Изкуството да не правиш нищо

Красотата да не правиш нищо е целта на целият ти труд, крайното постижение, за което най-горещо те поздравяват. Колкото по-елегантно и възхитително умееш да не правиш нищо, толкова повече си постигнал в живота. Освен това не е задължително да си богат, за да го изживееш. Има още един прекрасен израз на италиански: l’arte d’arrangiarsi – изкуството да правиш от нищо нещо. Изкуството да превърнеш няколко прости продукта в пиршество или няколко събрали се приятели- в празник. Всеки с талант да постига щастието може да направи това, не само богатите.

За мен обаче главната пречка в преследване на удоволствията беше втълпеното ми чувство за пуританска вина. Наистина ли заслужавам това удоволствие?

Исках да се заема с удоволствието като с домашно или като с мащабен проект на безпристрастната наука. Размишлявах над въпроси като: „ Как най-ефикасно да увелича максималното удоволствие?“  Чудех се дали да не прекарам цялото си време в Италия в библиотека и да направя проучване върху история на удоволствията. Или пък да интервюирам италианци, прекарали живота си предимно в наслада, да ги разпитам какво чувстват и след това на напиша статия по темата.

Когато осъзнах, че единственият належащ въпрос е: „Как аз разбирам удоволствието?“, и че наистина съм в страна, където хората ще ми позволят да изследвам свободно този въпрос, всичко се промени. Всичко стана…възхитително. Само трябваше всеки ден да се питам за първи път в живота си: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес, Лиз? Какво ще ти донесе наслада днес?“ („ Яж, моли се и обичай“, Елизабет Гилбърт)

Спомнете си колко пъти сте изпитвали вина, когато сте открадвали малко време за себе си. Или сте оставали с усещане за пропиляно време само защото сте зачели някакъв роман, а не полезна техническа литература. Все бързаме, оптимизираме, максимизираме, стремим се към ползи и ефикасност, стресираме се дори от почивките си, защото ги планираме до най-малък детайл. Правим графици и за свободното си време. Държим всичко под контрол. Контрол, контрол, вина и пак контрол. И следва емоционален взрив и колапс, ако нещо се обърка. И често се връщаме по-уморени от почивка, отколкото сме били преди нея. Или натоварени с вина, защото всъщност просто „си клатехме краката, вместо да свършим нещо полезно.“ Сякаш не заслужаваме това време за себе си.

Изкуството да не правиш нищо е изкуството да живееш. Да се радваш на живота. Да го чувстваш с всяка частица от тялото си. Да го дишаш с цялата си същност. Изкуството да не правиш нищо е позволението в знак на любов към себе си, което си даваш да се радваш.

Изкуството да не правиш нищо се крие в способността да изпитваш удоволствие с всяка клетка на тялото си. Да разбереш от какво имаш нужда и да си позволиш да му се насладиш.

Красотата от нищоправенето се крие в това да забавим темпото за момент, да укротим безспирния си ум, да отпуснем тялото си, да се отдадем на нещо, което ни провокира емоционално и да го усетим с всяка своя фибра. Bel far niente, както го правят италианците, е страстта на живота и страстта към живота. Изкуството да не правиш нищо е способността да превърнеш всеки малък момент в празник, в източник на удоволствие и щастие.

А всеки момент може да е щастие и празник, ако се потопим изцяло в него. Ако си позволим да присъстваме в него с цялото си същество, с всичките си сетива.

От срещите със скъпи приятели до книгата и чаша чай в студена зимна вечер. Или просто да изядем един сладолед на пейка в парка.

И така… остана само да се попитаме: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес? Какво ще ти донесе наслада?“

Share Button

Детето в мен

„Светът е пълен с хора, които никога, освен в детството си, не са посрещали отворена врата с отворено съзнание.“ – И. Б. Уайт

Отвсякъде валят препоръки как не трябва да губим детето в себе си, как трябва да се радваме на живота по детски, как трябва да бъдем чисти и възторжени, емоционални и открити – като деца. Но как става това на практика? Защо е важно? Прилично ли е един възрастен да се държи като дете? Да се смее шумно? Да играе?

 

 Детето в мен, което се забавлява

В този контекст ще наричам „игра“ всички форми на конструктивно забавление, които използват възрастните. Това може да бъде някакъв спорт, занимания на открито, със семейство или приятели, различни хобита. Играта, по един или друг начин, е вид дейност, съпроводена със силни и динамични емоционални преживявания. Играта е самият процес и спонтанността, която влагаме в нея. Ако целта е по-важна от самата дейност, то това не е игра.

Неудържимият възторг, силният смях, бурната радост, спонтанността – все състояния, които веднага бихме приписали на едно щастливо дете. На едно свободно дете. Това звучи като истинско безгрижие. И тъй като възрастният знае, че безгрижието е запазена територия на детството, много често абдикира и решава, че тези неща не са за него. „Това не подхожда на един възрастен човек.“ Смята се, че когато човек пораства, трябва да спре да бъде дете. Състоянието на „дете“ се натоварва с негативен смисъл. Нещо като инфантилност и социална незрялост. Състоянието на дете обаче има роля в живота на възрастния. Дори проявите му са изключително важни за здравата и балансирана личност.

Децата са любопитни, непредубедени и искрени. Играят, за да преживяват радостта от общуването с другите. За да си доставят удоволствие. В детската игра има много въображение, малко стереотипи и оценки, очаквания и правила. Едно дете може да превърне всичко забавление – скачането в локви, гоненето на балон, стрелбата с водни пистолети. На пръв поглед все безсмислени дейности за възрастния. Защото нямат ясна полза и цел, а ползата и целта са основна движеща сила за всеки зрял човек.

boys-1149665_960_720

„Детството се измерва само със звуци, миризми и гледки, преди да настъпи мрачната епоха на разума.“ – Джон Бечман

Помислете кога за последното сте се забавлявали, без да планирате, без да очаквате, без да се съобразявате. Кога сте ходили на разходка без цел и посока, просто за да се насладите на случващото се около вас? Кога сте се смели от сърце, без да се притеснявате какво ще си кажат другите? Да тичате боси? Да лежите в тревата? Да берете полски цветя? Кога сте си позволявали да направите нещо безсмислено и детинско, само защото ви се иска?

Kогато не планирате, оставяте място за спонтанността. Спонтанността е освободена от очаквания. Липсата на очаквания до голяма степен редуцира стреса и напрежението. А нали именно това е смисълът на почивката и забавлението?

 

Детето в мен, което решава задачите на живота

ride-bike

„Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към това, което желаят.“ – Паулу Коелю

 Да проявиш детето в себе си невинаги е проява на инфантилност. Дори когато става въпрос за работа, семейни задължения или други отговорности на възрастния. Това означава да се насладиш на случващото се, да си креативен и спонтанен, да умееш да се радваш и да изразяваш тази радост. Да си любопитен към другите и отворен към това, което може да ти поднесе животът. Да приемеш емоционалността си и да си дадеш позволение да я проявяваш. Дори когато си потопен в сериозността на живота.

Децата са по-свързани с емоциите и потребностите си, отколкото възрастните. Когато са тъжни – плачат. Когато искат да целунат някого – целуват го. Когато са гладни – взимат и последния сладкиш от масата.

Децата умеят изцяло да се потапят в една дейност, докато възрастните обикновено правят много неща едновременно. Изследванията показват, че възрастните, които обикновено вършат по няколко неща едновременно, не се чувстват щастливи. А и дейностите не са особено ефективни.

 Децата са експериментатори и губят кураж по-трудно от възрастните. Ще стават и ще падат от колелото, докато не се научат да го карат. За тях това не е провал, а още един опит по пътя към успеха и към това, което желаят.

 Децата са любопитни и креативни. Ще направят нещо, само за да проверят какво ще се случи в резултат. И много често смайват с откритията си.

Децата са толерантни и непредубедени. Могат и да сменят ролите в играта без особен драматизъм. При играта на колички първо са шофьори, след това пешеходци или полицаи. Образите и поведенията са такива, каквито са. Не подлежат на анализ и осъждане.

Децата прощават бързо. Възрастните носят в душата си обидите и огорченията с дни, седмици, дори години, докато малките са великодушни и бързо прощават. Малко след като сте ги наказали, ще дотичат при вас, за да ви гушнат. Защото именно от това имат нужда.

Децата обичат безрезервно, не се свенят да демонстрират любовта си, както и да търсят ласки от другите. Децата раздават любов на килограм. Просто защото това е, от което имат нужда.

Има смисъл да преоткрием детето в себе си, нали? Защото детето в нас е отвореният ум и чистото сърце.

Разбира се, състоянието на дете е само едно от състоянията на зрелия човек. Добре е да търсим баланса. Но както казва Ерих Кестнер: „Човек е само онзи, който остава дете, дори когато порасне“. И така „като забравен огън, детството може да пламне в нас във всеки един момент.“ (Гастон Бачелард), „…защото детството липсва на всички ни.“ (Рори Кълкин)

 

Share Button

За автентичността или изкуството да бъдеш себе си

„Да бъдеш себе си“ звучи лесно, но си е висш пилотаж в себепознанието и себеизразяването. „Да бъдеш себе си“ е най-важното условие за създаване на истински отношения. „Да бъдеш себе си“ е изкуство, което трябва да се овладява и развива. Изкуство, в което трябва да се вложи търпение и любов.

Често се налага да свършим много работа, преди да се отдадем блажено на автентичното си Аз. Първо трябва да извървим пътя на себепознанието и себеприемането, да видим тъмните си страни, ограниченията си, да се научим да се обичаме дълбоко, безрезервно, отдадено, с уважение и почит. Да се научим да чуваме себе си. Да забравим стремежа към съвършенство. Да си дадем позволение Да бъдем.

Много често бъркаме импулсивността с това да сме себе си. „Той се прибра и веднага седна пред телевизора да гледа мач. Аз се изнервих. Само му казах, че е безчувствен простак и блъснах вратата след себе си. Той гледаше след мен изумено и неразбиращо. А аз имах тежък ден и просто исках да ме прегърне.“

Нашите импулси не винаги съм ние. Те са автоматичния отклик на даден дразнител. Често придобит и заучен отговор, но невинаги особено ефективен. И невинаги действащ в наша полза. Невинаги удовлетворяващ потребностите ни. Импулсивността означава да се отдадем на завладялата ни в момента емоция и да реагираме, без да помислим. Без да си дадем сметка какво ни казват чувствата ни и за каква потребност ни подсказват. В горната ситуация нашето автентично Аз би казало: „Имах тежък ден и в момента просто имам нужда да ме прегърнеш.“

Без драми и истерия.

Дори ако излезем извън психологията и обърнем внимание на значението на думата „автентичен“, ще видим, че автентично е нещо, което е основано на първоизточници. Нещо неподправено и достоверно. А кое е това в нас, което е първоизточник на нашите действия? Това са потребностите ни. Нуждата, която ни задвижва и насочва поведението ни.

За да бъдем автентични, трябва да реализираме няколко предварителни условия – да познаваме себе си, да разпознаваме потребностите си, да умеем да ги удовлетворяваме и изразяваме, когато те касаят и друг. Да си искрен и прям пред себе си и пред другите е фундаментът на това да бъдеш себе си. Когато не комуникираме истинските си намерения и желания, съзнателно или несъзнателно, въвеждаме хората в заблуда. Не сме в автентична връзка с другия, а го повличаме в така наречените от Ерик Берн игри.

Играта е поредица от допълващи се, скрити транзакции (реплики), които се развиват до определен, предвидим изход (подобно на сценарии за филм). Описва се като повтарящ се набор от транзакции, често стандартни, повърхностно правдоподобни, със скрита мотивация или, казано на разговорен език, играта е поредица от ходове с уловка или „трик“ (казвам ти това, но всъщност имам предвид друго). Игрите обикновено са непродуктивни. Замислите се за ситуации или отношения, които винаги се развиват по един и същ начин. Твърде вероятно е това да са игри, които играем. А има ли игра, значи липсва автентичност.

Kогато паданат маските...

Автентичността се случва, когато свалим всички маски и забравим за игрите.

Другото понятие в особена връзка с автентичността и отношенията с другите е понятието интимност. В „Игрите, които хората играят” Ерик Берн предлага първата хуманистична дефиниция на интимността, описвайки я като „спонтанна откровеност на съзнателен човек, лишена от игри”. Интимността означава откритост и уважение, както към себе си, така и към другия.  Интимността в чисто психологичен план означава да разголиш душата и мислите си. Когато сме в интимни отношения с другия, ние сме автентични. Ние сме такива, каквито сме. Ние сме искрени и открити. Заявяваме нуждите си и споделяме чувствата си. Когато сме автентични, позволяваме и на другия да прояви същността си, а не го вкарваме в игри и заблуди.

Отношенията на приятелство и любов няма как да се случат, ако не влезем в тях автентично. Ако не си позволяваме да се смеем, когато ни е весело, да изглеждаме унили, когато ни е тъжно, да повишим тон, когато се разгневим, да отстояваме позицията си, да показваме обичта си, да се радваме шумно, да говорим разпалено за хобитата си, да си позволим да плачем пред другия…

Това означава например да признаем първо пред себе си, че харесваме някоя жена/някой мъж и искаме да ги виждаме, а след това ясно и недвусмислено да я/го поканим на среща. Всичко това с ясното съзнание, че могат да ни отхвърлят. В зависимост от отговора да изживеем чувството, което ни носи ситуацията – радост, тъга, срам или гняв. Емоцията тук и сега. След това да се потупаме по рамото за смелостта и за това, че сме си дали шанс да бъдем щастливи, и да продължим с вдигната глава каквото и да се случи. Защото сме реализирали автентичното си Аз. А от това можем само да спечелим.

 

Share Button