Спасители – или за поисканата и непоискана помощ

Случвало ли ви се е да искате да спасите някого? Да имате близък, който страда или има проблем, и да имате желание да го изведете от ситуацията, да направите нещо за него? – Предполагам, че да. Всъщност мисля, че повечето хора имат такъв подтик поне веднъж в живота си, особено когато става въпрос за близки хора. Това е особено характерна ситуация при случаите на зависимост в семейството. Като че ли често поне един от членовете на семейството влиза в ролята на спасител, а понякога цялата семейна динамика се върти около този сценарий. Под предлога и с идеята, че обичат някого или държат на някого, хората се втурват да  спасяват и да помагат, често без дори помощта да е искана. Разбира се има и ситуации, при които тя не просто е искана, а направо е изискана, до степен такава, че „спасителят“ като че ли е длъжен да я даде, да влезе в тази роля. И тук идва тънката граница по отношение на това докъде даването на помощ помага и вреди, докъде искането на такава е продиктувано от реална нужда или се превръща в нездрава стратегия за манипулиране и подчинение на другите.

Когато се помага…

В помагането няма нищо лошо. Напротив. Понякога е желателно, дори наложително. Даването на помощ е с цел човекът да може да се справи в конкретната ситуация, да се закрепи, да се справи , да продължи наред. Когато обаче това се превърне в непрекъсната линия на поведение – тоест в една и съща ситуация се повтаря едно и също поведение на несправяне, а помощта продължава да се дава или иска, идеята сякаш се видоизменя. Помагането е с цел подкрепа, съпричастност и предоставяне на възможност за промяна и развитие, а не с цел отмяна на отговорностите на другия и поставянето му ( или влизането му) в позиция на по-слаб, несправящ се и безсилен – това се превръща в перфектна (дисфункционална) стратегия за взаимодействие с останалите. Неравнопоставени взаимоотношения, в които много често хората стоят и намират начин как да функционират в тях и през тях, което макар и на пръв поглед да изглежда „работещо“, всъщност е доста разрушително, водещо до състояние на неудовлетвореност и фрустрация.

 

Да откажеш помощ…

Това от своя страна води до редица последици: вменяване на вина, изместване и неприемане на отговорностите, създаване на илюзорна представа за взаимоотношенията.

Помощта се дава, когато се поиска. Когато помощта не е искана, но въпреки това се влиза в ролята на спасител, може би е добре да се помисли доколко тази помощ е по посока на другия и дали по някакъв начин не обслужва нуждите и потребностите на този, който я дава.

Помощта се дава и се иска. Помощта може и да се откаже. И това не прави никого лош човек. Да откажеш или дадеш помощ е право, което всеки има. Понякога всъщност се помага много повече, когато помощта се откаже, отколкото когато се даде.

В такива ситуации е добре да се дава сметка за контекста на ситуацията, за това какво всъщност искаме да постигнем чрез даването  на помощ и доколко това е нещо,  от което другият има нужда или пък ние самите.

А вие кога помагате?

 

Share Button

За една по-щастлива нова година

Чудите се какво да промените? Как да станете по-щастливи? Какво ви липсва и от какво повече можете да получите? Вече сте направили годишната си равносметка или ви предстои? А може би дори не ви се мисли по въпроса – надявате на щастлива случайност и „нещата просто да се наредят“.

Ще станете ли по-щастливи, ако сте по-богати? А по-успешни в кариерата? А ако намерите любовта на живота си?

Колко „само ако“ можете да изброите в списъка си „За щастлив живот“?

А защо не заложите на сигурно, като вложите усилия в себе си. Предлагам ви 4 неща, които можете да си обещаете за новата година. Гарантирам дълготрайни и животопроменящи резултати.

  1. Определете ценностите и приоритетите си.

Укрепете личните си граници и поемете отговорност за себе си. Помислете кои сте, какво е важно за вас, кое бихте приели и кое не. Към какво се стремите, с какви хора искате да бъдете заобиколени, как искате да изживеете живота си.

Когато определите кои сте и към какво се стремите, ще ви бъде по-лесно да разпознавате това, което не е за вас. Ще си давате сметка къде свършвате вие и къде започва човекът срещу вас. Ще уважавате себе си повече и няма да бъдете като гъба, която попива всичко.

Когато приемете, че вие сте вие – със всичките ви предимства и недостатъци и сте ценен именно заради това – ще бъдете и по-толерантни към останалите, защото те имат същото право да бъдат себе си. Другите също имат право да не са перфектни, да имат свои възгледи за нещата, мечти и стремежи. И това е прекрасно.

  1. Научете се да казвате „Не“ и да си тръгвате.

Научете се да казвате „Не“ и да чувате „Не“. Не вървете срещу себе си. Не се товарете с отговорности, които не са ваши. Не приемайте с погрешни доводи – само защото някой ще се обиди, ще спре да ви харесва или просто защото се страхувате да отстоите себе си.

Научете се да си тръгвате от хора, места, ситуации. Да пускате неподходящото за вас без огорчение, обида и съжаление. Научете се да освобождавате път на новото и да не се страхувате от промените. Не се вкопчвайте. Не изпадайте в отчаяние. Страхът не е добър съветник. В крайна сметка няма как да се харесате на всички, важното е да не губите собственото си уважение.

Вслушвайте се в емоциите си. Те най-добре ви подсказват кое е за вас и кое – не. Това, което е за вас, ви носи усещането за спокойствие и сигурност, макар и понякога да се налага да се потрудим за него. Това, което не е вашето, свива на топка стомаха ви, кара ви да правите компромиси със себе си и оставя усещане за горчивина.

  1. Научете се да си почивате и да отделяте време за себе си.

Изучете италианското изкуство да не правите нищо. Да умееш да си почиваш наистина е изкуство. Всеки ден отделяйте поне по 15 мин. за себе си. Правете неща, които ви доставят наслада. Посветете им цялото си внимание. Отпуснете се и се насладете на процеса, без да мислите за друго. Когато ядете парче торта, правете само това. Правете го бавно, усетете вкуса му, направете го с радост.

Когато сте на среща с приятел, му посветете цялото си внимание. Бъдете там, с него – чуйте какво има да ви каже. Усетете радостта и ценността на споделянето.

Почивката и пълноценното време със себе си са изключително важни. Те презареждат батериите ни и ни вдъхновяват за нови дела. Добрата почивка е здраве, а времето със себе си е мъдрост – така опознаваме себе си.

  1. Станете своя най-добър приятел и любим.

Замислете се какво отношение очаквате от любимия/та си и от най-близките си хора и го давайте на себе си – ежедневно.

Не се съдете строго и си прощавайте, когато грешите, защото е човешко да се греши. В най-трудните моменти се опирайте първо на себе си. Казвайте си насърчителни думи, утешавайте се, потупвайте се по рамото, когато сте постигнали нещо. Недейте да злословите срещу себе си и не се упреквайте. Правете неща, който ви носят щастие – грижете се добре за себе си.

Или с други думи – приемайте се безусловно и се обичайте. Обичайте се не само на думи, а и на дела.

И това за бонус: Обградете се с хора, които ви носят светлина, с които душата ви си почива и се чувства у дома. Обградете се с хора, които ви подкрепят, ценят ви, интересуват се от мечтите и целите ви и на свой ред споделят своите с вас.

В крайна сметка е истина, че където и да отидем, отиваме със себе си. Можем да се скрием зад материалните си придобивки, социалния статус, дори за момент да забравим, но не можем дълго да се залъгваме. Щастието е субективно усещане, основано на още по-субективни фактори. Когато разберем какво ни прави щастливи и от какво се нуждаем, трябва да имаме мъжеството да го отвоюваме и защитим.

Представете си, че сте художник, който стои пред абсолютно бяло платно и може да нарисува каквото пожелае на него. Да избере цветовете, материалите, а след това да реши какво да изобрази. Вашето платно е вашият живот. Той е продукт на вашето творчество. Той е толкова уникален и неповторим, колкото сте и вие.

Творчеството е продукт на емоцията. Прекрасните неща се случват, когато вложим чувства в тях – смело и автентично. Без страх от разкриване, уязвимо, с риск да бъдем видени каквито сме. Но това е, което докосва, вълнува и свързва.

Такъв трябва да бъде и нашият живот – автентичен. Отражение на това, което сме. Наситен с неща, които са ценни за нас и ни правят щастливи.

Share Button

Смути? Или нещо за детокс на съзнанието?

Новата година обикновено е време за всякакви нови начала – в социален, професионален, здравословен, интимен план. Често новата година е крайъгълен камък и я нарочваме за начало на много нови проекти. Като например да започнем диета, да се погрижим за здравето си, да откажем някой вреден навик и много други.

Отвсякъде валят насоки за по-здравословен живот, свързани с диетично и здравословно хранене. От детокс със смутита, през ограничаване на калорийния прием до премахване на всичко вредно от храненето и приема на хранителни добавки. Докато сме фокусирани върху това как да пречистим телата си, не пропускаме ли и нещо друго важно?

Какъв е психологическият аналог на физическото прочистване или така наречения детокс?

Идеята за позитивната промяна, в следствие на психологическо прочистване и освобождаване от паразитни чувства и емоции, има дълга история.  Още Аристотел дефинира катарзиса като „очистване на духа от болни и остарели идеи или емоции“.

Основната цел на пре/прочистването във всяка една негова форма е освобождаване от непотребни или нездравословни елементи, които пречат на по-доброто функциониране.

Психическият детокс съдържа 3 важни стъпки:

  • Да идентифицираме нещата, които пречат да: бъдем щастливи; осъществим потенциала си; бъдем тези, които искаме да бъдем;
  • Да определим начините, по които можем да редуцираме вредните влияния върху всяко от гореизброените;
  • Да установим с какво можем да заменим нездравословните си поведения.

И в крайна сметка – от какво е добре да се освободим?

Да започнем с това:

Страхове

Може вече да не се страхувате от чудовища в дрешника или под леглото, но има други страхове, които понякога изцяло обсебват съзнанието ни. Страхове, които ни пречат да развием потенциала си, защото ни възпират да погледнем трудностите в очите и да ги преодолеем. Ако някои страхове се основават на лош минал опит, то други са напълно ирационални и просто ни държат в комфортната ни зона. Избягването на емоционалните и психологически предизвикателства намалява възможностите ни за развитие и израстване. Страхът от провал, например, ограничава възможностите ни за успех. Страхът от обвързване или изоставяне може да ни направи самотни, депресирани или да ни остави с усещане за непълноценност. Ако сме във връзка и непрекъснато се страхуваме, че партньорът ни ще ни изневери или ще ни остави, това неминуемо рефлектира върху самата връзка. Ние от своя страна се чувстваме стресирани и напрегнати през цялото време. Парадоксът е, че ирационалният страх често се превръща в самосбъдващо се пророчество.

Обида и възмущение

Болезнени спомени и преживявания от миналото могат да ни съпровождат през целия ни живот. Чувството на предателство и гневът от изневярата на съпруг/съпруга, например, може дори да се увеличават с времето, като обсебят цялото ни съзнание. Някои събития от миналото дори могат да се помнят като много по-трагични, отколкото реално са били тогава. Ние, хората, имаме тази способност да подсилваме спомените емоционално – и добрите, и лошите. А всеки един път, в който разказваме дадена история, да я преживяваме отново и отново. Горчивината и обидата могат да ограбят настоящето и бъдещето ни. Веднъж попаднали в капана на възмущението и обидата от миналото, често пречупваме през тях всичките си преживявания в настоящето. Това коства много емоции и енергия, често ни демотивира и потиска, дори може да причини депресия.

Остарели представи за себе си

Все още ли смятате себе си за онова срамежливо и тромаво дете, което нямаше много приятели в училище? Въпреки че вече сте на 35 и имате чудесна кариера и семейство? Тази представа за себе си ви сковава и често се притеснявате, когато говорите с непознати. Ние често виждаме себе си така, както смятаме, че другите ни виждат. Тоест гледаме себе си през очите на другите и се оценяваме според това. Обичайните коментари от връстниците или най-близките ни хора/значимите възрастни влияят върху нашата самооценка, а това пък предопределя начина, по който се държим с другите и взаимодействаме със света. Изопачената или остаряла Аз-концепция може да попречи на това да започнем нови начинания, да създадем нови контакти или да разгърнем потенциала, който притежаваме. И това само защо някой, някога, някъде ни е казал, че не сме достатъчно „умни“, „красиви“, „високи“, „атлетични“, „слаби“…

Неефективни модели на мислене

Склонни ли те да мислите песимистично? Да виждате предимно недостатъците в себе си и/или другите? Очаквате ли непрекъснато нещо лошо да ви се случи, да бъдете предадени или прецакани? Начинът на мислене до голяма степен рефлектира върху качеството ни на живот във всеки един негов аспект. Влияе на здравето ни, повлиява социалните ни контакти, представянето ни в работата и интимната ни сфера.

Изследвания са открили тясна връзка между негативните очаквания/перспективи/нагласи и ниската удовлетвореност във връзките с противоположния пол, неспособността за изпитване на удоволствие от живота, намаленото желание за планиране на бъдещето, депресията и стреса.  Всичко това от своя страна рефлектира и върху здравословното ни състояние.

Има множество неща, от които бихме могли да се освободим психически, да функционираме по-леко и здравословно. Бихте могли да допълните списъка по-горе. Замислете се за нещата, които влошават вашето психическо здраве и започнете да ги премахвате и/или да ги заменяте с по-здравословни заместители.

Важното е да започнете с малки стъпки. Промяната не се случва изведнъж и изисква време. Особено ако целим да е трайна и ефективна.

Какво можем да направим за начало?

  • Да погледнем страховете си в очите. От какво ни е страх? Тези заплахи реални ли са? Какво е най-голямото нещо, което бихме могли да загубим, ако се осмелим да действаме? А какво можем да спечелим? Ще се уважаваме ли повече, ако опитаме? А ако успеем?
  • Да простим. Да простим на себе си и на тези, които са ни наранили. Вече би трябвало да сме се уверили, че стаените гняв, възмущение и омраза не водят до нищо продуктивно. Те само вгорчават живота ни и ни разболяват. Те са тъмните облаци от миналото, които засенчват всяко наше щастие в настоящето.
  • Да се усъмним във всички вярвания и представи за себе си, които ни правят нещастни. Това е добра първа стъпка. И след това да започнем да ги разглеждаме едно по едно, от позицията на днешния ден, изминалите години, опита ни и преживяванията ни. Добре е да имаме предвид, че ние не сме константа и няма такова понятие като „винаги ще си остана…“, стига да се осмелим да действаме и да поемем отговорността за промяната си. Можем да бъдем тези, които искаме да бъдем, стига да проявим воля и упоритост.
  • Да  погледнем на света и нещата, които ни се случват, с повече оптимизъм и реализъм. Да приемем себе си за добри и достойни в един свят, изпълнен с възможности. Да се освободим от очакванията, страховете и проекциите и да дръзнем да променим нещата, които ни правят нещастни, които ни пречат да се развиваме и да общуваме пълноценно с другите.

Да детоксикираме съзнанието си. Да се освободим от това, което отравя нашето щастие. А вие с какво ще започнете?

Източник

Share Button

Въпрос на гледна точка

Често чувам хората да се оплакват, че не са доволни и удовлетворени от живота си, от това, което им се случва. Всеобщо явление е да се прави сравнение с това какво е било, с това какво може да бъде или какво е, но не тук, а някъде другаде. Като че ли винаги е прехвърлена отговорността някъде другаде или на някой друг за начина, по който хората се чувстват. По-лесно е да се обвини държавата, управниците, шефа, комшията. Може би има доза истинност, но едва ли изцяло, защото въпреки реалните пречки, все пак има хора, които се чувстват добре, които освен да се оплакват намират смисъл и сили не просто да се борят и съществуват, а да изпитат удовлетвореност от живота. И съвсем не казвам, че това означава, че животът им е безоблачен или винаги всичко е идеално. Но като че ли те успяват да изместят фокуса върху това, което имат и ги прави доволни (макар и малко), а не върху това, от което не са доволни. Въпрос на гледна точка.

Тук и сега

Струва ми се, че немалка част от преживяването е резултат от невъзможността на хората да бъдат „тук и сега“, да живеят за случващото се, а не за нещо минало или невъзможно. Като че ли бягството от реалността се превръща в един основен механизъм за съществуване. Бягаме в минали светове, бягаме в бъдещи страхове и проекции, в измислени виртуални светове и докато сме вторачени в непрестанно светещия монитор на смартфона си не виждаме по-далече от носа си, от това, което е около нас. Сутрин и вечер, когато пътувам с метрото виждам именно това – препълнена мотриса, в която масата от хора дори не виждат кой е около тях.

vypros-na-gledna-tochka-1

Забили носове във виртуалната реалност (не ме разбирайте погрешно – не съм върл противник на технологиите и  „смартфонизацията” (моя си дума); аз също имам умен телефон и го използвам; в условията на технологичен напредък и ерата на глобализация като че ли в някаква степен това е повече от потребно и улесняващо; не ми допада, че му се предава жизненоважно значение) не виждат малкия ученик с огромна раница, който се опитва да се задържи на крака сред потока от блъскащи се хора; не виждат бременната жена, която пристъпва от крак на крак; не виждат изнемощелите баба и дядо, които се чудят къде да се захванат, за да не полетят нанякъде. Не виждат възможността да направят нещо мъничко за някого тук и сега, нещо, което ще направи настоящето на някого друг, пък и на самите тях, една идея по-приятно.

Алиенация или бяство от реалността

В една от статиите Марина беше писала за алиенацията. Чудя се доколко тази алиенация не е резултат именно от тази невъзможност да бъдем тук и сега – да присъстваме с мислите и чувстватта си. Едва ли бабите и дядовците ни са знаели какво е значението на тази дума. На седянка, пред печката, на нивата – онзи простичкия живот, като че ли повече ги е сближавал, като че ли е спомагал да се определи, че  проблемите са били от едно измерение. Сякаш колкото повече усложняваме и глобализираме, колкото повече се взираме в екзистенциалнните въпроси и питания, толкова повече се отдалечаваме и като че ли забравяме, че това да не сме сами, да бъдем удовлетворени от себе си, живота и другите е нещо съвсем простичко и невинаги е необходимо да има практическо решение.

Онези познатите клишета „за малките неща”

vypros-na-gledna-tochka

Удовлетвореността е чувство, преживяване, и то е истинско тогава, когато не се обуславя само и изцяло от външни стимули, тоест материални придобивки. И целия свят да изкупим, той не може да запълни празнотата, ако не можем да го преживеем вътрешно и да се потопим в това усещане.  Удовлетвореността и удоволствието от това да живееш са тук и сега във взаимодействието с другите, в момента, в ситуацията – с това се свързваме и с хората, с това ни познават и ние тях – не с практическите решения, а във възможността да се идентифицираме с тях на емоционално ниво. Онези така разпространени клишета за „малките неща” са всъщност толкова верни и истински. В чакане на голямото събитие, което да преобърне живота им, хората рядко си дават сметка, че то всъщност е куп от малки такива, които им се случват всеки ден и могат да променят тях. Отказвайки да седят в реалността обаче те пропускат тази възможност. Да, факт е, че вероятно понякога тази реалност е фрустрираща и отблъскваща, напрягаща и неприятна, но тя не е само това. Ако кола те опръска, минавайки около теб, това не означава, че целият ти ден ще трябва да мине под знака на „кофти ден”. Но дали ще е така зависи от това дали в следващите два часа ще циклим в спомена за тази кола, която вече е отминала и ще се взираме в петното на панталона си, или ще се зарадваме на това, че колегата ни е оставил дъвка на бюрото и се е сетил за нас. Въпрос на гледна точка.

 

Share Button

За това, което правим и за това, което НЕ правим

Тази статия ще бъде кратка. Не носи някакво дълбинно психологическо съдържание, едва ли разкрива някаква нова информация или гледна точка. По-скоро е (иска ми се да кажа вдъхновена, но определено не е това думата) провокирана от ежедневието, даже може да се каже злободневието. Нейната цел е простичка – да напомни и дори да предизвика да се огледаме, да се замислим, да се подсетим, че не сме сами, че около нас има други; да се замислим какво очакваме като поведение към нас и какво даваме като такова; за малките и простички неща; за отговорностите ни; за писаните и неписани правила; за това, което правим, и за това, което НЕ правим.

Причината за „вдъхновениетo“

Днес, докато идвах на работа, станах свидетел ( впоследствие и участник) на следната ситуация:

Беше се събрала групичка от няколко души, зяпачи, и с усмивка и учудване наблюдаваха как в 8:00 сутринта, в значително студено време, едно младо момче (може би ученик), буквално се беше „сраснало“ с външния бар плот на една закусвалня. Картинката беше меко казано „покъртителна“. Момчето беше захапало плота за канта, затворило очи, почти не се виждаше дали диша, ръцете му висяха в пространството и беше в ступор – не помръдваше; до него имаше чаша чай и закуска. Вероятно не беше от скоро в това състояние, съдейки по бройката на публиката. Спрях се и се загледах. До мен се спря една жена и ме попита какво му има. „Зяпачите“ се подсмихваха. Усетих, че започвам да се ядосвам. Подвикнах им, че някой трябва да се опита да го събуди, защото може да измръзне или да му е зле. Тогава се ядосах още повече, защото си дадох сметка, че правя същото като тях. Заедно с жената го доближихме и го побутнах. След период от време вдигна глава и на въпроса ми как е и има ли нужда от помощ отговори, че е добре и няма. По очите му беше видимо, че се е надрусал и вероятно е пиян. Групичката се разформирова и всеки пое по пътя си.

za-tova-koeto-pravim-i-za-tova-koeto-ne-pravim

Доводи

Продължавайки пътя си към работа преминах през широка гама от чувства, а в главата ми се завъртяха редица въпроси. Това не е първата подобна ситуация, на която попадам и далеч не е най-драматичната. За съжаление,  има доста такива и вероятно и занапред ще има. Ситуации, в която се правим, че като че ли ни няма; ситуация, в която различността плаши; ситуации, в които забравяме, че сме хора; ситуации, в които забравяме за неписаните правила и за неписаните отговорности. Или общо взето това са от онзи тип ситуации, в които реално носим много повече отговорност за това, което НЕ правим. Всеки е имал поне една такава ситуация в живота си, при която просто се „скатава“, като бързо намира оправдание или обяснение защо го прави.

 „Това не е моя отговорност“,  „Има и други…“,  „Сам/а си е виновен/а“,  „Откъде да знам дали не е луд/а и дали няма да ми направи нещо.“,  „Така или иначе нищо не мога да направя, не съм лекар/полицай….“, Бързам, ако имах време може би…‘,  „Не ме интересува, имам си мои проблеми..“

Вероятно във всеки един от тези доводи има доза истинност и правдивост. Вероятно в редица ситуации наистина няма чисто технически какво да направим, защото не сме компетентни или физически нямаме възможност. Вероятно има още хиляда и един довода, с които да аргументираме бездействието или безразличието си.

Аз смятам да използвам един от малкото, които да оборят тази стоическа позиция на пасивност и той е следният:

„Ами ако бяхте вие?“

Ако вие сте главно действащо лице в ситуацията? Ако на вас ви прилошее на улицата и нямате сила дори да седнете на някоя пейка? Ако вашата чанта се разсипе на трамвайните линии и трамвая идва? Ако вие се подхлъзнете на леда и паднете? А ако това е вашето дете? Ако детето ви е попрекалило на купона и е пред полуприпадък пред очите на многобройна публика от неангажирани със ситуацията възрастни? Ако някой го тормози, а наоколо има кой да се намеси и да помогне, но не го прави, дори просто помощта да се изразява в това да се обади на полицията? Как мислите? Би ли ви се искало в тези ситуации да има някой, който да се намеси? Ще се ядосате ли на това, че вашата драма и нещастие е просто спектакъл за останалите, които съчувствено цъкат с език, когато е необходимо да направят толкова малко?

Аз лично бих. Бих била гневна на пасивността. Бих била огорчена и обидена. Бих била притеснена и дори изплашена.

Промяна

Опасно е това, което правим, но още по-опасно е това, което не правим. Често чувам как хората се оплакват, как казват, че нещата са зле, че никога няма да се променят, че едва ли не няма надежда. Тази промяна зависи от нас. „Нещата“ не са величина, която се променя, променя се човешкото поведение, променяме се ние. Ако ние се променим и „нещата“ и ситуациите ще се променят. Промяната, обаче, е процес, свързан с много отговорности и правила и често пъти те са от онези неписаните. Това не са правилата на фирмата, в която работим; не са и само законите или конституцията.

Това са онези, неписаните правила в човешките взаимоотношения. Онези семейни правила, на които всички ние се научаваме (или би трябвало да се научим) още докато растем (как детето е беззащитно и трябва да го пазим; как на старите хора се прави място да седнат; как намереното портмоне се връща на собственика и разни други такива елементарни нещица), но като че ли позабравяме или омаловажаваме в един момент. Това са онези правила, които определят нагласите и ценностите ни спрямо другите, света и нас. Онези правила и нагласи, които ни учат, че отговорността да седиш и да не реагираш, когато примерно убиват някого, е почти равносилна на тази да решиш да го убиеш и да го направиш. Разбира се, всичко това е въпрос на избор. Няма как насила някой да бъде накаран да реагира в ситуацията, която според мен, примерно, изисква действие. Преценката на ситуацията също е много субективно явление.

za-tova-koeto-pravim-i-za-tova-koeto-ne-pravim-2

Но много ви моля, когато се отдадете на субективността си, замислете се за секунда дали ако там отсреща сте вие или ваш близък, субективността ви ще бъде същата. Замислите се дали губите, ако реагирате в дадена ситуация и направите нещо и дали печелите, ако останете пасивни и не правите нищо. Замислите се какво е помощ, какъв е нейнияt смисъл. Замислете се за вашите собствени преживявания на безпомощност. Замислите се за случаите, в които сте имали нужда от другите и за случаите, в които другите са били до вас.

Хубаво е да знаеш, че има някой до теб! Хубаво е когато непознат се наведе и ти подаде падналия плик от чантата ти; когато стане и ти направи място в автобуса или метрото, просто ей така. Убедена съм, че всеки е имал поне по една такава ситуация в живота си. Убедена съм също, че е и изцяло ваш избор дали ще решите да направите нещо и да предадете нататък с друг жест към някой, който има нужда или ще изберете да НЕ правите нищо. Убедена съм и в още нещо – и в двата случая носите отговорност и тя е изцяло ваша!

Share Button

За миналото и бъдещето

Минал опит

Всеки от нас носи минал опит зад гърба си, или както често се казва ”багаж”. Този багаж може да бъде както положителен, така и негативен. Натрупва се и се изгражда въз основа на интеракциите ни с останалите, въз основа на преживяванията ни с другите и за другите, за нас самите. Това е опит,  който се обуславя от ситуациите, през които преминаваме – дали ще бъдем успешни или не, дали ще ни приемат или ще ни отхвърлят. Този опит е натоварен с голям емоционален заряд. Този „багаж”, този опит, има една основна характеристика – не подлежи на промяна – независимо дали искаме или не, той е такъв, какъвто е и няма как да бъде променен, но пък понякога може да промени нас самите.

minal-opit

За значението на миналия опит

В някакъв аспект миналото предопределя или поне в някаква степен оказва влияние върху настоящето, а в не малко пъти и върху бъдещето. Опитът, който имаме, ни формира като личности, като психика. Въз основа на него се формират и нагласите ни по отношение на нас самите, на света, на другите. Миналото ни е това, което допринася за изграждането на представите и вярванията ни, на собствените ни правила и допускания. Тоест на базата на преживени от нас ситуации и начина, по  който сме се почувствали в тях, ние вече имаме изграден обяснителен модел защо нещо се случва и с какви емоции го асоциираме. Тоест имаме когнитивна схема, свързана с определени ситуации, като от нея изхождаме и в други подобни такива. Уповавайки се на тази схема, изграждаме механизма си на действие с останалите, начините, по които реагираме, дори би могло да се каже и начина си на преживяване.

Въз основа на миналия опит формираме и нагласите, и очакванията ни. Дали те ще бъдат негативни или позитивни, дали ще подхождаме към себе си и другите, към различните ситуации и обстоятелства с доверие и сигурност, или ще пристъпваме предпазливо и боязливо в голяма степен зависи от това как са се развили нещата преди.

В немалка степен миналият опит е този, посредством който правим изборите в живота си, посредством който определяме ролята, в която да бъдем. И този процес е колкото съзнаван, толкова и несъзнаван.

Аз само моето минало ли съм?

И тук е тънката граница по отношение на това дали използваме миналото и преживелищния си опит като ресурс, от който да се учим и развиваме, или като оправдание за това да стоим на едно място и да повтаряме едни и същи грешки. Хората, които „живеят в миналото“ като че ли се опитват да се предпазят от неизвестността и несигурността на настоящето и бъдещето. Избирайки „сигурността“, обаче, те сякаш забравят един съществен елемент – животът не е статичен – хората, средата, обстоятелствата се променят. И повтаряйки един и същи модел при различни обстоятелства и с различни хора, макар и в сходни по съществото си ситуации, вероятността да направят поредната грешка е много по-голяма.

Разбира се едва ли това е нечия самоцел. Едва ли някой иска да се чувства като колело, което никога не спира, и от което като че ли не може да слезе и по собствено желание. Понякога това е като омагьосан кръг. В някои случаи е необходимо дълго време на човек да осъзнае този процес и да си даде сметка за „непробиваемостта“ и изключителната устойчивост и ригидност на изградения вече предварителен сценарий, който с течение на годините придобива неефективното качество „универсалност“. А универсалното, както знаете, рядко успява да отговори на изискванията и нуждите на специалното и индивидуалното. Животът обаче предлага именно това – неповторими и макар понякога много сходни, но всъщност изключителни ситуации, събития, преживявания.

Тук и Сега

Ако всеки се замисли сам за себе си колко пъти е „пропилявал“ шансовете си да му се случи нещо ново и различно само защото е подхождал с предубеждение и вече определени нагласи (най-често негативни), които ни тласкат и към определен тип поведение ( най-често не особено адекватно), ще стигне до същия извод. Разбира се, това не означава, че няма какво да изведем от миналото, че няма уроци, които да научим. Но нека не забравяме, че миналото е минало и ако не искаме да го превръщаме в бъдеще и настояще, то би било добре фокусът ни да се измести „тук и сега“, защото само тук и сега имаме възможността на градим нещата и да се променяме.

Автор: Росица Кайрякова

Share Button

Насила можеш да вземеш, но не и да дадеш

С нас редовно се свързват близки и роднини на употребяващи и зависими, силно притеснени и в безизходица. Едни от най-често задаваните въпроси са свързани с това как да спасят близкия си, как да го излекуват. В отчаянието си хората се нагърбват с непосилни задачи и отговорности. В желанието си да бъдат полезни стигат до крайни решения като тайно лечение, отвари, врачки, магия и др.

Безсилието и отчаянието не са най-добрите съветници, а и ние хората често имаме склонност да влизаме в ролята на спасители. Впускаме се да правим непоискани добрини, дори да ги натрапваме.

А когато става въпрос за близки хора, дори изпадаме в още по-големи крайности. Сякаш се опитваме да изземем кормилото за управление на чуждия живот и да го насочим в посока, която ние смятаме за правилна. И така дърпаме ли, дърпаме руля към нас, а човекът тегли ли, тегли в друга посока. Убедени в собствената си правота и добри подбуди, ние се ядосваме, чувстваме се безсилни, неоценени, изпадаме в отчаяние.

Трудно е да гледаш как някой обичан от теб човек погубва живота си и е естествен подтик да се опиташ да го „вкараш в правия път“. Но може би сте чували, че „делото за спасяване на давещия се е дело на самия давещ се“. Човек сам трябва да поиска да се спаси. Да потърси помощ. Или поне да пожелае да я приеме, когато му се предложи.

Да приемем хипотетично, че зависимостта е заболяване, което може да се излекува с едно магично хапче. Даваме го на някого и той вече не е зависим. А после какво? Вече не е самотен, няма проблеми с комуникацията, разбира и приема емоциите си, става по-уверен в себе си като цяло, по магичен начин изчезват всичките му дефицити. Той става нов човек и заживява щастливо. Не, това не става с едно магическо хапче. Не, ние няма как да излекуваме живота на някой друг.

По този въпрос д-р Ван Циенцюн казва: „Дори да излекуваш болестта на другия, не можеш да спасиш съдбата му.“

„Дори да излекуваш

Зависимостта не е само физическият копнеж за дадено вещество. Болестта не е само физически симптоми. Не е като обрив, който просто преминава, когато се намажеш с нещо. За съжаление, причините за зависимостта са дълбоки и психологически. Човек трябва да пожелае, да прояви воля, търпение и упоритост, за да „спаси съдбата си“. Да бъде отговорен за себе си. Това не е задача, с която може да се нагърби някой друг. Това не е и отговорност на някой друг. Няма значение колко сме близки. Няма такова нещо, като „аз знам кое е най-добро за теб“.

Най-доброто за мен е това, което Аз смятам, че е най-доброто за мен, дори и това да включва употреба на вещества и непрестанни купони.  А реализирайки най-доброто си Аз, си понасям отговорността за избора. Следователно никой не трябва да се чувства виновен за нечии решения.

Няма нищо по-човешко и хуманно от това да изразиш загриженост, съчувствие, да се опиташ да разбереш гледната точка на другия, да предложиш помощ и подкрепа, но не можеш да му натрапиш собствените си възгледи за това, как трябва да изживее живота си. Не можеш и да се нагърбиш със задачата да живееш вместо него, да носиш неговите отговорности. Особено когато това е зрял, пълнолетен човек.

Винаги трябва да си даваме сметка, къде приключвам Аз и къде започваш Ти. За да не се претопяваме един в друг. За да си гарантираме свобода. За да сме наясно докъде се простират отговорностите и вините ни. Насила не можем да набутаме добрите си намерения, защото щом са насила, тогава те вече не са добри. А понякога се обръщат срещу нас и си плащаме за даденото непоискано.

 

 

 

Share Button

Промяната – кога се случва?

Темата за промяната и мотивацията е една от най-дискутираните. Често се питаме – „Какво кара хората да се променят?“ или „Защо въпреки деструктивните последствия от дадени действия, хората не се променят, а продължават стария модел на поведение?“

Склонни сме да мислим, че страданието поражда промяна, но имаме множество примери, които ни опровергават. Хората продължително упорстват в дадено поведение, въпреки че то видимо им причинява множество проблеми и болка, като злоупотребата с психоактивни вещества например. Ние не винаги сме разумни същества.

По този въпрос Фьодор Достоевски казва: „Откъде на всички мъдреци им е хрумнала идеята, че желанията на човека трябва да бъдат нормални или добродетелни? Защо си въобразяват, че той неизбежно трябва да желае онова, което е разумно и полезно?“

При тези обстоятелства по-важен е въпросът: „Защо хората все пак се променят?“

Промяната възниква по естествен начин и фундаментално значение за нея има мотивацията. Сама по себе си мотивацията може да бъде вътрешна и външна – породена от вътрешно желание за постигане на даден резултат или в следствие на външни фактори. По отношение на ефективността вътрешната мотивация е много по-трайна и стабилна от външната, защото се основава на ценности на личността. Мотивацията може да се повлияе от редица междуличностни и вътреличностни фактори, както и от някои интервенции, прилагани от специалисти.

Има поне три компонента на мотивацията за промяна с решаващо значение – готовност, желание и способност.

Желанието се свързва с важността, която отдаваме на промяната. За това може да се мисли и като за степен на несъответствие между настоящото състояние и желаната цел, между това, което се случва в момента, и онова, което е ценно човекът да постигне в бъдеще. До голяма степен желаното има отношение към ценностната система на човек и идеалите, които изповядва.

Понякога човек има желание, но не е способен на промяна. Това е свързано с личните ресурси, както и с външните фактори (обстоятелствата). Понякога човек много добре осъзнава рисковете от поведението си и оценява като важно това да се промени, но не е уверен в способностите си или открива причини във външната среда, които го възпрепятстват. Когато обаче несъответствието стане достатъчно голямо и промяната изглежда важна, човек може да мобилизира ресурсите си и да започне да търси начини да я осъществи.

На пръв поглед изглежда логично, че при голяма важност и способност за извършване на промяната, човек ще я осъществи. Това обаче не винаги е вярно. Много често хората не са готови да извършват промени. Готовността за промяна е свързана с подреждането на приоритетите. Това звучи като „Искам, но не сега.“ Или „Искам, но в момента имам по-належащ проблем.“ В тази ситуация човек може да влезе в играта „От утре“, защото за днес има нещо друго, по-важно. А „утре“, като старт на промяната,  може да не настъпи никога.

ПромянатаИ трите елемента – готов, желаещ и способен – могат да бъдат източник на дилемата „да, обаче…“, тоест искам, мога и съм готов, но все пак изпитвам колебания, двоумя се. Освен че имаме доводи „За“, имаме и някои „Против“. Това забавя или стопира процеса.

Какво все пак отключва промяната?

Най-естественият отговор на този въпрос е, че човек предприема промяна, когато се чувства достатъчно дискомфортно в ситуацията, в която се намира в момента. На втори поглед обаче има достатъчно доказателства от опита, които опровергават това твърдение. За много хора  унижението, срамът, вината, болката, самотата и угризенията не са основните двигатели на промяната и дори биха могли да демотивират човека.

Поведенческите промени настъпват, когато човек ги свърже с някакви вътрешни ценности, нещо важно и желано. Хората често попадат в задънена улица не защото не виждат негативите на ситуацията, а защото имат противоречиви чувства и доводи (амбивалентни са) по отношение на нея. Изходът от ситуацията е свързан с изследване и проследяване на това, което  човек преживява, и онова, което – от негова гледна точка – наистина има значение. Когато питаме някого – „Какво те мотивира?“, всъщност го питаме – „Какво за теб е важно да се случи?“, „Какво ценно ще ти донесе тази промяна?“, „Какво липсва в живота ти в момента?“

Често процесът на промяна е труден и болезнен, защото ни кара да изоставим старите, удобни модели на поведение. Промяната сама по себе си нарушава статуквото и също ни кара да се чувстваме дискомфортно. В процеса на придвижване от старото към новото състояние, човек често се чувства в безтегловност, несигурен, без здрава почва под краката си. Това усещане е плашещо. Ето защо е много важно да оценяваме крайния резултат от промяната като наистина значим и да се доверяваме на изхода от процеса.

Смисълът на промяната е много важен за човека. От друга страна самият смисъл е движеща сила. Промяната, предвещаваща нещо по-добро, е нова цел и посока в живота на човек.

Както твърди Ницше, имайки за какво, ние можем да минем през всички как.

 

 

 

Share Button

Новогодишните обещания, които (си) даваме или за ефекта на „Новото начало“.

За новогодишните обещания, както и за много други, често се казва, че не траят повече от махмурлука на другия ден. Сигурно много от вас вече са подхванали дългите списъци с добри намерения, които смятат да реализират през новата година. Много започват диета от понеделник или приключват с даден вреден навик от началото на новия месец. Но чудили ли сте се защо е така? А какво се случва точно преди заветното „ново начало“ ?

Новогодишните обети не са приумица на новите времена. Техните корени могат да бъдат проследени още от древността и в частност в религиите. Древните вавилонци например са давали обещания на своите богове в началото на всяка година, че ще изплатят дълговете си и ще върнат взети на заем предмети. Римляните от своя страна са отправяли своите обещания към бог Янус, на когото е наречен първия месец на годината – януари. Янус е бил почитан като дух пазител на всяка врата и на всяко начинание и начало. Смятало се е, че е отварял и затварял всички врати, предимно символично. През средновековието рицарите са подновявали своя обет около Коледа всяка година като знак на преданост, а много християни прекарват нощта преди Коледа в църквата, където се приготвят за следващата година, молейки се и правейки равносметки и обещания.

Едни от най-разпространените цели, които си поставяме за новата година, са да подобрим физическото си състояние като ядем по-здравословно, редуцираме теглото си, спортуваме редовно, спрем алкохола и цигарите, спрем употребата на наркотици и други; подобрим психическото си състояние, като мислим позитивно, смеем се повече или просто се наслаждаваме на живота; подобрим финансовото си състояние; положим повече усилия в работата си; повишим квалификацията и образованието си; да бъдем по-улегнали и уравновесени; да се молим повече; да засилим социалните си контакти и много други.

Колко от вас са давали или са получавали обещания от рода на: „От Великден/Коледа/новата година/месец/седмица съм нов човек – спирам да пия, да пуша или да употребявам наркотици.“ И колко от тези обещания са били изпълнени наистина? Защо нищо не започва от днешния ден, а залагаме на следващата нова точка от календара да мобилизира по магичен начин мотивацията и енергията ни? В петък решаваме, че понеделник е добър момент да се превърнем в „нов човек“, а междувременно през почивните дни с чиста съвест се отдаваме на онова, което след това ще ни бъде „забранено“. Такива решения често се вземат и в неделя, когато в състояние на тежък махмурлук заключаваме, че „не може повече така и нещо трябва да се промени“. И така всеки петък или неделя.

Много често решението за реализиране на ново поведение изисква усилия или отказване от нещо, което макар и с преобладаващи негативни ефекти, ни носи кратковременно удоволствие – в това число и спирането на цигари, алкохол, наркотици или стартирането на здравословен хранителен режим. Идентифицирайки проблемното поведение, което реализираме, признавайки го и вземайки решение за промяна, ние облекчаваме съвестта и подхранваме увереността си, че държим нещата под контрол. Дори само насрочването на конкретен момент за нов старт засилва още повече нашата увереност в успеха на начинанието. Тази дейност обаче много често се превръща в ритуал, който се повтаря периодично и превръща обещанията които (си) даваме единствено в добри намерения.

От друга страна тези празни(чни) обещания често служат като начин да манипулираме близките си, като ги уверим, че сме мислили по въпроса, оценили сме ситуацията и имаме желание да се променим. А какъв по-подходящ момент за това от друга седмица, месец или нова година, но никога от сега.

Големите празници и особено началото на новата година са онези точки от линията на времето, които ни карат да спрем и да погледнем живота си глобално. Да излезем от рутината и всекидневието и да помислим върху големите цели. Да погледнем към това кои сме били, кои сме в момента и какви се стремим да бъдем. Човек винаги е движен от естествения стремеж да се развива и да бъде нещо повече от това, което е. Когато настоящият ни образ по една или друга причина е далеч от това, към което се стремим, в нас възниква напрежение и желание да направим нещо, за да променим ситуацията. Но имаме ли кураж да реализираме намеренията си? Страхуваме ли се да поемем риска, за да не разочароваме себе си и близките си?

Отлагането във времето е проява на несигурност и страх от неизвестното. Новото поведение ни изважда от комфортната зона, а това обикновено причинява напрежение и стрес. Промяната изисква усилия, с които не винаги сме готови да се нагърбим или преценяваме, че не можем да се справим. По време на равносметки именно решението, отложено във времето, много често идеално удовлетворява потребностите ни. От една страна сме поели отговорност и сме намерили решение, което облекчава съвестта ни, а от друга не сме длъжни да се изправяме пред трудностите, предизвикани от промяната, точно в този момент.

Ефектът на „Новото начало“ е именно такъв – да успокои съвестта ни, знаейки, че го има и е някъде там – от следващия понеделник, след Коледа или от новата година.

Статията първоначално е подготвена за сайта Puls.bg

Share Button