Сам или насаме със себе си

Сезонът е такъв – социален. Лятото е времето, в което човек е решен да граби с пълни шепи от живота. Обградени сме от хора накъдето и да се обърнем. Шум, движение, цветове, разнообразие, емоции и преживявания… Но защо тогава, насред тълпата и забавлението, човек понякога се оказва сам? Чувства се неудовлетворен. Сякаш, пуснал се по посока на течението, се оказва съвсем неспособен да управлява собствената си лодка. Усеща паника, прави хаотични движения, за да се спаси, но не успява, тъй като няма идея каква трябва да е крайната цел. Докато се мятаме панически, сме склонни на всякакви действия (често и деструктивни), за да облекчим напрежението.

Хаосът е идеалната предпоставка за стройна организация. Само трябва да спреш, да видиш общата картина, да си припомниш накъде отиваш и да премахнеш целия излишен товар.

Защо е толкова полезно човек да остава сам?

Вътрешният диалог е добра профилактика на стреса и напрежението. Често, подведени от общия поток на мисли и емоции, губим способността си да се диференцираме от останалите и се подвеждаме по масата. Искаме съвети, даваме съвети, чуваме за мечтите и стремежите на другите, емпатично изслушваме житейски драми. След това решаваме, че „Другите“ са равни на „Аз“. Сравняваме, степенуваме, категоризираме, сякаш сме длъжни да отчитаме живота си пред някого. Сякаш животът ни е точна наука, която се основава на неточни, субективни постулати, а именно това как другите изживяват живота си.

В моменти на безпътица чуждите мнения, опит и очаквания ни объркват още повече. Тогава е редно да спрем и да поискаме съвет от единствения човек, който ни познава наистина добре и който е потърпевш от всеки наш избор – ние самите.

Създайте си физически комфорт, който заслужавате и прекарайте време със себе си.

Запитайте се: „Къде съм точно в този момент? А къде искам да стигна? Кой и какво искам да имам в живота си? Какво отношение заслужавам? Кое ме прави щастлив/а?“

След това регулирайте пътя. Освободете се от излишния товар, непотребни навици и безсмислени дейности. Освободете се и от хората, които ви дърпат надолу и ви правят нещастни.

Правете тези ревизии често. Изградете топъл и приятен контакт със себе си. Не се плашете да оставате сами.

Това е като да изхвърляш боклука. Не искате да го натрупвате в душата си, нали?

 

сам

www.solidarnost-bg.org

 

 

 

 

 

Share Button

За свободата, избора и неоползотворените възможности

„Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам,
че даже в този случай, когато аз нищо не избирам,
аз самият все така избирам.“ Жан Пол Сартр

„Свободата“ и „изборът“ са теми, върху които често словоблудстваме. Уж осъзнаваме правото си на свободен избор, но до каква степен умеем да го реализираме? Дали често и съвсем целенасочено не се отказваме от тази привилегия ?

В следващите редове няма да кажа нищо ново, просто отново ще напомня за някои неща, които често забравяме.

По определение „изборът е решение, след преценката на множество опции, и избор на една или повече от тях. Изборът може да бъде направен между въображаеми възможности („Какво ще правя, ако …?“) или реални такива. След реализирането на избора, той трябва да е последван от съответното действие.“

Какво означава това?
Необходимостта да направиш избор сама по себе си предполага наличие на алтернативи. А свободата да направиш избор се състои в това да откриеш максимален брой налични опции, да събереш информация за тях и да избереш тази, която най-добре ще удовлетвори потребността ти. Това предполага себепознание или себеанализ. Как ще познаеш коя е най-добрата опция, ако не знаеш от какво имаш нужда, както и с какви средства разполагаш за реализацията ѝ?

Във всеки случай е най-добре да боравим с действителността. Питайте се какво мога да направя тук и в този момент, към днешна дата, за да променя нещата към по-добро. Въображаемите опции с множество „ако“ са пясъчни кули, които лесно се разпадат, а това допълнително повишава фрустрацията ни.

Изглежда, че вземането на решение отнема време и изисква енергия. Може би тук се крие една от причините, поради които много хора се задоволяват с нещо, което „имат под ръка“. Така обаче не правим услуга на себе си. А нали трябва да изхождаме от презумпцията, че заслужаваме най-доброто?

След като изберем дадена опция, тогава идва друга „трудна“ част – действието. Много хора никога не стигат до него. Задоволяват се с това, че са помислили по даден въпрос, разгледали са някои опции, една от тях им се е сторила по-привлекателна, но никога не пристъпват към реализация на избора си.

Простото желание, без реализация на намерението, няма никаква стойност.

Защо се случва така? Има едно просто и логично обяснение (разбира се има и други) – отговорността. Всяко решение, претворено в действие, предполага поемането на отговорност. Предполага ангажирането с една конкретна опция и отказ от всички останали. Не се плашете. Много малко от решенията, които вземаме, са наистина съдбоносни. 🙂

Много хора бягат от отговорността като дявол от тамян. Отлагат поемането ѝ и така никога не правят реален и съзнателен избор.

И да се върнем към Сартр. Дори когато не избира, човек отново избира да не избере и колкото и да не желае, отново поема отговорност за действията си. Ако цял живот се носим по течението, накрая можем да стигнем на място, на което не желаем да бъдем. Тогава ще изживеем разочарованието от един пропилян живот и има голям шанс да съжалим за неоползотворените възможности.

Човек има възможност да избира дори на пръв поглед най-дребните неща. Например утре сутрин, когато се събудите, се запитайте: „Какво избирам за днес? Да бъда щастлив и да забелязвам малките радости или да загубя един ден в черногледство?“. И след това изживейте деня си според взетото решение. 🙂

избор

http://www.solidarnost-bg.org/

 

 

Share Button

Щастието изход ли е от зависимостта?

Наскоро във Фейсбук страницата на „Солидарност“ получихме линк към статия от една наша приятелка. По повод на текста, дамата пишеше: „Тази статия ме заинтригува. Според нея излиза, че е достатъчно да се почувстваш щастлив и обичан, за да се пребориш със зависимостите. Вие какво бихте казали?“

Вече бяхме чели текста, а освен това бяхме запознати и с експеримента, върху който се основаваше статията, но не бяхме мислили по-детайлно.

В следващите редове ще дам своето виждане по въпроса, като разбира се, не бих ангажирала никого с него.

Какво представлява експериментът „Rat Park” или „Паркът на плъховете“?

Експериментът Rat Park е изследване върху зависимостта, проведено в края на 70-те години (и публикувано през 1980 г.) от канадския психолог Брус К. Алекзандър и колегите му от университета „Саймън Фрейзър“ (Ванкувър, Канада).

Хипотезата на Алекзандър е, че веществата сами по себе си не причиняват зависимост, а развиването на зависимост по-скоро е благоприятствано от условията (битови и социални), в които човек живее.

В първата фаза на експеримента Алекзандър изолира плъховете в тесни метални клетки, без никакви удобства, възможност за движение и контакт с другите плъхове. Всеки от тях обаче бил свързан с устройство, с което сам можел да се инжектира с опиати. След известно време голяма част от плъховете развили зависимост. В следствие на опита, групата учени излизат с твърдението, че силно стресираните животни, както и силно стресираните хора, биха се успокоили фармакологично, ако имат възможност за това.

За да докаже хипотезата си обаче, Алекзандър прави втори експеримент. За него той строи парк за плъховете, като площта му е около 200 пъти по-голяма от стандартната лабораторна клетка. В парка поставя около 16-20 лабораторни животни, които се радват на изобилие от храна и вода, топки и въртележки за игра, много място за свободно движение и контакти помежду им, както и на други удобства. В парка обитателите имали правото да избират между чиста вода и подсладена такава, в която се съдържа морфин хидрохлорид. По-голямата част от тях избирали да пият чиста вода. „Нищо не подсказваше развиване на зависимост при тези плъхове, които бяха настанени в добра среда за живот“, казва Алекзандър.

Rat ParkКонтролната група плъхове, които били поставени в малките единични метални клетки, консумирали много повече вода с морфин. Това се повторило и в други последвали експерименти.

Плъховете обаче не са хора! Не изпитват вина, срам, не страдат при загуба… За добро или лошо, ние сме доста по-сложно устроени. Социалната действителност, в която оперираме, е зависима от доста променливи. На нас не са ни необходими само вода, храна и топки за игра. Те са важни, дори много важни, но за жалост не са ни абсолютно достатъчни.

Нека си припомним йерархията на потребностите според Маслоу.

piramida-small-bg
Какво ще стане с нас, ако изпитваме затруднение да задоволим базисните си потребности? Със сигурност това ще повиши нивото ни на стрес и фрустрация. Това само по себе си означава, че изпитваме физически и психически дискомфорт, и логично търсим начини да облекчим страданието си. Често по всякакъв възможен начин. В случая с експеримента, описан по-горе, облекчаваме страданието си с това, което ни се предлага на една ръка разстояние – психоактивни вещества. Човекът е естествено устроен да търси щастието и позитивните емоции, следователно е лесно да обикне (да се пристрасти) към нещо, което е източник на подобни преживявания.

Стрес обаче може да се преживее на всяко едно ниво от йерархията на потребностите. Само се запитайте дали познавате хора, които живеят в хубав дом, имат добра професия, могат да си позволят да пътуват, но все пак имат проблем с веществата.

Нека се върна на първоначалния въпрос – достатъчно ли е да се чувстваме обичани и щастливи, за да си гарантираме живот, лишен от зависимости?
На този въпрос ще отговоря по-философски. На първо четене бих казала, че да имаш около себе си хора, които те обичат и живот, който е щастлив, са добри превантивни условия. За жалост обаче те не са панацея. Нашият опит показва същото. Чували сме доста истории от рода на: “Ама какво стана, такова хубаво семейство, а детето стана зависимо“.

Много често тези твърдения са твърдения на странични наблюдатели. И ето тук е основният проблем на чувствата и емоциите – те са безкрайно субективни. Колкото и да обичаме един човек, ако не го обичаме по начина, по който той очаква, може никога да не разбере, че е обичан. Никога да не се почувства обичан.

Същото е и с щастието. Колкото и прекрасен да ни изглежда животът на някой отстрани, важно е как той преживява собственото си съществуване. Щастието е зависимо от това, което ние определяме за ценно, щастието зависи от начина, по който приемаме света и другите, щастието зависи от това кои сме.
Дори и да ни се иска да внесем смисъл, щастие и любов в живота на някой, сме напълно неспособни на това, когато другият влага различно съдържание в тези думи. Смисълът, щастието и любовта имат толкова различни значения и дефиниции, колкото различни хора съществуват. А различните дефиниции предполагат и различно изразяване.

Освен това, никой не е отговорен за нашето добруване. Тоест, не бива да бъдем просто потребители на дадени емоции, а активни участници и инициатори. Защо да е по-малко терапевтично да обичаш, отколкото да бъдеш обичан?

Лечението се крие в това да се научим да се приемаме и обичаме (първо себе си) и да бъдем щастливи с това, което имаме. Както и да се стремим да се развиваме.

Има изключително много възможни причини за това един човек да стане зависим, както и много фактори, които биха благоприятствали процеса. Трудно е да се предвидят всички възможни рискови комбинации и ситуации. В повечето случаи обаче става въпрос за личното преживяване на човек за липса на нещо. Липса, която нарушава баланса и трябва да бъде запълнена от друго.

Пътят и промяната са лични. Никой не може да ги извърви вместо нас, но е важно да имаме подкрепата, търпението и приемането на близките ни хора.

 

 

Share Button

Има ли нужда от превенция на употребата на наркотици в училищата?

Мислейки си за превенция на употребата на наркотици, вероятно повечето хора се сещат първо за брошури със страховити снимки, сухи теоретични лекции и нравствено-поучителни речи. Превантивните дейности обикновено се свеждат до даване на информация, селектирана така, че да сплаши. Често се разчита на страха като единствен фактор, който да държи децата настрана от деструктивни действия и решения. Но дали само това е достатъчно?

prevention

Превенция на употребата на наркотици

Какво всъщност означава понятието „превенция”? Превенция произлиза от латински (praeventio) и означава „изпреварвам, предупреждавам“. Това обикновено предполага, че обектът на превантивната дейност има явен/признат негативен компонент. Не сте чували за превенция на бягането в парка, нали? Разсъждавайки върху значението на понятието, можем да заключим, че осъществявайки превантивни дейности, ние целим да дадем обективна информация за даден феномен, да откроим потенциалните му рискове и да открием стратегии за справяне с тях – всичко това, преди събитията вече да са се случили. Важно е групата, подложена на превенция, да взема активно участие в целия процес. Методите, по които бихме могли да изпълним тези цели, зависят от много фактори, като целевата група или групи, темата на превенцията, срока за изпълнение и др. Добрата превантивна програма изисква да се вземат предвид множество фактори, а това вече предполага отговорност и мисъл.

Факт е, че за да бъде приета една идея, не трябва да бъде наложена изкуствено, иначе предизвиква съпротиви. Това важи с пълна сила и за превантивните програми за употребата на наркотици и алкохол. Да разказваш на ученици само за вредата и негативите от употреба на вещества често провокира коментари от рода на: „Абе, вие явно не сте пробвали наркотици, щом говорите така!”, което неминуемо блокира диалога и подронва авторитета ни на специалисти.

Прикривайки факти, които са вече известни на подрастващите (като приятните краткосрочни ефекти от употребата на вещества), ние се лишаваме от възможността да говорим за рисковете от приятните преживявания, а в очите на младежите се превръщаме в манипулатори или с други думи – ставаме поредните възрастни, които им четат лекции за „нещата от живота”, за които знаят само от книгите. Несериозно, неадекватно, неефективно!

Макар и да не дава пълна и безотказна гаранция за успех, истината е добър подход – да признаем, че психоактивните вещества въздействат на мозъка по такъв начин, че да се появят психологически и физически ефекти, които често са считани от употребяващите за приятни. Това признание ни дава право да обърнем монетата и да разкажем спокойно за последствията от употребата на вещества. Предоставянето на обективна и пълна информация е акт на зачитане на личността и правото на избор. Истината е, че не можем да правим избори от името на някой друг, дори и вместо децата си. Остава да вярваме, че сме ги снабдили с всички необходими ресурси, за да се справят с възникналите проблеми.

Обективната информация не е единствената необходима предпоставка за вземането на дадено решение. Спомнете си за всичките пъти, в които сте си казвали: „Много добре знаех какво трябва да направя, но …” . Дори и да имаме наличната информация, често доста други фактори оказват влияние върху решенията ни: самооценка, ценностна система, семейна и социална среда, натиска на обкръжението и други. По тази причина програмите за превенция не бива да се изчерпват само с даването на информация, защото едва след нейното набавяне предстои същинското вземане на решение.

Да помислим например върху един класически казус: „Аз знам, че наркотиците са вредни. Едни хора на улицата ми дадоха брошура и там го прочетох… Мама ще ме убие, ако разбере, обаче едни приятели днес ми казаха, че е много яко – всички го правели вече. Не искам да съм от „задръстените”! Сигурно ако им откажа, няма да са ми приятели вече.“ Тук идва тази част от превантивната дейност, в която трябва да идентифицираме рисковите ситуации и да открием как бихме могли ефективно да се справим с тях. Това се случва взаимно и интерактивно. Основните работещи фактори в една превантивна програма за употреба на наркотици и алкохол включват обучения за вземане на решение, обучение за отстояване на позиция и справяне в конфликтни за децата и младежите ситуации. Не трябва да забравяме емоционалната интелигентност – зачитането, изразяването и управлението на емоциите.

Програмите за превенция на употребата на вещества би следвало да обхващат всички, които са потенциално засегнати от проблема. В повечето европейски страни те включват родители, учители и ученици, като фигурират в програмите на училищата още от прогимназията. Изградени са като процес с информативна и възпитателна функция, който се надгражда поетапно, съобразно възрастовите особености на групата. Местата, където се осъществяват, най-често са училищата, но родителите са включени много активно в целия процес. Тази колаборация между трите групи улеснява диалога по темата, повишава доверието и ефективността. Отговорността справедливо е поделена между всички.

В България все още няма цялостна превантивна програма за употребата на психоактивни вещества. От няколко години консултантите на Националната информационна линия за наркотиците, алкохола и хазарта провеждат обучения с превантивен характер в няколко столични училища. Основната възрастова група, с която се работи, е ученици от 5-ти до 7-ми клас, тоест с деца от 10-11 години до 14 -15 години. Впечатление прави, че учениците са доста активни и любопитни. По-склонни са да споделят мнения и опит, когато часовете са интерактивни.

Мое лично убеждение е, че за да правиш каквото и да е, трябва да вникнеш много добре в неговата същност, да усетиш смисъла му, да почерпиш знания от опита и винаги да си в готовност да го променяш и развиваш. Целта на програмите за превенция на употребата на вещества е да бъдат от полза на тези, към които са насочени, в този ред на мисли – изградени съобразно нуждите на децата и заедно с тях самите.

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

Share Button

Синтетичните канабиноиди – какво (не) знаем за тях и какви опасности крият?

През изминалите месеци на Националната информационна линия за наркотиците и алкохола постъпиха няколко обаждания от родители на деца, попаднали в спешните отделения след употреба на неизвестно вещество. Описаните симптоми ни наведоха на мисълта, че вероятно става въпрос за наркотик от групата на синтетичните канабиноиди. Тези ситуации провокираха у нас въпроса: „До колко обществото (и в частност родителите) са запознати с тези наркотици и рисковете, които носи тяхната употреба?“. В редовете по-долу ще намерите малко информация по темата.

Synthetic-cannabinoids-and-Spice

Какво представляват?
Синтетичните канабиноиди са химични вещества, чието действие наподобява действието на активната съставка на канабиса тетрахидроканабинол (THC) и се продават във вид на растителни смеси за пушене.

Повечето от синтетичните канабиноидни са произведени в Китай и след това са превозени в Европа – в насипно състояние, чрез легитимни транспорт и разпределителни мрежи.

Насипните синтетични химикали се смесват с или разпръскват върху билки, обикновено в промишлен мащаб. Често се използва оборудване (като бетонобъркачки) и течни разтворители като ацетон или метанол за разтваряне на прахообразните химикали.

Има много различни видове синтетични канабиноиди и част от тях вече са в Списък І от Наредбата за реда за класифициране на растенията и веществата като наркотични, чието производство, притежание и продажба са незаконни (например JWH-018; CP 47,497; AM-2201).

Какво се случва при употребата им?
Действието на тези канабиноиди обикновено е много по-силно, отколкото на типичния канабис и тъй като тези вещества са нови и недостатъчно изследвани (а някои изобщо не са изследвани), могат да имат и напълно неизвестни ефекти. Самото пушене на билките и тревите, в които са поставени синтетичните канабиноиди, могат да имат негативни ефекти върху някои органи и системи от човешкото тяло.

Някои от ефектите, които вече са идентифицирани, са:
– Затруднения в концентрацията и координацията на движенията.
– Появата на параноя, пристъпи на паника, халюцинации, забравяне на цели епизоди от време, учестен пулс, сухота в устата, падане на задръжките, световъртеж, възбуда или сънливост, припадъци, хипертония, повръщане и хипокалиемия (ниски нива на калий).
– Редовната употреба на продукти, съдържащи синтетични канабиноиди, може да увеличи риска от развитие/отключване на психични заболявания, включително шизофрения.
– Употребилият може да се почувства щастлив, спокоен, дори еуфоричен; може да се смее, да почувства глад и да стане много приказлив.
– Вече има данни, че употребата на някои от синтетичните канабиноиди водят до бързото развитие на зависимост.

Експертите се опасяват, че синтетичните канабиноиди имат потенциал да бъдат по-вредни от канабиса поради високото съдържание на тези съединения в билковата основа и поради различните химични вещества, от които се произвеждат.

176415-kronic

Защо са опасни?
Досега не са правени научни изследвания за ефектите на синтетичните канабиноиди върху човешкия мозък, но се знае, че канабиноидните съединения, открити в някои смеси за пушене, действат на същите рецептори като THC, основният психоактивен компонент на марихуаната.

Някои от съединенията, открити в „билковите смеси” обаче, се свързват по-здраво с тези рецептори, като могат да доведат до много по-силен и непредвидим ефект. Заради факта, че синтетичните канабиноиди толкова наподобяват по действие канабиса, има реална опасност употребата им да доведе до зависимост.

В началото на октомври в интернет се появиха новини за дизайнерски наркотици (наричани най-общо „Спайс“), които в няколко региона на Русия са предизвикали епидемия от отравяния сред стотици младежи, в някои случаи причинявайки фатална дихателна недостатъчност. Досега се съобщава за 30 смъртни случая и за над 800 души, потърсили спешна медицинска помощ в най-малко 3 региона на страната.

Изследванията са показали, че веществото, причинило толкова много смъртни случаи, е синтетичният канабиноид MDMB /N/-Bz F. Според Министерството на здравеопазването на Русия повечето хоспитализирани хора са под 30 г., със средна възраст от 24 г. Тази нова съставка, MDMB /N/-Bz F, се оказва истинска отрова, довеждаща употребяващите до вегетативно състояние, предизвикваща деменция и дори спиране на дишането, заради което някои от случаите завършват със смърт.

Всичко това напълно опровергава вярването на употребяващите (най-вече младежи), че синтетичните канабиноиди са не само легални, но и безопасни заместители на марихуаната.

Какво е добре да имаме предвид?
– Основните опасности, които идват от употребата на тези наркотици, са свързани с факта, че се знае малко за фармакологията и токсикологията на тази група вещества при хората. Синтетичните канабиноиди имат потенциала да бъдат по-вредни от канабиса поради начина си на производство и заради различните по вид и сила съставки, които се използват за направата на един и същи продукт.
– На опаковките, в които се продават синтетичните канабиноиди, не пише какви вещества съдържат и в какви количества. Много лесно може да се окаже, че веществото е незаконно или пък много токсично.
– Поради факта, че тази група наркотици е позната значително от скоро, все още няма бърз уринен или слюнчен тест (тези, които се продават в аптеките), който да улавя употребата им. Това на практика означава, че в домашни условия няма как да бъдат засечени.
– Синтетичните канабиноиди са разпространени и на българския „пазар“, което означава, че трябва да сме с повишено внимание към употребата им. За съжаление няма официални данни какъв процент от хората са ги употребявали и дали има пострадали от това.
– Младежите, които ги употребяват, имат различни жаргонни наименования за тези вещества. Може да се използват думи като „Спайс“, „чай“, „билков тамян“, „черна мамба“ и най-различни други.
– Не е особено трудно един тийнейджър да си намери и купи някое от тези вещества. Законни или не, няма никаква регулация за тяхната продажба, включително на непълнолетни.

 Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

 

Share Button

Кои са „готините“ хора?

Отново ще взема за отправна точка децата и техните основни концепции за света. Все още необременени от житейски опит и социални норми и очаквания, те до голяма степен дръзват да вербализират мислите и желанията си директно. Много често съвсем открито заявяват желанието си да приличат или да бъдат в компанията на на някой „готин“. Придават на това голяма важност и са склонни на всякакви усилия и подвизи, за да го постигнат. Ние, възрастните, понякога правим същото, но без да го изричаме открито, а често не го признаваме дори пред себе си. Търсим компанията на хора, на които сме придали висока стойност и желаем да се свържем с тях. Сякаш да си „готин“ е заразно. Сякаш да общуваш с „готин“ е процес единствено на получаване. Тези хора ни дават нещо, но какво? Да помислим кои са ценните за нас хора, с които се идентифицираме и свързваме.

Естествено гореспоменатият етикет е безкрайно субективен. Всеки, според своята ценностна система, влага различно съдържание в думата. По тази причина мога само да дам личното си виждане по въпроса.

Както казва Аристотел, ние, хората, сме социални животни. Ежедневно влизаме в контакт с другите. С някой хора обаче се чувстваме комфортно, харесва ни да общуваме с тях, ценим ги и целенасочено търсим тяхната компания.

Откритото, добронамерено и естествено поведение са неща, които правят един човек истински приятна компания. Когато влизаме в контакт с някой, ние искаме да бъдем забелязани и зачетени, към нас да бъде проявено искрено внимание и интерес. Копнеем другия да признае нашата личност, с което да ни направи още по ценни. Искаме това и го търсим под всякакви форми, както и се стремим да заслужим това признание, понякога по доста деструктивни начини.

В зависимост от това как сме оценили себе си, оценката, която другия ни поставя, има различна важност за нас. Освен това, колкото по-висока стойност сме придали на човека срещу нас, толкова по-определяща ни е неговата оценка. И все пак демонстрацията на уважение и приемане от страна на другия е нещо, което винаги се цени високо и се търси в отношенията.

Готините хора имат позитивен поглед към живота и събитията в него. Те споделят опит и мисли, без да налагат гледната си точка. От тях можеш да се учиш, но са и склонни да се учат. Те са независими и повече се въодушевяват, отколкото се оплакват. Винаги ни е приятно да общуваме с някой, с когото можем да помечтаем заедно, отколкото с някой, който е забил нос единствено в ежедневните проблеми.

Комуникацията обаче е двустранен процес. Това е нещо, което не бива да забравяме! Ние не можем да сме само консуматори в една връзка. За да бъде тя пълноценна и развиваща се, трябва да бъде реципрочна. Тогава „готините“ хора не са фокусирани само и единствено върху себе си. Те са склонни да ни изслушат, да ни приемат каквито сме, да дадат уважително гледната си точка, да ни бъдат партньори и опоненти в един и същи момент. И най-важното – да бъдат искрени! Това е основният фундамент в отношенията между хората.

Може и да не съм успяла да дефинирам с точност кои са истински важните хора и кои са тези „готини“, с които искаме да се идентифицираме, но знам със сигурност, кои не са. Не са тези, които ни унижават, само за да изпъкнат. Не са тези, които ни принуждават да правим неща, които не желаем, само за да угодим на прищевките им. Не са тези, чиито качества са количествено и материално измерими. Не са задължително най-красивите, нито най-атлетичните. Не са и тези, които превръщат в монолог на безкрайна суета всяка наша среща с тях. Не са тези, които се възползват от нас, когато сме им нужни. Не са тези, които ни подкрепят в деструктивното ни поведение и не дръзват на да ни кажат истината. Не са тези, които ни продават наркотици или тези, които твърдят, че ако не вземаме, не сме достатъчно добри за тяхната компания. Не са тези, които не зачитат правото ни да живеем според собствената си визия за живота.

Това дали си ценен човек няма нищо общо с пола, расата, възрастта, професията, религиозната принадлежност, социалното положение, външният вид и др. Има общо с това, какво значение отдаваш на другия. Защото нищо не се случва извън контакта ни с хората. Ако си открит, приемащ, добронамерен и любопитен към човека срещу теб, ако повече слушаш и по-малко съдиш, ако повече питаш, отколкото поставяш етикети – тогава общуването с теб е празник.

So_Happy_Together_by_tvskyleХората са ценност, най-важната при това. Връзките ни с другите са най-голямото ни богатство и неизчерпаем източник на знание и любов. В отношението ни с другия ние имаме шанса да получим и да дадем, да реализираме себе си. Отношенията ни с другия са отговорност и грижа.

А ако всеки влезе във връзката с другия с тази отправна точка….“ех ще започне такъв живот, че само си викам ДАНО!“  🙂

 

Share Button

Да реабилитираме клишето „воля“

Понятието „воля“ вече спокойно би могло да бъде включено в групата на досадните клишета, редом с „мотивация“. Това е съдбата на много думи, толкова силно експлоатирани, че се изпразват от съдържание и често играят ролята на последната сламка, за която се хващат хората, в желанието си да убедят някой в силата на своите намерения. Намерения, които обикновено не възнамеряват да изпълнят.

Отсъствието на воля често служи като оправдание за нашата неспособност да реализираме дадено поведение, да изпълним някое свое намерение или обещание. Сякаш волята е нещо, което идва свише или липсата на волево поведение ни е вроден недостатък. „Нямам воля“ е достатъчно оправдание-закон, което е неизменно, понеже нямането на воля ни пречи да се мобилизираме и да станем по-волеви. Това си е трагичен порочен кръг! И тъй като е ясно, че от порочните кръгове няма измъкване, капитулираме, приемаме съдбата си и цял живот обясняваме, че „просто сме си такива“. И след това в живота отказваме всякаква промяна, стъпили на този илюзорен фундамент.

complainerНо стига оправдания!

По мои субективни наблюдения, много често отричаме наличието на неща, за които дори нямаме понятие или пък доживотно си приписваме някоя характеристика, без да си направим труда да поставим под съмнение актуалността ѝ към настоящия момент. За да съм сигурна, че никой не се е оправдал с отсъствието на воля, без да знае какво всъщност представлява тя или пък просто не е разбрал как вече е станал по-волеви, ще се опитам да дефинирам понятието в следващите редове.

По определение волята е способност на човека съзнателно да управлява своите постъпки, да ги насочва към поставени цели, като преодолява външни и вътрешни трудности и препятствия.
В теориите за волята, предложени от У. Джеймс и К. Левин, се приема, че източник на енергия за волята е потребността, първоначално мотивирала поведението, което в крайна сметка е било желано. Понятието воля въплъщава дисциплиниращите актове на това действие, едно съзнателно насочване, и с това – готовност за полагане на усилия в името на някаква цел, например отлагане задоволяването на дадени потребности, изтърпяване на лишения по пътя към целта, мобилизация на последния резерв от сили.

Какво означава това? Редовете по-горе доказват, че да проявиш воля наистина не е лесно начинание и изисква самоконтрол, самосъзнаване, самонаблюдение и дисциплина. С други думи доста работа със себе си. За жалост без това няма как да минем. Но в тези моменти е важно да си напомняме: „Правя го за себе си. Заслужавам това!“

comfort_zone1-300x206Но в името на какво? В името на потребност или цел. В името на нещо, което истински желаем. В името на нещо, което е „за наше добро“. Освен това, често съм чувала да казват, че човек притежава свободна воля и възможност да я реализира. Това ми звучи като истинска привилегия. А щом е привилегия, тогава сме длъжни да се възползваме от нея.

Защо се отказваме толкова лесно от нещо, което явно желаем и е в наша полза?
Много често целите, които сме си поставили, ни изглеждат като твърде отдалечени във времето или биха ни коствали значителни усилия, или просто не виждаме целия път до там.
Сега на помощ ще извикам друго клише-цитат : „И най-дългото пътешествие започва с първата крачка.“ – Лао Дз . Доста практичен съвет!

Тогава какво можем да направим, за да реализираме по-успешно намеренията си?
1) Най-важното – да дефинираме ясна и конкретна цел, такава каквато желаем истински, защото когато знаем къде искаме да стигнем, ще стигнем точно там!
2) Да поставим реалистичен срок за изпълнението ѝ (задължително!). Всяко намерение, без поставен краен срок за изпълнение, си е просто добро пожелание.
3) Да разделим процеса на малки стъпки и да планираме поне първата (отново със срок за изпълнение). Следващите ще се разкрият в процеса, гарантирам!
4) Да се награждаваме за всеки успех, защото няма малък или голям такъв. Всяко наше усилие, което се е увенчало с победа, заслужава признание.
5) Да не се обвиняваме за допуснатите отклонения по пътя. Трябва да приемем, че грешките и крачките назад са поправими. Трябва да умеем да си прощаваме и бързо да си припомняме защо и накъде сме тръгнали.
6) И последно, но не по важност – да гледаме позитивно на целия процес, а не като на източник на болка и лишения. Когато вървим към желаното, трябва да приветстваме раздялата ни с всеки ненужен товар, а не да го изживяваме като драматична загуба.

smiley-face-thumbs-up-cartoon-KijgzoeiqВсичко това би могло да бъде определено като волево поведение – едно постоянно, дисциплинирано, независимо от скоростта движение към цел, която субективно сме оценили като важна за нас. А най-хубавото е, когато се настроим да приемаме пътя като приключение, като непрекъснат низ от малки триумфи и радост, като промяна, като възможност за откриване на нови неща, а не като мъчителна раздяла със старите.
Защото понякога се оказва, че пътят до целта е бил по-ценен от самата цел, а ние сме пропуснали да го изживеем.

Beautiful-Road-Wallpaper

 

 

Share Button

Кога играта на хазарт се превръща в проблем?

Проблемната игра на хазарт е широко разпространена и все повече хора страдат от нея. Улесненият достъп до такъв тип игри подкрепят развитието на хазартна зависимост и това навежда на мисълта, че е необходимо по-добро осъзнаване на проблема и подходяща законова регулация.

index

Какво всъщност представлява хазартната зависимост?
Хазартна зависимост е утвърдена необходимост за правене на залози с цел печалба. В Международната класификация на болестите (МКБ-10) патологичното влечение към хазарт е класифицирано като разстройство на навиците и влеченията: „Разстройството се характеризира с чести, повтарящи се епизоди на хазартна игра, които доминират в живота на лицето в ущърб на социалните, професионални, материални и семейни ценности и ангажименти.”
Хазартното поведение е свързано с невъзможността да се контролира импулса към игра и с вярванията, които има играещият, че този път ще спечели и с печалбата ще разреши веднъж завинаги финансовите и материалните си проблеми. Ако това не се случи, човекът продължава да играе, за да стигне до мечтаната печалба. Ако се случи, той се връща към играта, за да си осигури още една печалба и свързаните с нея удоволствени преживявания. Това е омагьосаният кръг, в който се върти зависимият.

В резултат, всеки вид хазартна игра (конни надбягвания, бинго, игри на карти, игра на зарове, лотария, ротативки и спортни залагания) може да се превърне в проблем.
Все пак някои видове игра имат специфични характеристики, които могат да задълбочат хазартните проблеми. Сведенията показват, че скоростта, с която се играе, е важен рисков фактор. Видовете игри, при които трябва да се залага бързо, представляват по-голям риск за играчите.
Важно е да се спомене, че не всеки, който играе хазартни игри е зависим или задължително ще развие зависимост, но е добре да се има предвид възможността за такава.

Какво може да я благоприятства развитието на проблема?
Често има външни фактори, които водят до промяна в поведението, като пенсиониране, травматични обстоятелства или стрес, свързан с работата, финансови затруднения и други.
Всеки, който играе, може да развие проблем, ако не е наясно с рисковете и не играе отговорно. Играта на хазарт се превръща в проблем, когато това поведение започне да пречи на финансите, взаимоотношенията и работата.
Моделите на поведение в семейството също биха могли да окажат влияние. Много от проблемно играещите споделят, че или единият, или и двамата им родители са имали проблеми с някакъв вид зависимост – алкохол, хазарт или друго. В допълнение, генетичното повлияване на дадения човек и неговата способност да се справя със стреса на нормалния живот също играят роля.
Особено рискова група са подрастващите, тъй като зависимостта при тях се развива значително по-бързо.

Кога е моментът да ни светне червената лампа?

problem-gamblingЧесто на играещите им трябва време, за да разберат, че имат сериозен проблем. Проблемната игра на хазарт е опасна за психичното и физическото здраве. Хората с такава зависимост могат да страдат от депресия, мигрена, постоянен стрес, чревни смущения и други проблеми, свързани с висока тревожност. В крайна сметка, тежката степен на хазартна зависимост може да доведе до самоубийство. През последните години броят на хазартно зависимите се е увеличил по целия свят. И в България все повече хора признават проблема си и търсят помощ.

Ето някои симптоми, по които можем да установим патологично влечение към хазарта:
• непреодолимо желание за игра
• депресия
• чувства на угризение след играта
• играещият изпитва нужда да залага все повече пари все по-често
• въпреки увеличаващите се загуби, играещият продължава да залага, вярвайки, че ще си възстанови загубеното
• увеличаващи се финансови задължения
• загуба на контрол
• загуба на сън
• повтарящи се неуспешни опити за отказ от хазарта
• засилваща се обсесия (мания) за игра
• проблеми, свързани със стрес (мигрена, чревни смущения)
• човекът става неспокоен и раздразнителен, когато се опитва да се въздържа от игра

Въпреки, че хазартни игри се асоциират пряко с желанието за печалба на (най-често) пари, при наличието на хазартна зависимост, играещия няма никакво отношение към спечелената сума. Парите се приемат като средство за набавяне на необходимата „тръпка“ от играта.

Има ли лечение и как се случва?
В книгата „Анонимни комарджии“  д-р Берт Келерман твърди – „ Застрашен от пристрастяване е човек, който се опитва с такива средства сам да лекува жизнените си проблеми.“ Като пример за това си, д-р Келерман споменава много млади, а и по-възрастни алкохолици и комарджии, които са неуверени и затруднени в социалните си контакти. Ако те самите се лекуват, употребявайки встрастяващи (както ги нарича той) средства се чувстват по-силни, по-уверени, оптимистични, изобщо по-добре, но само докато действа средството. За да поддържат този ефект, те го консумират по-често и в по-големи количества, като в крайна сметка станат зависими от него. По това време те не използват възможностите си по друг начин, за да решат проблемите си, които стават все по-големи и обширни.
Проблемната игра на хазарт не е финансов, а емоционален проблем, който има финансови последствия. Това на практика означава, че зависимостта към хазарт често е симптом на друг проблем или проблеми.

Човекът с проблемна игра първо трябва да премине през подробна оценка на състоянието си от специалист, след което е необходимо да му се изготви адекватен терапевтичен план. Лечението трябва да се основава на пълна оценка на проблема и да отговаря на всяка една от специфичните му нужди.

 

 Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

 

Share Button

Защо хората употребяват наркотици?

zashto

 

Много често задаваме този въпрос на децата, с които провеждаме обучения и превенция. Винаги е интересно, какъв ще бъде отговорът, без да бъде рационализиран, старателно обоснован и оценен от един, вече зрял ум.
Най-чистосърдечно, децата отговарят – защото хората се притесняват; защото искат да забравят нещо; защото са депресирани; защото искат да се харесат на някой друг; защото искат да им е по-весело, да се смеят повече и да са по-щастливи; защото им е скучно; защото искат да говорят по-лесно с другите; и т.н. Някой дори са по-дръзки и казват – „Защото са луди – как може да го правят, когато знаят, че са опасни”. Казват тези неща, без дори да са съвсем сигурни, какво точно са наркотиците.
Съвсем интуитивно, децата разбират, че тези вещества променят съзнанието и човек се чувства по различен начин, но също така са и опасни.

А какво казват учените по този въпрос? Съществуват множество теории за произхода и употребата на психоактивните вещества и свързаните с това проблеми. Всички теории имат свои основания и са базират на конкретни изследвания, само че нито една теория сама по себе си не дава пълноценна картина.
Намерени са много археологически находки, които доказват не само, че психоактивни вещества са употребявани от човека много отдавна, а и факта, че още от онези времена са били забелязани някои проблеми свързани или предизвикани от тях. Това неминуемо води и до въпроса – „Защо?” – Защо хората са толкова неразумни и безотговорни, че вече хиляди години продължават да ги използват, въпреки ясните доказателства за вредата им?

Може би, причините са по-дълбоки и се крият в базисните човешки инстинкти. Известно е, че те са глад, жажда, физическо оцеляване и секс, и са характерни не само за човека, но и за висшите животни. През последните 100-150 години поведенческите науки са предложили множество доказателства за това, че освен споменатите базисни инстинкти има и още един с пряко отношение към проблема с веществата. Това е инстинктът за промяна на психологичното състояние. Този инстинкт е толкова дълбок и мощен, колкото са и другите. В книгата си „Злоупотреба и зависимост от психоактивни вещества”, д-р Игор Куценок дава някои примери за това. Ако наблюдаваме поведението на децата веднага след прохождането, ще открием прилики, особено в игрите, които те харесват и играят – люлки, въртележки, въртене на място и много други двигателни активности, в резултат на които настъпва замайване и светът започва да изглежда по-различен, макар и за кратко. Това детско поведение е транскултурално. В процеса на израстване, хората откриват много други начини да задоволят този си инстинкт и начини да променят психичното си състояние. Такива занимания могат да са – четенето, слушането на музика, физическите упражнения и други. Използването на психоактивни вещества също е такъв метод, който за съжаление води и до проблеми. Употребата на вещества може да се разглежда, като рискован и често дисфункционален начин на задоволяване на един инстинкт.

Факт е, че прибягвайки до употреба на психоактивни вещества, човек цели да промени своето сегашно състояние. Но от какво състояние най-често бяга? Какъв най-често мечтае да бъде? Или – кои са най-честите причини, които тласкат човека към наркотиците? И по тези въпроси има множество теории и мнения. Това изглежда логично, тъй като тези въпроси касаят нещо изключително субективно и индивидуално – човешкия живот. Трудно е да се правят обобщения, когато всеки живот е низ от различни житейски ситуации, избори, присъствие и влияние на други хора, социално положение, култура и много други фактори. Ако се замислим, има хиляди предпоставки, които биха могли да доведат до едно единствено събитие (като да вземеш първата си доза), а едно единствено събитие може да е предпоставка за хиляди възможни решения. И така, колелото се върти.

Ако трябва да обобщим някакви причини, една от най-често споменаваните е тази, че хората започват да употребяват някакво вещество, за да намалят нивата на стреса и тревожността си, да подтиснат травматични спомени и преживявания. Хора с високо ниво на субективен стрес откриват, че след употреба на някакво вещество той намалява, което води до многократно повтаряне на употребата. Друга разпространена теория е, че хората употребяват, за да създадат у себе си удоволствено преживяване и да засилят социализацията си и да повишат самоувереността си. Наистина, ефектите от психоактивните вещества изглеждат доста примамливи. За няколко часа (а често и по-малко) ставаш точно такъв, какъвто искаш да бъдеш. А след това, какво?

Склонни сме, когато вземаме дадено решение, първо да мислим за ползите, които ще извлечем от него и избягваме да мислим за рисковете, надявайки се, че няма да ни застигнат. Никой не започва да взема наркотици с идеята да стане зависим. Никой не се напива, защото получава удоволствие от махмурлука на другия ден. Човек се решава да вземе дадено вещество, за да e малко по-щастлив, малко по-уверен, да забрави за кратко, да се успокои. Опита ни да поправим един малък щрих в живота си, често разваля цялата картина.

 

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

 

Share Button

Какво може да тласне тийнейджърите към употреба на вещества?

В нашето общество все още битува схващането, че основно, зависимите младежи са необразовани и неинформирани, емоционално лабилни и с неуравновесен характер. Свързваме тези деца с липса на стабилна семейна среда и липса на контрол от страна на родителите. Днес обаче знаем от практиката, че никое дете и родител не е застрахован, че дори и интелигентни деца от добри, културни и високообразовани семейства употребяват наркотици. Опитът ни сочи, че не е въпрос само на неосведоменост. Оказва се, че лекциите, контролът, сплашванията и забраните са сред най-малко ефективните методи. В днешно време тийнейджърите са доста по-информирани по въпросите, свързани с наркотиците от своите родители и за жалост се сблъскват с тях в значително ранна възраст. В тази статия няма да пиша за конкретни вещества, а за това, което смятам, че би могло да доведе до употребата им изобщо.

Има фактори, които биха могли да допринесат „ЗА” и такива, които съдействат „ПРОТИВ” употребата. Добре е да ги имаме предвид. Някои рискови фактори могат да бъдат: хаотична семейна среда и липса на емоционални връзки в семейството; насилие и пренебрежение, както и прекомерни амбиции от страна на родителите; неефективно и непълноценно общуване; липса на емоционални граници между деца и родители; неподходящ контрол от страна на родителите(липса на грижа или свръхгрижа); компания на употребяващи; стрес, отчуждение, самота и скука; неспособност да бъдат разпознати, изразяване и управляване на чувствата; ниска самооценка и самочувствие; липса на умение да се издържи натиска на средата; неуспехи в училище и липса на цели и амбиции; и др; Защитните фактори, логично, са на другия полюс – личните качества на човека, като добра самооценка, самоконтрол, познание, цели и умение за владеене на чувства и емоции; социални качества, като- умения за общуване, увереност и сътрудничество, умение за решаване на проблеми и вземане на решения, критично мислене и др. ; сигурност ; силни семейни и социални връзки; ангажираност и успехи в училище и др. Що се отнася до етапа на експериментиране – любопитството, скуката и натискът на групата са основните фактори, които оказват въздействие върху решението за употреба. При тийнейджърите, любопитството и желанието да се изпитат нови усещания, емоции и да се „опита” ново поведение са много силни.

За да се доближа максимално до реалността, обсъдих въпроса с ученици от 7 клас в столично училище и в следващите редове ще спомена някои проблемните зони, които се очертаха.

bth_bb4f92bee4c35885c5bee241af18d10c

Въпросът с доверието и общуването е изключително важен, както за родителите, така и за децата. Родители, често споделят притесненията си, че децата са загубили доверието им, а от там се нарушава и общуването. Изглежда, че родителите смятат доверието на децата си за нещо, което им се полага по право и не се налага да правят никакви усилия, за да го печелят и поддържат. От друга страна, с тийнейджърите често обсъждаме въпроса: Кое е нещото, което най-много затруднява в общуването с родителите ви? Те споделят, че нямат доверие на родителите си и очакват те да реагират остро на някои техни желания и мисли. Обсъждаме факта, че биха споделяли повече, ако не се страхуваха от реакцията им. Децата разказват, че родителите им обикновено нямат време да ги слушат или не зачитат мнението им, което ги наранява и ограничава следващите опити за контакт.

Друга проблемна зона се оказва ниската самооценка и самочувствие. Това само по себе си е предикат и за много други проблеми. При обсъждането на тази тема, много деца споделят, че не намират в себе си добри качества и не са ценни с нещо. Оказва се, че не са насърчавани дори и да мислят по този въпрос. Нереалистичната самооценка често прави хората по-лесно манипулируеми и неспособни да отстояват границите си. Шансът, едно дете с ниска самооценка, да не успее да каже смело „Не!” , когато е подложено на натиск от групата, е значително по-висок. От друга страна, неосъзнавайки собствената си ценност, човек е по-склонен да се идентифицира с етикети с имагинерно и неясно съдържание, като „готин” и „задръстен”, и често е склонен да направи всичко, за да промени статуса си.

teen2

Влиянието на групата е един от най-мощните фактори, които подтикват децата към експериментиране и употреба. Установено е, че в тийнейджърска възраст, децата се повлияват предимно от мнението на приятелите си и не зачитат напътствията на родителите. Бунтуват се срещу правилата и „воюват” за своята независимост. Приятелският кръг и съучениците, където често се намира и първата любов, оказват силно емоционално въздействие, формират светогледа и идентичността на подрастващия . Принадлежността към определена група изисква от нейните членове да спазват определени правилата и ритуали. В случай, че някой има възражения или притеснения, рискува да бъде отхвърлен. Това се оказва доста висока цена за младежите и те трудно се опълчват срещу изискванията на приятелското обкръжение.

Всичко, което се случва през тийнейджърските години се възприема предимно емоционално и тези емоции често са полярни и интензивни . Децата трудно успяват да разпознаят и да се справят с това, което изпитват. Нямат понятие за самота, отхвърляне, ниска самооценка, а просто са гневни, тъжни и бунтуващи се. Често прибягват до всякакви действия, с които да възстановят баланса и да се чувстват по-добре – печелят уважението на важните за тях, с цената на всичко; наказват с агресивно поведение тези, които ги карат да се чувстват зле; бунтуват се срещу правилата или по-лошо – наказват себе си за това, че „не са достатъчно добри”. Естествено, трудно си дават сметка , кои решения биха могли да бъдат конструктивни и кои деструктивни, а и не бихме могли да ги виним за това.

Истината е, че от децата си можем да се учим, не само да ги учим, стига да сме достатъчно търпеливи, по-малко критични и с отворени сетива за чувствата и емоциите им.

624-400-neodobrenie-gadzhe-losh-izbor-roditelski-kontrol-razlichni-mneniia

 

 

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

 

 

Share Button