап тя вече не получаваше много забавление или по-скоро никакво. Не мисля, че тя се доверяваше на много хора, включително на мен, защото човек става подозрителен към всичко и всички.

Никой не може да помогне. Никой не знае какво да каже. Всички отчаяно се надяват на добри новини. Хората казват: „Как вървят нещата?“ Ако има добри новини, те казват: „О, чудесно, чудесно!“ Но в действителност никой не иска да чуе, че нещата са си все същите или по-лоши. И има много малко възможности за професионална подкрепа, освен ако не си готов да платиш за нея.

Понякога се консултирахме със специалисти в частни практики. Проведохме много разговори с нея за плановете за бъдещето: „Ако направиш това и това, тогава може би ще успееш да спреш наркотиците.“ Дори стигнахме дотам, че я заключихме в спалнята ѝ. Съпругът ми сложи дъски на прозорците и заключи вратата, но това не донесе успех, защото човекът трябва сам да поиска да го направи, а тя не искаше. Накрая един от нейните познати, с когото смятам, че тя употребяваше наркотици, дойде вкъщи, заплаши съпруга ми и се вмъкна вътре, за да я пусне да излезе.

В крайна сметка дъщеря ни я хванаха да краде от работодателя си, за да финансира зависимостта си.

Също така, тя беше откраднала чек от чековата ми книжка, беше го попълнила за малко над 1000 британски лири и го беше осребрила. Ние повдигнахме обвинения.

Опитахме всичко, което можахме. Имаме много силен морален компас, имаме и две по-малки деца, които следят поведението ни и решенията ни и искаме те да видят, че човек не краде от семейството си и точка.

Лично ние заведохме дъщеря си в съда, седяхме до нея, подкрепяхме я и ѝ казахме: „Ние сме тук до теб, но ти няма да правиш това – не ти е позволено да крадеш от нас.“

изход

Съдът изиска от нея да започне лечение, което означава, че два пъти седмично трябва да бъде тествана за наркотици, да започне метадонова програма и да посещава терапевтични групи на определено място за хора със зависимости.

Трябва също да носи електронна гривна три месеца, което означава, че трябва да си е вкъщи от 7 часа вечерта до 7 часа сутринта. Решихме, че това е най-добрият вариант, защото не искахме тя да отиде в затвора. Искахме просто тя да потърси помощ и не виждахме как да я получи другаде или по друг начин. Затова мислехме, че това е най-добрият възможен изход.

Излязохме от съда към 14:30 или 15 ч. и аз казах на адвоката: „Кога започва това?“

Той каза: „Сега.“

А аз казах: „Значи, трябва да се приберем вкъщи?“

Той каза: „Да, защото хората, които поставят електронните гривни, могат да се появят по всяко време от 7 часа нататък.“

Аз казах: „Добре, но какво ще правим с употребата на наркотици на дъщеря ни? Знаете, че тя не може просто да спре изведнъж, тук и сега. Какво ще стане? Тя веднага ще се провали. Ще избяга, защото отчаяно ще иска да си намери наркотици и ние няма да можем да я задържим вкъщи.“

Той каза: „Ами, отидете при личния си лекар.“

И ние отидохме при личния лекар, а той каза: „Ние вече не предписваме метадон, трябва да отидете в организацията Turning Point.“

А там ни казаха: „Съжаляваме, но ние не предлагаме спешни услуги, трябва да се свържете с личния си лекар.“

Аз казах: „Бяхме при него и той ни каза, че трябва да дойдем при вас.“

А те казаха: „Ами, днес нищо не можем да направим. Тя всъщност няма да умре от тази абстиненция.“

Аз бях шокирана от това как никой не поемаше отговорност и целият товар беше поставен върху нас като нейни родители. „Това е ваш проблем, сега тя е под домашен арест във вашата къща и трябва да стои там.“ Човек не може да живее с някой, който спира употреба на наркотици за по 100 лири на ден, който ще рита и ще пищи, и ще плаче, и ще повръща, и вероятно ще чупи предмети след няколко часа, защото тя ще е толкова безсилна и паникьосана.  Но никой не иска да знае. В Спешна помощ не дават метадон. Човек е оставен без никакъв изход.

Следва продължение

Източник

 

 

Защо купих на дъщеря си хероин

Част първа

Какво бихте направили, ако детето ви е зависимо към хероин, страда от остри абстинентни симптоми, разпада се пред очите ви, докато чакате лечението му да започне? Една майка от селище в Югозападна Англия разказва как е стигнала до момента, в който е закарала с колата дъщеря си до града и ѝ дала пари, за да си купи доза хероин.

От нея се лееше пот, повръщаше, плачеше, беше в истерия, тресеше се – просто отчаяна, чувствайки се отчаяно зле. Чувствах се като притисната в ъгъла и че нямаше какво друго да направя. Затова ѝ казах: „Има ли някакъв начин да го направим на улицата?“

Тя прекара час и половина да звъни насам-натам по телефона и хората можеха да ѝ предложат само хероин, но не и метадон.

Ето така се озовахме в центъра на близкия град, където ѝ дадох спечелените си с труд пари, за да си купи наркотик.

В действителност проблемът започна преди пет години, когато тя беше на 18. В живота ѝ настъпиха някои промени като приятели, заминаващи за университета, и промени в нейната дългосрочна връзка, в която тя беше щастлива и която после се обърка. Нейното поведение, личността ѝ започнаха да се променят.

Преди това тя се трудеше упорито, обичаше своя кон и яздеше, а после всички тези неща започнаха да отпадат. Спеше много през деня. Не спирах да я питам: „Какво не е наред с теб?“

След това тя започна да излиза с хора, за които знаехме, че не могат да ѝ повлияят добре – по-възрастни хора, които употребяваха наркотици. И нещата като че ли започнаха да си идват на мястото.

Един ден се връщахме отнякъде с колата и я попитах отново какво не е наред с нея.

А тя каза: „Представи си най-лошото възможно нещо.“

Аз казах: „Бременна ли си?“ – което сега би ми изглеждало като нищо. По някакъв начин това щеше да е фантастично, ако това беше отговорът, защото той беше: „Не, мамо. Помисли за най-лошото. По-лошо, много по-лошо от това. Мисли за най-лошото нещо.“

Аз казах: „Към наркотици ли си зависима?“ А тя каза: „Да.“

След това тя се разплака и това ми скъса сърцето. Беше най-лошият ден от живота ми.

Говорихме за това как да спре тук и сега – как да спре възможно най-скоро. Говорихме за това като семейство и имаше малко викане. Изпитвате различни емоции – в един момент викате и сте ядосани, в следващия сте разтревожени.

Братът на моя съпруг употребяваше наркотици и почина заради депресията, когато се опитваше да ги спре. Струва ми се, че съпругът ми мислеше каква загуба е това, че брат му можеше да бъде наистина ценна част от семейния ни живот и обществото ни. И смятам, че той се чувстваше по същия начин по отношение на дъщеря ни – че тя имаше толкова много да предложи, и той не искаше тя да прави грешните избори.

До този момент дъщеря ни не смяташе, че това е проблем. Все казваше: „Просто се забавлявам, ясно? Просто се забавлявам.“ И това се редуваше с периоди на депресия и не беше забавно, но тя не беше готова да признае това. И докато времето минаваше, ние ѝ поставихме ултиматум. Поглеждайки назад, не знам дали това беше правилното решение или не, но ѝ казахме: „Ако продължиш да употребяваш наркотици, повече няма да можеш да живееш у дома.“ И я изхвърлихме, защото тя продължи.

Тогава употребата ѝ се влоши, а приятелското ѝ обкръжение ставаше все по-лошо.

Мразех я. Мразех я толкова много.

хероин

Смятах, че тя има силата да спре, а тя не спря. Нищо от това, което децата ви могат да направят, няма да ви спре да ги обичате, но омразата беше огромна. Аз просто бях отчаяно гневна. Исках буквално да я хвана за раменете, да я разтърся като кукла и да кажа: „За Бога! Виж какво правиш!“

Винаги съм била много контролираща майка, когато децата ми бяха по-малки. Имаха определено време за лягане, ядяха си зеленчуците и всичко. А аз се чувствах толкова много извън контрол. Не можех да кажа: „Не, ти няма да излезеш навън. Трябва да се върнеш у дома, да си останеш у дома и да се оправиш.“ Защото тя щеше да каже: „Аз съм пълнолетна, мога да правя каквото поискам.“

Бях разочарована. Много разочарована, защото имах големи очаквания за това, което тя можеше да постигне. В онзи момент тя не успяваше да постигне нищо, макар че нещата за кратко се промениха, когато тя започна да разбира, че не е щастлива.

Тя постъпи в армията, във военната полиция, справи се много добре с обучението и получи хубава работа. Мислехме, че се е отървала от употребата на наркотици и е променила живота си, и бяхме много горди. Спомням си, че мислех: „О, Боже, тя го направи. Не само че го направи, но го направи много добре – има си наистина хубава работа.“ Не знаехме, че все още има проблем.

Тя печелеше добри пари, но след около година, в края на всеки месец, започнахме да получаваме телефонни обаждания. Тя все казваше: „Не знам къде си харча всичките пари, мамо, просто изчезват. В края на всеки месец оставам без нищо и нямам пари за храна и други неща.“

Така ние ѝ изпращахме малко пари, за да изкара до следващия месец. Не ѝ давахме наистина пари, просто ѝ давахме аванс до следващата ѝ заплата.

Мисля, че тя през цялото време е имала проблем, който е криела, защото я е било срам.

Тя се връщаше и общуваше със същите хора, така че я виждахме много малко през уикендите, а в понеделник тя се връщаше в базата си.

Но мисля, че това започна да влияе на способността ѝ да работи. Тя се изтощаваше и това се виждаше. Изморяваше се от партита през целия уикенд, а после трябваше да работи по цял ден през седмицата. Ако не сте спали от четвъртък вечерта чак до понеделник вечерта след работа, се изтощавате много и това започна да ѝ се отразява. Мисля, че колегите и шефът ѝ започнаха да забелязват промени, защото започнахме да получаваме телефонни обаждания от армията.

Един понеделник тя се връщала на работа, без да е спала от дни и блъснала колата си в разделителната ивица между платната на магистралата. Съпругът ми и аз осъзнахме, че ако не я спрем, тя ще се убие или ще убие някой друг. И когато от армията ми се обадиха след седмица, аз казах: „Трябва да знаете, че мисля, че дъщеря ми употребява наркотици през уикендите и трябва да ѝ направите тестове за наркотици.“ Така тя загуби работата си.

Сигурна съм, че тя ми е обидена заради това, но чувствам, че ѝ спасих живота или този на някой друг, защото беше въпрос на време преди тя да катастрофира не в разделителната ивица, а в някой друг. Това щеше завинаги да лежи на моята съвест.

Следва продължение

Източник

Благодаря ти, че никога не се отказа от моята борба със зависимостта, татко!

По повод 18 юни – Денят на Бащата

Скъпи татко,

Откакто се помня, ти си моят герой. Винаги си бил до мен – от момента, когато трябваше да ме закараш в болницата, след като паднах и си счупих главата в Ню Йорк, докато ядях сладолед, до момента, в който плаках на рамото ти, след като скъсах с любимия си от колежа.

И най-вече, ти никога не ме изостави, докато се борех със зависимостта си към наркотиците. Знам, че това не беше никак лесно за теб, но ти упорстваше в това, от което другите лесно биха се отказали. Въпреки всичките пъти, когато съм ти казвала, че те мразя и всичките врати, които съм затръшвала в лицето ти, когато съм била в най-лошото си положение, ти нито веднъж не ми обърна гръб и не си тръгна. Всъщност, ти винаги полагаше още усилия, за да си сигурен, че съм в безопасност, дори и в този момент да не разбирах, че го правиш за мое добро.

Водеше ме на безброй лекарски прегледи; отказваше да ме пускаш да излизам с приятели; наказваше ме да стоя вкъщи, защото съм откраднала алкохол от дома ни; дори се обаждаше на полицията, за да ме измъкнат от опасна ситуация с лоши хора. Правеше всичко по силите си по време на борбата ми със зависимостта и никога не ми позволяваше да потъна по-дълбоко в нея. Знам без всякакво съмнение, че ако теб те нямаше в живота ми, със сигурност щях да достигна точката на невъзврат в болестта си.

Моят път на унищожителна зависимост беше прекъснат и аз можах да получа професионална помощ само благодарение на теб. Ти никога не се отказа от мен и това ми даде възможността да получа дългосрочно лечение. Въпреки моето ритане, плачене и крещене, ти винаги оставаше спокоен и съпричастен към това, през което преминавах. Днес аз съм чиста и трезвена, главно защото ти беше решен да ми осигуриш помощ.

Възстановяването не е лесно и аз имам недостатъци в характера, върху които още работя. И двамата знаем, че невинаги върви леко, откакто се справих със зависимостта си и че има дни, в които губя поглед върху твоите съчувствие и щедрост. Затова на този Ден на Бащата искам да оценя теб и удивителния факт, че правиш толкова много, защото ме обичаш. Знам, че всичко, което някога си искал за мен, е да бъда щастлива и здрава.

Може да не го казвам достатъчно, но съм ти истински благодарна за всичко, което си направил и продължаваш да правиш за мен ден след ден. Днес нямаше да съм жива и да съм добре, ако не беше ти. За мен е чест да мога да те наричам свой баща.

Моят съвет към другите бащи (и към родителите като цяло) е никога да не се отказват от детето си, когато то има проблем с наркотици или алкохол. Вероятно можете да стигнете до там, че да загубите надежда и да се чувствате така сякаш няма нищо повече, което можете да направите, за да помогнете на зависимото си дете. Но аз ви уверявам, точно както го правеше моят баща, че винаги има още нещо, което може да бъде направено, за да помогнете на детето си.

Благодаря ти за всичко, Татко! Надявам се, че като показвам силата и смелостта, които ти прояви пред лицето на моята зависимост, ще мога да окуража други родители в подобни ситуации.

София

Източник

Втори живот

“13 милиона живеят втори живот в нета”

“Мрежата става основно място за секс-игри и изневери”

Това са само част от заглавията в медиите, с които се сблъсквам (а предполагам и вие) все по-често. За съжаление това не са само заглавия, а реалност. Все по-често се сблъсквам навсякъде с подобни случаи – възрастни и деца, които живеят живота си в интернет пространството – страдат, радват се, обичат, приключенстват, гневят се, влюбват се. Понякога в и с напълно непознати. Виртуалната реалност предоставя възможност за „втори живот“, за „поправка“ или може би „изкривяване“ на реалността.

Опциите са безброй. Като се започне от всякакъв вид социални мрежи, в които можеш да си създадеш какъвто поискаш образ и се стигне до цели платформи и игри, в които не просто създаваш образ, а директно влизаш в него и го живееш. И всичко се случва там – в нета.

Вървя по улицата, сядам на кафе, пътувам в метрото, вдигам глава и гледката почти винаги е една и съща – хора, заболи главите си в умните си телефони. Рядко се поглеждат един друг. Рядко виждат какво става около тях. Рядко виждат очите на другия.

В първи клас децата се интересуват от телефони – марка, екстри и всичките му там допълнителни джаджи. 3-4 годишни се приспиват с клипчета от You Tube. И всякакви други такива.

Темата е необятна. Опасявам се, че в която и посока да тръгна, край няма да има.

Не съм против технологиите. Аз също ги ползвам. На моя телефон също има приложения за социални мрежи и различни видове комуникационни канали. Съзнавам, че когато обществото еволюира, еволюират и всички възможни начини за комуникация и свързване между хората. В свят без граници, в свят на технологичен бум, това като че ли е естествен процес. И неговата  цел е да подобрява и подпомага качеството ни на живот. Да улеснява, а не да усложнява. Както казах – не съм против всичко това, но съм против последиците, които са резултат от превръщането на тази култура и начин на живот в ценност, в основен приоритет, защото не такава е целта им.

А последиците  –  какви са те ли ? Откъде да почна? Да видим: отчуждаването; загубата или невъзможността да се развият социални умения и умения за комуникация; рисковете, свързани с редицата опасности, дебнещи зад някой профил на недоброжелателни потребители; загубата на каквато и да е автентичност, уединение и интимност, развиване на зависимост. Достатъчни ли са? Загубата на собствената идентичност и формирането на втори живот – отказ от реалността и самозабрава в нещо нереално.

Има и още.

Но целта ми не е да демонизирам социалните мрежи и предпочитанията към интернет пространството. Те не са проблем или поне не и докато не се преминат определени граници. Предпочитанията към тях са въпрос на избор. А изборът се превръща в проблем тогава, когато е за сметка на редица важни и необходими други неща. Тогава, когато в заблудата, че задоволяваме определени потребности, всъщност загърбваме редица други.

Може би в такъв момент е добре да помислим какво обуславя този избор? Къде е грешката?

Чудя се откога стана по-приятно да седиш затворен вкъщи и да си чатиш с някого, вместо да излезеш навън или да идеш на гости и да си побъбрите. Откога разходката за пазаруване се превърна в досадно задължение, което лесно може да се отмени само с един клик „купи“? Откога е по-забавно да разхождаш измислени аватарчета, отколкото да излезеш и да играеш на криеница (знаят ли днешните деца какво въобще е това?)? Откога обяснението в любов е нещо, което не е нужно да се случва очи в очи? Кое ни кара, дори когато сме със събеседник на маса, да изкараме телефона и да започнем да цъкаме, забравяйки, че срещу нас седи живо същество, заслужаващо уважение или поне да не бъде пренебрегвано.

Ха! Сетих се за една случка. На четиринадесети февруари, Денят на влюбените, станах свидетел на следната ситуация – двойка влюбени, излезли на вечеря в ресторант, пристигнаха видимо ентусиазирани. Първите 5 минути течеше разговор помежду им. В следващите два часа картинката беше следната: той с поглед, вперен в телефона си, тя с поглед, вперен в телефона си. Вдигнаха глави, само когато сервитьорът им донесе храната. Хранеха се, „цъкайки“ на телефоните си. Не, не си мислете, че бяха скарани. След като се нахраниха и явно приключиха важните си дела по телефона, станаха, целунаха се и си тръгнаха.

В началото ми беше забавно, дори смешно. Накрая ми се плачеше.

Чудя се дали и на тези хора понякога им се плаче?

Не знам. Но лично аз мисля, че е тъжно. И една дума напира: С А М О Т А.

Разбира се, не всички са в това положение. Но няма как да не отбележа, че все повече и по-често ставам свидетел на подобни ситуации.

Може би тук идва важната роля на онова „старото поколение“. Да, то е живяло по друг начин. Да, много от тогавашните неща не са актуални днес и са неприложими. Има едно нещо обаче, което е и ще бъде винаги актуално, но все по-изчезващо. Това е онова нещо, на което „старото поколение“ може да научи младото. Нещо, на което те са пазители, а именно – ценностите и човещината, нуждата от другия и уважението към него и към себе си.

И тогава … Тогава няма да има нужда младите да си създават „втори живот“, за да ги търсят, защото в реалността не ги намират. Но това е друга тема. За следващия път….

Детето ми употребява: засилете позитивното

Пета част тук.

Засилване на позитивното означава да давате някакъв вид награда или привилегия, за да повишите шанса едно поведение да се повтаря. И това е много важно за промяната на начина, по който се държат вашите син или дъщеря.

Засилване на позитивното: мощен инструмент за промяна на поведението на вашето дете

Засилването на позитивното е мотивиращ фактор през целия ни живот – от прохождащото дете, което се чувства насърчено от радостните възклицания на родителите си, за да направи първите си стъпки до възрастния, който получава бонус или дребен подарък за добре свършена работа. За всички ни е по-вероятно да повторим едно поведение, когато то ни кара да се чувстваме добре.

Употребата на наркотици също може да подсилва. Например, наркотиците или алкохолът могат да помогнат на човек да се чувства по-малко тревожен, да намалят скуката, да насърчат социалните взаимодействия, да помогнат за безсънието, да доставят енергия или да помогнат за контролирането на теглото. С други думи, тъй като те „решават проблем“ – макар и по нездравословен начин, човекът е по-вероятно да повтори поведението на употреба на наркотици и алкохол.

Като родител или човек, който се грижи за деца, можете да използвате същата стратегия, за да подсилите здравословни, просоциални поведения, които искате да виждате повече у своето дете. Ето някои примери за позитивни поведения, които можете за подсилите или да похвалите у детето си:

•    търсене на работа;
•    прибиране вкъщи навреме;
•    помощ в домакинската работа;
•    говорене по уважителен начин;
•    писане на домашни за училище;
•    ходене на срещите с терапевт;
•    участие в групи за взаимопомощ;
•    помощ на друг член на семейството или приятел за проблем;
•    незабавно връщане на телефонни обаждания/текстови съобщения.

Може би си мислите: „Чакайте, това са неща, които моето дете трябва да прави така или иначе, без каквато и да е било награда.“ Но като награждавате доброто поведение на детето си, вие му помагате да свърже поведението, което искате да насърчите, с положително последствие. Като правите това нееднократно, ще помогнете на детето си да научи, че има полза да се държи по този начин. След време то ще научи, че има други начини да се „чувства добре“ освен употребата на вещества, като това може да доведе до по-малка употреба или дори до въздържание.

Вашите доброта и съчувствие ще вдъхнат позитивно и топло чувство у детето ви и ще засилят неговото вярване, че то е способно да се чувства добре и чрез други средства, а не чрез употребата на вещества.

Примери за награди или подсилвания, които са безплатни:

•    прегръдка;
•    усмивка;
•    погалване по рамото;
•    грижовно текстово съобщение;
•    мила дума/комплимент или похвала;
•    да прекарате време заедно с детето си в любима дейност като гледане на филм, риболов или игра на шах;
•    да помогнете на детето за прането му или друга домакинска работа;
•    да го научите на умение като, например, да шофира;
•    да му приготвите любимата закуска, вечеря или десерт.

Примери за награди или подсилвания, които струват пари:

•    подаръчни карти за кафене, магазин за дрехи или ресторант;
•    малки неща като лак за нокти, гримове, продукти за коса, чорапи или протеинови блокчета;
•    да му помогнете за медицински разходи (като зъболекар или грижа за зрението/очила), да платите за курс или учебници;
•    билети за концерт или спортно събитие.

засилване на позитивното

Четири съвета как да използвате засилване на позитивното

1.    Помислете за детето си и какво го мотивира.
Често родителите измислят награда, която те лично смятат за подсилваща, но която не представлява интерес за детето. Ще ви бъде от помощ да отделите време, за да съставите списък от подсилвания, които смятате, че биха могли да бъдат привлекателни и ако не сте сигурни, попитайте детето си.

2.    Помислете какво би могло да бъде заместващото поведение.
Например, може да искате детето ви да напише домашните си или да си търси работа, вместо да играе на видео игри и да употребява наркотици. Какво би могло да бъде стимул за него, за да направи това, дори и да е само за един ден? Също така, можете да кажете на детето си, че ако изпълни определен брой задачи или кандидатства за определен брой работни позиции, то ще получи конкретна награда (например, подаръчна карта за кафене, два билета за кино, нещо малко от магазин за дрехи и др.).

3.    Награждавайте малките стъпки по пътя.
В крайна сметка те ще съставят позитивната поведенческа промяна. Така че, ако детето ви не си е писало домашните от седмици, но изпълни една задача, засилете това с конкретна награда или мил коментар. Ако детето ви не си е търсило работа през последния месец, но сега влезе в интернет и кандидатства за две работни позиции, обърнете внимание на това и похвалете действието му.

4.    Опитайте с подсилващ коментар.
Вместо да казвате „Крайно време беше!“, опитайте да кажете: „Знам колко трудно ти беше да си довършиш домашните си и наистина е чудесно, че успя да изпълниш задачата.“ Или „Наистина се радвам да видя, че си кандидатствал за работа.“

В заключение:

Вашето дете вероятно е чуло много оплаквания и негативни обратни връзки относно неговата употреба на вещества. Но истината е, че не можете да помогнете на някой да се промени чрез натякване. Когато хората се чувстват неприемливи такива, каквито са, те често затъват и не са способни да се променят.

Помислете за самите себе си. Вероятно се чувствате по-насърчени чрез похвали, а не чрез критика. Мили думи, съчувствие и награди могат да подтикнат детето ви да работи за развитие на здравословни поведения и за отказване от негативните такива.

Опитайте – това може да промени много и за двама ви.

Източник

Деца на алкохолици – срам, вина и мълчание

Обичах я и я мразех в еднаква степен – живот със зависима към алкохол майка

 

Минаха две и половина години, откакто загубих майка си заради алкохола. Бях на 21 г., а тя – на 49. Това беше горчив, но неизбежен край на битката с наркотик, който постепенно засилваше безмилостната си хватка върху нея през годините. Макар и да ме е срам да го призная, нейната смърт ми донесе моментно облекчение.

Внезапно бях освободена от всепоглъщащата тревога; не чаках да ми се обадят с още лоши новини. Не се боях да говоря на майка, която обичах и мразех в еднаква степен, чието диво и непостоянно състояние ме оставяше несигурна как да се отнасям към нея, какво да ѝ кажа. Все пак мъчителният период на депресия бързо последва и аз отново открих, че правя това, в което животът на дете на алкохолик ме беше направил експерт: да крия истинските си чувства и да се преструвам на смела.

Семейството ми години наред беше скърбило за жената и живота, които познавахме, преди тя да се превърне в марионетка на наркотика. Оглушителна тишина обитаваше нашата къща, когато мама беше пияна. Никой не говореше, когато тя залиташе наоколо; когато седеше на масата за вечеря, едва успявайки да сложи храна в устата си; когато се опитваше да те въвлече в безплоден, неразбираем разговор. Вместо това ние се надявахме да направляваме деликатната ситуация, докато тя заспи или докато пияното чудовище, което я обитаваше, я напусне.

Хаосът често царуваше. Горчиви думи се хвърляха напред и назад, докато и двете страни бяха толкова пропити със съжаление и вина, че тишината можеше отново да властва, задушавайки ни всички.

Когато майка ми почина, аз твърдо реших да говоря открито за нейния алкохолизъм, защото не можех да понеса да бъда съучастник в мълчанието, обгръщащо проблема. Между 2004 и 2014 г. броят на смъртните случаи в Англия, свързани с алкохол, е нараснал с цели 13%. Моята загуба е безвъзвратна, но други могат да бъдат предотвратени, а да се започне разговор за алкохолизма е първата стъпка в промяната на отношението на нацията към тази пандемия.

Въпреки че положението на алкохолиците е ужасно – демонизацията от обществото (включително от медицинските професионалисти), съкращенията в услугите за психично здраве, лесната достъпност на наркотика… и списъкът продължава – тежката борба на техните деца често остава игнорирана.

Според доклад на Националната асоциация за деца на алкохолици (Nacoa) децата на алкохолици е шест пъти по-вероятно да станат свидетели на домашно насилие, пет пъти по-вероятно да развият хранително разстройство, три пъти по-вероятно да мислят за самоубийство, два пъти по-вероятно да извършат престъпления и два пъти по-вероятно да имат трудности в училище. Може би най-плашеща е непобедимата вечност на тази опустошителна чума – самите деца на алкохолици е три пъти по-вероятно да развият проблеми с наркотици или алкохол.

деца на алкохолици

През декември 2016 г. Английската агенция за общество здраве (Public Health England) прави предположение, че финансовата тежест би могла да достигне до 52 милиарда британски лири на година. Това включва разходите на Националната здравна служба (NHS) за справяне със заболяванията, свързани с алкохол; престъпността, свързана с алкохол и загубата на производителност, причинена от проблемно пиене.

Но тази сума не включва парите, необходими за борба с множеството проблеми, които поразяват семействата на алкохолиците. Такава сума не съществува, защото тези семейства остават скрити; стигмата около алкохолизма е толкова голяма, че засегнатите таят вина, неудобство и срам.

Точно както няма един-единствен профил на алкохолика, така няма единствен профил на техните деца. Моята майка беше успешен професионалист в NHS, работейки като напреднал практикуващ лекар до 45-та си година – четири години преди смъртта ѝ. Тя имаше заразителен характер, който осветяваше стаята – жизнена, щедра в любовта и много състрадателна.

Когато тя почина, аз учех втора година в университета. Оттогава завърших и сега се обучавам, за да стана учител, до голяма степен вдъхновена от здравата основа на стабилност и нормалност, която училището ми осигури, докато бях дете. Аз съм човек, който постига повече от изискваното.

Но миналото ми крие отчаяна истина: историите на издръжливост, които много от нас, децата на алкохолици, несъзнателно споделяме, не трябва да бъдат приемани като „вдъхновяващи“, защото след това ние продължаваме да прикриваме една много по-мрачна реалност и, което е решаващо, не успяваме да открием основния проблем.

Има надежда за промяна. След искреното признание на депутата Джонатан Ашуърт пред парламента (на Великобритания) за неговия опит като дете на алкохолик и заради спешната нужда да се справим с по-всеобхватните вреди, причинени от наркотика, през февруари ще има нова стратегия за подкрепа на деца на алкохолици.

Освен това е изготвен първият манифест за деца на алкохолици, който съдържа план от десет точки, за да се помогне на едно от пет деца, засегнати от алкохола.

Понастоящем във Великобритания няма нито една местна институция, която да има стратегия, насочена към децата на алкохолици. Нито системата за социални грижи, нито обществената здравна система са създали ефективни стратегии, с които да ги подкрепят. Този манифест, написан от създатели на политики, медицински експерти, благотворителни фондации и деца на алкохолици, изисква от правителството да назначи министър, отговорен за координирането на политиката. Местните власти искат подходящо финансиране, за да предоставят решаваща физическа и емоционална подкрепа на децата в нужда.

Можем да се надяваме окончателно да излезем от кръга на зависимостта, който задушава нацията, единствено като протегнем ръка на децата на алкохолиците. Ако не направим това, запазвайки мълчание по въпроса, ще им изменим и ще обречем хиляди деца на злочеста участ, докато в същото време подпомагаме главния проблем, който ние, като нация, претендираме, че е толкова отвратителен.

Ани Бекет

Източник

7 съвета за родители на пълнолетни зависими

Отговорността на родителите започва още преди детето да се роди. Голямата част от родителите признават, че отглеждането на дете е най-отговорното нещо, което правят и вярват, че всяко решение, което вземат, оказва въздействие върху живота му.

Ако сте родител на пълнолетен човек, който е направил или прави деструктивни избори в живота си, това може да е сериозно бреме за вас. Много по-тежко от всяко друго до този момент. Докато детето е все още малко и можете да го възпитавате, вие вероятно знаете как да правите това. Независимо дали ефектът е бил дълготраен или не, поне сте опитвали да въздействате върху негативното му поведение. Сега вероятно ви е по-трудно и даже невъзможно и това ви кара да се чувствате безпомощни, отчаяни и дори да се самообвинявате.

Като пълнолетен човек детето ви вече носи отговорности – правни и морални. Въпреки това, вие все още може да изпитвате необходимост да „оправяте нещата“ вместо него и да поемате последиците от неговите действия и решения. В зависимост от това колко далеч е вашето дете от представата ви за „добро“, толкова може да варират и нивата на срам и вина. Сигурно ви се иска да изкрещите: „Не те отгледах, за да станеш такъв!“

Други родители попадат в капана на приемане на вината, която децата им се опитват да стоварят върху тях. Приемайки обвиненията от своите деца, те започват да изкупуват греховете си като им дават пари, измъкват ги от проблеми със закона, търпят издевателства и грубо поведение над себе си и други.

Някои родители се чувстват изключително засрамени от грешките на своите деца и понасят отговорността като своя, понеже смятат, че ако някога са били постъпили по друг начин, нещата биха могли да бъдат други сега.

Две важни истини

Всички ние допускаме грешки като родители. Да, това е факт. Добрите родители не са перфектни родители. Вероятно е имало множество ситуации, в които бихме могли да постъпим по друг, по-добър начин, но когато децата вече са големи, не можем да преправим или тотално да заличим решения от миналото.

Второто важно нещо е, че веднъж когато децата са вече големи, те имат свободата да променят нещата, които не харесват и да вземат за себе си по-мъдри решения. В този ред на мисли, пълнолетният, вече зрял човек, няма никакво право да обвинява родителите си за решенията, които взема в момента. Най-ценното и най-трудно нещо в зрелостта е свободата да вземаш собствени решение и да носиш отговорността за тях. И повечето поведения са избор – да пия и да употребявам наркотици или да не го правя. Зависимост или лечение? Борба или любов? Честност или лъжи? Работа или лентяйство? Да съграждаш или да разрушаваш?

7 насоки за справяне в подобни ситуации:

  1. Напомнете на детето си, че това е негов избор, а не ваш и този избор е продукт на съзнателно решение, а не на лош късмет или стечение на обстоятелствата. Интервенции могат да се приложат, когато дадете на детето си да разбере, че изборът му рефлектира върху всички членове на семейството, на неговия социален и професионален живот. Изключително важно е цялото семейство да се обедини около решението за лечение и да подкрепят зависимия само в тези му действия.
  2. Предлагайте морална и финансова подкрепа само по отношение на дейности, които подкрепят лечението и здравословния начин на живот на детето ви. Не му давайте пари, ако подозирате, че може да ги използва за да поддържа вредните си навици. Някои родители смятат, че даването на пари е форма на грижа и тази проява би могла да го подтикне към лечение. Това не е вярно. По-удачно е да купите на детето си храна и каквото друго е необходимо, но не и да му давате пари в брой, тъй като има опасност да си купи наркотици, алкохол и/или да играе хазарт.
  3. Потърсете варианти за помощ и лечение и ги предложете на детето си, но не се обвинявайте, ако ги откаже. Няма как да помогнете на някой, който няма желание да си помогне сам. И честно казано, колкото и упорито да се опитвате, няма да успеете. Нещата просто не се случват по този начин.
  4. Обичайте детето си, но помнете, че обичта не означава да го обезвластите. Това на практика означава да не отнемате правото му на избор, както и да не поемате отговорността вместо него. Освен това не бива да му предoставяте силата да разруши цялото семейство.
  5. Не влизайте в ролята на спасител, защото автоматично поставяте детето си в ролята на безпомощна жертва. Най-доброто, което можете да направите, е да насърчите детето си да бъде автономен и отговорен възрастен и да го подкрепяте в този път.
  6. Защитете себе си и останалите членове на семейството. Не е задължително човек да стигне дъното, за да потърси помощ за себе си. Не чакайте проблема да ескалира и да навреди на цялото семейство.
  7. Обичайте себе си. Родителите често правят най-доброто, на което са способни и не бива да укоряват само себе си за лошите избори на порасналото си дете. Ролята на родител е роля за цял живот. Важно е обаче да си давате сметка, че отговорностите на ролята се изменят с порастването на детето. За родителите те намаляват, а не нарастват. Обичта към себе си и познаването на собствените си ограничения биха могли да ви предпазят от това да се завъртите по спиралата надолу заради лошите решения на вашето дете.

Най-важната родителска отговорност е отговорността да направиш детето си автономен възрастен, който взема решения и носи отговорност. Възрастен, който умее да се грижи за себе си. Вашата проява на любов е свързана с това да му позволите да поеме контрол върху живота си, да го насърчавате да израства и да се развива и да му позволите да се учи от грешките си.