За нас и за стигмата около нас

Трудно ми е да пиша такива статии и това не е защото нямам мнение или не искам да го заявя, а защото мисля, че се превръщат в клише. Разговорите по подобни теми често водят до разгорещени дискусии, а те сами по себе си почти винаги опират до едно и също. От друга страна понякога има изключения и именно през тях с едни много малки стъпчици се случва промяна или стават положителните, хубави неща. Заради тях си заслужава. Стигмата си е стигма.

Ние сме реалисти (тези, които работим в програма „Солидарност“ и на Информационната линия за наркотиците, алкохола и хазарта) – предразсъдъците и нагласите са нещо много устойчиво и трябва много време, за да се променят. В някои случаи никога не се променят, а понякога това се случва на малки „порции“, в определени моменти, в определени ситуации. Изключения.

Искам да ви разкажа именно за тези изключения. За изключенията, които често не виждаме или забравяме. Аз познавам такива хора. Познавам ИЗКЛЮЧЕНИЯ. И от части заради тях знам, че това, което правя, си заслужава и го правя единадесет години. Мога да кажа същото и за колегите ми, макар и понякога да имаме различни мнения, което всъщност е доста полезно.

Днес беше един такъв ден – ден на различните гледни точки. Сутринта отворихме една от страниците ни в социалните мрежи и видяхме коментар, в който стигмата по отношение на зависимостта отчетливо личеше.

Накратко ситуацията е следната: правим кампания с коледни картички, авторски, направени от участниците във фотоателието ни „ФотоФози“. Участниците в ателието са хора, които успешно са приключили рехабилитацията си от зависимостта, и също така членове на екипа. „ФотоФози” е един от начините, които измислихме заедно и чрез които се опитваме да ги насърчаваме да продължат напред, да се развиват и да откриват нови хоризонти. Ателието има за цел и се опитва да подпомага финансово както собственото си съществуване, така и това на участниците. Картичките са един такъв продукт – опит сами да се подпомагаме. Разбира се, тук веднага може да се намеси и темата за това колко безхаберна е държавата в това отношение и как ако имаше някаква нормална политика, нямаше да ни се налага да се учим да бъдем търговци. Както и да е. Мога много да говоря по този въпрос, но ще се получи малко като „плюене”, пък и ще се отплесна прекалено много.

стигма

Да се върна на коментара, който разбуни духовете, и на който всъщност съм благодарна, защото беше причина за една добра дискусия с различни гледни точки. Та резюмирано звучеше: „Какво ще подкрепям каузи и ще давам пари – сами си го правят, а и имам личен опит, в който единственото, което ми се е случвало, е да бъда потърпевша от „болестта” на зависим/а.”

Нищо ново. Не е първият подобен коментар, няма и да е последния.

Защо се впечатлих? Защото с колегите се разговорихме и може би всъщност първо малко се разочаровахме, тъй като положихме доста усилия по отношение на ателието,  по създаването на картичките, както и по популяризиране на кампанията с тях, а този коментар като че ли отразява нагласата на обществото и реалността, в която работим.

И тогава заговорихме за стигмата. За стигмата около проблемите, свързани със зависимостта и разбирането й като болест. Сега, когато пиша, се чудя доколко всъщност наистина става въпрос за стигма. Като че ли обществото масово отказва да подкрепи хора, които са в подобно положение. Ако започна да изброявам причините, вероятно ще трябва да напиша отделна статия по въпроса. Да, така е, липсва подкрепа, но защо трябва да говорим за стигма? През очите на ентусиазирания специалист може би това е стигма.  Когато работиш това, което работим ние, и виждаш колко е трудно, много ти се иска да направиш всички съпричастни, да намериш разбиране и подкрепа като „Блясъчко Мечтателя”. Понякога това се случва – има подкрепа и разбиране от най-неочакваните места. Понякога е  тъкмо обратното – затварят ти вратата там, където си се надявал точно на обратното. Понякога вратата въобще не се отваря. Само че това не е стигма – това се случва почти във всяко отношение в живота. Да, за нас и за зависимите може би е стигма, защото прави процеса на полагане на усилия по-труден.

Но има и друга гледна точка – тази на хората, които са пряко засегнати от ситуацията. Гледната точка на потърпевшите от последиците от зависимостта. Когато самият ти си страдал, е много трудно да мислиш за страданието на другия. Водят те гневът и болката. В един момент се изморяваш. Няма пространство за теб самия и хилядите безпочвени опити за промениш ситуацията, камо ли за другия. Когато си пострадал без причина, мислиш за собственото си оцеляване и няма по-нормално нещо от това. Остава обвинението към другия, но и към себе си може би.

Така че това не е стигма. Въпрос на гледни точки. Въпрос на житейски опит. Не можем да очакваме всички да приемат една позиция. Не можем да очакваме всички да ни разберат и подкрепят. Можем само да се надяваме. Да се надяваме, че от време на време ще се появяват такива хора, които ще виждат изключенията, ще виждат, че зад зависимостта стои човек. Да, понякога „непоправим” такъв, на когото му е добре в положението, в което е. Такъв, който не иска или не може да се бори, или няма как да се бори.  Такъв, който си е просто „с кофти характер“. Има ги обаче и изключенията. Онези, които с цената на много труд и усилия се опитват да направят нещо със себе си. Онези, които се борят и се опитват да направят живота си по-добър. А не искаме ли всъщност всички това? Да имаме малко по-добър живот. Просто всички се борим с различни неща. Променяме различни неща в себе си и около нас.

Именно това ни се иска да разберат тези хора, които нямат досег с болестта, наречена зависимост. Не всички зависими са еднакви. Болестта не е оправдание, но не е и общ знаменател. Зад диагнозата винаги стои човек. Много объркан човек. Стои едно желание за по-добро, за промяна. Стои една надежда. Каузите са за този тип хора. Тези, които се опитват да намерят път.

Чудехме се какво трябва да бъде посланието към хората, за да им даде тази гледна точка. Като че ли всичко е много изтъркано. „Не на дрогата”; „Това е болест, не избор”. Не знам дали е изтъркано, но е реалност. Всеки  обаче ѝ придава своя смисъл.

Пиша тази статия не за да се оплаквам, че имало коментар, различен от очаквания, а защото като че ли не успяваме да намерим пътя към това да заявим „изключенията”. А именно те са важни за нас. В крайна сметка човек се бори за това, което  му е важно. Човешка природа.

Мисля си, че това е доста трудна задача. Задавала съм си въпроса много пъти: какво е нужно, за да допуснеш и другата гледна точка, да допуснеш нещо по-различно.

Как мислите вие? Очевидно това да „влезеш в обувките на другия“ не винаги е достатъчно. Понякога даже има обратен ефект.

Тогава какво? Сещам се как тук, в рехабилитационната ни програма, са идвали много хора. Зависими, които не искат да се лекуват, но впоследствие го правят и успяват. Имали сме стажанти или доброволци, някои от които с немалко предразсъдъци или специфични нагласи. И някак си това се е променяло. Единственият отговор, който си давам за тази промяна на нагласите, е, че това е „благодарение на изключенията”. Виждайки и съпреживявайки ги, те успяват да разберат идеята, да видят защо има смисъл и какъв би могъл да бъде резултатът.

Клиентите в програмата ни обаче не са „ходещи експонати”, които могат да ходят на всякъде и да афишират това, че се опитват да направят нещо различно, както всъщност очакваха от тях и нас от някои телевизионни предавания.

Това, което могат да направят и те, и ние, е да представим труда им и да ви запознаем с реалните резултати от усилията им. Фотографското ни ателие е един от тези начини.  Не можем да разкажем и покажем всичко, но можем да се опитаме да представим най-доброто. Едва ли всички ще го видят така. Ние сме емоционално свързани с тези усилия и може би затова влагаме такова съдържание. Даваме си сметка, че няма как да очакваме другите да го направят. Просто се надяваме. Търсим начини. Не разчитаме на Коледа. За нас тя винаги е една и съща. Разчитаме на вас и преди всичко на нас самите. Ние търсим пътища. Хората, които са зависими – също. Търси този, който има нужда. Остава надеждата, че има и такива, които ще разпознаят тази нужда.

 

Share Button

7 начина, по които креативността помага за лечението на зависимостта

Креативността може да изиграе важна роля в лечението на зависимостта

Един романист в лечение вярва, че пиенето го е направило по-добър писател. Той следвал стъпките на известни личности в литературните среди, които пиели твърде много, и се оправдавали с това, че алкохолът или други наркотици им помагали да влязат в творческия си гений. Но при него това имало обратен ефект. Той загубил договор с голям издател и почти загубил съпругата си.

Обратно на популярното вярване алкохолът и другите наркотици не правят хората по-креативни. В допълнение към влиянието на генетични фактори, творчеството произтича от „комбиниранe на ранно излагане на творчество, добро обучение, постоянна практика, грижите от семейството и волята на детето да се учи“, пише Дейвид Шенк в „Геният във всеки от нас: нови прозрения за генетиката, таланта и интелигентността“.

Зависимостта задушава творчеството, но творчеството може да играе важна роля в преодоляването на болестта. Много хора, които се пристрастяват към наркотиците или алкохола, имат алекситимия – термин, който описва хора, които не разбират какво чувстват или как другите се чувстват, или не могат да сложат чувствата си в думи. Творческите подходи като арт-терапия, музикална терапия и психодрама позволяват на хората да изразяват мисли, спомени и чувства без да бъдат ограничавани от думи.

Оказва се, че творческият опит изцелява в много отношения. Ето някои от тях:

  1. Пътят през срама. Зависимите носят голяма вина и срам, които трудно могат да се сложат в думи. Творческите подходи могат да им помогнат да преработят тези чувства, за да не предизвикат рецидив. Изследванията със зависими към наркотици например показват, че „срамните“ чувства често се изразяват по-лесно чрез използването на образ или символи, отколкото чрез думи.
  2. Шанс за преодоляване на травма. Хората, които са преживели травма и все още не са готови да говорят за това, могат да опишат болката си чрез изкуство, писане или ролева игра, или могат да видят собствената си болка в творческото изражение на някой друг. С помощта на терапевт, ръководещ процеса, творческите подходи могат да бъдат стъпката, която позволява на хората в крайна сметка да говорят за болката си, вместо да избягат от нея чрез наркотици или алкохол.
  3. Регулира емоциите. Участието в творческа дейност може да отвори нов канал за свързване с емоциите. Например проучванията показват, че слушането на музика може да подпомогне лечебната среда и да намали стреса. Друго проучване показва, че заниманията с музика, като пеене в хор, намаляват отрицателните емоционални състояния.
  4. Подпомага справяне със загубата. Терапията чрез говорене отдавна е стандартен подход за подпомагане на хората, които преминават през загуби и преходи в живота. Изследванията показват, че писането за опита и преживяванията на човека е друга форма на разкриване, която може да бъде катарзисно преживяване. Според проучване на хора, които скоро са загубили работата си, тези, които са били подтикнати да пишат за чувствата и преживяванията си, свързани с загубата на работа, са намерили по-бързо работа, от тези, които не са правили писмени упражнения.
  5. Подкрепя изграждането на умения в други области. Хората, които участват в творческите занимания, не само подхранват творчеството си, но и могат да придобият по-добри умения в други аспекти на живота си. Изследване на служители в непроизводствената сфера, които са се занимавали с творчески дейности като писане и изкуство, показват подобрено представяне на работа и по-добър успех с преодоляването на работния стрес.
  6. Стимулира свободното дете. Хората често са толкова ранени от живота, че забравят какво е да си по детски безгрижен. Творчеството може да помогне на хората да се свържат с по-забавна част от себе си. Творческите дейности, които популяризират играта, като например танци, скално катерене или шах, също са показали, че помагат на хората да са по-устойчиви на външната среда.
  7. Създава възможности за „поток“. Много художници споделят, че изцяло се потапят в творческия процес. Изследванията показват, че творчеството променя мозъка и позволява на хората непрекъснат или по-ясен фокус. Изследванията в областта на творчеството наричат това „поток.“ Потокът е описан от Михалий Цикзентмихали като опит за „пълноценно участие в дейност заради самия себе си“. Това оптимално преживяване може да помогне на хората да се чувстват по-присъстващи в реалността и по-пълноценни.

Всеки зависими се справя с болестта по свой собствен начин. По тази причина е изключително важно терапевтичните програми да предлагат един смесен подход. Някои хора могат да са по-добри във вербализирането на мислите и преживяванията си и за тях да работи когнитивно-поведенческата терапия, но някои могат да изпитват трудности с изразяването и за тях да е подходяща арт-терапията. На тези, които изпитват трудности да артикулират мислите и преживяванията си пред терапевт или група, творческите подходи могат да помогнат да се включат в процеса и бавно да започнат да намират подходящите думи.

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/where-science-meets-the-steps/201710/7-ways-creativity-supports-addiction-recovery

Share Button

7 съвета за родители на пълнолетни зависими

Отговорността на родителите започва още преди детето да се роди. Голямата част от родителите признават, че отглеждането на дете е най-отговорното нещо, което правят и вярват, че всяко решение, което вземат, оказва въздействие върху живота му.

Ако сте родител на пълнолетен човек, който е направил или прави деструктивни избори в живота си, това може да е сериозно бреме за вас. Много по-тежко от всяко друго до този момент. Докато детето е все още малко и можете да го възпитавате, вие вероятно знаете как да правите това. Независимо дали ефектът е бил дълготраен или не, поне сте опитвали да въздействате върху негативното му поведение. Сега вероятно ви е по-трудно и даже невъзможно и това ви кара да се чувствате безпомощни, отчаяни и дори да се самообвинявате.

Като пълнолетен човек детето ви вече носи отговорности – правни и морални. Въпреки това, вие все още може да изпитвате необходимост да „оправяте нещата“ вместо него и да поемате последиците от неговите действия и решения. В зависимост от това колко далеч е вашето дете от представата ви за „добро“, толкова може да варират и нивата на срам и вина. Сигурно ви се иска да изкрещите: „Не те отгледах, за да станеш такъв!“

Други родители попадат в капана на приемане на вината, която децата им се опитват да стоварят върху тях. Приемайки обвиненията от своите деца, те започват да изкупуват греховете си като им дават пари, измъкват ги от проблеми със закона, търпят издевателства и грубо поведение над себе си и други.

Някои родители се чувстват изключително засрамени от грешките на своите деца и понасят отговорността като своя, понеже смятат, че ако някога са били постъпили по друг начин, нещата биха могли да бъдат други сега.

Две важни истини

Всички ние допускаме грешки като родители. Да, това е факт. Добрите родители не са перфектни родители. Вероятно е имало множество ситуации, в които бихме могли да постъпим по друг, по-добър начин, но когато децата вече са големи, не можем да преправим или тотално да заличим решения от миналото.

Второто важно нещо е, че веднъж когато децата са вече големи, те имат свободата да променят нещата, които не харесват и да вземат за себе си по-мъдри решения. В този ред на мисли, пълнолетният, вече зрял човек, няма никакво право да обвинява родителите си за решенията, които взема в момента. Най-ценното и най-трудно нещо в зрелостта е свободата да вземаш собствени решение и да носиш отговорността за тях. И повечето поведения са избор – да пия и да употребявам наркотици или да не го правя. Зависимост или лечение? Борба или любов? Честност или лъжи? Работа или лентяйство? Да съграждаш или да разрушаваш?

7 насоки за справяне в подобни ситуации:

  1. Напомнете на детето си, че това е негов избор, а не ваш и този избор е продукт на съзнателно решение, а не на лош късмет или стечение на обстоятелствата. Интервенции могат да се приложат, когато дадете на детето си да разбере, че изборът му рефлектира върху всички членове на семейството, на неговия социален и професионален живот. Изключително важно е цялото семейство да се обедини около решението за лечение и да подкрепят зависимия само в тези му действия.
  2. Предлагайте морална и финансова подкрепа само по отношение на дейности, които подкрепят лечението и здравословния начин на живот на детето ви. Не му давайте пари, ако подозирате, че може да ги използва за да поддържа вредните си навици. Някои родители смятат, че даването на пари е форма на грижа и тази проява би могла да го подтикне към лечение. Това не е вярно. По-удачно е да купите на детето си храна и каквото друго е необходимо, но не и да му давате пари в брой, тъй като има опасност да си купи наркотици, алкохол и/или да играе хазарт.
  3. Потърсете варианти за помощ и лечение и ги предложете на детето си, но не се обвинявайте, ако ги откаже. Няма как да помогнете на някой, който няма желание да си помогне сам. И честно казано, колкото и упорито да се опитвате, няма да успеете. Нещата просто не се случват по този начин.
  4. Обичайте детето си, но помнете, че обичта не означава да го обезвластите. Това на практика означава да не отнемате правото му на избор, както и да не поемате отговорността вместо него. Освен това не бива да му предoставяте силата да разруши цялото семейство.
  5. Не влизайте в ролята на спасител, защото автоматично поставяте детето си в ролята на безпомощна жертва. Най-доброто, което можете да направите, е да насърчите детето си да бъде автономен и отговорен възрастен и да го подкрепяте в този път.
  6. Защитете себе си и останалите членове на семейството. Не е задължително човек да стигне дъното, за да потърси помощ за себе си. Не чакайте проблема да ескалира и да навреди на цялото семейство.
  7. Обичайте себе си. Родителите често правят най-доброто, на което са способни и не бива да укоряват само себе си за лошите избори на порасналото си дете. Ролята на родител е роля за цял живот. Важно е обаче да си давате сметка, че отговорностите на ролята се изменят с порастването на детето. За родителите те намаляват, а не нарастват. Обичта към себе си и познаването на собствените си ограничения биха могли да ви предпазят от това да се завъртите по спиралата надолу заради лошите решения на вашето дете.

Най-важната родителска отговорност е отговорността да направиш детето си автономен възрастен, който взема решения и носи отговорност. Възрастен, който умее да се грижи за себе си. Вашата проява на любов е свързана с това да му позволите да поеме контрол върху живота си, да го насърчавате да израства и да се развива и да му позволите да се учи от грешките си.

 

Share Button

Аутизъм и зависимост

В статията си „Addiction and Autism: A Remarkable Comorbidity?“ Patricia JM van Wijngaarden-Cremers, Wim Van den Brink и Rutger Jan van der Gaag разглеждат и обсъждат доказателствата за евентуална коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите, въз основа на които предлагат някои възможни базови обяснения.

Основната цел

на доклада е повишаване на осведомеността за възможна коморбидност между разстройства от аутистичния спектър и зависимостите, тъй като e много възможно в клиничната практика диагностицирането на разстройствата от аутистичния спектър да бъде пропуснато при извършването на оценка на случай със зависимост. Вследствие на това разстройствата от аутистичния спектър при много зависими индивиди могат да останат незабелязани, при което рехабилитацията им да премине без да им се предоставят подходящите и необходими за лечение на аутизма услуги и терапевтични интервенции.
Авторите на доклада провеждат изследване (повече за клиниката, статистически данни, както и представянето на отделни случаи, описани от авторите можете да видите тук: https://www.esciencecentral.org/journals/addiction-and-autism-a-remarkable-comorbidity-2329-6488.1000170.pdf ) в клиника за рехабилитация на зависими в продължение на една година, използвайки стандартни диагностични инструменти и методики, съобразени с националните им стандарти ( става въпрос за Холандия).
Практическа ситуация е причината, провокирала стартирането на изследване и впоследствие създаването на въпросния доклад. В клиниката за рехабилитация на зависими основният използван подход са подкрепящите групи след детокс, в които участниците се подкрепят по отношение справянето си с желанието за употреба, както и споделят очаквания и притеснения във връзка с бъдещо напрежение, свързано с връщането им в старата социална среда сред стари познати, които употребяват.

 

„Самотниците“

При тези клинични условия, се наблюдава една определена група от пациенти, които не се вписват в груповия модел. Тези „самотници” понякога нарушават груповия процес – пропускат фокуса; не успяват да се забавляват и насладят на шегите и хумора; придържат се и дори „прилепват” по ригиден начин към правилата, които приемат буквално и се разстройват от всички изключения, които се правят.
В хода на изследванията се установява, че тази група, състояща се от 8 мъже ( от общо 118 пациенти) са с разстройства от аутистичния спектър. Това е далеч по – висока стойност, отколкото в общата популация, където разпространението до момента се оценява на около 1 %. И все пак е трудно да се направи сравнение в рамките на психиатричната популация, тъй като няма публикувани други подобни изследвания. Отвъд въпросната изследвана група доскоро не са били докладвани други такива двойни диагнози. Диагнозите от аутистичния спектър и на осемте мъже не са били поставени преди те да развият проблема със зависимостта и да започнат лечение. Всички те са с нормално до високо IQ . За съжаление, има липса на информация за фамилната история на диагностицираните по отношение на разстройствата от аутистичния спектър. Наред с тези случаи, в групата са отчетени и други двойни диагнози, които обаче са по-често срещани и разпространени.
До 2005 година с изключение на няколко отделни случая не се споменава за наблюдавана коморбидност между аутизъм и зависимост. Има, обаче, редица автобиографични материали, които илюстрират именно такива случаи. Описанията на състоянията на зависимите поведения, изключително много напомнят тези на аутистичното поведение при малките деца.

Необичайна идея

При запитване, отправено към клиницистите (работещи с пациенти с аутизъм), те признават, че възможността за съвместно възникване на аутизма и злоупотребата с веществата никога не е преминавала през умовете им и че никога не са питали в тази насока.

Разсъждавайки върху компулсивно повтарящите се поведения и транс като поведенията при индивиди с аутизъм, авторите хипотезират по посока на сходства при двете състояния. Но какви? В доклада се представят различните нива на различия и сходства между аутизма и зависимостта.

Прилики

Прилики във възприятията: изглежда, че и аутизма, и зависимостта са разстройства на невробиологична основа и са силно свързани с допамина. Също така се наблюдават сходства и на поведенческо ниво: детайлни възприятия, ригидни и компулсивни навици. При аутизма това се нарича „различна централна съгласуваност“. Индивидите с аутизъм развиват силни интереси, преминаващи във вглъбено състояние и ригидно се придържат към тях. Това им помага да регулират тревожността и свръхчувствителността си. По същия начин една от основните характеристики при злоупотребата с вещества е екстремната вглъбеност в тях. Индивидите със зависимост имат склонност да се фокусират върху малките детайли, свързани с навиците им за употреба на вещества (така наречените ритуали). Пример затова е как гледката на алуминиево фолио може да събуди желание за употреба сред употребяващи хероин, дори след години на ремисия.

Следва продължение.

Share Button

Моят зависим близък е съгласен да се лекува, а сега накъде: детокс и психосоциална рехабилитация

Вече съм направил/а консултация със специалист и съм по-наясно какво означават детокс и психосоциална рехабилитация и какво ни предстои като лечение. Има различни варианти.

1. Може би моят близък се нуждае от детокс (детоксификация). Какво е това? Това е периодът, който е необходим на организма да се изчисти от употребяваното вещество и да преминат неприятните (а понякога и животозастрашаващи) симптоми на абстиненцията. Тъй като тези симптоми са най-силни при зависимост към вещества като опиати, алкохол, барбитурати и бензодиазепини, обикновено се налага зависимият, решил да се лекува, да премине през такъв период.

Детоксът може да се извърши по два начина:

В болница – психиатрични болници или центрове за психично здраве, психиатрични отделения или клиники към други болници, някои отделения по токсикология.
Извън болница (амбулаторно) – амбулатории към психиатрични клиники, специализирани кабинети към медицински центрове, кабинети в ДКЦ, индивидуални или групови практики за специализирана медицинска помощ.

Лекуващият психиатър прави оценка на състоянието на зависимия и определя кой от двата начина е подходящ. По време на детокса зависимият получава медикаментозно лечение, а на някои места – и групова или индивидуална психотерапия.

Детоксификацията в държавните институции в повечето случаи е безплатна, а в частните се заплаща.

Много е важно да помня, че детоксът е само една от първите стъпки в лечението на зависимостта. Неговата цел е единствено да се стабилизира физическото състояние на моя близък и не може да реши проблема в дългосрочен план.

2. Моят близък не се нуждае от детокс или вече успешно е преминал такъв. Сега вече следва същинската част от лечението, която е и по-дългосрочна. Нарича се „психосоциална рехабилитация” и нейните цели са няколко:

• Да успее моят близък да спре изцяло употребата на наркотици/алкохол или играта на хазарт за един дълъг период от време, а защо не и завинаги.
• Да промени начина си на живот и да заживее с грижа за здравословното си състояние.
• Да постигне промяна в поведението си, така че отново да бъде приет от обществото и да може и сам да се утвърждава като негов пълноправен член.
• Да постигне вътрешна промяна и да се научи на самоконтрол, автономност, да разбира своите чувства и преживявания, да се научи да определя себе си като успешен човек.
• Да подобри отношенията си със своите близки и приятели, да си намери/задържи на работа, да продължи образованието си.

3. Какви видове програми за психосоциална рехабилитация има в България? В тези програми задължително работят специалисти – най-често психолози, психиатри и социални работници. Всички те са обучавани именно за работа със зависими. Лицензираните програми са регистрирани в Национален център по наркомании.

Програмите за психосоциална рехабилитация се делят на два основни вида: нерезидентни и резидентни. В нерезидентните програми зависимият прекарва само определено време от деня или седмицата, докато в резидентните живее 24 часа от денонощието.

Нерезидентните програми са няколко вида:

• отворена програма, работеща по модела „терапевтична общност” – участниците я посещават всеки работен ден за не по-малко от 8 часа;
• дневни центрове към психиатрични болници и центрове за психично здраве;
• дневни програми, насочени към хора с проблемна употреба на вещества;
• програми за работещи (вечерни програми);
• програми за ресоциализация.

Резидентните програми са:

• терапевтична общност;
• болнична рехабилитационна програма.

4. Заплаща ли се лечението в програмите за психосоциална рехабилитация? За нещастие, в повечето случаи отговорът е „Да”. Лечението на зависимости не се поема от Националната здравна каса.

Рехабилитацията е безплатна единствено в програмите към психиатричните болници и центрове за психично здраве. Но тъй като голям брой от програмите се осъществяват от неправителствени организации и частни практики, там се налага зависимите или техните семейства да заплащат такси за участие.

През последните няколко години Националната стратегия за борба с наркотиците чрез Министерство на здравеопазването финансира частично някои от лицензираните програми в България. Това финансиране поема отчасти или изцяло психосоциалната рехабилитация на ограничен брой зависими от наркотици, които получават доходи под официално установената за дадената година линия на бедност.

5. Къде мога да се обърна за повече информация и насочване? Всеки работен ден между 9:00 и 17:00 ч. можете да се свържете анонимно с Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта на телефон 0888 991 866 или чрез чата и имейла в нейния сайт. В последния също можете да намерите много полезна информация.

Share Button

Как да помогна на мой близък зависим да получи лечение?

Какво представлява заболяването „зависимост”?

Много често хората, които не познават болестта зависимост, смятат, че техните зависими близки  са безволеви и че с малко повече дисциплина и воля могат да се справят с „лошия си навик”.  Много е важно да се знае, че когато става дума за зависимост, волята е последното нещо, което взима участие във възстановяването. „Воля” и „зависимост” са взаимоизключващи се понятия.

Това е така, защото зависимостта е сериозно хронично заболяване, което предизвиква трайни промени в мозъка, психиката и поведението. Въпреки това, излекуването е възможно, но сериозните заболявания изискват и сериозно лечение.

Зависимост може да се развие към много видове наркотици, към някои лекарства, към алкохол, никотин, хазарт, интернет и компютърни игри. Всъщност, какъвто и да е причинителят на зависимостта, става дума за едно и също заболяване.

Какви са първите стъпки, които трябва да предприема в търсенето на лечение?

1.    Да намеря информация – мога да започна с търсене в интернет пространството и да намеря отговори на въпроси като: „Какъв е този наркотик и как действа?”, „Какво се случва при зависимост?”, „Може ли да се лекува и как?”, „А къде се лекува?”, „Плаща ли се лечението?”.

Това, за което трябва да внимавам, е надеждността на източниците и професионализма на хората, които предлагат лечение. Трябва да помня, че чудотворно, бързо и лесно лечение няма, нито лекарство-панацея.

2.    Да намеря специалист – добре е да потърся такъв, който работи именно със зависими. Той може да бъде психиатър, психолог или социален работник. Възможно е да живея в малък град и там да няма такъв. Или просто да не познавам никого. Тогава мога отново да се обърна към интернет. Информацията там не винаги е актуална, но ако мога да се свържа с някой, който да ме насочи в търсенето, защо не? Мога да потърся Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта: телефон 0888 991 866.

3.    Да се срещна със специалист – това е начинът да разбера доколко е дълбок проблемът и какво ни предстои в справянето с него. Не е нужно аз да знам всичко за зависимостта, нито пък да се нагърбвам сам/сама с лечението ѝ. В такава трудна ситуация всяка помощ е добре дошла.

По какъв начин се лекува зависимостта?

Съществуват различни методи и програми за лечението на зависимост, повечето от които се прилагат и развиват по света от много години. Някои от методите се опират на голям натрупан опит и доказана с годините степен на ефективност. След като не съм специалист, а просто човек, който търси помощ и не познавам (добре) тези методи, е важно да имам предвид няколко неща:

•    Успешността на едно лечение зависи в най-голяма степен от желанието и усилията на самия зависим. Никой друг не може да се лекува вместо него. Ако той още не е съгласен на лечение, трябва първо да му бъде помогнато да се мотивира и чак след това може да се очаква някакъв успех. За процеса на мотивиране най-добре може да помогне специалист.

•    Няма един-единствен метод, който да е еднакво добър за всички зависими. Всеки човек има различни нужди, трудности и възможности, затова изборът трябва да се направи внимателно и след проучване и/или изпробване на повече възможности.

•    Само лекарства не помагат. Зависимостта съвсем не засяга само тялото, а и психиката, и поведението на човека. Приемането на едно хапче няма как да научи зависимия да се справя с проблемите си във всички области на живота. За това психосоциалната рехабилитация е от много голямо значение.

•    Няма как да лекувам своя близък тайно от самия него. Зависимият е основен участник в процеса на своето възстановяване и аз няма как да го избегна – все пак това е неговият живот.

•    Зависимостта е хронично заболяване, което може отново да се върне в живота на моя близък (дори и повече от един път). Това означава, че често пъти се налага отново да се предприеме лечение. Звучи обезкуражаващо, но шанс няма само за онези, които не опитват. Това, че няма излекувани зависими, не отговаря на истината. Излекуваните хора са сред нас, но ние дори не знаем, че са имали такъв проблем.

•    Зависимостта няма как да се лекува бързо – в рамките на няколко дни или седмици. Няма как толкова много и различни поражения, нанасяни с години, да се „поправят” за нула време. Лечението всъщност е един процес на учене и промяна, който изисква поне няколко месеца и още време за поддържане на постигнатото. Ако целта е да спася моя близък, то времето е най-малкото, което мога да инвестирам.

•    Участието на семейството в лечението е от огромно значение за неговия успех. Най-общо казано, стълбовете, които крепят едно лечение и го водят към успех, са три – участието на зависимия, участието на специалистите и участието на близките на зависимия. Липсата на който и да е от тях прави нещата значително по-трудни. Партньорството между всички е огромен плюс.

Следва продължение

Share Button

Можеш ли?

Скоро след като С., момиче на 20 г., постъпи в Рехабилитационната програма на „Солидарност“ (www.solidarnost-bg.org), за да се лекува за първи път от зависимост от амфетамини и марихуана, тя ни даде малка тетрадка, в която събира своите размисли по различни теми, свързани с нея и живота около нея. Помолихме я за разрешение да публикуваме едно от нейните мънички произведения, за да дадем възможност и на други хора да споделят нейните мисли и чувства и тя се съгласи.

можеш ли

Можеш ли да шлифоваш и превърнеш камъка, който отчупиш от скалата, в скъпоценен? Да го продадеш и да не видиш истинската му красота – ще бъде недооценен завинаги.

Но не можеш да го върнеш след това на истинското му място. Не можеш да го върнеш в първоначалната му форма и да го върнеш, и да го поставиш в тази скала, от която си го взел.

Не можеш!

Затова цени и обичай всичко в естествените му форма и заобикаляща го среда. Няма нищо по-красиво от това! Не, няма, няма и да има!

Share Button

В клиниката за лечение на хазартна зависимост – 2

В предишната част на статията за единствената във Великобритания Национална клиника за лечение на хазартна зависимост на Националната здравна служба (NHS) д-р Баудън-Джоунс разказва за случаите, с които най-често тя и колегите ѝ се сблъскват. Този път тя хвърля светлина върху възможностите за лечение.

Опции за лечение на хазартна зависимост

Повечето хора в клиниката за лечение на хазартна зависимост са в групова програма с когнитивно-поведенческа терапия, където говорят за своите преживявания и им се предоставят стратегии, с които да избягват изкушенията. Ако семействата са съгласни, се включват в семейна терапия, която също е полезен инструмент. Около 60-70% от пациентите не залагат, когато приключват лечението и продължават да не го правят 6 месеца по-късно.

Но психологическото лечение невинаги работи. По време на следобедна сесия д-р Баудън-Джоунс се среща с мъж на около 30 години, който преди се е справял добре в груповата терапия, но е имал сериозен срив и иска да опита медикаментозното лечение. Започнал е да залага отново, след като е осребрил чек миналата седмица.

хазартна зависимост

„Осребрих чека, защото имах нужда от пари. Имах махмурлук и не бях в състояние да взимам добри решения. Достъпът до 200 лири беше достатъчен, за да ме провокира“, казва той. Твърди, че има мисли за самоубийство заради завръщането към хазарта. „Преминах през доста тежък период миналата седмица след срива. Способността ми да се справям не беше на ниво“, споделя той с Баудън-Джоунс. Той пътува от град на 50 мили от Лондон, за да получи специализирана помощ в клиниката. Въпреки че има благотворителни организации, които предлагат лечение, хората имат доверие на NHS.

Предписана му е половин доза от лекарството, за да го взима всеки ден след закуска. „То въздейства на пътищата за възнаграждение; блокира чувствата, когато човек започне да мисли за залагане“, му обяснява тя. „Ако видиш букмейкър или машина, това предизвиква вълнение. Това лекарство ще блокира пътя за възнаграждение и няма да го усетиш. Ще потисне удоволствието от тази дейност и ще ти позволи да се концентрираш върху други неща.“

Следващият пациент казва, че е удовлетворен от това, че е спрял да играе хазарт напълно след само една сесия в клиниката. Влага цялата си енергия в поправка на антики и е взел автобуса от Бристъл за тази среща. Нетърпелив е да представи услугите си доброволно на други пациенти. „Не съм залагал от седем или осем седмици. Направо не е за вярване. В миналото съм бил в резидентни общности и съм участвал в срещи на анонимните зависими от хазарт. Нищо не проработи.“ Когато той ѝ казва, че спестява за ваканция, това буди тревога; тя го предупреждава да не се отпуска или да се счита за излекуван.

„Колкото повече пари спестяваш, толкова по-голям става рискът за теб. Правя това от години. Зависимостта към хазарт е коварна; никога не можеш да се отпуснеш около пари. Тези повредени вериги в мозъка ти са там от години и са се превърнали в утъпкани пътища. Сега си ги блокирал, но ако зависим към хероин каже, че е чист, но има скрит хероин вкъщи, това е риск. Същото е и с парите.“

Тя му препоръчва да се свърже с банката си и да поиска да забавят значителните преводи към него с три дни, за да предотврати спонтанното завръщане към хазарта. Контролът на стимулите е ключов елемент от стратегията на клиниката – помагат на пациентите с много практически техники, за да стане по-трудно за тях да имат достъп до средства и да намерят възможност да залагат.

Зависимостта към интернет

В последната година интересът на Баудън-Джоунс да помага на хазартнозависими се е разширил до зависимите към интернет. Тя търси финансиране, за да основе друга клиника, която ще ѝ позволи да помага на хората, чиято употреба на интернет е достигнала нездравословно ниво. Хора често се обаждат в клиниката за свои роднини, които са развили зависимост към интернет – най-разпространена е зависимостта към игри, но има и към порно, компулсивно пазаруване и социални мрежи. „Геймърите стигат до най-големи крайности. Те се отказват от всекидневието си. Зависимите играят по 12-14 часа на ден, забравят да се хранят, отпадат от университета си, губят работата си – не говорим за някой, който губи малко време в интернет. Особено проблематични са игрите, които събират заедно хора от различни часови зони и държави, защото това прави спирането трудно по което и да е време.

„Колкото повече такива заявки получавахме, толкова повече мислех за друга клиника. Това е разстройство също като хазартната зависимост. Разочароващо е да казваш не. Знам, че когнитивно-поведенческата терапия би работила много добре в тези случаи.“

Набирането на средства ще е трудно. NHS прави съкращения на бюджетите и има малко пари за подобни начинания. Когато клиниката отвори през 2008 година, това беше „златна епоха за зависимостите“. „Националната здравна служба е сериозно затруднена да обръща внимание на нови заболявания, защото се налага да използва всичките си пари за лечение на алкохолна и наркотична зависимост.“

Последният пациент за деня

Последният пациент за деня е жена в средата на четиридесетте си години, която залага от 25 години и е изгубила 10 000 лири тази година. Тази седмица е отишла с 10 лири в игралната зала и е изгубила и тях.

Пациентката се чуди дали може да започне лечение с налтрексон, което според нея звучи като чудо, но не е много вероятно да ѝ бъде предписано поради това, че тя приема и други лекарства.

„Последните четири месеца бяха извън контрол. Хазартът ме разсейва от другите проблеми, които имам“, казва пациентката. Нейният най-ранен спомен е за игра на покер с баща ѝ за джобни и свързва хазарта с топло и щастливо време в нейното детство.

„Когато чуваш историите, осъзнаваш, че зависимостта не се случва независимо от обстановката. Това са хора, които са израснали в домове, в които вече е имало значителна игра на хазарт; това често са хора, които имат генетична предразположеност към хазартна зависимост, хора, които са преживели сексуален, физически или емоционален тормоз. Виждаш човек, който е развил зависимост, но почти винаги това се е случило на фона на други неща, които я правят разбираема от психиатрична гледна точка“, казва Баудън-Джоунс.

„Обичам своите пациенти. Никога не се уморявам и не изпадам в бърн-аут (т. нар. професионално прегаряне). Обичам да прекарвам време с тях.“

Източник

Share Button

В клиниката за лечение на хазартна зависимост на NHS, Великобритания

Петъчното обсъждане на нови случаи в Национална клиника за лечение на хазартна зависимост на Националната здравна служба на Великобритания (NHS) предлага ясна картина защо тази зависимост е такава катастрофа за болните и техните семейства.

хазартна зависимост

Новите пациенти

Първият нов пациент е мъж на 60 години, който сам е решил да се свърже с клиниката, мотивиран от чувство на отвращение към себе си след като е бил хванат да краде от портмонето на жена си; той наскоро е ударил дъщеря си, когато тя го конфронтирала и никоя от тях сега не му говори. Той мисли, че вероятно е изгубил около 150 000 лири през последното десетилетие и дължи около 3 000 лири; някак е успял да задържи работата си, но заради смените му е трудно да посещава терапевтичните групи. Той има мисли за самоубийство.

Следващият мъж е на около 40, механик и живее във временно жилище за бездомни, защото залага и губи всичките си пари всяка седмица. Изгубил е 50 000 лири и казва, че не залага само когато е в болница (това се случва относително често поради сложно психично разстройство). Той е особено привлечен от рулетките, които в последните 5 години са се превърнали в доходоносен бизнес за букмейкърите. Доскоро е мислел, че е по-умен от машините, въпреки че сега счита, че вероятно не е като се има предвид колко пари губи. Той също е много потиснат.

„Той няма работа, семейство, живее в стая някъде. Никой не го е грижа за него. Има причини да е депресиран. Единственото място, където се вижда с хора, е в игралната зала“, казва основателката на клиниката, психиатърът Хенриета Баудън-Джоунс.

Следващият нов пациент е като 20% от тези в клиниката – банкер, на когото му е трудно да прецени къде е линията между неговото залагане (залага на валутния пазар) и рисковете, които трябва да поема като част от работата му. Той е изгубил 200 000 лири собствени пари за три години и продължава да залага в опит да си върне загубеното. Стресът вкъщи е станал толкова силен, че той го описва по следния начин: „Като да живееш в тенджера под налягане.“ По време на предварителната оценка в клиниката, той упреквал финансовите пазари за това, че не са по-предвидими.

„По-трудно е за банкерите да признаят сериозността на заболяването си, защото финансовият риск е част от всекидневната им работа. Той не осъзнава собственото си поведение“, казва д-р Баудън-Джоунс и препоръчва той да бъде записан в програма за групова когнитивно-поведенческа терапия. „Трябва да го накараме да осъзнае, че е също като останалите хора, че не е специален. Не мисля, че трябва да продължи да работи като банкер. Не е добро място, на което да е, не и в такава обстановка.“

Проблемът с хазарта във Великобритания и откриването на клиниката

Около 15 човека с хазартна зависимост биват насочвани към клиниката всяка седмица от страната; всяка година между 750 и 900 човека започват лечение. Повечето са мъже в тридесетте или четиридесетте си години; около 70% от тях работят. „Въпреки това до времето, в което ги виждаме, те вече са загубили работата си или професионални възможности заради хазарта и често се случва да са влошили важни взаимоотношения. Обикновено са много стресирани и изпитват вина, когато погледнат негативните последици върху работодателите си, съпругите си, децата си.“

Повечето пациенти харчат парите си на машини-рулетки на главната улица (познати са като терминали за залагане и често биват описвани като крек-кокаина на хазарта заради бързината, с която могат да бъдат загубени големи суми) и онлайн спортни залагания. Достъпността на онлайн залаганията е повишила популярността на спортните залагания през последното десетилетие. Докато преди 15 години хората са можели да залагат само на крайния резултат от играта при букмейкъри, сега могат да залагат онлайн на разнообразие от сценарии в играта, което прави гледането на спортове много стресиращо за зависимите.

Баудън-Джоунс, която преди е специализирала в областта на зависимостите към алкохол и наркотици, е основала първата и единствена клиника за лечение на хазартна зависимост на NHS със средства на Central and North West London NHS Foundation Trust през 2008 година. Било е ясно, че има отчаяна нужда от такова заведение поради нарастващите опасения за все по-голямото разпространение на супер-казина и лесния достъп до игрални зали. Тя е подходила иновативно и е експериментирала с прилагане на лекарство, което потиска силното желание за употреба на психоактивни вещества – налтрексон. То бива предписвано на алкохолици и зависими към хероин. Това е последният възможен вариант за зависимите от хазарт, чието заболяване не се е повлиява от интервенциите на клиниката.

Ако резултатите са положителни, тя иска NHS спешно да финансира клинично изпитване на лекарството. „Всеки ден, в който отлагаме, семейства се разпадат. Хора губят семейните си домове, страдат от домашно насилие, извършват престъпления. Всеки ден за хазартната игра е важен, защото животът се съсипва бързо.“

Въпреки повишената информираност за опустошителните ефекти на проблемното залагане, има несигурност дали броят на зависимите се увеличава. Според едно проучване във Великобритания има около 450 000 зависими от хазарт – около 0,9% от населението. Въпреки растящите приходи на индустрията, това число изглежда, че остава стабилно. Очаква се ново проучване това лято да изясни този въпрос. Обажданията към Националната линия за хазарта отчита 18% увеличение в броя контакти през 2014-15 година и 39% увеличение на хора в процес на лечение.

Грижата за семействата

Клиниката помага и на членове на семейството (обикновено жени), които се затрудняват да се справят с последиците от залагането. Една жена е отишла, за да потърси съвет и се надява да помогне на съпруга си, който е залагал през по-голямата част от живота си в зряла възраст, но успешно го е крил от нея допреди няколко години. „Домашната обстановка е много променена и напрегната. Те не си говорят вечерта, той спи в друга стая. Тя иска да остане с него заради децата, а той прекарва повечето си време в игри на компютъра или гледайки футбол“, обяснява психологът, който е провел оценката.

Баудън-Джоунс подчертава разликата между този стремеж да се прикрие проблем с хазарта с растящата отвореност към алкохолната зависимост. „Хората обикновено не споделят за проблема си с хазарта, когато срещнат някой нов човек. Ние искаме да премахнем стигмата. Ако хората можеха да кажат „Имам проблем с хазарта“ по същия начин, по който казват „Аз съм алкохолик“, това би ги защитило – хората нямаше да им дават да управляват пари… Семействата страдат много заради хазарта. Губят домовете си, децата са потиснати“.

И друга жена е поискала помощ. Въпреки, че е имала някаква представа за залаганията на съпруга си преди да се оженят, тя казва, че разбирането ѝ е било много наивно и чак наскоро е разбрала, че той е натрупал огромни дългове. Преди няколко седмици той е бил хванат да краде обувки и ѝ е признал, че често краде, за да спонсорира залаганията си. Според психолога тя казва, че той не е поел отговорността и това я кара да чувства, че е нейна задача да го спре да залага. Трудно ѝ е да се справи и се чувства тревожна през цялото време.

Очаквайте продължението на статията.

Източник

Share Button

Какво е добре да знаем, когато търсим лечение за алкохолизъм

През 2015 година веществото, за което най-често се свързваха с нас на Информационната линия за наркотиците, алкохола и хазарта, беше алкохолът. Повечето хора не знаят какво могат да предприемат, към кого да се обърнат и какво би трябвало да е лечението. Това е напълно нормално, защото зависимостта не е проблем, с който човек може да се справи лесно. Има много неща, които е добре да имаме предвид, когато търсим помощ за себе си или наш близък, но се опитахме да отделим няколко от по-важните.

Няма чудодейни лекове

В тази група попадат всички тинктури, хапчета, ваксини, отвари, чайове, билки, капки, хомеопатични лекове и подобни, които биват рекламирани или представяни като магически средства за борба с алкохолизма. Понякога се казва и че те могат да бъдат сложени в храната или напитките на човека, който има проблем с алкохола. Някои от тях нямат никакво действие, а други предизвикват неприятни симптоми, когато се смесят с алкохол и могат да бъдат опасни, особено ако се дават на човека без неговото знание. Наред с чудодейните „лекове“ стоят и псевдоспециалистите, за чиито особености можете да прочетете тук. За щастие, въпреки неефективността на „магическите“ решения, има какво да се предприеме.

Абстиненцията може да бъде опасна

Обикновено тя се появява 8 до 10 години след началото на злоупотребата при мъжете и 4-5 години при жените и младите хора, а симптомите ѝ се проявяват при спиране на пиенето. Те могат да бъдат разпределени в две групи – психични и телесни. Към първата група спадат тревожност, депресия, страх, раздразнителност, напрегнатост и непреодолимо желание да се приема алкохол с ясното съзнание, че това ще облекчи симптомите. Телесните симптоми са стягане в сърдечната област, ускорена сърдечна дейност, повишено кръвно налягане, треперене на ръцете, устните и клепачите, студена пот по лицето и тялото. Това състояние може да бъде усложнено с гърчове и/или с делир. Делирът може да се развие както по време на абстиненция, така и след преминаването ѝ, но и по време на засилена употреба на алкохол. Неговите симптоми са помрачено съзнание (обърканост и нарушена ориентация за време и място), зрителни халюцинации, илюзии, еуфория и страх, психомоторна възбуда, налудности, тремор на горните крайници и езика, координационни разстройства, повишена температура, изпотяване и други.
Поради тези причини най-безопасно е страдащият от алкохолизъм да бъде приет в болница за детоксификация. Така абстиненцията ще премине под лекарско наблюдение и симптомите ще бъдат овладени. Това обикновено е началният етап на лечението.

Детоксификацията не е достатъчна

Много често след като човек излезе от болницата след детокс, той или тя се връща към пиенето. Това е така, защото зависимостта има не само физически измерения, но и психически. За да бъдат преодолени те, е нужна някаква форма на психологическа работа. Има различни варианти за това: индивидуални консултации с психолог (подходящи са за сравнително по-леки случаи), терапевтични общности, дневни програми и други. Какъвто и вариант да изберете, е важно да работите с компетентен специалист с нужните познания и опит със зависимостите. Този етап на лечението продължава доста време, но позволява да се осмислят причините за зависимостта и да се изградят нови поведенчески модели, чрез които човек да се справя с трудностите си, без да употребява алкохол. Възможни са и връщания към употребата, тъй като зависимостта е хронично заболяване.

Съпътстващи заболявания

Тъй като продължителната злоупотреба с алкохол може да доведе до значителни проблеми със здравето, е важно да се обърне внимание и на тях. Често зависимите имат увреждания на черния дроб или на нервната система, които изискват лекарско внимание. Освен това рискът от развитие на депресия за зависимите от алкохол е 3,7 пъти по-висок, отколкото за тези, които не са зависими. Поради сериозността на възможните усложнения от дълготрайната злоупотреба и зависимост е важно да се потърси лечение колкото е възможно по-рано.

Share Button