Втори живот

“13 милиона живеят втори живот в нета”

“Мрежата става основно място за секс-игри и изневери”

Това са само част от заглавията в медиите, с които се сблъсквам (а предполагам и вие) все по-често. За съжаление това не са само заглавия, а реалност. Все по-често се сблъсквам навсякъде с подобни случаи – възрастни и деца, които живеят живота си в интернет пространството – страдат, радват се, обичат, приключенстват, гневят се, влюбват се. Понякога в и с напълно непознати. Виртуалната реалност предоставя възможност за „втори живот“, за „поправка“ или може би „изкривяване“ на реалността.

Опциите са безброй. Като се започне от всякакъв вид социални мрежи, в които можеш да си създадеш какъвто поискаш образ и се стигне до цели платформи и игри, в които не просто създаваш образ, а директно влизаш в него и го живееш. И всичко се случва там – в нета.

Вървя по улицата, сядам на кафе, пътувам в метрото, вдигам глава и гледката почти винаги е една и съща – хора, заболи главите си в умните си телефони. Рядко се поглеждат един друг. Рядко виждат какво става около тях. Рядко виждат очите на другия.

В първи клас децата се интересуват от телефони – марка, екстри и всичките му там допълнителни джаджи. 3-4 годишни се приспиват с клипчета от You Tube. И всякакви други такива.

Темата е необятна. Опасявам се, че в която и посока да тръгна, край няма да има.

Не съм против технологиите. Аз също ги ползвам. На моя телефон също има приложения за социални мрежи и различни видове комуникационни канали. Съзнавам, че когато обществото еволюира, еволюират и всички възможни начини за комуникация и свързване между хората. В свят без граници, в свят на технологичен бум, това като че ли е естествен процес. И неговата  цел е да подобрява и подпомага качеството ни на живот. Да улеснява, а не да усложнява. Както казах – не съм против всичко това, но съм против последиците, които са резултат от превръщането на тази култура и начин на живот в ценност, в основен приоритет, защото не такава е целта им.

А последиците  –  какви са те ли ? Откъде да почна? Да видим: отчуждаването; загубата или невъзможността да се развият социални умения и умения за комуникация; рисковете, свързани с редицата опасности, дебнещи зад някой профил на недоброжелателни потребители; загубата на каквато и да е автентичност, уединение и интимност, развиване на зависимост. Достатъчни ли са? Загубата на собствената идентичност и формирането на втори живот – отказ от реалността и самозабрава в нещо нереално.

Има и още.

Но целта ми не е да демонизирам социалните мрежи и предпочитанията към интернет пространството. Те не са проблем или поне не и докато не се преминат определени граници. Предпочитанията към тях са въпрос на избор. А изборът се превръща в проблем тогава, когато е за сметка на редица важни и необходими други неща. Тогава, когато в заблудата, че задоволяваме определени потребности, всъщност загърбваме редица други.

Може би в такъв момент е добре да помислим какво обуславя този избор? Къде е грешката?

Чудя се откога стана по-приятно да седиш затворен вкъщи и да си чатиш с някого, вместо да излезеш навън или да идеш на гости и да си побъбрите. Откога разходката за пазаруване се превърна в досадно задължение, което лесно може да се отмени само с един клик „купи“? Откога е по-забавно да разхождаш измислени аватарчета, отколкото да излезеш и да играеш на криеница (знаят ли днешните деца какво въобще е това?)? Откога обяснението в любов е нещо, което не е нужно да се случва очи в очи? Кое ни кара, дори когато сме със събеседник на маса, да изкараме телефона и да започнем да цъкаме, забравяйки, че срещу нас седи живо същество, заслужаващо уважение или поне да не бъде пренебрегвано.

Ха! Сетих се за една случка. На четиринадесети февруари, Денят на влюбените, станах свидетел на следната ситуация – двойка влюбени, излезли на вечеря в ресторант, пристигнаха видимо ентусиазирани. Първите 5 минути течеше разговор помежду им. В следващите два часа картинката беше следната: той с поглед, вперен в телефона си, тя с поглед, вперен в телефона си. Вдигнаха глави, само когато сервитьорът им донесе храната. Хранеха се, „цъкайки“ на телефоните си. Не, не си мислете, че бяха скарани. След като се нахраниха и явно приключиха важните си дела по телефона, станаха, целунаха се и си тръгнаха.

В началото ми беше забавно, дори смешно. Накрая ми се плачеше.

Чудя се дали и на тези хора понякога им се плаче?

Не знам. Но лично аз мисля, че е тъжно. И една дума напира: С А М О Т А.

Разбира се, не всички са в това положение. Но няма как да не отбележа, че все повече и по-често ставам свидетел на подобни ситуации.

Може би тук идва важната роля на онова „старото поколение“. Да, то е живяло по друг начин. Да, много от тогавашните неща не са актуални днес и са неприложими. Има едно нещо обаче, което е и ще бъде винаги актуално, но все по-изчезващо. Това е онова нещо, на което „старото поколение“ може да научи младото. Нещо, на което те са пазители, а именно – ценностите и човещината, нуждата от другия и уважението към него и към себе си.

И тогава … Тогава няма да има нужда младите да си създават „втори живот“, за да ги търсят, защото в реалността не ги намират. Но това е друга тема. За следващия път….

Share Button

Залата с изкривените огледала или защо психолог?

Какво е необходимо за решаването на проблем? Зависи от проблема. Всеки проблем си има своето решение. Да, така е, но за да се вземе дадено решение е необходимо да се направи оценка на проблема, да се обмислят възможните алтернативи и една друга важна част – да се проследят причините за произхода му, за да може да се предотврати повторение.

Имам проблем…

Какво правим, когато имаме проблем? Обикновено търсим мнението на някой близък или познат, на роднина, споделяме и очакваме съвет. И това е нещо съвсем естествено и нормално. Тогава се появява въпросът защо е нужно да ползваме услугите на психолог? Та нали като цяло е същото. Дали ще споделиш с психолог или с приятел – каква е разликата? Повечето хора не виждат какво по-различно биха могли да чуят от психолога и обикновено следват логиката: „Нали близките са тези, които ни мислят най-доброто, на които можем да разчитаме и които ни познават най-добре? Тогава кой би могъл да ни даде по-адекватен и правилен съвет от тях? Защо да даваме пари на някой, който върши нещо, което можем да получим и безплатно?“

Да, факт е – близките ни (приятели, роднини, семейство) наистина са хората, които би трябвало да ни познават най-добре (или поне образа, който те са си изградили за нас или който ние сме им показали), на които разчитаме, които ни помагат и вероятно са тези, които ни мислят най-доброто. Дали обаче те са хората, които винаги могат да ни дадат най-адекватен съвет? Дали те са тези, които винаги знаят какво е наистина добро за нас?

Емоционални натрупвания

При взаимоотношенията ни с някого (приятел, партньор, колега, роднина) между нас се зараждат множество взаимодействия, свързани с различни емоции и чувства, които във времето се натрупват и оставят своите следи, изграждат определени нагласи и очаквания, превръщат се в част от основата на определен тип междуличностна връзка и в основата на един образ, който изграждаме.

Всички тези преминали интеракции обаче си остават там, както и чувствата, и емоциите, свързани с тях. Естествено взаимоотношенията не винаги текат гладко. Понякога хората ни разочароват, понякога ни подвеждат, обиждат и т. н., и това би могло да бъде причина временно (или за постоянно) да ги обезценим. Понякога близките ни правят за нас неща, които ни карат да ги преживяваме и определяме като „богове“, и често пъти това води до идеализацията им. При комуникацията ни с тях всички тези минали преживявания, макар и скрити, понякога забравени, понякога простени или надценени, си остават там и по почти незабелязан начин си дават своето отражение, без дори да съзнаваме това.

В общуването си с другите (в това число и с близките), когато изказваме мнение, даваме съвет или оценка, ние се уповаваме на миналия си опит, на това, през което вече сме преминали, на чувствата, които вече сме изживели. Същото правят и близките ни. Когато имаме проблем и когато очакваме съвет от тях, обикновено това, което правят, е да ни дадат съвет, базиращ се на нещо сходно, през което са преминали, което е свързано с техния преживелищен опит. Това естествено е свързано и с определени чувства. Тоест, освен чрез конкретните действия и насоки, те ни съветват и през чувствата, които са изживели, както в конкретната ситуация, така и в ситуации с нас самите.

Доколко това е обективно, пък и дори ефективно спрямо нашия проблем? Дали когато близък наш приятел се идентифицира с нас в дадена ситуация и ни дава съвет през неговия преживелищен опит, това означава, че това е най-правилното решение за нас? Дали когато приятелите ни казват, че сме прави, ние наистина сме прави или просто това е отговор, който получаваме, защото те са наясно, че го очакваме? Направете си експеримент и проверете сами.

зала с изкривени огледала

Един и същ образ?

Това е, както когато всяка сутрин ставаме и се поглеждаме в огледалото – образът винаги е един и същ. Да, понякога може да бъде по-намръщен, по-усмихнат или замислен, но той винаги е еднакъв. И всъщност това е и нашето очакване – ставайки и поглеждайки се в огледалото, независимо от настроението ни, независимо от всичко, да видим познатото отражение, нашето собствено лице такова, каквото го познаваме. Това е и очакването ни към приятелите ни и комуникацията с тях. Това вероятно е и тяхното очакване по отношение на нашите нужди – да бъдат като огледалото вкъщи – независимо от всичко, образът като цяло да бъде един и същ.

Къде е „тънката червена линия“?

И ето тук е тънката червена граница – между приятеля и психолога. Психологът не се чувства натоварен с очакванията, с които е натоварен приятелят. Когато търсим помощ от психолог, обикновено подозираме, че „нещо не е наред“, че въпреки еднаквия образ, който виждаме всеки ден, нещо в него сякаш е различно. Дали  защото по-често този образ е усмихнат или защото по-често е намръщен, без реално да знае защо? Или пък просто защото винаги е толкова еднакъв? И тук идва мястото на ролята на психолога – обективно и безпристрастно да бъде наше отражение, поемайки риска и отговорността това отражение понякога да бъде изкривено, да не ни хареса и да не е такова, с каквото сме свикнали и искаме да видим.

Влизали ли сте в зала с огледала, които показват отраженията изкривени? В някои от тях се виждаме смешни, в други глуповати, в други изглеждаме почти страшни, в четвърти почти не можем да се познаем. Всички тези изкривявания обаче произлизат от нашия образ и всички те са част от нашия образ. Крайният резултат зависи от ъгъла на отражение. Огледалото вкъщи показва винаги от един и същ ъгъл, дори и да сменим мястото му.

Зала с изкривени огледала

Огледалата в залата показват от всички възможни ъгли, с всички възможни дефекти, които имаме (понякога хиперболизирани) или бихме могли да имаме (страхуваме се да имаме). Понякога това ни забавлява, друг път ни натъжава, а понякога ни помага, защото разкрива пред нас неподозирани наши образи и ни дава друга перспектива, за която дори не сме подозирали, но във всеки случай тя винаги е различна от онзи константен и сигурен образ, който имаме и въпреки който не можем да се отърсим от усещането, че „нещо не е наред“.

От вас зависи в кое огледало ще изберете да се огледате, когато имате проблем.

Share Button

Аутизъм и зависимост

В следващите редове е продължението на обзора на статията Addiction and Autism: A Remarkable Comorbidity?“ на Patricia JM van Wijngaarden-Cremers, Wim Van den Brink и Rutger Jan van der Gaag, които разглеждат и обсъждат доказателствата за евентуална коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите.

Авторите предлагат някои възможни базови обяснения за връзката между аутизъм и зависимост:

Трудности при социалното взаимодействие

Проблеми със социалната чувствителност: обикновено хората с аутизъм имат затруднения със социалното взаимодействие още от ранна възраст. При хората със зависимо поведение тези проблеми ескалират, когато зависимостта към веществата и загубата на контрол прогресивно се развиват. При някои индивиди със зависимост тези затруднения могат да възникнат след като преживеят детокс – това би могъл да бъде един от индикаторите, които да насочат към хипотеза за  възможен подлежащ аутизъм, имайки предвид, че повечето зависими възстановяват социалните си умения след успешна детоксификация и последваща рехабилитация. Веществата могат да улеснят социалната ангажираност. Много хора, които са притеснителни или се чувстват социално неудобни, са склонни да използват вещества, за да „подпомогнат“ справянето си с напрежението от социални срещи. По същия начин страдащите от аутизъм, които все пак имат социални контакти, могат да преживяват ползи от употребата на вещества, които да помагат за справянето с по-сложни социални ситуации.

И тъй като тревожността и депресията са много често срещани сред индивидите с аутистични разстройства (над 85% в случаите),  необходимостта за облекчаване на напрежението чрез използване на вещества е разбираема.

Невробиологични прилики

Изглежда, че има много силни прилики на невробиологично ниво между аутизма и зависимостта; на такова ниво, че някои могат да се чудят дали всъщност двете заболявания не споделят общи невробиологични корени.

аутизъм и зависимост

Скоро проведени изследвания показват силно припокриване при дисрегулацията на лимбичните кортико-стриатални вериги между индивидите със зависимост; обсесивно-компулсивно разстройство; синдром на дефицит на вниманието и хиперактивността и аутизъм. Изследванията дават доказателства и сведения за общи корени на допаминоергична дисрегулация в три кортико-стриатални пътеки. Ако увреждането е основно разположено в сензомоторния контур, то клиничната експресия ще бъде неврологично състояние – такова като болест на Паркинсон или дори болест на Хънтингтън. Нарушенията във функционирането на „когнитивната“ кортико-стриатална част ще се изрази под формата на  разстройства, свързани с дефицит на вниманието и хиперактивност. Нарушения или прекъсвания на „лимбичната“ кортико-стриатална част ще се проявят клинично като зависимо поведение. При аутизма допаминоергичните регулационни вериги са прекъснати и в трите области.

От еволюционна гледна точка може да се хипотезира, че и двете – зависимостта и аутизма – са отклонения от нормалнитe адаптивни стратегии за справяне на индивида и вида. Например изявеността  и фокализацията върху миризми играят главна роля в първичното привързване. Основен поведенчески модел, който дава възможност на детето да оцелее чрез търсене на храна и комфорт при неговата майка. Този превес на фокуса на миризмата и оралното проучване персистира при хората с аутизъм, както и при тези със зависимо поведение.

Допамин

Хората с аутизъм имат тази свръхчувствителност, при която тяхната нормална регулация на възбуда е недостатъчна. В опит да се справят със ситуации, пренатоварени от стимули, те проявяват склонност към развиване на силна свръхфокусираност или стереотипи, в резултат на което настъпва фронтално допаминово изчерпване, предоставящо им приятна релаксация.

При зависимостта генетичната уязвимост предполага по-слаба компактност на допаминовите рецептори в централната система за възнаграждение, което е причина за по-слабата чувствителност по посока на „типичните“ възнаграждения, което ги прави лесно отегчаващи се и по-зависими от търсенето на „интригуващи“ ситуации или поведения. На поведенческо ниво обсебването с веществото или с поведението става по-интензивно, за сметка на редуциране на другите дейности и социален живот, за да се стигне до момент, в който зависимият бива изхвърлен от нормалното общество.

Борба

При индивидите с аутизъм необходимостта от социални контакти и нуждата да се излезе от изолацията ескалират по време на юношеството. Те се измъчват от борбата със социална си странност и с липсата на чувствителност по отношение на нуждите и очакванията на другите. Този процес много често е фрустриращ и употребата на алкохол, канабис или на по-силни наркотици улеснява пътя към включването в някакви социални активности и социални групи.

Има и сходства на генетично и психофизиологично ниво, които могат да допринесат за разбирането на уязвимостта към зависимост при аутизма.

Серия от изследвания демонстрира силна зависимост към ендогенни опиоиди при индивиди с аутизъм.

Нарушенията, свързани с допаминовата чувствителност, изглежда играят роля по отношение на някои характеристики при аутизма, свързани с регулацията на когнитивно и емоционално ниво и участващи в стереотипите и вглъбеността.

Разстройствата от аутистичния спектър и зависимостите могат да се възприемат като нарушения в развитието, при които генетичната предразположеност и уязвимост играят роля, която може да бъде предизвикана от ранен стрес (неразбиране на околната среда, травматизация и тормоз) и усложнена от настоящия стрес (тревожност, социална изолация), в резултат на което се нарушава правилното функциониране на кортико-стриаталната допаминергична регулационна система.

 

 

 

Share Button

Любовта – кои са нейните езици?

„Това, че някой не те обича точно по начина, по който на теб ти се иска, не означава, че не те обича с цялото си сърце”. Мисля, че до скоро не разбирах тази мисъл на Маркес напълно.

Наскоро попаднах на една любопитна книгата „Петте езика на любовта“ (на Гари Чапман) и някак си ми се прииска да повдигна темата за това как обичаме и как очакваме другите да ни показват обичта си. Тук включвам всички хора – партньор, близки, приятели.

Любовта и обичта включват форма на грижа. Искам да направя нещо за някого, защото ми е важен и искам да го разбере. Но какво и как?

Обикновено сме склонни да предлагаме на другите това, което ние самите оценяваме като важно или имаме нужда да получаваме.

Оказва се, че и в любовта има езици и диалекти и понякога е необходим превод. Реално се случва така, че въпреки добрите си и искрени намерения, някак си не успяваме да се разберем. И това е безкрайно тъжно. Но безкрайно радостно е, че все пак можем да научим езика на другия и да се наслаждаваме на взаимната си любов.

Ние всички сме различни – възпитавани сме различно, имаме различен житейски опит, вярвания, потребности и цели. Нищо чудно, че начинът, по който разбираме любовта, е различен. Човекът срещу нас е личност и има свои нужди. Трябва да си даваме сметка за това и да уважаваме различията си. Изиска усилия, вярно е, но ако цената за това е изживяването на взаимна любов и щастие, мисля, че си заслужава.

Единственото сигурно е, че все пак всички имаме потребност да обичаме и да бъдем обичани.

И така. Езиците на любовта са пет, като всеки от тях си има свои диалекти. Няма да се задълбочавам много. Накратко ще разкажа какво представляват.

  1. Първият от тях е на „Утвърждаващите думи“

Един от начините да изразяваме любовта емоционално е като използваме думи, които изграждат. Устните комплименти или думите на похвала са мощен израз на любов за хората, чиито водещ любовен език е този. Те се изразяват най-добре чрез прости, утвърждаващи изречения: „Изглеждаш великолепно в този костюм.”, „Никой не прави това по-добре от теб.”, „Благодаря ти, че направи това за мен. Оценявам го.” Това е езикът, при който хората „обичат с ушите си“. За тях наистина е важно да чуят какво мислите, а не да ги оставяте да се досещат.

Този език има и своите диалекти. Някои предпочитат да чуват комплименти, други насърчителни думи, а някои нежни и смирени слова.

  • За тези, за които комплиментите са любовният им език, думи като „Изглеждаш страхотно”, „Няма по-добър от теб в това”, „Без теб нямаше да се справя” са наистина важни.
  • Насърчаването например, изисква да се поставиш на мястото на другия и да погледнеш на света през неговите очи. Тогава най-напред е важно да разберем какво е важно за партньора ни. Когато изричаме думи на подкрепа към него, те трябва да са с послание: „Знам. Интересува ме. С теб съм. Как мога да ти помогна?” Опитваме се да покажем, че вярваме в него и в способностите му.
  • Любовта е нежна. Любовта не моли, не изисква. Любовта не поставя ултиматуми. За тези, за които нежните и смирени думи са любовният им език, е важен начинът, по който са поднесени нещата. Не е същото да кажеш: „Мислиш ли, че ще можеш да почистиш улуците тази седмица?” и „Ако не почистиш улуците в най-скоро време, ще паднат от къщата. Вече дърветата растат по тях.”

В този език на любовта има и множество други диалекти. Във всеки случай обаче, позитивните думи към любимия/та и благодарността за грижите и приноса му към връзката са задължителни. Всичко друго подлежи на договаряне.

  1. Вторият език е този на „Пълноценното време“

Под израза „пълноценно време” се има предвид неразделното внимание и на двамата, а не например гледане на филм или телевизия. Когато прекарвате време по този начин, вниманието е съсредоточено върху филма или телевизията – не върху човека, с когото сте. Пълноценно време е времето, в което давате вниманието си един на друг и разговаряте. Чувате какво ви казва другият и се интересувате от това. Дори само 15 прекарани минути, в които посвещавате цялото си внимание на човека срещу вас, са мощен емоционален израз на любов.

Този език има два основни диалекта:

  • При пълноценното време заедно правите нещо съвместно и споделяте общи преживявания – разхождате се в парка, карате колело, вечеряте в ресторант, гледате филм. Дейността не е чак толкова важна. Важно емоционално е да прекарвате времето си, насочени един към друг.
  • Под пълноценен разговор се има предвид диалог, в който двама души споделят своите мисли, чувства и преживявания в приятелска, спокойна атмосфера. Повечето хора, които се оплакват, че партньорът им не говори, нямат предвид, че не казва и думичка. Те искат да кажат, че той рядко участва в истински диалог, като показва разбиране. Усещането, че си чут и разбран е много важно за хората, чиито основен любовен език е този.
  1. Третият език на любовта е „Получаването на подаръци“

Това е най-лесният за научаване език. Подаръкът може да се купи, да се намери или да се направи. Важното е да е израз на любов. Дори не е задължително да е само материален, а да е нещо, което казва: „Той/тя мисли за мен. Значи ме обича.“

Как да се научим да говорим този език, ако той е водещият на партньора ни:
– правим списък с подаръците, на които най-много се е радвал досега;
– правим подаръци периодично, дори и да е едно цвете, откъснато навън;
– чуваме, когато партньорът ни ни моли да сме с него. Най-вероятно изживява някаква криза и има нужда от нас в този момент.

  1. Четвъртият език на любовта е „Помагането“

Това означава да правим онези действия, за които знаем, че партньорът ни ще се радва да правим за него. Това може да е някаква домакинска дейност като готвене, гладене, чистене, миенето на колата, поправяне на счупените неща, гледането на децата и т.н. Важното е да правим конкретните действия, които ще покажат любовта към партньора ни. Понякога жената може да готви за мъжа, но за него да е по-важно тя да чисти и да е без значение дали тя готви. За да сме сигурни кои действия са важни за него, най-добре е да го попитаме за поне 5 неща, които биха го радвали, като ги правим.

  1. Петият език на любовта е „Физическото докосване“

Физическото докосване е важно за всички хора, но за тези, чийто език е, то е от изключително значение. Ако ударите шамар на такъв човек, може да се окаже унищожителен за него. Или пък една нежна прегръдка да му говори за много любов. Сексуалната близост не е единственият начин за физическо докосване и е нещо различно от емоционалната нужда за близост. Желанието за секс не означава автоматично, че това е любовният ни език. Но нуждата от хващането за ръка на улицата, прегръдката и целувката, когато партньорът ни се прибира след работа, гушкането нежно на дивана пред телевизора и емоционалната празнота, ако докосването липсва, означава, че това е нашият любовен език. Физическото докосване, разбира се, не означава автоматично, че всяко докосване ще носи удоволствие на партньора ни. Не изхождаме от това, което на нас ни е приятно, а е важно да разберем кои докосвания му харесват на него.

Ако „Физическото докосване“ е любовният език на партньора ни, за него няма нищо по-важно в момент на криза да го прегърнем. Думите в този момент ще са без значение, но физическият допир ще изрази грижата, от която той има нужда. Той копнее другият да проявява инициативата за докосването, не само да има откликване на неговите докосвания. Често с риск да не бъде отхвърлен, той може да се отдалечи и да чака кога ние ще проявим желание за физическа близост.

Как да разпознаем собствения си първичен език на любовта:
1. Какво прави или не прави партньорът ни, което ни наранява най-много? Обратното на това, което ни наранява, вероятно е любовният ни език.
2. За какво най-често молим своя партньор? Това, което най-често искаме, е вероятно това, което ни кара да се чувстваме най-обичани.
3. Как редовно изразяваме любовта си към своя партньор? Нашият метод на изразяване на любов може би е индикатор, че същото нещо би ни накарало да се чувстваме обичани.

По същия начин, ако обърнем внимание на отговорите на горепосочените въпроси от нашия партньор, те ни дават отговор какъв е неговият първичен език на любовта.

Това, което е важно да разберем, е че няма виновници и грешници. Просто сме различни и обичаме различно, а от там показваме любовта си според собствените си разбирания за нея и имаме определени очаквания. Когато влизаме в отношения, е важно да си даваме сметка за тези различия и да ги уважаваме. Важно е да познаваме собствения си любовен език и да се постараем да разберем любовния език на партньора си.

Любовта е обмен. Не везни и теглилки, но все пак е даване и получаване. Ако обичаме, ще искаме да се погрижим за потребностите на любимия/та. Ще го направим не защото го изискват от нас, а защото ни пука и искаме другият да е щастлив.

Ако любимата ви обича шоколадов сладолед, колкото и ягодов да ѝ носите, няма да ѝ доставите същото удоволствие. Това е проста истина. Не е важно само да даваме, а да даваме правилните неща. Това, от което другият се нуждае. В любовта няма място за капризи, безсмислено упорство и игри. Има място само за уважение, грижа и разбиране .

Взаимни.

 

Share Button

Въпрос на гледна точка

Често чувам хората да се оплакват, че не са доволни и удовлетворени от живота си, от това, което им се случва. Всеобщо явление е да се прави сравнение с това какво е било, с това какво може да бъде или какво е, но не тук, а някъде другаде. Като че ли винаги е прехвърлена отговорността някъде другаде или на някой друг за начина, по който хората се чувстват. По-лесно е да се обвини държавата, управниците, шефа, комшията. Може би има доза истинност, но едва ли изцяло, защото въпреки реалните пречки, все пак има хора, които се чувстват добре, които освен да се оплакват намират смисъл и сили не просто да се борят и съществуват, а да изпитат удовлетвореност от живота. И съвсем не казвам, че това означава, че животът им е безоблачен или винаги всичко е идеално. Но като че ли те успяват да изместят фокуса върху това, което имат и ги прави доволни (макар и малко), а не върху това, от което не са доволни. Въпрос на гледна точка.

Тук и сега

Струва ми се, че немалка част от преживяването е резултат от невъзможността на хората да бъдат „тук и сега“, да живеят за случващото се, а не за нещо минало или невъзможно. Като че ли бягството от реалността се превръща в един основен механизъм за съществуване. Бягаме в минали светове, бягаме в бъдещи страхове и проекции, в измислени виртуални светове и докато сме вторачени в непрестанно светещия монитор на смартфона си не виждаме по-далече от носа си, от това, което е около нас. Сутрин и вечер, когато пътувам с метрото виждам именно това – препълнена мотриса, в която масата от хора дори не виждат кой е около тях.

vypros-na-gledna-tochka-1

Забили носове във виртуалната реалност (не ме разбирайте погрешно – не съм върл противник на технологиите и  „смартфонизацията” (моя си дума); аз също имам умен телефон и го използвам; в условията на технологичен напредък и ерата на глобализация като че ли в някаква степен това е повече от потребно и улесняващо; не ми допада, че му се предава жизненоважно значение) не виждат малкия ученик с огромна раница, който се опитва да се задържи на крака сред потока от блъскащи се хора; не виждат бременната жена, която пристъпва от крак на крак; не виждат изнемощелите баба и дядо, които се чудят къде да се захванат, за да не полетят нанякъде. Не виждат възможността да направят нещо мъничко за някого тук и сега, нещо, което ще направи настоящето на някого друг, пък и на самите тях, една идея по-приятно.

Алиенация или бяство от реалността

В една от статиите Марина беше писала за алиенацията. Чудя се доколко тази алиенация не е резултат именно от тази невъзможност да бъдем тук и сега – да присъстваме с мислите и чувстватта си. Едва ли бабите и дядовците ни са знаели какво е значението на тази дума. На седянка, пред печката, на нивата – онзи простичкия живот, като че ли повече ги е сближавал, като че ли е спомагал да се определи, че  проблемите са били от едно измерение. Сякаш колкото повече усложняваме и глобализираме, колкото повече се взираме в екзистенциалнните въпроси и питания, толкова повече се отдалечаваме и като че ли забравяме, че това да не сме сами, да бъдем удовлетворени от себе си, живота и другите е нещо съвсем простичко и невинаги е необходимо да има практическо решение.

Онези познатите клишета „за малките неща”

vypros-na-gledna-tochka

Удовлетвореността е чувство, преживяване, и то е истинско тогава, когато не се обуславя само и изцяло от външни стимули, тоест материални придобивки. И целия свят да изкупим, той не може да запълни празнотата, ако не можем да го преживеем вътрешно и да се потопим в това усещане.  Удовлетвореността и удоволствието от това да живееш са тук и сега във взаимодействието с другите, в момента, в ситуацията – с това се свързваме и с хората, с това ни познават и ние тях – не с практическите решения, а във възможността да се идентифицираме с тях на емоционално ниво. Онези така разпространени клишета за „малките неща” са всъщност толкова верни и истински. В чакане на голямото събитие, което да преобърне живота им, хората рядко си дават сметка, че то всъщност е куп от малки такива, които им се случват всеки ден и могат да променят тях. Отказвайки да седят в реалността обаче те пропускат тази възможност. Да, факт е, че вероятно понякога тази реалност е фрустрираща и отблъскваща, напрягаща и неприятна, но тя не е само това. Ако кола те опръска, минавайки около теб, това не означава, че целият ти ден ще трябва да мине под знака на „кофти ден”. Но дали ще е така зависи от това дали в следващите два часа ще циклим в спомена за тази кола, която вече е отминала и ще се взираме в петното на панталона си, или ще се зарадваме на това, че колегата ни е оставил дъвка на бюрото и се е сетил за нас. Въпрос на гледна точка.

 

Share Button

Самотата – онази човешката и личната

Започвам тази статия с уговорката, че когато става въпрос за чувства, емоции и преживявания, нищо не е обективно. Тези неща са лични. И тази статия ще е лична. Много лична. По тази причина няма да се основавам на теории, авторитети, наука и факти, а ще се възползвам от вдъхновението, което получих от реални хора и техните автентични размисли.

Темата е САМОТАТА.

1601430_10151878979237966_1087318509_n

Автор: Росица Долапчиева-Кайрякова

Много актуална напоследък. Срещам доста неща по въпроса, но в мен се загнезди едно объркване и необяснимо негодувание. Сякаш има една неяснота в понятията. Защото не е същото да си сам, самотен или отчужден. И сякаш твърде много прехвърляме отговорността на неща извън нас. Неща, които уж са създадени да ни служат и следва да умеем да ги ръководим. Икономика, глобализация, социални мрежи, политики. Всичко това е създадено от човека. В основата им е човекът. А човекът е основата на собствената си Вселена. От там тръгва всичко.

Замислих се за онази самота, която ни кара да страдаме, да се крием още повече в черупките си, която ни парализира и я усещаме като прокоба. От която всячески се опитваме да избягаме, да отречем, да пренебрегнем, но тя още повече ни оплита в мрежите си. Тази самота, която води след себе си много – погрешни избори, депресия, бягство от реалността чрез употреба на алкохол, наркотици, социални мрежи, безразборен секс и още много други неконструктивни действия.

И някак си естествено у мен се породиха някои въпроси. Какво всъщност е самотата? Как я схващат хората наистина? Различни ли сме в преживяването й? За душата полът има ли значение? В един свят, в който всичко и всички са на една ръка разстояние, в свят на неограничени възможности и избори, самотата реален феномен ли е?

И най-вече, назовавайки проблема, това вече е половината решение. Тоест, когато знаем в какво реално се корени тя, ще знаем и какво ни е необходимо, за да я преодолеем. Освен това е някак успокояващо, когато си дадем сметка, че и други хора преживяват същите неща като нас и имат същите потребности. Може би често не осъзнаваме, че не сме толкова самотни в преживяванията си, колкото си мислим. Просто се притесняваме да говорим, да споделяме, да задаваме въпроси. А това е единственият начин, по който можем да разберем, че по земята бродят много други хора, които споделят частици от нас и изживяват подобни на нашите болки.

„Кога човек се чувства самотен и какво усеща/мисли/преживява в тези моменти?“ Това попитах  15 жени и 15 мъже. 30 човека на различна възраст, с различни професии, начин на живот, интереси и житейски цели.

Оказа се, че има много сходства в идеята за самотата, както и преживяванията, свързани с нея. И всъщност душата няма пол. Вероятно религия и раса също. Тя си иска своето.

По тази причина ще обединя някои от повтарящите се идеи, иначе нищо не е цензурирано. Всичко е естествено, спонтанно и неидеално, а така е най-хубаво.

Какво е самотата?

  • Най-силно се усеща самотата, когато си на публично място сред много хора, но не искаш да си там и не искаш да общуваш с тези хора, поне не точно сега;
  • Когато има някакъв дефицит в общуването. Когато човек няма с кого да обсъжда важните, интимни за него неща;
  • Човек е самотен, когато няма на кого да сподели емоциите си – радост, тъга. Когато няма на кого да сподели нещо лично, а не когато липсват хора около него;
  • Човек е самотен, когато си няма никого, с когото да мечтае или да сподели мечтите си;
  • Човек се усеща самотен, когато загуби близък;
  • Чувстваш се самотен, когато нямаш до себе си някой, който споделя ежедневието ти и те подкрепя, някой, който също обвързва бъдещето си с теб. Някой, който ти дава усещане за допълване, тъй като ние не сме създадени да си бъдем самодостатъчни;
  • Самотата е липса. Липса на някой, който да те цени. А ако все пак имаш някой до себе си и се усещаш неоценен, тогава също можеш да се чувстваш самотен. Макар и реално да не си сам;
  • Човек се чувства самотен, когато не се чувства цял и завършен сам по себе си, няма волята да се развива и себепознава. Тогава започва да търси някой друг, който да запълни дупките.
  • Човек е самотен, когато няма някой до себе си, с когото да споделя живота си. В такива моменти често влиза в отношения, които иначе не би започнал. Такива, които още от самото начало знае, че са обречени. И това само за да не е сам. Но пак си остава самотен;
  • Човек се чувства самотен, когато няма с кого да говори и няма кого да обича.

Какво си мислим, когато сме самотни?

  • Човек се чуди дали сам си е виновен, дали е твърде различен от останалите хора, дали реално иска да промени това;
  • Обземат ме негативни мисли най-често;
  • Мисля си да избягам, да променя нещо, да ми се случи нещо ново;
  • Започвам да си мисля, че може би проблемът е в мен. Че аз бъркам някъде.
  • Може би в такива моменти човек се чуди дали ще има с кого да сподели живота си и някой, който да се грижи за него. Все тревожни мисли от този род;

Какви емоции/чувства/преживявания ни носи самотата?

  • Празнота;
  • Разочарование;
  • Усещане за непълнота, празнота в общуването, а естественият стремеж е да я запълним. Ако я запълним с някакви заместители обаче, чувството остава дори и притъпено;
  • И отново празнота;
  • Когато си самотен всичко става безсмислено;
  • Когато е самотен, човек често чувства тъга, отчаяние, дори завист към тези, които видимо не изглеждат самотни и имат някого до себе си.
  • Когато загубиш близък, просто усещаш чувство на празнота, сякаш част от теб вече я няма и някак си не си пълен. Вече не си нужен. Чувстваш се нежелан;
  • Усещането е за загуба на смисъл – – успехите не те радват, трудностите изглеждат непреодолими, нямаш желание да гледаш напред и да правиш планове, защото изглежда безсмислено;
  • Изпадам в депресия … или нещо подобно;
  • Ако съм дал доверието си на някого, а той ме е предал, се чувствам самотен и наранен. Неразбран и неоценен;
  • Когато съм самотна, често изпитвам тревожност граничеща с паника и страх свързан с бъдещето.
  • Усещането е почти като при влюбване – нещо като пеперудки в стомаха. Но май по-скоро това е тревожните мисли, които ни обземат;
  • Когато е сам, човек се чувства като болен от рядка болест, за която все още не е измислен лек.

Още Аристотел е казал, че хората сме социални животни. Но самотата най-често се крие не в липсата на хора около нас, а на онзи един, с когото не просто водим повърхностни разговори, а споделяме себе си. Споделяме радостите и тъгите си,  споделяме ежедневието, трудностите, страховете, мислите и емоциите си. Този, който ни приема такива, каквито сме, който иска да чуе това, което имаме да кажем, който уважава потребностите ни, който е до нас и когато сме добри, и когато грешим. Защото няма нищо идеално, нали?

Самотата е свързана и със страха да разкрием себе си.  Да се осмелим да сме такива, каквито сме, с ясното съзнание, че можем да бъдем отхвърлени. Когато се страхуваме от отхвърляне, тогава се представяме за някой друг –някой, който мислим, че другите искат да видят. Това означава никога да не влезем в искрени, интимни отношения и ползвайки се от личния си опит, да сме във вечно колебание дали другият също е искрен. Това още повече ни завихря във вихрушката на самотността.

Ние не споделяме себе си, а имаме тази потребност. Другият не споделя себе си, а е много вероятно той също да има нужда от това.  Тогава свързване няма. Има една размяна на маски, едно общуване на повърхността и двама много нещастни и фрустрирани човека.

Това, че си даваме сметка колко общи са потребностите ни, има две много големи преимущества. От една страна разбираме, че не сме единствени в нещата, които ни липсват. Не сме уникални в преживяванията си на тъга и самота. Няма защо да се чувстваме осъдени от съдбата и обстоятелствата. Другите също страдат от недостиг на уважение, зачитане, разбиране, внимание и любов.

От друга, също толкова важна страна, другите имат абсолютното право на и нужда от същите неща. Човекът срещу нас също иска нашето внимание, зачитане, разбиране и грижа. Не бива да бъдем егоисти. Егоизмът отделя. Егоизмът е равен на самота.

И в крайна сметка нещата май не са толкова сложни. Истините не са нито нови, нито революционни. И отговорите си носим в себе си. Просто се изисква смелост. Да си дадем сметка какво ни липсва и да не го замитаме под килимчето, отричайки съществуването му. На първо място трябва да спрем да бягаме от себе си. Не е срамно да си самотен. Няма да станем по-малко самотни колкото и хиляди часове да прекараме в социалните мрежи, по заведенията, в работа, в големи компании и водейки множество безсмислени разговори с хора, за които не ни е грижа, които не ни разбират и които изобщо не се интересуват от това какво се случва с нас. Няма да станем по-малко самотни пиейки, пушейки, лягайки си всяка нощ с различни.

Да си признаем откровено –  за да не сме самотни, имаме нужда от един – двама. Един или двама, но такива, които стоплят душата ни, напомнят ни колко сме ценни такива, каквито сме, чиито истории не се отегчаваме да слушаме, чиито трепети и вълнения не ни натоварват. Такива, които след среща с тях, не се чувстваме емоционално ограбени, а си тръгваме по-богати, вдъхновени и по-добри.

Това е приятелство, това е любов.Това са отношения, чрез които надскачаме себе си и всъщност само те имат смисъл.

youth-640094_960_720

 

Share Button

Най-доброто от мен

За най-доброто от мен

 Преди известно време четох една книга: „Най-доброто от мен” – художествена литература.  Няма да ви разказвам сюжетната история, ще кажа само, че според мен си заслужава да бъде прочетена.  Макар и в един малко по-различен план от този в книгата, написаното ме накара да се замисля за някои неща, за най-доброто от мен.

В стремежа си да се развиваме, да бъдем успешни, да се харесаме на останалите, да бъдем обичани и приети, често се опитваме да се представим в най-добрата си светлина, да блеснем, да бъдем силни, успешни, съвършени дори. Не напразно се е появил и изразът: „ Дадох най-доброто от себе си “. Доколко обаче това е така?

Дали това е едно или повече неща – качества, състояния, емоции, мисли, поведения, постижения? Дали самите ние знаем кое е най-доброто от нас? А дали хората около нас знаят и успяват да го открият? А ние да го изведем и да им го дадем, да го дадем на нас самите? Дали това, което според нас е най-доброто в нас, бива възприето като такова и от другите? Едни доста елементарни въпроси на пръв поглед, но в същото време свързани с теми като самооценка, взаимоотношения, успех, провал.

Най-доброто от мен

Съвършенство, перфекционизъм?

 Не мисля! Чувайки още в началото тези думи, бих могла да кажа, че не смятам, че най-доброто в някого е свързано с идеално и в голяма част от случаите имагинерно психическо и физическо състояние. Не вярвам в тях. Не мисля, че са истински. Не мисля, че извеждат най-доброто от нас или пък дават най-доброто на другите. Напротив. Идеята за съвършенство поражда прекалено високи изисквания и очаквания – към себе си, към средата, към другите.

Съвършенството е различно от стремежа към развитие. Живеем, за да се развиваме, да следваме целите и мечтите си, но не бива да забравяме, че това, което ни прави такива каквито сме, това, което ни прави хора и това, което всъщност прави пътя на развитието толкова специален, запомнящ се и поучителен, са именно редицата малки несъвършенства, които притежаваме.

Човекът е разумно същество. Но освен че мисли, той преживява и изпитва редица емоции и чувства, които реално определят в някакъв аспект и типологията на отделните хора. Емоциите и чувствата не са и не могат да бъдат съвършени. Може би защото не могат да бъдат овластени изцяло или поне тяхната поява. А не бива да забравяме, че контролът е съществена черта, предопределяща съвършенството. И както вече казах, идеята за съвършенство е свързано с много изисквания, нереалистични и натоварващи очаквания, понякога дори садистични, с невъзможността за прошка и компромис. Идеята за съвършенство е свързана с много неща, които реално на едно ниво отричат човешката същност и природа. Няма как тогава това да бъде най-доброто мен, от някого.

Успехи, постижения?

 Давам най-доброто от мен, когато говоря и споделям единствено постиженията и успехите си? Дали това е най-доброто от мен? Едва ли. Идеята за споделяне на позитивните  преживявания и опит е чудесна и вдъхновяваща, но това отново е начин, посредством който показваме само онази част от себе си, която е свързана с успешния, силния и можещ образ, а всички ние не сме само това.

Представете си как би се чувствал някой, на когото показваме само успешните си страни и черти. Съществува реалната опасност или да ни идеализира или да ни демонизира (в зависимост от типа на психичното му функциониране и житейския опит, който носи, както и от типа взаимодействие, в което сме). И в двата случая става въпрос за крайности (каквото е и съвършенството само по себе си), а крайностите рядко водят до нещо положително.

Споделеният успешен опит в дозирани количества би могъл да бъде нещо много полезно и мотивиращо, но едва ли обобщава най-доброто от нас, защото това, което ни разкрива като цялостни и завършени личности, освен успешните и силните ни черти, е и онова, което показва нашата чувствителност, ранимост, нужда от другите. Да успееш сам и да позволиш на другите да се докоснат до малкото ранимо и несигурно дете в теб, понякога е много по-ценно от всичките споделени успехи и постижения.

 Разпознаване

 Дали самите ние можем да идентифицираме най-доброто в себе си? Дали знаем кое е то и ако не, как бихме могли да разберем? Понякога това е трудно. Хората често имат нереалистична самооценка – понякога необосновано завишена и нарцистично „напомпена”, а друг път твърде занижена и необосновано потъпкана. Разбира се, това е много свързано с житейския опит и психичния свят на въпросния човек. С травматичните му преживявания, с интеракциите с останалите, било то реални или психични фигури и образи. Понякога, когато ни е трудно да си отговорим на този въпрос, може би би било полезно да се замислим кое е най-доброто, което бихме искали да получим от другите.

Нека се огледаме. Нуждите на хората не са чак толкова различни, макар и понякога заявени и изразени по различен начин. В общи граници има потребности, които са идентични за всички, макар при различните хора да се появават в различни периоди от време или ситуации.

Така че, ако се чудим кое е най-доброто от нас, което искаме да развием или дадем и споделим с останалите, можем просто да се запитаме кое е най-доброто от останалите, което искаме да получим. Пробвайте и дори сравнете отговорите си. Ще видите, че колкото и различни да са на пръв поглед, един по-щателен анализ ще покаже, че реално имат много общо.

Най-доброто от мен (2)

Share Button

Конфронтирането като терапевтичен инструмент

Втора част тук.

Конфронтирането е умение, което ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

конфронтиранетоКонфронтирането всъщност е един много мощен терапевтичен инструмент. То е едно от „оръжията” на редица терапевтични програми за лечение на зависимости; използва се в групите за личен опит, в когнитивно-поведенческата терапия и т.н. Всъщност, оказва се, че не малка част от хората, които имат някакви психични проблеми и трудности, имат сериозни затруднения в конфронтирането.

Причината за това е, че конфронтирането, както вече многократно споменахме, е пряко обвързано с емоционалните преживявания на хората, с техните чувства. А повечето хора се въздържат да говорят за чувствата си или не го правят по конструктивен начин. От друга страна това са и особености, наложени от културата и възпитанието ни. Сетете се колко пъти сте чували „безценния” съвет: „Не трябва да показваш как се чувстваш! Дори да ти се плаче, стискай зъби! Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това.” Също така не малка част от хората не знаят как всъщност да изразят негативните си чувства по начин, който да не бъде деструктивен или себеразрушителен.

Именно затова конфронтирането е толкова силно и въздействащо. Защото то позволява на хората да изведат от себе си натрупаните чувства по „добър” начин, в конкретната ситуация, „тук и сега”. По този начин се предотвратява внезапното и понякога неадекватно „избухване” в резултат на натрупване и невъзможност за разтоварване на напрежението. И ако се заловим за споменатото вече изречение „Другите не бива да знаят! Може да злоупотребят с това!“, бихме могли да кажем , че всъщност по-страшното е, именно когато другите не знаят.

Вероятността да разберат чувствата ни в момента и дори да се идентифицират с тях е много по-голяма, отколкото да разберем и да си обясним факта защо някой избухва от нищото или за нещо дребно, или защо просто ходи като буреносен облак, без да обелва дума, или защо когато (уж) всичко е „наред”, той плаче или пък се държи неадекватно. Това е много по-объркващо и всъщност „включва” защитите на другия. И тъй като повечето хора все още не са развили умението „четене на мисли” (макар и някои упорито да вярват в това),  то в главата им започват да се разиграват редица сценарии, които нямат нищо общо с реалността и това само повече угнетява положението.

Не трябва да забравяме, че хората си приличаме по това, че макар и уникални, всички ние изпитваме едни и същи чувства, тоест въпреки различията си можем много по-добре  да се свържем едни с други и да намерим общо именно през чувствата.

Нека използваме един от посочените примери по-горе, за да онагледим как точно би изглеждала една конструктивна конфронтация.

Да пробваме!

Заявяване по неконструктивен начин:

И. разтреперена крещи на сестра си В.: „Писна ми от теб, всеки път едно и също, как не се научи вече, не знам? Просто си ужасна!!! Ужасна! 100 пъти ти казах да не ми взимаш чантата, когато ти щукне. Заклевам се, че вече никога няма да я видиш. Нямаш грам съобразяване, егоистка такава.“ В. ѝ отговаря: „Ти пък си скръндза. Споко! Няма нужда от истерии. И ти ще дойдеш при мен за нещо, но ще те отрежа!“

Конфронтиране по конструктивен начин:

И. към сестра си В.: „В., вчера си взела чантата ми, без да ме питаш. Това се е случвало и друг път. Не ми е приятно и не ми харесва, когато ми взимаш чантата, без да ме попиташ и да се съобразиш с мен. Това ме ядосва и обижда, защото чантата е моя, а така не мога да я използвам, когато искам. Имам нуждата/бих искала, когато имаш намерение да я взимаш, да ме предупреждаваш предварително.“ В: „…“

Това е един от възможните варианти И. да заяви позицията и несъгласието си, без да обижда сестра си. Както забелязвате, обаче коментарът на В. остава отворен. Може би се чудите защо. Защото нейният коментар и нейната реакция не са в наш контрол. Ние няма как да предвидим какво ще каже В. Тя може да приеме конфронтацията и макар да не ѝ е приятно това, което чува, да успее да разбере пропуска в поведението си и да се опита да го промени, съгласявайки се с предложението на сестра си или пък давайки друга алтернатива. В. обаче може и да отхвърли казаното от сестра ѝ и да не се съгласи.

Правото да не се съгласиш

Не бива да забравяме, че в конфронтирането участват двама души и всеки има право и основание на своите реакции. Ние не можем да променим другите. И. не може да промени В. Може да промени себе си и своето поведение. Може да направи своя избор как да комуникира и по какъв начин да се отстои. Всъщност това е, което всички ние можем да направим.

В наш контрол и сила е собственото ни поведение и ние можем да бъдем отговорни за него, а не за това на останалите. Конфронтацията ни помага за това. Тя не е рецепта, която задължително ще промени другия. Има риск да бъдем отхвърлени. Това е правото на другия. Конфронтирането обаче е нашето послание, че сме тук и границите ни са нарушени и ги пазим. Избирайки конфронтацията като начин за заявяване и отстояване, увеличаваме неимоверно шанса си да бъдем чути. Но нека не обясняваме повече, предлагаме ви да пробвате и сами да се уверите, а после, ако искате, можете да споделите.

Share Button

Ситуациите на конфликт и конфронтацията

Първа част тук.

Какво имаме в крайна сметка в една ситуация на конфликт: двама души – ти и аз – недоволни, угнетени, неразбрани. Дали това би могло да се промени? Има ли начин, по който всичко би могло да бъде изказано, но така, че да доведе да добър резултат или поне до добра комуникация, в която да запазим собствените си граници и достойнство, както и тези на другия?

Еврика!

Да, има! Има такъв начин! И разковничето се състои в начина на мислене и изразяване. Да започнем оттам, че в една подобна ситуация идеята не е „да бъдеш нахранен“ или „да нахраниш“, идеята не е да критикуваш, колкото да излееш насъбраните негативни емоции и просто да „полееш“ другият с тях, идеята не е да обереш „мръсотията“ на другия.

Идеята е да се разберете. Идеята е да се срещнете и да се чуете, с надеждата да се приемете и евентуално дори да намерите компромисно решение, което да удовлетвори и двете страни.

Как може да се случи това? Като конфронтираме.

конфронтациятаКонфронтацията – колко страшно! Или пък може би не?

Интересно е как всъщност хората се притесняват, да не кажа, че дори страхуват от тази дума и я избягват, още повече самото действие. Само по себе си това е парадоксално, аз лично не мога да разбера как може да се страхуват от нещо, което би могло да им помогне, а да не се притесняват да викат, крещят и да се обиждат. Не е ли много по-напрягаща една ситуация, в която хората не се чуват и комуникацията протича под формата на обиди, обвинения, заплахи? Ситуацията отминава, но нали тези думи остават, както и огорчението и обидата от тях. Или както гласи една българска поговорка: „Казана дума, хвърлен камък!”

Може би тук би било добре да кажа няколко думи за конфронтацията, за да разруша този мит по отношение на това колко „страшна“ е тя.

И така – конфронтацията е конструктивен начин, по който можем да заявим нуждите си, да се отстоим, да споделим чувствата си и да отправим послание към другия, така че той да може да ни чуе. Посредством конфронтацията ние не оставаме пасивни по отношение на поведение, което ни засяга и пречи, паралелно с това се опитваме да се обърнем към другия по начин, по който няма да засегнем личността. Защо това е важно? Защото, ако нашите послания са неконструктивни и засягащи личността, то единственото, което бихме могли да направим, е да задействаме максимално съпротивите на другия и вместо той да ни чуе, ще предизвикаме обратния ефект – рискът от това да се затвори и да ни бойкотира е много голям, както и от това да започне да отрича, да започне да се оправдава и дори да прави напук.

Представете си, че вие сте на негово място (или се сетете за ситуация, в която подобно нещо се е случило и на вас) – някой ви крещи, обижда ви, заплашва ви. Как ще се почувствате? Предполагам, че не е много приятно. А чувате ли нещо въобще?

Агресия – това вече е страшно!

В този случай бихме могли да кажем нещо общоизвестно – агресията поражда агресия. Ако някой ви удря, едва ли ще стоите безпристрастно и ще гледате. В един момент ще се защитите, предполагам. Същото важи и за словесната битка. Ако някой ви „налага” с думи, колкото и търпеливи да сте, в един момент ще „избухнете” и вие (няма как да не отбележа, че всяко правило има изключение, с което бих искала да кажа, че все пак има хора, които не биха реагирали – такива, които владеят самоконтрола си до съвършенство, защото са обучени на това и имат възможността да „преформулират” ситуацията в ума си или такива, които поради особености на психичното функциониране не проявяват твърде висока критичност и адекватност към случващото се).

Така е устроен човек. Такива ситуации събуждат много „задрямали” психични конфликти, биха могли да препратят към стари травматични преживявания и да провокират някои дефицити и особености. Дори чисто на физично ниво човек усеща тази агресия – като болка в гърба, като буца в гърлото, като сълзи в очите; адреналинът му се повишава, възможно е и кръвното да се покачи, пулсът се ускорява, гласът се променя, кожата почервенява, може и да се изпоти, стойката на тялото се променя.

Елементи на конфронтацията

Конфронтацията има няколко основни компонента или по-точно – правила. В нея е важно да говорим с Аз-послания. Какво означава това? Чрез Аз-посланията ние говорим за себе си – за нашите мисли и преживявания, поемаме своята отговорност, а не я приписваме на другия с назидателното „Ти, ти!“. Конфронтацията е отправена към конкретно поведение, а не към личността, тоест причината тя да се провежда е, защото поведението на човека Х. по някакъв начин ни касае и ние не сме съгласни с него. С други думи, ние не слагаме етикет на личността и не отричаме нея.

За да бъде ефективна конфронтацията е важно да изразим своите чувства в нея (хората се свързват едни с други през чувствата и преживяванията си) – тоест, ако искаме да достигнем до другия и той да разбере защо за нас е толкова важно нещо да се промени, е препоръчително да обясним как конкретното негово поведение и действия ни карат да се чувстваме, какво влияние оказват върху нас.

При конфронтирането е необходимо да говорим с факти – да посочим конкретната ситуация, за която става въпрос и да се придържаме към нея, а не да се връщаме назад във времето в търсене на доказателства или както казват възрастните хора: „От сто кладенеца вода да носиш“. Важно е да назовем нуждата си и да обясним, защо промяната във въпросното поведение е важна за нас.

Конфронтацията акцентира върху взаимодействието между хората.

Не е важно да се „отсъди” кой прав, кой крив. Не това е целта на конфронтирането. И е важно да го помним. Конфронтирайки, ние трябва да имаме ясната идея какво искаме да постигнем и защо го правим.

Владеенето на умението за конструктивно конфронтиране ни помага за собственото ни себеусъвършенстване, спомага за изграждането ни като по-хармонична личност и предотвратява влизането в дребнавости и безсмислени спорове, обречени още в началото на започването им.

Следва продължение

Share Button

Ситуации на конфликт – конфронтирам!

ситуации на конфликтНека разгледаме няколко обичайни ситуации на конфликт:

И. разтреперена крещи на сестра си В.: „Писна ми от теб, всеки път едно и също, как не се научи вече, не знам? Просто си ужасна!!! Ужасна! 100 пъти ти казах да не ми взимаш чантата, когато ти щукне. Заклевам се, вече никога няма да я видиш. Нямаш грам съобразяване, егоистка такава.“ В. ѝ отговаря: „Ти пък си скръндза. Споко! Няма нужда от истерии. И ти ще дойдеш при мен за нещо, но ще те отрежа!“

Или пък следната ситуация:

Майката вика на дъщеря си: „Наказана си!!! Повече няма да излезеш навън! За кой породен път се повтаря това? Кога ще научиш, че вечерният ти час е 9:00 часа! Пак не се съобразяваш. Може ли грам да не мислиш?“ Дъщерята: „Ти не си добре! Аз да не съм на 10 години? Всички се прибират в 10:00. Само аз трябва да се излагам, защото майка ми е параноична! Заради теб няма да имам никакви приятели.“ Майката: „Край! Това беше, утре да си тук в 7 часа!“

Сещам се за още една:

С. към Б., който му е колега:

-Направи ли онзи рапорт, за който ти казах вчера?
-Не
-Защо?
-Не ми остана време.
-Нали ти казах, че трябва да ги комбинираме с моя и да ги предам днес. Пак ще стане като миналия път и ще изтървем сроковете.
– Миналият път не сме ги изтървали.
-Не, не сме, защото аз писах и твоя.
– Добре де, ще се справим и сега.
– Както и да е, всеки път едно и също.

След диалога С. отива на бюрото си и гневно рита кошчето.

И за още една:

В. към съпруга си П.: „Писна ми да ходя всеки път след теб, като след малко дете. Един път няма да свършиш нещо като хората.“ П: „Какво пак си недоволна?“ В: „Колко пъти те помолих да прибереш покупките и като се преобличаш да си прибираш дрехите?“ П: „Не разбирам, аз съм си ги прибрал – ей там са в скрина. И покупките прибрах“ В: „Боже Господи, ти сляп ли си? Чорапите ти се валят на дивана, а покупките си оставил върху плота. Всеки път е така, почваш нещо и не го довършваш. Не стига, че върша всичко, ами и след теб трябва да вървя, двойна работа ми отваряш.“ П: „Вечно си недоволна, няма угодия“ и сърдито излиза от стаята.

Кой прав, кой крив?

Спирам дотук, защото се сещам за още много такива ситуации. А вие? Вероятно да? Ситуации, в които някой е недоволен. Ситуации, в които някой е направил нещо „погрешно“. Ситуации, в които някой е обиден. Ситуации на конфликт. Ситуации, в които има незадоволени нужди. Ситуации, в които някой е неразбран. Ситуации, наситени с чувства на яд, разочарование и гняв. Ситуации, в които няма среща. Ситуации, в които някой е критикуван. Ситуации, които носят неприятно усещане и напрежение.

Защо са толкова неприятни? Как мислите, за коя от двете страни са по-неприятни – за този, който критикува или за критикувания? Според мен и за двете страни.

Малко са хората, за които се сещам, да не кажа, че почти няма такива, които да обичат да бъдат критикувани или както много често се казва на жаргон да бъдат „нахранени“ и „насолени“. Защо ли? Ами защото не е приятно, особено, когато посланието отсреща създава усещането за провал и предизвиква мисълта, че всъщност нещо не е свършено добре, не си се справил и още по-лошо, ако те навява на идеята, че за нищо не ставаш.

Това може да бъде много болезнено и в същото време разрушително. От една страна накърнява егото на човека – той би могъл да остане с усещането за несправяне и недооцененост. От друга страна, в него възниква питането как всъщност го вижда другият и би могъл да реши, че мнението му относно него не е особено добро. Разбира се, начинът, по който се възприема едно подобно послание, зависи много от особеностите и темперамента на личността, от спецификата на психичното функциониране. Възможно е човек да го отнесе изцяло към себе си – тоест, ако пред нас стои един перфекционист, за който е важно нещата винаги да са изрядни, то едно такова „обвинение” определено ще повиши съпротивите му и ще провокира защитно поведение.

Ако въпросният индивид е с по-занижена самооценка и непрекъснато изпитва несигурност, то подобно послание би го накарало да се затвори още повече и да засили себевъзприемането му за „несправящ” се.

Възможен е и другият вариант – ако индивидът е ориентиран към това да търси причините за неуспехите и несправянето си навън и ги приписва на ситуацията, другите и т.н., то би могъл да реши, че всъщност другите са виновни и недооценяват усилията му, че го дебнат или нещо подобно.

Малко са и хората, които обичат да са в другата позиция – позиция на неразбраност, усещане за пренебрегнатост и игнориране на собствените им нужди. Особено неприятно е, когото става въпрос за поведение на близък човек и когато това поведение е обичайно повтарящо се.

Какво имаме в крайна сметка: двама души – ти и аз – недоволни, угнетени, неразбрани. Дали това би могло да се промени? Има ли начин, по който всичко би могло да бъде изказано, но така, че да доведе да добър резултат или поне до добра комуникация, в която да запазим собствените си граници и достойнство, както и тези на другия?

Следва продължение

Share Button