Насила можеш да вземеш, но не и да дадеш

С нас редовно се свързват близки и роднини на употребяващи и зависими, силно притеснени и в безизходица. Едни от най-често задаваните въпроси са свързани с това как да спасят близкия си, как да го излекуват. В отчаянието си хората се нагърбват с непосилни задачи и отговорности. В желанието си да бъдат полезни стигат до крайни решения като тайно лечение, отвари, врачки, магия и др.

Безсилието и отчаянието не са най-добрите съветници, а и ние хората често имаме склонност да влизаме в ролята на спасители. Впускаме се да правим непоискани добрини, дори да ги натрапваме.

А когато става въпрос за близки хора, дори изпадаме в още по-големи крайности. Сякаш се опитваме да изземем кормилото за управление на чуждия живот и да го насочим в посока, която ние смятаме за правилна. И така дърпаме ли, дърпаме руля към нас, а човекът тегли ли, тегли в друга посока. Убедени в собствената си правота и добри подбуди, ние се ядосваме, чувстваме се безсилни, неоценени, изпадаме в отчаяние.

Трудно е да гледаш как някой обичан от теб човек погубва живота си и е естествен подтик да се опиташ да го „вкараш в правия път“. Но може би сте чували, че „делото за спасяване на давещия се е дело на самия давещ се“. Човек сам трябва да поиска да се спаси. Да потърси помощ. Или поне да пожелае да я приеме, когато му се предложи.

Да приемем хипотетично, че зависимостта е заболяване, което може да се излекува с едно магично хапче. Даваме го на някого и той вече не е зависим. А после какво? Вече не е самотен, няма проблеми с комуникацията, разбира и приема емоциите си, става по-уверен в себе си като цяло, по магичен начин изчезват всичките му дефицити. Той става нов човек и заживява щастливо. Не, това не става с едно магическо хапче. Не, ние няма как да излекуваме живота на някой друг.

По този въпрос д-р Ван Циенцюн казва: „Дори да излекуваш болестта на другия, не можеш да спасиш съдбата му.“

„Дори да излекуваш

Зависимостта не е само физическият копнеж за дадено вещество. Болестта не е само физически симптоми. Не е като обрив, който просто преминава, когато се намажеш с нещо. За съжаление, причините за зависимостта са дълбоки и психологически. Човек трябва да пожелае, да прояви воля, търпение и упоритост, за да „спаси съдбата си“. Да бъде отговорен за себе си. Това не е задача, с която може да се нагърби някой друг. Това не е и отговорност на някой друг. Няма значение колко сме близки. Няма такова нещо, като „аз знам кое е най-добро за теб“.

Най-доброто за мен е това, което Аз смятам, че е най-доброто за мен, дори и това да включва употреба на вещества и непрестанни купони.  А реализирайки най-доброто си Аз, си понасям отговорността за избора. Следователно никой не трябва да се чувства виновен за нечии решения.

Няма нищо по-човешко и хуманно от това да изразиш загриженост, съчувствие, да се опиташ да разбереш гледната точка на другия, да предложиш помощ и подкрепа, но не можеш да му натрапиш собствените си възгледи за това, как трябва да изживее живота си. Не можеш и да се нагърбиш със задачата да живееш вместо него, да носиш неговите отговорности. Особено когато това е зрял, пълнолетен човек.

Винаги трябва да си даваме сметка, къде приключвам Аз и къде започваш Ти. За да не се претопяваме един в друг. За да си гарантираме свобода. За да сме наясно докъде се простират отговорностите и вините ни. Насила не можем да набутаме добрите си намерения, защото щом са насила, тогава те вече не са добри. А понякога се обръщат срещу нас и си плащаме за даденото непоискано.

 

 

 

Share Button

За свободата, избора и неоползотворените възможности

„Аз винаги мога да избирам, но аз съм длъжен да знам,
че даже в този случай, когато аз нищо не избирам,
аз самият все така избирам.“ Жан Пол Сартр

„Свободата“ и „изборът“ са теми, върху които често словоблудстваме. Уж осъзнаваме правото си на свободен избор, но до каква степен умеем да го реализираме? Дали често и съвсем целенасочено не се отказваме от тази привилегия ?

В следващите редове няма да кажа нищо ново, просто отново ще напомня за някои неща, които често забравяме.

По определение „изборът е решение, след преценката на множество опции, и избор на една или повече от тях. Изборът може да бъде направен между въображаеми възможности („Какво ще правя, ако …?“) или реални такива. След реализирането на избора, той трябва да е последван от съответното действие.“

Какво означава това?
Необходимостта да направиш избор сама по себе си предполага наличие на алтернативи. А свободата да направиш избор се състои в това да откриеш максимален брой налични опции, да събереш информация за тях и да избереш тази, която най-добре ще удовлетвори потребността ти. Това предполага себепознание или себеанализ. Как ще познаеш коя е най-добрата опция, ако не знаеш от какво имаш нужда, както и с какви средства разполагаш за реализацията ѝ?

Във всеки случай е най-добре да боравим с действителността. Питайте се какво мога да направя тук и в този момент, към днешна дата, за да променя нещата към по-добро. Въображаемите опции с множество „ако“ са пясъчни кули, които лесно се разпадат, а това допълнително повишава фрустрацията ни.

Изглежда, че вземането на решение отнема време и изисква енергия. Може би тук се крие една от причините, поради които много хора се задоволяват с нещо, което „имат под ръка“. Така обаче не правим услуга на себе си. А нали трябва да изхождаме от презумпцията, че заслужаваме най-доброто?

След като изберем дадена опция, тогава идва друга „трудна“ част – действието. Много хора никога не стигат до него. Задоволяват се с това, че са помислили по даден въпрос, разгледали са някои опции, една от тях им се е сторила по-привлекателна, но никога не пристъпват към реализация на избора си.

Простото желание, без реализация на намерението, няма никаква стойност.

Защо се случва така? Има едно просто и логично обяснение (разбира се има и други) – отговорността. Всяко решение, претворено в действие, предполага поемането на отговорност. Предполага ангажирането с една конкретна опция и отказ от всички останали. Не се плашете. Много малко от решенията, които вземаме, са наистина съдбоносни. 🙂

Много хора бягат от отговорността като дявол от тамян. Отлагат поемането ѝ и така никога не правят реален и съзнателен избор.

И да се върнем към Сартр. Дори когато не избира, човек отново избира да не избере и колкото и да не желае, отново поема отговорност за действията си. Ако цял живот се носим по течението, накрая можем да стигнем на място, на което не желаем да бъдем. Тогава ще изживеем разочарованието от един пропилян живот и има голям шанс да съжалим за неоползотворените възможности.

Човек има възможност да избира дори на пръв поглед най-дребните неща. Например утре сутрин, когато се събудите, се запитайте: „Какво избирам за днес? Да бъда щастлив и да забелязвам малките радости или да загубя един ден в черногледство?“. И след това изживейте деня си според взетото решение. 🙂

избор

http://www.solidarnost-bg.org/

 

 

Share Button