Емоционално прегаряне

Burn out или така нареченото прегаряне, е един от бичовете на нашето време. По темата е изписано много и едва ли ще кажем нещо по-различно, по-скоро ще се опитаме да синтезираме някои от основните неща по отношение на това състояние. Да напомним за важността му и затова да не бъде подценявано, защото макар синдромът на „прегарянето“ да звучи доста абстрактно за много хора и повечето да са на мнение, че „на мен това не може да ми се случи“, че не ги касае, много от тях дори не си дават сметка, че всъщност може би вече са в подобно състояние.

Защо темата за състоянието на прегаряне е толкова дискутирана?

Може би защото „безобидното“ на пръв поглед състояние (наричам го така, защото не малка част от хората са с типа мислене: „Какво пък толкова, дошло му/ѝ е малко в повече, всичко ще се оправи. Излишни драматизации.“) може да бъде много рисково и опасно, както за собственото здравословно състояние, така и за това на околните, като в последните фази от развитието си „прегарянето“ може да доведе до фатални последици.

И така…

Какво представлява състоянието на прегаряне?

Прегарянето е състояние, при което настъпва пълно изтощение (сякаш всичко е изпепелено), в резултат на което, като че ли се парализират чувствата и емоциите, мотивацията за правене на каквото и да е, общуването с останалите, сякаш желанието за живот е изчерпано и нищо няма смисъл. Това е състояние, при което човек преминава от фазата на свръхентусиазъм, идеализация и свръхочаквания във фазата на крайно разочарование, неудовлетвореност и апатия, отвращение дори, като тази полярност протича като постепенен процес.

прегаряне

Дълго време прегарянето беше свързвано предимно с хората, упражняващи подпомагащи професии в социалната сфера (психолози, терапевти, социални работници, лекари и т.н.). Днес обаче прегарянето не е синдром на конкретна професия, а епидемично състояние, което понякога би могло да се наблюдава и без човек да упражнява конкретна професия (при домакините например).

Етапи

Немският психолог Матиас Буриш описва четири основни етапа на прегаряне.  Първият етап може да бъде определен като етап на свръхизискванията и очакванията към себе си и собствените възможности, което вероятно се предава и към останалите. Това е фазата, през която човек се задвижва към новото предизвикателство с приповдигнати ентусиазъм и целеустременост. Според Буриш това е най-безобидният етап при прегаряне, но сам по себе си той изисква повишено внимание. Прекаленото себеотдаване на каузата, идеята, целта изисква и налага и свръхусилия, с които се поставя началото на преумората, изтощението, лишаването от почивка.

Вторият етап е този, в който човек „бере плодовете“ на своята свръхинвестираност, тоест изтощението и умората във всеки един аспект – емоционален, психически, физически и телесен – е вече реален и постоянен факт.

При третия етап организмът се опитва по нездрав начин да се справи с това състояние – задействат се редица защитни механизми, чиято основна цел е себесъхранение чрез ограничаване, изолиране и игнориране на всички фактори, които изискват полагането на каквито и да е усилия или енергия. Обикновено през този етап човек не прави нищо излишно и се опитва дори да избегне правенето на задължителните неща. Ограничават се и контактите, дори се избягват, а тези които са задължителни предизвикват отвращение. Основната цел е почивка.

В четвърти етап ( Буриш го нарича „етапът на отвращение“) освен всичко описано в трети етап се появява и невъзможността човек да изпитва радост. Няма нещо, което да носи подобно преживяване.

Признаци

Фройденбергер описва различни признаци, характеризиращи отделните етапи на прегаряне (той разделя процеса на 12 фази). Според него първоначалните симптоми са свързани с проявата на конкурентно поведение спрямо останалите, след което идва момент на подценяване на собствените възможности и недоволство от собствените постижения и успехи, които биват омаловажавани.

Като че ли следва едно вглъбяване в тази идея, в резултат на което възможността за разпределяне на времето започва да страда и реално човек има все по-малко свободно време за каквато и да било. Следва намаляването на критичността или по-скоро липса на емоционална ангажираност по отношение на конфликтните ситуации, както на работното място, така и вкъщи. Все по-често има ситуации, в които просто се отстъпва, защото човек, като че ли няма енергията да се занимава. Това рефлектира негативно на себеоценката, на удовлетвореността от собственото  отношение към самия себе си. Хората все повече се затварят. Липсва чувствителност, като че ли всичко се автоматизира и роботизира. Следва усещането за празнота, пустота, безсмислие. За съжаление много често резултатите след това са фатални.

Емоционален вакум

Тази липса на емоционален смисъл и преживяването за пустота Виктор Франкъл определя като емоционален вакум.

прегаряне

В емоционалния вакум се попада тогава, когато всичко губи смисъл и това, което правим, ни се струва безполезно и незначително, когато няма удовлетворение. А кога има удовлетворение? Простичко – когато харесваме това, което вършим, когато имаме ясна представа защо го правим, когато мотивацията ни е свързана с личните ни ценности и разбирания.

Ако „пришпорването“ и силният ентусиазъм, с които се втурваме напред, са с цел себедоказване и получаване на одобрение от страна на околните, то не е чудно, че в един момент може да настъпи преживяването на пустота – не винаги ще има поле за изява, не винаги ще има одобрение и ако не намерим причините в себе си и одобрението не дойде от нас самите, то някак си прегарянето е неизбежно.

Може би не напразно съществува поговорката: „Намери си работа, която да ти харесва и няма да ти се налага да работиш и ден.“  Нали се сещате как, когато правите нещо, което наистина ви харесва, то сякаш ви поглъща и не усещате времето, което минава. Минават часове, а за вас са минути и въпреки умората (физическа или психическа) тя като че не се усеща, защото това, което доминира е удовлетворението, дори не толкова от постигнатия резултат, а от факта, че просто вършите нещо, което искате.

Малко симптоми

Прегаряне е състояние, което освен с проявата на редица физиологични симптоми (изтощение, често боледуване, главоболие, промени в режима на хранене и сън, болки в различни части на тялото), поведенчески симптоми (отлагане на отговорности, протакане на задачите, закъснение за работа или по-ранно тръгване, орало успокоение чрез често приемане на храна, алкохол, наркотици), е свързано и с редица емоционални прояви и състояния от депресивния спектър. Преживяването за неуспех, тъга, вина, срам, разочарование, безпомощност, липса на мотивация често се трансформират в агресивни реакции спрямо останалите или в автоагресивни действия. В това се крие и опасността по отношение на burn out.

Не се гаси, туй що не гасне!

Понякога изпадналите в това състояние не са особено критични или подценяват симптомите. Важно е, ако имате и най-малко колебание, да предприемете мерки – ако не друго, то поговорете с някого, споделете, нека близките ви наблюдават и да споделят дали забелязват промяна, дали тя се задържа или прогресира в негативен план. Почивката върши работа, но и ако след нея всичко се развива както преди, може би не е просто умора.

И най-големият пожар, уловен навреме, може да бъде овладян – с някои щети, да, но все пак овладян.

Източници:

http://glasove.com/categories/kultura/news/pytqt-na-emocionalnoto-pregarqne-ot-entusiazma-do-otvrashtenieto
http://www.e-training.bg/bgr/kak-da-se-vzstanovim-sled-pregaryane-burnout
http://careforwork.wsinf.edu.pl/mobi/?lang=bg&m=5&u=5_2_1

 

Share Button

Когато навън е Коледа…

 

Идват празници, отново, като всяка година… Магазините се пълнят с коледни играчки, бляскави светлини огравят улиците, медиите и интернет пространството бълват задушевни послания (понякога почти мелодраматични); хората като че ли стават по-благи и добри  – отминавайки уличния музикант, успяват да бръкнат в джоба си и да изкарат някоя монета, защото идва Коледа; в ентусиазма си от празника дори успяват стоически (е, понякога не толкова – конфликтни ситуации от рода на „аз съм преди теб” или „Кой беше ти, че ме пререди, бе, селянин тъп”- има дори и в свещенството и магията на Коледното очакване) да издържат на километровите опашки в магазините.

kogato-navyn-e-koledaВ очакване

Обичам Коледа. Не само светлинките, блещукащи в нощта, не само мириса на прясно изпечени джинджифилови и канелени сладки, не само смеха на ледената пързалка, не само очакването на дългобрадия старец и изненадата под елхата. Да, те са прекрасни, вълшебни, уютни детайли на празника. Но по-скоро като че ли обичам очакването, надеждата или може би най-вече чудото на Коледа. Коледа – едно чудо, една светлина и обещание за нещо по-добро, вяра и надежда, че промяна има. И това чудо – то не е само Коледно или Великденско – може би това не обичам – че често забравяме, че независимо как ще го наречем – Господ, Бог, Великден, Коледа, Вси светии, Денят на благодарността, Курбан, Ханука, или каквото и да е – това е надеждата и вярата, че нещата могат да бъдат – че може да има и може да стават по-добри неща и че ние ги случваме, че тази сила е в нас, така както ги случваме по Коледа примерно. Жалко, че през повечето дни го забравяме.

Има и такива приказки

Коледа – често по това време на годината се сещам за „Малката кибритопродавачка“ – помните ли я  – онази тъжна приказка на Ханс Кристиян Андерсен. Онази приказка за малкото момиченце, което продава светлина и топлина на хората, а самото то я няма. Онази невинна и самотна душа, която очаква своето чудо и си отива с мечтата и надеждата за него. Онова малко дете, което в един „Вълшебен момент” не намира, своето вълшебство и остава само, абсолютно само.

Колко ли такива кибротопродавачки и кибритопродавачи има – не само по Коледа, а винаги. Тези, които си отиват в очакване и надежда, тези, които не намират своето чудо, тези, които тихомълком подминаваме, без дори да забелязваме, а някои са дори с нас, но нямаме идея затова. Тъжно. Тъжно е, че всъщност за някои хора, а като че ли напоследък нараства този брой, празникът всъщност не е празник, а се превръща в мъчение и агония. Тъжно е, че на някои от тези хора не може да се помогне, а други не искат – за тях това е избор.

Напомняне

Но не затова пиша тази статия – за съжаление знам, че идеята на Карл Маркс за поравно разпределение на благата (пък били те и чисто духовни) си остава утопична мечта. Няма да променим света на Коледа или поне не на тази.

Пиша статията с идея за напомняне. Така наречен „римайндър” за това на Коледа да се сетите за вземете малко от коледното вълшебство и коледното чудо и да го запазите до следващата Коледа. Така да го носите в себе си и когато е необходимо, да си го припомняте. Като седнете на коледната трапеза, като отваряте подаръците под елхата, като погледнете към звездите в коледната нощ, се сетете за Чудото. Спомнете си, когато сте били деца – как всичко е било възможно, дори и невъзможното, как когато топлината и светлината ги е нямало, надеждата и вярата за тях, все пак са били там. Спомнете си, че го носите в себе си – това чудо, тази жажда и борба за живот. Бъдете благодарни и не се оплаквайте, защото дори когато всичко друго го няма, имате себе си. И ако повярвате в чудесата, ще разберете, че и вие сте способни на тях, дори можете да изненадате себе си – да надскочите собствените си възможности. Стига да повярвате! Защото това е Коледа!

 

 

Share Button

Въпрос на гледна точка

Често чувам хората да се оплакват, че не са доволни и удовлетворени от живота си, от това, което им се случва. Всеобщо явление е да се прави сравнение с това какво е било, с това какво може да бъде или какво е, но не тук, а някъде другаде. Като че ли винаги е прехвърлена отговорността някъде другаде или на някой друг за начина, по който хората се чувстват. По-лесно е да се обвини държавата, управниците, шефа, комшията. Може би има доза истинност, но едва ли изцяло, защото въпреки реалните пречки, все пак има хора, които се чувстват добре, които освен да се оплакват намират смисъл и сили не просто да се борят и съществуват, а да изпитат удовлетвореност от живота. И съвсем не казвам, че това означава, че животът им е безоблачен или винаги всичко е идеално. Но като че ли те успяват да изместят фокуса върху това, което имат и ги прави доволни (макар и малко), а не върху това, от което не са доволни. Въпрос на гледна точка.

Тук и сега

Струва ми се, че немалка част от преживяването е резултат от невъзможността на хората да бъдат „тук и сега“, да живеят за случващото се, а не за нещо минало или невъзможно. Като че ли бягството от реалността се превръща в един основен механизъм за съществуване. Бягаме в минали светове, бягаме в бъдещи страхове и проекции, в измислени виртуални светове и докато сме вторачени в непрестанно светещия монитор на смартфона си не виждаме по-далече от носа си, от това, което е около нас. Сутрин и вечер, когато пътувам с метрото виждам именно това – препълнена мотриса, в която масата от хора дори не виждат кой е около тях.

vypros-na-gledna-tochka-1

Забили носове във виртуалната реалност (не ме разбирайте погрешно – не съм върл противник на технологиите и  „смартфонизацията” (моя си дума); аз също имам умен телефон и го използвам; в условията на технологичен напредък и ерата на глобализация като че ли в някаква степен това е повече от потребно и улесняващо; не ми допада, че му се предава жизненоважно значение) не виждат малкия ученик с огромна раница, който се опитва да се задържи на крака сред потока от блъскащи се хора; не виждат бременната жена, която пристъпва от крак на крак; не виждат изнемощелите баба и дядо, които се чудят къде да се захванат, за да не полетят нанякъде. Не виждат възможността да направят нещо мъничко за някого тук и сега, нещо, което ще направи настоящето на някого друг, пък и на самите тях, една идея по-приятно.

Алиенация или бяство от реалността

В една от статиите Марина беше писала за алиенацията. Чудя се доколко тази алиенация не е резултат именно от тази невъзможност да бъдем тук и сега – да присъстваме с мислите и чувстватта си. Едва ли бабите и дядовците ни са знаели какво е значението на тази дума. На седянка, пред печката, на нивата – онзи простичкия живот, като че ли повече ги е сближавал, като че ли е спомагал да се определи, че  проблемите са били от едно измерение. Сякаш колкото повече усложняваме и глобализираме, колкото повече се взираме в екзистенциалнните въпроси и питания, толкова повече се отдалечаваме и като че ли забравяме, че това да не сме сами, да бъдем удовлетворени от себе си, живота и другите е нещо съвсем простичко и невинаги е необходимо да има практическо решение.

Онези познатите клишета „за малките неща”

vypros-na-gledna-tochka

Удовлетвореността е чувство, преживяване, и то е истинско тогава, когато не се обуславя само и изцяло от външни стимули, тоест материални придобивки. И целия свят да изкупим, той не може да запълни празнотата, ако не можем да го преживеем вътрешно и да се потопим в това усещане.  Удовлетвореността и удоволствието от това да живееш са тук и сега във взаимодействието с другите, в момента, в ситуацията – с това се свързваме и с хората, с това ни познават и ние тях – не с практическите решения, а във възможността да се идентифицираме с тях на емоционално ниво. Онези така разпространени клишета за „малките неща” са всъщност толкова верни и истински. В чакане на голямото събитие, което да преобърне живота им, хората рядко си дават сметка, че то всъщност е куп от малки такива, които им се случват всеки ден и могат да променят тях. Отказвайки да седят в реалността обаче те пропускат тази възможност. Да, факт е, че вероятно понякога тази реалност е фрустрираща и отблъскваща, напрягаща и неприятна, но тя не е само това. Ако кола те опръска, минавайки около теб, това не означава, че целият ти ден ще трябва да мине под знака на „кофти ден”. Но дали ще е така зависи от това дали в следващите два часа ще циклим в спомена за тази кола, която вече е отминала и ще се взираме в петното на панталона си, или ще се зарадваме на това, че колегата ни е оставил дъвка на бюрото и се е сетил за нас. Въпрос на гледна точка.

 

Share Button

За това, което правим и за това, което НЕ правим

Тази статия ще бъде кратка. Не носи някакво дълбинно психологическо съдържание, едва ли разкрива някаква нова информация или гледна точка. По-скоро е (иска ми се да кажа вдъхновена, но определено не е това думата) провокирана от ежедневието, даже може да се каже злободневието. Нейната цел е простичка – да напомни и дори да предизвика да се огледаме, да се замислим, да се подсетим, че не сме сами, че около нас има други; да се замислим какво очакваме като поведение към нас и какво даваме като такова; за малките и простички неща; за отговорностите ни; за писаните и неписани правила; за това, което правим, и за това, което НЕ правим.

Причината за „вдъхновениетo“

Днес, докато идвах на работа, станах свидетел ( впоследствие и участник) на следната ситуация:

Беше се събрала групичка от няколко души, зяпачи, и с усмивка и учудване наблюдаваха как в 8:00 сутринта, в значително студено време, едно младо момче (може би ученик), буквално се беше „сраснало“ с външния бар плот на една закусвалня. Картинката беше меко казано „покъртителна“. Момчето беше захапало плота за канта, затворило очи, почти не се виждаше дали диша, ръцете му висяха в пространството и беше в ступор – не помръдваше; до него имаше чаша чай и закуска. Вероятно не беше от скоро в това състояние, съдейки по бройката на публиката. Спрях се и се загледах. До мен се спря една жена и ме попита какво му има. „Зяпачите“ се подсмихваха. Усетих, че започвам да се ядосвам. Подвикнах им, че някой трябва да се опита да го събуди, защото може да измръзне или да му е зле. Тогава се ядосах още повече, защото си дадох сметка, че правя същото като тях. Заедно с жената го доближихме и го побутнах. След период от време вдигна глава и на въпроса ми как е и има ли нужда от помощ отговори, че е добре и няма. По очите му беше видимо, че се е надрусал и вероятно е пиян. Групичката се разформирова и всеки пое по пътя си.

za-tova-koeto-pravim-i-za-tova-koeto-ne-pravim

Доводи

Продължавайки пътя си към работа преминах през широка гама от чувства, а в главата ми се завъртяха редица въпроси. Това не е първата подобна ситуация, на която попадам и далеч не е най-драматичната. За съжаление,  има доста такива и вероятно и занапред ще има. Ситуации, в която се правим, че като че ли ни няма; ситуация, в която различността плаши; ситуации, в които забравяме, че сме хора; ситуации, в които забравяме за неписаните правила и за неписаните отговорности. Или общо взето това са от онзи тип ситуации, в които реално носим много повече отговорност за това, което НЕ правим. Всеки е имал поне една такава ситуация в живота си, при която просто се „скатава“, като бързо намира оправдание или обяснение защо го прави.

 „Това не е моя отговорност“,  „Има и други…“,  „Сам/а си е виновен/а“,  „Откъде да знам дали не е луд/а и дали няма да ми направи нещо.“,  „Така или иначе нищо не мога да направя, не съм лекар/полицай….“, Бързам, ако имах време може би…‘,  „Не ме интересува, имам си мои проблеми..“

Вероятно във всеки един от тези доводи има доза истинност и правдивост. Вероятно в редица ситуации наистина няма чисто технически какво да направим, защото не сме компетентни или физически нямаме възможност. Вероятно има още хиляда и един довода, с които да аргументираме бездействието или безразличието си.

Аз смятам да използвам един от малкото, които да оборят тази стоическа позиция на пасивност и той е следният:

„Ами ако бяхте вие?“

Ако вие сте главно действащо лице в ситуацията? Ако на вас ви прилошее на улицата и нямате сила дори да седнете на някоя пейка? Ако вашата чанта се разсипе на трамвайните линии и трамвая идва? Ако вие се подхлъзнете на леда и паднете? А ако това е вашето дете? Ако детето ви е попрекалило на купона и е пред полуприпадък пред очите на многобройна публика от неангажирани със ситуацията възрастни? Ако някой го тормози, а наоколо има кой да се намеси и да помогне, но не го прави, дори просто помощта да се изразява в това да се обади на полицията? Как мислите? Би ли ви се искало в тези ситуации да има някой, който да се намеси? Ще се ядосате ли на това, че вашата драма и нещастие е просто спектакъл за останалите, които съчувствено цъкат с език, когато е необходимо да направят толкова малко?

Аз лично бих. Бих била гневна на пасивността. Бих била огорчена и обидена. Бих била притеснена и дори изплашена.

Промяна

Опасно е това, което правим, но още по-опасно е това, което не правим. Често чувам как хората се оплакват, как казват, че нещата са зле, че никога няма да се променят, че едва ли не няма надежда. Тази промяна зависи от нас. „Нещата“ не са величина, която се променя, променя се човешкото поведение, променяме се ние. Ако ние се променим и „нещата“ и ситуациите ще се променят. Промяната, обаче, е процес, свързан с много отговорности и правила и често пъти те са от онези неписаните. Това не са правилата на фирмата, в която работим; не са и само законите или конституцията.

Това са онези, неписаните правила в човешките взаимоотношения. Онези семейни правила, на които всички ние се научаваме (или би трябвало да се научим) още докато растем (как детето е беззащитно и трябва да го пазим; как на старите хора се прави място да седнат; как намереното портмоне се връща на собственика и разни други такива елементарни нещица), но като че ли позабравяме или омаловажаваме в един момент. Това са онези правила, които определят нагласите и ценностите ни спрямо другите, света и нас. Онези правила и нагласи, които ни учат, че отговорността да седиш и да не реагираш, когато примерно убиват някого, е почти равносилна на тази да решиш да го убиеш и да го направиш. Разбира се, всичко това е въпрос на избор. Няма как насила някой да бъде накаран да реагира в ситуацията, която според мен, примерно, изисква действие. Преценката на ситуацията също е много субективно явление.

za-tova-koeto-pravim-i-za-tova-koeto-ne-pravim-2

Но много ви моля, когато се отдадете на субективността си, замислете се за секунда дали ако там отсреща сте вие или ваш близък, субективността ви ще бъде същата. Замислите се дали губите, ако реагирате в дадена ситуация и направите нещо и дали печелите, ако останете пасивни и не правите нищо. Замислите се какво е помощ, какъв е нейнияt смисъл. Замислете се за вашите собствени преживявания на безпомощност. Замислите се за случаите, в които сте имали нужда от другите и за случаите, в които другите са били до вас.

Хубаво е да знаеш, че има някой до теб! Хубаво е когато непознат се наведе и ти подаде падналия плик от чантата ти; когато стане и ти направи място в автобуса или метрото, просто ей така. Убедена съм, че всеки е имал поне по една такава ситуация в живота си. Убедена съм също, че е и изцяло ваш избор дали ще решите да направите нещо и да предадете нататък с друг жест към някой, който има нужда или ще изберете да НЕ правите нищо. Убедена съм и в още нещо – и в двата случая носите отговорност и тя е изцяло ваша!

Share Button

Къде са ни емоциите?

„Добре“, „Зле“ и „Горе-долу“ не са всички отговори, които изчерпват изцяло емоционалните ни състояния. Ако помолиш някой да назове конкретно какво изпитва в момента, това често се оказва трудно. Наблюдаваме този феномен от учениците, с които работим, до възрастните, които консултираме.

Но защо ни е толкова трудно? Може би защото никой не ни учи на това.

Умението да разпознаваш и говориш открито за емоциите си следва да се учи и развива от ранна възраст. Възрастните сме отговорни за това да развиваме емоционалния свят на децата си, да обогатяваме емоционалния им речник и да го изпълваме със съдържание. Езикът ни е богат, добре е да се възползваме от този безценен ресурс.

Близка среща с реалността

Тази седмица бяхме в едно столично училище. Имахме урок с ученици на възраст 16 г. Темата беше именно за емоциите. За да илюстрираме по-добре това, за което ще говорим, направихме следния експеримент: Помолихме класния ръководител, малко след началото на часа, да съобщи на учениците, че на следващия ден ще правят контролно по някой предмет от програмата. След това наблюдавахме автентичните реакции на учениците.

Какво се случи?

Учениците видимо се напрегнаха, някои се ядосаха, изнервиха, имаше възклицания от рода на: „Не е честно! Ние вече правихме.“, „Защо? Какво сме направили?, „Уфффф, пак ли?“, „О-ооо, все ми е тая!“. Имаше и заявки за конкретни действия: „Значи утре съм болен.“, „Няма пък да пиша. Нали вече правихме контролно?!“.

След агонията им, продължила една минута, им съобщихме, че са „жертва“ на експеримент и ги помолихме да опишат как са се чувствали в ситуацията. Отговорът беше почти единодушен: „Ми как? Как? Никак!“.

Направихме им подсказка със следната схема ->

Емоции

 

Ситуацията е ясна – изненадващото контролно. Но че е възможно да изпитат емоция по повод на това, беше трудно за приемане. Сякаш думата „емоция“ е срамна. А с напредването на часа стана ясно, че „самота“, „тъга“ и „срам“ са от най-срамните. Никой не пожела да признае, че някога ги е изпитвал.

Естествено отрекоха и всякакви мисли да са се въртели в главите им по това време, както и да са преживели каквото и да е физически. Всичко беше „Ми никак“, „Нищо“, „О-о, е какво толкова, все ми е тая“.

1107Виж при действието бяха категорични…. и импулсивни. „Ще избягам!“ – това беше посланието. Бягство или нападение – естествени инстинкти за оцеляване. Естествени и животински. Много малко общо с мислещия и емоционално интелигентен човек.

Виновни ли са? Не мисля. Просто никой не ги е научил. Обаче от това, че не успяват да разпознават емоциите си, губят не само те.

Ще приведа и втори пример, който ми направи впечатление наскоро.

Попаднах на радио-дискусия, чиято тема беше свързана с емоционалната интелигентност. Слушателят, който се беше включил, на възраст около 40 г., имаше интересни разбирания по въпроса. Според него, за да си „подхранваш“ емоционалната интелигентност, трябвало да ходиш на „културни неща“ – кино, театър, да четеш. И да, било много хубаво и важно да имаш емоции и да се грижиш за тях. Даже понякога човек имал такава естествена нужда. И той включително.

Явно тезата му беше основана на самия израз „емоционална интелигентност“. Според него, за да я развиваш, трябва да правиш интелигентни неща, които провокират емоционални преживявания. Сигурно е чул, че киното, театърът и четенето са именно такива.

Човекът говори дълго по темата. Явно беше мислил.

Кой губи от това, че не разпознаваме емоциите си? Накратко, отговорът ми е – всички.

Чувствата са и важен източник на информация. При управлението на безкрайния поток житейски избори, пред които сме изправени ежедневно, тяхната роля е решаваща. Ние обаче живеем в свят, пренебрегващ ключовото им значение. Важен критерии за успех е да умееш да разпознаваш и управляваш чувствата си, а от там и действията си.

По темата Дейвид Вискът казва: „Чувствата – повече от всичко ни правят хора. Чувствата ни сродяват.“ Разпознаването на собствените емоции, както и на емоциите на другите, е важен елемент за изграждането на добри взаимоотношения. Да съумяваш успешно да изразиш емоциите, които другият провокира у теб, да усещаш как другият се чувства от твоето поведение, това са умения, които човек трябва да развива у себе си.

Ние сме контролирани много повече от чувствата и емоциите си отколкото предполагаме или признаваме. Освен това не живеем на самотни планети. Нашето поведение неминуемо рефлектира върху някой и провокира в него емоционално преживяване с различен заряд. Нека бъдем отговорни – към себе си и към другите.

 

 

 

Share Button

Приключва ли финансирането за превенция на СПИН?

Скоро разбрахме, че една от организациите, които се занимават с намаляване на вредите (harm reduction) в София, е застрашена от закриване поради липса на финансиране. Намаляването на вредите се отнася до политики, програми и дейности целящи да намалят последствията от употребата на психоактивни вещества. Фокусът е върху превенцията на вредите, а не върху прекратяването на употребата. Една от дейностите на подобни организации е превенцията на ХИВ/СПИН сред една от уязвимите групи – хората, които употребяват венозно наркотици.

СПИН

Защо няма пари за превенция?

До края на 2015 година средства за борба с ХИВ/СПИН се отпускат от Глобалния фонд за борба със СПИН, туберкулоза и малария. Но след това се очаква държавата да осигури финансиране за дейностите. До това се стига поради промяна в критериите за отпускане на средства от Фонда, направена през 2011 година. Според новите изисквания страни с високи доходи и тези на горната граница на средни доходи, в които има умерено или ниско разпространение на болестите, не могат да получават финансиране от Глобалния фонд. Настоящата цел на Фонда е да подпомага най-застрашените страни. България е една от държавите, които вече не се класират.

Опитът на Румъния

Поради същата причина в Румъния финансирането е прекратено през 2010 година, което води до намаляване наполовина на броя раздадени спринцовки и игли за същата година и е допринесло за повишение на броя на новите случаи сред употребяващите инжекционно (за това има и друг фактор – преминаване към употреба на други вещества, които „изискват“ по-често инжектиране). Броят на новите случаи сред употребяващите наркотици чрез инжектиране е бил между 3 и 5 годишно в периода от 2007 до 2009 година. През 2010 година са били 12, а през 2011 – 129.

Обратно в България

За момента държавата финансира приблизително 73% от борбата си с ХИВ/СПИН, като покрива цената на тестовете за ХИВ и лечението. Въпреки това все още изцяло разчитаме на Глобалния фонд за превантивните дейности, включително тези, насочени към ключови групи от обществото като хора, които употребяват наркотици венозно. Това включва програмите за обмен на игли и спринцовки.

Според публикация на Евразийска мрежа за намаляване на вредите от септември 2015 г. Фондът изисква държавата да покрие 60% от дейностите в борбата срещу ХИВ/СПИН и очевидно сме изпълнили това условие чрез финансирането на тестовете и лечението. Но въпросът с превенцията остава нерешен, защото правителството и Глобалният фонд не са обсъждали финансиране на дейности за превенция. Според същия източник Здравното министерство планира да отдели 100 000 лева за тях, докато Фондът ни е предоставил 3,2 милиона долара за същото през 2014 година.

Не е особено учудващо, че липсва информация и внимание към тази тема. Чак на 13 февруари голяма част от депутатите разбраха, че финансирането от Глобалния фонд ще приключи в края на тази година благодарение на активисти от няколко неправителствени организации. И това при положение, че финансирането е трябвало да приключи още в края на 2014 година, но е било удължено. Разбира се, на сайта на програмата към Министерството на здравеопазването „Превенция и контрол на ХИВ/СПИН“ също няма нищо относно липсата на средства. А тя не е просто евентуална или далеч в бъдещето – на 31 декември тази година спира финансирането от Глобалния фонд. Днес е 29 октомври.

Това е само един от много поводи за разочарование от действията от страна на държавата по въпросите, касаещи употребяващите и зависимите от психоактивни вещества. Важно е да разберем, че тези събития не касаят само зависимите и употребяващите.

Това, че за момента разпространението на ХИВ/СПИН е относително ниско в България, не дава никаква гаранция, че това няма да се промени. Особено ако прекратим превенцията. ХИВ/СПИН не е едно от нещата, които ще изчезнат, ако просто много силно го искаме или си затворим очите.

Безобразие е държава-членка на ЕС да не осигури адекватно финансиране за превенция на заболяване, за което лек няма. Съзнавам, че броят на безобразията е висок, но все пак се надявам това да не е следващото.

Share Button

Частната национална лотария

Със сигурност не сме единствените, които са забелязали как през последните месеци лотарийните билети се разпространиха страшно много. Така наречените скреч карти могат да бъдат открити в учудващо голям брой търговски обекти, в които не сме очаквали да има хазартни продукти. Вероятно голяма част от хората не ги възприемат като такива. Определението в Закона за хазарта е следното (чл. 2 (1)): „Хазарт е всяка игра на случайността, в която има залог и може да се получи печалба или да се загуби залогът“. Моментната лотария (скреч картите) също е включена в това определение.

Лотария

В опит да разберем какво е довело до актуалното положение намерихме статия на в-к „Капитал“, която дава доста подробна информация чия собственост са частните лотарии и как се е стигнало до твърде успешното им разпространение.

След като прочетохме статията, спряхме да се чудим как и защо и помислихме какво означава това за нашата работа.

Лотарията и зависимостта

Хазартната зависимост е напълно реална диагноза и хората, които са запознати с нея, знаят и колко осезаеми са последствията ѝ. Една от стратегиите в хода на лечението е да се избягват високо рисковите ситуации (посещения на игрални зали, употреба на алкохол и др.). Какво става, ако с всяко влизане в бензиностанция, магазин за хранителни стоки, купуване на вестник от будка на тротоара, плащане на сметки или изпращане на писмо, лотарийните билети стоят прилежно подредени до касата? Какво става, ако този човек работи на място, където се продават такива билети?

Ясно е, че всеки вид хазартна игра е проблем за всеки човек, който вече е зависим. Потърсихме и изследвания дали моментната лотария има потенциал да предизвика зависимост. Все още няма голямо количество данни за точно този вид хазарт, но все пак успяхме да открием няколко изследователя, които работят в тази сфера. Според статия на д-р Марк Грифитс към лотарийните скреч карти може да се развие зависимост. Купуването им може да стане повтарящ се навик поради условните рефлекси, които създават, краткия интервал за получаване на печалбата и психологически възнаграждения в съчетание с факта, че не се изискват никакви умения, че са лесно достъпни и евтини.

„Вноска социално отговорно поведение“

Решихме да проверим и каква част от приходите на лотариите отива в държавната хазна, откъдето евентуално би могло да дойде финансиране за лечение на зависимости. Кратка справка в Закона за хазарта показа следното: според чл. 10а (1) „Организаторите на хазартни игри са длъжни да правят годишни вноски за социално отговорно поведение в размер, както следва:

  1. За организатори на онлайн залагания – 50 000 лв.
  2. За организатори на игри в игрално казино – 10 000 лв.
  3. За всички останали организатори на хазартни игри – 5000 лв.“

Според ал. 4 дейностите, които се финансират с тези пари, са предпазване на младите хора от хазарт; превенция и лечение на хазартна зависимост; провеждане на социално отговорна реклама и маркетинг.  Предполагам, че частните лотарии попадат в графата „всички останали организатори на хазартни игри“. Следователно двете частни фирми организатори трябва да внасят по 5 000 лева годишно за посочените дейности. Изразходването на средствата става с наредба на Министерски съвет. Едновременно тъжно и смешно е колко малка сума трябва да отделят организаторите на моментната лотария, която се разпространява буквално навсякъде.

Още по-тъжно и може би по-малко смешно е, че наредбата вероятно няма да се появи и вноските от всички организатори на хазартни игри ще отидат незнайно къде, като се има предвид отношението на държавата към зависимостите, което вече сме обсъждали.

Надеждата за печалба

За хората, които нямат зависимост или няма да развият такава, лотарията също не предлага много. По закон организаторите са длъжни да връщат под формата на печалби 50% от залозите. Големи цветни надписи на лицевата страна на талона обявяват колко големи суми могат да бъдат спечелени. Например 3 печалби от по 500 000 лева. Ако обърнем талона и погледнем малкия скучен шрифт, който определено не е толкова занимателен, колкото предната страна на билета, виждаме, че тиражът е например 15 000 000 броя. Вероятността точно твоят билет да донесе печалба от половин милион лева е 1 към 5 000 000. Да, на гърба на билетите са посочени и останалите печалби, които изглеждат доста щедри. Сега извадете броя печеливши билети от общия тираж и ще се получи нещо като нашия примерен талон по-горе. Рекламите по телевизията също целят да ни накарат да повярваме, че точно ние можем да сме един от печелившите, като дават ярки примери с хора, които са спечелили. Възможно е, но не е особено вероятно.

Разбира се, за да продължават хората да купуват билетите, от време на време трябва да има някаква печалба – най-често стойността на билета. Този принцип е в основата на бихейвиоризма като направление в психологията и има конкретни практически измерения. Желаното поведение се възнаграждава, за да бъде продължено. В този случай печелившият билет води до купуване на още билети. И наистина – когато някой спечели, много често просто използва парите, за да продължи да играе. И тъй като организаторът изплаща едва 50% от залозите под формата на печалби, вероятно, след например два месеца редовна игра, ще сме на загуба независимо от няколкото билета, които ще са ни донесли малка печалба.

Share Button

Защо хората употребяват наркотици?

zashto

 

Много често задаваме този въпрос на децата, с които провеждаме обучения и превенция. Винаги е интересно, какъв ще бъде отговорът, без да бъде рационализиран, старателно обоснован и оценен от един, вече зрял ум.
Най-чистосърдечно, децата отговарят – защото хората се притесняват; защото искат да забравят нещо; защото са депресирани; защото искат да се харесат на някой друг; защото искат да им е по-весело, да се смеят повече и да са по-щастливи; защото им е скучно; защото искат да говорят по-лесно с другите; и т.н. Някой дори са по-дръзки и казват – „Защото са луди – как може да го правят, когато знаят, че са опасни”. Казват тези неща, без дори да са съвсем сигурни, какво точно са наркотиците.
Съвсем интуитивно, децата разбират, че тези вещества променят съзнанието и човек се чувства по различен начин, но също така са и опасни.

А какво казват учените по този въпрос? Съществуват множество теории за произхода и употребата на психоактивните вещества и свързаните с това проблеми. Всички теории имат свои основания и са базират на конкретни изследвания, само че нито една теория сама по себе си не дава пълноценна картина.
Намерени са много археологически находки, които доказват не само, че психоактивни вещества са употребявани от човека много отдавна, а и факта, че още от онези времена са били забелязани някои проблеми свързани или предизвикани от тях. Това неминуемо води и до въпроса – „Защо?” – Защо хората са толкова неразумни и безотговорни, че вече хиляди години продължават да ги използват, въпреки ясните доказателства за вредата им?

Може би, причините са по-дълбоки и се крият в базисните човешки инстинкти. Известно е, че те са глад, жажда, физическо оцеляване и секс, и са характерни не само за човека, но и за висшите животни. През последните 100-150 години поведенческите науки са предложили множество доказателства за това, че освен споменатите базисни инстинкти има и още един с пряко отношение към проблема с веществата. Това е инстинктът за промяна на психологичното състояние. Този инстинкт е толкова дълбок и мощен, колкото са и другите. В книгата си „Злоупотреба и зависимост от психоактивни вещества”, д-р Игор Куценок дава някои примери за това. Ако наблюдаваме поведението на децата веднага след прохождането, ще открием прилики, особено в игрите, които те харесват и играят – люлки, въртележки, въртене на място и много други двигателни активности, в резултат на които настъпва замайване и светът започва да изглежда по-различен, макар и за кратко. Това детско поведение е транскултурално. В процеса на израстване, хората откриват много други начини да задоволят този си инстинкт и начини да променят психичното си състояние. Такива занимания могат да са – четенето, слушането на музика, физическите упражнения и други. Използването на психоактивни вещества също е такъв метод, който за съжаление води и до проблеми. Употребата на вещества може да се разглежда, като рискован и често дисфункционален начин на задоволяване на един инстинкт.

Факт е, че прибягвайки до употреба на психоактивни вещества, човек цели да промени своето сегашно състояние. Но от какво състояние най-често бяга? Какъв най-често мечтае да бъде? Или – кои са най-честите причини, които тласкат човека към наркотиците? И по тези въпроси има множество теории и мнения. Това изглежда логично, тъй като тези въпроси касаят нещо изключително субективно и индивидуално – човешкия живот. Трудно е да се правят обобщения, когато всеки живот е низ от различни житейски ситуации, избори, присъствие и влияние на други хора, социално положение, култура и много други фактори. Ако се замислим, има хиляди предпоставки, които биха могли да доведат до едно единствено събитие (като да вземеш първата си доза), а едно единствено събитие може да е предпоставка за хиляди възможни решения. И така, колелото се върти.

Ако трябва да обобщим някакви причини, една от най-често споменаваните е тази, че хората започват да употребяват някакво вещество, за да намалят нивата на стреса и тревожността си, да подтиснат травматични спомени и преживявания. Хора с високо ниво на субективен стрес откриват, че след употреба на някакво вещество той намалява, което води до многократно повтаряне на употребата. Друга разпространена теория е, че хората употребяват, за да създадат у себе си удоволствено преживяване и да засилят социализацията си и да повишат самоувереността си. Наистина, ефектите от психоактивните вещества изглеждат доста примамливи. За няколко часа (а често и по-малко) ставаш точно такъв, какъвто искаш да бъдеш. А след това, какво?

Склонни сме, когато вземаме дадено решение, първо да мислим за ползите, които ще извлечем от него и избягваме да мислим за рисковете, надявайки се, че няма да ни застигнат. Никой не започва да взема наркотици с идеята да стане зависим. Никой не се напива, защото получава удоволствие от махмурлука на другия ден. Човек се решава да вземе дадено вещество, за да e малко по-щастлив, малко по-уверен, да забрави за кратко, да се успокои. Опита ни да поправим един малък щрих в живота си, често разваля цялата картина.

 

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

 

Share Button

Как и защо се научихме да игнорираме прекомерната употреба на алкохол? – Част 3

Първа част тук
Втора част тук

Все повече хора смятат, че алкохолът е най-вредният наркотик (или един от най-вредните), изследвания дори се опитват да го докажат. Други хора пък все по-често питат: „След като други наркотици са по-малко вредни, защо те са забранени, а алкохолът – не?“. Явно в част от обществото настъпва някаква промяна в мисленето, но употребата на алкохол си остава свръх разпространена. Защо?

Непробиваемата култура

Производството и употребата на алкохол имат здрави корени, пуснати още в далечното минало, в много държави по света, включително и в България. Може би всички са чували за законите на хан Крум от IX век, според един от които всички лозя в Първата българска държава трябвало да бъдат изкоренени, за да бъде възпряно пиянството сред народа. Очевидно още тогава някой е забелязал опасността от прекомерната употреба на алкохол и се е опитал да се справи с нея по начин, който е сметнал за добър.

Действията на хан Крум обаче не са оставили дълготраен отпечатък върху българската култура на пиене. И до ден днешен тя продължава да възприема злоупотребата по един невинен, оправдаващ начин. Какво чуваме много често?

„Той обичаше да си пийва, но понеже беше кротък, това не беше проблем.“
„Пиеше много и ставаше весел, а това винаги забавляваше цялата компания.“
„Жена му не се оплакваше от неговото пиянство, защото всяка вечер, когато той се напиеше, просто отиваше да си легне. Никога не се е държал лошо с нея.“
„Всички пият, значи това е нормално.“
„Искате да спра пиенето? Кажете ми тогава къде да си намеря приятели, които не пият, защото всички, които познавам, го правят. Не мога цял живот да си стоя сам вкъщи.“
„Няма как да не изпивам всяка вечер по няколко с приятелите си, ако откажа, те ще ми се подиграват или ще решат, че се правя на важен.“
„Истинските мъже носят на много пиене.“

Има ли обаче вероятност културата на българина да се използва и като оправдание за нещо, което се знае, че е вредно, но отказването от което е трудно? Съществуването на културални особености означава ли, че обществото нямат възможност да се променя в дадена посока и си остава същото векове наред?

12_stulev-34Помагащата държава

Българските институции никога не биха забранили алкохола, слагайки го в списъка с останалите наркотици, тъй като тази крайна мярка надали би довела до желания добър резултат. А и само със забрани и наказания не можеш да помогнеш на хората. Разбира се, данъците и акцизите, идващи от производството и търговията с алкохол, са добро попълнение на държавния бюджет.

Затова премахваме от списъка забраната на алкохола и търсим да видим начина, по който държавата е избрала да се бори с проблемната употреба на горепосоченото вещество.

Например, през 2009 г. бе изработен проект на Национална програма за предотвратяване злоупотребата с алкохол в Република България, според който трябваше да се създаде Национален съвет за предотвратяване злоупотребата с алкохол (по подобие на Националния съвет по наркотичните вещества). Този проект обаче не се превърна в реалност. Каквито и мерки да са били предвидени в него, са останали само на хартия.

Другото, което е важно за този проект на национална програма, че от него става съвсем очевидна липсата на статистика за броя на алкохолно зависимите у нас. Статистика липсва и до ден-днешен, липсват програми за лечение, както и финансиране за каквито и да е мерки по проблема.

Държавата не се престарава и да контролира спазването на съществуващите закони, като например да предотвратява продажбата на алкохол на деца или производството на нелегални спиртни напитки. Затова пък имаме най-евтиния алкохол в Европа (само Македония е с по-евтин), магазини с алкохол на всеки 100 м, примамливи реклами на алкохол навсякъде и много пиещи хора – както пълнолетни, така и непълнолетни.

Така че, ако случайно обществото ни реши да промени отношението си към злоупотребата с алкохол и да стане по-критично, то е малко вероятно да получи помощ от държавата за това. Всеки да се оправя сам както може – по отделно, по семейно, чат-пат по приятелски и… общо взето това е.

Толкова много хора и от толкова отдавна пият по много, че това вече е норма

Каквито и още причини да има за пренебрегването на този проблем, то малцина се замислят. Мислят го основно семействата на пиещите и специалистите, към които се обръщат за помощ. Но така се получава, че тези хора, колкото и да са на брой, остават сами да плуват сред общественото море. Онези, които не са пострадали лично от проблема, трудно проявяват разбиране. Ето един реален пример от жена, която ни се обади:

„Съпругът ми започна да пие много още преди 15 г. Нещата се влошаваха постепенно, докато не започнах да виждам, че той не може да изкара ден без водка. Всяка вечер е пиян, откриха му цироза преди година. Направи катастрофа с колата. Не може да пътува, защото се чувства зле, ако не е пил. Не излизаме и не се виждаме с други хора, защото той винаги ужасно се напива и мен ме е срам. Постоянно нападаше сина ми и затова детето се изнесе от къщи. Мъжът ми твърди, че нямал проблем, че всички пиели като него. След много опити да го убедя, той най-накрая се съгласи да отиде на преглед при психиатър. Поставиха му диагноза „Зависимост“ и започнахме лечение. Взех си отпуск и болничен след него, за да мога да помагам на съпруга си да спре алкохола. Когато се опитвах да обясня на приятелите си и колегите си, че имаме проблем вкъщи, те ми отговаряха нещо от рода на „Не разбирам от какво се оплакваш, нали мъжът ти ходи на работа и не те бие, какъв е проблемът.“ После го чувах как говори по телефона с неговите приятели и братовчеди и те му казваха, че той си пие нормално и те пиели по половин литър водка на вечер. Мен трябвало да заведе на психиатър, защото аз съм била лудата.“

Да си представим за момент, че алкохолът е сравнително нов наркотик, открит преди 10-15 години. Каква щеше да бъде реакцията на обществото ни?

Share Button

Как и защо се научихме да игнорираме прекомерната употреба на алкохол? Част 2

Част първа тук

Източник: https://mundabor.wordpress.com

Източник: https://mundabor.wordpress.com

Търся своите отговори на въпроса „Как и защо повечето от нас не забелязват колко много се пие в нашето общество и колко много проблеми имаме заради това?“. Единият от тях е липсата на обективна информация, от която страдат много хора. Но ми идват наум и други обяснения.

Неумението да се справяме с трудности

С времето забелязах, че множество хора просто не умеят да се справят добре с по-трудни житейски ситуации и с емоциите, предизвикани от тези ситуации. Тук можем да включим и стреса, който често пъти не е краткотрайно преживяване, но създава голямо емоционално и психическо натоварване.

Когато човек не знае как да се справи с някоя трудност, той често търси начин поне временно да я смекчи, да я отложи, да я забрави за малко. Обикновено се надява през това време да намери начин за справяне или нещо в обстоятелствата да се промени и трудността да започне да се разрешава и „сама“. При много хора в тези моменти под ръка се оказва алкохолът.

През годините чувах много пъти как хората ми казват тези неща:

„Синът ми започна да пие много през последните 5 години. Всичко започна, когато приятелката му го заряза.“
„Откакто съпругът ми остана без работа, започна да пие всеки ден.“
„При развода съпругът ми взе децата. Започнах да пия и вече не мога да се справям.“
„Той е добър, умен човек, но има проблеми в работата. Не минава без няколко питиета всяка вечер, казва, че иначе няма да може да заспи.“

Близките на пиещите понякога знаят, че е имало някаква причина да се стигне до злоупотреба с алкохола. Че пиещият е попаднал в някаква трудност и точно тогава е започнал да увеличава употребата. Но с времето тази трудност бива изблъскана назад от един нов проблем – пиенето. Не става ясно дали човекът е успял да се справи с тази трудност, дали още не я преживява, а вместо това идва нова.

Независимо колко сме различни като хора и колко са различни нещата, които преживяваме, едно нещо винаги остава неизменно при всички: алкохолът не ни учи как да се справяме, нито решава проблемите, нито успява да ни успокои наистина. Но някак си за множество хора си остава по-лесно да си пийват, вместо да търсят други, по-добри, но и по-трудни начини за справяне. Ако твърде много хора правят това, спираме ли да ги забелязваме?

Неумението да се забавляваме

Понякога се чудя колко са хората, които могат да празнуват и да се веселят с всички сили, без масите около тях да са отрупани с алкохол. Колко често някой кани гости, без преди това да е заредил добре бара? Може ли да се празнува Нова година, без да се напием? А да се гледа мач, без да изпием по 2 литра бира? Можем ли да се чувстваме добре, без да си подсилим настроението с етанол? Или пък не можем? Ако не можем, защо?

Загубили ли са много от хората умението си да се забавляват трезви? Според мен да. Разбира се, познавам немалко хора, които не обикалят по заведенията, не правят алкохолни купони вкъщи и съвсем не държат да се „подковават“ преди да отидат на рок-концерт, а въпреки това са весели и когато са трезви. Но според мен това е малцинството. Забелязва ли го някой?

Бизнесът

Хората, които произвеждат и продават алкохол, разбира се, се стремят да излязат на печалба. Няма нищо нередно в това само по себе си, тъй като това е начин на прехрана. Работата в среда на конкуренция изисква да се положат усилия, за да бъде продаден продуктът. Кога обаче тези усилия минават тънката граница?

Когато търговец продаде алкохол на дете, е очевидно, че границата е премината, тъй като законът ясно го забранява. Като че ли всички знаят, че това се случва и като че ли всички са против, но то продължава да се случва и то без проблем.

Не съм единственият човек, който често забелязва учениците, пиещи бира в парка; пиещи бира, прибирайки се след училище; пиещи през междучасията; пиещи на купони. Това не остава незабелязано. Аз често се питам: „Кой им е дал алкохола?“. А другите хора питат ли се? Ако да, защо няма реакция?

Понякога пък границата се преминава по един доста неусетен начин, който някои хора забелязват, но други не. Става дума за рекламите на алкохол. Аз, както и да ги мисля, смятам, че те са направени именно, за да въвеждат в заблуждение. Според тях, всичко е по-добро с алкохол. Той ни дава домашен уют, истинска мъжественост, голямо забавление, истинско приятелство и какво ли не още. Всичко е по-хубаво като пийнеш, ако им вярваме.

Аз гледам тези реклами, другите гледат тези реклами, тийнейджърите ги гледат, децата ги гледат, всички ги гледат. А забелязваме ли ги наистина?

Следва още едно продължение

Share Button