Архив за етикет: подкрепа

Травмата, доверието и времето

Posted on by
Отговор

Когато травмата подкопава доверието, е трудно да видиш по-светло бъдеще

Тежката травма има дълбоки и дълготрайни ефекти върху тези, които я преживяват. Тя променя начина, по който хората виждат себе си и другите. Както показват проучванията, травмата оставя различни белези при различните обстоятелства. Последствията от нея зависят от това кой е човекът, през каква травма е преминал, дали тази травма е била умишлено нанесена или не и каква подкрепа е (или не е) получавал след нанасянето ѝ.

Много от нас имат късмета да не преживеят тежка травма никога, но ако някой, на когото държите, преминава през ужасно преживяване, то как това може да му повлияе? Не е изненадващо, че хората, които умишлено са били измъчвани, могат да загубят способността си да се доверяват. Доверието играе основна роля дори за най-обикновените взаимодействия с другите хора, така че щетите, нанесени върху него, имат много важни последствия.

В една увлекателна статия философите Матю Ратклиф и Бенедикт Смит, съвместно с психиатъра Марк Рудел, търсят по-задълбочено разбиране на това как неспособността да се доверим в резултат на травма може да засегне дори усещането ни за време и връзката ни с бъдещето.

Повечето от нас очакват да имат своята история на живота, докато намираме пътя си през годините, дори ако тази история не е толкова вълнуваща, колкото е един трилър на Джон Гришам. Очакваме определени събития – и малки, и големи, имаме надежда за по-светло бъдеще и чувство за отворени възможности. Но понякога травмата създава „смалено бъдеще“: хората вече не виждат бъдещето си като смислено, историята е към края си, въпреки че физическият живот продължава.

травмата

Ратклиф, Рудел и Смит свързват тази безнадеждност за бъдещето със загубата на доверието. Те показват как липсата на доверие не се изчерпва само с активното недоверие към останалите хора. Променя се общото ни отношение към света като цяло, липсва ни както увереност в себе си, така и в другите, и сме неспособни да бъдем отворени към това, което бъдещето ще ни поднесе. Липсата на доверие променя цвета и формата на мислите ни относно бъдещето: не засяга само нашите предвиждания, но и начина, по който се чувстваме.

Както авторите пишат: „Увереният стил на очакване отстъпва място на всеобхватните и нелокализирани несигурност и съмнение, а усещането за опасност доминира.“ Нищо чудно, че на хората, които страдат от травма, причинени от другите, им е много трудно да видят светлината в края на тунела.

Как професионалистите или приятелите най-добре биха могли да окажат помощ или подкрепа? Ратклиф и колегите му не предлагат лесни решения за възстановяване. Но те предполагат, че възстановяването дори и на едно начално ниво на доверие трябва да бъде приоритет – чрез малки и постепенни стъпки. Вместо да се фокусираме върху определени бъдещи събития или възможности или се опитваме да направим фактическа „корекция“ на песимистичната перспектива, ние можем да помогнем като позволим на човека бавно да развие чувството си за сигурност в света около него. Като си върнем доверието, можем да си върнем и самото бъдеще.

Източник

Защо да гледате филма „Доза Щастие“?

Posted on by
Отговор

Тази седмица имах удоволствието да гледам филма „Доза Щастие“ по книгата на Весела Тотева „Падение и спасение“. Това е филм с кауза в най-истинския смисъл на думата. Една лична и откровена история, която докосва и вълнува дълбоко.

На събитието една дама ми каза: „Знаеш ли, когато бях малка, баща ми избираше определени филми и ни караше да ги гледаме цялото семейство заедно, а след това отделяхме по два часа, за да ги обсъждаме. Тогава това ме ядосваше. Струваше ми се досадно и като загуба на време. Много по-късно разбрах какъв подарък ми е направил с това. Мисля, че филмите с важни послания не бива да се оставят просто така – да ги изгледаш и край. За тях трябва да се говори.“

Този разказ ме стопли. Вярвам, че няма по-ценен дар, който можеш да получиш от близките си, от пълноценно време заедно и възможността да се споделяш. От това да усещаш, че принадлежиш. Няма по-ценен дар от този да можеш да разкриваш мислите и чувствата си, без да бъдеш цензуриран и съден. Много силно свързах преживяванията си от тази история с преживяванията си по време на филма. Те са двете страни на една и съща монета. 

Когато говорим за зависимост към и употреба на вещества, ние не можем да се фокусираме само върху наркотиците. В центъра винаги е човекът и неговите преживявания и нужди. Ние разглеждаме зависимостта като симптом. Като огромен червен флаг за нещо, което се случва с личността. Не можем да извадим човека от неговото обкръжение, от средата му – от семейството и роднините, от приятелите, от всички значими други. Ние не сме самотни същества на самотен остров. Или поне рядко сме самотни, защото сме сами.  По тази причина, когато говорим за зависимост, винаги мислим за нея като съставена от три компонента – човекът, който употребява, средата, в която функционира, и веществата. Не можем да изключим нищо. Всичко е важно и има значение.

Филмът сам по себе си е една история за връзката ни с другите. Или за липсата на такава. Това е филм за копнежа по това да бъдеш важен за някого. Някой да те види и да вярва в теб. Това е филм за желанието да сме свързани и зова за помощ през бунта. Това е филм за пътя към щастието и смисъла. За пътя, по който се изгубваш.

Това е филм, който задава въпроси, а не дава отговори.

И ако успях да сдържа сълзите си, докато гледах, то на изповедта на екипа и актьорите се предадох. Адмирации за желанието, волята, посвещението и куража им да се впуснат в тази нелека задача. Да даваш гласност на теми като употребата на наркотици и зависимостта никога не е лека задача. Да отстояваш важността на подобни теми – още повече.

Не можем да продължаваме да затваряме очите си пред темата за употребата на наркотици и зависимостта. Не можем да продължаваме да се правим, че това не ни засяга. Че това е нечия чужда история и нечия чужда отговорност. Зависимостта е болест, която засяга много семейства в България. Тя не е проблем само на индивида. Тя е проблем на общността, на обществото. Филмът „Доза Щастие“ е по лична история, но в същината си тази лична история не е частен случай.

Габор Мате казва: „Наркотиците – като хероин, морфин, кодеин, а също и алкохолът – всички те са болкоуспокояващи. По един или друг начин всички те облекчават болката. Ето затова, когато се опитваме да разберем пристрастяването, истинският въпрос не е защо си зависим, а защо те боли.“

Когато гледате личната история на Весела, ви насърчавам да не бързате да скачате към заключения и присъди. Насърчавам ви да си дадете шанс и да се опитате да влезете в обувките на другия, задавайки си въпроса: „Какво може да накара този човек да действа по този начин точно в тази ситуация?“ Или както Габор Мате пита: „Защо този човек го боли?“

Марина Попова – психолог и консултант на НИЛНАХ

 

 

За родителите на зависими хора

Posted on by
Отговор

Миналата седмица публикувахме статия за това как всъщност понякога вместо да помагаме за решаването, ние поддържаме проблема на близките ни зависими. Още малко по темата с една различна, но и в същото време сходна гледна точка.

Автор: Джефри Бърнстейн

зависими

“Твърдата“ любов е труден, но ценен урок за научаване

Джино, възрастен мой клиент (Джино е псевдоним), дойде на една от консултациите ни много гневен и напрегнат. Разказа ми, че наскоро неговият син, пълнолетен човек с проблемна употреба на наркотици, му се е обадил. По принцип обажданията са за сметка на Джино. Това се е случило в почивния му ден, когато е имал нужда да разпусне, както той споделя. Но решава да му вдигне – „Все пак това е синът ми и аз го обичам.“ Докато слушал завалените обяснения на сина си, през ума му минавали всякакви негативни мисли, като „Какво, за Бога, пак се е случило?“. След това изпитал вина за това, че подхожда негативно и подозрително.

Синът на Джино се оплаквал в продължение на 20 минути от бившия си шеф, наричал го с обидни думи. Споделил му и че все още не може да си намери друга работа. Споменал, че пуши по-малко трева отпреди, но нямал пари, за да си плати наема. Джино му споделил, че в момента и той има финансови затруднения, на което синът му отвърнал: „Да, татко, все тая – не се притеснявай за мен.“

Джино се почувствал толкова объркан в тази ситуация, че му се струвало така, сякаш стаята буквално се върти. Изумен се чул да казва, като че ли отстрани: „Добре, само този път“. Той самият обаче осъзнавал, че в думите му липсва убедителност, повтаряни безчетно и преди това. Така че със смесени чувства Джино отишъл до квартирата на сина си, за да му „заеме“ парите за наема. Както обичайно, синът му го посрещнал с широка, харизматична усмивка и обещавал да му върне парите. Джино обаче знаел, че това няма да се случи. По пътя към дома клиентът ми си мислел как този хаос е разрушителен (все пак детето му е само на 29) и се питал дали някога синът му ще бъде самостоятелен.

***

Този сценарий звучи ли ви познат? Чувствате ли се притеснен и „презалят“ от нуждите на Вашето пълнолетно дете със зависимост? Логиката бива ли изместена от емоционалната болка?

Поощрявате ли го да употребява?

Поощряването в този случай се разбира като поправяне на проблемите на другите по начин, който пречи на израстването им и поемането на отговорност. Намирате ли се в такава динамика с вече зрялото си дете? Ако например той реши да си купи нова аудио система за колата, вместо да си плати наема, последствията са, че ще остане без квартира. Поощрителят ще се намеси и ще се погрижи за последствията. По този начин той лишава порасналото си дете от причини или възможност да научи един ценен урок.

Как да помогнете, без да поощрявате

зависими

Помощта, която оказвате на Вашето дете, превръща ли се в нездравословен модел на отношения? Ако се опитвате да го „спасявате“ всеки път, когато се забърка в неприятности, всъщност влошавате нещата в дългосрочен план. Трудно ли ви е да поставите граница между това да подпомогнете автономността му и да го „измъквате“ всеки път? Всеки родител трябва да бъде внимателен и да размишлява как да помогне на детето си, без да го поощрява.

Хора със зависимости, които остават свръх-зависими от родителите си (въпреки че са пълнолетни), често биват „поощрявани“ от тях. Може би тази динамика се дължи на факта, че родителите несъзнавано имат потребността да са нужни. Да поставите граници на пълнолетното Ви дете понякога може да е най-доброто, което можете да направите за него. Много е трудно да заявиш: „Аз съм тук, за да те изслушам – това мога да направя за теб в момента“. Или: „Знам, че искаш помощ, но е по-добре да я получиш от професионалист, анонимни сбирки. Ще се чувстваш по-щастлив и горд със себе си, ако потърсиш помощ сам.“

Може да имате 35-годишна дъщеря, която неспирно ви иска пари или 25-годишен син, който не може да се задържи на работа. Независимо каква е ситуацията, когато пълнолетните ви зависими деца се държат незряло, това е стресиращо. Чувал съм много тъжни истории в кабинета си – семейства, в които децата все още зависят твърде много от родителите си, въпреки че са пълнолетни (в един от случаите ставаше дума за човек на 44 години!). Може да бъде много трудно за родителите на такива „деца“ да им поставят граници. Често те се чувстват изтощени и емоционално изчерпани. Искат детето им да бъде щастливо и самостоятелно, но в същото време се страхуват, че не правят достатъчно за него. Със сигурност това не е лесна ситуация!

В някои случаи тези деца имат сериозни проблеми с психичното здраве, в добавка към зависимостта, като депресия или тревожност. Терапевтичното лечение обаче не е взаимоизключващо се с това този човек да допринася за възстановяването си по всеки възможен начин. За жалост, твърде често ставам свидетел на това как родителите се „втурват“ да спасяват детето си при всеки повод. Може това да ви кара да се чувствате по-добре за себе си като родители, но така давате (не)гласното послание на децата си: „Не си достатъчно компетентен да се справиш сам“.

Как можете да си помогнете в тази ситуация?

***

Продължение

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/liking-the-child-you-love/201411/stop-enabling-your-addicted-adult-child

Приказка за топлите пухчета

Posted on by
Отговор

от Клод Щейнер, 1969 г.

Някога, преди много години, щастливо живееха Тим и Маги заедно със своите деца Джон и Луси. За да разберете, колко щастливи са били те, трябва да знаете как изглеждаха нещата тогава.

14694846_10153944111762966_1422816483_n

Автор: Росица Долапчиева – Кайрякова

В онези щастливи дни всеки получаваше малка, мека пухкава Торбичка, когато се роди. Така човек можеше да си вземе от нея Топло Пухче по всяко време. Топлите Пухчета бяха много търсени и когато някой получаше Топло Пухче, това го караше да се чувства топло и леко навсякъде.
В онези дни беше много лесно да получиш Топло Пухче. Достатъчно беше някой да дойде при теб и ти каже: “Бих искал Топло Пухче” и ти веднага му даваш от своята Торбичка Пухче, голямо, колкото детска длан. Когато Пухчето поеме от светлината на деня, то се засмива и разцъфва в голямо мъхесто Топло Пухче. Поставено в ръката, на рамото или върху устните на човека до вас, то се поема от кожата му и прави човек да се чувства добре. Наоколо винаги имаше достатъчно от тях и така всеки се чувстваше добре и беше щастлив през по-голяма част от времето. За тези, които не получаваха достатъчно от тях имаше опасност да се разболеят от сбръчкаване на гръбначния стълб, дори да умрат.

Един ден лошата вещица, която правеше мехлеми и цярове за болни хора се ядоса, защото всеки беше така добре, чувстваше се така щастлив и никой не купуваше от нейните мехлеми и цярове. Вещицата беше умна и изработи много пъклен план. Една прекрасна утрин, докато Маги играеше с дъщеря си, тя се прокрадна до Тим и му прошепна в ухото: “Погледни, Тим, всички тези Пухчета, които Маги раздава на децата. Знаеш ли, че ако тя продължи да ги раздава, те ще свършат и няма да остане нито едно за теб?”

Тим се изненада. Той се обърна към вещицата и попита: “Нали не искаш да кажеш, че Топлите Пухчета в нашата Торбичка може да свършат и да не можем да си вземем винаги, когато искаме?”
Вещицата отговори: “Точно така става, когато те свършат и повече никога няма да имаш от тях”. С тези думи тя отлетя на своята метла, смеейки се и крякайки по целия път.

Тим прие тези думи много при сърце. Той започна да отбелязва всеки път, когато Маги даваше Топли Пухчета. Беше много загрижен, защото много обичаше Топлите Пухчета на Маги и не искаше да се откаже от тях. Сериозно мислеше, че тя не трябва да раздава толкова много от тях на децата и другите хора.

След това всеки път, когато видеше Маги да дава Топли Пухчета на някого, той започваше да се сърди и оплаква и понеже Маги го обичаше много, тя престана да дава Топли Пухчета на другите хора толкова често и започна да ги пази само за него.

Децата наблюдаваха това и скоро започнаха да мислят, че не е редно да се дават Топли Пухчета винаги, когато ти поискат. Те внимателно наблюдаваха родителите си и когато някой от тях даваше твърде много Топли Пухчета на другия, те ставаха ревниви, недоволстваха, дори правеха разправии.
И въпреки, че винаги имаше Топли Пухчета за тях, те започнаха да се чувстват виновни винаги, когато ги даваха на други и затова станаха стиснати и даваха все по-малко и по-малко от тях.

Преди идването на вещицата, хората се събираха на групи и никой не пресмяташе по колко Топли Пухчета даваше и получаваше. След идването на вещицата, хората започнаха да се срещат по двама и да пазят Топлите Пухчета само за тях. И ако някой не внимаваше и ги раздаваше и на други, после се тревожеше, че може да обиди някого. Така те си даваха, все по-малко и по-малко Топли Пухчета и се чувстваха, все по-зле и по-зле. Вече много хора купуваха цярове от вещицата, но не изглеждаше те да им помагат.

Хората скоро усетиха недостиг на Топли Пухчета и започнаха да страдат от липса на топлина. От това, някои хора се поболяха от сбръчкаване на гръбначния стълб, а за други тази липса се оказа смъртоносна.

Нещата се влошаваха. Лошата вещица, която наблюдаваше всичко това се обезспокои /та нали умрелите хора не могат да купуват мехлеми и цярове?/.

И тя измисли нов план. Всеки можеше да получи безплатно торбичка, много приличаща на тази с Топлите Пухчета. Но вътре в торбичката на вещицата имаше ледени бодли. Тези Студени Бодли не караха хората да се чувстват топло и леко, напротив, те се чувстваха студени и бодливи. Все пак Студените Бодли бяха нещо повече от нищо и поне спасяваха хората от сбръчкане и смърт.

Сега вече, ако някой помолеше за Топло Пухче, хората, които бяха загрижени да не се изчерпят техните запаси, отговаряха: “Не мога да ти дам Топло Пухче, но вместо това не би ли искал Студен Бодил?”

Когато двама души се разхождаха заедно, те имаха желание да си разменят Топло Пухче, но вместо това си разменяха Студени Бодли. Така, сега хората не умираха , но се чувстваха много нещастни и много студени и бодливи.

След идването на вещицата, нещата се усложниха много. Имаше все по-малко и по-малко Топли Пухчета и ако някога бяха безплатни, като въздуха, сега бяха особено скъпи.

Хората правеха всичко възможно да получат Топло Пухче. И тези, които не можеха да срещнат толкова щедър партньор, трябваше да работят много за да могат да си купят.

Някои хора ставаха “известни” и получаваха много Топли Пухчета без да дават нищо в замяна. Тогава тези хора продаваха своите Топли Пухчета на други “неизвестни”, които много се нуждаеха от тях за да чувстват, че живота си струва да се живее.

Друго, което се случи, беше, че хората можеха да получат Студени Бодли свободно и навсякъде. Те бяха бели и мъхести и много наподобяваха Топлите Пухчета. Тези Синтетични Пухчета бяха Фалшиви Топли Пухчета и причиняваха допълнителни проблеми.

Когато няколко души бяха заедно, те свободно си разменяха Фалшиви Пухчета и очакваха от това да се почувстват по-добре, но се разделяха разочаровани, тъй като се чувстваха по-зле. Хората бяха много объркани, но никога не си признаваха, че това е защото дълго време си бяха разменяли само Фалшиви Пухчета.

Ситуацията стана много угнетяваща, а всичко беше започнало с идването на вешицата, която накара хората да повярват, че един ден могат да свършат Топлите Пухчета в тяхната Торбичка.

Не след дълго, в тази нещастна страна се появи млада жена. Тя изглежда не беше чула за лошата вещица и не се безспокоеше, че нейните Топли Пухчета могат да свършат. Тя ги раздаваше свободно, дори без да я помолят. Нарекоха я Едрата Жена и не харесваха, че тя даде на децата идеята да не се безспокоят от привършване на техните Топли Пухчета. Децата я харесваха много, защото се чувстваха добре около нея и скоро започнаха да следват нейният пример – да си разменят Топли Пухчета, винаги когато поискаха.
.
Това накара възрастните да се обезспокоят. За да предпазят децата от изчерпване на запасите им от Топли Пухчета, те се обърнаха към съда.
Съдът обяви за криминално престъпление необмисленото и без лиценз даване на Топли Пухчета, но много от децата, изглежда не се интерисуваха от това решение и продължаваха да си дават Топли Пухчета винаги, когато желаят и винаги, когато им поискат. И защото това бяха много и много деца, също толкова възрастни изглеждаха готови да тръгнат по техния път.

14658434_10153944111822966_166688430_n

Автор: Росица Долапчиева – Кайрякова

Засега е трудно да се каже, какво ще се случи – дали законите на възрастните ще спрат спонтанността на децата?
Дали много от тях ще се присъединят към Едрата Жена и децата за да си дадат шанс да повярват отново, че ще имат винаги, толкова Топли Пухчета, колкото се нуждаят? Ще си припомнят ли дните, към които децата искат да ги върнат, когато имаше Топли Пухчета в изобилие и те се раздаваха безплатно?

Движението обхвана цялата страна и вероятно продължава и там, където вие живеете. И ако вие искате, а аз се надявам, че това е така, можете да се присъедините и свободно да поискате и давате Топли Пухчета и да се чувствате толкова обичани и здрави, колкото само вие можете.

КРАЙ

превод: Галина Радева