Загуба

Дъжд

Капките дъжд барабанят по стъклото на прозореца. Навън е мокро и студено. Забързани хора с чадъри вървят по тротоарите и не виждат нищо около себе си. Навън е пролет, но времето с нищо не го подсказва. Мрачно и тягостно е. Сиво и потиснато е. Гледаш през прозореца, но не виждаш. Не усещаш миризмата на дъжд по нагрятия асфалт, не усещаш мириса на цъфналите дървета, не усещаш аромата на горещото кафе, в чашата, която държиш, не чуваш телевизора, който говори от другия край на стаята, забравяш, че котката се е сгушила в скута ти и нагрява така приятно, не долавяш съблазнителния аромат на прясно изпечения пай в другата стая, който направи по-рано следобед някак по инерция и машинално, като че ли няма значение, че семейството ти е в другата стая и сякаш не чуваш какво си говорят. Всичко това няма значение сега.

загуба (2)Другаде…

Няма, защото ти си другаде, далеч. В един свят, в който всичко това – дъждът навън, уютът вкъщи – те нямат значение, така както няма значение нищо, защото в теб е мрачно и тягостно, сиво и потиснато, защото твоите сълзи се стичат в душата ти, така както дъждовните капки, защото ти страдаш и болката е такава, каквато никога не е била, защото загубата е безвъзвратна и непоносима. И всичко е празно. И няма значение кой какво ти казва. Безсмислено е!

Много са…

Може би няма смисъл да ти обясняват за фазите на скръбта, за отричането, гнева, вината, депресията, приемането и това, че най-вероятно последните седмици живееш като насън и все още си в отричането.

Може би няма смисъл да ти казват, че загубите в живота са нещо неизбежно и за съжаление са неизменна част.

Може би за теб не е важно в момента, че всъщност в живота ти е имало много други загуби, за които дори не си даваш сметка.

Може би няма особен смисъл да ти се казва, че първичната травма и загуба са били още по време на първите ти глътки въздух, когато реално се случва най-голямата загуба – тази от сигурността на майчината утроба, загуба, която някои оплакват цял живот и не могат да я приемат (макар и несъзнавано).

Може би няма смисъл да ти се казва, че всъщност загуба е бил и моментът, в който инфантилните ти детски очаквания и представи са се сблъскали с изискванията на реалността и е настъпил моментът, в който разбираш, че не си център на света или поне не единственият.

Може би няма смисъл да разбираш, че първият ти неуспех е бил и първата ти загуба, свързана с представата и разбирането ти за предела на възможностите ти.

Вероятно няма особено значение, че краят на връзката ти с първата ти любов е бил също една съществена емоционална загуба.

Вероятно в този момент не си спомняш и не те вълнува, че когато за първи път не те одобриха на интервю за работа скърбеше.

Вероятно забравяш, че скръбта я имаше и когато напусна първата си работа.

Едва ли е важно за теб в момента, че всъщност съзнавано или не, животът ти, изборите, които правиш или не правиш, решенията, които вземаш или не вземаш, всъщност са продиктувани и провокирани именно от страха от загуба – дали от загубата на любовта на важна за теб фигура, дали от загуба на самата фигура – в реален или психичен план, дали от загубата на фантазия, дали от загубата на собствената си цялост.

Сигурно има още много раздели и загуби в живота ти, които сега изглеждат незначителни, за които дори не си спомняш. Вероятно има и такива, които сега напомнят за себе си и като че ли те дърпат назад.

Вероятно вината те разкъсва. Преживяването за самота е водещо.

Като че ли не можеш да си намериш място. Сякаш тялото ти не е твое. Като че ли всичко предизвиква дискомфорт и негативните преживявания са водещи. Тревожността понякога ескалира до непознати за теб предели. Сякаш околният свят се променя. Настъпват редица промени с теб и около теб.

Вече се е слувало, но си се справил…

Може би в този момент не си помняш и ти се струва невероятна идеята, че можеш да излезеш от това състояние. Сякаш болката, тъгата, гневът и ядът нямат край. Сякаш те поглъщат и заливат. Безпомощността те сграбчва и някак не те пуска. Всичко се слива и е еднакво. Празнотата. Пустота. Безвремие. Пустош.

Уви, животът е пълен с такива ситуации. Предстоят още много загуби. Лъжа и заблуда би било да мислиш, че няма да боли и няма да страдаш. Така както не би било вярно и това, че ще мине бързо. Не е вярно, че ще забравиш.

Не бива обаче да забравяш, че вече е имало подобни ситуации. Че те са преживяни. Че освен загубата е имало и това, което остава след нея – споменът за преди това, че остава това, което е занапред. Едва ли има нещо, което би могло да компенсира загубата, болката. Но има причини, заради които си заслужава да продължиш. Не ги забравяй!

Приемане…

Най-добрият начин да преминеш през това е да го преживееш. Потискането на това, което преживяваш, няма да промени същността на чувствата. Омаловажаването или замаскирането на емоциите също няма как да ги премахне. Отлагането на това да ги изведеш извън себе си понякога би могло да усложни състоянието ти и да засили преживяването за обреченост. Изплачи го, извикай го, но не оставай там.

Депресията може да бъде уютно убежище, но тя поглъща. Не е лесно да се примириш. Не е лесно да приемеш. Но не е невъзможно. Рецепта няма. При всеки е различно.

Огледай се! Виж нуждите си! Ако затъваш много – потърси помощ! Прави нещата като че ли. Не излизай от реалността – тя ще те държи и ще ти помогне да се справиш. Дай си време. Не се отказвай от другите неща в живота си. Спомняй си – спомените ще ти носят болка, но и ще ти помогнат да продължиш напред. Говори! Говори за загубата си и за болката си с всеки, който иска да те изслуша – това ще ти помогне да изкараш емоциите от себе си, ще ти помогне да свикнеш с мисълта, ще ти помогне да се примириш и приемеш.

Не забравяй, че състоянието ти е нормално! Нормално е да боли, нормално е да страдаш, нормално е да си позволиш да го приемеш.

Дъждът спря.

загубаАвтор: Росица Долапчиева- Кайрякова

Please follow and like us:

То, Аз и Свръх-Аз: Психологията и изкуството

Първа част

За психиката – То, Аз и Свръх-Аз

Според психоаналитичната концепция чрез изкуството можем да изследваме и анализираме несъзнаваното. Само по себе си то е „продукт” от действието на най-висшия психичен защитен механизъм – сублимацията.

Какво означава това? С простички думи: ако си представим психиката на човека като асансьорна шахта, то тя ще се състои от три основни компонента: дъното – То, асансьорната кабина – Аз, която осъществява връзката между дъното и последния етаж – Свръх-Аз. Всеки един от тези компоненти има своите особености и функции.

Характерно за То е, че това е пространството на несъзнаваното, където действат мощни сили, наречени нагони. Те могат да бъдат конструктивни и деструктивни, тяхната основна цел е да осигурят състояние на блаженство и удоволствие. Стремежът към тази нирвана е толкова силен, че той не признава граници и забрани и именно поради тази причина може да бъде деструктивен. Това са най-тъмните ни и тайни желания и страсти, които не си позволяваме да признаме дори пред самите себе си. Понякога те са в разрез с всички установени морални ценности.

Именно с тяхното „озаптяване” се бори Свръх-Аз-ът.  Той е „пазителят“ на ценностите и идеалите, тази инстанция е в ролята на супервайзер, който непрекъснато напомня какво трябва и какво не. Понякога изисква повече, понякога наказва, дава представа за изискванията на реалността.

Ролята на Аз-а е да осигурява връзката между тези инстанции. Аз-ът се опитва да отговори на мощната инвазия от страна на То и да задоволи потребността от постигане на удоволствено преживяване, съобразявайки се обаче с границите и принципите, налагани от Свръх Аз-а и реалността. Тоест Аз-ът има функцията на пропусклива мембрана – през него преминава информацията от вътре към реалността и от реалността към вътре.

азКонструктивност

И тъй като ролята на Аз-а е доста сложна, на помощ идват защитните психични механизми. Казано на ежедневен език, това са набори от поведения и мисли, които използваме в определени ситуации – понякога ефективни, понякога не, посредством тях Аз-ът се опитва да постигне баланс и да удовлетвори нуждите и изискванията на всяка една от страните (това, разбира се, невинаги е възможно).

Един от тези защитни механизми е сублимацията. Всъщност бихме могли да го дефинираме като най-висшия защитен механизъм, използването на който е характерно за здравия човек. При сублимацията либидиналната енергия (тази, която задвижва нагоните) бива инвестирана конструктивно за създаването на социално приемлив и значим резултат. Тоест, използва се мощта и силата на разрушителните стремеж и енергия и се трансформират в ползотворна дейност. Тази ползотворна дейност носи удоволствено преживяване, себеутвърждаване и признание. Именно това представлява и изкуството – то е продукт на действието на сублимацията.

Творя, а не наранявам!

Посредством изкуството хората успяват да заявят себе си, да бъдат разбрани. В много случаи то бива отдушник. Енергията, канализирана към него и създаването на продуктите му, спомага за оттичане и редуциране на напрежението. Известни са редица случаи, в които всъщност способността за създаване на изкуство би могла да се интерпретира като един вид „спасител” на дадения човек. Възможността да пренасочи и инвестира енергията си именно в социално значими действия, всъщност предотвратява инвестицията й в нещо деструктивно, в психично заболяване дори.

Един простичък пример би могъл да илюстрира това твърдение. Сетете се за някой сценарист на филми на ужасите – Хичкок например. Едва ли е твърде трудно да си представите колко разрушителни фантазии и енергия бушуват в несъзнаваното, че дори и в съзнаваното на този сценарист. Иска или не, този процес  бушува в него по един или друг начин – убийствата, кръвта, ужасиите го вълнуват и интересуват. Посредством сублимацията, обаче, той успява да инвестира тези деструктивни приливи в нещо, което по своята същност не е толкова разрушително и помитащо. Паралелно с това той споделя своите фантазии с останалите, разкрива какво го вълнува. А сега си представете – ако въпросният сценарист г-н Х. беше решил да разтовари напрежението, резултат от тези психични бури, без да се съобрази с принципите на реалността и разиграеше реално всички свои помитащи фантазии.

Тук е моментът да кажем, че този тип реакция отново би бил резултат от действието на защитни механизми, но това са едни много по-архаични и примитивни механизми, които реално отлагат напрежението временно, по начин неприемлив за социума, деструктивен и брутален, наказаващ и садистичен. Казано с други думи, това, което бихме имали като резултат от реализирането на подобен тип фантазия, биха били действия на психопатна или социопатна патология.

Разбира се, тези действия могат и да не са толкова крайни и жестоки. Вариантите за неконструктивна проява биха могли да бъдат и други – различни психични разстройства, зависимости, аномалии в поведението и акцентуации в характера дори. Всъщност всички ние „прибягваме” до помощта им в определени ситуации и моменти (естествено несъзнавано), което разбира се не означава, че сме психопати, социопати или бъдещи серийни убийци.

Но нека се върнем към изкуството. Споменахме, че то може да лекува. Посредством изкуството човек би могъл да се „самотерапевтира” в някаква степен. Чрез него индивидът би могъл да се докосне до стари и дълбоки травми и да изведе навън част от това, което го мъчи, символично да разкаже за болката и драмата си, за щастието и спокойствието си.

Възможно е да научим много за даден човек, без дори да го познаваме и без дори да сме го срещали, просто като изследваме и анализираме неговото изкуство –пример за това е анализата на Леонардо да Винчи, която Фройд прави въз основа на изкуството му и документирани спомени за него.

Следва продължение

Please follow and like us: