Спомняш ли си… (Родителите ти)

Спомняш ли си, когато беше дете и когато знаеше колко много те обичат родителите ти…
Скоро след като С., момиче на 20 г., постъпи в Рехабилитационната програма на „Солидарност“ (www.solidarnost-bg.org), за да се лекува за първи път от зависимост от амфетамини и марихуана, тя ни даде малка тетрадка, в която събира своите размисли по различни теми, свързани с нея и живота около нея. Помолихме я за разрешение да публикуваме едно от нейните мънички произведения, за да дадем възможност и на други хора да споделят нейните мисли и чувства и тя се съгласи.

Спомняш ли си

Философията на терапевтичните общности за зависими

Спомняш ли си, когато те водеха само по правилния път, но сега ти не виждаш друг освен грешния.

Спомняш ли си, когато те носеха на ръце, защото вече ти се спинкаше, а сега се налага да те носят до леглото или до токсикологията.

Спомняш ли си, когато те пазеха да не паднеш и да не се нараниш, а сега се биеш по улиците и се прибираш в кръв и рани.

Спомняш ли си, когато ти правеха снимки, защото си сладък и благ, а сега те снимат полицаите в районното, вече си криминално проявен тип.

Спомняш ли си, когато те приспиваха за лека нощ с приказка, а сега не се прибираш и спиш където намериш.

Спомняш ли си, когато татко ти те водеше да караш колички в близкия парк и ти се радваше, а сега даваш газ и дърпаш ръчни, а той се притеснява да не се разбиеш някъде и не спи, докато не се прибереш.

Спомняш ли си, когато ходеше на църква с родителите си да запалите по една свещичка за здраве, а сега носиш фланелка с пречупен кръст.

Спомняш ли си, когато те гледаха в очите и виждаха щастие и любов, а сега, като те погледнат, се чудят какво си взимал.

Спомняш ли си, когато детският ти плач се превърна във викане и скандали, но ти не виждаш колко болка им причиняваш.

Спомняш ли си, когато те обличаха в най-хубавите ти дрешки, а сега не ти дреме с какво ще излезеш – всъщност, приличайки на клошар.

Спомняш ли си, когато не можеше да излъжеш никого за нищо, а сега никой не знае истината, както и ти самият.

Спомняш ли си, когато си седеше вкъщи и имаше всичко, от което имаш нужда, а сега не знаеш какво означава думата „дом“.

Спомняш ли си, когато не искаше да пуснеш ръката на майка си, а сега ти не ѝ позволяваш да те докосне дори.

Спомняш ли си, когато им искаше пари за сладолед или друга глезотийка, а сега крадеш от тях за наркотици.

Спомни си кой си бил, виж какъв си сега.
Дай си сметка кое си заслужава и кое – не.
Не забравяй от къде си тръгнал, за да продължиш право напред и да знаеш, че има къде да се върнеш.

Share Button

За трезвеността и умереното пиене

Интервю със Светлана Велкова – клиничен психолог и член на  екипа в терапевтичната програма  на Асоциация „Солидарност“ (http://www.solidarnost-bg.org/) .

– Какво включва трезвеността в днешно време? Можем ли да се отпускаме понякога и да пийваме?

Днес трезвеността често се свързва с пълно въздържание или с липса на проблеми в употребата на алкохол. Нещо, което често може да се чуе – „трезвен съм, разбира се, да не би да смятате, че имам някакъв проблем с алкохола“. Ако се обърнем към тълковния речник, ще открием сходно определение: „Трезвен е който не е пиян (от алкохол). Пие, но остава трезвен.“ Ако се разгледаме двете части на това определение, ще видим, че трезвеността не е пряко свързана с въздържанието, но препратка към въздържанието въпреки това има и това е свързано с характеристиките на специфичната българска ‘въздържателна култура’. Последният подем на въздържателното движение в България е в средата на миналия век в междувоенния период (1920-1934), когато призивът е: „На борба за трезвеност“. Интересно е, че самото въздържателно движение попада и в журналистическото полезрение, най-вече с неговата странност от съвременна гледна точка, която предизвиква най-малкото иронично отношение или липса на критическа дистанция към материята. Днес по-скоро не е актуален въпросът: „дали да пия“, а „колко да пия и да остана трезвен“.

– В този ред на мисли, колко е малкото /умереното/ пиене? Към каква норма е добре да се придържаме, така че да не навредим на здравето си?

В различните държави са приети определени честота и количества на употреба, която се смята за умерена. Поради съществуващите разлики, Световната здравна организация (СЗО) приема, че за пълнолетните жени и всички хора над 65 години умерена консумация е едно стандартно питие на ден, а за пълнолетните мъже до 65 години – 2 стандартни питиета на ден, като не става въпрос за всекидневна употреба. Една единица алкохол е 10 ml чист алкохол. И e важно тук да отбележим, че умерената консумация не означава, че е безопасна, а че рисковете от възникване на зависимост и различни заболявания са по-малки.

DSC_3284

Казват, че алкохолът има терапевтичен ефект. Отпуска ни след напрегнат ден. Какво е Вашето мнение по този въпрос?

Споделянето има терапевтичен ефект, а алкохолът е вещество, което действа като депресант на централната нервна система. Това означава, че забавя реакциите и функциите на тялото и притъпява усещанията. Но ако имаме нужда от терапевтичен ефект, алкохолът не е нито най-ефективният, нито пък най-безопасният избор. Ако човек има изградени стратегии за това как да се справя с ежедневния стрес, как да се отпуска след напрегнат ден, то тогава приемът на алкохол няма да е начин да се справя с дадена трудност. Но ако е човек, който не може да се справи с дадена трудност, с която животът го сблъсква и търси в алкохола начин за справяне или поне за притъпяване на болката, тогава рискът от развитие на алкохолна зависимост става доста висок.

– Как да разберем дали някой вече е зависим към алкохол?

При употребата на алкохол толерансът и зависимостта най-често се развиват постепенно с течение на времето. Поради тази причина проблематичната употреба не е лесна за разпознаване. Но има маркери, върху които можем да съсредоточим вниманието си. Най-общо казано, когато човек започне да губи контрол върху употребата на алкохол, когато в трудните си моменти изпитва силно желание да пие или не може да извършва ежедневните си дейности и ангажименти, без да бъде „подкрепен“ от алкохола, тогава е важно да потърси лечение.

Когато става въпрос за трудности при лечение на зависимостта, много често се споменава факторът воля. Какво друго е важно?

Въпросът вече тук не е на воля, или на избор, а на мотивация за лечение. Хората се обръщат за лечение, за съжаление, когато собствената им житейска ситуация или е излязла извън контрол, или те я оценяват като безнадеждна, или пък близките им са им поставили ултиматум. Лечението на алкохолната зависимост най-общо цели човек да разбере какво го е „закачило“ за алкохола, каква трудност или какви трудности му е изглеждало, че с помощта на алкохола е преодолявал и как да усвои нови умения за справяне в такива ситуации.

– Знаем ли колко хора в България страдат от алкохолизъм?

За съжаление нямаме актуална българска статистика по този въпрос и няма да е коректно да даваме цифра.

Според доклад на Центъра за зависимости и психично здраве в Канада, публикуван през 2012 г., през 2005 г. в България е имало около 215 000 зависими от алкохол, като около 185 000 от тях са били мъже (Alcohol consumption, alcohol dependence and attributable burden of disease in Europe: Potential gains from effective interventions for alcohol dependence. Jürgen Rehm, Kevin D. Shield, Maximilien X. Rehm, Gerrit Gmel, Ulrich Frick, 2012, Centre for Addiction and Mental Health). По неофициални данни, вероятно става въпрос за много по-голям брой.

Прави впечатление обаче, че от последните 3-4 години все повече хора се обръщат за помощ именно заради злоупотреба или за зависимост от алкохол. Което вече е стъпка напред, защото алкохолната зависимост е като всяка друга зависимост към психоактивно вещество и е важно да повишим собствената си информираност, което да ни направи по-критични към ситуацията в нашата страна.

– Kакви алтернативи на алкохолната употреба бихте препоръчали? Как да се отпуснем, без да си навредим?

Като си планираме така свободното време, че да имаме и активна, и пасивна почивка. За това ни е необходимо само да поспрем за малко и да се замислим какво ни носи удоволствие, какви дейности ни харесва да вършим и как бихме могли да зарадваме себе си и близките до сърцето ни хора.

 

Интервюто първоначално е подготвено за сайта Puls.bg

Share Button

Мускулната дисморфия и анаболните стероиди

Анаболните стероиди са една често дискутирана тема напоследък. Много се изписа и за вредата от тях, но сякаш младите не се трогнаха от примерите и изнесената информация. Това е доста любопитно, тъй като в много форуми срещнахме мнения на употребяващи, които споделят доста притеснителни странични ефекти. Употребяващите приемат това за нещо напълно нормално. Нещо дребно, което трябва да изтърпят по пътя на изграждане на така желаното „аполоново тяло“. На всичкото отгоре, благодарение на стероидите, това се случва бързо. Вечното човешко изкушение – да минем по прекия път с възможно най-малко усилия.

Защо въпреки информацията и знанието за рисковете предприемаме деструктивни действия върху себе си? Защо желанието ни да сме перфектни ни тласка към пагубни действия? Защо е тази мания по анаболните стероиди? Какво компенсираме с преследването на перфектна визия и впечатляващ обем? Къде е границата между здравословното и нарцистичното? Не обещавам, че ще дам отговор на всички тези въпроси, но е добре поне да поразмислим върху тях.

Нека все пак си припомним какво представляват анаболните стероиди.

Те са синтетични форми на мъжкия полов хормон тестостерон. За пръв път са синтезирани през 30-те години на XX век за лечение на хипогонадизъм (състояние, при което тестисите не произвеждат достатъчно тестостерон за нормалното развитие на половите органи). Точният термин е анаболно-андрогенни стероиди. Използват се за медицински цели, но някои хора злоупотребяват с тях, приемайки дози в пъти по-високи от терапевтичните, с цел увеличаване на мускулната маса, силата и спортните постижения. Анаболизмът е процес, при който относително сложни молекули се формират в живите клетки от хранителни вещества с относително проста структура. Анаболните процеси включват синтеза на клетъчни компоненти като въглехидрати, белтъчини и мазнини.

Анаболните стероиди са забранени за употреба в професионалния спорт. А щом това е така, значи има обективни причини. С други думи, нищо не налага тяхната употреба, освен ако те не са предписани с медицинска цел.

 Количественото натрупване води ли до качествено изменение?

В последните години се говори за един феномен, наречен „бигорексия“ (или мускулна дисморфия). Зад това понятие стои нездравият стремеж на човека да бъде перфектен, а в конкретния случай е свързано с манията за мускулесто и релефно тяло. В своята същност това заболяване спада към групата на състоянията на нарушено хранене. Мускулната дисморфия е психично разстройство, което може да се разглежда като патологичен Адонис комплекс. Мъжете, страдащи от това заболяване, изпитват непрестанна неудовлетвореност от визията си и непрекъснато се стремят да я развиват. Виждат себе си като слаби, дребни и недостатъчно мускулести. Колкото и усърдно да тренират, и колкото и добре да изглеждат, винаги остават недоволни от мускулатурата си (по подобие на анорексиците, които никога не мислят, че са достатъчно слаби), срамуват се и дори мразят телата си.

indexПерфекционизмът насочен към тялото е компенсаторен механизъм спрямо ниската оценка, която личността си поставя. По този начин, поправяйки мними дефекти по тялото си, човек несъзнателно се опитва да коригира психологически проблеми в себевъзприемането си. Това обаче е един порочен кръг от непрестанни корекции и вечен стремеж и преследване на невъзможния перфектен образ. Фиксирайки се единствено в тялото, сякаш омаловажаваме себе си като личности. Сякаш заявяваме на света, че няма какво друго да предложим.

Бигорексиците са изключително склонни към употреба на анаболни стероиди, именно поради непрестанното си желание да трупат обем и форми. Стремежът към все по-големи и по-големи постижения често кара употребяващия да увеличава неразумно дозите и да експериментира с различни програми и субстанции. Качеството на въпросните вещества също често е подозрително, а това носи допълнителни рискове. В такива случаи дори можем да говорим за възможност за развиване на зависимост към въпросните вещества, тъй като те стават неизменна част от инструментите за обслужване на невротичната идея.

Както всяко друго психично разстройство и бигорексията подлежи на лечение. Трудното обаче е осъзнаването и признаването на проблема – това е първата и най-важна стъпка, която трябва да бъде осъществена. Консултацията с психолог и диетолог е следващата.

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

Share Button

Рехабилитационните центрове за зависими – 4 разпространени мита

рехабилитационните центрове за зависимиИнтернет и медиите играят голяма роля в информирането на обществото за рехабилитационните центрове за зависими. Но не всичко, което намирате в мрежата, е достоверно, затова е много важно да знаете на коя информация можете да се доверите и на коя да не обръщате внимание. За да имате по-добра представа за проблемите, свързани със зависимостта, ето някои погрешни схващания, за които трябва да внимавате.

Всички центрове за рехабилитация на зависими са еднакви

Истината е, че рехабилитационните центрове за зависими предлагат различни подходи за лечение. Възможно е да получите лечение, съобразено с индивидуалните ви трудности и възможности, което ще работи за вас. Всяка рехабилитационна програма има екип от обучени професионалисти като психолози, социални работници и лекари, които ще работят заедно с вас, за да развият най-добрата лечебна стратегия за вашите нужди.

Зависимите могат да спрат употребата на наркотици/алкохол когато поискат, така че рехабилитационните центрове за зависими не са необходими

Според научните изследвания мозъчната химия на зависимия се променя заради продължителната употреба на вещества. Това прави спирането на наркотика трудна задача, защото тялото вече е зависимо от химикалите, от които са направени наркотиците. Зависимият може да направи опит да ги спре, но това ще бъде само за кратко време. За да получи подходяща помощ за справяне със спирането на веществата, зависимият трябва да потърси професионалисти в областта на зависимостите.

Рехабилитационните центрове за зависими могат да помогнат само на онези, които сами са поискали да влязат в тях

Една рехабилитационна програма може да работи за зависимия, дори ако той не е искал да влезе в нея. Шансовете за успех може да бъдат по-високи за хората, които са дошли напълно доброволно, защото те вече имат вътрешната мотивация да бъдат чисти и трезви. Но не трябва да пренебрегваме факта, че много от тези, които са влезли в рехабилитационни центрове с външна мотивация (например под натиска на родителите си), също са постигнали успех в лечението си.

Ще си загубите работата, ако влезете в рехабилитационен център

Това не винаги е така. Рехабилитационните центрове за зависими са различни и предлагат различни програми за терапия. Някои от тях ви позволяват да се приберете вкъщи след терапевтичната сесия. В този случай ще можете да се лекувате и едновременно да запазите работата си.

В някои случаи самите работодатели оказват помощ на зависимите си служители, като им предлагат да се включат в рехабилитационна програма, без да ги уволняват от работа.

Превод и адаптация от тук

Share Button

Специално предупреждение за рисковете от употребата

рисковете от употребатаНе са малко източниците в интернет, където може да се намери информация относно рисковете от употребата на психоактивни вещества (наркотици и алкохол). Нещо повече, тази информация е много лесна за получаване.

Различни институции и организации издават всяка година брошури по този въпрос и ги раздават на различни събития. Експерти посещават училищата и изнасят лекции или обучения на децата, в които наблягат върху рисковете от употребата на вещества. Доста хора се обаждат направо на Информационната линия за наркотиците и алкохола, пишат ни мейли, пишат в чата и форума и направо питат: „Какво може да ми стане, ако взимам това вещество?“

Тази информация е лесно достъпна, но има един риск, който важи специално за България и никъде не го пише.

Рискът да не получиш лечение, когато имаш нужда от него

Повечето от нас са наясно в какво плачевно състояние е здравеопазването у нас. Наясно сме, че социално слабите хора още по-трудно могат да получат качествени или каквито и да е било медицински услуги. Говорихме и за липсата на държавна политика по отношение на наркотиците. Лошото е, че напоследък нещата още по-бързо се влошават.

Когато изброяваме рисковете от употребата на някои наркотици и алкохол, ще кажем на хората, че може да развият зависимост или пък да получат някакъв психиатричен проблем (например психоза). Но не им казваме, че ако това се случи, е много вероятно да няма къде и как да се лекуват в последствие.

Представяме си как протича един хипотетичен разговор, в който им го казваме:

Човекът:
–    Здравейте! Взимам диазепам от няколко месеца, може ли да имам някакви проблеми?
Ние:
–    Да, има риск да развиете зависимост. Диазепамът не бива да се употребява толкова дълго.
Човекът:
–    Аз мисля, че точно това е станало. Опитвах се да го спра, но не успявам.
Ние:
–    Разбирам. Ще ви насоча към някои болници, но имайте предвид, че може да ви върнат.
Човекът:
–    Как така да ме върнат? Нали там трябва да ми помогнат?
 Ние:
–    За съжаление, това е един от рисковете от употребата. Ако станете зависим, може да не намерите място, където да се лекувате.

Или пък се обажда тийнейджър и пита за амфетамините:

Той:
–    Ще ходя на клуб и мисля да опитам. Какво може да стане?
Ние:
–    Има опасност да получите психоза. Ако това стане, пък има опасност да не ви приемат в болница.

Или пък се обажда алкохолно зависим в абстиненция:

Той:
–    От вчера не съм пил, опитвам се да спра сам алкохола, но ми стана много зле. Може ли да ме приемат в някоя болница по спешност?
Ние:
–    Боя се, че е малко вероятно. Опитвали сме много пъти с различни спешни отделения, никой не приема веднага за детокс. Освен ако не си платите или нямате лични връзки. Имате ли такава възможност?
Той:
–    Нямам! Какво да правя, ако не ме приемат по спешност?
Ние:
–    Не искам точно това да ви казвам, но е по-добре да си вземете 1-2 бири и да ги изпиете, за да не получите делир. Последното е опасно за живота.
Той:
–    Но аз най-после взех решение да спра, не искам повече да пия!
Ние:
–    Разбирам, но за съжаление първо трябва да си намерите болница, в която са съгласни да ви приемат за детокс и тогава да спирате. Възможностите, които предоставя системата, не са никак много.

Ден след ден слушаме как хората се оплакват, че ги връщат от болници по различни причини. На едни им казват, че не работят с употребяващи наркотици, а само с алкохол; на други казват, че няма свободни места; на трети, че ако нямат психично заболяване, а само зависимост, няма да ги приемат; на четвърти, че не могат да ги приемат, ако имат придружаващи заболявания. В някои болници пък изобщо не искат и да чуват за каквито и да било употребяващи: „Ако сте само с шизофрения, ще ви приемем, иначе не.“

Обяснението се оказа просто – нямало пари. Държавата отпуска все по-малко за психиатричните грижи и директорите на болниците си правят нещо като списък с приоритетни случаи за прием. С най-нисък приоритет се оказват зависимите и употребяващите алкохол и наркотици. В някои болници последните изобщо са отпаднали от списъка за прием, там не ги искат. Нямат нито пари, нито нерви за тях. Особено ако са идвали в тази болница повече от един път.

Хората ни се оплакват, после разбират, че не можем да променим ситуацията и започват да обвиняват държавата. А ние какво да им кажем? Затова имаме предложение:

Когато специалистите предупреждават хората за рисковете от употребата на наркотици и алкохол, да им казват, че ако нещо им се случи, за тях лечение може и да няма. Така че пиенето и употребата наистина са си на тяхна отговорност.

И децата трябва да бъдат предупреждавани за това, още от малки. Задължително да се включи в обученията по превенция. Една голяма точка от урока за рисковете:

Българското здравеопазване може да ви откаже лечение!

Share Button

Канабидиол – потенциални медицински приложения

Едно от веществата в канабиса, които представляват обект на засилен интерес, е канабидиол или накратко CBD. Следва превод със съкращения на статия на Нора Волков (директор на Националния институт по злоупотреба с наркотици на САЩ).

КАНАБИДИОЛ

Веществото в марихуаната, на което се дължи психоактивния ѝ ефект, е делта-9 тетрахидроканабинол или накратко THC. Но освен него има още над 100 канабиноиди, съдържащи се в растението и CBD е един от тях. Различните канабиноиди имат много различни биологични ефекти. Например CBD не предизвиква т. нар. „напушване“ и има причина да вярваме, че може да има редица приложения в медицината, включително и третиране на гърчове и други неврологични разстройства. В разпалените и често емоционални спорове по отношение на медицинската марихуана CBD често е посочван за една от основните причини за разхлабване на ограниченията върху марихуаната.

От полза е базисното разбиране за начина, по който канабиноидите действат на тялото и мозъка, за да се осмислят някои от объркващите и противоречиви твърдения на хора от двете страни на тези спорове. Повечето канабиноиди (включително THC) действат на определени клетъчни структури – CB1 и CB2 рецепторите. CB1 се намират предимно в мозъка и са важни за ученето, координацията, съня, болката, развитието на мозъка и други функции; CB2 се намират най-вече в имунната система. Фактът, че веществата в марихуаната владеят химичния език на тялото не е учудващ и не прави марихуаната специална. Много растения, включително опиумният мак, тютюнът и коката, са подобни в това отношение. Извличането и увеличаването на медицинските ползи и намаляването на вредите от такива растения може да доведе до ефективни лекарства, но това е голямо научно предизвикателство.

В случая на марихуаната бъдещите медицински приложения най-вероятно ще се основават на канабиноиди или екстракти с определена концентрация, които ще могат надеждно да се произвеждат. Има много малко прецеденти, в които цяло растение бива одобрено за лекарство (в САЩ има само две такива одобрени „ботанически лекарства“). Това е така, защото създаването на стандартизирано растително лекарство е много трудно – особено в случая на марихуаната, която има безброй разновидности и голям брой вещества, за които все още се знае твърде малко. Общият брой на веществата в марихуаната е около 500, включително и приблизителните сто канабиноида. Така че ще изучаваме това растение още много години. Въпреки това бързо научаваме много за THC и CBD.

CBD има много слаб ефект върху рецепторите CB1 и CB2. Вероятно това е причината за липсата на психоактивен ефект. Всъщност той може да смекчи някои от психотропните ефекти на THC. Повечето марихуана, отглеждана за употреба за развлечение, има много ниско съдържание на канабидиол (и високо на THC). Действието на CBD върху тялото не е добре известно, но изглежда, че включва няколко системи освен CB рецепторите, включително и серотонинов рецептор.

Въпреки че CBD придоби популярност преди две години в резултат на репортаж на CNN за медицинската марихуана, това вещество се счита за потенциален терапевтичен агент от седемдесетте години, когато свойството му да намалява броя на гърчовете за пръв път е изследвано при животни. Проведени са и няколко малки клинични изследвания с възрастни с епилепсия и някои от тях са показали позитивни резултати. Това, което предизвика подновяването на интереса към веществото, са описанията на случаи с деца с иначе нелечима тежка епилепсия, които се повлиява добре от екстракти и масла със CBD. Следващ репортаж показва трудностите на родители на деца, страдащи от синдрома на Драве, които се местят в Колорадо, за да имат легален достъп до марихуана с високо съдържание на канабидиол. Няколко фармацевтични компании са разработили медикаменти със CBD. Един от тях е Epidiolex, който в момента е в етап на клинично изследване.

Въпреки че съществуващите данни са обещаващи, е твърде рано да твърдим дали и за кого CBD ще е ефективен. Както повечето лечения, и това изглежда не работи за всички. Нужни са много повече изследвания, но те трябва да се направят бързо. Родителите не могат да чакат – техните деца растат; техните мозъци се развиват активно и повтарящите се гърчове могат да увредят този растеж.

Освен Epidiolex има много други проучвания за използването на CBD за други болести. Изследванията, свързани с възможната употреба при лечение на зависимости, се финансират от Националния институт по злоупотреба с наркотици (NIDA), а други институти финансират работата по потенциала на CBD и други канабиноиди за третиране на неврологични и психиатрични разстройства, разстройства на имунната система и метаболизма, и рак.

Накратко, CBD изглежда като безопасно вещество без ефект на пристрастяване и предварителните данни подсказват, че може да има терапевтична стойност за различни медицински състояния. Справянето с бариерите, които забавят клиничните изследвания на CBD, би ускорило напредъка.

Оригиналната статия: http://www.huffingtonpost.com/nora-volkow/cannabidiol_b_7834066.html

Share Button

Щастието изход ли е от зависимостта?

Наскоро във Фейсбук страницата на „Солидарност“ получихме линк към статия от една наша приятелка. По повод на текста, дамата пишеше: „Тази статия ме заинтригува. Според нея излиза, че е достатъчно да се почувстваш щастлив и обичан, за да се пребориш със зависимостите. Вие какво бихте казали?“

Вече бяхме чели текста, а освен това бяхме запознати и с експеримента, върху който се основаваше статията, но не бяхме мислили по-детайлно.

В следващите редове ще дам своето виждане по въпроса, като разбира се, не бих ангажирала никого с него.

Какво представлява експериментът „Rat Park” или „Паркът на плъховете“?

Експериментът Rat Park е изследване върху зависимостта, проведено в края на 70-те години (и публикувано през 1980 г.) от канадския психолог Брус К. Алекзандър и колегите му от университета „Саймън Фрейзър“ (Ванкувър, Канада).

Хипотезата на Алекзандър е, че веществата сами по себе си не причиняват зависимост, а развиването на зависимост по-скоро е благоприятствано от условията (битови и социални), в които човек живее.

В първата фаза на експеримента Алекзандър изолира плъховете в тесни метални клетки, без никакви удобства, възможност за движение и контакт с другите плъхове. Всеки от тях обаче бил свързан с устройство, с което сам можел да се инжектира с опиати. След известно време голяма част от плъховете развили зависимост. В следствие на опита, групата учени излизат с твърдението, че силно стресираните животни, както и силно стресираните хора, биха се успокоили фармакологично, ако имат възможност за това.

За да докаже хипотезата си обаче, Алекзандър прави втори експеримент. За него той строи парк за плъховете, като площта му е около 200 пъти по-голяма от стандартната лабораторна клетка. В парка поставя около 16-20 лабораторни животни, които се радват на изобилие от храна и вода, топки и въртележки за игра, много място за свободно движение и контакти помежду им, както и на други удобства. В парка обитателите имали правото да избират между чиста вода и подсладена такава, в която се съдържа морфин хидрохлорид. По-голямата част от тях избирали да пият чиста вода. „Нищо не подсказваше развиване на зависимост при тези плъхове, които бяха настанени в добра среда за живот“, казва Алекзандър.

Rat ParkКонтролната група плъхове, които били поставени в малките единични метални клетки, консумирали много повече вода с морфин. Това се повторило и в други последвали експерименти.

Плъховете обаче не са хора! Не изпитват вина, срам, не страдат при загуба… За добро или лошо, ние сме доста по-сложно устроени. Социалната действителност, в която оперираме, е зависима от доста променливи. На нас не са ни необходими само вода, храна и топки за игра. Те са важни, дори много важни, но за жалост не са ни абсолютно достатъчни.

Нека си припомним йерархията на потребностите според Маслоу.

piramida-small-bg
Какво ще стане с нас, ако изпитваме затруднение да задоволим базисните си потребности? Със сигурност това ще повиши нивото ни на стрес и фрустрация. Това само по себе си означава, че изпитваме физически и психически дискомфорт, и логично търсим начини да облекчим страданието си. Често по всякакъв възможен начин. В случая с експеримента, описан по-горе, облекчаваме страданието си с това, което ни се предлага на една ръка разстояние – психоактивни вещества. Човекът е естествено устроен да търси щастието и позитивните емоции, следователно е лесно да обикне (да се пристрасти) към нещо, което е източник на подобни преживявания.

Стрес обаче може да се преживее на всяко едно ниво от йерархията на потребностите. Само се запитайте дали познавате хора, които живеят в хубав дом, имат добра професия, могат да си позволят да пътуват, но все пак имат проблем с веществата.

Нека се върна на първоначалния въпрос – достатъчно ли е да се чувстваме обичани и щастливи, за да си гарантираме живот, лишен от зависимости?
На този въпрос ще отговоря по-философски. На първо четене бих казала, че да имаш около себе си хора, които те обичат и живот, който е щастлив, са добри превантивни условия. За жалост обаче те не са панацея. Нашият опит показва същото. Чували сме доста истории от рода на: “Ама какво стана, такова хубаво семейство, а детето стана зависимо“.

Много често тези твърдения са твърдения на странични наблюдатели. И ето тук е основният проблем на чувствата и емоциите – те са безкрайно субективни. Колкото и да обичаме един човек, ако не го обичаме по начина, по който той очаква, може никога да не разбере, че е обичан. Никога да не се почувства обичан.

Същото е и с щастието. Колкото и прекрасен да ни изглежда животът на някой отстрани, важно е как той преживява собственото си съществуване. Щастието е зависимо от това, което ние определяме за ценно, щастието зависи от начина, по който приемаме света и другите, щастието зависи от това кои сме.
Дори и да ни се иска да внесем смисъл, щастие и любов в живота на някой, сме напълно неспособни на това, когато другият влага различно съдържание в тези думи. Смисълът, щастието и любовта имат толкова различни значения и дефиниции, колкото различни хора съществуват. А различните дефиниции предполагат и различно изразяване.

Освен това, никой не е отговорен за нашето добруване. Тоест, не бива да бъдем просто потребители на дадени емоции, а активни участници и инициатори. Защо да е по-малко терапевтично да обичаш, отколкото да бъдеш обичан?

Лечението се крие в това да се научим да се приемаме и обичаме (първо себе си) и да бъдем щастливи с това, което имаме. Както и да се стремим да се развиваме.

Има изключително много възможни причини за това един човек да стане зависим, както и много фактори, които биха благоприятствали процеса. Трудно е да се предвидят всички възможни рискови комбинации и ситуации. В повечето случаи обаче става въпрос за личното преживяване на човек за липса на нещо. Липса, която нарушава баланса и трябва да бъде запълнена от друго.

Пътят и промяната са лични. Никой не може да ги извърви вместо нас, но е важно да имаме подкрепата, търпението и приемането на близките ни хора.

 

 

Share Button

Лечението на зависими или как става възможна промяната?

Психолозите често сме обвинявани и донякъде не без основание, че наблягаме твърде много на отделните случаи, а другите какво да правят? Каква препоръка да се даде, така че тя да е ефективна за всички, които се сблъскват със зависимостта? Трудна работа! Ние трябва да обърнем внимание на отделните случаи и да правим това не като математиците, защото импулсивно предпочитаме да правим общи теории, които са общовалидни. Важността на отделния случай, много добре е илюстрирана от доктор Карл Густав Юнг, който казва, че ако имаме купчина камъни, можем с абсолютна статистическа точност да кажем, че средният им размер е, да речем, 3 см³. Но ако човек иска да вземе един камък с точно същия размер, силно ще се затрудни. Да намери най-много един или дори нито един. С други думи, макар твърдението, че средния размер на камъните в купчината е 3 см³ да е вярно, то е само абстракция на нашия ум. Ние създаваме тази абстракция в своите умове, която е точна, доколкото е вярна, но реалността в купчината камъни, където всеки камък е различен, не е такава. Повечето хора, ако някой им каже достатъчно убедително, че средностатистическият човек или българин е такъв и такъв, вярват. Особено, ако се прибавят и някакви статистически изводи и това е разбираемо, защото вярваме на числата. Хората вярваме, сякаш истинските българи или истинските камъни са такива. Допускаме често тази грешка, макар че би трябвало да знаем, че това е мисловна абстракция, защото действително натрупване на хора е натрупване на единични случаи.

Често, когато стане дума за лечение на зависими, се срещам с коментари, които свързват този процес с въпрос на воля и избор. Вече изглежда, че сме скъсали с разбирането (което по света отдавна е факт), че няма бивши зависими. Малко или много се вярва, че човек, ако иска, той/тя ще може да се справи със своята зависимост, само да го реши. И това отчасти е вярно, но има и един важен факт, който се пропуска, когато разговорът тръгне в тази насока и това е, че когато има вече зависимост, това лечение не може да е само въпрос на воля. Има много стъпки, които трябва да се извървят, за да стане външната мотивация вътрешна. Логично е да се каже тогава за какво става дума, как всъщност става промяната? Промяната става на база на взаимоотношения. Ето защо груповата работа е важна при рехабилитацията на зависими, затова е толкова важно и т.нар. говорене. Освен, че е въпрос на воля, другият мит, който често чувам е свързан с ефективността: „какво толкова правите по цял ден – само говорите“. Да, факт, основно говорим и защо това да е важно? Моят отговор е, че речевата дейност ни служи не само за да описваме как се чувстваме, какво преживяваме, какво си мислим, а основно, за да можем да живеем заедно. А за да живеем заедно, първо приемаме себе си, после приемаме и другите и тогава започваме този живот заедно и промяната става възможна, защото имаме автентични взаимоотношения.

Светлана Велкова – психолог /Асоциация „Солидарност“/

Share Button

Амелия и нейната лична история

лична историяПредставяме ви Амелия и нейната лична история на зависимост и успешно лечение. Амелия е жена, живееща в САЩ, но това, което споделя, е валидно и за нас, тук и сега.

„Започнах да употребявам метамфетамини, когато бях на около 12 г. Попаднах в грешната компания като дете и имах много приятели от квартала, които бяха по-големи и имаха достъп до алкохол, а в последствие и до наркотици. Всъщност имах и една много по-възрастна приятелка, която беше на около 30 г. и която беше на метамфетамини. Тя ми даде да опитам за първи път. Кръстосвах улиците като луда, правейки каквото искам, идвайки и отивайки си, когато си поискам.

След като мен и група приятели ни хванаха с метамфетамини, отидох в дом за непълнолетни и по този начин се озовах в терапевтичната общност „Къща Феникс“ в Санта Ана (САЩ). Това изискваше голямо приспособяване от мен – трябваше да стоя там и да спазвам структурата и правилата. Терапевтичната общност ме научи да търся причината, поради която изобщо съм се забъркала с наркотици. По време на програмата изнасях семинари на останалите резиденти за личните граници в отношенията мъже-жени. Научих много и се надявам, че съм научила и другите на нещо!

Семейството ми ме подкрепяше много по време на лечението. Майка ми, сестра ми и брат ми ме посещаваха всяка седмица за Фамилната вечер. Цялото ми семейство беше подкрепящо, защото без помощ, след като бях започнала с наркотици и алкохол толкова малка, животът ми можеше да протече по много различен начин.

Бях на 16 г., когато завърших програмата и се върнах да живея с майка ми в един много лош квартал в Санта Ана. Върнах се в гимназията и започнах да работя на две места, което ми позволи да преместя семейството си в по-добър квартал. Не исках сестра ми и брат ми да попаднат в същите лоши компании, както ми се случи на мен.

Завърших училище и когато бях на 18, родих син. Положих много усилия, за да се грижа за него. Сега имам три момчета и съм омъжена от 2007 г. Намираме се на много щастливо място – животът ми е пълен с ангажименти и радост. От 12 г. съм лицензиран оптик и успях да се издигна до ръководните позиции с усърден труд, честност и постоянство – всичко, на което ме бяха учили в терапевтичната общност. Никога не съм мислила да се върна към живота, който имах като тийнейджър, не и след като имам толкова щастие и толкова много хора около мен, които ме обичат. Не искам да се връщам назад.

Най-големият ми син след няколко седмици ще навърши 16. Разговаряме много. Той знае, че съм била в терапевтичната общност на неговата възраст. Неговият баща, моят бивш приятел, почина преди шест години от свръхдоза хероин, така че наркотиците засегнаха и моя живот, и живота на сина ми. Доколкото знам, той не проявява желание да употребява наркотици или да се събира с хора, които ги употребяват. Около него има толкова хора, които го наглеждат и го обичат много, надявам се, че това го мотивира да стои далеч от наркотиците.

Бих казала на всеки, който се бори със зависимост, да бъде силен, позитивен и да стои при позитивни хора. Бъдете смели и мислете за своя живот преди наркотиците, а след това използвайте това като мотивация да влезете в програма и да се върнете при хората, които обичате. Когато завършите лечението си, се ангажирайте колкото се може повече с неща, които ви изграждат, а не с неща, които ще ви съборят.“

Източник

Share Button