Архив за етикет: родители

Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Posted on by
Отговор

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Самоубийство при децата – какво трябва да знаят родителите

Posted on by
Отговор

Нови изследвания разкриват, че самоубийството при децата е предизвикано не само от тъгата

Смъртта на дете е винаги разбиваща сърцето и нещо ужасно, ужасно грешно. Когато дете умре в резултат на самоубийство, това води до изцяло различно ниво на скръб, болка и мрачно объркване на тези, които са се грижили за детето.

За щастие, самоубийството при деца е много рядко явление. Според Центъра за контрол и превенция на заболяванията (САЩ), по-малко от 2 на всеки милион деца на възраст между 5 и 11 г. умират в резултат на самоубийство. Броят сред юношите (на възраст между 12-17 години) е около 52 на милион. Средно около 33 деца под 12 г. се самоубиват всяка година в САЩ.

Разбирането на децата за самоубийството и смъртта

Знаят ли въобще децата какво е самоубийство?

Да, те знаят на изнендващо ранна възраст. Brian Mishara интервюира 65 деца от основното училище (между 1-5 клас, възраст 6-12 години), за да види какво разбират те за смъртта и самоубийството. Само едно от децата от първи клас (по-голямо от средната възраст за неговия клас) е наясно с думата „самоубийство“, но почти всички знаели какво означава „да убиеш себе си“.

В трети клас всички с изключение на едно дете разбират думата „самоубийство“ – те разговарят за това с връстниците си или гледат телевизия, или слушат как възрастните говорят за това. Всички деца, които знаят какво е значението на „да убиеш себе си“ или самоубийство, са били способни да опишат един или повече начини как да го направят.

Интервютата на Brian Mishara показват, че разбирането на децата за смъртта и самоубийството нараства с годините. Повечето първокласници поне знаят, че мъртвите хора не могат да се върнат към живота и всички второкласници разбират, че един ден всеки човек ще умре. От друга страна много от децата в проучването на Mishara са били с доста мрачно (но и неясно) разбиране за детайлите около смъртта. Например двама от трима първокласници и един от пет от петокласниците вярват, че мъртвите хора могат да чуват и виждат.

самоубийство

Нови изследвания показват сходства в самоубийствата при децата и юношите

Ново изследване на Arielle Sheftall и нейни колеги от Института за проувания в Националната детска болница преглеждат националната информация за децата (на възраст между 5 и 11 г.) и младите юноши (на възраст между 12 и 14 г.), които умират поради самоубийство между 2003 и 2012 г. Те откриват важни сходства и различия, сравнявайки тези две групи. Нека първо да разгледаме сходствата.

И в двете групи има значително повече момчета, отколкото момичета: 85% от децата и 70% от младите юноши, които са починали вследствие на самоубийство, са момчета. Най-честият метод за самоубийство е бил обесването/задушаването (81% от децата и 64% от младите юноши). Следващият най-чест метод включва подпалването (14% от децата, 30% от младите юноши).

И в двете групи, почти всички от смъртните случаи възникват вкъщи (98% от децата; 88% от младите юноши) и между часовете между обед и полунощ (81% при децата; 77% при младите юноши.)

И при двете групи проблемите във взаимоотношенията са свързани със самоубийството: 60% от децата, които умират чрез самоубийство, и 46% от младите юноши имат проблеми с приятели или членове на семейството. Училищните проблеми и скорошни кризи са другите чести причини (всяка присъства между 30 и 40% в случаите на двете групи – децата и юношите).

И разликите…

Sheftall и колегите ѝ откриват също някои поразителни различия, свързани с расата и психичните заболявания, между децата в двете възрастови групи, които умират в резултат на самоубийство.

самоубийство

Като цяло повече бели деца, отколкото чернокожи, умират от самоубийство, като при чернокожите деца има диспропорционалност в размера на самоубийствените случаи: 37% от децата, които умират в резултат на самоубийство, са чернокожи, спрямо 12% от младите юноши.

В друго проучване на Института за проучвания в Националната детска болница учените откриват, че процентът сред младите чернокожи деца е нараснал, докато процентът сред белите деца намалява. Не знаем защо.

Около 1/3 в двете групи – деца и юноши, които умират в резултат на самоубийство – са имали психиатрични здравословни проблеми, но и при двете възрастови групи се отличава определено психиатрично разстройство. За малките деца, които умират поради самоубийство и имат психиатрични здравословни проблеми, синдромът на дефицит на вниманието е почти два пъти по-често срещан, отколкото депресията/дистимията, но сред по-големите деца депресията е по-честа – около два пъти по-често срещана отколкото синдром на дефицит на вниманието.

Наистина ли искат да умрат?

Ужасяващото е, че Sheftall открива, че само около 1/3 от децата или по-младите юноши, които умират в резултат на самоубийство, казват на някого за намеренията си. Може би те не вярват, че могат да кажат на някого. Може би те не искат някой да знае. Или може би това е бил импулсивен акт и те не са имали време да кажат на когото и да било.

Abby Ridge Anderson от Католическия университет в Америка и колегите ѝ отбелязват техните клинични впечатления, че децата, които са свърхангажирани със самоубийствени мисли, „не желаят толкова да прекратят физическото си съществуване, колкото жадуват да придобият усещане за контрол, емпатия, приемане, разпознаване, зачитане от околните, както и адекватни реакции от значимите възрастни в живота им“. С други думи, те отчаяно искат ситуацията им да се подобри, но не могат да открият по-ефективни начини за справяне с проблемите си или за намаляване на дистреса си, така че самоубийството се явява като привлекателна опция.

Ridge Anderson смята, че има два подтипа на самоубийците-деца: единият подтип, който се чувства депресиран, безнадежден, безполезен и неспособен да се наслаждава; другият е по-агресивен, раздразнителен, разрушителен, търсещ внимание и импулсивен. Последният изглежда по-често срещан сред по-малките деца, отколкото при младите юноши.

Мъглявото разбиране на смъртта, проблемите с взаимоотношенията, наличието на разстройство на вниманието и желанието за контрол… заедно рисуват картина, която предполага (поне в част от случаите), че децата преживяват взаимоотношенията си с околните като стресиращи, чувстват се изключително уплашени и объркани. Те обаче не знаят как да се справят с емоциите си и тогава импулсивно действат като нараняват себе си, може би без наистина да очакват да умрат.

Какво могат да направят родителите, за да предотвратят самоубийството при децата

Важно е да се отбележи, че мнозинството от децата, които мислят за самоубийство, в крайна сметка не се самонараняват. Също така, мнозинството от децата, които имат синдром на  дефицит на вниманието или депресия, нямат суицидни мисли.

От друга страна, ако децата споменават, че искат да умрат или да се наранят, е важно това да се вземе под сериозно внимание и да се отговори по обмислен начин. Дете, което е прекалено ангажирано с мисли за самоубийство и умиране, страда и се нуждае от незабавна помощ.

Имайки предвид, че повечето деца са чували за самоубийство между 8- и 9-годишна възраст, си заслужава да се обсъди темата с всички деца, за да се разбере какво те чуват, четат или гледат по телевизията за самоубийството. Това може да  даде възможността да коригирате неразбирането или грешките и да обясните, че самоубийството е необратимо решение на временни проблеми и никога не е добър отговор. Подчертайте колко ценно е детето ви за вас и че винаги сте готови да му помогнете, независимо какъв проблем има.

самоубийство

Прекарвайте приятно време заедно и опознайте приятелите на детето си и какво се случва в училище и в съседство. Ако забележите промени в личността на детето си или в неговото поведение, такива като отдръпване от приятели или загуба на интереси в предишни дейности, които са носили удоволствие или наслада, ако детето ви изглежда много стресирано или изглежда нещастно последните седмици или месеци, и особено ако детето проявява склонност да бъде импулсивно, задавайте въпроси и се опитайте да разберете какво става и какво детето ви мисли и чувства.

За повечето възрастни е много трудно да разпитват детето за самоубийството, защото се ужасяваме от идеята, че детето може да мисли за такива ужасни неща. Но задаването на въпроси може да спаси детския живот.

Експертите по самоубийствата единодушно подчертават важността от задаването на въпроси около суицидните мисли или действия като важна стъпка към превенцията. Това не „поставя“ идеята в главата на децата, но може да им даде важната възможност да се отворят да потърсят помощ. Например бихте могли да попитате : „Стават ли някога нещата толкова зле, че да ти мине през ум да се нараниш?“ или „Искало ли ти се е някога да си мъртъв/да умреш?“ и дори „Понякога когато децата се чувстват много разстроени, те си мислят да се самоубият/да убият себе си. Това случвало ли ти се е някога?“

Ако отговорите на детето ви предизвикват притеснение или ако просто имате усещането, че нещата не вървят добре, потърсете помощ.

Ако сте загубили деца в резултат на самоубийство

Ако сте загубили дете в резултат на самоубийство, никакви думи не биха могли да направят нещата по-лесни, но знайте, че не сте сами. Потърсете подкрепа от приятели, семейство, общността или специалист. Самоубийството никога не е по нечия вина. Дори ако детето ви липсва и скърбите по неговото загубено бъдеще, опитайте се да намерите някакъв комфорт, като отдадете почит на спомените си за него.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/growing-friendships/201609/suicide-in-children-what-every-parent-must-know

 

Как да разговаряте с децата си за зависимостта на братята/сестрите им?

Posted on by
Отговор

Да разговаряте с вашите деца за зависимостта на братята/сестрите им може да бъде предизвикателство

Зависимостта е болест, която засяга и влияе върху цялото семейство. Зависимият се превръща в център на вселената на семейството и то започва да се върти около него. А той не е единственият член на това семейство. Зависимите имат братя и сестри. Понякога те биват „забравени“ на фона на общата семейна драма. Понякога родителите не знаят как да говорят с тях, особено ако са по-малки. В следващите редове можете да прочетете няколко препоръки по този въпрос.

Злоупотребата с вещества вътре в семейството може да бъде унищожителен проблем. Зависимостта може да разкъсва тъканта дори на най-силните семейства 24 часа на ден, 7 дни в седмицата. Тя може да се процежда години наред и поведението, което я придружава, може да бъде игнорирано заради педантични изисквания, натиск от страна на връстниците или дори заради периода на юношеството, през който преминават толкова много подрастващи. Но когато тяхното поведение започне да излиза извън контрол и започнат да се проявяват безотговорни действия, тогава родителите трябва да се изправят пред суровата реалност, че детето им може да е поело разрушителен и вероятно еднопосочен път към зависимостта.

Как отговорните родители комуникират с другите си, здрави деца за заболяването, което е засегнало братята или сестрите им? Объркването, съмнението и несигурността изобилстват при детето или децата, които не разбират защо брат им или сестра им спят по цял ден, държат се като луди, звучат и изглеждат като различни хора и не участват повече в семейството.

Въпреки че не съм детски психолог, вярвам, че е справедливо и достойно за уважение да бъдеш честен и открит към детето/децата си за проблемите със злоупотребата на техните роднини. Не забравяйте, че децата са много интуитивни и ако видят родителите си да си говорят тихо или са свидетели на емоционална или физическа промяна, те ще разберат, че нещо не е наред.

Ето няколко опции, които родителите могат да обмислят:

  1. Изберете спокойно, удобно време да говорите с децата си. Може би пикник в парка или хапване в любимия им ресторант ще бъдат добра обстановка. Ако е възможно, нека участват и двамата родители.
  2. Ако другите деца нямат толкова близка връзка едно с друго или ако имат голяма възрастова разлика, може да бъде по-подходящо да говорите с тях поотделно.
  3. Ако говорите с тях индивидуално, се уверете, че не водите разговора сякаш споделяте тайна или че това е тайна дискусия. С всички трябва да споделите една и съща информация.
  4. Опитайте се да не превръщате разговора в нещо голямо. Въпреки че това е така, не се дръжте притеснено и не кършете ръце, тъй като децата ви също ще се изнервят.
  5. Попитайте децата си какви са наблюденията им за брат им или сестра им и дали те са объркани, уплашени или разстроени заради нещо, което виждат или чуват.
  6. Позволете им да участват в разговора с техните въпроси, притеснения и дори с план, който мислят, че може да помогне на брат им или сестра им.
  7. Изяснете им, че не искате от тях да клюкарстват или издават информация за брат си или сестра си и че ако искат да ги разследват, това не е любящ и помагащ начин.
  8. Ако детето или децата ви първи дойдат при вас, признайте техния интерес да научат повече за това какво става с брат им или сестра им, но отсрочете за кратко, за да можете да си направите план, а не да бъдете хванати в ъгъла за незабавен отговор или с неадекватна реакция.
  9. Ако в семейството има бурни караници, помогнете на децата си да разберат (колкото често е необходимо), че те нямат нищо общо с тях, че съжалявате, че са станали свидетели на тези избухвания и че независимо от това, всеки в семейството е обичан.
  10. Ако децата знаят, че има нещо нередно с брат им или сестра им, кажете им, че тя или той са болни в момента и че мама и татко правят всичко, което могат, за да им помогнат да оздравеят, но това може да не стане бързо.
  11. Ако детето/децата са тийнейджъри, може да посещават индивидуални консултации с психолог с единия или двамата родители.
  12. Направете възможното да държите семейството си обединено. Разделянето на децата или използването на едното, за да се умилква на зависимите си брат/сестра, може да бъде заплаха за съвместните усилия за намирането на път за възстановяване на техния обичан човек.

зависимостта

Независимо дали детето ви е в началното училище или в университета, разговорът за зависимостта на брат им/сестра им е труден (дръжте в ума си, че информацията, която обсъждате, трябва да е съобразена с възрастта на детето и историята на комуникацията ви). Обаче отговорният родител разбира важността на една честна, открита обмяна на идеи с всички членове на семейството и на споделянето на общо виждане за това как изглежда пътят към лечението. Разговаряйте един с друг периодично. Всеки ще оцени факта, че е част от общите усилия да се помогне, а това може да развие специални отношения в семейството.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/heartache-hope/201310/how-talk-your-children-about-their-siblings-addiction-0

 

Защо децата се нуждаят от правила и последствия?

Posted on by
Отговор

Вероятно няма да се изненадате, че като човек, който работи в гимназия, често се сблъсквам с  деца, които тестват граници, нарушават правила и правят лоши избори. Също така не е рядкост да се срещна с родители, които са изгубили контрол над ситуацията и не знаят какво да правят.

Отглеждането на подрастващ е една от най-предизвикателните задачи за един родител. Внезапно се оказва, че детето, което познавате като сладко и любящо, изведнъж се превръща в раздразнителен и непокорен тийнейджър. Вероятно ще започнете да се чудите какво се е случило с него. А може и да установите, че родителските стратегии за отглеждане, които до този момент сте прилагали, вече не действат.

Докато нещата все още не са излезли от контрол, за един родител е възможно да се справи със социалните, емоционалните и поведенческите промени, които се случват по време на юношеството.

Много родители не търсят помощ, докато не се окаже, че вече изобщо не се справят със ситуацията. Когато се срещам с родители за първи път, често виждам едни отчаяни хора, които са опитали всичко от торбата си с трикове, за да подобрят нещата. Всъщност това, което се е случило, е, че семейството вече здраво е заседнало в негативните си модели на взаимодействие.

През първите сесии с родителите изследваме обичайните стратегии, които използват, когато възникне проблем. Те често споделят, че се карат/крещят, поучават и наставляват, заплашват с последствия или се опитват да изискат разумни обяснения за поведението им от децата си. След това ги питам кои стратегии действат и кои не. Не е изненадващо, че повишаването на тон често води до ескалация на конфликта, поучаването не води до желания резултат, а това да искаш рационално обяснение от нерационалния тийнейджърски ум също се оказва невъзможно.

Въпреки отчаянието им, че нещата не се променят, родителите признават, че често не изпълняват заплахите си, че ще наложат наказание или някакво последствие. Когато ги питам защо, те често казват: „Ами защото ще ми се ядоса.“

Защо всъщност е цялото това избягване на тийнейджърския гняв?  Мисля, че подбудите са основно две – егоистична и самопожертвователна. На първо място кой родител иска да си има работа с нацупен, кисел, гневен тийнейджър? Не познавам такъв родител, в това число и аз не съм такава. Съвсем разбираемо е, че родителите искат да бъдат обичани от своите деца. Ние се жертваме толкова много и правим толкова много, за да обичаме и да се грижим за децата си. И всъщност се надяваме да получим същото в замяна.

Програмирани сме така, че да искаме да направим децата си щастливи. Това желание често се превръща в избягване на всяко нещо, което може да ги разстрои, включително това да им наложим последствия за негативните им поведения и действия.

Правилата и последствията са много важни за всяко дете. Без значение как реагират те, децата имат нужда от тях, за да могат едновременно да ги тестват и да се чувстват защитени от тях. Създаването на структура и това, че могат да предвидят какво ще последва като отговор на действията им, им помага да се научат да се саморегулират. Също така им помага и да започнат да се учат от грешките си.

Да отглеждаш деца е като да ги пуснеш да карат колело със спомагателни гуми. Понякога допълнителните гуми са подкрепа и зачитане, понякога те идват като правила и последствия. Въпреки това, те подпомагат и водят вашето дете по един здравословен и успешен път. Да не поставяте правила и последствия е като да премахнете спомагателните гуми преди вашият тийнейджър да е развил умения за успешно функциониране в света.

Позволявайки на децата си да изразяват гняв в защитена среда, всъщност им помагате да развият емоционалната си интелигентност. Ако постоянно ги предпазвате от фрустрация, гняв, тъга, те може да не се научат да регулират емоциите си или да ги изразяват по един социално приемлив начин. Важно е да помните, че родителстването не е свързано с това да бъдеш харесван. Отказвайки се от поставянето на правила и налагането на последствия, всъщност пречите на детето си да влезе и да се адаптира в един свят, в който има правила и последствия.

Какво можете да направите?

– Установете реалистични правила и последствия: Това помага по много начини. На първо място е лесно да прилагаш и отстояваш правила, които вярваш, че са логични и смислени.  Второ, ако установите реалистични правила, децата ви по-лесно биха могли да ги понесат. Реалистичните последствия от нарушаването на правилата също са важни. Не заплашвайте с неща, които няма да успеете да отстоите. Децата забелязват, когато родителите са непоследователни в думите и действията си, и се възползват от това.

– Не се чувствайте виновни и не го приемайте твърде лично: Отново – много родители избягват да налагат последствия, защото се страхуват, че ще разстроят децата си. Помнете – докато правилата и последствията са справедливи и адекватни, помагате на децата си да вземат по-добри решения и да регулират емоциите си. Бъдете подготвени за обвинения от тях. Да им отнемете телефона или да ги накажете да не излизат може да е разстройващо за тях, затова очаквайте те да опитат всичко, за да ви накарат да размислите. Знайте, че техните обвинения, гневни избухвания и лошо поведение не са нищо повече от опити да ви накарат да се откажете от наказателните мерки. Когато обаче се научат да очакват от вас постоянство, манипулациите и мрънкането ще спрат. Ще разберат, че когато сте поставили правило и имате последствие за нарушаването му, то това е нещо сериозно.

– Моделирайте здравословна регулация на емоциите: Помогнете на децата си да усвоят начини за здравословно справяне с емоциите. Дайте им пространство и позволение да се чувстват гневни и разочаровани, когато се сблъскат с последиците от поведение им. Тези неприятни емоции ще им дадат възможност да започнат да правят по-добри избори. Можете да валидирате емоциите и преживяванията им и да им дадете опции за справяне с тях, без да се отказвате от думата и решенията си.

– Започнете това отрано: Важно е да започнете отрано да помагате на децата си да учат за правилата и последиците. Често срещам родители, които не са правили това, когато децата им са били малки, тъй като не са имали особени проблеми с тях. По тази причина те често са снизходителни, когато децата им започнат да вземат лоши решения. Докато се усетят, децата вече са подрастващи и тогава нещата стават трудни. Тъй като до този момент те не са имали наказания за действията си, сега им е още по-трудно да разберат защо това е необходимо и важно. В този случай отпорът е дори още по-голям.

В резюме помнете, че правилата и последствията са ваши приятели. Уверете се, че те са разумни и справедливи и не позволявайте манипулациите и емоционалните изблици на вашите деца да ви разубедят.

Източник: https://www.goodtherapy.org/blog/but-theyll-be-mad-at-me-why-kids-need-rules-and-consequences-0523185

Когато става въпрос за зависимостта на детето ви, оставете миналото в миналото

Posted on by
Отговор

Когато наш близък страда от зависимост, е трудно да намерим правилния подход, за да достигнем до него или нея. Публикуваме статия на Рон Гроувър, родител и активист, в която той споделя какво е осъзнал по този въпрос.

Как да помогнем на човек, когото обичаме, който се бори със зависимост? Борих се храбро с този въпрос с години, докато живеех със сина ми в активна фаза на употреба. В тези дни моят отговор обикновено се свеждаше до измамно простото „Аз трябва да го поправя.“

След много години започнах да използвам моя изпробван метод за решаване на проблеми. Завръщане към основните неща.

Аз съм обикновен човек без нито един час формално образование след гимназията и обикновено използвам миналия си опит и аналогии от живота си, за да се уча. Това, което приложих, беше нещо, което направи по-лесно разбирането на това къде съм аз по отношение на „поправянето“ на сина ми.

Преди много години работех в местния професионален съюз. През по-голямата част от времето, ако не разбивах бетон, държах машина, с която го изливах обратно. Това преживяване стана метафора за живота.

Животът е като алея. Докато вървя по нея, гледам назад. Зад мен бетон, който е изсъхнал и се е втвърдил. Няма какво да направя, за да променя този бетон сега.

Около краката ми бетонът е мокър, но бързо се втвърдява. Ако не се движа напред, ще се окажа в капан в този засъхващ бетон.

Пред мен бетонът е мокър и пластичен. Мога да го оформям както пожелая.

Мога да погледна назад, да видя втвърдения бетон и да се уча от пътя, който съм извървял, но не мога да го променя. Пред мен има бетон, от който мога да създам път. Мога да добавям завои или възвишения. Мога да го направя колкото гладък или неравен, колкото пожелая. Имам силата да оформя моята алея. Понякога мога да ходя, да не правя нищо и да оставям бетона неравен, понякога съм на колене и работя с грижа и нежност. Моята алея представлява мой дизайн и творение.

Неприятно ми е да си спомням дискусиите (тоест шумните спорове), когато моят син се бореше със зависимост, които започвах с обвинителното „Ти направи това, ти направи онова.“ По това време това беше важно. „Ти направи това“ беше начин за следене на резултата и за промяна на алеята зад мен.

След години учене и размишление осъзнах, че нито една ефективна дискусия не започва с думите „Ти направи …“.

Ние всички го казваме и на повечето от нас е било казвано същото нещо. Но е факт, че отбраняването не е добър начин за започване на диалог.

Ако не работим първо върху себе си, не можем ефективно да работим с когото и да е. Трудно е, когато сме погълнати от емоции, но когато осъзнаем и приемем, че алеята зад нас не може да бъде променена, можем по-лесно да започнем да работим по нещата, които наистина имат значение.

Източник: https://drugfree.org/parent-blog/when-it-comes-to-your-childs-addiction-leave-the-past-in-the-past/?utm_source=email&utm_medium=PARENT&utm_campaign=leave-past-in-past 

Грижата за теб не е само за теб самия

Posted on by
Отговор

Нормално е да се чувствате изцяло погълнати от употребата на вашето дете, както и от всички последици, които носи тя. Може да се чувствате затрупани от чувства като страх, гняв, негодувание, срам и вина. Физическата и психическата ви енергия може да е ниска. Освен това съвсем не е изключено да проявявате и симптоми като главоболие, безсъние и стомашни болки. Може да се чувствате безпомощни и да сте загубили надежда. Вече дори може да не изпитвате щастие.

Чудите се какво да направите? Не забравяйте да се грижите за себе си.

Какви са ползите от това да не спирате да се грижите за себе си?

Идеята да се грижите за себе си може да ви накара да започнете да си въртите очите и да попитате: „Искате да направя нещо приятно за себе си, когато целият ми свят се разпада около мен?!?“ „Да. И ние не сме единствените.“

Според д-р Барбара Фредриксън, главен изследовател в Лабораторията за позитивни емоции и психофизиология в Университета в Северна Каролина, грижата за себе си увеличава положителните емоции като радост, благодарност, надежда и спокойствие:

„Когато хората увеличат положителните емоции в ежедневната си “диета”, те откриват повече смисъл и цел в живота си. Също така откриват, че получават повече социална подкрепа или най-малкото започват да я забелязват, защото стават по-сензитивни към отношението на даване и получаване между хората.

Те споделят, че имат по-малко болки и физически оплаквания, както и други симптоми.  Демонстрират повече присъствие в настоящето и отношенията им с другите стават по-позитивни.“

Когато хората се чувстват по-добре и са по-оптимистично настроени, започват и да се справят с нещата по-ефективно. Могат да преценяват по-адекватно и да решават проблемите си по-добре, което е толкова важно, защото когато се чувствате изчерпани от борбата на детето ви, е лесно да реагирате импулсивно, вместо да премислите нещата.

В допълнение, грижата за себе си ви прави по-устойчиви. С други думи по-лесно можете да се адаптирате към промените и да се справите с възходите и спадовете в живота без да се отчайвате или да се гневите, когато детето ви претърпи някакъв неуспех.

„Не можех да направя нищо, докато не започнах да се грижа за себе си – и тогава станах по-способен да контролирам емоциите си.“– участник в група за родители.

Грижата за вас самите ви позволява да служите за пример на сина или дъщеря ви за здравословно поведение и умения за справяне със стреса в живота. Ако например се върнете у дома от работа, кажете на детето си, че сте имали наистина напрегнат ден и след това отидете на разходка или вземете горещ душ, за да се отпуснете, давате пример здравословен начин за справяне с предизвикателствата на живота.

Опитайте. Вземете си почивка от грижите. Опитайте да подхранвате живота си с нещо позитивно всеки ден за следващата седмица.

Подарете си чаша кафе с приятел, купете си свежи цветя, запалете свещ, разходете се в природата, прекарайте 10 минути, подреждайки пъзел, отидете на йога, слушайте подкаст, направете си прическа, прочетете книга. Отидете да потичате, сгответе любимото си ястие, гледайте забавен филм или вземете дълга, гореща вана.грижата за теб

Грижата за теб самия може да изглежда по различен начин за всеки. Правете каквото ви кара да се чувствате добре и подхранва ума, тялото и душата ви.

Да живеете в постоянен стрес и паника не е най-здравословното нещо, нито пък помага. Не можете да си позволите да не се грижите за себе си.

Вземете си време, в което да подхранвате себе си, и вижте как ще ви се отрази това, как ще се почувствате. Това ще бъде подарък не само за вас, но и за хората около вас, които обичате.

 

Източник: https://drugfree.org/article/self-care-isnt-just-for-yourself/

4 неща, които да направите преди връщане на ваш близък от лечение на зависимост

Posted on by
Отговор

Идва денят, в който семейството ви ще посрещне вашите син или дъщеря след приключване на лечение на зависимост в затворена терапевтична общност. Може би изпитвате умерен оптимизъм или се тревожите как ще мине тази среща. Също така може би не се чувствате готови, като си спомняте чувствата си от периода, в който детето ви все още е било в употреба. Тези чувства са напълно нормални и можете да ги изпитвате и едновременно.

Вие и вашето дете ще навлезете в нов етап на дългия процес на възстановяване. Все още ще са нужни усилия от страна на семейството и е най-добре да поговорите какво ще означава това за всички и да планирате. Въпреки че не можете да контролирате какво ще стане (вашите син или дъщеря е отговорен/отговорна за своето възстановяване), можете да сте проактивни и да се подготвите по-добре да бъдете подкрепящи.

  1. Време е да направите цялостно почистване, за да премахнете изкушенията.

  • Премахнете всички вещества и инструменти за употреба на наркотици от дома си.
  • Приберете всичкия алкохол или го махнете от дома си.
  • Заключете шкафа с лекарствата и изхвърлете стари или неизползвани рецепти за медикаменти.
  • Претърсете стаята на детето си за наркотици, алкохол и инструменти за употреба.

  1. Сложете приоритет на плана за възстановяване.

Първата стъпка е да разберете какви следващи стъпки препоръчва терапевтичната програма и да изясните нещата, които са ви неясни или ви притесняват. Може би вашето семейство е участвало в съставянето на плана за възстановяване след етапа на лечение в затворената общност.

Този план може да включва:

  • фамилно консултиране;
  • амбулаторна (нерезидентна) програма;
  • групи за взаимопомощ;
  • консултации с психиатър;
  • продължаващо медикаментозно лечение.

Неща, които да имате предвид:

  • Синът или дъщеря ви ще се нуждае ли от транспорт до и на връщане от амбулаторната програма, групите за взаимопомощ или фамилните срещи? Тъй като това е много важно за възстановяването, можете предварително да се договорите с работодателя си да излизате от работа или да ангажирате някой друг, който да помогне с това.
  • Може да се наложи да планирате отсъствия от работа, за да присъствате на фамилните срещи. Вашето участие има значение за възстановяването на дъщеря/сина ви.
  • Той или тя може да се нуждае от помощ в намирането на нови приятели и дейности, като се има предвид, че старите приятели вероятно все още употребяват вещества.

Въпреки че вашите син или дъщеря получават лечение, останалите членове на семейството също могат да имат полза от консултации или групи за взаимопомощ. Това може да е труден преход за семейството и е важно всеки да получава подкрепа.

  1. Създайте договор и план за възстановяване

Важно е да установите граници и правила с детето си. За някои семейства е от полза да направят „договор“, който включва позитивно подкрепление или награди за добро поведение или последствия, когато прекрачват границите или нарушават правилата.

Освен договор, е добре да създадете и план за възстановяване. В него вие и вашите син/дъщеря записвате какво сте съгласни да правите, за да се поддържат и продължават ремисията и развитието на личността.

Планирайте да отделите време скоро след завръщането на синя/дъщеря ви и да създадете плана като семейство. Ето няколко въпроса, които да зададете на детето си в създаването на плана:

  • С какво мога да съм полезен?
  • Какво ще е стресиращо или няма да ти помага?
  • Можем ли да се съгласим какво ще бъде обсъждано и какво – не?
  • Можем ли да поговорим за това как ще комуникираме един с друг в лесни и в трудни ситуации?
  • Предпочиташ ли да запазим лечението и възстановяването ти в тайна от хора извън нашето семейство?
  • Ако имаш желание да говориш за това, с кого и колко информация би споделил/а?

Има ли предстоящи сватби, празненства или други събирания, където ще има алкохол и които биха били рискови за сина/дъщеря ви? Решете дали да приемете или откажете поканата и имайте план как да защитите възстановяването му/ѝ на първо място. Сещате ли се за забавни дейности, които да правите заедно? Все пак детето ви може да има нужда да не се среща с приятелите си отпреди да постъпи за лечение.

  1. Действайте стъпка по стъпка.

Първите няколко седмици или месеци от възстановяването вероятно ще са най-трудни. Вашите син или дъщеря вероятно ще преминават през различни емоционални периоди. На моменти може да са много ядосани (на себе си, на вас, на други хора), да са тъжни, да манипулират или да са дистанцирани.

В други случаи може да са благодарни и повече да приличат на човека, който сте познавали преди – радвайте се на тези моменти! Назовавайте положителните неща и предлагайте надежда и подкрепа. Няма един универсален път към възстановяването.

Източник

Зависим член на семейството – един баща споделя своя път

Posted on by
Отговор

Когато синът ми стана зависим, мислех, че това си е негов проблем. Но зависимостта е болест на семейството.

От Дейвид Шеф

Като тийнейджър най-големият ми син Ник стана зависим към метамфетамин, хероин и други наркотици. Семейството ни прекара 10 години в ада. Всеки родител, който е бил там, знае какво е чувството да гледаш детето си да върви по път, който може да доведе до смъртта му. Безброй родители са били там заедно с мен. И твърде много са преживели по-страшни трагедии. Цифрите са потресаващи. Само опиоидите – обезболяващи лекарства, хероин, фентанил и подобни наркотици – убиват средно по 91 души на ден в САЩ, и смъртта е само един от трагичните резултати от употребата на наркотици и зависимостта към тях. Употребяващите стават физически и психически увредени, губят работата си и връзките с околните и попадат в затвора.

А семействата им са опустошени.

През годините, когато Ник беше зависим, опитах всичко, което можех, за да му осигуря помощ. Принуждавах го да постъпва в рехабилитационни програми. За известно време той се справяше по-добре. Мислех си, че, слава Богу, той ще се оправи. Но след това той влизаше в рецидив.

Когато Ник употребяваше, правеше неща, които ме объркваха. Мислех, че съм отгледал дете с чувство за морал, но Ник крадеше от нас. Открадна дори от любимия си по-малък брат. Мислех, че съм отгледал отговорно и обичливо дете, но той бягаше от вкъщи и ни оставяше в безсънно страдание. По-късно научих, че действията на Ник са били симптом на заболяването, от което е страдал. Зависимостта е и заболяване на мозъка, което може да доведе до безотговорно поведение. Не знаех това тогава. Винях себе си и него.

Аз и съпругата ми Карън присъствахме на лекция, за да научим за болестта, която беше засегнала сина ми. Тогава за първи път чух консултант да казва, че зависимостта е болест на семейството. Аз се противопоставих на това послание – мислех, че единственият болен е Ник! Той е този, който се нуждае от помощ! Но ние също бяхме болни. Карън и аз продължихме по най-нормалния възможен начин, опитвайки се да предпазим по-малките си деца колкото можем, но те не само бяха объркани и много разтревожени за големия си брат, бяха и травмирани, защото и родителите им бяха.

Най-накрая Ник получи помощта, от която се нуждаеше, когато един психиатър определи, че той страда не само от зависимост, но и от придружаващо психично заболяване. Той започна лечение на зависимост, на биполярно афективно разстройство и депресия. Лечението продължава и той е чист от осем години.

Междувременно, дори докато Ник се възстановяваше, борбата на семейството ни продължаваше. Зависимостта травмира, а травмата е трайна. Страдахме от посттравматично стресово разстройство.

зависим

Когато един член на семейството е зависим, е разбираемо, че той е във фокуса на лечението – без помощта, от която се нуждае, болестта му може да го убие. През това време, останалата част от семейството може да се разпадне. Когато двойките са под огромно напрежение, понякога не се справят. Децата в семейства, в които има зависимост, са във висок риск от емоционални и психологически проблеми, за тях е по-малко вероятно да поддържат връзки по-късно в живота си, имат по-лоши резултати в образованието си и, което не е изненадващо, са в по-висок риск от развитие на зависимост.

В момента повечето програми за лечение игнорират семействата, но тяхната болка трябва да бъде призната и те трябва да бъдат включени в лечението. За това има две причини, които не могат да бъдат пренебрегнати: първата е, че е безотговорно да се игнорира тяхното страдание – те се нуждаят от помощ. Нелекуваната травма може да доведе до депресия и до други психични и физически заболявания. Втората причина е, че участието на семейството в лечението увеличава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист.

Когато синът ми стана зависим, аз започнах нещо, което се оказа пътуване, за да науча за предотвратяването и лечението на тази болест. Научих също за въздействието на зависимостта върху семействата и какво може да помогне.

Иска ми се и тогава да знаех това, което знам сега. Щях да направя някои неща по различен начин. Щях да търся програми за лечение веднага. Хората ми казваха да „оставя“ сина си, защото, твърдяха те, тези, които стават зависими, трябва да „ударят дъното“, преди да могат да се оправят. Никога ни бих могъл да оставя сина си. И сега знам, че не искаме да оставяме никой човек, който е болен от каквато и да е болест, да удря дъното. Искаме да им осигурим помощ веднага.

Щях да разбера по-рано, че зависимостта е и мозъчно заболяване, което се лекува. Когато търсехме лечение, щях да избягвам програми, изискващи участие в 12-стъпкови групи, които помагат на някои, но са вредни за много пациенти. Вместо това щях да намеря програми, които предлагат основани на доказателства грижи, включващи психологически тестове, лечение на придружаващи психиатрични разстройства, когнитивно-поведенческа терапия, мотивационно интервюиране и медикаменти. Щях да търся лечение само при лекари, обучени в областта на зависимостите.

Щях да разбера за въздействието на зависимостта върху семействата и незабавно щях да потърся помощ за нашето. Щях да намеря терапевт, обучен да помага на семейства, сблъскващи се със зависимост. Когато най-после намерихме добър терапевт, аз и съпругата ми получихме помощ в момент, в който връзката ни беше подложена на изпитание. Терапията помогна също и на по-малките брат и сестра на Ник да разберат и преработят това, през което преминаваха. Хората често ме питат дали е възможно семействата да оздравеят и отново да си върнат доверието. Заради фамилната терапия, плюс време и ангажимент, семейството ни е по-силно и сплотено от всякога.

зависим

Иска ми се да знаех, че участието на семейството в лечението повишава вероятността пациентът да спре употребата и да остане чист. Ако знаех, щях да търся програми, които включват нашето участие.

И накрая, иска ми се да знаех, че нашето семейство не е само.

Мислехме, че сме сами и останахме изолирани заради стигмата, която идва, когато обичан човек стане зависим.

В началото се стараех с всички сили да запазя зависимостта на Ник в тайна. Не исках хората да ме съдят. Би трябвало да съм ужасен баща, щом синът ми е зависим към наркотиците.

Не исках хората да мислят лошо за Ник. Ние с готовност споделяме за постиженията на децата си – спортовете, в които са добри; главната им роля в училищната пиеса; смешното нещо, което са казали в колата; академичните награди, които получават – но крием, когато те страдат – или когато ние страдаме.

Когато написах статия за Ню Йорк Таймс, озаглавена „Моят зависим син“, една приятелка я прочете и ме предупреди да не я публикувам. Тя каза, че хората ще започнат да гледат на семейството ни по различен начин – че ще гледат на децата ни по различен начин и ще се отнасят към тях различно. Че ще ни съдят. Така че аз се приготвих. Статията беше публикувана и познайте какво?

Ако имаше изобщо някакво негативно осъждане, аз никога не го видях или почувствах. Това, което видях, беше река от загриженост, предложения за помощ, проява на съчувствие и добрина. Свързах се с хора, които не бях познавал.

Ан Ламот казва, че увеличаваме болката си, защото сравняваме нашата дълбока същност с това, което виждаме на повърхността у другите. Изглежда сякаш всеки е добре, децата им се справят страхотно, но никой не се справя страхотно. Когато изберем да не крием повече това, с което се борим, изпитваме огромно облекчение. Можем да бъдем подкрепени. Можем да получим помощ. Научаваме, че не сме сами. И не сме. Заедно сме в това. Животът е труден. Понякога е непоносим. Но с искреност и любов, заедно можем да се придвижим от тъмнината и страданието към светлината, надеждата и оздравяването.

Ако някой в семейството ни е болен от друга болест, ние разговаряме с нашите приятели и съседи. Направете същото, ако някой, когото обичате, е засегнат от тази болест. Търсете помощ от професионалисти – това е сложно и ужасяващо заболяване и може да бъде осакатяващо и за семейството, и за зависимия. Също така, ако познавате хора, които имат зависим в семейството си, протегнете им ръка. Те се нуждаят от вашата подкрепа и обичта ви.

Източник

Още за семейната терапия можете да прочетете тук и тук.

Превенция на употребата на наркотици в училищата и защо има нужда от нея?

Posted on by
Отговор

„Малки деца – малки проблеми. Големи деца – големи проблеми.“ За съжаление това твърдение е вярно. Докато децата са малки и средата около тях е сравнително капсулирана и подвластна на контрола (или поне в някаква степен) на родителите, то с порастването нарастват и рисковите ситуации и „заплахите“, пред които малчуганите, превърнали се в тийнейджъри, се изправят.

Парадоксално, но факт – един от рисковите и паралелно с това един от протективните фактори по отношение на физическото и психическото здраве и благоденствие на малките възрастни, се оказва училището. Място, на което децата прекарват по-голяма част от времето, място, където за първи път се сблъскват с много теми и въпроси. Темата за наркотиците е една от тях (което разбира се не означава, че тя не се появява и извън пределите на училището). Именно затова възниква въпросът за нуждата от превенция на употребата на наркотици в училищата.

В нормалните държави (каквато, ей Богу, нашата не е) програмите за превенция на употребата на наркотици са част от учебния план. Провеждат се дългосрочно и рядко въобще възниква въпросът „Защо се правят?“.

Ако някога наркотиците са били „далечна заплаха“ и „рядко зло“, то днес са почти естествена част от ежедневието и то, за съжаление, на голяма част от подрастващите. Лично аз си мисля, че вероятността детето Ви да пострада от пожар (примерно) е много по-малка, отколкото от това да пострада от досег с наркотици. Странно обаче, защото в училищата се провеждат подобни обучения – за противопожарна безопасност и т.н., но такива за безопасност и превенция на употребата на психоактивни вещества се случват в повечето случаи или само при породила се вече криза или по инициатива на някоя организация, която провежда подобен тип обучения (като нашата примерно).

Питам се защо?

Сблъсквала съм се различни отговори:

  • Говоренето за наркотици всъщност събужда любопитството на децата и може да има обратния ефект.
  • Децата са прекалено малки.
  • Родителите могат най-добре да преценят кога и как да засегнат тази тема.
  • И така нататък.

Вероятно във всеки един от тези аргументи има доза истинност или някаква солидност.

Нямам намерение да ги оборвам. По-скоро искам да разкажа малко за същността на програмата за превенция на употребата наркотици и кое според нас, хората, работещи в тази сфера, я прави важна и необходима част.

Експериментирането с наркотици започва през тийнейджърска възраст. Може да си остане експериментиране, но може и да прерасне в нещо повече.

Как младежите се решават да започнат?

Който и учебник по психология да отворите, ще прочетете, че всъщност употребата на психоактивни вещества е симптом на вътрепсихичен конфликт, който се случва. Опит за себерегулация. Опитвам се да кажа, че би било неправилно да прехвърлим цялата отговорност за започването на употребата на средата. Има друг процес (психичен, обусловен от друг тип фактори), който води до този избор. Разбира се, това са въпроси, които не могат да бъдат обхванати в рамките на една програма за превенция, тъй като семейството има важна роля. По отношение на тях се предприемат друг тип „мерки“.

Изниква обаче въпросът: „Кое прави толкова примамлив именно този избор?“ Отговорът – митовете и легендите, „живата реклама“, разнасяне от уста на уста от младежите, споделянето на преживелищния опит, социалният натиск на обкръжението. Когато липсва информираност, хората, особено тийнейджърите, лесно се подвеждат по това, което им се казва, особено от значими други връстници. Когато страхът от отхвърляне и невъзможност за вписване в групата е силен и липсват социални умения за отстояване и утвърждаване, предложението на другите, макар и „неправилно“ и „вредно“, се превръща в избор.

Именно затова е необходима програма за превенция в училищата – тя дава онази основа, за която много от хората дори и не подозират – обективна информация (не плашене, не идеализиране) – както за ефектите, така и за рисковете и последиците, които са неизбежни, и развиване на база от социални умения, които във възрастта на юношеството могат да бъдат много крехки и неустойчиви.

И този процес не е еднократен. Програмата за превенция е дългосрочна. Тя предвижда надграждане на знания и умения във времето, съобразени с възрастта на децата.

Може би някои са скептични към това. Чувала съм родители, които казват:

„Аз мога по-добре да обясня на детето си. Няма нужда да му пълнят главата с глупости. Ние си говорим.“

„Чудесно!“, бих казала аз. Няма по-хубаво нещо от това да сте в час с вълненията и преживяванията на децата си. Това е и едно от основните изисквания за качествена превенция – включеност на семейството. Априори ще се позова на примера на любимите ми нормални държави, каквато вече поясних, че нашата не е – там в процеса на превенция участват и семействата. Никой не оспорва факта, че родителите познават децата си най-добре (или поне така се предполага) и искат най-доброто за тях. Но нека бъдем честни – колко свободен би бил един такъв разговор. Дори при цялата добронамереност на родителите остава притеснението на детето, че все пак говори с родителя си, с авторитет, с някой, който е в по-висока позиция и има определени очаквания. Децата са интуитивни, знаете. Лесно се нагаждат по отношение на климата и очакванията. Търсят одобрение или провокация, което рядко води до напълно открито поведение, особено в ситуация, в която долавят притеснението на родителите си или пък нагласите им. А родителят? Колко безпристрастен би могъл да остане, ако чуе нещо, което ще го притесни?

Именно затова, освен говоренето вкъщи, е необходима и малко подкрепа отвън.

Когато тийнейджърът се готви за кандидатстудентски изпити, въпреки че в училище се обучава и вкъщи също получава помощ, в по-голяма част от случаите посещава и частни уроци или някакви допълнителни курсове с цел постигане на по-високи резултати. Същото е и в този случай. Едното не изключва другото. По-скоро го подсилва.

Темата за наркотиците вече не е табу. Можем да се правим, че е, но в действителност не е. Децата понякога са „по-образовани“ и „по-просветени“, отколкото въобще можем да си представим. Канализирането на тази информация и превръщането ѝ в нещо конструктивно е най-доброто, което може да се случи и направи. Това няма как да стане, ако се игнорира съществуването на проблема.

Привързаност: как се свързваме с другите?

Posted on by
Отговор

Теорията за привързаността е дело на Джон Боулби и Мери Ейнсуърт. Те слагат акцент върху качеството на връзката между майката и детето като важен фактор за развитието на детето, вярванията му за себе си, другите и света.

Връзката между майката или основния грижещ се и детето е двупосочна – от страна на бебето има поведение на привързаност, което цели да привлече вниманието на околните и да ги задържи до себе си. Примери за такива поведения са сученето, хващането, плачът, усмивките. Те са вродени и чрез тях бебето задържа присъствието на другите. Другият компонент на връзката са реакциите на майката – тя улавя сигналите на бебето и им откликва, грижи се.

Разбира се връзката между майката и детето се развива във времето. Отначало реакциите на бебето са еднакви към всички хора като постепенно от около шестия месец привързаността към един определен човек се засилва заедно с тревогата при липсата му. Обикновено този предпочитан човек е майката, или основният грижещ се. Ако грижещият се умее да разпознава сигналите на детето и да им откликва по достатъчно добър начин, той или тя може да служи като „сигурна база“. С този термин се означава това, че грижещият се осигурява достъп до средата и намалява тревожността на детето в неговото изследване на заобикалящия го свят.

Стилове на привързаност

Мери Ейнсуърт създава специфична техника за изследване на привързаността при малки деца – от една до две години. Тя се казва „странна ситуация“ и позволява да се анализира връзката между майката и детето чрез наблюдение.

Ситуацията действително е странна – майката и детето са в непозната обстановка заедно, след това непознат човек се присъединява към тях, майката излиза, след малко се връща, а непознатият излиза. След малко майката излиза и детето остава само, след това влиза непознатият, а след още малко майката се връща, а непознатият излиза. Тази объркваща последователност се състои от 8 етапа по три минути, в които изследователите могат да наблюдават няколко поведения на детето към майката: близостта и търсенето на контакт, поддържането на контакта, избягването на контакт и близост, съпротивление към контакта и успокоенията на майката. Освен това се наблюдават и вече споменатото изследване на средата, търсенето на майката и емоционалните реакции на детето по време на различните етапи. Ето как се провежда техниката:

 

През 1970 година с помощта на странната ситуация Ейнсуърт идентифицира 3 стила на привързаност.

Сигурна привързаност

Когато майката напусне стаята децата с този стил се разстройват, избягват непознатия човек, когато са сами с него, но се държат приятелски, когато и майката присъства. Посрещат майка си с радост, когато тя се върне и я използват като сигурна база, за да изследват средата.

Този вид привързаност се формира, ако майката е сензитивна, бързо реагира на детските сигнали и отговаря по подходящ начин на нуждите им. Тези деца се чувстват уверени, че майката ще посрещне техните нужди и я търсят, когато се разстроят. Майката лесно може да ги успокои. Според Боулби хората със сигурен стил на привързаност развиват модел на фигурите на привързаност като достъпни, отговарящи и помагащи.

Избягваща привързаност

Не показват признаци на дистрес, когато майката излезе, нямат различно отношение към непознатия. Тези деца показват слаб интерес, когато майката се върне и могат да бъдат успокоени еднакво добре от майката и непознатия. Децата не използват майката като сигурна база и изследват околния свят веднага без нейната защита. Тези деца изглеждат много независими и могат да стоят сами, което често се посреща с одобрение.

За този стил на привързаност е характерно, че децата не търсят утеха от грижещия се, когато са разстроени. Според Ейнсуърт е вероятно да се формира, когато майката не е чувствителна и отхвърля или игнорира нуждите на детето.

Амбивалентна привързаност

Децата с този стил на привързаност реагират със силен дистрес, когато майката напусне стаята, избягват непознатия и се страхуват от него. При завръщането на майката се доближават до нея, но се противопоставят на контакта, опитват се да я отблъснат. Тези деца плачат повече и изследват средата по-малко от другите два стила.

За този стил е характерно амбивалентно поведение към майката – често има прилепчиво и зависимо поведение, но и отхвърляне на майката при взаимодействие с нея. Детето не формира усещане за сигурност и следователно му е трудно да се отдалечи от майката, за да изследва средата. Също така, когато се разстрои, е много трудно да бъде утешено и не се успокоява от взаимодействието с майката.Този вид привързаност се формира, когато майката е непоследователна и непредвидима и детето не е сигурно, че тя ще е до него при нужда.

Качеството на връзката с основния грижещ се и стиловете на привързаност в ранното детство имат отражение върху формирането и развитието на личността. Повече за това очаквайте във втората част на статията.

Използвани източници: https://www.simplypsychology.org/mary-ainsworth.html