Справяне с нерешените травми

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни.

Наскоро мой приятел, който страда от хронична болка в долната част на гърба, се върна от поредно посещение при доктора с малко неочакван съвет. Вместо обикновената дискусия за медикаменти, физическа терапия или дори операция, докторът му препоръчал книга: „Лечение на болките в гърба: Връзката между тялото и ума“. Книгата от Джон Е. Сано обяснява „как стресът и другите психологически фактори могат да причинят болки в гърба и как можем да се освободим от тези болки без наркотици, медикаменти, упражнения или операции.“ Четейки книгата, моят приятел беше поразен от връзката, която Сано прави между ранните детски травми и болката в гърба при възрастния. Само за няколко седмици на отразяване и отработване на тази връзка в себе си, той видя подобряване на симптомите при него.

Тези дни научаваме повече и повече за вредните ефекти на травмата върху много аспекти от нашето психическо и физическо здраве и благополучие. Изглежда, че учените свързват ранната травма с всичко – от болки в гърба до депресия. В скорошно интервю с Опра Уинфри в продължение на 60 минути психиатърът и невроучен Брус Пери говори за ефектите от враждебните събития в детството върху нас като възрастни. „Истината е, че ако имате развиваща се травма, сте в риск по отношение на почти всякакъв вид проблеми, за които можете да се сетите, свързани с физиологичното, психичното и социално здраве“, казва Пери.

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни. Като възрастни, може да се опитаме да забравим или да „прелистим“ миналото. Ние можем да си мислим: „Детството ми не беше толкова лошо.“ или „Много хора имат по-лошо детство, отколкото аз.“ Не осъзнаваме, че тези стари рани могат да окажат всякакъв вид физически и психологически ефекти. Определени събития могат да бъдат неволево задействащи реакции в нас, за които да не сме се сещали или да не сме мислили през годините: вина, срам, страх, или гняв, натрупали се в нас от по-ранни етапи в живота ни.

Изследванията за свързаността предполагат, че не само това, което ни се случва, е това, което влияе на нас и нашите връзки, но също така сме засегнати от събития, при които не сме били способни да преживеем цялата болка или да извлечем смисъл от преживяванията. Когато не се справяме с нашите травми, ние ги носим със себе си. Не извличаме смисъл и изводи от историята ни и следователно миналото ни продължава да влияе на настоящето ни по многобройни невидими начини. Влияе ни на това как родителстваме, как се отнасяме с партньора си, как се чувстваме, как мислим и как действаме в света.

травми

Следователно, може би най-важното нещо, което можем да направим, за да решим непреодоляната травма, е да създадем кохерентен разказ. Наскоро имах привилегията да преподавам в е-Курс с д-р Даниел Сигъл в „Осъзнаване на живота Ви“. В курса наблегнахме на това, че някои неща, които не изглеждат травматични за нас като възрастни, се преживяват като такива, когато сме деца. Създаването на кохерентен разказ е процес, който включва записването на всички „големи Т травми“, през които сме минали: сериозна загуба, насилие, или животозастрашаващо събитие, както и записването на всички „малка т травми“, които сме преживели. Тези събития може да не изглеждат толкова драматични, но те ни влияят като ни причиняват дистрес, страх или болка и следователно променят начина, по който виждаме себе си, другите хора и света около нас. В много случаи откриваме, че тези травми не са напълно решени.

Пример за това имаше в курса, в който разказвах кохерентен разказ. Жена написа история, която сподели с класа. Тя започна със срамежливото твърдение, че като дете е убила кон – травма, която е идентифицирала като индикация за нейната „лошотия“. Въпреки това, по-нататъшните детайли разказваха напълно различна история. Оказа се, че когато тя е била едва 11-годишна, родителите ѝ са я качили на кон, който не е бил опитомен. Въпреки че се е страхувала, тя се е качила на коня за пробно яздене, така както е правила в миналото с добре тренирани коне. Конят се подплашил от нещо и паднал, докато се опитвал да скача, и умрял. Родителите ѝ веднага я обвинили за смъртта на животното и я заплашили, че ще я изпратят далеч, в училище в чужбина, освен ако не напише писмо, с което да се извини на всеки от семейството.

Когато тя разказа историята в класа, хората подчертаха това, че тя не е отговорна. Всъщност, изглежда много повече като неглижиране от страна на родителите ѝ да я качат да язди див кон. Жената продължаваше да настоява, че вината е нейна. Това продължи до момента, в който тя си представи същото събитие да се случва на дете на същата възраст, на която тя е била по време на инцидента, което познава в настоящия си живот. Не само че е била травматизирана и изплашена от случката, но също така е била обвинена за нея, оставяйки я с чувството на срам, което тя си мисли, че заслужава.

травми

Жената е носила тези чувства в себе си в продължение на целия си живот, заедно с това, че е вярвала, че всичко лошо, което ѝ се случва, е заслужено. Разказвайки историята, тя беше способна да разбере колко различна е била реалността от тази, която тя е възприела, и в която е продължила да вярва, откакто е била дете. Като възрастна, с подкрепата на групата, тя успя да приеме, че родителите ѝ са я неглижирали и са я поставили в опасност, както нея, така и коня – реалност, която е била твърде плашеща, за да се изправи пред нея като дете. Чрез правенето на разказа си кохерентен тя беше способна да почувства себе си, да преживее някакво облекчение и да се справи с травмата около инцидента. Най-накрая тя започна да оставя чувството на това да бъде основно „лоша“, което я е преследвало от времето на това събитие.

Въпреки нашия инстинкт да погребем миналото, да го минимизираме или да избегнем болката, преживяването на чувството от това какво ни се е случило може всъщност да води до лечение. Може да ни помогне да разделим нашите ранни преживявания от настоящия ден и да идентифицираме негативните натрупвания, които тези преживявания имат върху настоящия ни живот, включително нашето физическо здраве и връзки. Създаването на кохерентен разказ може да бъде мощен инструмент за решаване на детската травма. Да извлечем смисъл от историята ни може да ни освободи от много тежести във всичките им проявления. Може да ни помогне да прекъснем деструктивните междупоколенчески кръгове и да станем по-силни родители и партньори. Може да ни помогне да се чувстваме по-сигурни със себе си и да предоставим повече сигурност на останалите. Да се изправим пред травмата си не е лесно, но е фундаментален аспект на психологическото и физическото лечение, инструмент за изграждането на по-добри взаимоотношения и ключ към отключване на нашите истински същности.

Източник

 

Share Button

Превенция на употребата на наркотици в училищата и защо има нужда от нея?

Малки деца – малки проблеми. Големи деца – големи проблеми.“ За съжаление това твърдение е вярно. Докато децата са малки и средата около тях е сравнително капсулирана и подвластна на контрола (или поне в някаква степен) на родителите, то с порастването нарастват и рисковите ситуации и „заплахите“, пред които малчуганите, превърнали се в тийнейджъри, се изправят.

Парадоксално, но факт – един от рисковите и паралелно с това един от протективните фактори по отношение на физическото и психическото здраве и благоденствие на малките възрастни, се оказва училището. Място, на което децата прекарват по-голяма част от времето, място, където за първи път се сблъскват с много теми и въпроси. Темата за наркотиците е една от тях (което разбира се не означава, че тя не се появява и извън пределите на училището). Именно затова възниква въпросът за нуждата от превенция на употребата на наркотици в училищата.

В нормалните държави (каквато, ей Богу, нашата не е) програмите за превенция на употребата на наркотици са част от учебния план. Провеждат се дългосрочно и рядко въобще възниква въпросът „Защо се правят?“.

Ако някога наркотиците са били „далечна заплаха“ и „рядко зло“, то днес са почти естествена част от ежедневието и то, за съжаление, на голяма част от подрастващите. Лично аз си мисля, че вероятността детето Ви да пострада от пожар (примерно) е много по-малка, отколкото от това да пострада от досег с наркотици. Странно обаче, защото в училищата се провеждат подобни обучения – за противопожарна безопасност и т.н., но такива за безопасност и превенция на употребата на психоактивни вещества се случват в повечето случаи или само при породила се вече криза или по инициатива на някоя организация, която провежда подобен тип обучения (като нашата примерно).

Питам се защо?

Сблъсквала съм се различни отговори:

  • Говоренето за наркотици всъщност събужда любопитството на децата и може да има обратния ефект.
  • Децата са прекалено малки.
  • Родителите могат най-добре да преценят кога и как да засегнат тази тема.
  • И така нататък.

Вероятно във всеки един от тези аргументи има доза истинност или някаква солидност.

Нямам намерение да ги оборвам. По-скоро искам да разкажа малко за същността на програмата за превенция на употребата наркотици и кое според нас, хората, работещи в тази сфера, я прави важна и необходима част.

Експериментирането с наркотици започва през тийнейджърска възраст. Може да си остане експериментиране, но може и да прерасне в нещо повече.

Как младежите се решават да започнат?

Който и учебник по психология да отворите, ще прочетете, че всъщност употребата на психоактивни вещества е симптом на вътрепсихичен конфликт, който се случва. Опит за себерегулация. Опитвам се да кажа, че би било неправилно да прехвърлим цялата отговорност за започването на употребата на средата. Има друг процес (психичен, обусловен от друг тип фактори), който води до този избор. Разбира се, това са въпроси, които не могат да бъдат обхванати в рамките на една програма за превенция, тъй като семейството има важна роля. По отношение на тях се предприемат друг тип „мерки“.

Изниква обаче въпросът: „Кое прави толкова примамлив именно този избор?“ Отговорът – митовете и легендите, „живата реклама“, разнасяне от уста на уста от младежите, споделянето на преживелищния опит, социалният натиск на обкръжението. Когато липсва информираност, хората, особено тийнейджърите, лесно се подвеждат по това, което им се казва, особено от значими други връстници. Когато страхът от отхвърляне и невъзможност за вписване в групата е силен и липсват социални умения за отстояване и утвърждаване, предложението на другите, макар и „неправилно“ и „вредно“, се превръща в избор.

Именно затова е необходима програма за превенция в училищата – тя дава онази основа, за която много от хората дори и не подозират – обективна информация (не плашене, не идеализиране) – както за ефектите, така и за рисковете и последиците, които са неизбежни, и развиване на база от социални умения, които във възрастта на юношеството могат да бъдат много крехки и неустойчиви.

И този процес не е еднократен. Програмата за превенция е дългосрочна. Тя предвижда надграждане на знания и умения във времето, съобразени с възрастта на децата.

Може би някои са скептични към това. Чувала съм родители, които казват:

„Аз мога по-добре да обясня на детето си. Няма нужда да му пълнят главата с глупости. Ние си говорим.“

„Чудесно!“, бих казала аз. Няма по-хубаво нещо от това да сте в час с вълненията и преживяванията на децата си. Това е и едно от основните изисквания за качествена превенция – включеност на семейството. Априори ще се позова на примера на любимите ми нормални държави, каквато вече поясних, че нашата не е – там в процеса на превенция участват и семействата. Никой не оспорва факта, че родителите познават децата си най-добре (или поне така се предполага) и искат най-доброто за тях. Но нека бъдем честни – колко свободен би бил един такъв разговор. Дори при цялата добронамереност на родителите остава притеснението на детето, че все пак говори с родителя си, с авторитет, с някой, който е в по-висока позиция и има определени очаквания. Децата са интуитивни, знаете. Лесно се нагаждат по отношение на климата и очакванията. Търсят одобрение или провокация, което рядко води до напълно открито поведение, особено в ситуация, в която долавят притеснението на родителите си или пък нагласите им. А родителят? Колко безпристрастен би могъл да остане, ако чуе нещо, което ще го притесни?

Именно затова, освен говоренето вкъщи, е необходима и малко подкрепа отвън.

Когато тийнейджърът се готви за кандидатстудентски изпити, въпреки че в училище се обучава и вкъщи също получава помощ, в по-голяма част от случаите посещава и частни уроци или някакви допълнителни курсове с цел постигане на по-високи резултати. Същото е и в този случай. Едното не изключва другото. По-скоро го подсилва.

Темата за наркотиците вече не е табу. Можем да се правим, че е, но в действителност не е. Децата понякога са „по-образовани“ и „по-просветени“, отколкото въобще можем да си представим. Канализирането на тази информация и превръщането ѝ в нещо конструктивно е най-доброто, което може да се случи и направи. Това няма как да стане, ако се игнорира съществуването на проблема.

Share Button

Любовта е…

„Какъв късметлия съм щом имам нещо, което прави сбогуването толкова трудно.“ Мечо Пух

Наближава Свети Валентин – празникът на любовта и като че ли светът отново се подготвя да изригне в океан от любов и да се зарие в плюшени сърчица, шоколадови бонбони и всички онези захаросани неща. Празнуваме Любовта.

История

Странно, защото ако в исторически план трябва да проследим началото на този празник, ще видим, че всъщност нищо любовно няма в него – на тази дата, 3 века преди Христа, римският император Клавдий II е екзекутирал двама мъже с името Валентин, като по-късно Католическата църква почита смъртта им именно с празника на Св. Валентин. На тази дата се правят жертвоприношения (убиват се коза и куче) в името на плодородието. Няма да преразказвам подробно. Ако някой има интерес, може да прочете повече ето тук: https://www.psychologytoday.com/blog/happiness-is-state-mind/201802/valentines-day-the-real-truth-behind-the-hearts-and-candy .

Интересното е, че изхождайки от историческото начало на празника, бихме могли да кажем, че като че ли любовта се асоциира и свързва с мъчение, страдание, жертвоприношение. И в някаква степен с плодородието. Може би това е част от съдържанието на смисъла на думата „любов“.

Факт е – любовта има много лица.

Гърците за любовта

Така например гърците са определили седем типа любов на базата на самопознанието и мъдростта: Eros – олицетворява идеята за сексуалната страст и желание и онези аспекти на любовта, които са свързани по-скоро с егоизма, с личната пристрастеност и физическото удоволствие; Philia – приятелската, платонична любов, изключваща физическото привличане; Storge – естествена форма на привързаност, свързана с родството и познанието; Ludus – онази форма на любов, свързана с началните етапи на влюбването, с флирта и трепетите около динамиката на взаимоотношенията; Mania обсесивната любов, тази, която те докарва до лудост; Pragma – онази любов, към която се стремим в романтичните си взаимоотношения и в приятелствата, трайната, устойчива любов, „узряла“ с времето и преодоляла времеви и пространствени ограничения; Philautia – една от най-важните форми на любов, която е пряко свързана с това как обичаме и другите, а именно – любовта към нас самите, грижата за нас самите; Agape – според гърците това е най-висшата форма на любов – безусловната любов, която обича въпреки всичко, която не изисква, не очаква и не съди, която е безгранична и даваща.

Любови, които не могат да бъдат дефинирани като по-добри или по-лоши, като правилни или не, но такива, които се изпитват, може би на различни етапи от живота и към различни обекти. Такива, които понякога не могат да се обяснят, а просто се преживяват.

– Как се пише любов? – попита Прасчо.

– Тя не се пише, тя се чувства… – отвърна Пух.

Може ли човек да живее без любов? Вероятно може, но въпросът е как точно живее тогава. Ако си припомним пирамидата на Маслоу с потребностите, любовта е една от необходимите такива, тази, която стои на върха, една от висшите потребности.

В днешно време темата за любовта като че ли се превръща в клише. Може би именно затова всички онези неща, свързани с празника, често биват посрещани с иронична усмивка и бурно недоволство. Защо ли? Може би защото любовта е нещо много интимно, нещо съкровено, чието афиширане сякаш осквернява идеята за това.

Ако изходим от разбиранията на древните гърци, описани по-горе, любовта е безусловна и неизискваща, тиха и постоянна. До колко обаче това е възможно? С Марина си говорихме, че като че ли това е доста непосилно, дори ако приемем идеята, че човек е достигнал високо ниво на себепознаване и себеприемане и успява да преодолее ограниченията, обусловени от идеализираните образи и мечтата за съвършенство. Като че ли безусловната любов не предполага очаквания към другия. Възможно ли е това? Възможно ли е да се живее без очаквания, особено по посока на тези, в които се инвестират толкова много емоции и енергия. Не е ли всъщност 14 февруари едно голямо очакване на всички, които празнуват този ден? Не очакват ли празнуващите да чуят „Обичам те“ в този ден? Да получат „засвидетелстване“, да получат по-специална грижа‚ израз на любовта?  Прави ли това любовта им по-малко истинска и по-малко чиста?

Любов и нужди

Може би важното по отношение на разбирането на любовта е свързано с това с какви нужди влиза човек в това чувство – дали е по-важно да даде грижа или да бъде обгрижен; да получи подкрепа или да даде такава; да се довери или да му се доверят. Вероятно това определя и очакванията и нагласите. Ако нуждата е да даваш, вместо да получаваш, като че ли тогава идеята за безусловност звучи доста по-близо. И обратното – ако нуждата е по-скоро да получаваш, като че ли очакванията са доста по-големи.

Едва ли е лесно да се чака един специален ден, за да изразим това, което чувстваме. Утре няма да е 14-ти – по-малко ли ще обичате другия или ще спрете да обичате? Любовта е тиха – нея я има всеки ден, всяка минута. Понякога не е необходимо да правим каквото и да е, за да я дарим на другия – понякога един поглед, една усмивка носят много повече любов, отколкото каквото и да е друго.

Като че ли проблемът на съвременния човек обаче е по-скоро свързан с това, че не знае как да изразява любовта си или по-скоро по някакъв начин се притеснява и страхува да го направи или да се потопи изцяло в това усещане (и именно поради тази причина не успява да стигне до висшата ѝ форма). Промяната на ценностите и въобще отчуждението като цяло може би са част от проблема. Разбира се, това не означава, че едно време хората не са имали проблеми в това отношение, но като че ли съвременният човек е много по-крехък в това, сякаш себеразкриването и отхвърлянето се превръщат в основни страхове, които диктуват избора на типа любов, сякаш често са спирачка за пълно „потапяне“.

Не са рядкост и ситуациите, в които забързаното ежедневие като че ли превръща  обекта/обектите на любов в даденост. Може би в някаква степен празници от рода на Свети Валентин са именно за това – да нарушат рутината, да подсетят. Разбира се, отново става въпрос за мироглед и разбиране.

Във всеки случай е важно да знаем, че любовта е преживяване, което учи на много и дава много. Дали на 14-ти февруари или не, е хубаво да си припомняме какво влагаме ние в нашата любов и какво получаваме, защото като всяко нещо и любовта се нуждае от грижа, иначе заплашва да се превърне в отровна любов.

Share Button

Емоционален тормоз

В днешно време все по-често се говори за тормоз. И ако някога това понятие се е разглеждало основно и предимно като акт на физическо посегателство и агресия, то днес тормозът бива изследван и като психологическа и емоционална величина.

Емоционален тормоз

Какво представлява емоционалният тормоз?

Част от психологическа игра, чиято основна цел е овластяване и контролиране, подчиняване и използване. Неадекватен „психологически инструмент“, третиращ субекта като предмет, функция, която безропотно трябва да обслужва нуждите (основно психологически) на насилника.

В немалка част от случаите жертвите на емоционалния тормоз са много „по – увредени“ и нанесените им щети понякога са много по-значителни в сравнение с тези, които са потърпевши от физически тормоз.

Често самите жертви не осъзнават какво точно се случва с тях. Преживяването за потиснатост и неудовлетвореност непрекъснато присъстват като преживяване, но се оказва трудно да се идентифицира произходът им.

Дори когато потърпевшият има яснота за случващото се, трудно успява да намери начин да се противопостави, да се отстои и промени статута си и случващото се с него. Една от причините за това е свързана с личността на насилника – често пъти това е близък човек (нерядко партньор), или пък някой на по-авторитетна или висока позиция.

емоционален тормоз

Видове емоционален тормоз

В зависимост от това в каква среда се случва тормозът и кой го упражнява се разграничават различни видове тормоз:

  • емоционален тормоз в семейството;
  • емоционален тормоз в работната среда, известен още като мобинг;
  • емоционален тормоз в училище, познат като булинг.

Както вече споменах, за разлика от физическия тормоз и насилие, емоционалните такива са по-трудно разпознаваеми, особено от околните.

И ако физическият тормоз преминава през директен контакт с лицето, включващ удари, бутане, блъскане и т.н., то емоционалният тормоз се осъществява през много по-индиректни начини. Използват се: вербални обиди, манипулации, вменяване на чувства за малоценност, вина, срам, несправяне; непрекъснати критики и сарказъм,  унижение, наказание, игнориране и изключване, натякване, сравнения, поставяне на етикети, изолиране, заплахи, ултиматуми.

Като че ли основната цел на емоционалния тормоз е да превърне обекта в заложник на собствените му страхове и несигурност, да го убеди във вярването, че е основна причина за това нещата да не се случват по добър начин или по-точно да се случват по негативен начин. Причина за нещастието на другия, за провала на общата връзка, задача, кауза.

Насилникът

За разлика от физическия тормоз, при емоционалния тормоз насилникът като че ли успява да запази реномето си – както в някаква степен пред жертвата, така и пред околните.

Всъщност упражняващите емоционален тормоз обикновено са доста харизматични личности или поне такива, които на пръв поглед създават добро впечатление. Нерядко са високо интелигенти и владеят до съвършенство изкуството на съблазняването и манипулирането. Те са много сензитивни и успяват да уловят слабото или болно място на жертвата си. Действията им наподобяват тези на психопатите. Обикновено са нарцистично организирани и имат някакво личностово разстройство. Може би е излишно да се казва, че в немалка част от случаите този им начин на свързване с другите е резултат от собствения им травматичен опит с важните за тях обекти в ранния им житейски опит.

Поради невъзможността им да инвестират в другия като в цялостен обект, такъв, който има правото на собствен избор и живот, те го третират като обслужваща функция. Индивиди, които използват подобен метод, имат сериозни проблеми в начина, по който се свързват с другия. Страхът от това да не го загубят или по-точно да не загубят възможността за подобни игри, често ги тласка в полярни поведения, в които накрая самите те излизат жертви.

Като че ли се изявяват като богове – те са тези, които могат да те сринат, и после да те вдигнат от калта.

Интересна е заигравката им с отхвърлянето – първоначално те отхвърлят, а впоследствие се изживяват и представят като отхвърлени. Сякаш има несигурност по отношение на това в каква степен образът им се приема и всичко, което правят, е едно непрекъснато тестване, което, обаче, особено при по-тежките случаи, никога не е достатъчно убедително по посока на приемането.

Жертва = Насилник

Насилникът съзнава рационално, че тормози жертвата си. В голяма част от случаите това само по себе си е цел. Може би бихме могли да говорим за тормоз и в случаите, при които нямаме реално осъзнаване – налице са всички индикатори, обрисуващи картината на тормоз, разликата се състои в това, че типът поведение, който поддържа насилникът, не е въз основа на рационален съзнателен избор. В такива случаи аз лично си мисля, че като че ли ролите на жертвата и насилника се припокриват. Дори по-скоро смея да хипотезирам (особено когато става въпрос за системно поведение), че като че ли това е желан резултат и избор от страна на жертвата, породени от собствената ѝ патология и като неадекватен начин за удовлетворение на собствени потребности и нагласи.

Промяна?

Както вече многократно споменах, насилникът обикновено си дава сметка за страданието, което причинява с поведението си. На когнитивно ниво успява дори да се самокритикува. За съжаление много рядко това осъзнаване се интегрира на емоционално ниво. Именно поради тази причина промяната при такива индивиди е трудна, понякога непосилна мисия. Да, факт е, че понякога те казват и демонстрират поведение на разкаяние и говорят за преживяване на вина. Тази вина обаче, като че ли не е онази невротичната вина, която би могла да провокира желанието за промяна, а по-скоро като че ли се доближава до психопатния страх, свързан със загубата на обекта-играчка.

емоционален тормоз

Това твърдение е валидно и за обратната страна: не са много случаите, при които индивиди, потърпевши от емоционален тормоз, успяват да постигнат промяна в живота и преживяванията си. Причините за това са няколко: първо осъзнаването какво точно се случва с тях настъпва бавно и трудно, а понякога никога. И второ – в повечето случаи не знаят какво точно да предприемат. Най-честата реакция е свързана с това да си тръгнат – от семейството, от работата, от средата, като тогава както при жените, жертви на домашно насилие, рискът от повторение на същия модел, независимо от новия партньор, работа или среда, е много голям.

Разбира се, има и изключения. Има личности, които доста бързо се ориентират в случващото се и успяват да излезат от ситуацията, без да я повторят.

В случаите, при които това не се случва, е добре да се потърси професионална помощ.

Психотерапевтичната помощ би могла да помогне за прекратяването на този порочен кръг. Ако непрекъснато ни се случва едно и също, ако винаги сме в една и съща роля и всичко това ни кара да се чувстваме депресирани и нещастни, то може би е добре да си зададем и въпроса: „Какво е моето участие в цялата тази схема?“  Именно с отговора на този въпрос могат да помогнат специалистите, защото, все пак не забравяйте, най-доброто лечение на една болест е не премахването на симптомите, а откриването и „отстраняването“ на първоизточника им.

Share Button

За нас и за стигмата около нас

Трудно ми е да пиша такива статии и това не е защото нямам мнение или не искам да го заявя, а защото мисля, че се превръщат в клише. Разговорите по подобни теми често водят до разгорещени дискусии, а те сами по себе си почти винаги опират до едно и също. От друга страна понякога има изключения и именно през тях с едни много малки стъпчици се случва промяна или стават положителните, хубави неща. Заради тях си заслужава. Стигмата си е стигма.

Ние сме реалисти (тези, които работим в програма „Солидарност“ и на Информационната линия за наркотиците, алкохола и хазарта) – предразсъдъците и нагласите са нещо много устойчиво и трябва много време, за да се променят. В някои случаи никога не се променят, а понякога това се случва на малки „порции“, в определени моменти, в определени ситуации. Изключения.

Искам да ви разкажа именно за тези изключения. За изключенията, които често не виждаме или забравяме. Аз познавам такива хора. Познавам ИЗКЛЮЧЕНИЯ. И от части заради тях знам, че това, което правя, си заслужава и го правя единадесет години. Мога да кажа същото и за колегите ми, макар и понякога да имаме различни мнения, което всъщност е доста полезно.

Днес беше един такъв ден – ден на различните гледни точки. Сутринта отворихме една от страниците ни в социалните мрежи и видяхме коментар, в който стигмата по отношение на зависимостта отчетливо личеше.

Накратко ситуацията е следната: правим кампания с коледни картички, авторски, направени от участниците във фотоателието ни „ФотоФози“. Участниците в ателието са хора, които успешно са приключили рехабилитацията си от зависимостта, и също така членове на екипа. „ФотоФози” е един от начините, които измислихме заедно и чрез които се опитваме да ги насърчаваме да продължат напред, да се развиват и да откриват нови хоризонти. Ателието има за цел и се опитва да подпомага финансово както собственото си съществуване, така и това на участниците. Картичките са един такъв продукт – опит сами да се подпомагаме. Разбира се, тук веднага може да се намеси и темата за това колко безхаберна е държавата в това отношение и как ако имаше някаква нормална политика, нямаше да ни се налага да се учим да бъдем търговци. Както и да е. Мога много да говоря по този въпрос, но ще се получи малко като „плюене”, пък и ще се отплесна прекалено много.

стигма

Да се върна на коментара, който разбуни духовете, и на който всъщност съм благодарна, защото беше причина за една добра дискусия с различни гледни точки. Та резюмирано звучеше: „Какво ще подкрепям каузи и ще давам пари – сами си го правят, а и имам личен опит, в който единственото, което ми се е случвало, е да бъда потърпевша от „болестта” на зависим/а.”

Нищо ново. Не е първият подобен коментар, няма и да е последния.

Защо се впечатлих? Защото с колегите се разговорихме и може би всъщност първо малко се разочаровахме, тъй като положихме доста усилия по отношение на ателието,  по създаването на картичките, както и по популяризиране на кампанията с тях, а този коментар като че ли отразява нагласата на обществото и реалността, в която работим.

И тогава заговорихме за стигмата. За стигмата около проблемите, свързани със зависимостта и разбирането й като болест. Сега, когато пиша, се чудя доколко всъщност наистина става въпрос за стигма. Като че ли обществото масово отказва да подкрепи хора, които са в подобно положение. Ако започна да изброявам причините, вероятно ще трябва да напиша отделна статия по въпроса. Да, така е, липсва подкрепа, но защо трябва да говорим за стигма? През очите на ентусиазирания специалист може би това е стигма.  Когато работиш това, което работим ние, и виждаш колко е трудно, много ти се иска да направиш всички съпричастни, да намериш разбиране и подкрепа като „Блясъчко Мечтателя”. Понякога това се случва – има подкрепа и разбиране от най-неочакваните места. Понякога е  тъкмо обратното – затварят ти вратата там, където си се надявал точно на обратното. Понякога вратата въобще не се отваря. Само че това не е стигма – това се случва почти във всяко отношение в живота. Да, за нас и за зависимите може би е стигма, защото прави процеса на полагане на усилия по-труден.

Но има и друга гледна точка – тази на хората, които са пряко засегнати от ситуацията. Гледната точка на потърпевшите от последиците от зависимостта. Когато самият ти си страдал, е много трудно да мислиш за страданието на другия. Водят те гневът и болката. В един момент се изморяваш. Няма пространство за теб самия и хилядите безпочвени опити за промениш ситуацията, камо ли за другия. Когато си пострадал без причина, мислиш за собственото си оцеляване и няма по-нормално нещо от това. Остава обвинението към другия, но и към себе си може би.

Така че това не е стигма. Въпрос на гледни точки. Въпрос на житейски опит. Не можем да очакваме всички да приемат една позиция. Не можем да очакваме всички да ни разберат и подкрепят. Можем само да се надяваме. Да се надяваме, че от време на време ще се появяват такива хора, които ще виждат изключенията, ще виждат, че зад зависимостта стои човек. Да, понякога „непоправим” такъв, на когото му е добре в положението, в което е. Такъв, който не иска или не може да се бори, или няма как да се бори.  Такъв, който си е просто „с кофти характер“. Има ги обаче и изключенията. Онези, които с цената на много труд и усилия се опитват да направят нещо със себе си. Онези, които се борят и се опитват да направят живота си по-добър. А не искаме ли всъщност всички това? Да имаме малко по-добър живот. Просто всички се борим с различни неща. Променяме различни неща в себе си и около нас.

Именно това ни се иска да разберат тези хора, които нямат досег с болестта, наречена зависимост. Не всички зависими са еднакви. Болестта не е оправдание, но не е и общ знаменател. Зад диагнозата винаги стои човек. Много объркан човек. Стои едно желание за по-добро, за промяна. Стои една надежда. Каузите са за този тип хора. Тези, които се опитват да намерят път.

Чудехме се какво трябва да бъде посланието към хората, за да им даде тази гледна точка. Като че ли всичко е много изтъркано. „Не на дрогата”; „Това е болест, не избор”. Не знам дали е изтъркано, но е реалност. Всеки  обаче ѝ придава своя смисъл.

Пиша тази статия не за да се оплаквам, че имало коментар, различен от очаквания, а защото като че ли не успяваме да намерим пътя към това да заявим „изключенията”. А именно те са важни за нас. В крайна сметка човек се бори за това, което  му е важно. Човешка природа.

Мисля си, че това е доста трудна задача. Задавала съм си въпроса много пъти: какво е нужно, за да допуснеш и другата гледна точка, да допуснеш нещо по-различно.

Как мислите вие? Очевидно това да „влезеш в обувките на другия“ не винаги е достатъчно. Понякога даже има обратен ефект.

Тогава какво? Сещам се как тук, в рехабилитационната ни програма, са идвали много хора. Зависими, които не искат да се лекуват, но впоследствие го правят и успяват. Имали сме стажанти или доброволци, някои от които с немалко предразсъдъци или специфични нагласи. И някак си това се е променяло. Единственият отговор, който си давам за тази промяна на нагласите, е, че това е „благодарение на изключенията”. Виждайки и съпреживявайки ги, те успяват да разберат идеята, да видят защо има смисъл и какъв би могъл да бъде резултатът.

Клиентите в програмата ни обаче не са „ходещи експонати”, които могат да ходят на всякъде и да афишират това, че се опитват да направят нещо различно, както всъщност очакваха от тях и нас от някои телевизионни предавания.

Това, което могат да направят и те, и ние, е да представим труда им и да ви запознаем с реалните резултати от усилията им. Фотографското ни ателие е един от тези начини.  Не можем да разкажем и покажем всичко, но можем да се опитаме да представим най-доброто. Едва ли всички ще го видят така. Ние сме емоционално свързани с тези усилия и може би затова влагаме такова съдържание. Даваме си сметка, че няма как да очакваме другите да го направят. Просто се надяваме. Търсим начини. Не разчитаме на Коледа. За нас тя винаги е една и съща. Разчитаме на вас и преди всичко на нас самите. Ние търсим пътища. Хората, които са зависими – също. Търси този, който има нужда. Остава надеждата, че има и такива, които ще разпознаят тази нужда.

 

Share Button

Защо толкова много хора умират от свръхдоза опиоиди? Причината е в нашето рушащо се общество

Убиец № 1 на американците под 50 годишна възраст не е ракът или самоубийството, или катастрофите по пътищата. Убиец № 1 са свръхдозите наркотици. Те са се учетворили от 1999 г. досега. Повече от 52 000 американци са починали от свръхдози през миналата година. Дори във Великобритания, където употребата на незаконни наркотици намалява, смъртните случаи поради свръхдоза се увеличават, като са нараснали с 10% само от 2015 до 2016 г. „Войната срещу наркотиците“ продължава, но това е война, която губим.

Най-голям брой от свързаните с наркотици смъртни случаи се дължат на употребата на опиоиди – молекулите, които се продават като обезболяващи от фармацевтичните компании и като хероин, продаван от търговците на наркотици. Опиоидите, независимо откъде идват, се свързват с рецептори из цялото ни тяло. Опиоидните рецептори са се развили, за да ни пазят от паника, тревожност и болка – един внимателен ход на силите на еволюцията. Но нежното въздействие на естествените опиоиди, произвеждани от нашите собствени тела, прилича на летен бриз в сравнение с разрушителния ураган, предизвикван от наркотиците, създадени да имитират тяхната функция.

Повечето опиати, продавани на улицата (включително хероин) сега са смесени или заменени с фентанил – наркотикът, който уби певеца Принс – и неговите аналози, които са много по-силни от хероина и са толкова евтини, че печалбите от наркотърговията се увеличават неимоверно с горе-долу същата скорост, с която расте броят на свръхдозите. От Националната агенция по престъпността във Великобритания казват, че дилърите смесват лекарства от Клас А с хероин. Веществата са били открити в телата на до 46 души, които са починали тази година, макар точните причини за смъртта им да остават несигурни. Употребяващите не знаят какво получават и взимат твърде много. Фентанилът е разпознат като основния двигател на епидемията от свръхдози.

Общественият отговор е разбираемо отчаян, но като цяло е основан на погрешни идеи. Започваме с обвинения към зависимите. След това обвиняваме фармацевтичните компании за създаването и пласирането на обезболяващите. Обвиняваме лекарите, защото предписват твърде много опиати, което ги принуждава да предписват твърде малко, което пък води пациентите към уличните наркотици – те са по-евтини, доставят се по домовете чрез интернет поръчка и нямат никакъв качествен контрол. Казваме, че ще подпалим отново войната срещу наркотиците, която експертите признават за колосален провал от 30-те години на миналия век нататък. Също така продължаваме да разглеждаме зависимостта като хронично заболяване на мозъка, така че ползите от образованието, социалната подкрепа, психологическите интервенции и овластяването на личността получават твърде малко внимание. Да, зависимостта означава и промени в мозъка, но продължаващата медикализация допринася малко за борбата с нея.

опиоиди

Все пак има някакъв прогрес: на някои места опиатите по медицинско предписание като метадон и субоксон вече са по-лесно достъпни за зависимите. Това е добре, защото все по-отчаяните зависими често са изгонвани на улицата, където те най-вероятно ще умрат. Достъпът до налоксон, който действа като антидот, бавно си проправя път през джунглата на политиката за наркотиците, предоставяйки простичък ресурс за справяне със свръхдоза на място. Но на твърде много места в САЩ и в други страни е твърде трудно да се придобие.

Съществуват по-умни отговори, но също така има по-умни въпроси, които трябва да бъдат зададени. Епидемията от свръхдози ни принуждава да погледнем в един от най-тъмните ъгли на модерния човешки опит, да спрем да губим време, обвинявайки играчите и да започнем да гледаме директно в източника на проблема. Какво е да бъдеш млад човек, растящ в началото на XXI век? Защото сме толкова стресирани, че нашият вътрешен запас от опиоиди не е достатъчен?

Опиоидната система се е развила, за да ни позволи да функционираме, да не се паникьосваме и да изключваме, когато сме под заплаха или в болка. Подкрепата от други хора също ни помага да се справяме със стреса, но тази подкрепа също е подсилена от опиоидите. Нашата привързаност към други хора – дали в приятелство, семейство или в романтична връзка, изисква опиоиден метаболизъм, така че да можем да изпитваме любов. Опиоидите ни даряват усещане за топлота и сигурност, когато се свързваме един с друг.

Получаваме опиоиди от мозъчния ствол, когато някой ни прегръща. Майчиното мляко е богато на опиоиди, което казва много за химическата основа на връзката майка-дете. Когато плъховете получат допълнителна доза опиоиди, започват да играят повече един с друг и дори се гъделичкат. И когато на гризачите им позволят да общуват свободно (вместо да ги държат изолирани в стоманени клетки), те доброволно избягват заредената с опиати бутилка, висяща на решетката на клетките им. Те вече си имат достатъчно опиоиди.

опиоиди

Казано накратко, бозайниците се нуждаят от опиоиди, за да се чувстват сигурни и да си имат доверие. Така че какво говори това за нашия начин на живот, ако естественият ни запас не е достатъчен и затова рискуваме живота си, за да получим още? Това говори, че сме стресирани, изолирани и недоверчиви. Това е проблемът, който трябва да решим.

Много хора са предложили таргетирано образование, подкрепа от общността и междуличностно свързване чрез групови дейности. Силната книга на Йохан Хари „Преследвайки вика“ (“Chasing the Scream”) разглежда как такива инициативи са проработили в разнообразни общества. Един интригуващ пример е съчувственият, освободен от обвинения диалог, който се е развил между гимназиалните ученици в Португалия, подчертавайки опасностите от наркотиците и подтиквайки най-уязвимите да се въздържат от тях – не защото ще им се случат неприятности, а защото зависимостта е непоносима и опасна. Този диалог върви успоредно с декриминализацията на употребата на наркотици.

Португалия имаше поразително високо ниво на хероинова зависимост преди 16 години. Сега страната се слави с второто най-ниско ниво на свръхдози на континента. Социалното включване в действителност работи срещу зависимостта, докато наказанието само я подхранва.

Но специфичната привлекателност на опиоидите ни казва повече за самите нас като общество, като култура, отколкото буйните покачвания и намаления в статистиките на зависимостите. Днешните млади хора навършват пълнолетие и изграждат живота си на възрастни в среда на огромна несигурност. Корпорациите, които се гордееха със справедливостта си към своите служители, сега се стремят единствено към печалба. Високите ешелони в управлението са толкова подложени на риск, колкото и чиновниците от най-ниските нива. Огромните на брой уволнения, обяснявани от водовъртежите на глобализацията, правят дългосрочните трудови договори реликва от миналото. Питам хората, които идват вкъщи, за да доставят пратки, дали харесват работата си. Не могат да кажат. Сключват до три шестмесечни договора подред и след това биват уволнявани, така че компанията да не трябва да им плаща обезщетения.

опиоиди

Хората се изливат от университетите с всякакви видове образователни степени, но с умения, които бързо стават неподходящи. Но хората без университетско образование са още по-зле. Те се оказват практически негодни за работа, защото има толкова много други хора в същото положение, а работодателите ще наемат този, който им излиза най-евтино. Абсурдно ниското минимално заплащане в САЩ със сигурност влошава ситуацията. Както надеждата за стабилна работа се изпарява, така изчезва и възможността за връзка със семейството, приятелите и обществото като цяло, а остава твърде много време за убиване. Опиоидите могат да помогнат да се намали чувството на безнадеждност.

Възможността човек да се установи в подходяща за живот ниша в семейството му и общността му бива отнасяна от ветровете на нерегулирания капитализъм в един глобализиран свят. Колкото до интимността и доверието, които ние, хората, винаги сме търсили един у друг – в приятели, колеги и любовници, връзките в днешно време са неустойчиви. Дори ако имаме възможността да се свързваме, сме твърде стресирани и депресирани, за да се опознаем един друг добре, да развием доверие, да даваме и получаваме съчувствие. Градският живот изисква от нас да жонглираме с високостресови взаимоотношения чак до момента на психическо и емоционално изтощение.

Началото на XXI век предлага по-малко структура и стабилност чрез религията или разширеното семейство, отколкото ние, човеците, сме изпитвали през хилядолетията. А може би нещата просто са такива, каквито са. Но ние не трябва да изхвърляме изцяло базисната ценност на сигурността и свързаността. Можем да построим социални структури – правителства, корпорации, обществени организации и системи за образование и грижи, за да насърчим стабилността, надеждата и доверието във всекидневния ни живот. Както учениците в Португалия, можем да предложим съчувствие и включване като алтернатива на хероина. Ако не успеем да направим това, ние също можем да посегнем към опиоидите. Просто за да издържим.

Източник

Share Button

В ума на психопата – емпатия, но не винаги

Ханибал?

Със сигурност повечето психопати нито имат брилянтния мозък на Ханибал Лектър, нито неговия особен кулинарен вкус. Обикновено не ядат черния дроб на жертвите си. И също така, характерът на Лектър илюстрира една от гатанките на психопатията: те могат да бъдат социално изкусни, ако го поискат. Способни са да съблазнят жертвите си в тъмна алея и след това, по-късно, да се превърнат в хладнокръвни изнасилвачи или убийци. За разлика от повечето убийци, които действат в разгара на страстта и по-късно се чувстват виновни за това, което са направили, психопатите не изпитват подобно разкаяние.

Няма страх

Досега доминиращото разбиране за психопатията беше, че при психопата основно липсват емоции като страх или дистрес. Ако пляскате с ръцете си зад гърба на някого, той/тя ще се стресне и можете да усетите как дланите му/ѝ са се изпотили. Ако направите това с индивиди с психопатия, опитите показват, че отговорът им не е такъв. Те едва ли ще се стреснат и ръцете им ще останат сухи. Сега си представете никога да не сте чувствали истински страх или заплаха. Как тогава ще проявите съпричастност към страха или дистреса на другите?

 Емпатия ? 

Емпатията е ключът към нашето нормално морално развитие. Като деца ни се казва да не нараняваме другите и ни се казва да не говорим с пълна уста. Децата бързо започват да чувстват голямата разлика при нарушаването на тези два вида правила. Емпатията е това, което прави разликата. Всеки път когато нараняваш някого, нещастието на този човек става твоя болка и започваш да асоциираш твоята косвена болка с нараняването на другите. Тогава насилието започва да се преживява неразривно зле. Помагането на другите, от друга страна, ни кара да се чувстваме щастливи и добре.

Ако ти липсва емпатия обаче, това никога няма да се случи. Нараняването на другите ще те остави ням и глух и ще бъде тривиално, като това да ядеш с пълна уста – просто още едно усложнение. В този случай, единствената причина да не го правиш би била страхът от наказание – не вина или състрадание. Ако такъв несъстрадателен човек бъде оставен сам в тъмна алея с привлекателна жена и няма кой да го накаже, какво би се случило по пътя на неговата сласт?

За да разберем по-добре дали липсата на съпричастност може да обясни защо психопатните насилници не се чувстват зле, когато нараняват другите, се обединихме заедно с Датската научна клиника, за да разследваме какво се случва в мозъка. През последните две десетилетия работата в нашата и други лаборатории установиха неврологичните прояви на емпатията. Всички ние активираме мозъчните зони, въвлечени в действията ни, когато виждаме действия от страна на другите – дори маймуните реагират така, както показва работата ни върху огледалните при тях неврони.

 

Активираме соматосензорния си кортекс – областта, включена в усещането за докосване, когато видим някой друг да се докосва по кожата. Активираме нашата инсула и циркулационна кора – областите, свързани със собствените ни емоции, когато виждаме емоциите на другите. Тоест ако сме свидетели на жертва на насилие, тръпнеща в болка, мозъците ни ще активират нашето собствено усещане за потрепване при болка – споделяме страданието на жертвата. Като използваме функционален магнитен резонанс (fMRI), можем да определим количествено тази емпатия чрез просто измерване на активността в моторните, соматосензорните и емоционалните мозъчни зони, докато сме свидетели на затрудненията на другите.

Опит

За да проверим дали при психопатите липсва тази емпатична мозъчна активация, Клиниката транспортира 21 психопата, осъдени заради проява на насилие, при нашия скенер. Един по един, в бронирани миниванове. Тъй като металът не може да бъде донесен в близост до скенер с магнитни изображения, охраната беше невъоръжена, но пациентите имаха дървени пръчки, прикрепени към панталоните им и пластмасови ръкавици, за да не могат да избягат или да наранят някого.

На всеки пациент са показани филми на хора, които се нараняват, докато мозъчната им активност е измервнаа с fMRI. Първоначално на пациентите е казано да гледат внимателно филмите. По-късно Харма Мефърт, докторантът, който провеждал изследването (сега в Националния институт по психично здраве в Бетезда, САЩ), влиза в стаята и зашлевява пациентите по ръцете им, за да локализира мозъчните области, участващи в усещанията за докосване и болка. Тогава успяхме да увеличим наблюдението на това дали пациентите активизират тяхната собствена болка, докато наблюдават това при другите. Направихме същото с други 26 мъже на подобна възраст и с подобен коефициент на интелигентност.

Резултатите от изследването, които са публикувани в списание Brain, показват, че вторичното използване на моторните, соматосензорните и емоционални мозъчни зони е много по-слабо при пациенти с психопатия, отколкото при нормалните субекти. Теорията изглежда правилна: съпричастността им е намалена и това може да обясни защо те извършват такива ужасни престъпления, без да чувстват вина.

Заблуда 

Но тогава, как в същото време психопатите успяват да бъдат толкова чаровни? Спомням си, че говорих с единия от пациентите – Пациент № 13, особено тежък психопат (той има пълни 40 точки по скалата за психопатия). Заобиколен от пазачи, той изглеждаше като най-приятния човек. Усмихваше се, беше ангажиран, изглеждаше така, сякаш чувстваше какво искаме от него. Много от нашите „нормални“ участници изглеждат груби и неприятелски настроени в сравнение с него. Валерия Газола, с която ръководех лабораторията, предложи да оставим пациентите да гледат филмите отново, но този път като ги помолим да се опитат да проявят съпричастност към жертвите в тях. Това, което открихме, беше, че тази проста инструкция стимулира активирането на съпричастност в мозъка им на ниво, което беше трудно да се различи от това на здравите контроли. Изведнъж психопатите изглеждаха съпричастни като другите хора. Емпатията им се беше „включила“.

Така изглежда, че психопатите не просто не изпитват емпатия. Вероятно при повечето от нас емпатията е режим по подразбиране. Ако видим жертва, ние споделяме болката ѝ. За психопатите престъпници от нашето изследване емпатията изглежда като доброволна дейност. Ако те искат, могат да проявят съпричастност и това обяснява как те могат да бъдат толкова чаровни и може би толкова манипулативни. Веднъж след като те съблазнят, щом е изпълнена тяхната цел, принудената съпричастност вероятно ще изчезне отново. Веднъж свободни от ограниченията на емпатията, остават малко неща, които могат да ги спрат от проявата на насилие.

Емпатичен режим – „изключен“

Как психопатите включват и изключват емпатията си? Всеки един от нас има такъв „ключ“. Ние сме много по-съпричастни към болката на приятели, отколкото към нещастието на хора, намиращи се от другата страна на света. Тези, които правят акупунктура, се научват да потискат съпричастността си при вида на това как иглата влиза в кожата. Намаляването на емпатията понякога има ясни еволюционни ползи: ако трябва да защитим семейството си от нападение, не можем да си позволим да проявяваме съпричастност към агресора си. Изглежда обаче, че в модела, който ни е заложен, емпатията присъства. Но при психопатите изглежда, че има малко по-различен начин на „включване“: сякаш при тях е заложено съпричастността да е „изключена“.

Много още има да се разбере по отношение на това как индивидите с психопатия имат потенциала да проявяват съпричастност понякога, но как този капацитет е изключен по принцип. За терапевтите нашите открития може би предполагат, че най-добрият подход към психопатите не е да бъдат научени на емпатия и съпричастност – те вече изглежда са способни  на това. Вместо това може би е необходимо да бъдат научени да проявяват емпатия винаги. Как да стане това не е ясно, но може би е добре да се започне такова обучение по-рано, преди насилието да се превърне в начин на живот.

 

изход

Емпатията – автоматичен процес

Скорошно проучване на професор Еси Вайдинг от Университетския колеж на Лондон показва, че коравосърдечна и неемоционална група от деца с поведенчески разстройства изглежда, че вече проявява липса на спонтанна съпричастност: те също така активират по-малко емпатията си, когато просто наблюдават болка при другите. При тези деца има много висок риск да се превърнат във възрастни психопати. Ранните интервенции при тези деца с цел да се направи емпатията автоматична може да са обещаващ подход.

Източник:

https://www.psychologytoday.com/blog/the-empathic-brain/201307/inside-the-mind-psychopath-empathic-not-always

Share Button

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици – част 2

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

Прочетете част 1

Опиоидната епидемия показва, че САЩ се справя зле с регулацията на наркотици

Трябва да е ясно, че говоря за легализацията на тежки наркотици, така че това не се отнася за легализацията на марихуана. Въпреки че има истински опасения относно зависимостта към марихуана и това, че хората правят глупави неща под въздействието ѝ, моята гледна точка е, че е такъв сравнително безобиден наркотик според най-добрите научни доказателства, че правителството може да си позволи да се издъни с нея. Особено след като алтернативата е режим на забрана, който води до стотици хиляди ненужни арести в САЩ всяка година и предразполага към насилия, защото трафикантите се борят за територия или уреждат други въпроси, свързани с търговията на наркотици.

Но колкото по-тежки са наркотиците, толкова повече възможности за издънки има – както демонстрира опиоидната епидемия.

Не съм първият, който прави тази връзка. За RealClearPolicy, Робърт ВерБрюген написа, че опиоидната епидемия го е накарала да промени някои от своите либертариански възгледи за легализацията. Докато той „никога не е бил толкова наивен да мисли, че няма да има повишение в употребата или злоупотребата, ако наркотиците са легални,“ той мислел, че анализът на цената и ползите ще е в полза на легализицията и против прохибицията.

„Но със сигурност изглежда, че разхлабването на контрола на един наркотик отприщи ада, а това не бих го предвидил преди, да кажем, десет години,“ допълва той.

Попитах Итън Наделман, скоро пенсиониращият се изпълнителен директор на Drug Policy Alliance, за това.

Наделман предположи, че това е провал в САЩ в частност. На скорошна среща с някои швейцарски официални лица той изразил притеснения подобни на моите и те отбелязали, че провалите на САЩ в опиоидната епидемия не бива да подкопават опитите за легализация в Европа. От другата страна на Атлантика опиоидите са по-стриктно регулирани и до момента кризата със свръхдози е избегната.

Но Съединените щати са се провалили. Ужасно. Има много неща, които е можело да се направят, за да се спре епидемията: Агенцията по храните и лекарствата (FDA) е можела да блокира или ограничи употребата на опиоиди – да оцени по-добре риска от зависимост и свръхдоза, както и липсата на научни доказателства за ефективността на опиоидите при хронична болка. Агенцията за борба с наркотиците (DEA) е можела да ограничи достъпността на опиоидите и да предприеме по-строги законови действия срещу компаниите, които безотговорно позволяват техните лекарства да се разпространят до безскрупулни предписващи, а вместо това се фокусирала върху малките играчи като клиники, които бълват рецепти.

Въпреки това правителството не направи много през последните години. Катлийн Фридл, историк на политиката по отношение на наркотиците, обобщава някои от провалите на FDA:

„От подведеното одобрение и брандиране на Оксиконтин на основата на информация, за която от FDA са знаели, че е невярна, до объркващото одобрение на подобни опиоиди некомбинирани с друг аналгетик и с удължено действие като Opana през 2006 и Zahydro през 2013, FDA действа на основата на вярването, че опиоидите са полезни за управляването на хронична болка, въпреки че до момента няма убедителни доказателства за тяхната ефективност, а само натрупващи се доказателства за рисковете. Още по-лошо е, че повечето криминални и граждански дела срещу фармацевтични компании за подвеждащо брандиране на опиоиди като по-малко пристрастяващи се завеждат от адвокати и граждани, а не от FDA. Агенцията е агресивна в даването на разрешителни за опиоиди, но летаргична в отговора си към последствията.“

Междувременно DEA има силата да наложи квоти за производството за продажба на някои опиоиди като хидрокодон и оксикодон. Можеше да използва тази своя сила, както е правила при предишни кризи с наркотици, за да ограничи достъпността на тези опасни лекарства. Но Фридл ме насочи към данни, които показват, че агенцията от поне 1999 година насам е позволила квотите за опиоиди да растат – ефективно отказвайки се от инструмент, който може да използва за ограничение на бързо растящата употреба на опиоиди.

Повечето от това е резултат на агресивното лобиране на фармацевтични компании. През последното десетилетие производителите и доставчиците на опиоиди са похарчили повече от 800 милиона долара за лобиране на федерално и щатско ниво за спиране на нови регулации върху техните лекарства и всъщност са призовавали законодателите да улеснят достъпа до обезболяващи. Това е 8 пъти повече от похарченото от оръжейното лоби. И често това е проработило: в щата Мейн например производителите успешно прокарали закон, който изисква застрахователите да поемат опиоидните обезболяващи, за които се предполага, че са по-трудни за злоупотреба.

Източник: https://www.vox.com/policy-and-politics/2017/4/20/15328384/opioid-epidemic-drug-legalization

Share Button

Преди подкрепях легализацията на всички наркотици

Публикуваме част от статия на Херман Лопес, репортер, който отразява политиката относно наркотиците в САЩ. Защо опиоидната епидемия е променила мнението му относно легализацията?

До момента, в който започнах работа като репортер за политиката относно наркотиците, бях напълно „за“ легализиране на всички наркотици от марихуана до хероин и кокаин.

Изглеждаше ми очевидно. Забраната се беше провалила. През последното десетилетие милиони американци са били арестувани и в много случаи вкарани в затвора заради наркотици. Правителството е похарчило десетки милиарди долари на година за политиката срещу наркотиците – но не само за полицията и арестуването на хора и потенциалното съсипване на животите им, а и за чуждестранни операции, в които въоръжени сили са разрушили ферми и са съсипали домове. За четири десетилетия цената на войната срещу наркотиците възлиза на повече от един трилион долара.

Въпреки всички усилия и разходи войната срещу наркотиците е имала малък ефект: употребата на наркотици се е повишила през последните години и Америка се намира в най-смъртоносната криза с наркотици – опиоидната епидемия.

Не бях напълно наивен. Вярвах, че легализацията ще увеличи употребата. Но също така мислех, че правителството ще може разумно да контролира наркотиците, за да се увери, че най-лошите случаи на злоупотреба са под контрол чрез борба с подвеждащото маркетиране, поддържане на достатъчно високи цени и следователно невъзможност за прекалена употреба и най-накрая да се увери, че децата нямат достъп до тези вещества.

След това започнах да правя репортажи за опиоидната епидемия. Приятели на семейството починаха от свръхдози. Говорих с употребяващи, които не можеха да се справят с години на зависимост, която често е започвала с легални лекарства с рецепта. Говорих с лекари, прокурори и експерти за това как кризата наистина е започнала, когато големите фармацевтични компании започнали да притискат лекарите и правителството да прегърнат техните лекарства.

Междувременно правителството реагира много бавно. Опиоидната епидемия започна в края на деветдесетте години и по-специално със създаването на Оксиконтин през 1996. Но чак през 2014 Агенцията за борба с наркотиците (DEA) премести в други списъци някои опиоидни болкоуспокояващи, за да им наложи по-сериозни ограничения. И трябваше да минат две години до 2016, за да приеме Конгресът закон, който опитва сериозно да отговори на епидемията.

Всъщност федералното правителство притискаше лекарите да предписват опиоиди чрез кампанията „Болката е петият жизнен показател“ през деветдесетте и първите 10 години на XXI век, тъй като фармацевтичните компании подвеждащо маркетирали опиоидите за лечение на хронична болка. И в някои случаи различните нива на правителството разхлабили достъпа до опиоиди след лобиране на фармацевтичните компании – чрез приемане на закони, които например изискват от застрахователите да покриват тези лекарства.

И докато компанията Purdue Pharma е била глобена за ужасно заблуждаващото маркетиране на Оксиконтин, стотиците милиони, които е платила, са нищо в сравнение с десетките милиарди, които е спечелила от лекарството.

Като резултат от това много хора са починали: по отношение на свръхдозите, опиоидната епидемия е по-смъртоносна от която и да е друга криза с наркотици в историята на САЩ – повече от епидемията с крек, метамфетамин и хероин. Общо над 560 000 души са починали в САЩ поради свръхдози между 1999 и 2015 (последната година, за която има данни) – повече от цялото население на Атланта. И докато много от тези смъртни случаи са свързани с нелегални наркотици като хероин и фентанил, източникът на епидемията – това, което е накарало хората да започнат да употребяват – са опиоидните обезболяващи, а легалните обезболяващи са свързани с повечето смъртоносни свръхдози.

Точно за това са предупредили активистите против легализацията: компаниите са се сдобили с опасен продукт, към който се развива зависимост, маркетирали са го безотговорно и са лобирали за разхлабени правила. Регулаторният отговор на правителството се е забавил. Правителството дори е работило с фармацевтичните компании в някои случаи – под влияние на лобирането, дарения за кампании и финансирани от компании застъпнически групи. А хората развивали зависимост и умирали.

Наблюдавайки тази криза, внезапно ми просветна: може би пълната легализация не е правилният отговор срещу войната с наркотиците. Може би САЩ просто не може да се справи с регулацията на тези потенциално смъртоносни вещества в легална обстановка. Може би някаква форма на забрана – дори и не толкова строга като сегашната – е правилното решение.

Следва продължение

Източник

Share Button

Емоционално прегаряне

Burn out или така нареченото прегаряне, е един от бичовете на нашето време. По темата е изписано много и едва ли ще кажем нещо по-различно, по-скоро ще се опитаме да синтезираме някои от основните неща по отношение на това състояние. Да напомним за важността му и затова да не бъде подценявано, защото макар синдромът на „прегарянето“ да звучи доста абстрактно за много хора и повечето да са на мнение, че „на мен това не може да ми се случи“, че не ги касае, много от тях дори не си дават сметка, че всъщност може би вече са в подобно състояние.

Защо темата за състоянието на прегаряне е толкова дискутирана?

Може би защото „безобидното“ на пръв поглед състояние (наричам го така, защото не малка част от хората са с типа мислене: „Какво пък толкова, дошло му/ѝ е малко в повече, всичко ще се оправи. Излишни драматизации.“) може да бъде много рисково и опасно, както за собственото здравословно състояние, така и за това на околните, като в последните фази от развитието си „прегарянето“ може да доведе до фатални последици.

И така…

Какво представлява състоянието на прегаряне?

Прегарянето е състояние, при което настъпва пълно изтощение (сякаш всичко е изпепелено), в резултат на което, като че ли се парализират чувствата и емоциите, мотивацията за правене на каквото и да е, общуването с останалите, сякаш желанието за живот е изчерпано и нищо няма смисъл. Това е състояние, при което човек преминава от фазата на свръхентусиазъм, идеализация и свръхочаквания във фазата на крайно разочарование, неудовлетвореност и апатия, отвращение дори, като тази полярност протича като постепенен процес.

прегаряне

Дълго време прегарянето беше свързвано предимно с хората, упражняващи подпомагащи професии в социалната сфера (психолози, терапевти, социални работници, лекари и т.н.). Днес обаче прегарянето не е синдром на конкретна професия, а епидемично състояние, което понякога би могло да се наблюдава и без човек да упражнява конкретна професия (при домакините например).

Етапи

Немският психолог Матиас Буриш описва четири основни етапа на прегаряне.  Първият етап може да бъде определен като етап на свръхизискванията и очакванията към себе си и собствените възможности, което вероятно се предава и към останалите. Това е фазата, през която човек се задвижва към новото предизвикателство с приповдигнати ентусиазъм и целеустременост. Според Буриш това е най-безобидният етап при прегаряне, но сам по себе си той изисква повишено внимание. Прекаленото себеотдаване на каузата, идеята, целта изисква и налага и свръхусилия, с които се поставя началото на преумората, изтощението, лишаването от почивка.

Вторият етап е този, в който човек „бере плодовете“ на своята свръхинвестираност, тоест изтощението и умората във всеки един аспект – емоционален, психически, физически и телесен – е вече реален и постоянен факт.

При третия етап организмът се опитва по нездрав начин да се справи с това състояние – задействат се редица защитни механизми, чиято основна цел е себесъхранение чрез ограничаване, изолиране и игнориране на всички фактори, които изискват полагането на каквито и да е усилия или енергия. Обикновено през този етап човек не прави нищо излишно и се опитва дори да избегне правенето на задължителните неща. Ограничават се и контактите, дори се избягват, а тези които са задължителни предизвикват отвращение. Основната цел е почивка.

В четвърти етап ( Буриш го нарича „етапът на отвращение“) освен всичко описано в трети етап се появява и невъзможността човек да изпитва радост. Няма нещо, което да носи подобно преживяване.

Признаци

Фройденбергер описва различни признаци, характеризиращи отделните етапи на прегаряне (той разделя процеса на 12 фази). Според него първоначалните симптоми са свързани с проявата на конкурентно поведение спрямо останалите, след което идва момент на подценяване на собствените възможности и недоволство от собствените постижения и успехи, които биват омаловажавани.

Като че ли следва едно вглъбяване в тази идея, в резултат на което възможността за разпределяне на времето започва да страда и реално човек има все по-малко свободно време за каквато и да било. Следва намаляването на критичността или по-скоро липса на емоционална ангажираност по отношение на конфликтните ситуации, както на работното място, така и вкъщи. Все по-често има ситуации, в които просто се отстъпва, защото човек, като че ли няма енергията да се занимава. Това рефлектира негативно на себеоценката, на удовлетвореността от собственото  отношение към самия себе си. Хората все повече се затварят. Липсва чувствителност, като че ли всичко се автоматизира и роботизира. Следва усещането за празнота, пустота, безсмислие. За съжаление много често резултатите след това са фатални.

Емоционален вакум

Тази липса на емоционален смисъл и преживяването за пустота Виктор Франкъл определя като емоционален вакум.

прегаряне

В емоционалния вакум се попада тогава, когато всичко губи смисъл и това, което правим, ни се струва безполезно и незначително, когато няма удовлетворение. А кога има удовлетворение? Простичко – когато харесваме това, което вършим, когато имаме ясна представа защо го правим, когато мотивацията ни е свързана с личните ни ценности и разбирания.

Ако „пришпорването“ и силният ентусиазъм, с които се втурваме напред, са с цел себедоказване и получаване на одобрение от страна на околните, то не е чудно, че в един момент може да настъпи преживяването на пустота – не винаги ще има поле за изява, не винаги ще има одобрение и ако не намерим причините в себе си и одобрението не дойде от нас самите, то някак си прегарянето е неизбежно.

Може би не напразно съществува поговорката: „Намери си работа, която да ти харесва и няма да ти се налага да работиш и ден.“  Нали се сещате как, когато правите нещо, което наистина ви харесва, то сякаш ви поглъща и не усещате времето, което минава. Минават часове, а за вас са минути и въпреки умората (физическа или психическа) тя като че не се усеща, защото това, което доминира е удовлетворението, дори не толкова от постигнатия резултат, а от факта, че просто вършите нещо, което искате.

Малко симптоми

Прегаряне е състояние, което освен с проявата на редица физиологични симптоми (изтощение, често боледуване, главоболие, промени в режима на хранене и сън, болки в различни части на тялото), поведенчески симптоми (отлагане на отговорности, протакане на задачите, закъснение за работа или по-ранно тръгване, орало успокоение чрез често приемане на храна, алкохол, наркотици), е свързано и с редица емоционални прояви и състояния от депресивния спектър. Преживяването за неуспех, тъга, вина, срам, разочарование, безпомощност, липса на мотивация често се трансформират в агресивни реакции спрямо останалите или в автоагресивни действия. В това се крие и опасността по отношение на burn out.

Не се гаси, туй що не гасне!

Понякога изпадналите в това състояние не са особено критични или подценяват симптомите. Важно е, ако имате и най-малко колебание, да предприемете мерки – ако не друго, то поговорете с някого, споделете, нека близките ви наблюдават и да споделят дали забелязват промяна, дали тя се задържа или прогресира в негативен план. Почивката върши работа, но и ако след нея всичко се развива както преди, може би не е просто умора.

И най-големият пожар, уловен навреме, може да бъде овладян – с някои щети, да, но все пак овладян.

Източници:

http://glasove.com/categories/kultura/news/pytqt-na-emocionalnoto-pregarqne-ot-entusiazma-do-otvrashtenieto
http://www.e-training.bg/bgr/kak-da-se-vzstanovim-sled-pregaryane-burnout
http://careforwork.wsinf.edu.pl/mobi/?lang=bg&m=5&u=5_2_1

 

Share Button