Необходими правила, когато твой близък е зависим

Какво можем да направим, ако наш близък страда от зависимост?

Границите са от изключително значение за всяка една връзка. Когато обаче наш приятел или любим човек е пристрастен към наркотици или алкохол, е още по-важно да съществуват определени правила.

Какво общо имат правилата със зависимостта?

Правилата и границите са ключови за изграждането на здравословни взаимоотношения – дори ако човекът, когото обичате, не е „здрав“. За да имаме здравословен брак, приятелства или каквито и да е взаимоотношения – с родителите ни, с братята и сестрите ни, колегите ни и така нататък, е необходимо да съществуват граници и те да бъдат обсъждани и изговаряни. Да си представим границите като психологическа ограда между двама души  – вие сте уникална личност, различна от всички останали, независимо от връзката,  която може да имате с някого. Границите очертават кои типове поведение са приемливи, отговорностите и действията, които може да предприемате заедно.

Когато границите ви не са добре очертани – или изобщо не можете да ги изразите – рискувате да загубите уникалните неща, които ви правят човека, който сте. Слабите граници могат да доведат до това загубите себе си, свободата си или личното си пространство. Слабите граници могат да доведат до това, ако любимият ви човек е зависим, той да краде от вас, да ви лъже и мами.

Ако му поставите твърди граници обаче, увеличавате шансовете той да потърси помощ за себе си.Кой трябва да постави границите?

Вие.

Всеки човек трябва да има установени граници във взаимоотношенията си. Ако вашият близък е пристрастен към хероин, обезболяващи лекарства, алкохол – или който и да е друг наркотик – значи имате нужда да поставите граници.

Стабилните правила, които очаквате да бъдат спазвани, позволяват на вас –  като близък на някой, който е зависим – да придобиете усещането за контрол и уравновесеност в една изначално хаотична и налудничава ситуация.

Следващите изброени са добри показатели, че съществуващите граници не са стабилни или че изобщо не са установени такива в момента:

  • Повдигате темата за минали негови грешки.
  • Опитвате се да го манипулирате, като го карате да се чувства виновен.
  • Постоянно му казвате какво трябва да прави и заплашвате какво може да се случи, ако не го направи.
  • Критикувате.
  • Предлагате решения, когато той не е поискал съвет от вас.
  • Прикривате го – например излъгали сте заради него, обадили сте се на работата му, за да кажете, че е болен, прибирали сте го от бар.
  • Крал е ваши вещи или пари.
  • Стъпвате „на пръсти“, за да избегнете конфликти.
Установяване на здравословни правила

След като вече си давате сметка за това, какъв може да бъде проблемът, е време да поставите здравословни граници.

Това означава да се погрижите за себе си, да разбирате какво искате и от какво имате нужда, да решите какво не харесвате, не искате и от какво не се нуждаете. Също така за това е нужно комуникацията ви с вашия близък зависим да я ясна и недвусмислена.

Ситуацията във всеки дом и връзка може да е различна  – затова и правилата, които се предлагат тук не са „с универсален размер“. Въпреки това те са едно добро начало, когато решавате да поставяте граници на вашия близък, който е зависим.

Алкохолът и наркотиците не са позволени вкъщи или когато аз съм наоколо.

Кажете на вашия близък какви субстанции са приемливи и какви – не. Не искате нелегални вещества като хероин или кокаин под покрива си? Тогава му кажете. Консумацията на алкохол е забранена, когато децата ви са у дома? Редно е той да знае какво мислите за това.

Говорете и за това, какви ще са последствията, ако той не се съобрази с тези правила. Дали ще го накарате да потърси къде да пренощува, ако е употребявал алкохол?

Ще се свържете ли с полицията, ако намерите хероин в чекмеджетата на скрина? Върнете си контрола над случващото се във вашия дом, в личното ви пространство, както и в това на децата и внуците ви.

Приятели, които употребяват наркотици, не са добре дошли вкъщи.

Това, че вашият близък или партньор не употребява наркотици в момента не означава, че неговите приятели не употребяват.

Ако не искате в къщата си някой, който се е “надрусал“ с Оксиконтин, това значи, че не бива да търпите това. Поставянето на такава граница намалява вредните ефекти на зависимостта върху цялото семейство.

Ако те арестуват, нито ще платя гаранцията ти, нито ще ти наема адвокат

Това може да накара вашият близък да поеме повече отговорност за действията си. Въпреки че би следвало на зависимостта да се гледа като на заболяване, зависимият трябва да поеме отговорността да се погрижи за себе, като потърси помощ.

Когато поставите това правило, вие му показвате, че го възприемате като възрастен и носи отговорност за себе си. Ясно му покажете, че вземането на наркотици или консумацията на алкохол е нещо, за което трябва да се вземат мерки. Междувременно, той трябва да се съобразява с очакванията, които вие и законът имате към неговото поведение.

Източник: https://www.addictioncampuses.com/blog/7-boundaries-to-set-when-a-loved-one-is-addicted/

Share Button

Как да излекуваме самотата си?

Много от нас се чувстват самотни, но често не могат да открият истинските причини за това и да намерят начини да бъдат по-свързани с другите. По-долу ще видите някои от най-честите страхове, които ни държат в изолация.

Страхът да поемаме рискове

Ако робуваме на вярването, че трябва да бъдем съвършени, то може да ни пречи да поемаме рискове, защото това би могло да покаже на другите недостатъците ни. Можем да си мислим, че е добра идея да излезем от вкъщи или да се регистрираме в сайт за запознанства и срещи, но не ни се иска да рискуваме да бъдем разочаровани. Страхът ни от провал ни държи изолирани.

Може би обмисляте да поканите някого на среща, но не можете да понесете да чуете „не“ за отговор, защото това ще затвърди вярването ви, че сте „дефектен“. Когато сте обсебени от съмнения и несигурност, не можете да допуснете позитивна интерпретация на събитията, като например това, че човекът просто не търси връзка в момента или преживява нещо лично, което няма връзка с вас.

Вместо да поемете разумен риск и да излезете от черупката си, вероятно ще предпочетете комфорта на познатото, въпреки че не ви удовлетворява, и дори може да е мъчително и болезнено за вас.

Страхът от засрамване и изпадане в неловки ситуации

Друга причина, която може да ви пречи да поемате рискове е  страхът от това да бъдете засрамени или да изпаднете в неловка ситуация.

Ние не искаме да бъдем видени като „дефектни“ или да ни смятат за недостатъчно добри. Вярването, че не сме достатъчно способни или добри, може да ни причини едни от най-болезнените човешки преживявания.

Токсичният срам е изключително мъчителен и ние бихме направили почти всичко, за да го избегнем. Съответно има много неща, които не бихме направили, за да не изпаднем в неловка ситуация – няма да се срещаме с хора, да споделяме мислите и чувствата си, няма да позволим на естественото ни чувство за хумор да се прояви, няма да започнем ново хоби или начинание  и така нататък. Без сигурна гаранция за успех, ние поддържаме обичайния си режим на действие, който ни гарантира, че няма да изпаднем в ситуация, която ще ни засрами или уязви.

Но, разбира се, животът никога не ни дава гаранции. Без готовността да предприемаме премерени рискове и да се сблъскаме с възможност за критика или отхвърляне, ние оставаме парализирани в страха си, а това от своя страна продължава усещането ни, че самотата е неизбежна.

Нужна е мъдрост, за да си дадем сметка, че ако някой ни отхвърли, това не значи, че не ставаме. Наша вътрешна работа е да се отнасяме към себе си с достойнство и уважение, каквито и събития  да се случват извън нас. Нямаме контрол върху начина, по който другите гледат на нас, но имаме контрол върху начина, по който виждаме себе си.

Страхът от това, да бъдем уязвими

Поемането на рискове, които биха могли да ни придвижат към удовлетворяващи връзки и по-пълноценен живот, означава да сме готови да прегърнем уязвимостта си – а това означава да осъзнаем и приемем, че не винаги получаваме това, което искаме. Това изисква да приемем, че можем да се чувстваме тъжни или разочаровани понякога, или дори да изпитваме леко чувство на срам, което може да ни помогне да се учим и да растем. Това са просто човешки емоции и състояния. Добрата новина е, че можем да се научим да имаме по-приятелски отношения с всички наши чувства, може би с помощта на психотерапевт.

За да имаме удовлетворяващ живот и повече свързаност с другите, означава да култивираме повече устойчивост. Устойчивостта е да имаме силата да кажем „ да“ на себе си, когато другите ни казват „не“. Това изисква да  осъзнаем, че начинът, по който другите ни откликват и се отнасят към нас, казва нещо за тях, а не е доказателство за нашата стойност и ценност като личности.

Дълбоките прояви на любов към себе си са свързани с това да се ценим и да се чувстваме добре в кожата си, както и да се чувстваме сигурни в един несигурен свят. Както казва Карл Роджърс: „Любопитен парадокс е, че когато се приемам такъв, какъвто съм, аз мога да се променя.“

Да бъдем мили със себе си

Ние преживяваме света като дружелюбно и сигурно място в зависимост от това, как ние самите се чувстваме. Когато се чувстваме комфортно и се приемаме с всичките си чувства и преживявания, тогава сме склонни да поемаме и повече рискове, и можем да бъдем уязвими. Можем да подадем ръка към другите със смела уязвимост, с ясното съзнание, че можем да не получим позитивен отговор, но сме щастливи от това, че поне сме опитали. След това можем да продължим към хора, които ще ни откликнат.

Повечето от нас се чувстват самотни понякога и това е напълно нормално. Ако в тези моменти можем да подходим към себе си с грижа и внимание, това може да започне да се променя. Ако се попитаме: „От какво истински се нуждая в момента?“, това може да ни помогне да намерим вътрешен мир и да отключи промяната.

Източник

Share Button

Как да разговаряте с децата си за зависимостта на братята/сестрите им?

Да разговаряте с вашите деца за зависимостта на братята/сестрите им може да бъде предизвикателство

Зависимостта е болест, която засяга и влияе върху цялото семейство. Зависимият се превръща в център на вселената на семейството и то започва да се върти около него. А той не е единственият член на това семейство. Зависимите имат братя и сестри. Понякога те биват „забравени“ на фона на общата семейна драма. Понякога родителите не знаят как да говорят с тях, особено ако са по-малки. В следващите редове можете да прочетете няколко препоръки по този въпрос.

Злоупотребата с вещества вътре в семейството може да бъде унищожителен проблем. Зависимостта може да разкъсва тъканта дори на най-силните семейства 24 часа на ден, 7 дни в седмицата. Тя може да се процежда години наред и поведението, което я придружава, може да бъде игнорирано заради педантични изисквания, натиск от страна на връстниците или дори заради периода на юношеството, през който преминават толкова много подрастващи. Но когато тяхното поведение започне да излиза извън контрол и започнат да се проявяват безотговорни действия, тогава родителите трябва да се изправят пред суровата реалност, че детето им може да е поело разрушителен и вероятно еднопосочен път към зависимостта.

Как отговорните родители комуникират с другите си, здрави деца за заболяването, което е засегнало братята или сестрите им? Объркването, съмнението и несигурността изобилстват при детето или децата, които не разбират защо брат им или сестра им спят по цял ден, държат се като луди, звучат и изглеждат като различни хора и не участват повече в семейството.

Въпреки че не съм детски психолог, вярвам, че е справедливо и достойно за уважение да бъдеш честен и открит към детето/децата си за проблемите със злоупотребата на техните роднини. Не забравяйте, че децата са много интуитивни и ако видят родителите си да си говорят тихо или са свидетели на емоционална или физическа промяна, те ще разберат, че нещо не е наред.

Ето няколко опции, които родителите могат да обмислят:

  1. Изберете спокойно, удобно време да говорите с децата си. Може би пикник в парка или хапване в любимия им ресторант ще бъдат добра обстановка. Ако е възможно, нека участват и двамата родители.
  2. Ако другите деца нямат толкова близка връзка едно с друго или ако имат голяма възрастова разлика, може да бъде по-подходящо да говорите с тях поотделно.
  3. Ако говорите с тях индивидуално, се уверете, че не водите разговора сякаш споделяте тайна или че това е тайна дискусия. С всички трябва да споделите една и съща информация.
  4. Опитайте се да не превръщате разговора в нещо голямо. Въпреки че това е така, не се дръжте притеснено и не кършете ръце, тъй като децата ви също ще се изнервят.
  5. Попитайте децата си какви са наблюденията им за брат им или сестра им и дали те са объркани, уплашени или разстроени заради нещо, което виждат или чуват.
  6. Позволете им да участват в разговора с техните въпроси, притеснения и дори с план, който мислят, че може да помогне на брат им или сестра им.
  7. Изяснете им, че не искате от тях да клюкарстват или издават информация за брат си или сестра си и че ако искат да ги разследват, това не е любящ и помагащ начин.
  8. Ако детето или децата ви първи дойдат при вас, признайте техния интерес да научат повече за това какво става с брат им или сестра им, но отсрочете за кратко, за да можете да си направите план, а не да бъдете хванати в ъгъла за незабавен отговор или с неадекватна реакция.
  9. Ако в семейството има бурни караници, помогнете на децата си да разберат (колкото често е необходимо), че те нямат нищо общо с тях, че съжалявате, че са станали свидетели на тези избухвания и че независимо от това, всеки в семейството е обичан.
  10. Ако децата знаят, че има нещо нередно с брат им или сестра им, кажете им, че тя или той са болни в момента и че мама и татко правят всичко, което могат, за да им помогнат да оздравеят, но това може да не стане бързо.
  11. Ако детето/децата са тийнейджъри, може да посещават индивидуални консултации с психолог с единия или двамата родители.
  12. Направете възможното да държите семейството си обединено. Разделянето на децата или използването на едното, за да се умилква на зависимите си брат/сестра, може да бъде заплаха за съвместните усилия за намирането на път за възстановяване на техния обичан човек.

зависимостта

Независимо дали детето ви е в началното училище или в университета, разговорът за зависимостта на брат им/сестра им е труден (дръжте в ума си, че информацията, която обсъждате, трябва да е съобразена с възрастта на детето и историята на комуникацията ви). Обаче отговорният родител разбира важността на една честна, открита обмяна на идеи с всички членове на семейството и на споделянето на общо виждане за това как изглежда пътят към лечението. Разговаряйте един с друг периодично. Всеки ще оцени факта, че е част от общите усилия да се помогне, а това може да развие специални отношения в семейството.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/heartache-hope/201310/how-talk-your-children-about-their-siblings-addiction-0

 

Share Button

Гневът като проекция на непреодоляна депресия

Няма да се почувствате по-добре, наранявайки останалите.

Има смисъл в това, че много хора не искат да преживяват тъга, защото това причинява вътрешна болка. Също така е общоизвестно, че ако хората не могат да се справят с болката и депресията, това, което следва, са гневни действия или думи, обикновено насочени към някого, когото обичат. Това се нарича негативна проекция.

Разликата между гнева (симптом на депресията) и другите чувства е това, че когато сте гневни, можете да имате импулса да нараните другите. За овладяването на този подтик помага разбирането на това, че повечето гняв е основан на някакво дълбоко недоволство от факта, че сте били наранени.

Всички ние имаме отговорността да се погрижим за себе си, без да нараняваме тези, които обичаме. Колкото и странно да звучи, понякога искаме да нараним тези, които обичаме, защото те са тези, които могат да ни наранят най-много. Чувал съм двойки в терапия да казват: „Причината, поради която те мразя толкова силно, е защото те обичам толкова много.“

Гневът се появява в открити и прикрити форми. Единият начин, по който прикритият гняв ни наранява, е чрез подсъзнателното ни насочване към повторно преживяване на стари болезнени спомени. Например, ако жена е била наранена или подигравана от своя баща или брат и не се е справила с това, тя ще намери мъж, който да се отнася с нея по същия начин.

Във взаимоотношенията прикритият гняв наранява тези, които обичаме, защото когато личността се е дистанцирала или отдръпнала, партньорът го усеща. Ако се отдръпваме от партньорите си, ние ги нараняваме. Ако се чувстваме така, това трябва да излезе, за да се преодолее и да можем да се справим с него. Държейки се по начин, който кара някого, когото обичате, да се чувства толкова зле, колкото и вие се чувствате, води до деструктивност и в крайна сметка всички да губят.

гневът

Ако освободите гнева си несъзнавано или по пасивно-агресивен начин (като непрекъснато да закъснявате за вечеря или да не отговаряте на романтичността на партньора ви), вие в действителност не се освобождавате от този гняв и той не излиза навън.

За съжаление, възрастните могат да обърнат яростта навътре и да действат с гняв. Гневът отблъсква тези, които обичаме, и пречи на задълбочаването на връзката.

  • Оздравяването е, когато всъщност кажете на някого, когото обичате, как в действителност се чувствате, вместо да задържите чувството в себе си. Много по-лесно е, отколкото да лъжете себе си или да манипулирате партньора си. Ще живеете в нечестна връзка, в която никой не знае какви са истинските чувства и връзката няма да оцелее в морето на нечестността.
  • Как да се справите с някого, който задържа гнева си или действа прикрито? Не можете да им посочите, че са гневни – няма да ви повярват. Вместо това им очертайте ясни граници – например, ако винаги закъсняват, можете да кажете: „Ако закъснееш повече от 20 минути, ще започна да вечерям без теб.“
  • Ако партньорът ви ви лишава от признание и внимание, е нужно да му споделите, че разбирате, че той/тя е гневен, че желаете да го обсъдите и че имате желание да направите подходящите промени, ако е необходимо.
  • Ако не можете да говорите за това, без да го превърнете в кавга, е необходимо да се срещнете със специалист. Работата на терапевта е да създаде безопасно място за клиентите, за да изразят чувствата си и да проучат деструктивните си импулси.

В заключение: Ако има какъвто и да е признак на насилие, трябва да се предпазите и да защитите себе си и любимите си хора като потърсите помощ, дори това да означава да повикате полиция. Това може да бъде плашещо заради възможните последици, но всъщност алтернативата може да бъде много по-страшна.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/emotional-fitness/201805/is-your-anger-projection-unresolved-depression

Share Button

3 начина да се научите да обичате себе си

Много от нас си мислят, че вече го правят. Действията ни обаче показват друго.

Толкова много популярни съвети за самопомощ ни казват, че трябва да „се научим да обичаме себе си“. Това е добър съвет, но как точно да го направим?

Изглежда не е толкова просто. Често вярваме, че обичаме себе си, но въпреки това нашите действия и реакции, както и нашият живот, показват друго. И все пак любовта към себе си е от съществено значение за нашия личен растеж, за сбъдването на мечтите ни и за изграждането на здрави и щастливи отношения с другите. Вместо само да си говорим и да се уверяваме, че се обичаме, по-добре да съсредоточим усилията си в тези 3 насоки:

  1. Грижете се за себе си толкова всеотдайно, колкото се грижите за другите

Звучи просто, но много хора просто не го правят, защото мислят, че така стават егоисти или че собствените им нужди не са важни. Те обаче са. Не е егоистично да се грижиш за себе си. Състраданието и вниманието към себе си показва, че си загрижен за собствените си чувства и потребности толкова, колкото и за останалите. Отнасяйте се към себе си така, както (ще) се отнасяте към своите деца или към най-добрия си приятел – с грижа, внимание и топлота.

  1. Поддържайте своите граници

Напишете списък с нещата, от които имате нужда емоционално, неща, които са важни за вас и неща, които ви нараняват или ви разстройват. Може да са неща като да не ви изслушват; да не получавате съчувствие, когато сте наранени; да не се радват с вас, когато празнувате успех; да получавате любов и внимание без да молите за тях; някой да се грижи за вас; и да знаете, че има на кого да разчитате. Каквото и да е това, което е важно за вас, то Е важно. Не го пропускайте. И когато някой игнорира вашите потребности или прекрачи границите ви, вие ще го разберете, защото ще ви заболи. Не игнорирайте тези усещания. Вашите чувства ви подсказват кое е правилно и кое е грешно.

Покажете на хората къде са вашите граници, какво бихте толерирали и какво не. Ако те ви се извинят, можете да им простите. Ако не ви се извинят или продължат да игнорират границите и нуждите ви, вие трябва да създадете последствия. Например, ако кажете на партньора си, че имате нужда да ви изслуша и му споделите какво преживявате по повод на ситуацията, но той продължи да ви игнорира или ви казва да го преодолеете, вие трябва да отговорите на това с подходяща ответна реакция, като например да намерите някой по-подходящ, на когото да се доверите. Може би дори е подходящо да преразгледате отношенията си. Връзката е двупосочна улица и вашите нужди от любов, приемане и уважение трябва да бъдат посрещнати така както и тези на човека до вас. Да бъдете асертивни и да се погрижите за собствените си потребности ще повиши самооценката ви и ще подсили вярването във вас и в другите, че заслужавате да бъдете обичани и ценени.

  1. Правете това, което е необходимо, за да бъдете себе си

Първо открийте това, което ви кара да се чувствате добре. Няма значение какво е то, просто бъдете осъзнати за начина, по който се чувствате, когато го правите. Чувствате ли се изтощени от работа, но релаксирате, когато се занимавате с градинарство? Усещате ли радост, когато четете на децата си? Чувствате ли се живи и пълноценни, когато четете поезия или доброволствате? Открийте това, което ви кара да се чувствате добре и го правете колкото се може по-често. Да се чувствате добре е единственото позволение, от което имате нужда, за да правите нещата, които обичате да правите. С колкото повече любими неща се занимавате, толкова по-щастливи ще се чувствате. Ако това означава да се откажете от нещо друго –  направете го. Може би имате нужда да прекарате повече време насаме със себе си – тогава запазете в графика си един час и посетете галерия например.

Може би трябва да спестите пари, за да купите бои и четки, или да поискате от вашето семейство да се грижи само за себе си за няколко часа, докато се разхождате след напрегнат ден. Може би трябва да се присъедините към клуб, за да се срещнете със съмишленици, които ви вдъхновяват. Направете това, което трябва да направите, за да бъдете себе си, и не позволявайте на никого да ви обвинява, да ви критикува или да ви казва, че сте егоистични или глупави. Игнорирайте ги. Ще се почувствате по-добре, а и ще можете по-добре да откликвате на другите – и ще се харесате повече на себе си. Може дори да заобичате себе си.

Всички тези неща ще ви помогнат да развиете чувство за цялост, чувство за гордост от това, което правите и кои сте, и осъзнаване, че сте достоен, талантлив, способен и привлекателен човек, който заслужава да бъде обичан. А най-важният човек, който трябва да повярва в това, сте вие.

да обичаме себе сиИзточник:https://www.psychologytoday.com/us/blog/sense-and-sensitivity/201401/3-ways-learn-love-yourself 

 

Share Button

Отвъд тревожността

Корените на тревожността и как се преодоляват

Тревожността има много различни форми, но може да бъде полезно да се помисли за три от тях, които са фундаментални: инстинктивна тревожност, травматична тревожност и когнитивна тревожност.

Инстинктивната тревожност“ произлиза от ситуации, свързани със заплахи или опасности по отношение на нашето оцеляване. Това е онова чувство, което преживяваме, докато ходим по ръба на висока скала, по нощните улиците на пустинен град или когато някой вербално ни тормози или заплашва с насилие. Инстинктивната тревожност е здравословна. Тя се е развивала през хилядолетията на човешката история и вероятно нямаше да сме тук без нея.

„Травматичната тревожност“ се отнася към травматичните житейски преживявания и опит (обикновено през ранни етапи от живота ни), които на някаква степен на психологическо ниво са оставили чувствителност и уязвимост. Травматичната тревожност се проявява много силно, когато попаднем в ситуации, които ни напомнят на първоначалната травма – например, когато човек, който е преживявал отхвърляне по време на детството си, започва връзка като възрастен  и открива, че страхът от отхвърляне отново се появява и го кара да се чувства несигурно. Друг пример е бивш войник, който чува експлозии или викове, които напомнят за травмата, която е преживял по време на конфликт.

Най-накрая идва „когнитивната тревожност“. Понякога тя действа върху инстинктивната тревожност, подбирайки определени опасности и „раздувайки ги“. Например, страхът от летене започва с инстинктивното чувство на опасност, което за повечето хората избледнява с времето, когато те вече са свикнали да летят. Но за други този инстинктивен страх се засилва от мислите – например, представяйки си, че самолетът може да катастрофира или че някой може да отвори спешния изход, представяйки себе си на 5 метра над земята, спомняйки си истории, че са чели за самолетни катастрофи… По подобен начин човек, който върви през гората през нощта, започва да си представя, че диви животни се насочват към него или че хора чакат зад дърветата, за да го нападнат.

тревожността

Въпреки това, в други случаи тревожността би могла да бъде чисто когнитивна, без да се базира на инстинктивната тревожност. Този вид когнитивна тревожност често е свързана с бъдещето, произтичаща от очакването на събития, които често пъти още не са се случили и може въобще да не се случат. Базира се на питането: „Какво ако?“ и въпроси като „Какво ще се случи, ако загубя работата си или жена ми ме напусне? Какво ако се объркам и изглеждам като глупак? Какво ако не съм способен да се справя? Какво ако поема прекалено голям риск и загубя всичко?“

Когнитивната тревожност може също така да се прояви по много изтънчен начин, като вид чувство за безпокойство в умовете ни – проникващо чувство на безпокойство, причинено от постоянната дейност на нашите умове. Независимо дали вниманието ни е заето, съзнанието ни е склонно да си обсъжда разни неща по странен начин. Това непрекъснато „мисленно обсъждане“ създава фундаментално безпокойство вътре в нас.

От тези три вида когнитивната тревожност има най-голямо влияние върху нас. Тя превръща инстинктивните страхове във фобии, които ни отнемат нашата свобода и щастие; оставя ни с усещането за несигурност, което ни възпира да поемем рискове; спира ни да живеем автенично като ни кара да се страхуваме от провал и отхвърляне. „Какво ако?“ въпросите създават въображаеми страхове за бъдещето, които ни държат заседнали в неудовлетворяващото настояще. И нещо друго, когнитивната тревожност прави така, че всъщност изразходваме времето си, насочвайки внимание си вън от нас – прекарваме часове в гледане на телевизия, или сърфирайки по интернет, тъй като имаме нуждата да избягаме от постоянното безпокойство на вътрешния ни диалог.

Справяне с тревожността

Всъщност няма начин, по който да се справим с инстинктивната тревожност, тя е здравословна и естествена. Травматичната тревожност може да бъде овладяна по време на и чрез терапия.

Но какво относно когнитивната тревожност? За щастие има също някои ефективни методи, които могат да подпомогнат облекчаването ѝ. Когнитивно-поведенческата терапия работи основно с идентифицирането на мисловните модели, които предизвикват появата на тревожността и фобиите и „заместването им“ с по-рационални и позитивни мисли.

Редовно имаме моменти, когато тревожността и умората избледняват и преживяваме усещане за леснота, благополучие и хармония. В тези моменти сме освободени от натиска да държим себе си заети и да преследваме нуждата от стимулиране и придобиване – живеем в почивка със себе си и настоящия момент.

тревожността

Тези моменти на „хармонично съществуване“ обикновено се случват, когато сме тихи и отпочинали и има спокойствие около нас, т.е. когато сме в природата, работим тихо с ръцете си, слушаме или свирим музика, след медитация, йога или секс. В такива моменти преживяваме усещането за естествено засилване на връзката между нас и заобикалящата ни среда и хора.

Тези моменти често се появяват случайно, но ключът да преодолеем когнитивната си тревожност е в това да положим съзнателно усилие да забавим и успокоим мислените си диалози. За това подпомага много и медитацията.

Източник

 

 

 

Share Button

Превенция на употребата на наркотици в училищата и защо има нужда от нея?

Малки деца – малки проблеми. Големи деца – големи проблеми.“ За съжаление това твърдение е вярно. Докато децата са малки и средата около тях е сравнително капсулирана и подвластна на контрола (или поне в някаква степен) на родителите, то с порастването нарастват и рисковите ситуации и „заплахите“, пред които малчуганите, превърнали се в тийнейджъри, се изправят.

Парадоксално, но факт – един от рисковите и паралелно с това един от протективните фактори по отношение на физическото и психическото здраве и благоденствие на малките възрастни, се оказва училището. Място, на което децата прекарват по-голяма част от времето, място, където за първи път се сблъскват с много теми и въпроси. Темата за наркотиците е една от тях (което разбира се не означава, че тя не се появява и извън пределите на училището). Именно затова възниква въпросът за нуждата от превенция на употребата на наркотици в училищата.

В нормалните държави (каквато, ей Богу, нашата не е) програмите за превенция на употребата на наркотици са част от учебния план. Провеждат се дългосрочно и рядко въобще възниква въпросът „Защо се правят?“.

Ако някога наркотиците са били „далечна заплаха“ и „рядко зло“, то днес са почти естествена част от ежедневието и то, за съжаление, на голяма част от подрастващите. Лично аз си мисля, че вероятността детето Ви да пострада от пожар (примерно) е много по-малка, отколкото от това да пострада от досег с наркотици. Странно обаче, защото в училищата се провеждат подобни обучения – за противопожарна безопасност и т.н., но такива за безопасност и превенция на употребата на психоактивни вещества се случват в повечето случаи или само при породила се вече криза или по инициатива на някоя организация, която провежда подобен тип обучения (като нашата примерно).

Питам се защо?

Сблъсквала съм се различни отговори:

  • Говоренето за наркотици всъщност събужда любопитството на децата и може да има обратния ефект.
  • Децата са прекалено малки.
  • Родителите могат най-добре да преценят кога и как да засегнат тази тема.
  • И така нататък.

Вероятно във всеки един от тези аргументи има доза истинност или някаква солидност.

Нямам намерение да ги оборвам. По-скоро искам да разкажа малко за същността на програмата за превенция на употребата наркотици и кое според нас, хората, работещи в тази сфера, я прави важна и необходима част.

Експериментирането с наркотици започва през тийнейджърска възраст. Може да си остане експериментиране, но може и да прерасне в нещо повече.

Как младежите се решават да започнат?

Който и учебник по психология да отворите, ще прочетете, че всъщност употребата на психоактивни вещества е симптом на вътрепсихичен конфликт, който се случва. Опит за себерегулация. Опитвам се да кажа, че би било неправилно да прехвърлим цялата отговорност за започването на употребата на средата. Има друг процес (психичен, обусловен от друг тип фактори), който води до този избор. Разбира се, това са въпроси, които не могат да бъдат обхванати в рамките на една програма за превенция, тъй като семейството има важна роля. По отношение на тях се предприемат друг тип „мерки“.

Изниква обаче въпросът: „Кое прави толкова примамлив именно този избор?“ Отговорът – митовете и легендите, „живата реклама“, разнасяне от уста на уста от младежите, споделянето на преживелищния опит, социалният натиск на обкръжението. Когато липсва информираност, хората, особено тийнейджърите, лесно се подвеждат по това, което им се казва, особено от значими други връстници. Когато страхът от отхвърляне и невъзможност за вписване в групата е силен и липсват социални умения за отстояване и утвърждаване, предложението на другите, макар и „неправилно“ и „вредно“, се превръща в избор.

Именно затова е необходима програма за превенция в училищата – тя дава онази основа, за която много от хората дори и не подозират – обективна информация (не плашене, не идеализиране) – както за ефектите, така и за рисковете и последиците, които са неизбежни, и развиване на база от социални умения, които във възрастта на юношеството могат да бъдат много крехки и неустойчиви.

И този процес не е еднократен. Програмата за превенция е дългосрочна. Тя предвижда надграждане на знания и умения във времето, съобразени с възрастта на децата.

Може би някои са скептични към това. Чувала съм родители, които казват:

„Аз мога по-добре да обясня на детето си. Няма нужда да му пълнят главата с глупости. Ние си говорим.“

„Чудесно!“, бих казала аз. Няма по-хубаво нещо от това да сте в час с вълненията и преживяванията на децата си. Това е и едно от основните изисквания за качествена превенция – включеност на семейството. Априори ще се позова на примера на любимите ми нормални държави, каквато вече поясних, че нашата не е – там в процеса на превенция участват и семействата. Никой не оспорва факта, че родителите познават децата си най-добре (или поне така се предполага) и искат най-доброто за тях. Но нека бъдем честни – колко свободен би бил един такъв разговор. Дори при цялата добронамереност на родителите остава притеснението на детето, че все пак говори с родителя си, с авторитет, с някой, който е в по-висока позиция и има определени очаквания. Децата са интуитивни, знаете. Лесно се нагаждат по отношение на климата и очакванията. Търсят одобрение или провокация, което рядко води до напълно открито поведение, особено в ситуация, в която долавят притеснението на родителите си или пък нагласите им. А родителят? Колко безпристрастен би могъл да остане, ако чуе нещо, което ще го притесни?

Именно затова, освен говоренето вкъщи, е необходима и малко подкрепа отвън.

Когато тийнейджърът се готви за кандидатстудентски изпити, въпреки че в училище се обучава и вкъщи също получава помощ, в по-голяма част от случаите посещава и частни уроци или някакви допълнителни курсове с цел постигане на по-високи резултати. Същото е и в този случай. Едното не изключва другото. По-скоро го подсилва.

Темата за наркотиците вече не е табу. Можем да се правим, че е, но в действителност не е. Децата понякога са „по-образовани“ и „по-просветени“, отколкото въобще можем да си представим. Канализирането на тази информация и превръщането ѝ в нещо конструктивно е най-доброто, което може да се случи и направи. Това няма как да стане, ако се игнорира съществуването на проблема.

Share Button

Как да отговаряме на критиката?

„Изглежда, че всеки път, когато се обърна, някой се оплаква от мен или се заяжда“, гневи се Колин. „Шефът ми разкоства всеки доклад, който му давам. Жена ми пък не харесва начина, по който шофирам. Децата мразят храната, която готвя.“

Склонноста на Колин да преувеличава дори и най-малката критика му причинява ненужна болка и страдание. Дори най-малката забележка на сина му като: „Татко, не обичам горчица в хотдога си.“, бива посрещната с десетминутна тирада за „неблагодарните деца.“

Кой може да премине през живота без абсолютно никаква критика? Никой! Много малко хора обаче знаят как да отговарят на критиката или как да се справят с нея ефективно.

Критиката може да бъде разделена на 3 категории – нерелевантна/неуместна, деструктивна или конструктивна. Нека да разгледаме всяка една от тях:

Неуместна критика

Нерелевантаната/неуместната критика може най-лесно да се игнорира. Някои хора са толкова критични към всички и всичко, че често хвърлят критични коментари, които нямат нищо общо със ситуацията. Нерелевантните коментари и подхвърляния дори нямат нужда от отговор или каквато и да е емоционална ангажираност от ваша страна. Всъщност това, че ги игнорирате, може още повече да разпали този, който критикува. Разбира се, много малко хора умеят да владеят добре емоционалните си реакции и обикновено се чувстват раздразнени от подобни критични подмятания, но това да се удържим и да не се хванем на въдицата им е много важно. Какъв е смисълът да удостоявате с отговор подобна критика?

Деструктивна критика

Деструктивната критика обикновено идва под формата на атака, омаловажаване на личността или иронична забележка: „Ти си егоистично прасе.“, „Ти си отвратителна личност.“, „Ти си глупав и некомпетентен.“ Ако някога ви се случи да получите подобна критика, опитайте се да си дадете сметка, че човекът, които ви критикува, има някакъв проблем, а не вие. Един стабилен, разумен и зрял човек, не би си позволил да отправи подобни крайни и осъждащи цялата личност забележки. Обикновено този род коментари и поведение говори много повече за критикуващия, отколкото за критикувания.

Безсмислено е да приемате подобни забележки присърце и да им отдавате голямо значение. По-добре накарайте този, който ви критикува, да се обоснове. Например, ако някой ви нарече „глупав и некомпетентен“, попитайте го: „Какво те кара да ме наречеш глупав и некомпетентен?“ Отговорът може да е  нещо от рода на: „ Ами ти забрави да ми изпратиш едно важно писмо и също така допусна две грешки, когато смяташе квитанциите за деня.“ Човек, който умее да се отстоява, в този случай би казал, че това, че е допуснал няколко грешки, не го прави глупав и абсолютно некомпетентен.

Конструктивна критика

Позитивната част от тази тема е конструктивната критика. Тя може да бъде полезна, защото касае конкретна тема и предлага възможност за развитие и промяна. Например: „Мисля, че трябва да бъдеш малко по-внимателен. Вчера пропусна да изпратиш много важно писмо и допусна няколко грешки, когато калкулираше квитанциите за деня.“ Наистина успешната конструктивна критика използва техника, наречена „сандвич“, която слага месото (критиката) между два позитивни коментара: „Наистина оценявам колко бързо се справяш с работата си, но си мисля, че трябва да бъдеш малко по-внимателен. Беше допуснал някои грешки вчера. Въпреки това, искам да знаеш, че наистина ти благодаря за това, което вършиш.“

Много добронамерени, в други случаи сензитивни и интелигентни хора, нямат идея как да дават конструктивна обратна връзка или критика. Те дори могат да не си дадат сметка, че са критични в негативния смисъл.  По тази причина е важно да се спомене съществуването на различните алтернативи като конструктивна и деструктивна критика, за да можем да сме по-внимателни, когато се обръщаме към някого.

В заключение можем да кажем, че ако критиката е нерелевантна/неуместна, тогава я игнорирайте. Ако критиката е негативна и можете да останете хладнокръвни, тогава питайте по-подробно за причините. Ако критиката е конструктивна, тогава се поучете от нея.

Източник: https://www.psychologytoday.com/blog/think-well/201802/how-respond-criticism

 

 

 

Share Button

Себесъстраданието не е равно на самосъжаление

С нас много често се свързват хора, изпаднали в тежки житейски ситуации. Хора, употребяващи и злоупотребяващи с вещества, хазарт или алкохол, които са с ясното съзнание, че животът им в момента не е това, за което са мечтали. Обаждат ни се и хора, които са успешни в кариерата, имат влияние в своите среди, справят се с куп отговорности и задължения, но не могат да се справят с употребата си. Много често чуваме неща от рода на: „Не мога да понеса факта, че се справям с всичко, но не и с това. Аз съм силен човек, трябва да се справя. Ако не успея да се справя сам/а, значи съм пълен провал.“

Силните хора не искали помощ, защото така изглеждали като жертви, като слаби.

Тогава възникват няколко важни въпроса: „Ако поискаш помощ, това означава ли, че си слаб?“, „Ако не успяваш да си справиш сам с едно конкретно нещо, това означава ли, че напълно си се провалил?“, „Ако до сега си опитвал нещо и то не е давало резултат, не е ли естествено да потърсиш други опции?“, „Трябва ли да се съдиш строго всеки път, когато срещнеш трудност или ти е тежко?“

Ние хората сме социални същества и имаме нужда от другите. Имаме нужда и от обич, разбиране, зачитане и подкрепа. Често дори го изискваме. Защо тогава, когато сме в тежка житейска ситуация, имаме усещането, че не се справяме или се нуждаем от помощ, не третираме себе си така, както искаме другите да ни третират? Защо не си дадем това съчувствие и подкрепа, от което толкова се нуждаем?

Какво би си казал човекът от ситуацията по-горе, ако подходи към себе си със съчувствие и разбиране? Може би: „Опитах много неща, но като че ли не дават резултата, на който се надявам. Трудно ми е и се срамувам да поискам помощ, но си давам сметка, че съм отговорен за живота си и да спра да пия/употребявам/да играя хазарт е важно за мен.“

Да поискаш помощ в крайна сметка сила или слабост е?

Понякога оставам с впечатлението, че себесъстраданието се бърка със самосъжаление, но каква всъщност е разликата?

Когато човек започне да се самосъжалява, той влиза в ролята на жертва и абдикира от лична отговорност. Животът на жертвата обикновено е продукт на обстоятелствата и на другите. Жертвата избягва да носи отговорност за действията си и дори за чувствата си, защото вярва, че те обикновено са били провокирани от нещо външно и жертвата просто не е имала избор. С други думи, ако човек погледне на проблема си през призмата на самосъжалението, той би си казал: „Горкият аз. Започнах да пия, защото имах нещастно детство. Баща ми пиеше, никой не ме обичаше и аз нямах друг избор. Нищо не може да се направи.“

А какво е себесъстраданието?

Себесъстраданието е свързано с приемане на ситуацията тук и сега, но не е бездействено. Себесъстраданието се корени в това да спрем да воюваме със себе си и да се отхвърляме. Когато се приемем такива, каквито сме, тогава ще можем да насочим енергията си към нещо по-конструктивно. Себесъстраданието е свързано и с приемане на чувствата и преживяванията ни без осъждане.

Как да се научим да практикуваме себесъстрадание според д-р Сюзън Дейвид?

 „Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.

Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно и ще завършиш с думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.

Tогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз?“ (из „Емоционална пластичност“, д-р Сюзън Дейвид)

Много важно е да бъдем добри към себе си в моментите на житейски изпитания. Дължим го на себе си, особено, ако искаме и другите да ни подкрепят. Това означава първо ние да обгрижим изплашеното си малко, вътрешно дете. От друга страна, не трябва да забравяме, че сме възрастни, които носят отговорност за себе си и живота си и правят избори. След като видим и зачетем преживянията си, и поостанем малко в тях, защото са си наши и имаме право на тях, трябва да вземем решение и да действаме.

Себесъстраданието е проява на любов и грижа към себе си. Нека си го даваме по-често, и най-вече, когато ни е трудно.

Себесъстраданието

 

Share Button

С благодарност към себе си

Кога за последно се запитахте: „Кой бях?“. Но не в онзи негативен аспект на носталгия и съжаление по отминалите години.

Непрекъснато говорим за това как трябва да се променяме, да ставаме по-добри, да се развиваме. А спираме ли се след това и с благодарност към себе си, да се потупаме по рамото за добре свършената работа?

Много често, дори без да сме предприели конкретни целенасочени действия към промяна, ние се изменяме. Понякога обстоятелствата ни принуждават. Влизаме в житейски бури, без да сме ги очаквали и от тях никога не излизаме същите. Паднали, ставаме, изтупваме праха и продължаваме. Много често не осъзнаваме колко героично сме се държали и не си отдаваме заслуженото. По-скоро мислим за това – какво още можеше да направя.

Понякога трябва да се спрем за момент. Да спрем и да помислим какво се случи, за да съм този, който съм. Да погледнем с любов и уважение към себе си, без упреци за евентуални по-добри резултати и неоползотворени възможности. Ако сте станали по-точни, по-отговорни, по-дисциплинирани, по-всеотдайни приятели и партньори – поздравете се за това. Ако сте преборили сценична треска, ако сте завършили ново обучение, ако сте усвоили ново умение – поздравете се. Ако сте преборили вреден навик – тогава направо празнувайте свободата си. 🙂

Не пестете комплименти към себе си.

Често сме твърде самокритични и се обвиняваме за какво ли не. За неизказани думи, за пропуснати шансове, за неосъществени мечти. Позволете си лукса поне веднъж годишно да помислите само върху това, което сте променили в позитивна насока. Дори и малките победи са си победи – не ги омаловажавайте.

Равносметката не е свързана само с това – „да видя какво съм пропуснал“. Тя е свързана и с това – „какво успях да постигна“.

Седнете и помислете спокойно върху аспектите, в които сте се развили. Помислете как се е променил животът ви в следствие на тези промени. Помислете и какво ви е коствала тази промяна. След това може да си благодарите за свършената работа. Напишете си благодарствено писмо. С писането нещата някак си се узаконяват.

А ако имате желание, едва след това може да си дадете препоръки. Подчертавам „препоръки“! Нещо като конструктивна самокритика. 🙂 Обвиненията не водят до нищо позитивно, както в междуличностните отношения, така и в отношението към себе си.

Бъде мили… и то най-вече със себе си. 🙂

Благодаря!......

 

 

 

 

 

Share Button