Архив за етикет: помощ

С какво можете да помогнете на ваш близък?

Posted on by
Отговор

Как да помогнете на близък, за когото смятате, че пие твърде много

За много от нас употребата на алкохол е основна част от общуването с приятели или почивката след работа, което означава, че често забравяме, че алкохолът е потенциално инвалидизиращ наркотик.

„Макар пиенето понякога да ни доставя удоволствие, ако сме честни със себе си, изглежда, че алкохолът играе много по-централна роля в живота ни, отколкото на много от нас се харесва“, казва Марк Лийшън от Alcohol Change.

„Той се рекламира много и е общодостъпен – в барове, ресторанти, хотели, супермаркети, магазинчета и бензиностанции – и става все по-евтин. Понякога ни се струва по-лесно да приемем предложението за питие, отколкото да откажем, и е твърде лесно да си създадем лоши навици.“

Тази вкоренена социална приемливост може да попречи на някои хора да разберат кога алкохолната им консумация става опасна, но също така може да създаде проблеми и на близките им.

Ако смятате, че ваш приятел или член на семейството пие твърде много, как подхождате към проблема, без да ви кажат, че прекалявате с реакцията си?

Според Лийшън, ако не сте сигурни дали вашият близък злоупотребява с алкохол или просто си прекарва добре, първата ви стъпка трябва да бъде да се вгледате в поведението му и да видите дали разпознавате някои от ключовите знаци за зависимост.

близък

„Те включват започване на пиенето по-рано през деня и забележими стрес или тревожност, когато са минали няколко часа след последното му питие“, казва той.

„Ефектите от неговото пиене също стават забележими – например по-силен махмурлук, пропускане на срещи и чести избухвания.“

Ейми подчертава, че вашият близък може да не отговаря на стереотипа за алкохолик. Нейната сестра, Карис, е починала на 28 г. заради непоправимото увреждане, което алкохолът е причинил на тялото ѝ.

„Сестра ми беше на 21 г., завършила университет, когато за първи път се разболя“, казва тя.

„Седем години семейството ни се бореше да осигури помощта на Карис, от която тя се нуждаеше, за да победи зависимостта си. На много хора, включително на медицински професионалисти, им беше трудно да приемат, че Карис е алкохолик и често предполагаха, че преувеличаваме тежестта на нейната зависимост.“

„Карис не изглеждаше като алкохолик. Тя беше руса и синеока жена в началото на двайсетте. Имаше висше образование, дом и любящо и подкрепящо семейство – тя не отговаряше на представата.“

Имайки предвид това, когато обмисляте дали вашият близък злоупотребява с алкохол или не, най-важното нещо може да бъде да забравите всички предубеждения, които имате за алкохолната зависимост. Ако разпознаете притеснителна промяна в поведението му, имате пълното право да повдигнете въпроса за нея.

Лийшън казва, че вероятно ще ви бъде неприятно и неудобно да обсъждате темата с пиенето на вашия близък и изкушението да заговорите за проблема, когато сте ядосани и разстроени, е напълно разбираемо.

„Но очевидно е по-добре да говорите по този въпрос, когато сте спокойни, а близкият ви не е пил“, казва той.

„Опитайте се да бъдете честни за своите чувства, но също и деликатни – например, избягвайте епитети, които носят стигма, като „алкохолик“ или „пияница“.“

„Говорете за неговата връзка с алкохола и последствията от пиенето му, но се опитайте да избягвате остра критика. Използвайте позитивен език, като например подчертавате ползите, които близкият ви ще има, когато намали пиенето.“

близък

Предприемането на практически стъпки, като например да ограничите наличието на алкохол вкъщи или да общувате на места, които не са центрирани около алкохола, може да помогне на близкия ви, но според Лийшън е важно също да приемете, че само толкова можете да направите.

„Естествена реакция е да искате да направите всичко, което можете, за да помогнете на някого да намали пиенето или напълно да го спре, включително да опитвате да скриете алкохола от пиещия“, казва той.

„Важно е обаче да помните, че вие не сте отговорни за пиенето на близкия ви човек, нито можете да го контролирате.“

„Вие не сте причината, поради която той пие, и в края на краищата зависи от него да поеме отговорността за поведението си и да потърси професионална помощ.“

Когато се опитвате да помогнете на своя близък да намали или спре пиенето, е важно също да разберете, че това може да повлияе върху собственото ви благополучие.

Това е нещо, което Сю знае от първа ръка. Нейният син е трезвен от 18 месеца, но тя казва, че когато пиенето му е било в най-лошата фаза, тя е „ударила дъното“.

„Аз нямах живот. Бях стресирана, постоянно тревожна, лишена от сън. Животът със зависим бавно ме убиваше“, казва тя.

„Всичко се въртеше около сина ми и неговото пиене. Бях на лекарства, но нищо не помагаше. Живеех в страх всеки ден, чудейки се дали това ще е денят, в който ще го намеря мъртъв. Не излизах навън, защото се ужасявах от това, което можех да заваря после.“

„Като негова майка чувствах, че съм се провалила, че всичко е по моя вина, че съм го предала. Не можех да видя светлина в края на тунела. Никаква надежда нещата някога да се променят. Не исках повече да живея, за да се боря.“

За щастие Сю и нейният син успяват да намерят професионална помощ. Организациите, предоставящи услуги за зависими, могат да насочат вашия близък към място за помощ, но вие също можете да се възползвате от подкрепа за себе си.

Източник

Себесъстраданието не е равно на самосъжаление

Posted on by
Отговор

С нас много често се свързват хора, изпаднали в тежки житейски ситуации. Хора, употребяващи и злоупотребяващи с вещества, хазарт или алкохол, които са с ясното съзнание, че животът им в момента не е това, за което са мечтали. Обаждат ни се и хора, които са успешни в кариерата, имат влияние в своите среди, справят се с куп отговорности и задължения, но не могат да се справят с употребата си. Много често чуваме неща от рода на: „Не мога да понеса факта, че се справям с всичко, но не и с това. Аз съм силен човек, трябва да се справя. Ако не успея да се справя сам/а, значи съм пълен провал.“

Силните хора не искали помощ, защото така изглеждали като жертви, като слаби.

Тогава възникват няколко важни въпроса: „Ако поискаш помощ, това означава ли, че си слаб?“, „Ако не успяваш да си справиш сам с едно конкретно нещо, това означава ли, че напълно си се провалил?“, „Ако до сега си опитвал нещо и то не е давало резултат, не е ли естествено да потърсиш други опции?“, „Трябва ли да се съдиш строго всеки път, когато срещнеш трудност или ти е тежко?“

Ние хората сме социални същества и имаме нужда от другите. Имаме нужда и от обич, разбиране, зачитане и подкрепа. Често дори го изискваме. Защо тогава, когато сме в тежка житейска ситуация, имаме усещането, че не се справяме или се нуждаем от помощ, не третираме себе си така, както искаме другите да ни третират? Защо не си дадем това съчувствие и подкрепа, от което толкова се нуждаем?

Какво би си казал човекът от ситуацията по-горе, ако подходи към себе си със съчувствие и разбиране? Може би: „Опитах много неща, но като че ли не дават резултата, на който се надявам. Трудно ми е и се срамувам да поискам помощ, но си давам сметка, че съм отговорен за живота си и да спра да пия/употребявам/да играя хазарт е важно за мен.“

Да поискаш помощ в крайна сметка сила или слабост е?

Понякога оставам с впечатлението, че себесъстраданието се бърка със самосъжаление, но каква всъщност е разликата?

Когато човек започне да се самосъжалява, той влиза в ролята на жертва и абдикира от лична отговорност. Животът на жертвата обикновено е продукт на обстоятелствата и на другите. Жертвата избягва да носи отговорност за действията си и дори за чувствата си, защото вярва, че те обикновено са били провокирани от нещо външно и жертвата просто не е имала избор. С други думи, ако човек погледне на проблема си през призмата на самосъжалението, той би си казал: „Горкият аз. Започнах да пия, защото имах нещастно детство. Баща ми пиеше, никой не ме обичаше и аз нямах друг избор. Нищо не може да се направи.“

А какво е себесъстраданието?

Себесъстраданието е свързано с приемане на ситуацията тук и сега, но не е бездействено. Себесъстраданието се корени в това да спрем да воюваме със себе си и да се отхвърляме. Когато се приемем такива, каквито сме, тогава ще можем да насочим енергията си към нещо по-конструктивно. Себесъстраданието е свързано и с приемане на чувствата и преживяванията ни без осъждане.

Как да се научим да практикуваме себесъстрадание според д-р Сюзън Дейвид?

 „Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.

Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно и ще завършиш с думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.

Tогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз?“ (из „Емоционална пластичност“, д-р Сюзън Дейвид)

Много важно е да бъдем добри към себе си в моментите на житейски изпитания. Дължим го на себе си, особено, ако искаме и другите да ни подкрепят. Това означава първо ние да обгрижим изплашеното си малко, вътрешно дете. От друга страна, не трябва да забравяме, че сме възрастни, които носят отговорност за себе си и живота си и правят избори. След като видим и зачетем преживянията си, и поостанем малко в тях, защото са си наши и имаме право на тях, трябва да вземем решение и да действаме.

Себесъстраданието е проява на любов и грижа към себе си. Нека си го даваме по-често, и най-вече, когато ни е трудно.

Себесъстраданието

 

7 съвета за родители на пълнолетни зависими

Posted on by
Отговор

Отговорността на родителите започва още преди детето да се роди. Голямата част от родителите признават, че отглеждането на дете е най-отговорното нещо, което правят и вярват, че всяко решение, което вземат, оказва въздействие върху живота му.

Ако сте родител на пълнолетен човек, който е направил или прави деструктивни избори в живота си, това може да е сериозно бреме за вас. Много по-тежко от всяко друго до този момент. Докато детето е все още малко и можете да го възпитавате, вие вероятно знаете как да правите това. Независимо дали ефектът е бил дълготраен или не, поне сте опитвали да въздействате върху негативното му поведение. Сега вероятно ви е по-трудно и даже невъзможно и това ви кара да се чувствате безпомощни, отчаяни и дори да се самообвинявате.

Като пълнолетен човек детето ви вече носи отговорности – правни и морални. Въпреки това, вие все още може да изпитвате необходимост да „оправяте нещата“ вместо него и да поемате последиците от неговите действия и решения. В зависимост от това колко далеч е вашето дете от представата ви за „добро“, толкова може да варират и нивата на срам и вина. Сигурно ви се иска да изкрещите: „Не те отгледах, за да станеш такъв!“

Други родители попадат в капана на приемане на вината, която децата им се опитват да стоварят върху тях. Приемайки обвиненията от своите деца, те започват да изкупуват греховете си като им дават пари, измъкват ги от проблеми със закона, търпят издевателства и грубо поведение над себе си и други.

Някои родители се чувстват изключително засрамени от грешките на своите деца и понасят отговорността като своя, понеже смятат, че ако някога са били постъпили по друг начин, нещата биха могли да бъдат други сега.

Две важни истини

Всички ние допускаме грешки като родители. Да, това е факт. Добрите родители не са перфектни родители. Вероятно е имало множество ситуации, в които бихме могли да постъпим по друг, по-добър начин, но когато децата вече са големи, не можем да преправим или тотално да заличим решения от миналото.

Второто важно нещо е, че веднъж когато децата са вече големи, те имат свободата да променят нещата, които не харесват и да вземат за себе си по-мъдри решения. В този ред на мисли, пълнолетният, вече зрял човек, няма никакво право да обвинява родителите си за решенията, които взема в момента. Най-ценното и най-трудно нещо в зрелостта е свободата да вземаш собствени решение и да носиш отговорността за тях. И повечето поведения са избор – да пия и да употребявам наркотици или да не го правя. Зависимост или лечение? Борба или любов? Честност или лъжи? Работа или лентяйство? Да съграждаш или да разрушаваш?

7 насоки за справяне в подобни ситуации:

  1. Напомнете на детето си, че това е негов избор, а не ваш и този избор е продукт на съзнателно решение, а не на лош късмет или стечение на обстоятелствата. Интервенции могат да се приложат, когато дадете на детето си да разбере, че изборът му рефлектира върху всички членове на семейството, на неговия социален и професионален живот. Изключително важно е цялото семейство да се обедини около решението за лечение и да подкрепят зависимия само в тези му действия.
  2. Предлагайте морална и финансова подкрепа само по отношение на дейности, които подкрепят лечението и здравословния начин на живот на детето ви. Не му давайте пари, ако подозирате, че може да ги използва за да поддържа вредните си навици. Някои родители смятат, че даването на пари е форма на грижа и тази проява би могла да го подтикне към лечение. Това не е вярно. По-удачно е да купите на детето си храна и каквото друго е необходимо, но не и да му давате пари в брой, тъй като има опасност да си купи наркотици, алкохол и/или да играе хазарт.
  3. Потърсете варианти за помощ и лечение и ги предложете на детето си, но не се обвинявайте, ако ги откаже. Няма как да помогнете на някой, който няма желание да си помогне сам. И честно казано, колкото и упорито да се опитвате, няма да успеете. Нещата просто не се случват по този начин.
  4. Обичайте детето си, но помнете, че обичта не означава да го обезвластите. Това на практика означава да не отнемате правото му на избор, както и да не поемате отговорността вместо него. Освен това не бива да му предoставяте силата да разруши цялото семейство.
  5. Не влизайте в ролята на спасител, защото автоматично поставяте детето си в ролята на безпомощна жертва. Най-доброто, което можете да направите, е да насърчите детето си да бъде автономен и отговорен възрастен и да го подкрепяте в този път.
  6. Защитете себе си и останалите членове на семейството. Не е задължително човек да стигне дъното, за да потърси помощ за себе си. Не чакайте проблема да ескалира и да навреди на цялото семейство.
  7. Обичайте себе си. Родителите често правят най-доброто, на което са способни и не бива да укоряват само себе си за лошите избори на порасналото си дете. Ролята на родител е роля за цял живот. Важно е обаче да си давате сметка, че отговорностите на ролята се изменят с порастването на детето. За родителите те намаляват, а не нарастват. Обичта към себе си и познаването на собствените си ограничения биха могли да ви предпазят от това да се завъртите по спиралата надолу заради лошите решения на вашето дете.

Най-важната родителска отговорност е отговорността да направиш детето си автономен възрастен, който взема решения и носи отговорност. Възрастен, който умее да се грижи за себе си. Вашата проява на любов е свързана с това да му позволите да поеме контрол върху живота си, да го насърчавате да израства и да се развива и да му позволите да се учи от грешките си.

 

Насила можеш да вземеш, но не и да дадеш

Posted on by
Отговор

С нас редовно се свързват близки и роднини на употребяващи и зависими, силно притеснени и в безизходица. Едни от най-често задаваните въпроси са свързани с това как да спасят близкия си, как да го излекуват. В отчаянието си хората се нагърбват с непосилни задачи и отговорности. В желанието си да бъдат полезни стигат до крайни решения като тайно лечение, отвари, врачки, магия и др.

Безсилието и отчаянието не са най-добрите съветници, а и ние хората често имаме склонност да влизаме в ролята на спасители. Впускаме се да правим непоискани добрини, дори да ги натрапваме.

А когато става въпрос за близки хора, дори изпадаме в още по-големи крайности. Сякаш се опитваме да изземем кормилото за управление на чуждия живот и да го насочим в посока, която ние смятаме за правилна. И така дърпаме ли, дърпаме руля към нас, а човекът тегли ли, тегли в друга посока. Убедени в собствената си правота и добри подбуди, ние се ядосваме, чувстваме се безсилни, неоценени, изпадаме в отчаяние.

Трудно е да гледаш как някой обичан от теб човек погубва живота си и е естествен подтик да се опиташ да го „вкараш в правия път“. Но може би сте чували, че „делото за спасяване на давещия се е дело на самия давещ се“. Човек сам трябва да поиска да се спаси. Да потърси помощ. Или поне да пожелае да я приеме, когато му се предложи.

Да приемем хипотетично, че зависимостта е заболяване, което може да се излекува с едно магично хапче. Даваме го на някого и той вече не е зависим. А после какво? Вече не е самотен, няма проблеми с комуникацията, разбира и приема емоциите си, става по-уверен в себе си като цяло, по магичен начин изчезват всичките му дефицити. Той става нов човек и заживява щастливо. Не, това не става с едно магическо хапче. Не, ние няма как да излекуваме живота на някой друг.

По този въпрос д-р Ван Циенцюн казва: „Дори да излекуваш болестта на другия, не можеш да спасиш съдбата му.“

„Дори да излекуваш

Зависимостта не е само физическият копнеж за дадено вещество. Болестта не е само физически симптоми. Не е като обрив, който просто преминава, когато се намажеш с нещо. За съжаление, причините за зависимостта са дълбоки и психологически. Човек трябва да пожелае, да прояви воля, търпение и упоритост, за да „спаси съдбата си“. Да бъде отговорен за себе си. Това не е задача, с която може да се нагърби някой друг. Това не е и отговорност на някой друг. Няма значение колко сме близки. Няма такова нещо, като „аз знам кое е най-добро за теб“.

Най-доброто за мен е това, което Аз смятам, че е най-доброто за мен, дори и това да включва употреба на вещества и непрестанни купони.  А реализирайки най-доброто си Аз, си понасям отговорността за избора. Следователно никой не трябва да се чувства виновен за нечии решения.

Няма нищо по-човешко и хуманно от това да изразиш загриженост, съчувствие, да се опиташ да разбереш гледната точка на другия, да предложиш помощ и подкрепа, но не можеш да му натрапиш собствените си възгледи за това, как трябва да изживее живота си. Не можеш и да се нагърбиш със задачата да живееш вместо него, да носиш неговите отговорности. Особено когато това е зрял, пълнолетен човек.

Винаги трябва да си даваме сметка, къде приключвам Аз и къде започваш Ти. За да не се претопяваме един в друг. За да си гарантираме свобода. За да сме наясно докъде се простират отговорностите и вините ни. Насила не можем да набутаме добрите си намерения, защото щом са насила, тогава те вече не са добри. А понякога се обръщат срещу нас и си плащаме за даденото непоискано.