Размисли за осиновяването

Вместо въведение

Според редица статистически данни през последните години  в значим и глобален се превръща репродукционният проблем. Парадоксален и може би дори патетичен е фактът, че на фона на ежеминутно развиващият се технологичен прогрес, на фона на непрекъснатите иновации, във всяка една сфера, стигащи дори дотам да се дава и отнема живот; да се връща такъв,  всъщност се оказва, че започва да се губи или по-точно започват да не функционират някои от основните биологично и еволюционно заложени ни способности. Разбира се, много  възможно е  този процес да датира още от древността (като начин за естествено редуциране от страна на природата) и просто да нямаме информация за него или пък да не сме я разчели. Като контрапункт на тези, които веднага ще решат да ме оборят и ще кажат, че всъщност решение на този въпрос има и отдавна е измислено – редица медицински интервенции, ин-витро процедурите, и кой знае още колко незнайни интервенции, а може би и някой ден и клонирането, ще кажа, че не отричам алтернативите, просто поставям акцента върху промените, чието настъпване явно е неподвластно на нашия контрол, а по отношение на начините за преодоляване на последствията в резултат на тези промени – както вече стана ясно разрешение има – понякога, а може би винаги. Някой, някъде беше казал, че:

„Зачеването преди всичко става в главата.“

Може би в някакъв аспект това е отговор на ситуациите, при които не  може да се открие реална биологична, медицинска или генетична причина или аномалия, а може би дори е свързана и с тези случаи.  Както и да е, доста неща написах, но те са само въведение и всъщност не точно фокус на темата, която следва.

Табу

И така плавно минаваме към съществото. А именно, какво се случва когато се появи потребността да бъдеш родител и когато няма медицинско решение на проблема при биологична невъзможност. Една от основните възможностите (допреди ин витро методите) е осиновяването. Пиперлива тема дори и в наши дни ( с която  често се сблъсквам в практиката), въпреки че като че ли напоследък се възприема като поредната модната тенденция и „хит“. Ако сред холивудските звезди, обаче, това е тема, за която открито се говори и дори на моменти се преекспонира, то в средностатистическото семейство (или поне българското), тази тема продължава да стои като тема „табу“. Защо? Може би, защото обществото ни още не узряло за нея, защото не сме дорасли и отървали се от собствените си предразсъдъци. Вероятно има хиляди други отговори и причини. Тъжното в случая е, че когато обаче темата е „табу“, сякаш и детето се превръща в „табу“, нещо което го белязва за цял живот.

Въпроси

В днешно време съществуват редица училища за родители и осиновители, които се опитват да подпомогнат този не лек процес. Че темата е тежка и трудна, спор няма, но колкото повече тя бива отцепвана, замаскирана и изтласквана, толкова по-трудна и сложна става.

А защо е трудна, замисляли ли сте се?

Заради реакциите на осиновените деца? – Защото ако разберат, че са осиновени те може би биха имали много въпроси:

Кои са истинските ми родители? Защо са ме изоставили? Имам ли братя и сестри? Кой съм аз? Какъв би бил живота ми, ако не ме бяха оставили? А вие защо ме избрахте? Защо ми казвате или пък защо не ми казахте досега? Затова ли чичо не ме обича? А вие защо не можете да имате деца? Затова ли тати работи до късно и не се прибира? Обичате ли ме така както бихте обичали Вашето собствено дете?

Или заради реакциите и положението, в което ще изпаднат осиновителите?

Как да му кажем? Кога е подходящият момент? Какво да правим после? Ами ако ни намрази? А ако реши да тръгне да търси истинските си родители?

razmisli-za-osinovyavaneto

 Отхвърляне и загуба

 Като че ли въпросите при децата са повече, а страха от последствията е по-скоро за родителите. И в двата случаи, обаче, има нещо общо – и за децата, и за родителите това е една много силно емоционално заредена ситуация, която може да предизвика сътресение и травма. Има и още нещо общо и болезнено, а именно – страхът и реалната опасност от отхвърляне и изоставяне, от загуба. Тоест повторно изживяване на травмата.

За родителите е свързана с това, че детето може да реши да потърси биологичните си родители и макар да остане да живее с тях и да ги нарича „мама и татко“, това за тях на процесно ниво би могло да е равносилно на посланието : „Не ви искам за родители“; на отхвърляне, на загуба на най-ценното, което са искали. На загуба, последваща първоначалната – тази, че не могат да заченат дете.

За децата тази загуба, като че ли е в повече аспекти – от една страна загуба на една изградената представа за настоящия живот; от друга страна осъзнаване на това, че са били отхвърлени още в началото на живота си (в повечето случаи) от тези, на които би трябвало да разчитат през немалка част от живота си и от трета страна загубата на база фантазиите им (както за биологичните им родители, така и за осиновителите), които биха произлезли след научаване на факта, че са осиновени. Би могло да се каже, че в някакъв аспект това е и загуба на идентификацията, на представата за това „Кой съм аз?“.

 Тайна

Може би това е причината част от родителите, осиновили дете/деца да запазват това в тайна и от самите деца. Този избор, обаче, също е свързан с последствия. Живота в тайна не е лесен. Самата идея за пазенето на тайна може да предизвика редица динамики в семейството (че дори и извън него), някои от които да се превърнат в предпоставка за създаване на неблагоприятна семейна атмосфера и климат. В някакъв аспект детето и по-късно възрастен усеща това. Пазенето на тайна предизвиква появата на редица поведения и коалиции, които практиката показва, че често са в крайностите. Интуитивно детето (възрастния) подозира, че нещо не е наред. Понякога има хипотези или му възникват въпроси, но поради неизказаната забрана, която стои там в психичното пространство, то няма смелостта да ги зададе и сподели, а това би могло да се превърне в сериозна причина за психичен дискомфорт, като често пъти начините са справянето не са особено благоприятни.  Винаги съществува риска от неочакваното разкритие на тайната. И тогава родителите-осиновители се сблъскат с решаването не на един, а на два проблема – реакцията на детето по отношение на самото осиновяване и реакцията по отношение на това, че са крили от него (обикновено гняв и обида).

Вариантът просто да се спомене или съобщи за осиновяването и после да не се остави пространство да се говори за темата е много подобен на този да се крие. Може би в някакъв аспект е още по-мъчителен. Така детето вече е валидизирало съмненията си (ако е имало такива) и сега остава само с всички въпроси и мисли в главата си, защото като че ли има забрана да се говори за тях.

Още въпроси 

Както виждате няма лесен начин за справяне в ситуацията. Няма универсален отговор. Но може би това са неща, за които всички решили да осиновят дете е добре да помислят предварително, да се запитат и ако им е трудно да си отговарят, да потърсят помощ или консултиране. Защото въпросите не са малко:

Дали трябва да сменим името на детето, ако има такова? Дали да му кажем или не? Кога е подходящо да му кажем? Каква информация е подходящо да му дадем за биологичните му родители? Как да реагираме, ако продължи да пита? А ако иска да потърси биологичните си родители? Или пък ако не му кажем, как да му обясним, че не прилича на никой от нас двамата? Какво да му кажем, ако пита защо мама няма снимка с голям корем? А ако пита като възрастен? А какво да правим, ако някой му каже?

Може би първият и основен въпрос, който е важно всеки решил да предприеме такава стъпка да си зададе, e:

 „Защо искам да осиновя дете? Защо искам дете? Какво очаквам?“

razmisli-za-osinovyavaneto_2

 В заключение

Осиновяването на дете ( както и раждането и отглеждането) не е като да си вземеш домашен любимец. Появата на бъдещият наследник/наследница е процес, свързан с много емоции, нагласи и очаквания. Децата принципно биват товарени с нагласи и очаквания дори още преди да бъдат родени. Това е нещо, което обезателно трябва да се вземе под внимание – ако бъдещето осиновено дете идва само за да се превърне в проекция на тези очаквания и амбиции, то вероятността то да не изпълни тази си функция е много, много голяма. И тогава идва въпросът какво следва по отношение на родителите.  Може би не бива да забравят, че това дете не е просто съдържание, което да запълни зейналата дупка, резултат от нарцистичната рана от невъзможността да имат биологични деца. Само по себе си то също има нужди и потребности и носи история и травма със себе си – факти, които е полезно да се имат предвид.

 

Share Button

Прибирането вкъщи на Коледа и дисфункционалното семейство

дисфункционалното семействоЗнаете ли още от сега, че ще се върнете от прекараната със семейството ви Коледа разстроен и че ще ви трябват седмици, за да го преодолеете? Ако да, възможно ли е динамиката в семейството ви да е токсична?

Коледа може да е магическо време за някои, но за други не е толкова чудесна:

„Срещала съм хора, които наистина се ужасяват да се приберат вкъщи за Коледа“, казва Еня Бакузи от ирландската организация Relationships – психотерапевт с 20-годишна практика.

„Много хора мразят това. Като консултант съм виждала клиенти, които изпитват високи нива на тревожност и тъга от перспективата да се приберат вкъщи за празника. Домът трябва да е сигурно място, но за мнозина това е връщане в отровната среда, която те са напуснали. Мисля, че хората се връщат, защото имат нереалистичната надежда, че тази година ще е по-добре. Обаче това е фантазия и рядко се случва.“

Токсичното или дисфункционалното семейство се характеризира със своите дисфункционални взаимоотношения.

„Токсичната връзка е тази, която взима повече, отколкото дава. В нея винаги има някакъв скрит дневен ред“, обяснява психотерапевтът Карл Мелвин. „Тя обикновено съществува, когато единият човек във връзката се интересува само от себе си и където има емоционален багаж от миналото.“

„Често пъти откритото общуване не е добре дошло, а пазенето на тайни е обичайна практика.“ Дисфункционалното семейство, добавя Мелвин, обикновено има големи проблеми с всичко –справяне с гнева, страх, ниско самочувствие, натрапчиво желание за контрол или власт, егоизъм, твърде голяма загриженост за здравето или парите.

„Емоционалната дисфункция много често е в основата на проблема с дисфункционалната или токсична семейна ситуация, защото емоционалната дисфункция често предизвиква нездраво поведение“, казва Мелвин.

Това може да се прояви чрез натрапчиво желание за власт, при което, например, родителите постоянно напомнят на порасналите си деца грешки от миналото; когато има открита или едва доловима критика към изборите, които децата са направили; използване на пасивно-агресивни начини на комуникация или емоционално изнудване.

„Човек никога не знае какво става в главите на хората, които го нараняват“, обяснява той. „Поне през половината време те сами не са наясно какво става. Коледата може да бъде особено трудно време за семейства като тези. Този начин на поведение може да се засили около празника.“

Много хора, идващи от дисфункционални семейства, могат да се дистанцират през годината, като поддържат повърхностни взаимоотношения от разстояние, ограничавайки се с кратки телефонни разговори или посещения. Но на Коледа те се чувстват задължени да посетят семействата си и да прекарат повече време с тях.

„Въпреки надеждите ви, че тази година нещата ще бъдат различни, те вероятно няма да бъдат“, казва психотерапевтът Бернадет Райън от ирландската организация Relationships.

„Всеки се прибира по Коледа при семейството си, носейки подаръци, но на дъното на чантата са прибрани старите болки и обиди, така че бъдете подготвени“, казва тя. „Бъдете реалисти в своите очаквания. Очаквайте, че ще бъде същото като преди и ако не сте готови за това, можете да си останете вкъщи.“

„Понякога може да има много отричане за това, което се е случило в семейната динамика, но фантазията трябва да бъде заместена с реалност.“

Много семейства имат някаква степен на лека дисфункция, казва Райън, но в някои тя може да бъде най-важната характеристика и то до такава степен, че „за някои възрастни може да е невъзможно да се върнат при семействата си, защото започват да се чувстват напълно безсилни, прекрачвайки прага“.

Когато всички се съберат заедно в семейния дом на Коледа, хората са склонни да се връщат към ролите от детството си, казва Бакузи и обяснява, че критикуващите майка или баща, които винаги са подронвали авторитета на децата си, вероятно ще продължат да го правят и когато децата вече са възрастни. Родителите често го правят чрез тънки забележки за теглото на детето, за оценките в училище на внуците или чрез лукави въпроси относно начина, по който се развива кариерата на сина или дъщерята.

„Всичко това връща хората там, където са били преди 20 г. и отключва старите болка, гняв и страх. Бащата може да е бил насилник и 20 г. по-късно нищо не се е променило“, казва Бакузи.

„Дисфункционалното семейство е като тенджера под налягане. Някои семейства ще бъдат в открита война, в други ще има потискани емоции, които никога не се изразяват открито и които причиняват голям дискомфорт.“

Вторият вид семейства е най-често срещан и най-вреден, но въпреки това, хората успяват да се справят.

Вие не можете да промените поведението или отношението на другите, но можете да промените начина, по който реагирате.

Райън съветва да се запитате защо се прибирате за Коледа и ако искате да отидете, да се съсредоточите върху положителните причини, а не върху нещата, които ви разстройват – например свръх контролиращ родител или брат/сестра, които не харесвате.

Също така е важно, добавя Мелвин, да гледате реалистично и обективно на ситуацията и да оцените болката, която тя ви причинява.

„Да надникнете в собствената си глава, да се обърнете към болката и да поемете отговорност за нея може да ви помогне да вземете здрави решения относно семейството си и също така за по-широкия кръг от приятели и познати. Тайната е в това да осъзнаете как нечие поведение ви се отразява и да решите, че повече няма да позволявате това.“

дисфункционалното семейство
Съвети за справяне на Коледа:

1.    Да сте наясно какво вероятно ще се случи и какво ще бъде вашето поведение в тази ситуация може много да ви помогне да изкарате деня.

2.    Ако наистина не искате да се прибирате вкъщи за Коледа, просто се откажете от това задължение.

„Вие вече сте възрастен човек и можете да правите каквото искате“, казва Мелвин. „Не е нужно да давате обяснения и можете да промените решението си във всеки един момент“.

3.    Помнете – Коледните празници са нещо временно и минават бързо.

4.    Ако чувствате, че наистина трябва да се приберете, измислете си някакъв спасителен план. Можете да си определите точно колко време ще останете и да си подсигурите подкрепата на партньора ви.

„Изпълнете основното изискване да се появите там и след това си тръгнете при първата възможност“, казва Мелвин.

5.    Пазете границите си.

Дръжте на позицията си и не позволявайте на нещата да ви засегнат.

Пазете дистанция и не се ангажирайте с неща, които могат да станат неприятни, освен ако наистина не трябва.

Не се включвайте в спорове, ако не е крайно необходимо. Понякога е по-добре да не казвате нищо, да изкарате деня и да си тръгнете.

6.    Водете незадълбочени и любезни разговори. Не обсъждайте миналото или каквито и да било скандали и несъгласия. Говорете за телевизия, спорт и текущи въпроси.

7.    Не се поддавайте на прекалената приветливост. Не позволявайте да ви прелъстят да свалите гарда и да кажете неща, които по-късно могат да бъдат използвани срещу вас.

8.    Откъсвайте се мислено. Може физически да присъствате, но никой не казва, че трябва да ги слушате. „Изключването“ е хубаво умение, когато сте заобиколен с нездрави хора, които се опитват да натоварят психиката ви с тревоги и негативни мнения.

9.    Похарчете за подаръци толкова пари, колкото искате.

„Не си създавайте много тревоги и не влизайте в големи разходи, ако смятате, че това няма да бъде оценено – харченето на пари не е отговорът“, казва Мелвин.

„Хората, които са били наранявани, често пристигат натоварени с подаръци, надявайки се, че „този път те ще ме заобичат.““

Бъдете честни. Помислете колко пари сте изхарчили в миналото и доколко това действително е било оценено.

10.    Последно, но не по важност:

„Дръжте се за това, което сте научили и за самоувереността, която сте придобили откакто сте напуснали семейния дом“, казва Бакузи.

Типични поведения в дисфункционалното семейство:

Психологически тактики:

•    Преструват се, че не ви чуват и изместват разговора в посоката, която ги устройва.
•    Напълно ви игнорират.
•    Излизат от стаята, когато вие влизате.
•    Създават коалиции и изкупителни жертви.

Емоционално изнудване:

•    Карат ви да се чувствате виновни без основание.
•    Критика, обвинения.
•    Сърдят ви се.
•    Блокират възможностите за изразяване на емоции.
•    Вербални атаки.
•    Директни обвинения, насочени към вас.

Източник

Share Button