Експеримент на Аш: колко склонни сме да се съгласяваме с другите?

Социалната психология търси отговор на въпроса как индивидуалното поведение е повлияно от това на околните и от социалния контекст, в който това се случва. Едно от явленията, които са обект на засилен изследователски интерест, е конформизмът. Най-просто казано, с този термин се означава промяна на вярвания или поведение с цел вписване в определена група.

През 1951 година Соломон Аш провежда експеримент, с който проверява степента, в която социалният натиск върху определен човек от страна на мнозинството може да му повлияе да прояви конформизъм.

В експеримента са включени 50 студенти, на които се казва, че ще участват в тест на зрението. Всеки от тях влиза заедно с други 7 души в стаята, в която се провежда изследването. Показва им се поредица от общо 18 карти като тази по-долу, а задачата им е да преценят коя от номерираните линии е със същата дължина като тази вляво и да кажат на глас кой отговор смятат за верен.

Това, което участниците не знаят, е, че другите 7 души в стаята са сътрудници на експериментатора и задачата им е на 12 от картите да дадат един и същ грешен отговор, за който са се договорили предварително. Верният отговор винаги е очевиден и реалният участник казва отговора си последен.

Аш преброява колко пъти всеки участник се съгласява с мнението на мнозинството. Резултатите показват, че около 75% от участниците се съгласяват с погрешното мнение на групата поне веднъж, а 25% не проявили конформизъм нито веднъж.

За да може да прецени колко силно е влиянието на групата, Аш включва и контролна група, в която всеки участник влиза в стаята сам и дава отговорите си на същата задача. При тези условия само 1% от участниците дават грешен отговор.

След провеждането на експеримента повечето участници споделят, че не вярвали наистина, че отговорите на групата са верни, но са се съгласили от страх да не им се присмеят или да ги помислят за странни.

Двете основни причини, поради които хората проявяват конформизъм, са, че искат да се впишат в групата и защото смятат, че групата е по-добре информирана.

След провеждането на оригиналното изследване, Аш провежда серия други експерименти, за да провери кои фактори увеличават и кои намаляват проявите на конформизъм. Увеличаването на размера на групата увеличава и конформизма, но до определен момент. Най-високи нива на конформизъм се постигат при група от трима души освен участващия в експеримента и допълнителното увеличение на размера на групата няма влияние. Конформизмът се покачва и когато задачата е по-трудна.

Нещо, което може да понижи конформизма, е липсата на единодушие в групата. Ако има дори един сътрудник на експериментатора, който дава различен отговор, конформизмът спада с 80%. Възможността за даване на отговор, без групата да разбира какъв е той, има подобно влияние. Това е така, защото има по-малко социален натиск и няма страх от отхвърляне от групата.

Важно е да имаме предвид и критиките към експеримента, тъй като множество фактори могат да повлияят поведението. Според някои изследователи резултатите се дължат в някаква степен на особеностите на културата в САЩ през петдесетте години, когато хората се страхували да не бъдат заподозряни в поддържане на комунистически възгледи и се очаквала конформност по отношение на американските ценности. Също така се отбелязва, че тогава от студентите са очаквало да се подчиняват и съгласяват, докато сега ролята им е различна.

Използван източник: https://www.simplypsychology.org/asch-conformity.html 

Share Button

Отвъд тревожността

Корените на тревожността и как се преодоляват

Тревожността има много различни форми, но може да бъде полезно да се помисли за три от тях, които са фундаментални: инстинктивна тревожност, травматична тревожност и когнитивна тревожност.

Инстинктивната тревожност“ произлиза от ситуации, свързани със заплахи или опасности по отношение на нашето оцеляване. Това е онова чувство, което преживяваме, докато ходим по ръба на висока скала, по нощните улиците на пустинен град или когато някой вербално ни тормози или заплашва с насилие. Инстинктивната тревожност е здравословна. Тя се е развивала през хилядолетията на човешката история и вероятно нямаше да сме тук без нея.

„Травматичната тревожност“ се отнася към травматичните житейски преживявания и опит (обикновено през ранни етапи от живота ни), които на някаква степен на психологическо ниво са оставили чувствителност и уязвимост. Травматичната тревожност се проявява много силно, когато попаднем в ситуации, които ни напомнят на първоначалната травма – например, когато човек, който е преживявал отхвърляне по време на детството си, започва връзка като възрастен  и открива, че страхът от отхвърляне отново се появява и го кара да се чувства несигурно. Друг пример е бивш войник, който чува експлозии или викове, които напомнят за травмата, която е преживял по време на конфликт.

Най-накрая идва „когнитивната тревожност“. Понякога тя действа върху инстинктивната тревожност, подбирайки определени опасности и „раздувайки ги“. Например, страхът от летене започва с инстинктивното чувство на опасност, което за повечето хората избледнява с времето, когато те вече са свикнали да летят. Но за други този инстинктивен страх се засилва от мислите – например, представяйки си, че самолетът може да катастрофира или че някой може да отвори спешния изход, представяйки себе си на 5 метра над земята, спомняйки си истории, че са чели за самолетни катастрофи… По подобен начин човек, който върви през гората през нощта, започва да си представя, че диви животни се насочват към него или че хора чакат зад дърветата, за да го нападнат.

тревожността

Въпреки това, в други случаи тревожността би могла да бъде чисто когнитивна, без да се базира на инстинктивната тревожност. Този вид когнитивна тревожност често е свързана с бъдещето, произтичаща от очакването на събития, които често пъти още не са се случили и може въобще да не се случат. Базира се на питането: „Какво ако?“ и въпроси като „Какво ще се случи, ако загубя работата си или жена ми ме напусне? Какво ако се объркам и изглеждам като глупак? Какво ако не съм способен да се справя? Какво ако поема прекалено голям риск и загубя всичко?“

Когнитивната тревожност може също така да се прояви по много изтънчен начин, като вид чувство за безпокойство в умовете ни – проникващо чувство на безпокойство, причинено от постоянната дейност на нашите умове. Независимо дали вниманието ни е заето, съзнанието ни е склонно да си обсъжда разни неща по странен начин. Това непрекъснато „мисленно обсъждане“ създава фундаментално безпокойство вътре в нас.

От тези три вида когнитивната тревожност има най-голямо влияние върху нас. Тя превръща инстинктивните страхове във фобии, които ни отнемат нашата свобода и щастие; оставя ни с усещането за несигурност, което ни възпира да поемем рискове; спира ни да живеем автенично като ни кара да се страхуваме от провал и отхвърляне. „Какво ако?“ въпросите създават въображаеми страхове за бъдещето, които ни държат заседнали в неудовлетворяващото настояще. И нещо друго, когнитивната тревожност прави така, че всъщност изразходваме времето си, насочвайки внимание си вън от нас – прекарваме часове в гледане на телевизия, или сърфирайки по интернет, тъй като имаме нуждата да избягаме от постоянното безпокойство на вътрешния ни диалог.

Справяне с тревожността

Всъщност няма начин, по който да се справим с инстинктивната тревожност, тя е здравословна и естествена. Травматичната тревожност може да бъде овладяна по време на и чрез терапия.

Но какво относно когнитивната тревожност? За щастие има също някои ефективни методи, които могат да подпомогнат облекчаването ѝ. Когнитивно-поведенческата терапия работи основно с идентифицирането на мисловните модели, които предизвикват появата на тревожността и фобиите и „заместването им“ с по-рационални и позитивни мисли.

Редовно имаме моменти, когато тревожността и умората избледняват и преживяваме усещане за леснота, благополучие и хармония. В тези моменти сме освободени от натиска да държим себе си заети и да преследваме нуждата от стимулиране и придобиване – живеем в почивка със себе си и настоящия момент.

тревожността

Тези моменти на „хармонично съществуване“ обикновено се случват, когато сме тихи и отпочинали и има спокойствие около нас, т.е. когато сме в природата, работим тихо с ръцете си, слушаме или свирим музика, след медитация, йога или секс. В такива моменти преживяваме усещането за естествено засилване на връзката между нас и заобикалящата ни среда и хора.

Тези моменти често се появяват случайно, но ключът да преодолеем когнитивната си тревожност е в това да положим съзнателно усилие да забавим и успокоим мислените си диалози. За това подпомага много и медитацията.

Източник

 

 

 

Share Button

Станфордският затворнически експеримент

Един от най-известните психологически експерименти е проведен в (и чрез създаването на) Станфордския затвор. Целта зад него е да се провери в каква степен хората се подчиняват на ролите на пазачи и затворници в симулация на истински затвор.

През 1973 година Филип Зимбардо провежда експеримента, за да намери отговор на въпроса дали насилието от страна на надзирателите в затворите се дължи на черти на тяхната личност или се дължи по-скоро на средата.

За да провери тези две възможности, Зимбардо превръща мазето на Станфордския университет в „затвор“ и набира доброволци, които да участват. Те били случайно разпределени в ролите на затворници или пазачи. Пазачите работели на смени, а затворниците били настанени по трима в стая. Направен бил и изолатор за затворниците, които нарушавали правилата.

Всеки от затворниците бил арестуван в дома си без предупреждение и бил завеждан в полицейско управление. След като им били взети отпечатъци, направени снимки и досие, били завеждани в „Станфордския затвор“. След пристигане в затвора им били отнети вещите и получили затворнически дрехи и номер, с който се обръщали към тях.

Пазачите били облечени с еднакви униформи и носели свирки на врата си, както и слънчеви очила, за да нямат зрителен контакт със затворниците. Те били инструктирани да правят всичко, което смятали за нужно, за да запазят реда в затвора и уважението на затворниците. Имали забрана да използват насилие.

Ролята на Зимбардо била да наблюдава поведението на двете групи участници и да е директор на затвора.

Налагане на авторитет

В рамките на часове след започването на експеримента някои от пазачите започнали да тормозят затворниците – будели ги през нощта и ги броели по номера. От своя страна затворниците също започнали бързо да влизат в ролята си – давали информация на пазачите за други затворници, да приемат правилата много сериозно и някои взимали страната на пазачите срещу други затворници, които не ги спазвали.

Наказания

Пазачите обиждали затворниците, давали им безсмислени задачи и ги наказвали да правят лицеви опори. Един от пазачите дори стъпвал на гърбовете на затворниците, докато изпълнявали наказанието или карал други затворници да сядат на гърбовете им.

Борба за независимост

Едва на сутринта на втория ден пазачите били изненадани от избухване на бунт. Затворниците премахнали номерата си и се барикадирали в килиите като опрели леглата си на вратата. Пазачите си отмъстили като използвали пожарогасител, за да накарат затворниците да се отдалечат от вратите. След това влезли в килиите и взели дрехите и леглата на затворниците. Водачите на бунта били отведени в изолатора и след това пазачите започнали да заплашват и тормозят затворниците.

Специални привилегии

Една от килиите била определена за привилегированите затворници, които участвали най-малко в бунта. Те получили обратно дрехите и леглата си и им било позволено да измият косите и зъбите си. Също така те получили специална храна в присъствието на другите затворници, на които не било разрешено да ядат. Целта била да се наруши солидарността между затворниците.

Последици от бунта

През следващите няколко дни пазачите ставали все по-агресивни и асертивни, а затворниците се подчинявали все повече. Затворниците били все по-зависими от пазачите и се опитвали да намерят начин да им угодят, като например им давали информация за други затворници.

Прекратяване на експеримента

Зимбардо имал намерения експериментът да продължи две седмици, но се наложило да бъде прекратен на шестия ден. Преди това някои от затворниците имали остри емоционални реакции – имали дезорганизирано мислене, изпадали в неудържим гняв или плач. Кристина Маслаш, психолог с докторска степен от Станфорд, интервюирала участниците и когато разбрала за насилието, изказала своето възражение.

Резултатите от експеримента показват, че хората се подчиняват на социалните роли, които се очаква да изпълняват, особено ако те са силно стериотипизирани. Освен това, затворническата среда изглежда провокира насилие от страна на пазачите, тъй като никой от тях не е демострирал садистични тенденции преди експеримента.

Според Зимбардо два процеса могат да обяснят подчинението на затворниците. Деиндивидуализацията може да обясни поведението на участниците и особено на пазачите. Това е състояние, в което човек е толкова потопен в нормите на групата, че губи усещането си за идентичност и лична отговорност. Пазачите може да са били толкова садистични, защото са имали усещането, че това, което правят, зависи от тях самите – а е било групова норма. От друга страна, заучената безпомощност би могла да обясни подчинението на затворниците. Те научили, че каквото и да правят има малък ефект върху случващото се с тях. Във фалшивия затвор непредвидимите решения на пазачите довело до това затворниците да се откажат да реагират.

Станфордският затворнически експеримент е известен не само като едно от най-впечатляващите изследвания, но и като едно от най-неетичните. Негова силна страна е, че променя управлението на затворите в САЩ. Една от промените е, че непълнолетните, обвинени във федерални престъпления, вече не се държат заедно със затворници в зряла възраст поради риска от насилия спрямо тях. Друг положителен резултат от изследването е, че след провеждането му официално се въвеждат етични насоки от Американската психологична асоциация. Сега изследванията трябва да бъдат одобрени от етичен комитет преди да бъдат проведени.

Източник: https://www.simplypsychology.org/zimbardo.html 

Share Button

Справяне с нерешените травми

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни.

Наскоро мой приятел, който страда от хронична болка в долната част на гърба, се върна от поредно посещение при доктора с малко неочакван съвет. Вместо обикновената дискусия за медикаменти, физическа терапия или дори операция, докторът му препоръчал книга: „Лечение на болките в гърба: Връзката между тялото и ума“. Книгата от Джон Е. Сано обяснява „как стресът и другите психологически фактори могат да причинят болки в гърба и как можем да се освободим от тези болки без наркотици, медикаменти, упражнения или операции.“ Четейки книгата, моят приятел беше поразен от връзката, която Сано прави между ранните детски травми и болката в гърба при възрастния. Само за няколко седмици на отразяване и отработване на тази връзка в себе си, той видя подобряване на симптомите при него.

Тези дни научаваме повече и повече за вредните ефекти на травмата върху много аспекти от нашето психическо и физическо здраве и благополучие. Изглежда, че учените свързват ранната травма с всичко – от болки в гърба до депресия. В скорошно интервю с Опра Уинфри в продължение на 60 минути психиатърът и невроучен Брус Пери говори за ефектите от враждебните събития в детството върху нас като възрастни. „Истината е, че ако имате развиваща се травма, сте в риск по отношение на почти всякакъв вид проблеми, за които можете да се сетите, свързани с физиологичното, психичното и социално здраве“, казва Пери.

Нерешените травми могат да ни преследват по начини, които често не изглеждат директни. Като възрастни, може да се опитаме да забравим или да „прелистим“ миналото. Ние можем да си мислим: „Детството ми не беше толкова лошо.“ или „Много хора имат по-лошо детство, отколкото аз.“ Не осъзнаваме, че тези стари рани могат да окажат всякакъв вид физически и психологически ефекти. Определени събития могат да бъдат неволево задействащи реакции в нас, за които да не сме се сещали или да не сме мислили през годините: вина, срам, страх, или гняв, натрупали се в нас от по-ранни етапи в живота ни.

Изследванията за свързаността предполагат, че не само това, което ни се случва, е това, което влияе на нас и нашите връзки, но също така сме засегнати от събития, при които не сме били способни да преживеем цялата болка или да извлечем смисъл от преживяванията. Когато не се справяме с нашите травми, ние ги носим със себе си. Не извличаме смисъл и изводи от историята ни и следователно миналото ни продължава да влияе на настоящето ни по многобройни невидими начини. Влияе ни на това как родителстваме, как се отнасяме с партньора си, как се чувстваме, как мислим и как действаме в света.

травми

Следователно, може би най-важното нещо, което можем да направим, за да решим непреодоляната травма, е да създадем кохерентен разказ. Наскоро имах привилегията да преподавам в е-Курс с д-р Даниел Сигъл в „Осъзнаване на живота Ви“. В курса наблегнахме на това, че някои неща, които не изглеждат травматични за нас като възрастни, се преживяват като такива, когато сме деца. Създаването на кохерентен разказ е процес, който включва записването на всички „големи Т травми“, през които сме минали: сериозна загуба, насилие, или животозастрашаващо събитие, както и записването на всички „малка т травми“, които сме преживели. Тези събития може да не изглеждат толкова драматични, но те ни влияят като ни причиняват дистрес, страх или болка и следователно променят начина, по който виждаме себе си, другите хора и света около нас. В много случаи откриваме, че тези травми не са напълно решени.

Пример за това имаше в курса, в който разказвах кохерентен разказ. Жена написа история, която сподели с класа. Тя започна със срамежливото твърдение, че като дете е убила кон – травма, която е идентифицирала като индикация за нейната „лошотия“. Въпреки това, по-нататъшните детайли разказваха напълно различна история. Оказа се, че когато тя е била едва 11-годишна, родителите ѝ са я качили на кон, който не е бил опитомен. Въпреки че се е страхувала, тя се е качила на коня за пробно яздене, така както е правила в миналото с добре тренирани коне. Конят се подплашил от нещо и паднал, докато се опитвал да скача, и умрял. Родителите ѝ веднага я обвинили за смъртта на животното и я заплашили, че ще я изпратят далеч, в училище в чужбина, освен ако не напише писмо, с което да се извини на всеки от семейството.

Когато тя разказа историята в класа, хората подчертаха това, че тя не е отговорна. Всъщност, изглежда много повече като неглижиране от страна на родителите ѝ да я качат да язди див кон. Жената продължаваше да настоява, че вината е нейна. Това продължи до момента, в който тя си представи същото събитие да се случва на дете на същата възраст, на която тя е била по време на инцидента, което познава в настоящия си живот. Не само че е била травматизирана и изплашена от случката, но също така е била обвинена за нея, оставяйки я с чувството на срам, което тя си мисли, че заслужава.

травми

Жената е носила тези чувства в себе си в продължение на целия си живот, заедно с това, че е вярвала, че всичко лошо, което ѝ се случва, е заслужено. Разказвайки историята, тя беше способна да разбере колко различна е била реалността от тази, която тя е възприела, и в която е продължила да вярва, откакто е била дете. Като възрастна, с подкрепата на групата, тя успя да приеме, че родителите ѝ са я неглижирали и са я поставили в опасност, както нея, така и коня – реалност, която е била твърде плашеща, за да се изправи пред нея като дете. Чрез правенето на разказа си кохерентен тя беше способна да почувства себе си, да преживее някакво облекчение и да се справи с травмата около инцидента. Най-накрая тя започна да оставя чувството на това да бъде основно „лоша“, което я е преследвало от времето на това събитие.

Въпреки нашия инстинкт да погребем миналото, да го минимизираме или да избегнем болката, преживяването на чувството от това какво ни се е случило може всъщност да води до лечение. Може да ни помогне да разделим нашите ранни преживявания от настоящия ден и да идентифицираме негативните натрупвания, които тези преживявания имат върху настоящия ни живот, включително нашето физическо здраве и връзки. Създаването на кохерентен разказ може да бъде мощен инструмент за решаване на детската травма. Да извлечем смисъл от историята ни може да ни освободи от много тежести във всичките им проявления. Може да ни помогне да прекъснем деструктивните междупоколенчески кръгове и да станем по-силни родители и партньори. Може да ни помогне да се чувстваме по-сигурни със себе си и да предоставим повече сигурност на останалите. Да се изправим пред травмата си не е лесно, но е фундаментален аспект на психологическото и физическото лечение, инструмент за изграждането на по-добри взаимоотношения и ключ към отключване на нашите истински същности.

Източник

 

Share Button

Привързаност: как избираме партньора си?

В предишните две части на статията обсъдихме основните твърдения в теорията на Боулби за привързаността, приносът на Мери Ейнсуърт за изследването на различните стилове на привързаност и по какъв начин тя влияе на цялостното развитие на личността. Сега ще обърнем малко повече внимание на това как стилът ни на привързаност влияе на избора ни на романтичен партньор.

Стилове на привързаност в зряла възраст

Стиловете на хората в зряла възраст се описват по начин, подобен на този за детска възраст. Но все пак има някои различия. Бартоломю и Хоровиц разграничават четири стила на привързаност в зависимост от два критерия: тревожност и избягване. Тревожността касае степента, в която хората се тревожат, че ще бъдат изоставени или отхвърлени. Избягването се отнася до степента, в която човек ограничава интимността с другите.

Сигурният стил се характеризира с ниска тревожност и ниска степен на избягване. Тези хора има положителен модел на себе си като заслужаващи любов и положителен модел за другите като като цяло приемащи и откликващи. Прекалено ангажираният стил се характеризира с висока тревожност и ниско избягване. Човек с такъв стил има негативен модел за себе си като незаслужаващ любов и е ангажиран с нуждата си  за приемане от другите, които оценява положително. Заради негативния модел за себе си той или тя очаква да бъде отхвърлен/а от другите и те да се държат дистантно. Отхвърлящият избягващ стил се характеризира с ниска тревожност и  високо избягване, което се демонстрира от дискомфорт при интимност и близост във взаимоотношенията. Тези хора имат положителен модел за себе си като заслужаващи любов, но оценяват другите като вкопчващи се, изискващи и зависими. Последният стил е страхуващ се избягващ и се характеризира с високи степени на тревожност и избягване. Хора с такъв стил имат негативни модели за себе си и другите. Те желаят близост, но се страхуват от отхвърляне и поради това поддържат дистанция, за да се защитят.

За да отговорят на въпроса какви партньори избираме според стила на привързаност, Холмс и Джонсън правят преглед на множество изследвания в сферата. Те обсъждат основните хипотези и доказатествата в тяхна подкрепа.

Хипотеза за подобието

Според тази хипотеза хората предпочитат партньори със стил на привързаност, подобен на техния. По този начин тези с избягващ стил би трябвало да са привлечени от партньори също с избягващ стил например. Тази хипотеза може да се разбере чрез приложение на теорията за подсилване на аза, според която хората имат силно желание за положителна обратна връзка от другите, което подсилва техния аз образ. Следователно намирането на партньор с подобен стил на привързаност, тоест подобни желани нива на интимност и независимост, би осигурило положителна обратна връзка, тъй като и двамата биха отговаряли положително на привързаността на другия.

Хипотеза за допълването

Според тази хипотеза предпочитанията са базирани на това колко добре партньорите потвърждават свързани с привързаността очаквания. Прекалено ангажираните би трябвало да са привлечени от партньори с отбягващ стил, защото това потвърждава тяхното негативно очакване, че другите са дистантни, а отбягващите би трябвало да избират прекалено ангажирани партньори, които потвърждават очакването им, че другите са прилепчиви и зависими. Въпреки че идеята, че хората са привлечени от партньори, които потвърждават негативните им очаквания, може да е контраинтуитивна, подкрепа за нея може да има от теорията за консистентността на аза. Според нея хората имат силно желание да поддържат предвидима социална реалност и чрез взаимодействието с други, които пасват на дълго поддържаните очаквания, това позволява поддържането на консистентен аз образ.

Хипотеза за сигурност на привързаността

Според тази хипотеза всички без значение на стила си на привързаност предпочитат сигурни партньори пред всички останали, тъй като те предлагат най-добра възможност за усещане за сигурност и следователно най-добър потенциал за формиране на емоционална връзка. Също така хората дават приоритет на целта за усещането за сигурност пред очакванията им за връзката. По тази логика партньорите със сигурен стил са най-предпочитани, след това – прекалено ангажираните и накрая избягващите. Този ред на предпочитание при несигурните стилове се обяснява с това, че прекалено ангажираните партньори са по-грижовни, демонстрират повече близост във връзката в сравнение с избягващите, които отбягват и имат по-негативни вярвания за другите, което затруднява формирането на емоционална близост.

Как избираме партньорите си?

Изследванията в областта проверяват предпочитанията към партньорите по два подхода. Първият е изследване на привличането, в което участниците получават описания на хипотетични партньори и оценяват в каква степен са привлечени от тях. Вторият подход е изследване на реални двойки чрез оценяване на стиловете на привързаност на партньорите. Изследвания, които използват и двата подхода, показват, че хората със сигурен стил предпочитат партньори също със сигурен стил. Това откритие, обаче, може да подкрепи и трите хипотези.

Резултатите за хора с някой от несигурните стилове на привързаност (прекалено ангажиран или двата отбягващи) са противоречиви – някои изследвания подкрепят хипотезата за допълването, а други – тази за сигурността на връзката. Отговорът се крие в това как точно се изследва предпочитанието към партньорите.

От прегледа на литературата изглежда, че при избор между хипотетични партньори, хората като цяло демонстрират предпочитание на базата на подобието и сигурността на връзката, но по отношение на това с какви партньори поддържат реална връзка, предпочитанието изглежда се базира на допълването. Тоест, когато избираме хипотетични партньори предпочитаме такива със същия стил като нашия или пък предпочитаме такива със сигурна привързаност на първо място, след това прекалено ангажирани и накрая избягващи. Когато става въпрос за реални връзки, обаче, изглежда, че избираме тези, които отговарят на работните ни модели. С други думи, потвърждават вярванията ни за себе си и другите.

Използвана литература: http://citeseerx.ist.psu.edu/viewdoc/download?doi=10.1.1.518.2364&rep=rep1&type=pdf

Share Button

Превенция на употребата на наркотици в училищата и защо има нужда от нея?

Малки деца – малки проблеми. Големи деца – големи проблеми.“ За съжаление това твърдение е вярно. Докато децата са малки и средата около тях е сравнително капсулирана и подвластна на контрола (или поне в някаква степен) на родителите, то с порастването нарастват и рисковите ситуации и „заплахите“, пред които малчуганите, превърнали се в тийнейджъри, се изправят.

Парадоксално, но факт – един от рисковите и паралелно с това един от протективните фактори по отношение на физическото и психическото здраве и благоденствие на малките възрастни, се оказва училището. Място, на което децата прекарват по-голяма част от времето, място, където за първи път се сблъскват с много теми и въпроси. Темата за наркотиците е една от тях (което разбира се не означава, че тя не се появява и извън пределите на училището). Именно затова възниква въпросът за нуждата от превенция на употребата на наркотици в училищата.

В нормалните държави (каквато, ей Богу, нашата не е) програмите за превенция на употребата на наркотици са част от учебния план. Провеждат се дългосрочно и рядко въобще възниква въпросът „Защо се правят?“.

Ако някога наркотиците са били „далечна заплаха“ и „рядко зло“, то днес са почти естествена част от ежедневието и то, за съжаление, на голяма част от подрастващите. Лично аз си мисля, че вероятността детето Ви да пострада от пожар (примерно) е много по-малка, отколкото от това да пострада от досег с наркотици. Странно обаче, защото в училищата се провеждат подобни обучения – за противопожарна безопасност и т.н., но такива за безопасност и превенция на употребата на психоактивни вещества се случват в повечето случаи или само при породила се вече криза или по инициатива на някоя организация, която провежда подобен тип обучения (като нашата примерно).

Питам се защо?

Сблъсквала съм се различни отговори:

  • Говоренето за наркотици всъщност събужда любопитството на децата и може да има обратния ефект.
  • Децата са прекалено малки.
  • Родителите могат най-добре да преценят кога и как да засегнат тази тема.
  • И така нататък.

Вероятно във всеки един от тези аргументи има доза истинност или някаква солидност.

Нямам намерение да ги оборвам. По-скоро искам да разкажа малко за същността на програмата за превенция на употребата наркотици и кое според нас, хората, работещи в тази сфера, я прави важна и необходима част.

Експериментирането с наркотици започва през тийнейджърска възраст. Може да си остане експериментиране, но може и да прерасне в нещо повече.

Как младежите се решават да започнат?

Който и учебник по психология да отворите, ще прочетете, че всъщност употребата на психоактивни вещества е симптом на вътрепсихичен конфликт, който се случва. Опит за себерегулация. Опитвам се да кажа, че би било неправилно да прехвърлим цялата отговорност за започването на употребата на средата. Има друг процес (психичен, обусловен от друг тип фактори), който води до този избор. Разбира се, това са въпроси, които не могат да бъдат обхванати в рамките на една програма за превенция, тъй като семейството има важна роля. По отношение на тях се предприемат друг тип „мерки“.

Изниква обаче въпросът: „Кое прави толкова примамлив именно този избор?“ Отговорът – митовете и легендите, „живата реклама“, разнасяне от уста на уста от младежите, споделянето на преживелищния опит, социалният натиск на обкръжението. Когато липсва информираност, хората, особено тийнейджърите, лесно се подвеждат по това, което им се казва, особено от значими други връстници. Когато страхът от отхвърляне и невъзможност за вписване в групата е силен и липсват социални умения за отстояване и утвърждаване, предложението на другите, макар и „неправилно“ и „вредно“, се превръща в избор.

Именно затова е необходима програма за превенция в училищата – тя дава онази основа, за която много от хората дори и не подозират – обективна информация (не плашене, не идеализиране) – както за ефектите, така и за рисковете и последиците, които са неизбежни, и развиване на база от социални умения, които във възрастта на юношеството могат да бъдат много крехки и неустойчиви.

И този процес не е еднократен. Програмата за превенция е дългосрочна. Тя предвижда надграждане на знания и умения във времето, съобразени с възрастта на децата.

Може би някои са скептични към това. Чувала съм родители, които казват:

„Аз мога по-добре да обясня на детето си. Няма нужда да му пълнят главата с глупости. Ние си говорим.“

„Чудесно!“, бих казала аз. Няма по-хубаво нещо от това да сте в час с вълненията и преживяванията на децата си. Това е и едно от основните изисквания за качествена превенция – включеност на семейството. Априори ще се позова на примера на любимите ми нормални държави, каквато вече поясних, че нашата не е – там в процеса на превенция участват и семействата. Никой не оспорва факта, че родителите познават децата си най-добре (или поне така се предполага) и искат най-доброто за тях. Но нека бъдем честни – колко свободен би бил един такъв разговор. Дори при цялата добронамереност на родителите остава притеснението на детето, че все пак говори с родителя си, с авторитет, с някой, който е в по-висока позиция и има определени очаквания. Децата са интуитивни, знаете. Лесно се нагаждат по отношение на климата и очакванията. Търсят одобрение или провокация, което рядко води до напълно открито поведение, особено в ситуация, в която долавят притеснението на родителите си или пък нагласите им. А родителят? Колко безпристрастен би могъл да остане, ако чуе нещо, което ще го притесни?

Именно затова, освен говоренето вкъщи, е необходима и малко подкрепа отвън.

Когато тийнейджърът се готви за кандидатстудентски изпити, въпреки че в училище се обучава и вкъщи също получава помощ, в по-голяма част от случаите посещава и частни уроци или някакви допълнителни курсове с цел постигане на по-високи резултати. Същото е и в този случай. Едното не изключва другото. По-скоро го подсилва.

Темата за наркотиците вече не е табу. Можем да се правим, че е, но в действителност не е. Децата понякога са „по-образовани“ и „по-просветени“, отколкото въобще можем да си представим. Канализирането на тази информация и превръщането ѝ в нещо конструктивно е най-доброто, което може да се случи и направи. Това няма как да стане, ако се игнорира съществуването на проблема.

Share Button

Любовта е…

„Какъв късметлия съм щом имам нещо, което прави сбогуването толкова трудно.“ Мечо Пух

Наближава Свети Валентин – празникът на любовта и като че ли светът отново се подготвя да изригне в океан от любов и да се зарие в плюшени сърчица, шоколадови бонбони и всички онези захаросани неща. Празнуваме Любовта.

История

Странно, защото ако в исторически план трябва да проследим началото на този празник, ще видим, че всъщност нищо любовно няма в него – на тази дата, 3 века преди Христа, римският император Клавдий II е екзекутирал двама мъже с името Валентин, като по-късно Католическата църква почита смъртта им именно с празника на Св. Валентин. На тази дата се правят жертвоприношения (убиват се коза и куче) в името на плодородието. Няма да преразказвам подробно. Ако някой има интерес, може да прочете повече ето тук: https://www.psychologytoday.com/blog/happiness-is-state-mind/201802/valentines-day-the-real-truth-behind-the-hearts-and-candy .

Интересното е, че изхождайки от историческото начало на празника, бихме могли да кажем, че като че ли любовта се асоциира и свързва с мъчение, страдание, жертвоприношение. И в някаква степен с плодородието. Може би това е част от съдържанието на смисъла на думата „любов“.

Факт е – любовта има много лица.

Гърците за любовта

Така например гърците са определили седем типа любов на базата на самопознанието и мъдростта: Eros – олицетворява идеята за сексуалната страст и желание и онези аспекти на любовта, които са свързани по-скоро с егоизма, с личната пристрастеност и физическото удоволствие; Philia – приятелската, платонична любов, изключваща физическото привличане; Storge – естествена форма на привързаност, свързана с родството и познанието; Ludus – онази форма на любов, свързана с началните етапи на влюбването, с флирта и трепетите около динамиката на взаимоотношенията; Mania обсесивната любов, тази, която те докарва до лудост; Pragma – онази любов, към която се стремим в романтичните си взаимоотношения и в приятелствата, трайната, устойчива любов, „узряла“ с времето и преодоляла времеви и пространствени ограничения; Philautia – една от най-важните форми на любов, която е пряко свързана с това как обичаме и другите, а именно – любовта към нас самите, грижата за нас самите; Agape – според гърците това е най-висшата форма на любов – безусловната любов, която обича въпреки всичко, която не изисква, не очаква и не съди, която е безгранична и даваща.

Любови, които не могат да бъдат дефинирани като по-добри или по-лоши, като правилни или не, но такива, които се изпитват, може би на различни етапи от живота и към различни обекти. Такива, които понякога не могат да се обяснят, а просто се преживяват.

– Как се пише любов? – попита Прасчо.

– Тя не се пише, тя се чувства… – отвърна Пух.

Може ли човек да живее без любов? Вероятно може, но въпросът е как точно живее тогава. Ако си припомним пирамидата на Маслоу с потребностите, любовта е една от необходимите такива, тази, която стои на върха, една от висшите потребности.

В днешно време темата за любовта като че ли се превръща в клише. Може би именно затова всички онези неща, свързани с празника, често биват посрещани с иронична усмивка и бурно недоволство. Защо ли? Може би защото любовта е нещо много интимно, нещо съкровено, чието афиширане сякаш осквернява идеята за това.

Ако изходим от разбиранията на древните гърци, описани по-горе, любовта е безусловна и неизискваща, тиха и постоянна. До колко обаче това е възможно? С Марина си говорихме, че като че ли това е доста непосилно, дори ако приемем идеята, че човек е достигнал високо ниво на себепознаване и себеприемане и успява да преодолее ограниченията, обусловени от идеализираните образи и мечтата за съвършенство. Като че ли безусловната любов не предполага очаквания към другия. Възможно ли е това? Възможно ли е да се живее без очаквания, особено по посока на тези, в които се инвестират толкова много емоции и енергия. Не е ли всъщност 14 февруари едно голямо очакване на всички, които празнуват този ден? Не очакват ли празнуващите да чуят „Обичам те“ в този ден? Да получат „засвидетелстване“, да получат по-специална грижа‚ израз на любовта?  Прави ли това любовта им по-малко истинска и по-малко чиста?

Любов и нужди

Може би важното по отношение на разбирането на любовта е свързано с това с какви нужди влиза човек в това чувство – дали е по-важно да даде грижа или да бъде обгрижен; да получи подкрепа или да даде такава; да се довери или да му се доверят. Вероятно това определя и очакванията и нагласите. Ако нуждата е да даваш, вместо да получаваш, като че ли тогава идеята за безусловност звучи доста по-близо. И обратното – ако нуждата е по-скоро да получаваш, като че ли очакванията са доста по-големи.

Едва ли е лесно да се чака един специален ден, за да изразим това, което чувстваме. Утре няма да е 14-ти – по-малко ли ще обичате другия или ще спрете да обичате? Любовта е тиха – нея я има всеки ден, всяка минута. Понякога не е необходимо да правим каквото и да е, за да я дарим на другия – понякога един поглед, една усмивка носят много повече любов, отколкото каквото и да е друго.

Като че ли проблемът на съвременния човек обаче е по-скоро свързан с това, че не знае как да изразява любовта си или по-скоро по някакъв начин се притеснява и страхува да го направи или да се потопи изцяло в това усещане (и именно поради тази причина не успява да стигне до висшата ѝ форма). Промяната на ценностите и въобще отчуждението като цяло може би са част от проблема. Разбира се, това не означава, че едно време хората не са имали проблеми в това отношение, но като че ли съвременният човек е много по-крехък в това, сякаш себеразкриването и отхвърлянето се превръщат в основни страхове, които диктуват избора на типа любов, сякаш често са спирачка за пълно „потапяне“.

Не са рядкост и ситуациите, в които забързаното ежедневие като че ли превръща  обекта/обектите на любов в даденост. Може би в някаква степен празници от рода на Свети Валентин са именно за това – да нарушат рутината, да подсетят. Разбира се, отново става въпрос за мироглед и разбиране.

Във всеки случай е важно да знаем, че любовта е преживяване, което учи на много и дава много. Дали на 14-ти февруари или не, е хубаво да си припомняме какво влагаме ние в нашата любов и какво получаваме, защото като всяко нещо и любовта се нуждае от грижа, иначе заплашва да се превърне в отровна любов.

Share Button

Емоционален тормоз

В днешно време все по-често се говори за тормоз. И ако някога това понятие се е разглеждало основно и предимно като акт на физическо посегателство и агресия, то днес тормозът бива изследван и като психологическа и емоционална величина.

Емоционален тормоз

Какво представлява емоционалният тормоз?

Част от психологическа игра, чиято основна цел е овластяване и контролиране, подчиняване и използване. Неадекватен „психологически инструмент“, третиращ субекта като предмет, функция, която безропотно трябва да обслужва нуждите (основно психологически) на насилника.

В немалка част от случаите жертвите на емоционалния тормоз са много „по – увредени“ и нанесените им щети понякога са много по-значителни в сравнение с тези, които са потърпевши от физически тормоз.

Често самите жертви не осъзнават какво точно се случва с тях. Преживяването за потиснатост и неудовлетвореност непрекъснато присъстват като преживяване, но се оказва трудно да се идентифицира произходът им.

Дори когато потърпевшият има яснота за случващото се, трудно успява да намери начин да се противопостави, да се отстои и промени статута си и случващото се с него. Една от причините за това е свързана с личността на насилника – често пъти това е близък човек (нерядко партньор), или пък някой на по-авторитетна или висока позиция.

емоционален тормоз

Видове емоционален тормоз

В зависимост от това в каква среда се случва тормозът и кой го упражнява се разграничават различни видове тормоз:

  • емоционален тормоз в семейството;
  • емоционален тормоз в работната среда, известен още като мобинг;
  • емоционален тормоз в училище, познат като булинг.

Както вече споменах, за разлика от физическия тормоз и насилие, емоционалните такива са по-трудно разпознаваеми, особено от околните.

И ако физическият тормоз преминава през директен контакт с лицето, включващ удари, бутане, блъскане и т.н., то емоционалният тормоз се осъществява през много по-индиректни начини. Използват се: вербални обиди, манипулации, вменяване на чувства за малоценност, вина, срам, несправяне; непрекъснати критики и сарказъм,  унижение, наказание, игнориране и изключване, натякване, сравнения, поставяне на етикети, изолиране, заплахи, ултиматуми.

Като че ли основната цел на емоционалния тормоз е да превърне обекта в заложник на собствените му страхове и несигурност, да го убеди във вярването, че е основна причина за това нещата да не се случват по добър начин или по-точно да се случват по негативен начин. Причина за нещастието на другия, за провала на общата връзка, задача, кауза.

Насилникът

За разлика от физическия тормоз, при емоционалния тормоз насилникът като че ли успява да запази реномето си – както в някаква степен пред жертвата, така и пред околните.

Всъщност упражняващите емоционален тормоз обикновено са доста харизматични личности или поне такива, които на пръв поглед създават добро впечатление. Нерядко са високо интелигенти и владеят до съвършенство изкуството на съблазняването и манипулирането. Те са много сензитивни и успяват да уловят слабото или болно място на жертвата си. Действията им наподобяват тези на психопатите. Обикновено са нарцистично организирани и имат някакво личностово разстройство. Може би е излишно да се казва, че в немалка част от случаите този им начин на свързване с другите е резултат от собствения им травматичен опит с важните за тях обекти в ранния им житейски опит.

Поради невъзможността им да инвестират в другия като в цялостен обект, такъв, който има правото на собствен избор и живот, те го третират като обслужваща функция. Индивиди, които използват подобен метод, имат сериозни проблеми в начина, по който се свързват с другия. Страхът от това да не го загубят или по-точно да не загубят възможността за подобни игри, често ги тласка в полярни поведения, в които накрая самите те излизат жертви.

Като че ли се изявяват като богове – те са тези, които могат да те сринат, и после да те вдигнат от калта.

Интересна е заигравката им с отхвърлянето – първоначално те отхвърлят, а впоследствие се изживяват и представят като отхвърлени. Сякаш има несигурност по отношение на това в каква степен образът им се приема и всичко, което правят, е едно непрекъснато тестване, което, обаче, особено при по-тежките случаи, никога не е достатъчно убедително по посока на приемането.

Жертва = Насилник

Насилникът съзнава рационално, че тормози жертвата си. В голяма част от случаите това само по себе си е цел. Може би бихме могли да говорим за тормоз и в случаите, при които нямаме реално осъзнаване – налице са всички индикатори, обрисуващи картината на тормоз, разликата се състои в това, че типът поведение, който поддържа насилникът, не е въз основа на рационален съзнателен избор. В такива случаи аз лично си мисля, че като че ли ролите на жертвата и насилника се припокриват. Дори по-скоро смея да хипотезирам (особено когато става въпрос за системно поведение), че като че ли това е желан резултат и избор от страна на жертвата, породени от собствената ѝ патология и като неадекватен начин за удовлетворение на собствени потребности и нагласи.

Промяна?

Както вече многократно споменах, насилникът обикновено си дава сметка за страданието, което причинява с поведението си. На когнитивно ниво успява дори да се самокритикува. За съжаление много рядко това осъзнаване се интегрира на емоционално ниво. Именно поради тази причина промяната при такива индивиди е трудна, понякога непосилна мисия. Да, факт е, че понякога те казват и демонстрират поведение на разкаяние и говорят за преживяване на вина. Тази вина обаче, като че ли не е онази невротичната вина, която би могла да провокира желанието за промяна, а по-скоро като че ли се доближава до психопатния страх, свързан със загубата на обекта-играчка.

емоционален тормоз

Това твърдение е валидно и за обратната страна: не са много случаите, при които индивиди, потърпевши от емоционален тормоз, успяват да постигнат промяна в живота и преживяванията си. Причините за това са няколко: първо осъзнаването какво точно се случва с тях настъпва бавно и трудно, а понякога никога. И второ – в повечето случаи не знаят какво точно да предприемат. Най-честата реакция е свързана с това да си тръгнат – от семейството, от работата, от средата, като тогава както при жените, жертви на домашно насилие, рискът от повторение на същия модел, независимо от новия партньор, работа или среда, е много голям.

Разбира се, има и изключения. Има личности, които доста бързо се ориентират в случващото се и успяват да излезат от ситуацията, без да я повторят.

В случаите, при които това не се случва, е добре да се потърси професионална помощ.

Психотерапевтичната помощ би могла да помогне за прекратяването на този порочен кръг. Ако непрекъснато ни се случва едно и също, ако винаги сме в една и съща роля и всичко това ни кара да се чувстваме депресирани и нещастни, то може би е добре да си зададем и въпроса: „Какво е моето участие в цялата тази схема?“  Именно с отговора на този въпрос могат да помогнат специалистите, защото, все пак не забравяйте, най-доброто лечение на една болест е не премахването на симптомите, а откриването и „отстраняването“ на първоизточника им.

Share Button

Пет неща, които хората с нарцистични и психопатни черти правят в разговор

Хората с психопатни или нарцистични черти често използват фалшиви маски, за да взаимодействат с другите, понякога нагаждайки ги, за да изглеждат сякаш споделят интересите на своите жертви. От обикновени разговори до бомбастични речи, всичко е възможност за изработване на маска и за тестване, доминиране и дори навреждане на неподозиращи слушатели.

За щастие има знаци в разговора, които посочват тази екстремна двойственост: вниманието на човека към теб е твърде интензивно; много рано прави себеразкрития. Тези тактики може да изглеждат като противоречащи си (не задава никакви въпроси или задава твърде много отворени въпроси). Но в контекста може да се разбере необичайният начин на водене на разговор на хората с високи стойности на психопатия.

  1. Доверява ти се веднага

Той е предаден от жена си, която е взела всичко, но е успял да си възвърне богатството. Той работи за Държавна сигурност: сега не може да каже какво прави, но ще разбереш от медиите тази година. Да, женен е, но само защото жена му е много нестабилна; тя би се разпаднала, ако той я напусне. Каквото и да споделя, го прави преди да е разбрал дали може да ти има доверие. И това включва теми, по които е уязвим или силен, напълно прозрачен или мистериозен като филмова звезда.

Какво се случва: пълното себеразкритие е опит да спечели симпатия или да създаде изкуствена близост. Неговата включеност във важни събития зад кулисите цели да впечатли. Колкото по-бързо се свържеш с него или се увлечеш, толкова по-бързо може да започне следващата фаза от манипулацията. Какъвто и да е контекстът, ясен знак е преждевременният тайминг. Тези хора правят разкрития преди да се е създала интимност – може би дори в рамките на минути след запознанството.

  1. Повтаря „конфиденциална“ информация, която вече е споделил с теб

Историите за жената, която е взела богатството му или свръх секретния договор с правителството може да се повтарят по същия или почти същия начин в отделните срещи с този човек. Разбира се, всички имаме истории, които пораждат въртене на очите на тези, които са ги чували много пъти. Така че внимавайте каква е същността на информацията, която се повтаря.

Какво се случва: ако се повтаря информация, която служи на егоистичните интереси на човека или за възвеличаване на себе си, той сигурно използва сценарий, за който е забравил, че вече е изпълнил с теб. Психопатите са особено убедителни на повърхностно ниво, лъжливостта е техният основен език. Понякога те лъжат без ясна причина освен собственото си забавление. Но те също така лъжат, за да прокарват определени идеи и интереси и тогава е най-вероятно автоматично да казват измислени истории по сценарий. Хората са взаимозаменяеми в очите на психопатите и нарцисистите – едноизмерни същества, от които те не се интересуват наистина, и затова за тях може да е трудно да запомнят какво са казали и на кого.

  1. Не задава никакви лични въпроси или пита много конкретни неща

Може да приключиш социална интеракция или среща и да осъзнаеш, че не си бил попитан нищо за себе си, въпреки че си научил много за човека отсреща. Внимавай каква е степента на информационната асиметрия: той разкрива ли огромно количество, без да пита или да очаква ти да направиш същото?

Какво се случва: ако не ти се зададат никакви въпроси и не се изрази никакъв интерес, значи споделянето на сценария е единствената цел на срещата. Ако задава много въпроси, но преминава бързо от един към друг, вместо да позволява разговорът да тече естествено, той може да търси информация, включително такава, която може да използва, за да разбере къде си уязвим. Когато говори с нова мишена, психопатът често опитва да извлече информация за стресиращи събития или житейски проблеми, за да може да спредложи услуга и помощ. Това, разбира се, е опит да спечели доверието ти.

  1. Моли за специални услуги

Моленето за специални услуги е диагностичен критерий в DSM-V за нарцистично личностово разстройство – толкова често се среща. Докато повечето хора молят за услуги от истинска нужда да изградят интимност, за нарцисистите и психопатите е по-вероятно да го направят, защото чувстват, че другите им дължат времето и усилията си. Те могат буквално да използват термина „специален“, за да изразят идеята, че ти всъщност получаваш привилегия, която те благоволяват да отстъпят.

Какво се случва: тези молби могат да обслужват различни цели: все пак тези с психопатни или нарцистични черти търсят полза и се възвеличават. Те може просто да те виждат като някой, когото могат да използват за удовлетворяване на техните належащи нужди. Те могат да целят създаване на динамика, в която осъзнаваш подчинеността си. Съгласието ти с молба, колкото и да е малка, може да е тест. Минаваш го, ако изразиш желание да си контролиран или манипулиран. Очаквай повече и ескалиращи молби, мотивирани или от Макиавелианска полза или защото такива действия ще те приближат още повече до него. С нарастването на интимността психопатът може да се фиксира върху мишена, която изпълнява молбите му като тест на волята.

  1. Прави странни твърдения за теб

Странни твърдения могат да звучат като предположения, позитивни или негативни. Ти говориш за семейството ти и той може да каже: „Сигурно е трудно да си най-умният човек в стаята.“ Това не се връзва – ти не си казал, че си умен, нито си се характеризирал във връзка със семейството си. Подобно вметване не е с цел само да те ласкае, а и пасивно-агресивно да обиди семейството ти.

Какво се случва: психопатите и нарцисистите може да не са единствените, които правят хапливи забележки. Но когато тези твърдения се правят от хора, които иначе не изглеждат груби или недосетливи, това могат да са целенасочени опити да те дестабилизират. Това може също да е тест, за да провери дали ще се отстоиш или ще се опиташ да спечелиш одобрението му, което може да изглежда загубено след остра забележка. Неочакваните жестоки твърдения могат да сигнализират за нарочно или нецеленасочено падане на маската.

Неприятните забележки могат да са всичко от вече обсъденото: хората с нарцистични или психопатни черти обичат да държат другите в състояние на неяснота, това увеличава силата им. Основната нагласа на психопата към другите е на презрение. Този човек не те харесва и всъщност ти се присмива вътрешно по време на разговора. Невъзпитаните забележки са само първият сигнал. След това ще идват по-бързо и ще са по-яростни.

Невербални знаци

Тези, които са общували с психопати или нарцисисти често си спомнят, че отначало са имали чувство, че нещо не е наред, но не са му обърнали внимание. Някои казват, че са се чувствали дискомфортно или са усетили студенина в човека, но са пренебрегнали това, защото са искали да го харесват или са били поласкани от вниманието му.

Нито перфектно изработена маска, нито най-очарователният остроумен отговор могат напълно да прикрият липса на емпатия, което е основна характеристика на психопатията и нарцисизмът. Човек не може напълно да покаже нещо, в което няма опит, дори ако казва и прави „правилните неща“. Така че докато съзнателно се фокусираш върху твърденията на човека и стила му на разговор, твоето несъзнавано регистрира възможни несъответствия между държанието на човека и неговите скрити чувства. Обръщай внимание на двата потока информация, ако подозираш, че си в присъствието на човек, който иска да те манипулира или който не прилича на образа, който създава в разговора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/brainstorm/201712/5-things-psychopaths-and-narcissists-do-in-conversation

Share Button

За нас и за стигмата около нас

Трудно ми е да пиша такива статии и това не е защото нямам мнение или не искам да го заявя, а защото мисля, че се превръщат в клише. Разговорите по подобни теми често водят до разгорещени дискусии, а те сами по себе си почти винаги опират до едно и също. От друга страна понякога има изключения и именно през тях с едни много малки стъпчици се случва промяна или стават положителните, хубави неща. Заради тях си заслужава. Стигмата си е стигма.

Ние сме реалисти (тези, които работим в програма „Солидарност“ и на Информационната линия за наркотиците, алкохола и хазарта) – предразсъдъците и нагласите са нещо много устойчиво и трябва много време, за да се променят. В някои случаи никога не се променят, а понякога това се случва на малки „порции“, в определени моменти, в определени ситуации. Изключения.

Искам да ви разкажа именно за тези изключения. За изключенията, които често не виждаме или забравяме. Аз познавам такива хора. Познавам ИЗКЛЮЧЕНИЯ. И от части заради тях знам, че това, което правя, си заслужава и го правя единадесет години. Мога да кажа същото и за колегите ми, макар и понякога да имаме различни мнения, което всъщност е доста полезно.

Днес беше един такъв ден – ден на различните гледни точки. Сутринта отворихме една от страниците ни в социалните мрежи и видяхме коментар, в който стигмата по отношение на зависимостта отчетливо личеше.

Накратко ситуацията е следната: правим кампания с коледни картички, авторски, направени от участниците във фотоателието ни „ФотоФози“. Участниците в ателието са хора, които успешно са приключили рехабилитацията си от зависимостта, и също така членове на екипа. „ФотоФози” е един от начините, които измислихме заедно и чрез които се опитваме да ги насърчаваме да продължат напред, да се развиват и да откриват нови хоризонти. Ателието има за цел и се опитва да подпомага финансово както собственото си съществуване, така и това на участниците. Картичките са един такъв продукт – опит сами да се подпомагаме. Разбира се, тук веднага може да се намеси и темата за това колко безхаберна е държавата в това отношение и как ако имаше някаква нормална политика, нямаше да ни се налага да се учим да бъдем търговци. Както и да е. Мога много да говоря по този въпрос, но ще се получи малко като „плюене”, пък и ще се отплесна прекалено много.

стигма

Да се върна на коментара, който разбуни духовете, и на който всъщност съм благодарна, защото беше причина за една добра дискусия с различни гледни точки. Та резюмирано звучеше: „Какво ще подкрепям каузи и ще давам пари – сами си го правят, а и имам личен опит, в който единственото, което ми се е случвало, е да бъда потърпевша от „болестта” на зависим/а.”

Нищо ново. Не е първият подобен коментар, няма и да е последния.

Защо се впечатлих? Защото с колегите се разговорихме и може би всъщност първо малко се разочаровахме, тъй като положихме доста усилия по отношение на ателието,  по създаването на картичките, както и по популяризиране на кампанията с тях, а този коментар като че ли отразява нагласата на обществото и реалността, в която работим.

И тогава заговорихме за стигмата. За стигмата около проблемите, свързани със зависимостта и разбирането й като болест. Сега, когато пиша, се чудя доколко всъщност наистина става въпрос за стигма. Като че ли обществото масово отказва да подкрепи хора, които са в подобно положение. Ако започна да изброявам причините, вероятно ще трябва да напиша отделна статия по въпроса. Да, така е, липсва подкрепа, но защо трябва да говорим за стигма? През очите на ентусиазирания специалист може би това е стигма.  Когато работиш това, което работим ние, и виждаш колко е трудно, много ти се иска да направиш всички съпричастни, да намериш разбиране и подкрепа като „Блясъчко Мечтателя”. Понякога това се случва – има подкрепа и разбиране от най-неочакваните места. Понякога е  тъкмо обратното – затварят ти вратата там, където си се надявал точно на обратното. Понякога вратата въобще не се отваря. Само че това не е стигма – това се случва почти във всяко отношение в живота. Да, за нас и за зависимите може би е стигма, защото прави процеса на полагане на усилия по-труден.

Но има и друга гледна точка – тази на хората, които са пряко засегнати от ситуацията. Гледната точка на потърпевшите от последиците от зависимостта. Когато самият ти си страдал, е много трудно да мислиш за страданието на другия. Водят те гневът и болката. В един момент се изморяваш. Няма пространство за теб самия и хилядите безпочвени опити за промениш ситуацията, камо ли за другия. Когато си пострадал без причина, мислиш за собственото си оцеляване и няма по-нормално нещо от това. Остава обвинението към другия, но и към себе си може би.

Така че това не е стигма. Въпрос на гледни точки. Въпрос на житейски опит. Не можем да очакваме всички да приемат една позиция. Не можем да очакваме всички да ни разберат и подкрепят. Можем само да се надяваме. Да се надяваме, че от време на време ще се появяват такива хора, които ще виждат изключенията, ще виждат, че зад зависимостта стои човек. Да, понякога „непоправим” такъв, на когото му е добре в положението, в което е. Такъв, който не иска или не може да се бори, или няма как да се бори.  Такъв, който си е просто „с кофти характер“. Има ги обаче и изключенията. Онези, които с цената на много труд и усилия се опитват да направят нещо със себе си. Онези, които се борят и се опитват да направят живота си по-добър. А не искаме ли всъщност всички това? Да имаме малко по-добър живот. Просто всички се борим с различни неща. Променяме различни неща в себе си и около нас.

Именно това ни се иска да разберат тези хора, които нямат досег с болестта, наречена зависимост. Не всички зависими са еднакви. Болестта не е оправдание, но не е и общ знаменател. Зад диагнозата винаги стои човек. Много объркан човек. Стои едно желание за по-добро, за промяна. Стои една надежда. Каузите са за този тип хора. Тези, които се опитват да намерят път.

Чудехме се какво трябва да бъде посланието към хората, за да им даде тази гледна точка. Като че ли всичко е много изтъркано. „Не на дрогата”; „Това е болест, не избор”. Не знам дали е изтъркано, но е реалност. Всеки  обаче ѝ придава своя смисъл.

Пиша тази статия не за да се оплаквам, че имало коментар, различен от очаквания, а защото като че ли не успяваме да намерим пътя към това да заявим „изключенията”. А именно те са важни за нас. В крайна сметка човек се бори за това, което  му е важно. Човешка природа.

Мисля си, че това е доста трудна задача. Задавала съм си въпроса много пъти: какво е нужно, за да допуснеш и другата гледна точка, да допуснеш нещо по-различно.

Как мислите вие? Очевидно това да „влезеш в обувките на другия“ не винаги е достатъчно. Понякога даже има обратен ефект.

Тогава какво? Сещам се как тук, в рехабилитационната ни програма, са идвали много хора. Зависими, които не искат да се лекуват, но впоследствие го правят и успяват. Имали сме стажанти или доброволци, някои от които с немалко предразсъдъци или специфични нагласи. И някак си това се е променяло. Единственият отговор, който си давам за тази промяна на нагласите, е, че това е „благодарение на изключенията”. Виждайки и съпреживявайки ги, те успяват да разберат идеята, да видят защо има смисъл и какъв би могъл да бъде резултатът.

Клиентите в програмата ни обаче не са „ходещи експонати”, които могат да ходят на всякъде и да афишират това, че се опитват да направят нещо различно, както всъщност очакваха от тях и нас от някои телевизионни предавания.

Това, което могат да направят и те, и ние, е да представим труда им и да ви запознаем с реалните резултати от усилията им. Фотографското ни ателие е един от тези начини.  Не можем да разкажем и покажем всичко, но можем да се опитаме да представим най-доброто. Едва ли всички ще го видят така. Ние сме емоционално свързани с тези усилия и може би затова влагаме такова съдържание. Даваме си сметка, че няма как да очакваме другите да го направят. Просто се надяваме. Търсим начини. Не разчитаме на Коледа. За нас тя винаги е една и съща. Разчитаме на вас и преди всичко на нас самите. Ние търсим пътища. Хората, които са зависими – също. Търси този, който има нужда. Остава надеждата, че има и такива, които ще разпознаят тази нужда.

 

Share Button