5 причини, поради които привличате нарцисисти

Posted on 20.02.2020 by Марина Попова

Обвързването с нарцисист може да е много объркващо. Може да е интересно да разгледаме някои от начините, по които това се случва. Давам си сметка, че този пост важи също и за наемането им на работа, гласуването за тях, както и за тяхното идеализиране, но основно ще наблегна на онази част, която касае ходенето по срещи.

Вие сте някой, който обезценява себе си.

В някои семейства или култури нещата вървят гладко (или поне така изглежда), дори когато нямаш никакъв план за себе си и живота си. Във вашия живот обаче нещата може да са били напрегнати до степен, в която върху вас е било прилагано насилие или сте били свидетели на такова, и сте се научили да се криете в хралупата си. Или някои хора са разчитали на вас, например вие сте били по-голямото дете в семейството и родителите ви са били заети с бебето, и така сте открили, че е най-добре да не се пречкате, като нямате собствено мнение и желания. Такъв човек излиза с някого на среща и няма представа как да позиционира себе си в отношенията – няма предпочитания за храна, не изразява себе си и желанията си, не изказва мнение и няма критерии за това как иска другите да се отнасят към него. Кой би искал да бъде с подобен човек? Някой, който търси партньорство, ще продължи да търси. Само нарцисист, който търси място, в което да изтрие краката си, ще остане.

Най-добре функционирате като спътник на някой друг.

Някои хора стават спътници, защото са израснали в ситуация, в която някой друг е бил главната действаща фигура в семейството и единствените други останали роли са били поддържащи. В този случай може и да имате план за себе си, но той винаги е по отношение на някой друг. Някои хора са станали спътници, тъй като са преживели някакво травматично събитие и по тази причина им се налага да се пазят, особено когато срещу тях стои заплашителна фигура. Спътниците се нуждаят от планети, поддържащите играчи се нуждаят от звездите на отбора, придворните се нуждаят от крале и кралици, а мениджърите на таланти се нуждаят от диви. На среща спътниците прекарват цялата вечер в задаване на въпроси към другия човек със съчувствие и възхищение. Кой мислите, че се нуждае от това? Нарцисите.

Нямате стабилна връзка с вътрешния си родител.

Един от начините, по който можем да гледаме на срещите, е като на среща за игра, на която двама родители са завели своите деца. Нашият вътрешен родител оценява срещата като набляга на качеството на разговора и преценява дали другият е подходящ, нещо подобно на уредените бракове от миналото. Нашето вътрешно дете обаче се интересува повече от това дали си прекарва добре и дали е било счетено за приятна компания. Понякога нашият вътрешен родител е толкова ангажиран с това да оценява, че пропуска важните сигнали от детето, че то не се забавлява и не се чувства добре с другия. Понякога единият родител е толкова впечатлен от другият родител, че настоява връзката да продължи, без да взема предвид какво чувства детето. Точно като родител, който настоява детето му да си играе с детето на шефа.

Когато сте на среща, е важно вашият вътрешен родител да ви пита как се чувствате. Прекарвате ли си добре? Отнасят ли се добре с вас? Можете ли да бъдете този, който сте, или се отнасят към вас като към звезда или като към слуга, или се чувствате сякаш сте в шоу, в което другият е голямата награда? Ако не сте били питани за тези неща от своите родители, то би ви било изключително трудно да задавате тези въпроси и на себе си. Ако сте били отглеждани от нарцисист, то тогава можете да омаловажите неприятните си преживявания от срещата, като си кажете: „Виждал съм и по-лошо.“

Имате нужда да бъдете спасявани.

За колкото по-ужасен смятате живота си, толкова повече се нуждаете от супергерой, който да дойде и да го поправи. Да признаете, че липсва любов в живота ви е добра мотивация за ходене по срещи, но да мечтаете, че любовта ще ви спаси, би могло лесно да откаже от вас тези, които не се смятат за супергерои.

Трудно ви е да се доверите.

Ако имате лош опит с връзките, това може да е направило нещата по-трудни за вас. Това много често се споменава от хора, които освен това твърдят, че не се интересуват от ходене по срещи. Повечето хора, които са заинтересувани от това да излизат с тях, вероятно ще продължат напред към някой, който също иска да гради връзка. Нарцисистът обаче ще види това като предизвикателство. Дори ако активно търсите романтика, недоверието може да ви накара да създадете поредица от тестове, които само нарцисист би опитал да премине. Обикновено хората не се втурват в състезание, в което вие ще сте голямата награда, но нарцисистите живеят за подобни преживявания. Както бе споменато по-горе, срещите, на които се чувствате като на състезания, могат да са конструирани от нарцисити, но също така и от хора, които се опитват да се предпазят от такива.

Ако нито един от участниците не е нарцистичен (ако и двамата се пазят), те ще се разминат. Поканата за подобна игра или ергенската атмосфера са добър начин да привлечете нарцистична личност. Нещата стават още по-лоши, когато приятелите ви кажат, че сте блестящи, привлекателни и очарователни, за да подсилят увереността ви. Вие ставате крал Лир и само нарцисистите ще ви обещаят изключителна любов и преданост (за да спечелят наградата). Онзи, които всъщност ви обича (като Корделия), вероятно ще негодува, че трябва да полага толкова много усилия, за да го докаже.

Всички тези начини, по които привличате нарцисисти, имат нещо общо помежду си и това е вашата трудност да се справяте с конфликти или нежеланието ви да водите разговори по темите, които ви тревожат. Ако не можете да постигнете съгласие за място, на което да отидете на втора среща, без един човек да доминира или да се жертва за другия, втората среща може да не е добра идея. Понякога е трудно да се каже дали човекът, с когото сте на среща, е нарцисист, тъй като всеки се опитва да впечатли другия.

С течение на времето и при възникването на дребни конфликти и различия се вижда дали другият е склонен да говори и да работи за постигането на консенсус или по-скоро е склонен да ви обвини, че сте твърде чувствителни и след това бързо да се извини, за да изчезне конфликтът. Подходи, които целят взаимност и договаряне, привличат хора, които искат да изграждат връзка, и от своя страна обезкуражават нарцисистите.

Източник

Любовта към себе си – новата #RelationshipGoals

Posted on 27.06.2019 by Марина Попова

Отговор

Здравословната връзка започва с теб

Какво означава да обичаш себе си? Изглежда, че това е сложна задача. Невинаги значи просто да си повтаряш, че се харесваш. Не е да се гледаш в огледалото и да си декларираш, че си щастлив с всяка част от теб – това не е реалистично. Да обичаш себе си означава да приемеш, че си комплексна личност, чиито нужди се променят и развиват ежедневно, и това е нещо красиво. Това е толкова сложно, колкото да откриеш щастието в себе си като личност, но крайната цел на здравословната връзка е именно това.

Да намериш и заобичаш себе си е да приемеш и върховете, и спадовете в живота си като нещо, от което се учиш. Възможността за себерефлексия е свързана със способността да се чувстваш комфортно насаме със себе си, освободен от срам и осъждане, работейки върху трудностите си – със своята несигурност и слаби страни – и осъзнавайки ценния принос, който можеш да предложиш на себе си и другите. Способността да намираш щастие и любов в себе си те прави по-уверен и самоуверен в любовта си към другите. Ние можем да бъдем добри за другите, единствено когато сме добри за себе си.

Ето шест неща, с които трябва да се справим, за да постигнем любов към себе си като нова #relationshipgoal:

Партньорите ти се отнасят към теб така, както те виждат, че ти самия се отнасяш към себе си. Кажи сбогом на безпомощността, несигурността и ревността. Ако обичаш себе си, ще се появиш в отношенията като силен, уверен и сигурен човек. Ще се чувстваш цялостен, което ще сложи край на необходимостта от външно валидиране. Ще обичаш от място, изпълнено от чувства, а не от място, където се усеща празнота, и ще разбираш по-добре нуждите си, което ще ти помогне да общуваш ефективно с партньора си. Когато наистина обичаш себе си, ще знаеш какви граници трябва да поставиш, с какво можеш да направиш компромис и кога да си тръгнеш. Ще присъстваш в отношенията като силен човек и здрав партньор.
Обичайки себе си, ще привличате по-здравословни връзки. Когато наистина обичаш себе си, сменяш енергията си и започваш да привличаш по-добри партньори – хора, които са достойни за твоята обич. Помислете за това: подобното привлича подобно. Ако подхождате неуважително към себе си и се чувствате недостатъчни, ще се свързвате с хора, които се чувстват по сходен начин. Така има опасност да опитате да се възползвате един от друг. От друга страна, ако обичате себе си, ще привличате партньори, които имат същата нагласа.
Връзката трябва да бъде партньорство, а не зависимост. Взаимозависимостта е почти невъзможна, когато имате уважение към себе си. Вие сте способни и достатъчно силни, за да застанете на два крака. Когато на партньорите липсва самолюбие, качеството на връзката става крехко и се появява недоверие. За да удовлетворите нуждите си, вие се вкопчвате в партньора си, за да успокои несигурността ви и да ви даде нужната сигурност. Проблемът на тази динамика е, че вие обричате партньора си на провал, тъй като той трудно би могъл да удовлетвори тези ви нереалистични очаквания.
Никой не може да ви направи щастлив по начина, по който вие можете да го направите. Това е истина: та кой ви познава по-добре от вас самия? Когато се упражнявате в това да си доставяте удоволствия, за вас ще е по-лесно да комуникирате с партньора си как той може да допринесе за щастието ви. Когато окажете нежелан натиск на другите, като ги направите отговорни за нуждите ви и несигурността ви, това в крайна сметка е несправедливо и ще повреди отношенията ви. От друга страна вие можете така да се вманиачите да бъдете перфектните съпруг/съпруга/и др., че да забравите да обръщате внимание на собствените си потребности и желания. Ако станете твърде фокусиран в другия, накрая ще се уловите, че правите твърде много компромиси. Какво е решението тогава? Да бъдете себе си и да обичате себе си е началото. Знайте стойността си и не се страхувайте да се заявявате. С това, когото и да привлечете, бъдете сигурни, че той ще обича именно вас, а не компромисната версия, която му предлагате.
Разберете и приемете, че няма как да очаквате другите да ви карат да сe чувствате обичани. Разчитането на това, че другият трябва да те кара да се чувстваш обичан, води до нездравословна връзка не само с другия, но и със себе си. Това е като да наливаш от празна чаша. Другият няма какво да направи за нас, ако ние не носим тази любов в себе си. Любовта е взаимообмен.
Хората ще се отнасят към теб така, както виждат, че ти се отнасяш със себе си. Трябва да знаеш точно колко струваш. Трябва да знаеш как искаш да се отнасят към теб и да не се задоволяваш с по-малко. През демонстрацията на любов и уважение към себе си, задаваш тона, по който другите ще влязат в отношения с теб. Казано по-просто, когато се отнасяте към себе си с любов, състрадание, прошка и уважение, вашите значими други ще ви третират по същия начин.

„И заживели щастливо“ е възможен край, но той започва с теб.

В заключение можем да обобщим, че обичта към себе си играе огромна роля в отношенията ни с другите. Когато промените нагласите си и започнете да приемате връзката си със себе си, като образец на връзките, които имате с другите, тогава отношенията ви ще процъфтяват. Не забравяйте, че връзката, която имате със себе си, е единствената за цял живот, така че защо да не я направите най-добрата?

Статията е адаптация по: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/couples-thrive/201906/self-love-is-the-new-relationshipgoals

Мамо, може ли?

Posted on 12.03.2019 by Росица Долапчиева-Кайрякова

Отговор

Бракът Дете-Родител

Том е млад мъж, в края на двайсетте, който е в първата си сериозна връзка с Нанси. Откакто Нанси се мести да живее при Том, изглежда че връзката им се променя много и то не по начин, който харесва на Том. Изглежда така сякаш Нанси превзема целия апартамент, сякаш тя има наръчник, скрит някъде, където той няма достъп и този наръчник е пълен с детайли как нещата трябва да бъдат; правилният начин да заредиш и изпразниш миялната; как да почистиш ваната, след като си вземеш душ; какво с какво се пере и на каква температура и т.н. Всички тези неща изглеждат леко глупави за Том; все пак той се е оправял по своя си начин години наред. Все пак е хубаво да стъпиш в чиста вана, когато отиваш да се къпеш, както и да видиш ненамачканите си дрехи, прибрани в гардероба. Том също така е изненадан да открие колко приятно е чувството да прави нещо конкретно, което да удовлетвори Нанси.

С течение на времето обаче започва да се чувства все по-неудовлетворен и обиден. Всеки път, когато Том започва да се чувства така, сякаш се е справил и е успял да овладее наръчника и знае какво се очаква от него, тя се появява с някое ново правило, което някак си се очаква, че той вече трябва да знае. Понякога почти изглежда като нагласена игра, в която независимо колко много той се старае, никога няма да бъде способен да удовлетвори или омилостиви Нанси. Любопитното е това, че тъй като не иска да я разочарова, на Том почти никога не му се отдава възможност да каже на Нанси, че се чувства притиснат и че и той има някакви собствени идеи за това как да се случват нещата в техния споделен дом.

Можете да забележите колко много динамиката във взаимоотношенията между Том и Нанси наподобява на тази между родител и дете, като единият партньор е в ролята на възрастния, който поема отговорността за всичко, а другият партньор играе ролята на пасивно-агресивно действащото дете.

Този модел е толкова чест, че фамилните консултанти и терапевти го определят като „брак на дете-родител“. В хетеросексуалните връзки най-често мъжът е този, който „свършва“ в ролята на детето. Мъжете се шегуват един с друг за това как те са живели като ергени; за това как са нямали нищо друго освен пица и бира в хладилниците си; за това каква бъркотия е била в апартаментите им и за това как не са се съобразявали с никого, свободни да правят каквото и където и си поискат и т.н. Докато мъжете се шегуват относно желанието си да живеят ергенски живот и негодуват, че имат жена, която се опитва да ги социализира, на едно ниво те оценяват промените, които жената е внесла в живота им.

Приятно е чувството да живееш на място, което чувстваш много повече като дома, в който си израснал; да имаш по-редовен живот, на който можеш да разчиташ и в който да се чувстваш спокоен; да имаш социален живот, за който се полагат грижи и да имаш някакъв тип ръководство, напътствия, които да облекчат тревожността по отношение на незнанието какво да облечеш или как да действаш в определени социални ситуации. Под самохвалството им обаче се разпознава това, че повечето мъже не знаят как да направят дом за себе си или да отгледат семейство. Мъжете също така разбират, че това да направиш дом и да отгледаш семейство е често много важно за съпругите или партньорките им и в търсенето си на това да бъдат приети от тях, следването на някакви инструкции изглежда като малка цена за товa.

Когато нещата вървят добре, така както често се случва в началото на връзката, това е страхотен пример за това как хората в двойката могат да се учат един друг и да станат по-цялостни личности, да разгърнат потенциала, който имат. Но това, което започва като общо взаимноизгодно имплицитно съгласие, може да премине в серия от неизречени борби за власт. Неудовлетворението най-често започва при жените. Много жени разпознават това, че те всъщност имат повече опит и експертност във връзките, отколкото повечето от техните потенциални мъже-партньори. Жените се шегуват за това, че мъжете не са в добра форма да се справят с багажа и се нуждаят от промяна или евентуално обучение за това как да бъдат партньори. На повърхността повечето от наставленията и обучението, което те предлагат на партньорите си, са за това как да те да се държат, но това, което жените наистина търсят, е не партньор, който да бъде добре обучен, а партньор, с който да бъдат в по-добра връзка, в по-добра интимност.

Ето я и критичната точка на обръщане.

Когато мъжете разберат какво всъщност търсят партньорките им и разпознаят, че и те наистина искат същото нещо, тогава е възможно мъжете да бъдат по-малко защитни и по-малко реактивни към обучаването и подтикването и нещата обикновено вървят много добре. От друга страна, когато мъжът пропусне по-голямата цел, когато нямат достатъчно позитивен опит по отношение на ранното свързване и не успеят да разпознаят близостта и обучението, което им се предлага като нещо позитивно, те тогава започват да тълкуват всичко като критика и контрол.

Когато нещата тръгнат лошо по този начин, обикновено се влошават все повече.

Всеки член на тази двойка е абсолютно убеден, че той е този, който прави нещата зле и че другият се справя много по-добре, но това е бъркотия, която правят двамата. Връзката родител-дете е несъзнаван съюз между двама души. Те са еднакво отговорни и еднакво „залепнали“. Интересното е, че много сходна динамика може да се открие и в еднополови връзки, което предполага, че става въпрос повече за сила и полова социализация в нашата култура, отколкото за вътрешно присъщо различие между мъжете и жените.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/fear-intimacy/201902/mommy-may-i

Кратък наръчник за оцеляване по Коледа

Posted on 20.12.2018 by Росица Долапчиева-Кайрякова

Отговор

Хо – хо – хо! Ето че пак е Коледа! Звънчета, елхи, светлинки, подаръци, сладки, еуфория и чудеса, всичко това чука и на Вашата врата. Семействата се събират (за добро и лошо) и празникът започва. Хубаво е по Коледа. Всички са заедно, има една очарователна магия.

И все пак преживяванията по Коледа не винаги са най-спокойните и приятните. Понякога именно това „заедно, заедно“ се превръща в разковничето на напрежението. Предполагам всеки знае, че понякога, именно в моментите, в които семейството се събере, настъпват доста критични ситуации, особено по празници.

Друг път магията на празника липсва именно защото го няма това „заедно, заедно“ и възможността да се сподели емоцията с някого.

Макар и много прагматично и тривиално, далеч от същността и концепцията на Коледа, но пък за съжаление факт – липсата на финансови възможности в комбинация с масовото облъчване от страна на медиите за перфектната Коледа, също може да помрачи празничното настроение.

И въобще причините могат да бъдат много.

Именно поради тази причина в интернет пространството, макар и под различна форма, се разпространяват варианти на препоръки и съвети по отношение на това как се оцелява по време на Коледа в подобни ситуации.

Синтезирах няколко от тях и Ви представям нашия вариант на

„Наръчник за оцеляване по време на Коледа“:

Първо – грижа за стоамахчето, което ще рече:

Не яжте големи порции.
Не яжте късно през нощта.
Не вдигайте прекалено много наздравици.

Не е необходимо на всяка цена да опитате всичко и да ядете до пръсване, след Коледа също има дни. Важно е да сте в добра физическа кондиция и да не претоварвате тялото си с преяждане, защото това неминуемо ще се отрази и на настроението, подвижността Ви и съответно взаимоотношенията Ви с останалите.

Чисто практично:

Опитайте се да направите някакво условно планиране – какво да пазарувате, да готвите, какво да се случи, ако планирате нещо по-специално като пътувания или посещения на определени места и мероприятия, преценете добре доколко можете да се включите във времевата рамка, доколко е реалистично, помислете за съвместимостта с другите ангажименти, които сте поели, за трафика и т.н.
Не се претоварвайте със задачи – нищо не е задължително, нищо „не трябва“.
Помолете за помощ – ако усещате, че Ви е трудно да се справите с ангажиментите по организацията на празника, помолете близките си за помощ; няма нищо неудобно да поискате такава и от гостите си – нека да донесат храна или да дойдат по-рано да помогнат. В крайна сметка девизът на Коледа не е „Аз мога!“. Част от идеята за Коледа е съпричастност и подкрепа, съвместност.

Чисто психологически:

Казвайте „не“, нищо, че е Коледа. Казвайте „не“ на препълнената чиния с манджа, на идеите, в които не искате да участвате и т.н.
По това време отбягвайте деликатните теми. Ако искате да прекарате празника в мир и спокойствие, то сега не е моментът да нищите наболели проблеми. Те биха могли да почакат.
Избягвайте социалните медии. Ако искате да си вкиснете настроението по Коледа, то със сигурност социалните медии са един от добрите начини затова. Коледа не е постът във Фейсбук или Туитър.

И на последно място, но според мен лично, на първо по важност:

Нагласата и очакванията, с които влизате в празника, са от изключително значение. Нека бъдат реалистични и бъдат Ваши, а не „програмирани“. На едно място пишеше да се подготвите, че нищо няма да е такова, каквото го планирате и мислите. Моята препоръка е:

Не се опитвайте да постигнете съвършената Коледа, Коледа е такава каквато е – перфектната манджа не я прави съвършена, нито златната украса, нито скъпият подарък, нито перфектно направеният план. Всичко това, само по себе си, няма смисъл, когато не Ви носи удовлетворение и го посрещате в пълно изтощение. Задайте си въпроса: „Кое за Вас е важно в Коледа? Какво искате от и по време на празника?“ Като си отговорите на този въпрос, ще разберете и къде да насочите усилията си.

Всъщност, не става въпрос дори за усилия, може би това е най-важното – Коледа не е ангажимент и усилия и може би никой не бива да го забравя.

Докато пишех това, се сетих за „Ралф Рюдигер (дано изписвам името правилно) – Един северен елен търси Коледа“ – страхотна детска книжка, която като че ли много простичко обяснява точно това „Какво е Коледа и какво е важно в нея?“.

Няма да Ви я преразказвам, само ще Ви пожелая по Коледа или когато и да е, да намерите Вашата Коледа и да откриете онази пълна стая с хармония, уют и спокойствие, заради която да си струва да се връщате и да оставате.

Весела Коледа!

За родителите на зависими хора – част 2

Posted on 05.12.2018 by Гергана Райнова

Отговор

Продължение по темата „Как да помагаме на нашите зависими деца (без да поощряваме проблема) и как можете да помогнете на себе си“.

Първа част на публикацията можете да прочетете тук.

***

Как можете да си помогнете в тази ситуация? Като се опитвате да поддържате критичност към това дали поощрявате негативното поведение на детето си. Бихте могли да разсъдите внимателно над следните въпроси:

Детето ви държи ли се така, сякаш му дължите неща, които преди с удоволствие сте му давали? (Например привилегии по отношение на шофиране, подаръци, пари за наем или пък привилегии у дома).
Струва ли ви се, че съпровождате пълнолетното си дете, докато то преживява криза след криза?
Налага ли се да жертвате твърде много, за да отговорите на нуждите му?
Страхувате ли се от това да нараните детето си?
Чувствате ли се обременен, използван, огорчен или просто изхабен цялостно?

Поощрявайте детето си да живее в собствената си кожа – кожа, която също „участва в залога“, така да се каже.

Напускането или завършването на училището би трябвало да бележи навлизането на детето ви в света на „зрелите“ хора. Необходимо е да добие в по-голяма степен усещането, че „собствената му кожа е част от залога“, така че да се старае да бъде самостоятелен в по-голяма степен. Това не значи, че трябва да ги изхвърлите на улицата. По-скоро, детето ви трябва да си състави планове и цели, които биха го направили независим човек.

Понякога човек преживява кризи, които могат да го върнат назад в известен смисъл. Може да става въпрос за тежка раздяла с интимен партньор, проблеми в университета или влошено здраве. Допустимо е детето ви да разчита на вас, стига да има план за това как да си възвърне независимостта.

Опитайте се да не бъдете конфронтационно настроени в опитите си да насърчите детето си да бъде по-независимо. Целта е да бъдете подкрепящи и разбиращи и да сте готови да сътрудничите. Бъдете спокойни, твърди, неконтролиращи в отношението си, когато изразявате очакванията си, за да мотивирате детето си да бъде независимо по здравословен начин.

Можете да опитате някои от следните стъпки:

Окуражавайте работещите си деца да допринасят за семейния бюджет. Могат например да плащат символичен наем за стаята си, както и да поемат част от разходите за домакинството.
Не раздавайте пари, без да преценявате ситуацията. Дали ще им давате пари за харчене трябва да зависи от усилията им да бъдат независими.
Разработете си стратегии, които можете да използвате, ако ви изненадат. Договорете се например да не давате отговор веднага – поне до следващата сутрин или 24 часа. Например, следващия път, когато получите спешно обаждане от детето си, което иска пари, можете да отговорите: „Ще трябва да говоря с баща ти“ или „Ще трябва да си помисля“. Това ще ви даде време да разсъдите трезво, както и шанс да поговорите за това предварително с партньора си. Също така това ще покаже на детето ви, че вие и партньорът ви оставате стабилни и единни.
Достигнете до съгласие какъв е максимумът от време, който детето ви може да прекара при вас.
Ако можете да си го позволите, можете да помогнете като платите началните разходи около това детето ви да се нанесе в нова квартира.
Договорете се за това вашият финансов принос към наема на детето ви постепенно да намалява. Целта е в крайна сметка то да бъде напълно независимо.
Не забравяйте, че винаги имате правото да кажете: „Промених решението си“.
Поставете времеви граници за това колко време прекарвате в помощ на пълнолетното си дете и начина, по който разрешава кризите и предизвикателствата. Насърчавайте неговото усилие да реши проблема – например като питате: „Какви са твоите идеи?“
Не забравяйте – не сте в състезание по популярност. Трябва да приемете, че в определена ситуация детето ви може да реагира отхвърлящо. Най-вероятно ще размисли по-късно.
Посещавайте групи за взаимопомощ. Давайте пари на зависимото си пълнолетно дете, само ако е свързано с лечението му.

***

Автор: Джефри Бърнстейн

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

Съживяване на една „умъртвена душа“

Posted on 15.11.2018 by Гергана Райнова

Отговор

Да събудиш отново „любовта си към живота“ с помощта на някой, когото го е грижа

Автор: Кари Барън

***

Преди известно време един човек, коментиращ в блога ми, беше избрал псевдонима „Умъртвена душа“. Терминът „душевно убийство“ се използва за пръв път от драматурга Хенрик Ибсен. Той определя този феномен като „унищожаването на любовта към живота у друго човешко същество“. Преди много време психоаналитикът Ленърд Шенголд издава книга, наречена „Душевно убийство“. Там той описва как произволните правила и забрани или хроничната липса на емпатия могат да накарат едно дете да стане неуверено, лишено от живец и позитивни преживявания. Тъй като неговите естествени заложби и чувства не са оценени или забелязани, детето започва да се обърква каква всъщност е неговата идентичност и животът му е изпълнен с болка.

Също така, когато имаме налице „душевно убийство“, детето често идеализира „авторитетния“ възрастен и обезценява собствените си качества и личност. Тази изкривена реалност създава дисбаланс – както във вътрешния свят на детето, така и в начинанията, които то се опитва да предприеме във външния свят.

„Не мога дори да се опитам да направя това, защото не съм достатъчно добър, достатъчно умен…“

***

Добрата новина е, че човек може да да бъде „спасен“. Нужно е обаче да се отдръпне от извършителя на „душевното убийство“ и да се сближи с тези, които оценяват и поощряват неговите автентични качества. Дори само един човек, изпълнен с любов и загриженост, може да внесе огромна промяна. Тъй като обикновено хората, преживели нещо подобно, често са много съвестни, смирени и жадни за признание, те много често могат да използват талантите си и да постигнат завидни успехи.

Въпреки че най-често родителите се възприемат като извършители, „душевно убийство“ може да се осъществи и от други хора – връстници, братя и сестри, учители, дори работодатели. Може да се случва по различни начини – с постоянни резки коментари, например, или пък с няколко добре премерени уязвяващи забележки. Разказвали са ми за това, как начален учител често се обръщал към едно от децата – дребно бледо момче, склонно към изчервяване – с епитета „невестулка“, а не с името му. По-късно това дете загива преждевременно (още докато е тийнейджър) в пътен инцидент.

Мой цветнокож клиент ми е разказвал по време на консултациите ни как докато е бил в гимназията е работел в ресторант, за да си осигури допълнително пари. Клиентът ми е бил съвестен служител, винаги е отивал навреме на работа и се е отнасял уважително както към клиентите, така и към колегите си. Въпреки това работодателят му не се е свенял да прави расистки изказвания пред него. Възмутен и огорчен до сълзи от това, което детето му трябва да търпи, баща му се е намесил и насилието е спряло. Тази ситуация добре илюстрира, че ако в живота ви има грижовен човек, който не се страхува да застане до вас, можете да устоите на изпитанията в една толкова неблагоприятна ситуация.

***

В практиката си срещам хора, на които не им е било позволявано да сядат на определена маса в училище заради акнето си. Хора, които са били наказвани с физическо насилие заради това, че си позволяват слабостта да плачат. Срещам и хора, които са били подигравани за това, че не знаят коя е столицата на Грузия или за това, че са допуснали правописна грешка. Мога да давам още много примери. Някои родители (съзнателно или не) насърчават конкуренцията между децата си. Така всъщност децата започват да се борят помежду си за това кое дете да бъде обичаното и кое – засрамваното. Често „кастренето“ е доста дискретно. Ако мнението на някого постоянно бива незачитано, оборвано или заглушавано, се появяват инхибиции.

Отхвърляне, унижение или наказания заради това, че детето е дръзнало да изрази несъгласие могат да доведат до много лесно забележими симптоми – прегърбване, избягване на очен контакт, цялостно избягване на околните и постепенното изчезване на самоувереността.

Беше ми споделено от мой клиент, че когато е бил на 13 години, е бил тормозен и пребиван от съучениците си. Причината: че е излизал с момиче, което преди това се е разделило с популярен техен съученик и атлет. Майката на този човек го посъветвала да се стегне и да отвърне на ударите с удар. Когато родителите му заминали на почивка, клиентът ми се опитал сам да се премести в друго училище с помощта на дядо си. След завръщането си родителите му категорично са отказали да се съгласят с направените промени и тормозът започнал – под формата на забележки, обезценяване и т.н. Постепенно клиентът ми се примирил със ситуацията. Замахът и ентусиазмът, които са му помогнали да се справи с такава трудна ситуация на толкова ранна възраст, постепенно започнали да изчезват. С течение на времето и благодарение на терапевтичния процес този човек все пак успя да си възвърне тези качества.

***

Прозренията – за себе си и за другите – и приемането на себе си могат да бъдат освобождаващи. Част от задачата е да се премахне идеализацията на близките или миналото. Също така да се изоставят вкоренени семейни ценности или модели на мислене, които всъщност могат да бъдат увреждащи за индивида. Само след това е възможно да разберем и да „притежаваме“ автентичните си качества и способности и да застанем в позицията на човек, който си е възвърнал способността да „обича живота“.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-creativity-cure/201706/reclaiming-murdered-soul

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Posted on 09.11.2018 by Росица Долапчиева-Кайрякова

Отговор

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни, е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават на децата си.

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Самоубийство при децата – какво трябва да знаят родителите

Posted on 08.10.2018 by Росица Долапчиева-Кайрякова

Отговор

Нови изследвания разкриват, че самоубийството при децата е предизвикано не само от тъгата

Смъртта на дете е винаги разбиваща сърцето и нещо ужасно, ужасно грешно. Когато дете умре в резултат на самоубийство, това води до изцяло различно ниво на скръб, болка и мрачно объркване на тези, които са се грижили за детето.

За щастие, самоубийството при деца е много рядко явление. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията (САЩ), по-малко от 2 на всеки милион деца на възраст между 5 и 11 г. умират в резултат на самоубийство. Броят сред юношите (на възраст между 12-17 години) е около 52 на милион. Средно около 33 деца под 12 г. се самоубиват всяка година в САЩ.

Разбирането на децата за самоубийството и смъртта

Знаят ли въобще децата какво е самоубийство?

Да, те знаят на изнендващо ранна възраст. Brian Mishara интервюира 65 деца от основното училище (между 1-5 клас, възраст 6-12 години), за да види какво разбират те за смъртта и самоубийството. Само едно от децата от първи клас (по-голямо от средната възраст за неговия клас) е наясно с думата „самоубийство“, но почти всички знаели какво означава „да убиеш себе си“.

В трети клас всички с изключение на едно дете разбират думата „самоубийство“ – те разговарят за това с връстниците си или гледат телевизия, или слушат как възрастните говорят за това. Всички деца, които знаят какво е значението на „да убиеш себе си“ или самоубийство, са били способни да опишат един или повече начини как да го направят.

Интервютата на Brian Mishara показват, че разбирането на децата за смъртта и самоубийството нараства с годините. Повечето първокласници поне знаят, че мъртвите хора не могат да се върнат към живота и всички второкласници разбират, че един ден всеки човек ще умре. От друга страна много от децата в проучването на Mishara са били с доста мрачно (но и неясно) разбиране за детайлите около смъртта. Например двама от трима първокласници и един от пет от петокласниците вярват, че мъртвите хора могат да чуват и виждат.

Нови изследвания показват сходства в самоубийствата при децата и юношите

Ново изследване на Arielle Sheftall и нейни колеги от Института за проувания в Националната детска болница преглеждат националната информация за децата (на възраст между 5 и 11 г.) и младите юноши (на възраст между 12 и 14 г.), които умират поради самоубийство между 2003 и 2012 г. Те откриват важни сходства и различия, сравнявайки тези две групи. Нека първо да разгледаме сходствата.

И в двете групи има значително повече момчета, отколкото момичета: 85% от децата и 70% от младите юноши, които са починали вследствие на самоубийство, са момчета. Най-честият метод за самоубийство е бил обесването/задушаването (81% от децата и 64% от младите юноши). Следващият най-чест метод включва подпалването (14% от децата, 30% от младите юноши).

И в двете групи, почти всички от смъртните случаи възникват вкъщи (98% от децата; 88% от младите юноши) и между часовете между обед и полунощ (81% при децата; 77% при младите юноши.)

И при двете групи проблемите във взаимоотношенията са свързани със самоубийството: 60% от децата, които умират чрез самоубийство, и 46% от младите юноши имат проблеми с приятели или членове на семейството. Училищните проблеми и скорошни кризи са другите чести причини (всяка присъства между 30 и 40% в случаите на двете групи – децата и юношите).

И разликите…

Sheftall и колегите ѝ откриват също някои поразителни различия, свързани с расата и психичните заболявания, между децата в двете възрастови групи, които умират в резултат на самоубийство.

Като цяло повече бели деца, отколкото чернокожи, умират от самоубийство, като при чернокожите деца има диспропорционалност в размера на самоубийствените случаи: 37% от децата, които умират в резултат на самоубийство, са чернокожи, спрямо 12% от младите юноши.

В друго проучване на Института за проучвания в Националната детска болница учените откриват, че процентът сред младите чернокожи деца е нараснал, докато процентът сред белите деца намалява. Не знаем защо.

Около 1/3 в двете групи – деца и юноши, които умират в резултат на самоубийство – са имали психиатрични здравословни проблеми, но и при двете възрастови групи се отличава определено психиатрично разстройство. За малките деца, които умират поради самоубийство и имат психиатрични здравословни проблеми, синдромът на дефицит на вниманието е почти два пъти по-често срещан, отколкото депресията/дистимията, но сред по-големите деца депресията е по-честа – около два пъти по-често срещана отколкото синдром на дефицит на вниманието.

Наистина ли искат да умрат?

Ужасяващото е, че Sheftall открива, че само около 1/3 от децата или по-младите юноши, които умират в резултат на самоубийство, казват на някого за намеренията си. Може би те не вярват, че могат да кажат на някого. Може би те не искат някой да знае. Или може би това е бил импулсивен акт и те не са имали време да кажат на когото и да било.

Abby Ridge Anderson от Католическия университет в Америка и колегите ѝ отбелязват техните клинични впечатления, че децата, които са свърхангажирани със самоубийствени мисли, „не желаят толкова да прекратят физическото си съществуване, колкото жадуват да придобият усещане за контрол, емпатия, приемане, разпознаване, зачитане от околните, както и адекватни реакции от значимите възрастни в живота им“. С други думи, те отчаяно искат ситуацията им да се подобри, но не могат да открият по-ефективни начини за справяне с проблемите си или за намаляване на дистреса си, така че самоубийството се явява като привлекателна опция.

Ridge Anderson смята, че има два подтипа на самоубийците-деца: единият подтип, който се чувства депресиран, безнадежден, безполезен и неспособен да се наслаждава; другият е по-агресивен, раздразнителен, разрушителен, търсещ внимание и импулсивен. Последният изглежда по-често срещан сред по-малките деца, отколкото при младите юноши.

Мъглявото разбиране на смъртта, проблемите с взаимоотношенията, наличието на разстройство на вниманието и желанието за контрол… заедно рисуват картина, която предполага (поне в част от случаите), че децата преживяват взаимоотношенията си с околните като стресиращи, чувстват се изключително уплашени и объркани. Те обаче не знаят как да се справят с емоциите си и тогава импулсивно действат като нараняват себе си, може би без наистина да очакват да умрат.

Какво могат да направят родителите, за да предотвратят самоубийството при децата

Важно е да се отбележи, че мнозинството от децата, които мислят за самоубийство, в крайна сметка не се самонараняват. Също така, мнозинството от децата, които имат синдром на дефицит на вниманието или депресия, нямат суицидни мисли.

От друга страна, ако децата споменават, че искат да умрат или да се наранят, е важно това да се вземе под сериозно внимание и да се отговори по обмислен начин. Дете, което е прекалено ангажирано с мисли за самоубийство и умиране, страда и се нуждае от незабавна помощ.

Имайки предвид, че повечето деца са чували за самоубийство между 8- и 9-годишна възраст, си заслужава да се обсъди темата с всички деца, за да се разбере какво те чуват, четат или гледат по телевизията за самоубийството. Това може да даде възможността да коригирате неразбирането или грешките и да обясните, че самоубийството е необратимо решение на временни проблеми и никога не е добър отговор. Подчертайте колко ценно е детето ви за вас и че винаги сте готови да му помогнете, независимо какъв проблем има.

Прекарвайте приятно време заедно и опознайте приятелите на детето си и какво се случва в училище и в съседство. Ако забележите промени в личността на детето си или в неговото поведение, такива като отдръпване от приятели или загуба на интереси в предишни дейности, които са носили удоволствие или наслада, ако детето ви изглежда много стресирано или изглежда нещастно последните седмици или месеци, и особено ако детето проявява склонност да бъде импулсивно, задавайте въпроси и се опитайте да разберете какво става и какво детето ви мисли и чувства.

За повечето възрастни е много трудно да разпитват детето за самоубийството, защото се ужасяваме от идеята, че детето може да мисли за такива ужасни неща. Но задаването на въпроси може да спаси детския живот.

Експертите по самоубийствата единодушно подчертават важността от задаването на въпроси около суицидните мисли или действия като важна стъпка към превенцията. Това не „поставя“ идеята в главата на децата, но може да им даде важната възможност да се отворят да потърсят помощ. Например бихте могли да попитате : „Стават ли някога нещата толкова зле, че да ти мине през ум да се нараниш?“ или „Искало ли ти се е някога да си мъртъв/да умреш?“ и дори „Понякога когато децата се чувстват много разстроени, те си мислят да се самоубият/да убият себе си. Това случвало ли ти се е някога?“

Ако отговорите на детето ви предизвикват притеснение или ако просто имате усещането, че нещата не вървят добре, потърсете помощ.

Ако сте загубили деца в резултат на самоубийство

Ако сте загубили дете в резултат на самоубийство, никакви думи не биха могли да направят нещата по-лесни, но знайте, че не сте сами. Потърсете подкрепа от приятели, семейство, общността или специалист. Самоубийството никога не е по нечия вина. Дори ако детето ви липсва и скърбите по неговото загубено бъдеще, опитайте се да намерите някакъв комфорт, като отдадете почит на спомените си за него.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/growing-friendships/201609/suicide-in-children-what-every-parent-must-know

Страх от интимност при мъжете: причини, проблеми във връзката, съвети

Posted on 30.08.2018 by Росица Долапчиева-Кайрякова

Отговор

Мъжете се страхуват от връзките поради няколко основни причини.

Нека не генерализираме: Не всички мъже се страхуват от връзки, но много мъже се ужасяват от тях. Преди да навлезем в причините защо се страхуват, нека първо разгледаме въпроса дали мъжете се страхуват от връзки повече, отколкото жените.

Изглежда, че продължава дебатът около това дали мъжете и жените са напълно еднакви или напълно различни и това в голяма степен се дължи на факта, че имаме изключително малко начини за доказване на много неща в рамките на психологическото поле. Кой знае, може би някой ден ще научим толкова много за мозъка и неговото функциониране, че ще можем да отговорим конкретно на този въпрос. Странното е обаче, че този ден може никога да не дойде: може би социалните влияния, оформящи мъжете и жените, са онази значима и съществена част, която ги прави такива, каквито са, а не биологичната част.

Страхуват ли се мъжете повече от връзките, отколкото жените? Истината е, че е трудно да се каже. Измерването на страха от интимност сред мъжете и жените в този смисъл е рисковано проучване, но авторите на едно изследване (Thelen et al., 2000) се опитват да измерят различията при двата пола и откриват, че, действително, при мъжете се отчитат по-високи нива по скалата „Страх от интимност“. За жените, които знаят, че мъжете се ужасяват от връзки, това изследване не е никак изненадващо.

15-те години, през които работя като терапевт, са ми показали, че повечето мъже по-често се страхуват от това да свалят защитите си и да бъдат уязвими като жените, така че има смисъл в това да изпитват по-голям страх от връзките, отколкото жените. За да се даде някакъв контекст, медиите винаги съобщават за различните начини, по които момчетата и момичетата се социализират; много от нас са виждали сред социалните ни кръгове такива модели на родителстване, ограничаващи поведението на децата до общоприетото за техния пол. Като имаме предвид, че момичетата и момчетата, поне исторически, се социализират от възрастните по различен начин, е логично, че момичетата, които са поощрявани да участват в кооперативни игри, се превръщат в жени, които са по-добри в овладяването на емоциите и връзките. За сравнение момчетата, които са поощрявани да участват в подчертано състезателни и физически игри, е логично да израснат като мъже, които се чувстват по-малко комфортно с уязвимостта и емоционалната близост във връзките.

Но има и една важна част: не всички мъже се ужасяват от връзки! Когато говорим за подгрупите мъже, кои са тези, които се страхуват, какво ги прави различни? С други думи, защо се страхуват толкова от връзки?

Tравма от предишни връзки

Мъжът може да не е способен да функционира добре във връзка, ако има сериозни проблеми, идващи от травмата от предишни отношения. Травмата от отношенията може да е възникнала, когато мъжът е бил дете или възрастен.

Мъж, който като дете е имал отсъстващ родител, загубил е родител или е имал родител, който го е насилвал или е злоупотребявал с него по какъвто и да е начин, ще има ужасни трудности в намирането и поддържането на здрава връзка. Събуждането на травмата може да направи романтичните взаимоотношения почти непоносими и невъзможни, ако мъжът не я преодолее и не отработи всички свързани с нея мисли и чувства.

В допълнение, мъже, които се страхуват от връзки, може да са имали предишна връзка като възрастни, която е била травматична. Ако са имали предишен партньор, който е упражнявал насилие над тях по някакъв начин, мамил ги е, изоставил ги е или пък е починал – всичко това впоследствие може да кара тези мъже да избягват емоционалната интимност и връзките изцяло. Въпреки че някои или може би всички от тези мъже още имат желание за близост, емоционалната болка от предишната травма е твърде голяма за тях, за да могат да поемат риска и да започнат нова връзка.

Обсесивно – компулсивно разстройство (ОКР), параноидни нагласи или депресивни характеристики

Някои мъже се страхуват от връзки, тъй като цялостният им подход към разрешаване на различни житейски ситуации прави връзките изключително заредени с тревожност и напрежение. Мъжете, които имат ОКР или ОКР характеристики, често се страхуват от връзки поради несигурността и липсата на контрол, които идват с връзката. Хората с ОКР имат много силна нужда от структура и нуждата да чувстват, че тяхната среда е изключително контролирана и предвидима. Мисълта да трябва да се справят с объркани емоции и да трябва да споделят емоционалните си преживявания, както и физическото пространство, често е твърде тежка за понасяне.

Мъжете, които имат параноидни личностови характеристики също често се страхуват от връзки. Параноичните мъже са хипер бдителни относно средата си и проверяват всеки, който навлезе в пространството им. Те са изключително нащрек за йерархията на властта и имат придружаващ страх, че някой ще ги хване в капан и може да се възползва от тях. Поради тези причини, разчитането на и зависенето от друг човек са невероятно далечни идеи за параноичния човек.

Страдащите от депресия или имащите депресивни симптоми не знаят какво да правят и как да се справят със статуса на обвързани. Необвързаните депресивни мъже страдат от ниска мотивация и често самите те се чувстват зле. Идеята за връзка им звучи изключително сложна и в допълнение звучи като твърде много работа, с която трябва да се справи някой, който трудно се справя с напиращите депресивни чувства. Дръжте в ума си, че много мъже не говорят открито за депресивните си преживявания, така че може дори да не знаете реалната причина за това въпросният мъж да се страхува от връзки – просто знаете, че нещо не е наред.

Тайни зависимости

Ако не сте терапевт (или не следите което и да е от екстремните и ексцентрични документални и риалити предавания), със сигурност ще бъдете повече от изненадан да научите колко много зависими хора има. Някои зависимости са по-забележими и очевидни, докато други е по-лесно да се скрият. Едно от нещата, които придружава процеса на зависимост, е екстремното пазене: зависимият става свръх бдителен около това кого допуска близо до себе си и избягват всеки, който би могъл да им държи сметка или би поискал половинката му да се „отчита“. Помислете за това: наличието на партньор ще причини на зависимия – някой, който е в отричане на проблема – изключителна тревожност, а при такава ситуация зависимият ще намери начин да избяга.

Сега, когато вече знаете някои от причините, поради които мъжете се страхуват от връзките, помислете за парадокса, че много от мъжете, които имат таен страх от връзки, често са във връзки! Във връзките подобен мъж често има сериозни трудности в справянето с близостта с партньора си за значително дълго време: той или почти никога не се отдава напълно, като поддържа дистанцията или изневерява, злоупотребява с партньора си или използва секса и проявите на близост като инструменти за наказание – най-вече като нещо, което може да бъде отнето. Други мъже, които се страхуват от връзките, никога дори не опитват да се задомят: те са ергени на 40, никога не са се женили; очарователният чичо, който никога не води една и съща жена на събиранията повече от веднъж; или мъжът, който казва че иска сериозна връзка, но се разсейва с жени, които са напълно неподходящи за такава, така че връзката никога няма реален шанс да продължи и да се развие.

Ако имате отношения с мъж, за когото вярвате, че се страхува от близостта, говорете с него за това. Кажете му какво мислите и какво виждате и го направете по ежедневен, неосъдителен начин. Ако наистина искате романтичните взаимоотношения с него да се получат добре, предложете му да ходите на терапия за двойки – и вие, и той! – облечете тези проблеми в думи. Има надежда за мъжете, които се страхуват от връзки, но те трябва да са сериозни и дисциплинирани в опитите да се променят и да бъдат честни със себе си относно това колко дисфункционален е романтичния им живот в резултат на страховете им от връзки.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/insight-is-2020/201304/fear-intimacy-in-men-cause-relationship-problems-tips

Грижата за теб не е само за теб самия

Posted on 28.06.2018 by Марина Попова

Отговор

Нормално е да се чувствате изцяло погълнати от употребата на вашето дете, както и от всички последици, които носи тя. Може да се чувствате затрупани от чувства като страх, гняв, негодувание, срам и вина. Физическата и психическата ви енергия може да е ниска. Освен това съвсем не е изключено да проявявате и симптоми като главоболие, безсъние и стомашни болки. Може да се чувствате безпомощни и да сте загубили надежда. Вече дори може да не изпитвате щастие.

Чудите се какво да направите? Не забравяйте да се грижите за себе си.

Какви са ползите от това да не спирате да се грижите за себе си?

Идеята да се грижите за себе си може да ви накара да започнете да си въртите очите и да попитате: „Искате да направя нещо приятно за себе си, когато целият ми свят се разпада около мен?!?“ „Да. И ние не сме единствените.“

Според д-р Барбара Фредриксън, главен изследовател в Лабораторията за позитивни емоции и психофизиология в Университета в Северна Каролина, грижата за себе си увеличава положителните емоции като радост, благодарност, надежда и спокойствие:

„Когато хората увеличат положителните емоции в ежедневната си “диета”, те откриват повече смисъл и цел в живота си. Също така откриват, че получават повече социална подкрепа или най-малкото започват да я забелязват, защото стават по-сензитивни към отношението на даване и получаване между хората.

Те споделят, че имат по-малко болки и физически оплаквания, както и други симптоми. Демонстрират повече присъствие в настоящето и отношенията им с другите стават по-позитивни.“

Когато хората се чувстват по-добре и са по-оптимистично настроени, започват и да се справят с нещата по-ефективно. Могат да преценяват по-адекватно и да решават проблемите си по-добре, което е толкова важно, защото когато се чувствате изчерпани от борбата на детето ви, е лесно да реагирате импулсивно, вместо да премислите нещата.

В допълнение, грижата за себе си ви прави по-устойчиви. С други думи по-лесно можете да се адаптирате към промените и да се справите с възходите и спадовете в живота без да се отчайвате или да се гневите, когато детето ви претърпи някакъв неуспех.

„Не можех да направя нищо, докато не започнах да се грижа за себе си – и тогава станах по-способен да контролирам емоциите си.“– участник в група за родители.

Грижата за вас самите ви позволява да служите за пример на сина или дъщеря ви за здравословно поведение и умения за справяне със стреса в живота. Ако например се върнете у дома от работа, кажете на детето си, че сте имали наистина напрегнат ден и след това отидете на разходка или вземете горещ душ, за да се отпуснете, давате пример здравословен начин за справяне с предизвикателствата на живота.

Опитайте. Вземете си почивка от грижите. Опитайте да подхранвате живота си с нещо позитивно всеки ден за следващата седмица.

Подарете си чаша кафе с приятел, купете си свежи цветя, запалете свещ, разходете се в природата, прекарайте 10 минути, подреждайки пъзел, отидете на йога, слушайте подкаст, направете си прическа, прочетете книга. Отидете да потичате, сгответе любимото си ястие, гледайте забавен филм или вземете дълга, гореща вана.

Грижата за теб самия може да изглежда по различен начин за всеки. Правете каквото ви кара да се чувствате добре и подхранва ума, тялото и душата ви.

Да живеете в постоянен стрес и паника не е най-здравословното нещо, нито пък помага. Не можете да си позволите да не се грижите за себе си.

Вземете си време, в което да подхранвате себе си, и вижте как ще ви се отрази това, как ще се почувствате. Това ще бъде подарък не само за вас, но и за хората около вас, които обичате.

Източник: https://drugfree.org/article/self-care-isnt-just-for-yourself/