Психологията на играта на хазарт

Психологията на играта на хазарт: защо хората играят?

Повечето играещи хазарт губят. Защо тогава хората залагат трудно спечелените си пари? Научете малко за психологията на хазартните игри, защо хората залагат пари и причините да играят.

Психологията на играта на хазарт: причини за играта

Добре, всички ние разбираме, че хазартните игри ви предлагат възможност да спечелите пари или награди, но мислили ли сте за някои от другите причини да играете? Един поглед в психологията на играта на хазарт ни помага да вникнем в този въпрос.

Защо хората играят на хазарт? Поемане на рискове

Една от причините да играем хазарт е, че е част от човешката ни природа да се вълнуваме, когато поемаме рискове, а позитивното чувство, получавано при играта на хазарт, не е по-различно. „Ще се паднат ли моите числа?“, „Ще спечели ли моят отбор?“ – усещането за очакване създава естествена възбуда, прилив на адреналин, чувство, което много от нас търсят, когато искат да се забавляват. Чувство, без което много хора смятат, че не могат да живеят.

Защо хората играят на хазарт? Бягство

Средата, в която се играе на хазарт, може да даде възможност за бягство от ежедневния живот. Дали ще е лъскаво казино, шумен и вълнуващ развлекателен център с игрални машини или дори онлайн залози, през времето, в което участваме в игрите, можем да бъде заобиколени от различни хора, различни звуци и емоции, стимулиращи и възбуждащи усещанията ни.

Защо хората играят на хазарт? Блясък

Медиите и рекламните агенции са наясно с психологията на играта на хазарт и често обрисуват един изискан, секси, моден образ на играта. Във филмите и по телевизията виждаме хора, наслаждаващи се на вечер в казиното или на следобед на конните надбягвания. Често има внушаване на мисълта за „висше общество“ и присъствие на „място, където да бъдеш видян“.

Защо хората играят на хазарт? Социалност

Играта на хазарт е приета като част от културата на страната ни и голяма част от населението (с различна честота) взима участие в такива игри. Някои млади хора биват въвеждани в хазартните игри като се учат да играят на карти с родителите си вкъщи, може би ходим на бинго с приятели в петък вечер или се срещаме след училище в развлекателния център.

Психология на играта на хазарт: широко разпространените погрешни възприятия

Всички гореописани причини за игра на хазарт водят до едно: повечето хора мислят, че хазартната игра е нискорисково предложение с висока доходност. В действителност е точно обратното – това е ситуация с висок риск и ниска доходност. Залозите винаги са в полза на казиното. Въпреки това вълнуващата мисъл за спечелване на джакпота на казиното често е твърде примамлива, независимо от вероятността това да се случи.

Източник

Научете за когнитивните изкривявания при хазартната зависимост тук.

Мамо, може ли?

Бракът Дете-Родител

Том е млад мъж, в края на двайсетте, който е в първата си сериозна връзка с Нанси. Откакто Нанси се мести да живее при Том, изглежда че връзката им се променя много и то не по начин, който харесва на Том. Изглежда така сякаш Нанси превзема целия апартамент, сякаш тя има наръчник, скрит някъде, където той няма достъп и този наръчник е пълен с детайли как нещата трябва да бъдат; правилният начин да заредиш и изпразниш миялната; как да почистиш ваната, след като си вземеш душ; какво с какво се пере и на каква температура и т.н. Всички тези неща изглеждат леко глупави за Том; все пак той се е оправял по своя си начин години наред. Все пак е хубаво да стъпиш в чиста вана, когато отиваш да се къпеш, както и да видиш ненамачканите си дрехи, прибрани в гардероба. Том също така е изненадан да открие колко приятно е чувството да прави нещо конкретно, което да удовлетвори Нанси.

С течение на времето обаче започва да се чувства все по-неудовлетворен и обиден. Всеки път, когато Том започва да се чувства така, сякаш се е справил и е успял да овладее наръчника и знае какво се очаква от него, тя се появява с някое ново правило, което някак си се очаква, че той вече трябва да знае. Понякога почти изглежда като нагласена игра, в която независимо колко много той се старае, никога няма да бъде способен да удовлетвори или омилостиви Нанси. Любопитното е това, че тъй като не иска да я разочарова, на Том почти никога не му се отдава възможност да каже на Нанси, че се чувства притиснат и че и той има някакви собствени идеи за това как да се случват нещата в техния споделен дом.

мамо

Можете да забележите колко много динамиката във взаимоотношенията между Том и Нанси наподобява на тази между родител и дете, като единият партньор е в ролята на възрастния, който поема отговорността за всичко, а другият партньор играе ролята на пасивно-агресивно действащото дете.

Този модел е толкова чест, че фамилните консултанти и терапевти го определят като „брак на дете-родител“. В хетеросексуалните връзки най-често мъжът е този, който „свършва“ в ролята на детето. Мъжете се шегуват един с друг за това как те са живели като ергени; за това как са нямали нищо друго освен пица и бира в хладилниците си; за това каква бъркотия е била в апартаментите им и за това как не са се съобразявали с никого, свободни да правят каквото и където и си поискат и т.н. Докато мъжете се шегуват относно желанието си да живеят ергенски живот и негодуват, че имат жена, която се опитва да ги социализира, на едно ниво те оценяват промените, които жената е внесла в живота им.

Приятно е чувството да живееш на място, което чувстваш много повече като дома, в който си израснал; да имаш по-редовен живот, на който можеш да разчиташ и в който да се чувстваш спокоен; да имаш социален живот, за който се полагат грижи и да имаш някакъв тип ръководство, напътствия, които да облекчат тревожността по отношение на незнанието какво да облечеш или как да действаш в определени социални ситуации. Под самохвалството им обаче се разпознава това, че повечето мъже не знаят как да направят дом за себе си или да отгледат семейство. Мъжете също така разбират, че това да направиш дом и да отгледаш семейство е често много важно за съпругите или партньорките им и в търсенето си на това да бъдат приети от тях, следването на някакви инструкции изглежда като малка цена за товa.

мамо

Когато нещата вървят добре, така както често се случва в началото на връзката, това е страхотен пример за това как хората в двойката могат да се учат един друг и да станат по-цялостни личности, да разгърнат потенциала, който имат. Но това, което започва като общо взаимноизгодно имплицитно съгласие, може да премине в серия от неизречени борби за власт. Неудовлетворението най-често започва при жените. Много жени разпознават това, че те всъщност имат повече опит и експертност във връзките, отколкото повечето от техните потенциални мъже-партньори. Жените се шегуват за това, че мъжете не са в добра форма да се справят с багажа и се нуждаят от промяна или евентуално обучение за това как да бъдат партньори. На повърхността повечето от наставленията и обучението, което те предлагат на партньорите си, са за това как да те да се държат, но това, което жените наистина търсят, е не партньор, който да бъде добре обучен, а партньор, с който да бъдат в по-добра връзка, в по-добра интимност.

Ето я и критичната точка на обръщане.

Когато мъжете разберат какво всъщност търсят партньорките им и разпознаят, че и те наистина искат същото нещо, тогава е възможно мъжете да бъдат по-малко защитни и по-малко реактивни към обучаването и подтикването и нещата обикновено вървят много добре. От друга страна, когато мъжът пропусне по-голямата цел, когато нямат достатъчно позитивен опит по отношение на ранното свързване и не успеят да разпознаят близостта и обучението, което им се предлага като нещо позитивно, те тогава започват да тълкуват всичко като критика и контрол.

Когато нещата тръгнат лошо по този начин, обикновено се влошават все повече.

Всеки член на тази двойка е абсолютно убеден, че той е този, който прави нещата зле и че другият се справя много по-добре, но това е бъркотия, която правят двамата. Връзката родител-дете е несъзнаван съюз между двама души. Те са еднакво отговорни и еднакво „залепнали“. Интересното е, че много сходна динамика може да се открие и в еднополови връзки, което предполага, че става въпрос повече за сила и полова социализация в нашата култура, отколкото за вътрешно присъщо различие между мъжете и жените.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/fear-intimacy/201902/mommy-may-i

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Влюбването в нарцисисти е много по-привлекателно, отколкото повечето хора си мислят.

Хората се влюбват в нарцисисти поради много причини. Някои от тях са свързани с човека, който страда от нарцистично личностово разстройство, докато други причини имат повече общо с опияняващото естество на чувството, че си „избран“. Разбира се, всеки с нарцистично личностно разстройство е уникален със собствената си личност, привлекателни характеристики, проблеми и т.н. В крайна сметка, това, което е общо помежду им, е липсата на постоянен обект (невъзможността да поддържат позитивна емоционална връзка с някого, особено в случаите, в които са разстроени или ядосани от и на обекта/обектите), много малко емоционална емпатия и изключителна трудност в саморегулирането на собствените им емоции, себеоценка, реактивни поведения, базирани на техния емоционално изкривен опит за света.

Защо хората се влюбват в нарцисисти?

Някои нарцисисти имат други чудесни качества

Много нарцисисти имат други прекрасни качества, които могат да включват: сила, интелигентност, добър външен вид, добро чувство за хумор, чар, жизненост, забавност, престиж и други общо проявяващи се качества. Разбира се, има достатъчно нарцисисти, които не притежават никое от тези качества, но хората често са изненадани от това колко лесно е да се влюбиш в нарсицист въпреки това.

Несъзнателно повтаряща се травма

Често пъти хората, отгледани от нарцисисти, повтарят семейния модел от избирането на някого, който несъзнавано повтаря модела от тяхното детство. Обикновено „сценарият“ включва това личността да се опита да спечели одобрението, обичта, вниманието и грижата на нарцисиста, въпреки болезненото емоционално влакче на ужасите на връзката. Някои обясняват това като несъзнавано повторение на този фамилен кръг, тъй като те несъзнавано се опитват най-накрая да получат позитивните чувства, които не са получавали като дете. Разбира се, те обикновено получават резултата, който жадуват, но по-често се оказват наранени.

Те могат да бъдат опияняващи

Не всеки нарцисист е чаровен, но тези, които са, могат да бъдат наистина опияняващи и омайващи. В най-добрия случай, когато нарцисист те „избере“, повечето хора се чувстват специални, искани, избрани и намират, че това е много опияняващо. Това е периодът, в който те ви виждат като перфектно същество, което преследват, и обикновеният човек няма идея колко бързо могат да се променят тези чувства и в какво се превръща връзката, когато нарцисистът реши, че избраният човек вече не е толкова бляскав. От тази гледна точка много хора са влюбени и заплетени във връзки, които могат да бъдат много болезнени и трудни за прекъсване.

нарцисисти

Не всички нарцисисти са еднакви

Има голямо разнообразие по отношение на емоционалното функциониране сред страдащите от нарцистично личностово разстройство. Например има нарцисисти, които стават ледени, когато са гневни, но са се научили да филтрират лошите неща, които биха могли да кажат и да ги задържат в момент на гняв. От друга страна, има също така екстремно токсични нарцисисти, които могат да бъдат жестоки, садистични и ужасни в момента, в който настроението им превключи. По-високо функциониращите нарцисисти са способни дори да имат по-здравословни връзки, отколкото по-ниско функциониращите, по-садистични нарцисисти.

Поради същата причина те могат да се влюбят в някой друг

Хората могат да се влюбят в нарцисист по същия начин, както и в някой друг. Те се срещат, привлечени са от него/нея, въпросната личност има качествата, които харесват и те се чувстват свързани с човека. Разбира се, това не означава, че човекът с нарцистично разстройство ще успее да се справи с превратностите на връзката като всеки друг, но обикновено хората не осъзнават това в началото. Дори когато хората виждат предупредителните сигнали, че може да са замесени с някой с нарцистично разстройство, повечето хора игнорират тези знаци и се фокусират върху аспектите от връзката, които им харесват, чувствайки се обнадеждени, че ще стане по-добре или че те могат да обичат човека достатъчно, за да го променят. Докато това са чести желания, на много хора им предстои да осъзнаят, че те не могат да променят личността, нито да управляват настроения и/или откриват това по невероятно болезнен начин, когато личността с нарцистично личностово разстройство не се отнася повече към тях като към блестящия обект, който са били  в началото на връзката.

нарцисисти

Смисълът е…

Хората се влюбват в нарцисисти поради безброй причини. Много нарцисисти имат и други привлекателни черти като интелигентност, привлекателен външен вид, чувство за хумор, сила, успешност в кариерата и външна увереност. Докато други могат да нямат нито една от тези позитивни черти. Някои хора може да се влюбят в някой с нарцистично личностово разстройство, повтаряйки дезадаптивните модели от по-ранни етапи в живота си, други може просто да се влюбят, без да обръщат внимание на червените лампички в началото на връзката заради опияняващите чувства от влюбването и желанието за внимание и привързаност от страна на конкретния човек.

Източник: https://www.psychologytoday.com/us/blog/ask-the-therapist/201809/why-do-people-fall-in-love-narcissists

 

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Самоубийство при децата – какво трябва да знаят родителите

Нови изследвания разкриват, че самоубийството при децата е предизвикано не само от тъгата

Смъртта на дете е винаги разбиваща сърцето и нещо ужасно, ужасно грешно. Когато дете умре в резултат на самоубийство, това води до изцяло различно ниво на скръб, болка и мрачно объркване на тези, които са се грижили за детето.

За щастие, самоубийството при деца е много рядко явление. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията (САЩ), по-малко от 2 на всеки милион деца на възраст между 5 и 11 г. умират в резултат на самоубийство. Броят сред юношите (на възраст между 12-17 години) е около 52 на милион. Средно около 33 деца под 12 г. се самоубиват всяка година в САЩ.

Разбирането на децата за самоубийството и смъртта

Знаят ли въобще децата какво е самоубийство?

Да, те знаят на изнендващо ранна възраст. Brian Mishara интервюира 65 деца от основното училище (между 1-5 клас, възраст 6-12 години), за да види какво разбират те за смъртта и самоубийството. Само едно от децата от първи клас (по-голямо от средната възраст за неговия клас) е наясно с думата „самоубийство“, но почти всички знаели какво означава „да убиеш себе си“.

В трети клас всички с изключение на едно дете разбират думата „самоубийство“ – те разговарят за това с връстниците си или гледат телевизия, или слушат как възрастните говорят за това. Всички деца, които знаят какво е значението на „да убиеш себе си“ или самоубийство, са били способни да опишат един или повече начини как да го направят.

Интервютата на Brian Mishara показват, че разбирането на децата за смъртта и самоубийството нараства с годините. Повечето първокласници поне знаят, че мъртвите хора не могат да се върнат към живота и всички второкласници разбират, че един ден всеки човек ще умре. От друга страна много от децата в проучването на Mishara са били с доста мрачно (но и неясно) разбиране за детайлите около смъртта. Например двама от трима първокласници и един от пет от петокласниците вярват, че мъртвите хора могат да чуват и виждат.

самоубийство

Нови изследвания показват сходства в самоубийствата при децата и юношите

Ново изследване на Arielle Sheftall и нейни колеги от Института за проувания в Националната детска болница преглеждат националната информация за децата (на възраст между 5 и 11 г.) и младите юноши (на възраст между 12 и 14 г.), които умират поради самоубийство между 2003 и 2012 г. Те откриват важни сходства и различия, сравнявайки тези две групи. Нека първо да разгледаме сходствата.

И в двете групи има значително повече момчета, отколкото момичета: 85% от децата и 70% от младите юноши, които са починали вследствие на самоубийство, са момчета. Най-честият метод за самоубийство е бил обесването/задушаването (81% от децата и 64% от младите юноши). Следващият най-чест метод включва подпалването (14% от децата, 30% от младите юноши).

И в двете групи, почти всички от смъртните случаи възникват вкъщи (98% от децата; 88% от младите юноши) и между часовете между обед и полунощ (81% при децата; 77% при младите юноши.)

И при двете групи проблемите във взаимоотношенията са свързани със самоубийството: 60% от децата, които умират чрез самоубийство, и 46% от младите юноши имат проблеми с приятели или членове на семейството. Училищните проблеми и скорошни кризи са другите чести причини (всяка присъства между 30 и 40% в случаите на двете групи – децата и юношите).

И разликите…

Sheftall и колегите ѝ откриват също някои поразителни различия, свързани с расата и психичните заболявания, между децата в двете възрастови групи, които умират в резултат на самоубийство.

самоубийство

Като цяло повече бели деца, отколкото чернокожи, умират от самоубийство, като при чернокожите деца има диспропорционалност в размера на самоубийствените случаи: 37% от децата, които умират в резултат на самоубийство, са чернокожи, спрямо 12% от младите юноши.

В друго проучване на Института за проучвания в Националната детска болница учените откриват, че процентът сред младите чернокожи деца е нараснал, докато процентът сред белите деца намалява. Не знаем защо.

Около 1/3 в двете групи – деца и юноши, които умират в резултат на самоубийство – са имали психиатрични здравословни проблеми, но и при двете възрастови групи се отличава определено психиатрично разстройство. За малките деца, които умират поради самоубийство и имат психиатрични здравословни проблеми, синдромът на дефицит на вниманието е почти два пъти по-често срещан, отколкото депресията/дистимията, но сред по-големите деца депресията е по-честа – около два пъти по-често срещана отколкото синдром на дефицит на вниманието.

Наистина ли искат да умрат?

Ужасяващото е, че Sheftall открива, че само около 1/3 от децата или по-младите юноши, които умират в резултат на самоубийство, казват на някого за намеренията си. Може би те не вярват, че могат да кажат на някого. Може би те не искат някой да знае. Или може би това е бил импулсивен акт и те не са имали време да кажат на когото и да било.

Abby Ridge Anderson от Католическия университет в Америка и колегите ѝ отбелязват техните клинични впечатления, че децата, които са свърхангажирани със самоубийствени мисли, „не желаят толкова да прекратят физическото си съществуване, колкото жадуват да придобият усещане за контрол, емпатия, приемане, разпознаване, зачитане от околните, както и адекватни реакции от значимите възрастни в живота им“. С други думи, те отчаяно искат ситуацията им да се подобри, но не могат да открият по-ефективни начини за справяне с проблемите си или за намаляване на дистреса си, така че самоубийството се явява като привлекателна опция.

Ridge Anderson смята, че има два подтипа на самоубийците-деца: единият подтип, който се чувства депресиран, безнадежден, безполезен и неспособен да се наслаждава; другият е по-агресивен, раздразнителен, разрушителен, търсещ внимание и импулсивен. Последният изглежда по-често срещан сред по-малките деца, отколкото при младите юноши.

Мъглявото разбиране на смъртта, проблемите с взаимоотношенията, наличието на разстройство на вниманието и желанието за контрол… заедно рисуват картина, която предполага (поне в част от случаите), че децата преживяват взаимоотношенията си с околните като стресиращи, чувстват се изключително уплашени и объркани. Те обаче не знаят как да се справят с емоциите си и тогава импулсивно действат като нараняват себе си, може би без наистина да очакват да умрат.

Какво могат да направят родителите, за да предотвратят самоубийството при децата

Важно е да се отбележи, че мнозинството от децата, които мислят за самоубийство, в крайна сметка не се самонараняват. Също така, мнозинството от децата, които имат синдром на  дефицит на вниманието или депресия, нямат суицидни мисли.

От друга страна, ако децата споменават, че искат да умрат или да се наранят, е важно това да се вземе под сериозно внимание и да се отговори по обмислен начин. Дете, което е прекалено ангажирано с мисли за самоубийство и умиране, страда и се нуждае от незабавна помощ.

Имайки предвид, че повечето деца са чували за самоубийство между 8- и 9-годишна възраст, си заслужава да се обсъди темата с всички деца, за да се разбере какво те чуват, четат или гледат по телевизията за самоубийството. Това може да  даде възможността да коригирате неразбирането или грешките и да обясните, че самоубийството е необратимо решение на временни проблеми и никога не е добър отговор. Подчертайте колко ценно е детето ви за вас и че винаги сте готови да му помогнете, независимо какъв проблем има.

самоубийство

Прекарвайте приятно време заедно и опознайте приятелите на детето си и какво се случва в училище и в съседство. Ако забележите промени в личността на детето си или в неговото поведение, такива като отдръпване от приятели или загуба на интереси в предишни дейности, които са носили удоволствие или наслада, ако детето ви изглежда много стресирано или изглежда нещастно последните седмици или месеци, и особено ако детето проявява склонност да бъде импулсивно, задавайте въпроси и се опитайте да разберете какво става и какво детето ви мисли и чувства.

За повечето възрастни е много трудно да разпитват детето за самоубийството, защото се ужасяваме от идеята, че детето може да мисли за такива ужасни неща. Но задаването на въпроси може да спаси детския живот.

Експертите по самоубийствата единодушно подчертават важността от задаването на въпроси около суицидните мисли или действия като важна стъпка към превенцията. Това не „поставя“ идеята в главата на децата, но може да им даде важната възможност да се отворят да потърсят помощ. Например бихте могли да попитате : „Стават ли някога нещата толкова зле, че да ти мине през ум да се нараниш?“ или „Искало ли ти се е някога да си мъртъв/да умреш?“ и дори „Понякога когато децата се чувстват много разстроени, те си мислят да се самоубият/да убият себе си. Това случвало ли ти се е някога?“

Ако отговорите на детето ви предизвикват притеснение или ако просто имате усещането, че нещата не вървят добре, потърсете помощ.

Ако сте загубили деца в резултат на самоубийство

Ако сте загубили дете в резултат на самоубийство, никакви думи не биха могли да направят нещата по-лесни, но знайте, че не сте сами. Потърсете подкрепа от приятели, семейство, общността или специалист. Самоубийството никога не е по нечия вина. Дори ако детето ви липсва и скърбите по неговото загубено бъдеще, опитайте се да намерите някакъв комфорт, като отдадете почит на спомените си за него.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/growing-friendships/201609/suicide-in-children-what-every-parent-must-know

 

Страх от интимност при мъжете: причини, проблеми във връзката, съвети

Мъжете се страхуват от връзките поради няколко основни причини.

Нека не генерализираме: Не всички мъже се страхуват от връзки, но много мъже се ужасяват от тях. Преди да навлезем в причините защо се страхуват, нека първо разгледаме въпроса дали мъжете се страхуват от връзки повече, отколкото жените.

Изглежда, че продължава дебатът около това дали мъжете и жените са напълно еднакви или напълно различни и това в голяма степен се дължи на факта, че имаме изключително малко начини за доказване на много неща в рамките на психологическото поле. Кой знае, може би някой ден ще научим толкова много за мозъка и неговото функциониране, че ще можем да отговорим конкретно на този въпрос. Странното е обаче, че този ден може никога да не дойде: може би социалните влияния, оформящи мъжете и жените, са онази значима и съществена част, която ги прави такива, каквито са, а не биологичната част.

Страхуват ли се мъжете повече от връзките, отколкото жените? Истината е, че е трудно да се каже. Измерването на страха от интимност сред мъжете и жените в този смисъл е рисковано проучване, но авторите на едно изследване (Thelen et al., 2000) се опитват да измерят различията при двата пола и откриват, че, действително, при мъжете се отчитат по-високи нива по скалата „Страх от интимност“. За жените, които знаят, че мъжете се ужасяват от връзки, това изследване не е никак изненадващо.

15-те години, през които работя като терапевт, са ми показали, че повечето мъже по-често се страхуват от това да свалят защитите си и да бъдат уязвими като жените, така че има смисъл в това да изпитват по-голям страх от връзките, отколкото жените. За да се даде някакъв контекст, медиите винаги съобщават за различните начини, по които момчетата и момичетата се социализират; много от нас са виждали сред социалните ни кръгове такива модели на родителстване, ограничаващи поведението на децата до общоприетото за техния пол. Като имаме предвид, че момичетата и момчетата, поне исторически, се социализират от възрастните по различен начин, е логично, че момичетата, които са поощрявани да участват в кооперативни игри, се превръщат в жени, които са по-добри в овладяването на емоциите и връзките. За сравнение момчетата, които са поощрявани да участват в подчертано състезателни и физически игри, е логично да израснат като мъже, които се чувстват по-малко комфортно с уязвимостта и емоционалната близост във връзките.

Но има и една важна част: не всички мъже се ужасяват от връзки! Когато говорим за подгрупите мъже, кои са тези, които се страхуват, какво ги прави различни? С други думи, защо се страхуват толкова от връзки?

опиоиди

Tравма от предишни връзки

Мъжът може да не е способен да функционира добре във връзка, ако има сериозни проблеми, идващи от травмата от предишни отношения. Травмата от отношенията може да е възникнала, когато мъжът е бил дете или възрастен.

Мъж, който като дете е имал отсъстващ родител, загубил е родител или е имал родител, който го е насилвал или е злоупотребявал с него по какъвто и да е начин, ще има ужасни трудности в намирането и поддържането на здрава връзка. Събуждането на травмата може да направи романтичните взаимоотношения почти непоносими и невъзможни, ако мъжът не я преодолее и не отработи всички свързани с нея мисли и чувства.

В допълнение, мъже, които се страхуват от връзки, може да са имали предишна връзка като възрастни, която е била травматична. Ако са имали предишен партньор, който е упражнявал насилие над тях по някакъв начин, мамил ги е, изоставил ги е или пък е починал – всичко това впоследствие може да кара тези мъже да избягват емоционалната интимност и връзките изцяло. Въпреки че някои или може би всички от тези мъже още имат желание за близост, емоционалната болка от предишната травма е твърде голяма за тях, за да могат да поемат риска и да започнат нова връзка.

Обсесивно – компулсивно разстройство (ОКР), параноидни нагласи или депресивни характеристики

Някои мъже се страхуват от връзки, тъй като цялостният им подход към разрешаване на различни житейски ситуации прави връзките изключително заредени с тревожност и напрежение. Мъжете, които имат ОКР или ОКР характеристики, често се страхуват от връзки поради несигурността и липсата на контрол, които идват с връзката. Хората с ОКР имат много силна нужда от структура и нуждата да чувстват, че тяхната среда е изключително контролирана и предвидима. Мисълта да трябва да се справят с объркани емоции и да трябва да споделят емоционалните си преживявания, както и физическото пространство, често е твърде тежка за понасяне.

Мъжете, които имат параноидни личностови характеристики също често се страхуват от връзки. Параноичните мъже са хипер бдителни относно средата си и проверяват всеки, който навлезе в пространството им. Те са изключително нащрек за йерархията на властта и имат придружаващ страх, че някой ще ги хване в капан и може да се възползва от тях. Поради тези причини, разчитането на и зависенето от друг човек са невероятно далечни идеи за параноичния човек.

Страдащите от депресия или имащите депресивни симптоми не знаят какво да правят и как да се справят със статуса на обвързани. Необвързаните депресивни мъже страдат от ниска мотивация и често самите те се чувстват зле. Идеята за връзка им звучи изключително сложна и в допълнение звучи като твърде много работа, с която трябва да се справи някой, който трудно се справя с напиращите депресивни чувства. Дръжте в ума си, че много мъже не говорят открито за депресивните си преживявания, така че може дори да не знаете реалната причина за това въпросният мъж да се страхува от връзки – просто знаете, че нещо не е наред.

Тайни зависимости

Ако не сте терапевт (или не следите което и да е от екстремните и ексцентрични документални и риалити предавания), със сигурност ще бъдете повече от изненадан да научите колко много зависими хора има. Някои зависимости са по-забележими и очевидни, докато други е по-лесно да се скрият. Едно от нещата, които придружава процеса на зависимост, е екстремното пазене: зависимият става свръх бдителен около това кого допуска близо до себе си и избягват всеки, който би могъл да им държи сметка или би поискал половинката му да се „отчита“. Помислете за това: наличието на партньор ще причини на зависимия – някой, който е в отричане на проблема – изключителна тревожност, а при такава ситуация зависимият ще намери начин да избяга.

Сега, когато вече знаете някои от причините, поради които мъжете се страхуват от връзките, помислете за парадокса, че много от мъжете, които имат таен страх от връзки, често са във връзки! Във връзките подобен мъж често има сериозни трудности в справянето с близостта с партньора си за значително дълго време: той или почти никога не се отдава напълно, като поддържа дистанцията или изневерява, злоупотребява с партньора си или използва секса и проявите на близост като инструменти за наказание – най-вече като нещо, което може да бъде отнето. Други мъже, които се страхуват от връзките, никога дори не опитват да се задомят: те са ергени на 40, никога не са се женили; очарователният чичо, който никога не води една и съща жена на събиранията повече от веднъж; или мъжът, който казва че иска сериозна връзка, но се разсейва с жени, които са напълно неподходящи за такава, така че връзката никога няма реален шанс да продължи и да се развие.

Ако имате отношения с мъж, за когото вярвате, че се страхува от близостта, говорете с него за това. Кажете му какво мислите и какво виждате и го направете по ежедневен, неосъдителен начин. Ако наистина искате романтичните взаимоотношения с него да се получат добре, предложете му да ходите на терапия за двойки – и вие, и той! – облечете тези проблеми в думи. Има надежда за мъжете, които се страхуват от връзки, но те трябва да са сериозни и дисциплинирани в опитите да се променят и да бъдат честни със себе си относно това колко дисфункционален е романтичния им живот в резултат на страховете им от връзки.

Източник:  https://www.psychologytoday.com/intl/blog/insight-is-2020/201304/fear-intimacy-in-men-cause-relationship-problems-tips

Защо се чувстваме несигурни и как да спрем това?

Можеш ли да се почувстваш по-голям, без да караш другите да се чувстват по-малки?

От време на време, в някакви ситуации, всички се чувстват несигурни. Може да се чувствате непривлекателни, недостатъчно интелигентни или недостатъчно добре ситуирани в живота, колкото бихте могли да бъдете. Сравнявайки себе си с хората около вас, можете да се почувствате дори по-зле.

Някои хора компенсират несигурностите като се опитват да покажат, че са по-добри от другите. Те може непрекъснато да се хвалят с постиженията си, напомняйки на другите за успехите си (дори и ако другите са наясно с тях), или дори да подценяват и омаловажават приятелите си или членове на семейството си (психологът Алфред Адлер обяснява тази тенденция като „стремеж за превъзходство“).

В по-лошия сценарий жаждата за превъзходство означава, че стъпвате върху чувствата на хората около вас. Единственият начин, по който можете да се почувствате по-големи, е като накарате другите да се чувстват по-малки.

Има моменти, когато несигурността е добре обоснована и признаването на тези чувства е психологически здравословно. Ако сте били конфронтирани от „стремящ се към превъзходство“ колега, шеф или приятел, е нормално да поставяте под въпрос самооценката си. Разпознаването на това, че сте били манипулирани да се почувствате по този начин, може да ви помогне да разклатите тази негативна самооценка.

Също така можете да се почувствате несигурни въз основа на някакви актуални събития в живота ви: романтичният ви партньор възнамерява да ви изостави или изразява загриженост по отношение на бъдещето на връзката ви. Дъщеря ви, която е тийнейджър, крещи в лицето ви, че сте лош родител. Родителите ви могат да ви накарат да се чувствате неадекватно чрез посочването на всичките ви провали и пропуснати възможности. Във всички тези случаи се чудите в какво сте сгрешили. За да се почувствате по-добре в тези ситуации, е необходимо да разделите вашия принос и участие в ситуацията от тези на другия.

несигурни

Преживяването за несигурност може също така да възникне като отговор на истински заплахи, свързани с начина ви на препитание. Когато икономиката застива, ефектите оттекват в чувствата и мислите на работниците, които те имат по отношение на бъдещето си. Единственият начин да се овладеят тези чувства на несигурност е да получите уверение, че работата ви наистина не е застрашена. Ако обаче това не е така, вие ставате стресирани и вкъщи, и на работното място. Въпреки че осъзнавате, че проблемът не сте вие, а е икономиката, все още е трудно да не се занимавате мисловно с идеята за това как ще изкарвате прехраната си.

За да изпитат реакциите на служителите към несигурността по отношение на работата, психологът от Пекинския университет Hai-jiang Wang и колегите му изследват възможните стратегии, които работодателите могат да използват, за да облекчат негативните реакции на другите работници по отношение на проблемния климат на икономиката. В частност те са били заети с въпроса как да поддържат работниците емоционално въвлечени в работата им, така че да останат продуктивни. От гледна точка на стресираните работници, въпросът е малко по-различен: „Как може да се фокусираш върху работата си, а не върху притесненията си, когато разговорите за съкращения са навсякъде?“

Да се чувствате несигурни за работата си не означава задължително, че притесненията ви са реалистични. Wang и останалите забелязват, че несигурността на работното място е резултат от очакването, че работните ви задължения ще се променят или че ще загубите работата си, като тези притеснения могат да бъдат по-малки или по-големи в зависимост от ситуацията. С други думи „основната характеристика на несигурността в работата е нивото на несигурност, което работникът асоциира с неговата или нейната непрекъсваемост на работата“.

Предишните проучвания са показали, че несигурността в работата е често срещана, може да се появи независимо от всичко, което наистина се случва на работното място (или в икономика), а това моментално се отразява върху работното удовлетворение, чувството на отдаденост към организацията, усещането за доверие и дори върху здравето. Може да бъде много по-рационално да се справите с несигурността на работното място чрез укрепване на продуктивността ви, но дали ще направите това или не отчасти зависи и от отношението на вашите работодатели.

Wang и екипът му вярват, че ключовото съдържание на това, че работното място предоставя равенство при уравнението несигурност–продуктивност, е организационно правосъдие, или справедливото отношение към работниците. Колкото по-несигурно се чувствате, толкова по-важно за работното ви място е да се разпространи и утвърди посланието, че независимо от всичко, отношението към вас ще бъде справедливо. Това произтича от принципа, който Wang и другите определят като „теорията за управление на несигурността“. С колкото повече несигурност се сблъсквате, толкова повече щастието и продуктивността ще зависят от възприятието, че организацията ще се отнася честно с вас. Тези чувства на безстрашие ще ви позволят да се чувствате по-въвлечени в работата, което ще подпомогне увеличаването на продуктивността ви.

За да проучат връзката между несигурността на работа, организационната справедливост, ангажираността с работата и продуктивността, учените изследват работници и супервизори в голяма китайска застрахователна компания. Изследването се провежда на три вълни, така че взаимоотношенията сред тези фактори да могат да бъдат проследени във времето. Въпреки че изследването е корелационно, фактът, че информацията е налична от няколко времеви точки означава, че отношенията на по-ранно време могат да се използват, за да се прогнозират по-късни резултати.

Както прогнозират, Wang и екипът откриват, че по-несигурните работници чувстват, че колкото по-малко са ангажирани в работата си, толкова по-малко продуктивни стават. Това се появява само когато несигурните работници започват да считат, че организацията им не ги третира справедливо. При тези условия те се чувстват по-малко въвлечени в процеса и като резултат са по-малко продуктивни. Както авторите заключават, „справедливото отношение от организацията може да ги накара да се чувстват себеутвърдени в организацията и това да ги накара да променят негативното си отношение към несигурното работно място.“

Ако се чувствате несигурни, независимо дали това е на работното ви място или във връзката ви, това ще ви повлияе най-негативно, когато вярвате, че отношението към вас няма да бъде справедливо. Хората могат да се справят с несигурността, докато вярват, че някой се грижи за тяхното благоденствие. Да имате вяра в работодателя или в партньора си може да ви помогне да преминете през тези вълни на несигурност, които могат да ви завладяват от време на време.

В дългосрочен план справедливото отношение един към друг ни помага да се чувстваме по-сигурни, ангажирани, значими и продуктивни. Държейки това в ума си, то би могло да бъде от полза както за вас, така и за близките около вас хора и взаимоотношенията ви с тях.

Източник

 

Гневът като проекция на непреодоляна депресия

Няма да се почувствате по-добре, наранявайки останалите.

Има смисъл в това, че много хора не искат да преживяват тъга, защото това причинява вътрешна болка. Също така е общоизвестно, че ако хората не могат да се справят с болката и депресията, това, което следва, са гневни действия или думи, обикновено насочени към някого, когото обичат. Това се нарича негативна проекция.

Разликата между гнева (симптом на депресията) и другите чувства е това, че когато сте гневни, можете да имате импулса да нараните другите. За овладяването на този подтик помага разбирането на това, че повечето гняв е основан на някакво дълбоко недоволство от факта, че сте били наранени.

Всички ние имаме отговорността да се погрижим за себе си, без да нараняваме тези, които обичаме. Колкото и странно да звучи, понякога искаме да нараним тези, които обичаме, защото те са тези, които могат да ни наранят най-много. Чувал съм двойки в терапия да казват: „Причината, поради която те мразя толкова силно, е защото те обичам толкова много.“

Гневът се появява в открити и прикрити форми. Единият начин, по който прикритият гняв ни наранява, е чрез подсъзнателното ни насочване към повторно преживяване на стари болезнени спомени. Например, ако жена е била наранена или подигравана от своя баща или брат и не се е справила с това, тя ще намери мъж, който да се отнася с нея по същия начин.

Във взаимоотношенията прикритият гняв наранява тези, които обичаме, защото когато личността се е дистанцирала или отдръпнала, партньорът го усеща. Ако се отдръпваме от партньорите си, ние ги нараняваме. Ако се чувстваме така, това трябва да излезе, за да се преодолее и да можем да се справим с него. Държейки се по начин, който кара някого, когото обичате, да се чувства толкова зле, колкото и вие се чувствате, води до деструктивност и в крайна сметка всички да губят.

гневът

Ако освободите гнева си несъзнавано или по пасивно-агресивен начин (като непрекъснато да закъснявате за вечеря или да не отговаряте на романтичността на партньора ви), вие в действителност не се освобождавате от този гняв и той не излиза навън.

За съжаление, възрастните могат да обърнат яростта навътре и да действат с гняв. Гневът отблъсква тези, които обичаме, и пречи на задълбочаването на връзката.

  • Оздравяването е, когато всъщност кажете на някого, когото обичате, как в действителност се чувствате, вместо да задържите чувството в себе си. Много по-лесно е, отколкото да лъжете себе си или да манипулирате партньора си. Ще живеете в нечестна връзка, в която никой не знае какви са истинските чувства и връзката няма да оцелее в морето на нечестността.
  • Как да се справите с някого, който задържа гнева си или действа прикрито? Не можете да им посочите, че са гневни – няма да ви повярват. Вместо това им очертайте ясни граници – например, ако винаги закъсняват, можете да кажете: „Ако закъснееш повече от 20 минути, ще започна да вечерям без теб.“
  • Ако партньорът ви ви лишава от признание и внимание, е нужно да му споделите, че разбирате, че той/тя е гневен, че желаете да го обсъдите и че имате желание да направите подходящите промени, ако е необходимо.
  • Ако не можете да говорите за това, без да го превърнете в кавга, е необходимо да се срещнете със специалист. Работата на терапевта е да създаде безопасно място за клиентите, за да изразят чувствата си и да проучат деструктивните си импулси.

В заключение: Ако има какъвто и да е признак на насилие, трябва да се предпазите и да защитите себе си и любимите си хора като потърсите помощ, дори това да означава да повикате полиция. Това може да бъде плашещо заради възможните последици, но всъщност алтернативата може да бъде много по-страшна.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/emotional-fitness/201805/is-your-anger-projection-unresolved-depression

Експеримент на Аш: колко склонни сме да се съгласяваме с другите?

Социалната психология търси отговор на въпроса как индивидуалното поведение е повлияно от това на околните и от социалния контекст, в който това се случва. Едно от явленията, които са обект на засилен изследователски интерест, е конформизмът. Най-просто казано, с този термин се означава промяна на вярвания или поведение с цел вписване в определена група.

През 1951 година Соломон Аш провежда експеримент, с който проверява степента, в която социалният натиск върху определен човек от страна на мнозинството може да му повлияе да прояви конформизъм.

В експеримента са включени 50 студенти, на които се казва, че ще участват в тест на зрението. Всеки от тях влиза заедно с други 7 души в стаята, в която се провежда изследването. Показва им се поредица от общо 18 карти като тази по-долу, а задачата им е да преценят коя от номерираните линии е със същата дължина като тази вляво и да кажат на глас кой отговор смятат за верен.

Това, което участниците не знаят, е, че другите 7 души в стаята са сътрудници на експериментатора и задачата им е на 12 от картите да дадат един и същ грешен отговор, за който са се договорили предварително. Верният отговор винаги е очевиден и реалният участник казва отговора си последен.

Аш преброява колко пъти всеки участник се съгласява с мнението на мнозинството. Резултатите показват, че около 75% от участниците се съгласяват с погрешното мнение на групата поне веднъж, а 25% не проявили конформизъм нито веднъж.

За да може да прецени колко силно е влиянието на групата, Аш включва и контролна група, в която всеки участник влиза в стаята сам и дава отговорите си на същата задача. При тези условия само 1% от участниците дават грешен отговор.

След провеждането на експеримента повечето участници споделят, че не вярвали наистина, че отговорите на групата са верни, но са се съгласили от страх да не им се присмеят или да ги помислят за странни.

Двете основни причини, поради които хората проявяват конформизъм, са, че искат да се впишат в групата и защото смятат, че групата е по-добре информирана.

След провеждането на оригиналното изследване, Аш провежда серия други експерименти, за да провери кои фактори увеличават и кои намаляват проявите на конформизъм. Увеличаването на размера на групата увеличава и конформизма, но до определен момент. Най-високи нива на конформизъм се постигат при група от трима души освен участващия в експеримента и допълнителното увеличение на размера на групата няма влияние. Конформизмът се покачва и когато задачата е по-трудна.

Нещо, което може да понижи конформизма, е липсата на единодушие в групата. Ако има дори един сътрудник на експериментатора, който дава различен отговор, конформизмът спада с 80%. Възможността за даване на отговор, без групата да разбира какъв е той, има подобно влияние. Това е така, защото има по-малко социален натиск и няма страх от отхвърляне от групата.

Важно е да имаме предвид и критиките към експеримента, тъй като множество фактори могат да повлияят поведението. Според някои изследователи резултатите се дължат в някаква степен на особеностите на културата в САЩ през петдесетте години, когато хората се страхували да не бъдат заподозряни в поддържане на комунистически възгледи и се очаквала конформност по отношение на американските ценности. Също така се отбелязва, че тогава от студентите са очаквало да се подчиняват и съгласяват, докато сега ролята им е различна.

Използван източник: https://www.simplypsychology.org/asch-conformity.html 

Отвъд тревожността

Корените на тревожността и как се преодоляват

Тревожността има много различни форми, но може да бъде полезно да се помисли за три от тях, които са фундаментални: инстинктивна тревожност, травматична тревожност и когнитивна тревожност.

Инстинктивната тревожност“ произлиза от ситуации, свързани със заплахи или опасности по отношение на нашето оцеляване. Това е онова чувство, което преживяваме, докато ходим по ръба на висока скала, по нощните улиците на пустинен град или когато някой вербално ни тормози или заплашва с насилие. Инстинктивната тревожност е здравословна. Тя се е развивала през хилядолетията на човешката история и вероятно нямаше да сме тук без нея.

„Травматичната тревожност“ се отнася към травматичните житейски преживявания и опит (обикновено през ранни етапи от живота ни), които на някаква степен на психологическо ниво са оставили чувствителност и уязвимост. Травматичната тревожност се проявява много силно, когато попаднем в ситуации, които ни напомнят на първоначалната травма – например, когато човек, който е преживявал отхвърляне по време на детството си, започва връзка като възрастен  и открива, че страхът от отхвърляне отново се появява и го кара да се чувства несигурно. Друг пример е бивш войник, който чува експлозии или викове, които напомнят за травмата, която е преживял по време на конфликт.

Най-накрая идва „когнитивната тревожност“. Понякога тя действа върху инстинктивната тревожност, подбирайки определени опасности и „раздувайки ги“. Например, страхът от летене започва с инстинктивното чувство на опасност, което за повечето хората избледнява с времето, когато те вече са свикнали да летят. Но за други този инстинктивен страх се засилва от мислите – например, представяйки си, че самолетът може да катастрофира или че някой може да отвори спешния изход, представяйки себе си на 5 метра над земята, спомняйки си истории, че са чели за самолетни катастрофи… По подобен начин човек, който върви през гората през нощта, започва да си представя, че диви животни се насочват към него или че хора чакат зад дърветата, за да го нападнат.

тревожността

Въпреки това, в други случаи тревожността би могла да бъде чисто когнитивна, без да се базира на инстинктивната тревожност. Този вид когнитивна тревожност често е свързана с бъдещето, произтичаща от очакването на събития, които често пъти още не са се случили и може въобще да не се случат. Базира се на питането: „Какво ако?“ и въпроси като „Какво ще се случи, ако загубя работата си или жена ми ме напусне? Какво ако се объркам и изглеждам като глупак? Какво ако не съм способен да се справя? Какво ако поема прекалено голям риск и загубя всичко?“

Когнитивната тревожност може също така да се прояви по много изтънчен начин, като вид чувство за безпокойство в умовете ни – проникващо чувство на безпокойство, причинено от постоянната дейност на нашите умове. Независимо дали вниманието ни е заето, съзнанието ни е склонно да си обсъжда разни неща по странен начин. Това непрекъснато „мисленно обсъждане“ създава фундаментално безпокойство вътре в нас.

От тези три вида когнитивната тревожност има най-голямо влияние върху нас. Тя превръща инстинктивните страхове във фобии, които ни отнемат нашата свобода и щастие; оставя ни с усещането за несигурност, което ни възпира да поемем рискове; спира ни да живеем автенично като ни кара да се страхуваме от провал и отхвърляне. „Какво ако?“ въпросите създават въображаеми страхове за бъдещето, които ни държат заседнали в неудовлетворяващото настояще. И нещо друго, когнитивната тревожност прави така, че всъщност изразходваме времето си, насочвайки внимание си вън от нас – прекарваме часове в гледане на телевизия, или сърфирайки по интернет, тъй като имаме нуждата да избягаме от постоянното безпокойство на вътрешния ни диалог.

Справяне с тревожността

Всъщност няма начин, по който да се справим с инстинктивната тревожност, тя е здравословна и естествена. Травматичната тревожност може да бъде овладяна по време на и чрез терапия.

Но какво относно когнитивната тревожност? За щастие има също някои ефективни методи, които могат да подпомогнат облекчаването ѝ. Когнитивно-поведенческата терапия работи основно с идентифицирането на мисловните модели, които предизвикват появата на тревожността и фобиите и „заместването им“ с по-рационални и позитивни мисли.

Редовно имаме моменти, когато тревожността и умората избледняват и преживяваме усещане за леснота, благополучие и хармония. В тези моменти сме освободени от натиска да държим себе си заети и да преследваме нуждата от стимулиране и придобиване – живеем в почивка със себе си и настоящия момент.

тревожността

Тези моменти на „хармонично съществуване“ обикновено се случват, когато сме тихи и отпочинали и има спокойствие около нас, т.е. когато сме в природата, работим тихо с ръцете си, слушаме или свирим музика, след медитация, йога или секс. В такива моменти преживяваме усещането за естествено засилване на връзката между нас и заобикалящата ни среда и хора.

Тези моменти често се появяват случайно, но ключът да преодолеем когнитивната си тревожност е в това да положим съзнателно усилие да забавим и успокоим мислените си диалози. За това подпомага много и медитацията.

Източник