Страхът от истинска интимност

Тънка талия, момичешко тяло, блестящ ум, но усмивката на Мария беше тъжна.

„Той наистина е чудесен. Брет е мил, съвършен и се грижи и уважава мен и трите ми деца. Не мога да разбера себе си. Защо след като нещата между нас станаха сериозни, аз започнах да искам да се виждам и с други? Смяташ ли, че съм вятърничава, повърхностна или просто съм незряла?“

Тъй като познавах Мария добре, можех да кажа, че тя не е нито едно от трите. Тя е чувствителна, високо образована, компетентна, но подценяваща се млада жена. Когато изследвахме нейния опит с интимността, открихме една много неплодородна почва. Родителите ѝ дълги години са живели заедно, но не са общували. Разведената ѝ майка, която живее на прага на мизерията, не одобрява живота ѝ. Освен това, всичките ѝ досегашни опити за интимност са се оказали пълен провал.

Кайл беше с 25 години по-голям от Мария, ригиден и определено не секси. Джонатан от друга страна беше на подходящата възраст, емоционално ангажиран с Мария и определено беше секси. След това беше Стив, наскоро разведен мъж, който все още беше влюбен в жена си. Нито един от тези мъже не беше нито физически, нито емоционално, нито дори сексуално „достъпен“. Не и докато не се появи Брет.

Успешен, млад финансов факир, прагматичната натура на Брет идеално допълваше артистичната Мария. Насърчавайки я да работи върху скулптурите си, той създаде студио за нея и ѝ помогна да организира своя изложба. Добродушен, свободен мъж, който обожава децата на Мария – те от своя страна също го обикнаха. Поради всички тези причини и много други, Брет и Мария се влюбиха силно… докато Брет не заговори за брак.

Съмненията относно собствената ѝ стойност и съмненията за Брет, започнаха да се засилват. Мария изведнъж реши, че Брет е сладък и семейството му е прекрасно, но той не е секси. „Той не е чувствена личност, а това е толкова важно за мен.“

Дали наистина Брет не беше секси? И дори да беше така, защо Мария стигна до това заключение сега, след толкова време с него? Дали тя не си слагаше някакви спирачки?

Най-просто казано, Мария се страхуваше от интимност.

Страхът от интимност не е необичаен. Мария е един от многото хора, които желаят интимност, но дълбоко в себе си се страхуват. Защо е така? Хората, които се страхуват от интимност са много разнообразни в своят произход, темперамент, култура и всеки има своите собствени влияния. Мария е един от тези хора, които несъзнателно я саботират.

Семейната история на Мария ни казва, че нейните родители не са ѝ били добри модели за подражание в сферата на интимността. Баща ѝ е имал извънбрачни връзки, а майка ѝ е страдала от множество психосоматични заболявания. Баща ѝ, зает със собствения си свят, се е отнасял с нея с пренебрежение, а майка ѝ от своя страна е компенсирала това като е била свръхобгрижваща и контролираща. Тяхната прекалено близка връзка вместо да подкрепи израстването на Мария, всъщност я е задушила. Радостта, безпокойството или тъгата на Мария са били затъмнени от собствените интензивни емоции на майка ѝ.

Независимо от това, че Мария е била в състояние да взема добри решения относно образованието и избора си на кариера, майка ѝ се е намесвала във всичките ѝ избори за живота. Нямало е никаква граница между майка и дете. Тогава Мария е решила, че интимността означава да се загубиш в другия човек. Тогава какво се случва с едно момиче, което иска интимност, но едновременно с това се страхува от нея? Търси мъже, които не са истински „достъпни“ за нея. Когато се случи така, че срещне мъж, който ѝ откликва, тя се отдръпва много бързо. Всъщност това е, което Мария се кани да направи с Брет.

В терапията Мария започна да изразява желанията и нуждите си, само за да разбере, че ме интересуваше, но за разлика от майка ѝ не реагирах „свръх“. Това разбира се беше нов тип взаимоотношения, които бяха непознати за Мария и тя се затрудняваше. Имаше моменти, в които ми казваше, че съм подла и я изоставям, както е превел баща ѝ. Във фрустрацията си и отчаяна от това, че ѝ поставям граници, тя заплашваше, че ще напусне терапията. Хореографията на интимността беше в опасност.

С течение на времето обаче Мария започна да разпознава призраците на майка си и баща си, които хвърлят сенките си върху нашите интеракции. Бавно, тя започна да се отпуска и да става по-самоуверена в решенията си и да се наслаждава на отделянето. Тя откри, че ангажираността не е свързана с разтваряне в другия, нито пък интимността е свързана с нахлуване в личното пространство на партньора. Що се отнася до връзката ѝ с Брет, Мария все още е в процес на работа върху нея.

Мария е като много други хора, които се страхуват от това, за което копнеят – истинска, интимна любов.

Едни се страхуват да изгубят себе си в партньора си, а други – да не изгубят него. Тези страхове могат да ни попречат да създадем сериозна връзка или пък да провалят дългогодишна такава.

Противно на общите схващания, това, че една връзка е дългогодишна, не винаги означава, че тя е добра. Всъщност дългосрочна връзка с любов, грижа, страст, спонтанност, секс и вълнение, както и истинска интимност – това е, което всеки един иска. Една голяма част от дългосрочните връзки обаче изключват една страна от уравнението – романтиката и страстния, горещ секс или грижата, сигурността и комфорта.

В случай, че мислите, че романтиката и страстният секс неминуемо изчезват с времето, помислете отново. Те не изчезват непременно, просто голяма част от двойките разделят несъзнателно „соса“ – вълнението, страстта и секса, от „стека“ – комфорта и сигурността. Защо го правят? Защото така се чувстват по-сигурни. При по-малко интимност в отношенията, страхът от това да се изгубиш в другия намалява, както и страхът да загубиш партньора си.

Най-просто казано, страхът убива любовта. Да, любовта е риск. Но ще рискуваш ли да бъдеш наранен или ще рискуваш да не удовлетвориш една от основните си човешки потребности – тази от любов?

Така че защо не дадеш шанс на любовта?

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/love-doc/200911/fear-real-intimacy

 

 

Share Button

За автентичността или изкуството да бъдеш себе си

„Да бъдеш себе си“ звучи лесно, но си е висш пилотаж в себепознанието и себеизразяването. „Да бъдеш себе си“ е най-важното условие за създаване на истински отношения. „Да бъдеш себе си“ е изкуство, което трябва да се овладява и развива. Изкуство, в което трябва да се вложи търпение и любов.

Често се налага да свършим много работа, преди да се отдадем блажено на автентичното си Аз. Първо трябва да извървим пътя на себепознанието и себеприемането, да видим тъмните си страни, ограниченията си, да се научим да се обичаме дълбоко, безрезервно, отдадено, с уважение и почит. Да се научим да чуваме себе си. Да забравим стремежа към съвършенство. Да си дадем позволение Да бъдем.

Много често бъркаме импулсивността с това да сме себе си. „Той се прибра и веднага седна пред телевизора да гледа мач. Аз се изнервих. Само му казах, че е безчувствен простак и блъснах вратата след себе си. Той гледаше след мен изумено и неразбиращо. А аз имах тежък ден и просто исках да ме прегърне.“

Нашите импулси не винаги съм ние. Те са автоматичния отклик на даден дразнител. Често придобит и заучен отговор, но невинаги особено ефективен. И невинаги действащ в наша полза. Невинаги удовлетворяващ потребностите ни. Импулсивността означава да се отдадем на завладялата ни в момента емоция и да реагираме, без да помислим. Без да си дадем сметка какво ни казват чувствата ни и за каква потребност ни подсказват. В горната ситуация нашето автентично Аз би казало: „Имах тежък ден и в момента просто имам нужда да ме прегърнеш.“

Без драми и истерия.

Дори ако излезем извън психологията и обърнем внимание на значението на думата „автентичен“, ще видим, че автентично е нещо, което е основано на първоизточници. Нещо неподправено и достоверно. А кое е това в нас, което е първоизточник на нашите действия? Това са потребностите ни. Нуждата, която ни задвижва и насочва поведението ни.

За да бъдем автентични, трябва да реализираме няколко предварителни условия – да познаваме себе си, да разпознаваме потребностите си, да умеем да ги удовлетворяваме и изразяваме, когато те касаят и друг. Да си искрен и прям пред себе си и пред другите е фундаментът на това да бъдеш себе си. Когато не комуникираме истинските си намерения и желания, съзнателно или несъзнателно, въвеждаме хората в заблуда. Не сме в автентична връзка с другия, а го повличаме в така наречените от Ерик Берн игри.

Играта е поредица от допълващи се, скрити транзакции (реплики), които се развиват до определен, предвидим изход (подобно на сценарии за филм). Описва се като повтарящ се набор от транзакции, често стандартни, повърхностно правдоподобни, със скрита мотивация или, казано на разговорен език, играта е поредица от ходове с уловка или „трик“ (казвам ти това, но всъщност имам предвид друго). Игрите обикновено са непродуктивни. Замислите се за ситуации или отношения, които винаги се развиват по един и същ начин. Твърде вероятно е това да са игри, които играем. А има ли игра, значи липсва автентичност.

Kогато паданат маските...

Автентичността се случва, когато свалим всички маски и забравим за игрите.

Другото понятие в особена връзка с автентичността и отношенията с другите е понятието интимност. В „Игрите, които хората играят” Ерик Берн предлага първата хуманистична дефиниция на интимността, описвайки я като „спонтанна откровеност на съзнателен човек, лишена от игри”. Интимността означава откритост и уважение, както към себе си, така и към другия.  Интимността в чисто психологичен план означава да разголиш душата и мислите си. Когато сме в интимни отношения с другия, ние сме автентични. Ние сме такива, каквито сме. Ние сме искрени и открити. Заявяваме нуждите си и споделяме чувствата си. Когато сме автентични, позволяваме и на другия да прояви същността си, а не го вкарваме в игри и заблуди.

Отношенията на приятелство и любов няма как да се случат, ако не влезем в тях автентично. Ако не си позволяваме да се смеем, когато ни е весело, да изглеждаме унили, когато ни е тъжно, да повишим тон, когато се разгневим, да отстояваме позицията си, да показваме обичта си, да се радваме шумно, да говорим разпалено за хобитата си, да си позволим да плачем пред другия…

Това означава например да признаем първо пред себе си, че харесваме някоя жена/някой мъж и искаме да ги виждаме, а след това ясно и недвусмислено да я/го поканим на среща. Всичко това с ясното съзнание, че могат да ни отхвърлят. В зависимост от отговора да изживеем чувството, което ни носи ситуацията – радост, тъга, срам или гняв. Емоцията тук и сега. След това да се потупаме по рамото за смелостта и за това, че сме си дали шанс да бъдем щастливи, и да продължим с вдигната глава каквото и да се случи. Защото сме реализирали автентичното си Аз. А от това можем само да спечелим.

 

Share Button