Архив за етикет: изразяване на чувства

Какво мога да направя за детето в мен?

Posted on by
Отговор

Бяхме писали за това как да не губим детето в себе си, как трябва да се радваме на живота по детски, как трябва да бъдем чисти и възторжени, емоционални и открити – като деца.

Но детето в мен не ми носи само радост и удоволствие. В него са скрити моите болки и тъги. То преживява болката и страха със сила, която понякога ни е трудно да овладеем. Детето в нас е нашата уязвимост. Детето в нас понякога е ранено и страда.

По-долу ви представяме един откъс от книгата на Сузана Макмахън „Джобен психотерапевт“, в който тя пише за това какво можем да направим за раненото дете в себе си.

„Започнете с разпознаване на детето във вас. След това си дайте сметка, че то изпитва болка, дори и да не я разбирате. Спомнете си какво е да си дете и да те боли. Позволете му да ви се сърди. Знайте, че личността ви не се изчерпва с детето във вас и че само вие можете да се погрижите за него.

Как да го разпознаете? Ще ви е по-лесно, ако прелистите семейни албуми и намерите своя снимка от периода преди петата си година. Сложете я на видно място. Ако можете, носете я със себе си и я поглеждайте по няколко пъти на ден. Свикнете с образа на детето във вас; по-трудно е да отричате или игнорирате някого, когото виждате често. Опитайте да си спомните какъв в действителност е бил животът за това дете. И как се е чувствало в детството си. Възкресете своето минало през очите на детето. Помнете, че вие не сте вече това дете и не бива да се вкопчвате в тогавашното, както прави то. Трябва да знаете с какво се захващате, преди да му помогнете. Следващия път, когато реагирате неуравновесено или се почувствате безпомощни, или изгубите контрол, възприемете го като знак: детето във вас иска да ви каже нещо. То се мъчи да привлече вниманието ви чрез силни емоции. Не се сърдете на себе си (тоест на детето във вас), задето се поддавате на тези изблици. Гневът ви предизвиква още по-голяма болка у него, а точно тя е причината за крясъка му.

Приемете, че детето във вас изпитва болка, дори и да не я проумявате. То е едновременно и сърдито, и тъжно, и уплашено и повечето от тези чувства са насочени към вас. Сърдито и тъжно е, защото вие, единственият човек, който може да му помогне, го игнорирате. Бои се, че никога няма да му се притечете на помощ, да го обичате и да се грижите за него по начина, по който му е потребно. Помнете, че то е едно мъничко същество, лишено от уменията и възможностите, които вие сте придобили, и че това крехко създание таи болка и обърканост, непосилни за възрастта му.

Разграничете се от детето във вас. Вие сте възрастният, родителят, мъдрият и притежавате всичко необходимо, за да го обградите с грижи. Не се страхувайте от него. Помнете, че то има власт над вас само когато го отхвърляте или пренебрегвате. Не иска повече от онова, което всяко дете желае — да бъде обичано, защитавано и да се чувства сигурно. Вие и само вие сте в състояние да му го дадете. Ако се затруднявате, може би това е подходящият момент да помолите за подкрепа. Много от психотерапевтите са запознати с концепцията за детето вътре в нас и могат да ви помогнат да се погрижите родителски за него. Има и чудесни книги на тази тема. Можете да се научите и чрез наблюдение; ако сте достатъчно вещи като родители (никой родител не е съвършен!), обърнете внимание как се отнасяте със собствените си деца. Ако ли пък нямате, наблюдавайте някой друг. Как постъпва, когато детето му страда? А когато трябва да му се вдъхне увереност? Или когато проявява капризи? Какво казва, за да го успокои? Как изразява своята любов към него?

Започнете да говорите на детето в себе си. Повтаряйте му неща от рода на: „Тук съм. Чувам те. Знам, че си разстроено. Искам да ти помогна. Не се безпокой, ще се погрижа за теб. Не ти се сърдя. Разбирам. Всичко ще е наред. Ти си добро. Обичам те.“ Не очаквайте, че детето моментално ще ви повярва. То ви е чакало толкова дълго, че вероятно ще поиска да ви подложи на изпитание, преди да ви се довери.

детето в менТова би могло да се изрази в засилване на поведение, което не харесвате. Може да се уловите, че губите контрол над себе си или че реагирате бурно по-често от преди. Или пък да си помислите, че детето във вас едва ли не вече не съществува, защото изглежда толкова пасивно и отчуждено. Продължавайте с внимателното родителско отношение. Детето във вас е нащрек. Подгответе се да станете „идеалният родител“, онзи, който то никога не е имало, но винаги е желало. Независимо колко добри са били истинските ви родители, колко внимание са ви отделяли и с колко любов са ви обсипвали, за детето във вас това никога не би било достатъчно. Вие обаче имате едно голямо преимущество пред тях: тъй като то е част от вас самите, ще знаете точно от какво се нуждае и кога и ще можете да задоволите всичките му потребности до една. За него вие сте идеалният родител и то е единственото същество, за което бихте могли да сте идеален. Няма нищо съвършено, но взаимоотношението ви с детето във вас е най-близко до съвършенството.

Не е достатъчно да го разпознаете и приемете. За да оздравее, му е необходима любов и тъй като сте единственият човек от значение за него, вие сте този, който трябва да го обича. За да се научите да обичате това дете, което толкова пъти ви е създавало проблеми, правило ви е сцени, обърквало ви е, карало ви е да се чувствате безпомощни, слаби и незрели, за да привикнете да обичате това „малко чудовище“ вътре във вас, трябва да престанете да му се сърдите, да го критикувате, обвинявате и наказвате. Приемете го, обърнете му внимание, когато се нуждае, а не когато ви е удобно. Разберете, че то се гневи на вас, но този гняв ще отмине. Не е ваша вината, че детето се чувства наранено. Не вие сте предизвикали цялата болка, а и не сте били в състояние да я облекчите до този момент. Не бъдете сурови към себе си, защото то ще помисли, че сте сурови с него. Знайте, че децата винаги се чувстват виновни за болката, която ги заобикаля. Смятат, че причината е в тях и че те са отговорни. Стремят се да са добри, за да оправят положението, а в противен случай укоряват себе си. Детето във вас ще си помисли, че вината е негова, ако се превърнете в разочаровани родители или пък се предадете.

Да сте добри родители, не означава да отстъпвате на детето. Когато то ви играе номер, ще му помогнете да се овладее, като му засвидетелствате своята любов и внимателно и с мекота му наложите дисциплина. Можете да го научите на търпение, след като е сигурно, че ще получи удовлетворение. Ако усетите, че детето във вас изисква внимание, а обстоятелствата не ви позволяват да захвърлите всичко и да се погрижите за него, бихте могли да му кажете: „Чувам те. Знам, че си разстроено. Скоро ще се заемем с това. Остави ме да довърша каквото имам, а после ще ти посветя от времето си.“ Тук не става дума за отказ, вие сте осъзнали изпратеното послание. Така му показвате, че контролирате положението и че ще се погрижите за него веднага щом бъде възможно. Много е важно да изпълните обещанието си, иначе следващия път няма да ви повярва. Бъдете любящи и строги родители, защото детето във вас се нуждае от ред и контрол.

Най-лесният начин да се научите да го обичате е да прилагате спрямо него всичко, което сте усвоили, за да обичате себе си. С други думи, следвайте поведението за добиване на себеуважение. Научете се да обичате едновременно и себе си, и детето във вас. Любовта към него ви позволява да обичате и себе си. Ако не можете, нито желаете да го обичате, няма да постигнете себеуважение. Необичаното дете във вас ще си остане пазител на склада с емоциите ви и ще бъдете във война със самите себе си.

Какво ще се случи, след като изберете да го обичате? Няколко неща, кои от кои по-прекрасни. То ще започне да се чувства сигурно и защитено, ще престане да се гневи и да изисква. Няма повече да управлява емоциите ви и ще ви остави да отговаряте за склада си. Не ще има неочаквани изблици от страна на детето във вас и вие наистина ще контролирате собственото си поведение. То ще ви освободи и ще ви позволи да се държите като зрели личности. Ще стане точно това, което всъщност е – едно мъничко същество вътре във вас, – и вие ще бъдете по-силни и обичащи възрастни. Ще знае, че когато има нужда от внимание, не бива да прави сцени, а само да помоли и вие ще откликнете. На децата наистина им е потребно много малко, за да са щастливи. И най-хубавото е, че обичаното и честито дете във вас ще ви позволи да сте обичани и честити самите вие, а понякога и спонтанни и по детски игриви. За възрастните е доста трудно да се изявяват по най-добрия начин, ако носят в себе си пищящо двегодишно дете. Но помислете си колко много радост и любов ви вдъхва същото това двегодишно създание, когато сияе и ви се усмихва с обич. Детето във вас заслужава да бъде обичано, както и вие самите. Научете се да обичате и себе си, и него. Единственото, което ще изгубите, е болката от вашето минало.“

 

 

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Posted on by
Отговор

Влюбването в нарцисисти е много по-привлекателно, отколкото повечето хора си мислят.

Хората се влюбват в нарцисисти поради много причини. Някои от тях са свързани с човека, който страда от нарцистично личностово разстройство, докато други причини имат повече общо с опияняващото естество на чувството, че си „избран“. Разбира се, всеки с нарцистично личностно разстройство е уникален със собствената си личност, привлекателни характеристики, проблеми и т.н. В крайна сметка, това, което е общо помежду им, е липсата на постоянен обект (невъзможността да поддържат позитивна емоционална връзка с някого, особено в случаите, в които са разстроени или ядосани от и на обекта/обектите), много малко емоционална емпатия и изключителна трудност в саморегулирането на собствените им емоции, себеоценка, реактивни поведения, базирани на техния емоционално изкривен опит за света.

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Някои нарцисисти имат други чудесни качества

Много нарцисисти имат други прекрасни качества, които могат да включват: сила, интелигентност, добър външен вид, добро чувство за хумор, чар, жизненост, забавност, престиж и други общо проявяващи се качества. Разбира се, има достатъчно нарцисисти, които не притежават никое от тези качества, но хората често са изненадани от това колко лесно е да се влюбиш в нарсицист въпреки това.

Несъзнателно повтаряща се травма

Често пъти хората, отгледани от нарцисисти, повтарят семейния модел от избирането на някого, който несъзнавано повтаря модела от тяхното детство. Обикновено „сценарият“ включва това личността да се опита да спечели одобрението, обичта, вниманието и грижата на нарцисиста, въпреки болезненото емоционално влакче на ужасите на връзката. Някои обясняват това като несъзнавано повторение на този фамилен кръг, тъй като те несъзнавано се опитват най-накрая да получат позитивните чувства, които не са получавали като дете. Разбира се, те обикновено получават резултата, който жадуват, но по-често се оказват наранени.

Те могат да бъдат опияняващи

Не всеки нарцисист е чаровен, но тези, които са, могат да бъдат наистина опияняващи и омайващи. В най-добрия случай, когато нарцисист те „избере“, повечето хора се чувстват специални, искани, избрани и намират, че това е много опияняващо. Това е периодът, в който те ви виждат като перфектно същество, което преследват, и обикновеният човек няма идея колко бързо могат да се променят тези чувства и в какво се превръща връзката, когато нарцисистът реши, че избраният човек вече не е толкова бляскав. От тази гледна точка много хора са влюбени и заплетени във връзки, които могат да бъдат много болезнени и трудни за прекъсване.

нарцисисти

Не всички нарцисисти са еднакви

Има голямо разнообразие по отношение на емоционалното функциониране сред страдащите от нарцистично личностово разстройство. Например има нарцисисти, които стават ледени, когато са гневни, но са се научили да филтрират лошите неща, които биха могли да кажат и да ги задържат в момент на гняв. От друга страна, има също така екстремно токсични нарцисисти, които могат да бъдат жестоки, садистични и ужасни в момента, в който настроението им превключи. По-високо функциониращите нарцисисти са способни дори да имат по-здравословни връзки, отколкото по-ниско функциониращите, по-садистични нарцисисти.

Поради същата причина те могат да се влюбят в някой друг

Хората могат да се влюбят в нарцисист по същия начин, както и в някой друг. Те се срещат, привлечени са от него/нея, въпросната личност има качествата, които харесват и те се чувстват свързани с човека. Разбира се, това не означава, че човекът с нарцистично разстройство ще успее да се справи с превратностите на връзката като всеки друг, но обикновено хората не осъзнават това в началото. Дори когато хората виждат предупредителните сигнали, че може да са замесени с някой с нарцистично разстройство, повечето хора игнорират тези знаци и се фокусират върху аспектите от връзката, които им харесват, чувствайки се обнадеждени, че ще стане по-добре или че те могат да обичат човека достатъчно, за да го променят. Докато това са чести желания, на много хора им предстои да осъзнаят, че те не могат да променят личността, нито да управляват настроения и/или откриват това по невероятно болезнен начин, когато личността с нарцистично личностово разстройство не се отнася повече към тях като към блестящия обект, който са били  в началото на връзката.

нарцисисти

Смисълът е…

Хората се влюбват в нарцисисти поради безброй причини. Много нарцисисти имат и други привлекателни черти като интелигентност, привлекателен външен вид, чувство за хумор, сила, успешност в кариерата и външна увереност. Докато други могат да нямат нито една от тези позитивни черти. Някои хора може да се влюбят в някой с нарцистично личностово разстройство, повтаряйки дезадаптивните модели от по-ранни етапи в живота си, други може просто да се влюбят, без да обръщат внимание на червените лампички в началото на връзката заради опияняващите чувства от влюбването и желанието за внимание и привързаност от страна на конкретния човек.

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/ask-the-therapist/201809/why-do-people-fall-in-love-narcissists

 

Кратък наръчник за оцеляване по Коледа

Posted on by
Отговор

Хо – хо – хо! Ето че пак е Коледа! Звънчета, елхи, светлинки, подаръци, сладки, еуфория и чудеса, всичко това чука и на Вашата врата. Семействата се събират (за добро и лошо) и празникът започва. Хубаво е по Коледа. Всички са заедно, има една очарователна магия.

И все пак преживяванията по Коледа не винаги са най-спокойните и приятните. Понякога именно това „заедно, заедно“ се превръща в разковничето на напрежението. Предполагам всеки знае, че понякога, именно в моментите, в които семейството се събере, настъпват доста критични ситуации, особено по празници.

Друг път магията на празника липсва именно защото го няма това „заедно, заедно“ и възможността да се сподели емоцията с някого.

Макар и много прагматично и тривиално, далеч от същността и концепцията на Коледа, но пък за съжаление факт – липсата на финансови възможности в комбинация с масовото облъчване от страна на медиите за перфектната Коледа, също може да помрачи празничното настроение.

И въобще причините могат да бъдат много.

Именно поради тази причина в интернет пространството, макар и под различна форма, се разпространяват варианти на препоръки и съвети по отношение на това как се оцелява по време на Коледа в подобни ситуации.

Синтезирах няколко от тях и Ви представям нашия вариант на

„Наръчник за оцеляване по време на Коледа“:

Първо – грижа за стоамахчето, което ще рече:

  • Не яжте големи порции.
  • Не яжте късно през нощта.
  • Не вдигайте прекалено много наздравици.

Не е необходимо на всяка цена да опитате всичко и да ядете до пръсване, след Коледа също има дни. Важно е да сте в добра физическа кондиция и да не претоварвате тялото си с преяждане, защото това неминуемо ще се отрази и на настроението, подвижността Ви и съответно взаимоотношенията Ви с останалите.

Чисто практично:

  • Опитайте се да направите някакво условно планиране – какво да пазарувате, да готвите, какво да се случи, ако планирате нещо по-специално като пътувания или посещения на определени места и мероприятия, преценете добре доколко можете да се включите във времевата рамка, доколко е реалистично, помислете за съвместимостта с другите ангажименти, които сте поели, за трафика и т.н.
  • Не се претоварвайте със задачи – нищо не е задължително, нищо „не трябва“.
  • Помолете за помощ – ако усещате, че Ви е трудно да се справите с ангажиментите по организацията на празника, помолете близките си за помощ; няма нищо неудобно да поискате такава и от гостите си – нека да донесат храна или да дойдат по-рано да помогнат. В крайна сметка девизът на Коледа не е „Аз мога!“. Част от идеята за Коледа е съпричастност и подкрепа, съвместност.

Чисто психологически:

  • Казвайте „не“, нищо, че е Коледа. Казвайте „не“ на препълнената чиния с манджа, на идеите, в които не искате да участвате и т.н.
  • По това време отбягвайте деликатните теми. Ако искате да прекарате празника в мир и спокойствие, то сега не е моментът да нищите наболели проблеми. Те биха могли да почакат.
  • Избягвайте социалните медии. Ако искате да си вкиснете настроението по Коледа, то със сигурност социалните медии са един от добрите начини затова. Коледа не е постът във Фейсбук или Туитър.

И на последно място, но според мен лично, на първо по важност:

Нагласата и очакванията, с които влизате в празника, са от изключително значение. Нека бъдат реалистични и бъдат Ваши, а не „програмирани“. На едно място пишеше да се подготвите, че нищо няма да е такова, каквото го планирате и мислите. Моята препоръка е:

Не се опитвайте да постигнете съвършената Коледа, Коледа е такава каквато е – перфектната манджа не я прави съвършена, нито златната украса, нито скъпият подарък, нито перфектно направеният план. Всичко това, само по себе си, няма смисъл, когато не Ви носи удовлетворение и го посрещате в пълно изтощение. Задайте си въпроса: „Кое за Вас е важно в Коледа? Какво искате от и по време на празника?“ Като си отговорите на този въпрос, ще разберете и къде да насочите усилията си.

Всъщност, не става въпрос дори за усилия, може би това е най-важното – Коледа не е ангажимент и усилия и може би никой не бива да го забравя.

Докато пишех това, се сетих за „Ралф Рюдигер (дано изписвам името правилно) – Един северен елен търси Коледа“ – страхотна детска книжка, която като че ли много простичко обяснява точно това „Какво е Коледа и какво е важно в нея?“.

Няма да Ви я преразказвам, само ще Ви пожелая по Коледа или когато и да е, да намерите Вашата Коледа и да откриете онази пълна стая с хармония, уют и спокойствие, заради която да си струва да се връщате и да оставате.

 Весела Коледа!

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Posted on by
Отговор

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Как да излекуваме самотата си?

Posted on by
Отговор

Много от нас се чувстват самотни, но често не могат да открият истинските причини за това и да намерят начини да бъдат по-свързани с другите. По-долу ще видите някои от най-честите страхове, които ни държат в изолация.

Страхът да поемаме рискове

Ако робуваме на вярването, че трябва да бъдем съвършени, то може да ни пречи да поемаме рискове, защото това би могло да покаже на другите недостатъците ни. Можем да си мислим, че е добра идея да излезем от вкъщи или да се регистрираме в сайт за запознанства и срещи, но не ни се иска да рискуваме да бъдем разочаровани. Страхът ни от провал ни държи изолирани.

Може би обмисляте да поканите някого на среща, но не можете да понесете да чуете „не“ за отговор, защото това ще затвърди вярването ви, че сте „дефектен“. Когато сте обсебени от съмнения и несигурност, не можете да допуснете позитивна интерпретация на събитията, като например това, че човекът просто не търси връзка в момента или преживява нещо лично, което няма връзка с вас.

Вместо да поемете разумен риск и да излезете от черупката си, вероятно ще предпочетете комфорта на познатото, въпреки че не ви удовлетворява, и дори може да е мъчително и болезнено за вас.

Страхът от засрамване и изпадане в неловки ситуации

Друга причина, която може да ви пречи да поемате рискове е  страхът от това да бъдете засрамени или да изпаднете в неловка ситуация.

Ние не искаме да бъдем видени като „дефектни“ или да ни смятат за недостатъчно добри. Вярването, че не сме достатъчно способни или добри, може да ни причини едни от най-болезнените човешки преживявания.

Токсичният срам е изключително мъчителен и ние бихме направили почти всичко, за да го избегнем. Съответно има много неща, които не бихме направили, за да не изпаднем в неловка ситуация – няма да се срещаме с хора, да споделяме мислите и чувствата си, няма да позволим на естественото ни чувство за хумор да се прояви, няма да започнем ново хоби или начинание  и така нататък. Без сигурна гаранция за успех, ние поддържаме обичайния си режим на действие, който ни гарантира, че няма да изпаднем в ситуация, която ще ни засрами или уязви.

Но, разбира се, животът никога не ни дава гаранции. Без готовността да предприемаме премерени рискове и да се сблъскаме с възможност за критика или отхвърляне, ние оставаме парализирани в страха си, а това от своя страна продължава усещането ни, че самотата е неизбежна.

Нужна е мъдрост, за да си дадем сметка, че ако някой ни отхвърли, това не значи, че не ставаме. Наша вътрешна работа е да се отнасяме към себе си с достойнство и уважение, каквито и събития  да се случват извън нас. Нямаме контрол върху начина, по който другите гледат на нас, но имаме контрол върху начина, по който виждаме себе си.

Страхът от това, да бъдем уязвими

Поемането на рискове, които биха могли да ни придвижат към удовлетворяващи връзки и по-пълноценен живот, означава да сме готови да прегърнем уязвимостта си – а това означава да осъзнаем и приемем, че не винаги получаваме това, което искаме. Това изисква да приемем, че можем да се чувстваме тъжни или разочаровани понякога, или дори да изпитваме леко чувство на срам, което може да ни помогне да се учим и да растем. Това са просто човешки емоции и състояния. Добрата новина е, че можем да се научим да имаме по-приятелски отношения с всички наши чувства, може би с помощта на психотерапевт.

За да имаме удовлетворяващ живот и повече свързаност с другите, означава да култивираме повече устойчивост. Устойчивостта е да имаме силата да кажем „ да“ на себе си, когато другите ни казват „не“. Това изисква да  осъзнаем, че начинът, по който другите ни откликват и се отнасят към нас, казва нещо за тях, а не е доказателство за нашата стойност и ценност като личности.

Дълбоките прояви на любов към себе си са свързани с това да се ценим и да се чувстваме добре в кожата си, както и да се чувстваме сигурни в един несигурен свят. Както казва Карл Роджърс: „Любопитен парадокс е, че когато се приемам такъв, какъвто съм, аз мога да се променя.“

Да бъдем мили със себе си

Ние преживяваме света като дружелюбно и сигурно място в зависимост от това, как ние самите се чувстваме. Когато се чувстваме комфортно и се приемаме с всичките си чувства и преживявания, тогава сме склонни да поемаме и повече рискове, и можем да бъдем уязвими. Можем да подадем ръка към другите със смела уязвимост, с ясното съзнание, че можем да не получим позитивен отговор, но сме щастливи от това, че поне сме опитали. След това можем да продължим към хора, които ще ни откликнат.

Повечето от нас се чувстват самотни понякога и това е напълно нормално. Ако в тези моменти можем да подходим към себе си с грижа и внимание, това може да започне да се променя. Ако се попитаме: „От какво истински се нуждая в момента?“, това може да ни помогне да намерим вътрешен мир и да отключи промяната.

Източник

Страх от интимност при мъжете: причини, проблеми във връзката, съвети

Posted on by
Отговор

Мъжете се страхуват от връзките поради няколко основни причини.

Нека не генерализираме: Не всички мъже се страхуват от връзки, но много мъже се ужасяват от тях. Преди да навлезем в причините защо се страхуват, нека първо разгледаме въпроса дали мъжете се страхуват от връзки повече, отколкото жените.

Изглежда, че продължава дебатът около това дали мъжете и жените са напълно еднакви или напълно различни и това в голяма степен се дължи на факта, че имаме изключително малко начини за доказване на много неща в рамките на психологическото поле. Кой знае, може би някой ден ще научим толкова много за мозъка и неговото функциониране, че ще можем да отговорим конкретно на този въпрос. Странното е обаче, че този ден може никога да не дойде: може би социалните влияния, оформящи мъжете и жените, са онази значима и съществена част, която ги прави такива, каквито са, а не биологичната част.

Страхуват ли се мъжете повече от връзките, отколкото жените? Истината е, че е трудно да се каже. Измерването на страха от интимност сред мъжете и жените в този смисъл е рисковано проучване, но авторите на едно изследване (Thelen et al., 2000) се опитват да измерят различията при двата пола и откриват, че, действително, при мъжете се отчитат по-високи нива по скалата „Страх от интимност“. За жените, които знаят, че мъжете се ужасяват от връзки, това изследване не е никак изненадващо.

15-те години, през които работя като терапевт, са ми показали, че повечето мъже по-често се страхуват от това да свалят защитите си и да бъдат уязвими като жените, така че има смисъл в това да изпитват по-голям страх от връзките, отколкото жените. За да се даде някакъв контекст, медиите винаги съобщават за различните начини, по които момчетата и момичетата се социализират; много от нас са виждали сред социалните ни кръгове такива модели на родителстване, ограничаващи поведението на децата до общоприетото за техния пол. Като имаме предвид, че момичетата и момчетата, поне исторически, се социализират от възрастните по различен начин, е логично, че момичетата, които са поощрявани да участват в кооперативни игри, се превръщат в жени, които са по-добри в овладяването на емоциите и връзките. За сравнение момчетата, които са поощрявани да участват в подчертано състезателни и физически игри, е логично да израснат като мъже, които се чувстват по-малко комфортно с уязвимостта и емоционалната близост във връзките.

Но има и една важна част: не всички мъже се ужасяват от връзки! Когато говорим за подгрупите мъже, кои са тези, които се страхуват, какво ги прави различни? С други думи, защо се страхуват толкова от връзки?

опиоиди

Tравма от предишни връзки

Мъжът може да не е способен да функционира добре във връзка, ако има сериозни проблеми, идващи от травмата от предишни отношения. Травмата от отношенията може да е възникнала, когато мъжът е бил дете или възрастен.

Мъж, който като дете е имал отсъстващ родител, загубил е родител или е имал родител, който го е насилвал или е злоупотребявал с него по какъвто и да е начин, ще има ужасни трудности в намирането и поддържането на здрава връзка. Събуждането на травмата може да направи романтичните взаимоотношения почти непоносими и невъзможни, ако мъжът не я преодолее и не отработи всички свързани с нея мисли и чувства.

В допълнение, мъже, които се страхуват от връзки, може да са имали предишна връзка като възрастни, която е била травматична. Ако са имали предишен партньор, който е упражнявал насилие над тях по някакъв начин, мамил ги е, изоставил ги е или пък е починал – всичко това впоследствие може да кара тези мъже да избягват емоционалната интимност и връзките изцяло. Въпреки че някои или може би всички от тези мъже още имат желание за близост, емоционалната болка от предишната травма е твърде голяма за тях, за да могат да поемат риска и да започнат нова връзка.

Обсесивно – компулсивно разстройство (ОКР), параноидни нагласи или депресивни характеристики

Някои мъже се страхуват от връзки, тъй като цялостният им подход към разрешаване на различни житейски ситуации прави връзките изключително заредени с тревожност и напрежение. Мъжете, които имат ОКР или ОКР характеристики, често се страхуват от връзки поради несигурността и липсата на контрол, които идват с връзката. Хората с ОКР имат много силна нужда от структура и нуждата да чувстват, че тяхната среда е изключително контролирана и предвидима. Мисълта да трябва да се справят с объркани емоции и да трябва да споделят емоционалните си преживявания, както и физическото пространство, често е твърде тежка за понасяне.

Мъжете, които имат параноидни личностови характеристики също често се страхуват от връзки. Параноичните мъже са хипер бдителни относно средата си и проверяват всеки, който навлезе в пространството им. Те са изключително нащрек за йерархията на властта и имат придружаващ страх, че някой ще ги хване в капан и може да се възползва от тях. Поради тези причини, разчитането на и зависенето от друг човек са невероятно далечни идеи за параноичния човек.

Страдащите от депресия или имащите депресивни симптоми не знаят какво да правят и как да се справят със статуса на обвързани. Необвързаните депресивни мъже страдат от ниска мотивация и често самите те се чувстват зле. Идеята за връзка им звучи изключително сложна и в допълнение звучи като твърде много работа, с която трябва да се справи някой, който трудно се справя с напиращите депресивни чувства. Дръжте в ума си, че много мъже не говорят открито за депресивните си преживявания, така че може дори да не знаете реалната причина за това въпросният мъж да се страхува от връзки – просто знаете, че нещо не е наред.

Тайни зависимости

Ако не сте терапевт (или не следите което и да е от екстремните и ексцентрични документални и риалити предавания), със сигурност ще бъдете повече от изненадан да научите колко много зависими хора има. Някои зависимости са по-забележими и очевидни, докато други е по-лесно да се скрият. Едно от нещата, които придружава процеса на зависимост, е екстремното пазене: зависимият става свръх бдителен около това кого допуска близо до себе си и избягват всеки, който би могъл да им държи сметка или би поискал половинката му да се „отчита“. Помислете за това: наличието на партньор ще причини на зависимия – някой, който е в отричане на проблема – изключителна тревожност, а при такава ситуация зависимият ще намери начин да избяга.

Сега, когато вече знаете някои от причините, поради които мъжете се страхуват от връзките, помислете за парадокса, че много от мъжете, които имат таен страх от връзки, често са във връзки! Във връзките подобен мъж често има сериозни трудности в справянето с близостта с партньора си за значително дълго време: той или почти никога не се отдава напълно, като поддържа дистанцията или изневерява, злоупотребява с партньора си или използва секса и проявите на близост като инструменти за наказание – най-вече като нещо, което може да бъде отнето. Други мъже, които се страхуват от връзките, никога дори не опитват да се задомят: те са ергени на 40, никога не са се женили; очарователният чичо, който никога не води една и съща жена на събиранията повече от веднъж; или мъжът, който казва че иска сериозна връзка, но се разсейва с жени, които са напълно неподходящи за такава, така че връзката никога няма реален шанс да продължи и да се развие.

Ако имате отношения с мъж, за когото вярвате, че се страхува от близостта, говорете с него за това. Кажете му какво мислите и какво виждате и го направете по ежедневен, неосъдителен начин. Ако наистина искате романтичните взаимоотношения с него да се получат добре, предложете му да ходите на терапия за двойки – и вие, и той! – облечете тези проблеми в думи. Има надежда за мъжете, които се страхуват от връзки, но те трябва да са сериозни и дисциплинирани в опитите да се променят и да бъдат честни със себе си относно това колко дисфункционален е романтичния им живот в резултат на страховете им от връзки.

Източник:  https://www.psychologytoday.com/intl/blog/insight-is-2020/201304/fear-intimacy-in-men-cause-relationship-problems-tips

Защо се чувстваме несигурни и как да спрем това?

Posted on by
Отговор

Можеш ли да се почувстваш по-голям, без да караш другите да се чувстват по-малки?

От време на време, в някакви ситуации, всички се чувстват несигурни. Може да се чувствате непривлекателни, недостатъчно интелигентни или недостатъчно добре ситуирани в живота, колкото бихте могли да бъдете. Сравнявайки себе си с хората около вас, можете да се почувствате дори по-зле.

Някои хора компенсират несигурностите като се опитват да покажат, че са по-добри от другите. Те може непрекъснато да се хвалят с постиженията си, напомняйки на другите за успехите си (дори и ако другите са наясно с тях), или дори да подценяват и омаловажават приятелите си или членове на семейството си (психологът Алфред Адлер обяснява тази тенденция като „стремеж за превъзходство“).

В по-лошия сценарий жаждата за превъзходство означава, че стъпвате върху чувствата на хората около вас. Единственият начин, по който можете да се почувствате по-големи, е като накарате другите да се чувстват по-малки.

Има моменти, когато несигурността е добре обоснована и признаването на тези чувства е психологически здравословно. Ако сте били конфронтирани от „стремящ се към превъзходство“ колега, шеф или приятел, е нормално да поставяте под въпрос самооценката си. Разпознаването на това, че сте били манипулирани да се почувствате по този начин, може да ви помогне да разклатите тази негативна самооценка.

Също така можете да се почувствате несигурни въз основа на някакви актуални събития в живота ви: романтичният ви партньор възнамерява да ви изостави или изразява загриженост по отношение на бъдещето на връзката ви. Дъщеря ви, която е тийнейджър, крещи в лицето ви, че сте лош родител. Родителите ви могат да ви накарат да се чувствате неадекватно чрез посочването на всичките ви провали и пропуснати възможности. Във всички тези случаи се чудите в какво сте сгрешили. За да се почувствате по-добре в тези ситуации, е необходимо да разделите вашия принос и участие в ситуацията от тези на другия.

несигурни

Преживяването за несигурност може също така да възникне като отговор на истински заплахи, свързани с начина ви на препитание. Когато икономиката застива, ефектите оттекват в чувствата и мислите на работниците, които те имат по отношение на бъдещето си. Единственият начин да се овладеят тези чувства на несигурност е да получите уверение, че работата ви наистина не е застрашена. Ако обаче това не е така, вие ставате стресирани и вкъщи, и на работното място. Въпреки че осъзнавате, че проблемът не сте вие, а е икономиката, все още е трудно да не се занимавате мисловно с идеята за това как ще изкарвате прехраната си.

За да изпитат реакциите на служителите към несигурността по отношение на работата, психологът от Пекинския университет Hai-jiang Wang и колегите му изследват възможните стратегии, които работодателите могат да използват, за да облекчат негативните реакции на другите работници по отношение на проблемния климат на икономиката. В частност те са били заети с въпроса как да поддържат работниците емоционално въвлечени в работата им, така че да останат продуктивни. От гледна точка на стресираните работници, въпросът е малко по-различен: „Как може да се фокусираш върху работата си, а не върху притесненията си, когато разговорите за съкращения са навсякъде?“

Да се чувствате несигурни за работата си не означава задължително, че притесненията ви са реалистични. Wang и останалите забелязват, че несигурността на работното място е резултат от очакването, че работните ви задължения ще се променят или че ще загубите работата си, като тези притеснения могат да бъдат по-малки или по-големи в зависимост от ситуацията. С други думи „основната характеристика на несигурността в работата е нивото на несигурност, което работникът асоциира с неговата или нейната непрекъсваемост на работата“.

Предишните проучвания са показали, че несигурността в работата е често срещана, може да се появи независимо от всичко, което наистина се случва на работното място (или в икономика), а това моментално се отразява върху работното удовлетворение, чувството на отдаденост към организацията, усещането за доверие и дори върху здравето. Може да бъде много по-рационално да се справите с несигурността на работното място чрез укрепване на продуктивността ви, но дали ще направите това или не отчасти зависи и от отношението на вашите работодатели.

Wang и екипът му вярват, че ключовото съдържание на това, че работното място предоставя равенство при уравнението несигурност–продуктивност, е организационно правосъдие, или справедливото отношение към работниците. Колкото по-несигурно се чувствате, толкова по-важно за работното ви място е да се разпространи и утвърди посланието, че независимо от всичко, отношението към вас ще бъде справедливо. Това произтича от принципа, който Wang и другите определят като „теорията за управление на несигурността“. С колкото повече несигурност се сблъсквате, толкова повече щастието и продуктивността ще зависят от възприятието, че организацията ще се отнася честно с вас. Тези чувства на безстрашие ще ви позволят да се чувствате по-въвлечени в работата, което ще подпомогне увеличаването на продуктивността ви.

За да проучат връзката между несигурността на работа, организационната справедливост, ангажираността с работата и продуктивността, учените изследват работници и супервизори в голяма китайска застрахователна компания. Изследването се провежда на три вълни, така че взаимоотношенията сред тези фактори да могат да бъдат проследени във времето. Въпреки че изследването е корелационно, фактът, че информацията е налична от няколко времеви точки означава, че отношенията на по-ранно време могат да се използват, за да се прогнозират по-късни резултати.

Както прогнозират, Wang и екипът откриват, че по-несигурните работници чувстват, че колкото по-малко са ангажирани в работата си, толкова по-малко продуктивни стават. Това се появява само когато несигурните работници започват да считат, че организацията им не ги третира справедливо. При тези условия те се чувстват по-малко въвлечени в процеса и като резултат са по-малко продуктивни. Както авторите заключават, „справедливото отношение от организацията може да ги накара да се чувстват себеутвърдени в организацията и това да ги накара да променят негативното си отношение към несигурното работно място.“

Ако се чувствате несигурни, независимо дали това е на работното ви място или във връзката ви, това ще ви повлияе най-негативно, когато вярвате, че отношението към вас няма да бъде справедливо. Хората могат да се справят с несигурността, докато вярват, че някой се грижи за тяхното благоденствие. Да имате вяра в работодателя или в партньора си може да ви помогне да преминете през тези вълни на несигурност, които могат да ви завладяват от време на време.

В дългосрочен план справедливото отношение един към друг ни помага да се чувстваме по-сигурни, ангажирани, значими и продуктивни. Държейки това в ума си, то би могло да бъде от полза както за вас, така и за близките около вас хора и взаимоотношенията ви с тях.

Източник

 

Гневът като проекция на непреодоляна депресия

Posted on by

Няма да се почувствате по-добре, наранявайки останалите.

Има смисъл в това, че много хора не искат да преживяват тъга, защото това причинява вътрешна болка. Също така е общоизвестно, че ако хората не могат да се справят с болката и депресията, това, което следва, са гневни действия или думи, обикновено насочени към някого, когото обичат. Това се нарича негативна проекция.

Разликата между гнева (симптом на депресията) и другите чувства е това, че когато сте гневни, можете да имате импулса да нараните другите. За овладяването на този подтик помага разбирането на това, че повечето гняв е основан на някакво дълбоко недоволство от факта, че сте били наранени.

Всички ние имаме отговорността да се погрижим за себе си, без да нараняваме тези, които обичаме. Колкото и странно да звучи, понякога искаме да нараним тези, които обичаме, защото те са тези, които могат да ни наранят най-много. Чувал съм двойки в терапия да казват: „Причината, поради която те мразя толкова силно, е защото те обичам толкова много.“

Гневът се появява в открити и прикрити форми. Единият начин, по който прикритият гняв ни наранява, е чрез подсъзнателното ни насочване към повторно преживяване на стари болезнени спомени. Например, ако жена е била наранена или подигравана от своя баща или брат и не се е справила с това, тя ще намери мъж, който да се отнася с нея по същия начин.

Във взаимоотношенията прикритият гняв наранява тези, които обичаме, защото когато личността се е дистанцирала или отдръпнала, партньорът го усеща. Ако се отдръпваме от партньорите си, ние ги нараняваме. Ако се чувстваме така, това трябва да излезе, за да се преодолее и да можем да се справим с него. Държейки се по начин, който кара някого, когото обичате, да се чувства толкова зле, колкото и вие се чувствате, води до деструктивност и в крайна сметка всички да губят.

гневът

Ако освободите гнева си несъзнавано или по пасивно-агресивен начин (като непрекъснато да закъснявате за вечеря или да не отговаряте на романтичността на партньора ви), вие в действителност не се освобождавате от този гняв и той не излиза навън.

За съжаление, възрастните могат да обърнат яростта навътре и да действат с гняв. Гневът отблъсква тези, които обичаме, и пречи на задълбочаването на връзката.

  • Оздравяването е, когато всъщност кажете на някого, когото обичате, как в действителност се чувствате, вместо да задържите чувството в себе си. Много по-лесно е, отколкото да лъжете себе си или да манипулирате партньора си. Ще живеете в нечестна връзка, в която никой не знае какви са истинските чувства и връзката няма да оцелее в морето на нечестността.
  • Как да се справите с някого, който задържа гнева си или действа прикрито? Не можете да им посочите, че са гневни – няма да ви повярват. Вместо това им очертайте ясни граници – например, ако винаги закъсняват, можете да кажете: „Ако закъснееш повече от 20 минути, ще започна да вечерям без теб.“
  • Ако партньорът ви ви лишава от признание и внимание, е нужно да му споделите, че разбирате, че той/тя е гневен, че желаете да го обсъдите и че имате желание да направите подходящите промени, ако е необходимо.
  • Ако не можете да говорите за това, без да го превърнете в кавга, е необходимо да се срещнете със специалист. Работата на терапевта е да създаде безопасно място за клиентите, за да изразят чувствата си и да проучат деструктивните си импулси.

В заключение: Ако има какъвто и да е признак на насилие, трябва да се предпазите и да защитите себе си и любимите си хора като потърсите помощ, дори това да означава да повикате полиция. Това може да бъде плашещо заради възможните последици, но всъщност алтернативата може да бъде много по-страшна.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/emotional-fitness/201805/is-your-anger-projection-unresolved-depression

Комуникация в семейството

Posted on by
Отговор

„Човешката комуникация има поне три нива – синтактично, семантично и прагматично. На прагматично ниво комуникацията има за цел да окаже влияние върху поведението на участниците в общуването. В този смисъл на това ниво винаги има послание, информация за отношението ни към другия, заповед или молба. На най-високо отношенческо ниво всяка комуникация цели валидизиране (потвърждаване добрата самооценка) на участниците.“ (В. Сатир).

Комуникацията не е проста размяна на информация и често се оказва в основата на междуличностните конфликти. Всъщност общуването е сложен процес на размяна на смисли и в голяма си част е емоционално-натоварено, особено когато става въпрос за комуникация в семейството.

В „Прагматика на човешкото общуване“, Пол Вацлавик, Джанет Бивин Бавелас и Дон Д. Джаксън описват няколко важни аксиоми в комуникацията:

  1. На прагматично ниво не е възможно да не се комуникира.

С други думи, дори и отказът да комуникираш е комуникация, която информира другия, че по някаква причина отказваш да влезеш в диалог с него и издава определени емоции. Дори когато не изричаме думи, то на невербално ниво и чрез поведения предаваме послания.

  1. Комуникацията има две нива – съдържателно и отношенческо. Прагматичното (отношенческо или процесно) ниво на общуване е от по-висок порядък от съдържателното ниво на общуването и определя смисъла му.

Това на практика означава, че думите, които изричаме, са натоварени с емоционално значение и смисъл. Дори и да общуваме с непознат на улицата, начинът, по който интонираме посланието, подборът на думи и невербалните жестове могат да разкрият нашата нагласа към него. Отношенческият аспект на комуникацията важи още повече за семействата и за хората, с които сме близки.

  1. Природата на взаимоотношенията между участниците в комуникацията зависи от начина, по който те поставят пунктуацията на последователностите в комуникацията.

Поставянето на пунктуацията на различни места в процеса на общуване води до безкраен спор кой е виновен, чие поведение е причина и чие – следствие. Природата на човешките отношения е кръгова (тоест и двамата носят отговорност и си влияят), а не причинно-следствена (търси се виновникът). Иначе казано, поставянето на пунктуация на различни места в комуникацията ни завърта в кръга на: „Аз постъпих така, защото ти направи това…“, тоест поведението на единия се посочва като причина, а на другия – като следствие. Естествено всеки сочи другия с пръст и обвинение.

  1. Хората общуват и аналогово, и дигитално. Дигиталният език има много мощен логически синтаксис, но не му достига адекватна семантика в областта на взаимоотношенията, докато  аналоговият език има адекватна семантика, но няма адекватен синтаксис за недвусмислена характеристика на природата на взаимоотношенията.

Дигиталното общуване е свързано с начина, по който кодираме посланието си, т.е. го обличаме в думи. Хората започват да общуват преимуществено аналогово там, където дигиталната комуникация е невъзможна. В този смисъл много симптоми – психосоматични и поведенчески (изчервяване, главоболие, сърдечен пристъп, суициден опит, бягство от дома, изневяра и т.н.). Те могат да бъдат разбрани като аналогова комуникация, т.е. опит да се даде послание на другия, да се повлияе върху поведението му, без да се разговаря. Аналоговото общуване е носителят на отношенческия аспект от общуването и е общуване без думи.

  1. Всички комуникативни обмени са или симетрични, или комплементарни, в зависимост от това дали се основават на сходство или на различие.

Ако в едно отношение поведенията на А и Б се разглеждат като подобни и са свързани по такъв начин, че повече от дадено поведение на А предизвиква повече от същото при Б и обратното, тогава взаимоотношенията са „симетрични“ що се отнася до тези поведения. Това общуване може да се нарече общуване между равни.

Ако поведенията на А и Б не са подобни, а взаимно се допълват (както например гледането допълва ексхибиционизма) и поведенията са свързани помежду си така, че повече от поведението на А предизвиква повече от допълващото поведение на Б, тогава взаимоотношението е „комплементарно“. В този тип общуване единият заема горна позиция, като поставя другия в долна.

Ако помислите върху аксиомите по-горе, може би ще си дадете сметка колко много възможности за грешки в комуникацията биха могли да възникнат. Когато говорим за отношения в семейството и в двойката, нещата са дори по-сложни, тъй като разменените реплики не са независими, а имат определен контекст. Това, което се случва в определен момент, обикновено има дълга предистория, която е важно да се вземе предвид. Няма как да общуваме с близките си като за първи път всеки път, т.е. да не привнасяме нещо от миналия опит. От една страна, всеки влиза в отношенията със собствената си история и модели на общуване, а отделно в процеса на изграждане на отношения се създават нови модели, характерни за двойката/семейството, които обичайно се повтарят. По тази причина един конфликт трудно би могъл да се реши на съдържателно ниво.

Нека разгледаме следния пример:

Иван: „Какво ще ядем днес?“

Петя: „Мислех да направя паста. Много ми се хапва.“

Иван: „Не ми се яде паста. Направи пиле.“

Петя: (хвърля покупките на масата, разплаква се и излиза от стаята)

Ако помислим върху този диалог, на съдържателно ниво може би няма да открием нищо съществено и ще се изненадаме от крайната реакция на Петя. Всъщност проблемът не е в това какво ще ядат тази вечер или другата. Ако научим повече за отношенията в тази двойка и обичайните модели на общуване, изучим контекста, може би ще видим нещата в съвсем различен аспект. Например можем да разберем, че Иван никога не се интересува от мнението на Петя, а тя е обидена и наранена от това. Може би Петя се чувства невидима за Иван. Вероятно този модел на взаимодействие се случва често и се пренася не само в обсъждането на вечерята, а и във възпитанието на децата, планирането на семейните почивки и семейния бюджет.

Комуникацията не е само видимото, т.е. думите. Комуникацията е всичко онова, което се случва между двама – затръшнатите врати, въртенето на очи, мълчанието, критичният тон, виковете, заплашителните забележки, скръстените ръце, обърнатият гръб, неясните послания, главоболието, честите закъснения…

Бъдете чувствителни към емоционалните си преживявания и не се хващайте за думите. По-скоро мислете за това как тези думи ви карат да се чувствате и поемете отговорност за това как ще отвърнете. Ако се чувствате наранени или нападнати, ако усещате, че някой не зачита мнението ви, то не реагирайте импулсивно. Спрете порочния кръг и говорете открито за преживяванията си.

Ако имате трудности в това и усещате, че се въртите в един кръг, който наранява вас и вашите близки, то не се колебайте да потърсите помощ от специалист.

 

 

 

Справяне с нерешените травми

Posted on by
Отговор

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни.

Наскоро мой приятел, който страда от хронична болка в долната част на гърба, се върна от поредно посещение при доктора с малко неочакван съвет. Вместо обикновената дискусия за медикаменти, физическа терапия или дори операция, докторът му препоръчал книга: „Лечение на болките в гърба: Връзката между тялото и ума“. Книгата от Джон Е. Сано обяснява „как стресът и другите психологически фактори могат да причинят болки в гърба и как можем да се освободим от тези болки без наркотици, медикаменти, упражнения или операции.“ Четейки книгата, моят приятел беше поразен от връзката, която Сано прави между ранните детски травми и болката в гърба при възрастния. Само за няколко седмици на отразяване и отработване на тази връзка в себе си, той видя подобряване на симптомите при него.

Тези дни научаваме повече и повече за вредните ефекти на травмата върху много аспекти от нашето психическо и физическо здраве и благополучие. Изглежда, че учените свързват ранната травма с всичко – от болки в гърба до депресия. В скорошно интервю с Опра Уинфри в продължение на 60 минути психиатърът и невроучен Брус Пери говори за ефектите от враждебните събития в детството върху нас като възрастни. „Истината е, че ако имате развиваща се травма, сте в риск по отношение на почти всякакъв вид проблеми, за които можете да се сетите, свързани с физиологичното, психичното и социално здраве“, казва Пери.

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни. Като възрастни, може да се опитаме да забравим или да „прелистим“ миналото. Ние можем да си мислим: „Детството ми не беше толкова лошо.“ или „Много хора имат по-лошо детство, отколкото аз.“ Не осъзнаваме, че тези стари рани могат да окажат всякакъв вид физически и психологически ефекти. Определени събития могат да бъдат неволево задействащи реакции в нас, за които да не сме се сещали или да не сме мислили през годините: вина, срам, страх, или гняв, натрупали се в нас от по-ранни етапи в живота ни.

Изследванията за свързаността предполагат, че не само това, което ни се случва, е това, което влияе на нас и нашите връзки, но също така сме засегнати от събития, при които не сме били способни да преживеем цялата болка или да извлечем смисъл от преживяванията. Когато не се справяме с нашите травми, ние ги носим със себе си. Не извличаме смисъл и изводи от историята ни и следователно миналото ни продължава да влияе на настоящето ни по многобройни невидими начини. Влияе ни на това как родителстваме, как се отнасяме с партньора си, как се чувстваме, как мислим и как действаме в света.

травми

Следователно, може би най-важното нещо, което можем да направим, за да решим непреодоляната травма, е да създадем кохерентен разказ. Наскоро имах привилегията да преподавам в е-Курс с д-р Даниел Сигъл в „Осъзнаване на живота Ви“. В курса наблегнахме на това, че някои неща, които не изглеждат травматични за нас като възрастни, се преживяват като такива, когато сме деца. Създаването на кохерентен разказ е процес, който включва записването на всички „големи Т травми“, през които сме минали: сериозна загуба, насилие, или животозастрашаващо събитие, както и записването на всички „малка т травми“, които сме преживели. Тези събития може да не изглеждат толкова драматични, но те ни влияят като ни причиняват дистрес, страх или болка и следователно променят начина, по който виждаме себе си, другите хора и света около нас. В много случаи откриваме, че тези травми не са напълно решени.

Пример за това имаше в курса, в който разказвах кохерентен разказ. Жена написа история, която сподели с класа. Тя започна със срамежливото твърдение, че като дете е убила кон – травма, която е идентифицирала като индикация за нейната „лошотия“. Въпреки това, по-нататъшните детайли разказваха напълно различна история. Оказа се, че когато тя е била едва 11-годишна, родителите ѝ са я качили на кон, който не е бил опитомен. Въпреки че се е страхувала, тя се е качила на коня за пробно яздене, така както е правила в миналото с добре тренирани коне. Конят се подплашил от нещо и паднал, докато се опитвал да скача, и умрял. Родителите ѝ веднага я обвинили за смъртта на животното и я заплашили, че ще я изпратят далеч, в училище в чужбина, освен ако не напише писмо, с което да се извини на всеки от семейството.

Когато тя разказа историята в класа, хората подчертаха това, че тя не е отговорна. Всъщност, изглежда много повече като неглижиране от страна на родителите ѝ да я качат да язди див кон. Жената продължаваше да настоява, че вината е нейна. Това продължи до момента, в който тя си представи същото събитие да се случва на дете на същата възраст, на която тя е била по време на инцидента, което познава в настоящия си живот. Не само че е била травматизирана и изплашена от случката, но също така е била обвинена за нея, оставяйки я с чувството на срам, което тя си мисли, че заслужава.

травми

Жената е носила тези чувства в себе си в продължение на целия си живот, заедно с това, че е вярвала, че всичко лошо, което ѝ се случва, е заслужено. Разказвайки историята, тя беше способна да разбере колко различна е била реалността от тази, която тя е възприела, и в която е продължила да вярва, откакто е била дете. Като възрастна, с подкрепата на групата, тя успя да приеме, че родителите ѝ са я неглижирали и са я поставили в опасност, както нея, така и коня – реалност, която е била твърде плашеща, за да се изправи пред нея като дете. Чрез правенето на разказа си кохерентен тя беше способна да почувства себе си, да преживее някакво облекчение и да се справи с травмата около инцидента. Най-накрая тя започна да оставя чувството на това да бъде основно „лоша“, което я е преследвало от времето на това събитие.

Въпреки нашия инстинкт да погребем миналото, да го минимизираме или да избегнем болката, преживяването на чувството от това какво ни се е случило може всъщност да води до лечение. Може да ни помогне да разделим нашите ранни преживявания от настоящия ден и да идентифицираме негативните натрупвания, които тези преживявания имат върху настоящия ни живот, включително нашето физическо здраве и връзки. Създаването на кохерентен разказ може да бъде мощен инструмент за решаване на детската травма. Да извлечем смисъл от историята ни може да ни освободи от много тежести във всичките им проявления. Може да ни помогне да прекъснем деструктивните междупоколенчески кръгове и да станем по-силни родители и партньори. Може да ни помогне да се чувстваме по-сигурни със себе си и да предоставим повече сигурност на останалите. Да се изправим пред травмата си не е лесно, но е фундаментален аспект на психологическото и физическото лечение, инструмент за изграждането на по-добри взаимоотношения и ключ към отключване на нашите истински същности.

Източник