Отвъд тревожността

Корените на тревожността и как се преодоляват

Тревожността има много различни форми, но може да бъде полезно да се помисли за три от тях, които са фундаментални: инстинктивна тревожност, травматична тревожност и когнитивна тревожност.

Инстинктивната тревожност“ произлиза от ситуации, свързани със заплахи или опасности по отношение на нашето оцеляване. Това е онова чувство, което преживяваме, докато ходим по ръба на висока скала, по нощните улиците на пустинен град или когато някой вербално ни тормози или заплашва с насилие. Инстинктивната тревожност е здравословна. Тя се е развивала през хилядолетията на човешката история и вероятно нямаше да сме тук без нея.

„Травматичната тревожност“ се отнася към травматичните житейски преживявания и опит (обикновено през ранни етапи от живота ни), които на някаква степен на психологическо ниво са оставили чувствителност и уязвимост. Травматичната тревожност се проявява много силно, когато попаднем в ситуации, които ни напомнят на първоначалната травма – например, когато човек, който е преживявал отхвърляне по време на детството си, започва връзка като възрастен  и открива, че страхът от отхвърляне отново се появява и го кара да се чувства несигурно. Друг пример е бивш войник, който чува експлозии или викове, които напомнят за травмата, която е преживял по време на конфликт.

Най-накрая идва „когнитивната тревожност“. Понякога тя действа върху инстинктивната тревожност, подбирайки определени опасности и „раздувайки ги“. Например, страхът от летене започва с инстинктивното чувство на опасност, което за повечето хората избледнява с времето, когато те вече са свикнали да летят. Но за други този инстинктивен страх се засилва от мислите – например, представяйки си, че самолетът може да катастрофира или че някой може да отвори спешния изход, представяйки себе си на 5 метра над земята, спомняйки си истории, че са чели за самолетни катастрофи… По подобен начин човек, който върви през гората през нощта, започва да си представя, че диви животни се насочват към него или че хора чакат зад дърветата, за да го нападнат.

тревожността

Въпреки това, в други случаи тревожността би могла да бъде чисто когнитивна, без да се базира на инстинктивната тревожност. Този вид когнитивна тревожност често е свързана с бъдещето, произтичаща от очакването на събития, които често пъти още не са се случили и може въобще да не се случат. Базира се на питането: „Какво ако?“ и въпроси като „Какво ще се случи, ако загубя работата си или жена ми ме напусне? Какво ако се объркам и изглеждам като глупак? Какво ако не съм способен да се справя? Какво ако поема прекалено голям риск и загубя всичко?“

Когнитивната тревожност може също така да се прояви по много изтънчен начин, като вид чувство за безпокойство в умовете ни – проникващо чувство на безпокойство, причинено от постоянната дейност на нашите умове. Независимо дали вниманието ни е заето, съзнанието ни е склонно да си обсъжда разни неща по странен начин. Това непрекъснато „мисленно обсъждане“ създава фундаментално безпокойство вътре в нас.

От тези три вида когнитивната тревожност има най-голямо влияние върху нас. Тя превръща инстинктивните страхове във фобии, които ни отнемат нашата свобода и щастие; оставя ни с усещането за несигурност, което ни възпира да поемем рискове; спира ни да живеем автенично като ни кара да се страхуваме от провал и отхвърляне. „Какво ако?“ въпросите създават въображаеми страхове за бъдещето, които ни държат заседнали в неудовлетворяващото настояще. И нещо друго, когнитивната тревожност прави така, че всъщност изразходваме времето си, насочвайки внимание си вън от нас – прекарваме часове в гледане на телевизия, или сърфирайки по интернет, тъй като имаме нуждата да избягаме от постоянното безпокойство на вътрешния ни диалог.

Справяне с тревожността

Всъщност няма начин, по който да се справим с инстинктивната тревожност, тя е здравословна и естествена. Травматичната тревожност може да бъде овладяна по време на и чрез терапия.

Но какво относно когнитивната тревожност? За щастие има също някои ефективни методи, които могат да подпомогнат облекчаването ѝ. Когнитивно-поведенческата терапия работи основно с идентифицирането на мисловните модели, които предизвикват появата на тревожността и фобиите и „заместването им“ с по-рационални и позитивни мисли.

Редовно имаме моменти, когато тревожността и умората избледняват и преживяваме усещане за леснота, благополучие и хармония. В тези моменти сме освободени от натиска да държим себе си заети и да преследваме нуждата от стимулиране и придобиване – живеем в почивка със себе си и настоящия момент.

тревожността

Тези моменти на „хармонично съществуване“ обикновено се случват, когато сме тихи и отпочинали и има спокойствие около нас, т.е. когато сме в природата, работим тихо с ръцете си, слушаме или свирим музика, след медитация, йога или секс. В такива моменти преживяваме усещането за естествено засилване на връзката между нас и заобикалящата ни среда и хора.

Тези моменти често се появяват случайно, но ключът да преодолеем когнитивната си тревожност е в това да положим съзнателно усилие да забавим и успокоим мислените си диалози. За това подпомага много и медитацията.

Източник

 

 

 

Share Button

Превенция на употребата на наркотици в училищата и защо има нужда от нея?

Малки деца – малки проблеми. Големи деца – големи проблеми.“ За съжаление това твърдение е вярно. Докато децата са малки и средата около тях е сравнително капсулирана и подвластна на контрола (или поне в някаква степен) на родителите, то с порастването нарастват и рисковите ситуации и „заплахите“, пред които малчуганите, превърнали се в тийнейджъри, се изправят.

Парадоксално, но факт – един от рисковите и паралелно с това един от протективните фактори по отношение на физическото и психическото здраве и благоденствие на малките възрастни, се оказва училището. Място, на което децата прекарват по-голяма част от времето, място, където за първи път се сблъскват с много теми и въпроси. Темата за наркотиците е една от тях (което разбира се не означава, че тя не се появява и извън пределите на училището). Именно затова възниква въпросът за нуждата от превенция на употребата на наркотици в училищата.

В нормалните държави (каквато, ей Богу, нашата не е) програмите за превенция на употребата на наркотици са част от учебния план. Провеждат се дългосрочно и рядко въобще възниква въпросът „Защо се правят?“.

Ако някога наркотиците са били „далечна заплаха“ и „рядко зло“, то днес са почти естествена част от ежедневието и то, за съжаление, на голяма част от подрастващите. Лично аз си мисля, че вероятността детето Ви да пострада от пожар (примерно) е много по-малка, отколкото от това да пострада от досег с наркотици. Странно обаче, защото в училищата се провеждат подобни обучения – за противопожарна безопасност и т.н., но такива за безопасност и превенция на употребата на психоактивни вещества се случват в повечето случаи или само при породила се вече криза или по инициатива на някоя организация, която провежда подобен тип обучения (като нашата примерно).

Питам се защо?

Сблъсквала съм се различни отговори:

  • Говоренето за наркотици всъщност събужда любопитството на децата и може да има обратния ефект.
  • Децата са прекалено малки.
  • Родителите могат най-добре да преценят кога и как да засегнат тази тема.
  • И така нататък.

Вероятно във всеки един от тези аргументи има доза истинност или някаква солидност.

Нямам намерение да ги оборвам. По-скоро искам да разкажа малко за същността на програмата за превенция на употребата наркотици и кое според нас, хората, работещи в тази сфера, я прави важна и необходима част.

Експериментирането с наркотици започва през тийнейджърска възраст. Може да си остане експериментиране, но може и да прерасне в нещо повече.

Как младежите се решават да започнат?

Който и учебник по психология да отворите, ще прочетете, че всъщност употребата на психоактивни вещества е симптом на вътрепсихичен конфликт, който се случва. Опит за себерегулация. Опитвам се да кажа, че би било неправилно да прехвърлим цялата отговорност за започването на употребата на средата. Има друг процес (психичен, обусловен от друг тип фактори), който води до този избор. Разбира се, това са въпроси, които не могат да бъдат обхванати в рамките на една програма за превенция, тъй като семейството има важна роля. По отношение на тях се предприемат друг тип „мерки“.

Изниква обаче въпросът: „Кое прави толкова примамлив именно този избор?“ Отговорът – митовете и легендите, „живата реклама“, разнасяне от уста на уста от младежите, споделянето на преживелищния опит, социалният натиск на обкръжението. Когато липсва информираност, хората, особено тийнейджърите, лесно се подвеждат по това, което им се казва, особено от значими други връстници. Когато страхът от отхвърляне и невъзможност за вписване в групата е силен и липсват социални умения за отстояване и утвърждаване, предложението на другите, макар и „неправилно“ и „вредно“, се превръща в избор.

Именно затова е необходима програма за превенция в училищата – тя дава онази основа, за която много от хората дори и не подозират – обективна информация (не плашене, не идеализиране) – както за ефектите, така и за рисковете и последиците, които са неизбежни, и развиване на база от социални умения, които във възрастта на юношеството могат да бъдат много крехки и неустойчиви.

И този процес не е еднократен. Програмата за превенция е дългосрочна. Тя предвижда надграждане на знания и умения във времето, съобразени с възрастта на децата.

Може би някои са скептични към това. Чувала съм родители, които казват:

„Аз мога по-добре да обясня на детето си. Няма нужда да му пълнят главата с глупости. Ние си говорим.“

„Чудесно!“, бих казала аз. Няма по-хубаво нещо от това да сте в час с вълненията и преживяванията на децата си. Това е и едно от основните изисквания за качествена превенция – включеност на семейството. Априори ще се позова на примера на любимите ми нормални държави, каквато вече поясних, че нашата не е – там в процеса на превенция участват и семействата. Никой не оспорва факта, че родителите познават децата си най-добре (или поне така се предполага) и искат най-доброто за тях. Но нека бъдем честни – колко свободен би бил един такъв разговор. Дори при цялата добронамереност на родителите остава притеснението на детето, че все пак говори с родителя си, с авторитет, с някой, който е в по-висока позиция и има определени очаквания. Децата са интуитивни, знаете. Лесно се нагаждат по отношение на климата и очакванията. Търсят одобрение или провокация, което рядко води до напълно открито поведение, особено в ситуация, в която долавят притеснението на родителите си или пък нагласите им. А родителят? Колко безпристрастен би могъл да остане, ако чуе нещо, което ще го притесни?

Именно затова, освен говоренето вкъщи, е необходима и малко подкрепа отвън.

Когато тийнейджърът се готви за кандидатстудентски изпити, въпреки че в училище се обучава и вкъщи също получава помощ, в по-голяма част от случаите посещава и частни уроци или някакви допълнителни курсове с цел постигане на по-високи резултати. Същото е и в този случай. Едното не изключва другото. По-скоро го подсилва.

Темата за наркотиците вече не е табу. Можем да се правим, че е, но в действителност не е. Децата понякога са „по-образовани“ и „по-просветени“, отколкото въобще можем да си представим. Канализирането на тази информация и превръщането ѝ в нещо конструктивно е най-доброто, което може да се случи и направи. Това няма как да стане, ако се игнорира съществуването на проблема.

Share Button

Себесъстраданието не е равно на самосъжаление

С нас много често се свързват хора, изпаднали в тежки житейски ситуации. Хора, употребяващи и злоупотребяващи с вещества, хазарт или алкохол, които са с ясното съзнание, че животът им в момента не е това, за което са мечтали. Обаждат ни се и хора, които са успешни в кариерата, имат влияние в своите среди, справят се с куп отговорности и задължения, но не могат да се справят с употребата си. Много често чуваме неща от рода на: „Не мога да понеса факта, че се справям с всичко, но не и с това. Аз съм силен човек, трябва да се справя. Ако не успея да се справя сам/а, значи съм пълен провал.“

Силните хора не искали помощ, защото така изглеждали като жертви, като слаби.

Тогава възникват няколко важни въпроса: „Ако поискаш помощ, това означава ли, че си слаб?“, „Ако не успяваш да си справиш сам с едно конкретно нещо, това означава ли, че напълно си се провалил?“, „Ако до сега си опитвал нещо и то не е давало резултат, не е ли естествено да потърсиш други опции?“, „Трябва ли да се съдиш строго всеки път, когато срещнеш трудност или ти е тежко?“

Ние хората сме социални същества и имаме нужда от другите. Имаме нужда и от обич, разбиране, зачитане и подкрепа. Често дори го изискваме. Защо тогава, когато сме в тежка житейска ситуация, имаме усещането, че не се справяме или се нуждаем от помощ, не третираме себе си така, както искаме другите да ни третират? Защо не си дадем това съчувствие и подкрепа, от което толкова се нуждаем?

Какво би си казал човекът от ситуацията по-горе, ако подходи към себе си със съчувствие и разбиране? Може би: „Опитах много неща, но като че ли не дават резултата, на който се надявам. Трудно ми е и се срамувам да поискам помощ, но си давам сметка, че съм отговорен за живота си и да спра да пия/употребявам/да играя хазарт е важно за мен.“

Да поискаш помощ в крайна сметка сила или слабост е?

Понякога оставам с впечатлението, че себесъстраданието се бърка със самосъжаление, но каква всъщност е разликата?

Когато човек започне да се самосъжалява, той влиза в ролята на жертва и абдикира от лична отговорност. Животът на жертвата обикновено е продукт на обстоятелствата и на другите. Жертвата избягва да носи отговорност за действията си и дори за чувствата си, защото вярва, че те обикновено са били провокирани от нещо външно и жертвата просто не е имала избор. С други думи, ако човек погледне на проблема си през призмата на самосъжалението, той би си казал: „Горкият аз. Започнах да пия, защото имах нещастно детство. Баща ми пиеше, никой не ме обичаше и аз нямах друг избор. Нищо не може да се направи.“

А какво е себесъстраданието?

Себесъстраданието е свързано с приемане на ситуацията тук и сега, но не е бездействено. Себесъстраданието се корени в това да спрем да воюваме със себе си и да се отхвърляме. Когато се приемем такива, каквито сме, тогава ще можем да насочим енергията си към нещо по-конструктивно. Себесъстраданието е свързано и с приемане на чувствата и преживяванията ни без осъждане.

Как да се научим да практикуваме себесъстрадание според д-р Сюзън Дейвид?

 „Често обяснявам на клиентите си, че един от добрите начини да станат по-приемащи и по-състрадателни към себе си, е да погледнат назад към детето, което са били някога. В крайна сметка никой не избира родителите си, финансовите си възможности, своята самоличност или структурата на тялото си. Често първата стъпка към това да се заобичаш повече и да станеш по-мил и по-снизходителен към себе си е да признаеш, че не си имал друг избор, освен да изиграеш картата, която ти се е паднала. Направил си най-доброто при наличните обстоятелства. И си оцелял.

Следващата стъпка е да се видиш в образа на нараненото дете, което си бил някога, и да си представиш как това дете тича към възрастния, който си сега. Какво ще направиш първо: ще го посрещнеш с подигравки, ще поискаш обяснение, ще го упрекнеш, че самó си е виновно и ще завършиш с думите „Нали ти казах!“? Не ми се вярва. Най-напред ще вземеш в прегръдките си това крехко и разстроено дете и ще го утешиш.

Tогава защо да проявяваш по-малко състрадание към зрялото си аз?“ (из „Емоционална пластичност“, д-р Сюзън Дейвид)

Много важно е да бъдем добри към себе си в моментите на житейски изпитания. Дължим го на себе си, особено, ако искаме и другите да ни подкрепят. Това означава първо ние да обгрижим изплашеното си малко, вътрешно дете. От друга страна, не трябва да забравяме, че сме възрастни, които носят отговорност за себе си и живота си и правят избори. След като видим и зачетем преживянията си, и поостанем малко в тях, защото са си наши и имаме право на тях, трябва да вземем решение и да действаме.

Себесъстраданието е проява на любов и грижа към себе си. Нека си го даваме по-често, и най-вече, когато ни е трудно.

Себесъстраданието

 

Share Button

Да живеем отвътре навън

Сигурно сте чували за Дон Мигел Руис, а вероятно сте чели и някои от неговите книги. Тази, на която искам да обърна внимание в тази статия, е „Петото споразумение (Толтекска книга на мъдростта. Практическо ръководство за себепознание)“, написана в съавторство с Дон Хосе Руис и Джанет Милс.

Какво означава да живеем отвътре навън?

Накратко казано, това означава да не оставяме външните обстоятелства да контролират и моделират живота ни. Да живеем отвътре навън означава да имаме добре установени лични граници и контрол над собствените си мисли, чувства и преживявания. Да живеем отвътре навън означава да приемем факта, че носим отговорност не само за това, което правим и даваме, но и за това, което решаваме да приемем и да допуснем в себе си.

Упражнявали сте се всеки ден, откакто сте родени, за да се превърнете в това, което днес вярвате, че сте. Повтаряли сте мислите и действията си, докато не са станали автоматични. Но задействате ли нещо ново, промените ли това, което вярвате, че сте, тогава целият ви живот ще се промени.

Кои са петте споразумения, които Руис предлага да сключим със себе си и как самият той ги обяснява?

  1. Бъди безупречен в словото си

„Истинското значение на споразумението „Бъди безгрешен в словото си“ е никога да не използвате мощта на думите срещу себе си. Ако сте безгрешни в словото си, няма да предадете собственото си Аз. Няма да използвате символите, за да клюкарствате или да разпространявате емоционална отрова по адрес на други хора или на самите вас.“

  1. Не приемай нищо лично

„Сега лесно ще си обясните защо има толкова противоречия между хората. Земята е населена с милиарди сънуващи, които не осъзнават, че всеки обитава собствен свят и сънува собствен сън. От гледната точка на всеки главен герой — а тя е единствената му гледна точка — светът се върти около него. Когато второстепенните участници в неговия филм кажат нещо или постъпят по начин, който не отговаря на гледната му точка, той се ядосва и се опитва да се защити. Когато те не са такива, каквито ги иска, се чувства наранен.

„Значението на Второто споразумение е просто. То ви дава имунитет във взаимоотношенията с второстепенните герои на съня ви. Няма нужда да се обременявате с гледните точки на останалите хора. Осъзнаете ли веднъж, че нищо от това, което те казват или правят, всъщност не се отнася до вас, вече няма да се интересувате от клюките и критиките по ваш адрес; вече няма да има значение кой ви отхвърля и кой не ви харесва. Всичко това няма да ви докосва и няма да ви влияе. Не изпитвате необходимост да защитавате позициите си.“

  1. Не прави предположения

„Слушаме символите в главата си и започваме да предполагаме чрез тях: какво ли правят останалите хора, какво мислят, какво казват за нас и изобщо, започваме да генерираме хипотетични ситуации в ума си. Съчиняваме цяла история, която е истинска само за нас, и започваме да й вярваме. Едно предположение води до друго, ние правим заключения и ги приемаме лично. После обвиняваме останалите хора и обикновено задействаме клюката, в опит да оправдаем предположенията си. Разбира се, с клюките изопачената информация се преиначава още повече.

Да правим предположения и да ги приемаме лично е началото на Ада в живота ни. Почти всички конфликти тръгват оттук и не е трудно да си обясним защо.“

„Предположенията не са нищо друго освен лъжи, които си внушаваме. Причиняваме си безпочвени терзания, тъй като всъщност не знаем кое е вярно и кое не е. Да предполагаме означава просто да създаваме неприятности там, където ги няма. А ако неприятностите се случват във филма на някой друг? Няма ли значение, че те не ви засягат, че не принадлежат на личната ви история?

  1. Винаги прави най-доброто, на което си способен

Вашето „най-добро“ ще се променя във всеки един миг — ще бъде различно, когато сте здрави и когато сте болни. Независимо какви са обстоятелствата обаче, правете най-доброто, на което сте способни, и така ще се спасите от самокритиката, самосъжалението и самобичуването.

„Ако се изправите срещу убежденията си и се запитате дали това, в което вярвате, е истина, може би ще откриете нещо доста интересно: през целия си живот сте се опитвали да бъдете достатъчно добри за някой друг и сте оставяли себе си на последно място. Пожертвали сте личната си свобода, за да живеете съобразно чуждите гледни точки. Опитвали сте се да бъдете достатъчно добри за майка си, за баща си, за учителите, за партньорите или децата си, за религията и обществото си. След като правите това в продължение на толкова много години, накрая се опитвате да бъдете достатъчно добър и за себе си, но виждате, че това просто вече не ви се удава.“

„Когато сте готови да промените живота си, когато сте готови да промените споразуменията си, тогава най-важно за вас е себепознанието. Не можете да промените споразуменията, ако не осъзнавате какво харесвате и какво не харесвате. Как бихте могли да промените нещо, ако не знаете какво искате да бъде различното от него?“

„Всяка промяна е резултат от действие. Практиката прави майстора.“

       5. Бъди скептичен, но се научи да слушаш

Не вярвайте на себе си и не вярвайте на никой друг. Използвайте силата на съмнението и поставяйте под въпрос всичко, което чувате: Така ли е наистина? Вслушвайте се в намерението зад думите и ще се научите да разбирате тяхното истинско послание.

„Ако страдате, не е защото някой друг ви причинява страдание, а защото сте подвластни на Тиранина, който управлява вашето съзнание. Когато този тиранин ви се подчини; когато в ума ви вече не съществува нито Съдник, нито Жертва, тогава и страданието ви ще изчезне.

Вашият тиранин е безмилостен. Той непрекъснато ви малтретира, използвайки символите срещу вас. Подхранва емоционалната отрова, генерирана от негативните ви емоции, а те се пораждат от осъждането и оценките, които той прави. Никой не ви съди повече от вас самите. Разбира се, опитвате се да избягате от тази критика; да избягате от вината, от отхвърлянето и наказанието, но как бихте могли да избягате от собствените си мисли? Ако не харесвате някого, имате пълната свобода да си тръгнете. Ако не харесвате себе си, къде бихте могли да избягате? Можете да се скриете от всеки друг, но не и от собствената си критика. От нея нямате спасение.“

„Където и да отидете по света, ще чуете всевъзможни мнения и човешки истории. Ще се сблъскате с обаятелни разказвачи, които ще ви съветват какво да правите с живота си: „Трябва да направите това, трябва да направите онова.“ Не им вярвайте. Бъдете скептични, но се научете да слушате, след което вземете решение. Бъдете отговорни за всеки избор, който правите в живота си. Това е вашият живот; това не е животът на друг и никой не може да се меси в него.“

Ако се упражнявате да бъдете безгрешни в словото си, ако не приемате нищо лично, ако не правите предположения, ще прекъснете хиляди споразумения, които ви държат в капан. Много скоро вашите убеждения ще се превърнат в избор на истинското ви Аз, а не на образа, който вярвате, че сте. Тогава ще започнете да живеете и отвътре навън, държейки силата и контрола над собствения си живот в ръце. Ще решавате как да реагирате на дадени ситуации, а няма да бъдете реактиви и провокирани от неща извън вас. Тогава ще бъдете истинските господари на живота си.

Готови ли сте да се споразумеете със себе си?

 

 

Share Button

Личностовите разстройства при токсичните лидери

Пишейки за Харвард Бизнес Ревю, екзекютив коучът Манфред Ф.Р. Кетс де Врайс твърди, че изненадващ процент от лидерите имат някакъв вид личностово разстройство.

Авторът добавя, че психичното здраве на лидерите има директно и основно влияние върху морала и структурата на работната среда. Токсичните лидери създават неблагоприятна работна среда. Нещо повече – особеностите на този тип личности могат да поставят бизнес плана, системите и дори цялата организация в риск.

Повечето лидери биха имали полза от вида себеанализ, фасилитиран от екзекютив коуча, настоява Кетс де Врайс. Дори психично здравите биха могли да покажат някои от отличителните характеристики, отнасящи се към личностовото разстройство. Авторът обяснява как екзекютив коучовете, съчетаващи психотерапия с теория на мениджмънта, могат да помогнат на лидерите да разпознаят капаните на личностовото им функциониране и да развият по-полезни поведенчески модели.

Авторът описва четири от основните личностови разстройства сред мениджърите и съветва как най-добре да се справим с тях.

1. Нарцисистът

Според Кетс де Врайс патологичният нарцисизъм е най-разпространената дисфункция, която може да бъде открита сред младшите мениджъри. Той обяснява, че всеки показва някаква степен на нарцисизъм (всички имаме нужда от малко от него, за да оцелеем), но твърде много е опасно и често води до преследване на властта на всяка цена.

Разпознаване на нарцисиста

Нарцисистите са обикновено чаровни и съблазняващи характери. Кетс де Врайс обяснява, че нарцисистът е „всичко друго, но не и цвете“. На пръв поглед изглеждат приятелски настроени, уверени и лесни за комуникиране.

Но отвъд повърхността се открива лошо чувство сред подчинените на нарцисите и оплакване от липса на реципрочност.

Нарцисистите са склонни към прибързани самостоятелни решения. Статията дава пример как нарцисистите сменят локацията на главния офис с по-скъпо луксозно място, наемат си корпоративен самолет и започват драстичен план за разширяване – всичко на свой собствен ход.

Много нарцисисти разделят света на тези, които са с тях, и тези, които са против тях, като последните са определени като злодеи.

Коучинг на нарцисиста

Въпреки грандиозността им дълбоко в себе си нарцисистите са изключително раними и чувствителни. Дисфункциите им произтичат от неадекватността на детските чувства. Според Кетс де Врайс по-важно е да се изгради ново самочувствие, отколкото да се пречупи старото такова.

Веднъж след като доверието е изградено, може да се започнат „дребни конфронтации на дисфункционални поведения“. Когато нарцисистите придобият самоувереност, те ще имат повече желание да споделят светлината на прожекторите.

Нарцисистите, които успяват да покажат по-реалистични образи, трябва да продължат да бъдат поддържани с по-продължителен контакт.

екзекютив коучовете

  2. Биполярно разстройство

Кетс де Врайс обяснява, че има различни степени на биполярно разстройство (маниакална депресия), но и тези, които са с дори относително леки форми, могат да се отчуждят от приятели и колеги.

Разпознаване на биполярното разстройство

Страдащите от биполярно разстройство изглежда, че нямат емоционално равновесие. Те са склонни към нестабилност в емоционалното състояние и колегите могат да се чувстват сякаш непрекъснато се борят с потушаването на емоционални пожари.

Въпреки това те могат да са енергични и атрактивни, когато са на висота.

Примерът за биполярно разстройство в статията е за биполярен със заразителен ентусиазъм и в същото време имащ умението да привлича хората към себе си – нещо, което допринася за първоначалния успех на фирмата.

Коучинг на страдащите от биполярно разстройство

За екзекютив коучовете, изправени пред биполярни клиенти, справянето с главния проблем е най-добрият подход, присъединявайки към работата семейството и колеги на клиента.

Дискусията с екипа може да помогне на страдащия да разбере как и защо поведението му ги притеснява. Редовната психотерапия и медикация подпомагат стабилизирането на състоянието.

3. Пасивно-агресивен

Пасивно-агресивните не харесват да се отстояват. Те избягват конфронтацията и могат само индиректно да изразят негативните си чувства. Пасивната агресивност е поведение, научено в детството. Повечето хора с такова поведение са израснали в семейства, където честната комуникация на заявяване на желанията е била забранена.

Разпознаване на пасивната агресивност

Пасивно-агресивните изглежда сътрудничат, но всъщност скришно възпрепятстват –  пропускат срокове или закъсняват.

Кетс де Врайс обяснява: „Те възнамеряват да използват отлагането, неефективността и забравянето, за да се избегнат изпълнението на задълженията.“

Те трябва да потиснат чувствата си, когато са наясно с деструктивното си поведение.

Пасивно-агресивните често се чувстват гневни на тези, които са на власт, но не могат да обяснят тази враждебност по открит, здрав начин.

Коучинг на пасивно-агресивния

Най-ефективната тактика е да окуражим гневния да конфронтира пасивно-агресивното си поведение.

Обикновено самочувствието на този тип личности е ниско и трябва да се изгради през познаването на силните им страни и да им се помогне да се упражняват да бъдат по-директни. Също така е полезно да се изучават семейните динамики и да се помогне на страдащия да разбере корените на поведението си.

4. Емоционално несвързаните

Емоционално несвързаните или „алекстимиците‘“(от гръцки „няма думи за емоции“), са буквало мислещи –  показват малко въображение и обикновено са неспособни да опишат или дори да разпознаят собствените си чувства. Също така намират за трудно да разпознаят емоциите на останалите и изпитват страх от тези емоции.

Разпознаване на емоционалната несвързаност

Емоционално несвързаните хората имат склонност да вършат нещата сигурно, да казват нещата, които се очаква да кажат, и да останат в сянка. Тези черти означават, че те иматтенденция да достигат мениджърски нива в по-големи, бюрократични организации. Липсва им динамичност и креативност. Също така харесват живота и работата да бъдат предсказуеми. Следователно алекстемиците могат да възпрепятстват прогреса и промяната.

Както може да се очаква, емоционално несвързаните имат слаби умения за комуникация и обикновено се борят, за да успеят да мотивират останалите. Също така страдат от физически прояви на емоционалните им реакции (психосоматика) – главоболия, напрежение и стомашни болки и др.

Коучинг на алекстимика

Справянето с всякакви неотложни междуличностни и комуникационни проблеми на работното място трябва да бъде първата предприета тактика. Даването на лесни съвети, които да бъдат следвани, може да направи работния им живот по-лесен и ще им помогне да изградят доверие към процеса на коучинг.

Веднъж след като доверието бъде спечелено, следващата стъпка е да се научи страдащият да разпознава и вербализира емоционалната си болка. Други техники включват релаксация и хипноза, която може да помогне на страдащия да се справи със стресиращите ситуации.

Кетс де Врайс заключава: „Мениджъри, които се провалят в това да разпознаят своите ирационални страни, са като кораби, насочени към айсберг, забравящи, че най-голямата опасност лежи под повърхността.“

Успешният мениджър не се страхува от себеанализа си, способен е да разпознае своите слабости и желае да ги превъзмогне. Екзекютив коучът може да бъде фасилитатор в този продължителен процес.

Източник: https://www.leadershipreview.net/personality-disorders-toxic-leaders

Share Button

Втори живот

“13 милиона живеят втори живот в нета”

“Мрежата става основно място за секс-игри и изневери”

Това са само част от заглавията в медиите, с които се сблъсквам (а предполагам и вие) все по-често. За съжаление това не са само заглавия, а реалност. Все по-често се сблъсквам навсякъде с подобни случаи – възрастни и деца, които живеят живота си в интернет пространството – страдат, радват се, обичат, приключенстват, гневят се, влюбват се. Понякога в и с напълно непознати. Виртуалната реалност предоставя възможност за „втори живот“, за „поправка“ или може би „изкривяване“ на реалността.

Опциите са безброй. Като се започне от всякакъв вид социални мрежи, в които можеш да си създадеш какъвто поискаш образ и се стигне до цели платформи и игри, в които не просто създаваш образ, а директно влизаш в него и го живееш. И всичко се случва там – в нета.

Вървя по улицата, сядам на кафе, пътувам в метрото, вдигам глава и гледката почти винаги е една и съща – хора, заболи главите си в умните си телефони. Рядко се поглеждат един друг. Рядко виждат какво става около тях. Рядко виждат очите на другия.

В първи клас децата се интересуват от телефони – марка, екстри и всичките му там допълнителни джаджи. 3-4 годишни се приспиват с клипчета от You Tube. И всякакви други такива.

Темата е необятна. Опасявам се, че в която и посока да тръгна, край няма да има.

Не съм против технологиите. Аз също ги ползвам. На моя телефон също има приложения за социални мрежи и различни видове комуникационни канали. Съзнавам, че когато обществото еволюира, еволюират и всички възможни начини за комуникация и свързване между хората. В свят без граници, в свят на технологичен бум, това като че ли е естествен процес. И неговата  цел е да подобрява и подпомага качеството ни на живот. Да улеснява, а не да усложнява. Както казах – не съм против всичко това, но съм против последиците, които са резултат от превръщането на тази култура и начин на живот в ценност, в основен приоритет, защото не такава е целта им.

А последиците  –  какви са те ли ? Откъде да почна? Да видим: отчуждаването; загубата или невъзможността да се развият социални умения и умения за комуникация; рисковете, свързани с редицата опасности, дебнещи зад някой профил на недоброжелателни потребители; загубата на каквато и да е автентичност, уединение и интимност, развиване на зависимост. Достатъчни ли са? Загубата на собствената идентичност и формирането на втори живот – отказ от реалността и самозабрава в нещо нереално.

Има и още.

Но целта ми не е да демонизирам социалните мрежи и предпочитанията към интернет пространството. Те не са проблем или поне не и докато не се преминат определени граници. Предпочитанията към тях са въпрос на избор. А изборът се превръща в проблем тогава, когато е за сметка на редица важни и необходими други неща. Тогава, когато в заблудата, че задоволяваме определени потребности, всъщност загърбваме редица други.

Може би в такъв момент е добре да помислим какво обуславя този избор? Къде е грешката?

Чудя се откога стана по-приятно да седиш затворен вкъщи и да си чатиш с някого, вместо да излезеш навън или да идеш на гости и да си побъбрите. Откога разходката за пазаруване се превърна в досадно задължение, което лесно може да се отмени само с един клик „купи“? Откога е по-забавно да разхождаш измислени аватарчета, отколкото да излезеш и да играеш на криеница (знаят ли днешните деца какво въобще е това?)? Откога обяснението в любов е нещо, което не е нужно да се случва очи в очи? Кое ни кара, дори когато сме със събеседник на маса, да изкараме телефона и да започнем да цъкаме, забравяйки, че срещу нас седи живо същество, заслужаващо уважение или поне да не бъде пренебрегвано.

Ха! Сетих се за една случка. На четиринадесети февруари, Денят на влюбените, станах свидетел на следната ситуация – двойка влюбени, излезли на вечеря в ресторант, пристигнаха видимо ентусиазирани. Първите 5 минути течеше разговор помежду им. В следващите два часа картинката беше следната: той с поглед, вперен в телефона си, тя с поглед, вперен в телефона си. Вдигнаха глави, само когато сервитьорът им донесе храната. Хранеха се, „цъкайки“ на телефоните си. Не, не си мислете, че бяха скарани. След като се нахраниха и явно приключиха важните си дела по телефона, станаха, целунаха се и си тръгнаха.

В началото ми беше забавно, дори смешно. Накрая ми се плачеше.

Чудя се дали и на тези хора понякога им се плаче?

Не знам. Но лично аз мисля, че е тъжно. И една дума напира: С А М О Т А.

Разбира се, не всички са в това положение. Но няма как да не отбележа, че все повече и по-често ставам свидетел на подобни ситуации.

Може би тук идва важната роля на онова „старото поколение“. Да, то е живяло по друг начин. Да, много от тогавашните неща не са актуални днес и са неприложими. Има едно нещо обаче, което е и ще бъде винаги актуално, но все по-изчезващо. Това е онова нещо, на което „старото поколение“ може да научи младото. Нещо, на което те са пазители, а именно – ценностите и човещината, нуждата от другия и уважението към него и към себе си.

И тогава … Тогава няма да има нужда младите да си създават „втори живот“, за да ги търсят, защото в реалността не ги намират. Но това е друга тема. За следващия път….

Share Button

Спасители – или за поисканата и непоискана помощ

Случвало ли ви се е да искате да спасите някого? Да имате близък, който страда или има проблем, и да имате желание да го изведете от ситуацията, да направите нещо за него? – Предполагам, че да. Всъщност мисля, че повечето хора имат такъв подтик поне веднъж в живота си, особено когато става въпрос за близки хора. Това е особено характерна ситуация при случаите на зависимост в семейството. Като че ли често поне един от членовете на семейството влиза в ролята на спасител, а понякога цялата семейна динамика се върти около този сценарий. Под предлога и с идеята, че обичат някого или държат на някого, хората се втурват да  спасяват и да помагат, често без дори помощта да е искана. Разбира се има и ситуации, при които тя не просто е искана, а направо е изискана, до степен такава, че „спасителят“ като че ли е длъжен да я даде, да влезе в тази роля. И тук идва тънката граница по отношение на това докъде даването на помощ помага и вреди, докъде искането на такава е продиктувано от реална нужда или се превръща в нездрава стратегия за манипулиране и подчинение на другите.

Когато се помага…

В помагането няма нищо лошо. Напротив. Понякога е желателно, дори наложително. Даването на помощ е с цел човекът да може да се справи в конкретната ситуация, да се закрепи, да се справи , да продължи наред. Когато обаче това се превърне в непрекъсната линия на поведение – тоест в една и съща ситуация се повтаря едно и също поведение на несправяне, а помощта продължава да се дава или иска, идеята сякаш се видоизменя. Помагането е с цел подкрепа, съпричастност и предоставяне на възможност за промяна и развитие, а не с цел отмяна на отговорностите на другия и поставянето му ( или влизането му) в позиция на по-слаб, несправящ се и безсилен – това се превръща в перфектна (дисфункционална) стратегия за взаимодействие с останалите. Неравнопоставени взаимоотношения, в които много често хората стоят и намират начин как да функционират в тях и през тях, което макар и на пръв поглед да изглежда „работещо“, всъщност е доста разрушително, водещо до състояние на неудовлетвореност и фрустрация.

 

Да откажеш помощ…

Това от своя страна води до редица последици: вменяване на вина, изместване и неприемане на отговорностите, създаване на илюзорна представа за взаимоотношенията.

Помощта се дава, когато се поиска. Когато помощта не е искана, но въпреки това се влиза в ролята на спасител, може би е добре да се помисли доколко тази помощ е по посока на другия и дали по някакъв начин не обслужва нуждите и потребностите на този, който я дава.

Помощта се дава и се иска. Помощта може и да се откаже. И това не прави никого лош човек. Да откажеш или дадеш помощ е право, което всеки има. Понякога всъщност се помага много повече, когато помощта се откаже, отколкото когато се даде.

В такива ситуации е добре да се дава сметка за контекста на ситуацията, за това какво всъщност искаме да постигнем чрез даването  на помощ и доколко това е нещо,  от което другият има нужда или пък ние самите.

А вие кога помагате?

 

Share Button

Емоционално прегаряне

Burn out или така нареченото прегаряне, е един от бичовете на нашето време. По темата е изписано много и едва ли ще кажем нещо по-различно, по-скоро ще се опитаме да синтезираме някои от основните неща по отношение на това състояние. Да напомним за важността му и затова да не бъде подценявано, защото макар синдромът на „прегарянето“ да звучи доста абстрактно за много хора и повечето да са на мнение, че „на мен това не може да ми се случи“, че не ги касае, много от тях дори не си дават сметка, че всъщност може би вече са в подобно състояние.

Защо темата за състоянието на прегаряне е толкова дискутирана?

Може би защото „безобидното“ на пръв поглед състояние (наричам го така, защото не малка част от хората са с типа мислене: „Какво пък толкова, дошло му/ѝ е малко в повече, всичко ще се оправи. Излишни драматизации.“) може да бъде много рисково и опасно, както за собственото здравословно състояние, така и за това на околните, като в последните фази от развитието си „прегарянето“ може да доведе до фатални последици.

И така…

Какво представлява състоянието на прегаряне?

Прегарянето е състояние, при което настъпва пълно изтощение (сякаш всичко е изпепелено), в резултат на което, като че ли се парализират чувствата и емоциите, мотивацията за правене на каквото и да е, общуването с останалите, сякаш желанието за живот е изчерпано и нищо няма смисъл. Това е състояние, при което човек преминава от фазата на свръхентусиазъм, идеализация и свръхочаквания във фазата на крайно разочарование, неудовлетвореност и апатия, отвращение дори, като тази полярност протича като постепенен процес.

прегаряне

Дълго време прегарянето беше свързвано предимно с хората, упражняващи подпомагащи професии в социалната сфера (психолози, терапевти, социални работници, лекари и т.н.). Днес обаче прегарянето не е синдром на конкретна професия, а епидемично състояние, което понякога би могло да се наблюдава и без човек да упражнява конкретна професия (при домакините например).

Етапи

Немският психолог Матиас Буриш описва четири основни етапа на прегаряне.  Първият етап може да бъде определен като етап на свръхизискванията и очакванията към себе си и собствените възможности, което вероятно се предава и към останалите. Това е фазата, през която човек се задвижва към новото предизвикателство с приповдигнати ентусиазъм и целеустременост. Според Буриш това е най-безобидният етап при прегаряне, но сам по себе си той изисква повишено внимание. Прекаленото себеотдаване на каузата, идеята, целта изисква и налага и свръхусилия, с които се поставя началото на преумората, изтощението, лишаването от почивка.

Вторият етап е този, в който човек „бере плодовете“ на своята свръхинвестираност, тоест изтощението и умората във всеки един аспект – емоционален, психически, физически и телесен – е вече реален и постоянен факт.

При третия етап организмът се опитва по нездрав начин да се справи с това състояние – задействат се редица защитни механизми, чиято основна цел е себесъхранение чрез ограничаване, изолиране и игнориране на всички фактори, които изискват полагането на каквито и да е усилия или енергия. Обикновено през този етап човек не прави нищо излишно и се опитва дори да избегне правенето на задължителните неща. Ограничават се и контактите, дори се избягват, а тези които са задължителни предизвикват отвращение. Основната цел е почивка.

В четвърти етап ( Буриш го нарича „етапът на отвращение“) освен всичко описано в трети етап се появява и невъзможността човек да изпитва радост. Няма нещо, което да носи подобно преживяване.

Признаци

Фройденбергер описва различни признаци, характеризиращи отделните етапи на прегаряне (той разделя процеса на 12 фази). Според него първоначалните симптоми са свързани с проявата на конкурентно поведение спрямо останалите, след което идва момент на подценяване на собствените възможности и недоволство от собствените постижения и успехи, които биват омаловажавани.

Като че ли следва едно вглъбяване в тази идея, в резултат на което възможността за разпределяне на времето започва да страда и реално човек има все по-малко свободно време за каквато и да било. Следва намаляването на критичността или по-скоро липса на емоционална ангажираност по отношение на конфликтните ситуации, както на работното място, така и вкъщи. Все по-често има ситуации, в които просто се отстъпва, защото човек, като че ли няма енергията да се занимава. Това рефлектира негативно на себеоценката, на удовлетвореността от собственото  отношение към самия себе си. Хората все повече се затварят. Липсва чувствителност, като че ли всичко се автоматизира и роботизира. Следва усещането за празнота, пустота, безсмислие. За съжаление много често резултатите след това са фатални.

Емоционален вакум

Тази липса на емоционален смисъл и преживяването за пустота Виктор Франкъл определя като емоционален вакум.

прегаряне

В емоционалния вакум се попада тогава, когато всичко губи смисъл и това, което правим, ни се струва безполезно и незначително, когато няма удовлетворение. А кога има удовлетворение? Простичко – когато харесваме това, което вършим, когато имаме ясна представа защо го правим, когато мотивацията ни е свързана с личните ни ценности и разбирания.

Ако „пришпорването“ и силният ентусиазъм, с които се втурваме напред, са с цел себедоказване и получаване на одобрение от страна на околните, то не е чудно, че в един момент може да настъпи преживяването на пустота – не винаги ще има поле за изява, не винаги ще има одобрение и ако не намерим причините в себе си и одобрението не дойде от нас самите, то някак си прегарянето е неизбежно.

Може би не напразно съществува поговорката: „Намери си работа, която да ти харесва и няма да ти се налага да работиш и ден.“  Нали се сещате как, когато правите нещо, което наистина ви харесва, то сякаш ви поглъща и не усещате времето, което минава. Минават часове, а за вас са минути и въпреки умората (физическа или психическа) тя като че не се усеща, защото това, което доминира е удовлетворението, дори не толкова от постигнатия резултат, а от факта, че просто вършите нещо, което искате.

Малко симптоми

Прегаряне е състояние, което освен с проявата на редица физиологични симптоми (изтощение, често боледуване, главоболие, промени в режима на хранене и сън, болки в различни части на тялото), поведенчески симптоми (отлагане на отговорности, протакане на задачите, закъснение за работа или по-ранно тръгване, орало успокоение чрез често приемане на храна, алкохол, наркотици), е свързано и с редица емоционални прояви и състояния от депресивния спектър. Преживяването за неуспех, тъга, вина, срам, разочарование, безпомощност, липса на мотивация често се трансформират в агресивни реакции спрямо останалите или в автоагресивни действия. В това се крие и опасността по отношение на burn out.

Не се гаси, туй що не гасне!

Понякога изпадналите в това състояние не са особено критични или подценяват симптомите. Важно е, ако имате и най-малко колебание, да предприемете мерки – ако не друго, то поговорете с някого, споделете, нека близките ви наблюдават и да споделят дали забелязват промяна, дали тя се задържа или прогресира в негативен план. Почивката върши работа, но и ако след нея всичко се развива както преди, може би не е просто умора.

И най-големият пожар, уловен навреме, може да бъде овладян – с някои щети, да, но все пак овладян.

Източници:

http://glasove.com/categories/kultura/news/pytqt-na-emocionalnoto-pregarqne-ot-entusiazma-do-otvrashtenieto
http://www.e-training.bg/bgr/kak-da-se-vzstanovim-sled-pregaryane-burnout
http://careforwork.wsinf.edu.pl/mobi/?lang=bg&m=5&u=5_2_1

 

Share Button

За една по-щастлива нова година

Чудите се какво да промените? Как да станете по-щастливи? Какво ви липсва и от какво повече можете да получите? Вече сте направили годишната си равносметка или ви предстои? А може би дори не ви се мисли по въпроса – надявате на щастлива случайност и „нещата просто да се наредят“.

Ще станете ли по-щастливи, ако сте по-богати? А по-успешни в кариерата? А ако намерите любовта на живота си?

Колко „само ако“ можете да изброите в списъка си „За щастлив живот“?

А защо не заложите на сигурно, като вложите усилия в себе си. Предлагам ви 4 неща, които можете да си обещаете за новата година. Гарантирам дълготрайни и животопроменящи резултати.

  1. Определете ценностите и приоритетите си.

Укрепете личните си граници и поемете отговорност за себе си. Помислете кои сте, какво е важно за вас, кое бихте приели и кое не. Към какво се стремите, с какви хора искате да бъдете заобиколени, как искате да изживеете живота си.

Когато определите кои сте и към какво се стремите, ще ви бъде по-лесно да разпознавате това, което не е за вас. Ще си давате сметка къде свършвате вие и къде започва човекът срещу вас. Ще уважавате себе си повече и няма да бъдете като гъба, която попива всичко.

Когато приемете, че вие сте вие – със всичките ви предимства и недостатъци и сте ценен именно заради това – ще бъдете и по-толерантни към останалите, защото те имат същото право да бъдат себе си. Другите също имат право да не са перфектни, да имат свои възгледи за нещата, мечти и стремежи. И това е прекрасно.

  1. Научете се да казвате „Не“ и да си тръгвате.

Научете се да казвате „Не“ и да чувате „Не“. Не вървете срещу себе си. Не се товарете с отговорности, които не са ваши. Не приемайте с погрешни доводи – само защото някой ще се обиди, ще спре да ви харесва или просто защото се страхувате да отстоите себе си.

Научете се да си тръгвате от хора, места, ситуации. Да пускате неподходящото за вас без огорчение, обида и съжаление. Научете се да освобождавате път на новото и да не се страхувате от промените. Не се вкопчвайте. Не изпадайте в отчаяние. Страхът не е добър съветник. В крайна сметка няма как да се харесате на всички, важното е да не губите собственото си уважение.

Вслушвайте се в емоциите си. Те най-добре ви подсказват кое е за вас и кое – не. Това, което е за вас, ви носи усещането за спокойствие и сигурност, макар и понякога да се налага да се потрудим за него. Това, което не е вашето, свива на топка стомаха ви, кара ви да правите компромиси със себе си и оставя усещане за горчивина.

  1. Научете се да си почивате и да отделяте време за себе си.

Изучете италианското изкуство да не правите нищо. Да умееш да си почиваш наистина е изкуство. Всеки ден отделяйте поне по 15 мин. за себе си. Правете неща, които ви доставят наслада. Посветете им цялото си внимание. Отпуснете се и се насладете на процеса, без да мислите за друго. Когато ядете парче торта, правете само това. Правете го бавно, усетете вкуса му, направете го с радост.

Когато сте на среща с приятел, му посветете цялото си внимание. Бъдете там, с него – чуйте какво има да ви каже. Усетете радостта и ценността на споделянето.

Почивката и пълноценното време със себе си са изключително важни. Те презареждат батериите ни и ни вдъхновяват за нови дела. Добрата почивка е здраве, а времето със себе си е мъдрост – така опознаваме себе си.

  1. Станете своя най-добър приятел и любим.

Замислете се какво отношение очаквате от любимия/та си и от най-близките си хора и го давайте на себе си – ежедневно.

Не се съдете строго и си прощавайте, когато грешите, защото е човешко да се греши. В най-трудните моменти се опирайте първо на себе си. Казвайте си насърчителни думи, утешавайте се, потупвайте се по рамото, когато сте постигнали нещо. Недейте да злословите срещу себе си и не се упреквайте. Правете неща, който ви носят щастие – грижете се добре за себе си.

Или с други думи – приемайте се безусловно и се обичайте. Обичайте се не само на думи, а и на дела.

И това за бонус: Обградете се с хора, които ви носят светлина, с които душата ви си почива и се чувства у дома. Обградете се с хора, които ви подкрепят, ценят ви, интересуват се от мечтите и целите ви и на свой ред споделят своите с вас.

В крайна сметка е истина, че където и да отидем, отиваме със себе си. Можем да се скрием зад материалните си придобивки, социалния статус, дори за момент да забравим, но не можем дълго да се залъгваме. Щастието е субективно усещане, основано на още по-субективни фактори. Когато разберем какво ни прави щастливи и от какво се нуждаем, трябва да имаме мъжеството да го отвоюваме и защитим.

Представете си, че сте художник, който стои пред абсолютно бяло платно и може да нарисува каквото пожелае на него. Да избере цветовете, материалите, а след това да реши какво да изобрази. Вашето платно е вашият живот. Той е продукт на вашето творчество. Той е толкова уникален и неповторим, колкото сте и вие.

Творчеството е продукт на емоцията. Прекрасните неща се случват, когато вложим чувства в тях – смело и автентично. Без страх от разкриване, уязвимо, с риск да бъдем видени каквито сме. Но това е, което докосва, вълнува и свързва.

Такъв трябва да бъде и нашият живот – автентичен. Отражение на това, което сме. Наситен с неща, които са ценни за нас и ни правят щастливи.

Share Button

Смути? Или нещо за детокс на съзнанието?

Новата година обикновено е време за всякакви нови начала – в социален, професионален, здравословен, интимен план. Често новата година е крайъгълен камък и я нарочваме за начало на много нови проекти. Като например да започнем диета, да се погрижим за здравето си, да откажем някой вреден навик и много други.

Отвсякъде валят насоки за по-здравословен живот, свързани с диетично и здравословно хранене. От детокс със смутита, през ограничаване на калорийния прием до премахване на всичко вредно от храненето и приема на хранителни добавки. Докато сме фокусирани върху това как да пречистим телата си, не пропускаме ли и нещо друго важно?

Какъв е психологическият аналог на физическото прочистване или така наречения детокс?

Идеята за позитивната промяна, в следствие на психологическо прочистване и освобождаване от паразитни чувства и емоции, има дълга история.  Още Аристотел дефинира катарзиса като „очистване на духа от болни и остарели идеи или емоции“.

Основната цел на пре/прочистването във всяка една негова форма е освобождаване от непотребни или нездравословни елементи, които пречат на по-доброто функциониране.

Психическият детокс съдържа 3 важни стъпки:

  • Да идентифицираме нещата, които пречат да: бъдем щастливи; осъществим потенциала си; бъдем тези, които искаме да бъдем;
  • Да определим начините, по които можем да редуцираме вредните влияния върху всяко от гореизброените;
  • Да установим с какво можем да заменим нездравословните си поведения.

И в крайна сметка – от какво е добре да се освободим?

Да започнем с това:

Страхове

Може вече да не се страхувате от чудовища в дрешника или под леглото, но има други страхове, които понякога изцяло обсебват съзнанието ни. Страхове, които ни пречат да развием потенциала си, защото ни възпират да погледнем трудностите в очите и да ги преодолеем. Ако някои страхове се основават на лош минал опит, то други са напълно ирационални и просто ни държат в комфортната ни зона. Избягването на емоционалните и психологически предизвикателства намалява възможностите ни за развитие и израстване. Страхът от провал, например, ограничава възможностите ни за успех. Страхът от обвързване или изоставяне може да ни направи самотни, депресирани или да ни остави с усещане за непълноценност. Ако сме във връзка и непрекъснато се страхуваме, че партньорът ни ще ни изневери или ще ни остави, това неминуемо рефлектира върху самата връзка. Ние от своя страна се чувстваме стресирани и напрегнати през цялото време. Парадоксът е, че ирационалният страх често се превръща в самосбъдващо се пророчество.

Обида и възмущение

Болезнени спомени и преживявания от миналото могат да ни съпровождат през целия ни живот. Чувството на предателство и гневът от изневярата на съпруг/съпруга, например, може дори да се увеличават с времето, като обсебят цялото ни съзнание. Някои събития от миналото дори могат да се помнят като много по-трагични, отколкото реално са били тогава. Ние, хората, имаме тази способност да подсилваме спомените емоционално – и добрите, и лошите. А всеки един път, в който разказваме дадена история, да я преживяваме отново и отново. Горчивината и обидата могат да ограбят настоящето и бъдещето ни. Веднъж попаднали в капана на възмущението и обидата от миналото, често пречупваме през тях всичките си преживявания в настоящето. Това коства много емоции и енергия, често ни демотивира и потиска, дори може да причини депресия.

Остарели представи за себе си

Все още ли смятате себе си за онова срамежливо и тромаво дете, което нямаше много приятели в училище? Въпреки че вече сте на 35 и имате чудесна кариера и семейство? Тази представа за себе си ви сковава и често се притеснявате, когато говорите с непознати. Ние често виждаме себе си така, както смятаме, че другите ни виждат. Тоест гледаме себе си през очите на другите и се оценяваме според това. Обичайните коментари от връстниците или най-близките ни хора/значимите възрастни влияят върху нашата самооценка, а това пък предопределя начина, по който се държим с другите и взаимодействаме със света. Изопачената или остаряла Аз-концепция може да попречи на това да започнем нови начинания, да създадем нови контакти или да разгърнем потенциала, който притежаваме. И това само защо някой, някога, някъде ни е казал, че не сме достатъчно „умни“, „красиви“, „високи“, „атлетични“, „слаби“…

Неефективни модели на мислене

Склонни ли те да мислите песимистично? Да виждате предимно недостатъците в себе си и/или другите? Очаквате ли непрекъснато нещо лошо да ви се случи, да бъдете предадени или прецакани? Начинът на мислене до голяма степен рефлектира върху качеството ни на живот във всеки един негов аспект. Влияе на здравето ни, повлиява социалните ни контакти, представянето ни в работата и интимната ни сфера.

Изследвания са открили тясна връзка между негативните очаквания/перспективи/нагласи и ниската удовлетвореност във връзките с противоположния пол, неспособността за изпитване на удоволствие от живота, намаленото желание за планиране на бъдещето, депресията и стреса.  Всичко това от своя страна рефлектира и върху здравословното ни състояние.

Има множество неща, от които бихме могли да се освободим психически, да функционираме по-леко и здравословно. Бихте могли да допълните списъка по-горе. Замислете се за нещата, които влошават вашето психическо здраве и започнете да ги премахвате и/или да ги заменяте с по-здравословни заместители.

Важното е да започнете с малки стъпки. Промяната не се случва изведнъж и изисква време. Особено ако целим да е трайна и ефективна.

Какво можем да направим за начало?

  • Да погледнем страховете си в очите. От какво ни е страх? Тези заплахи реални ли са? Какво е най-голямото нещо, което бихме могли да загубим, ако се осмелим да действаме? А какво можем да спечелим? Ще се уважаваме ли повече, ако опитаме? А ако успеем?
  • Да простим. Да простим на себе си и на тези, които са ни наранили. Вече би трябвало да сме се уверили, че стаените гняв, възмущение и омраза не водят до нищо продуктивно. Те само вгорчават живота ни и ни разболяват. Те са тъмните облаци от миналото, които засенчват всяко наше щастие в настоящето.
  • Да се усъмним във всички вярвания и представи за себе си, които ни правят нещастни. Това е добра първа стъпка. И след това да започнем да ги разглеждаме едно по едно, от позицията на днешния ден, изминалите години, опита ни и преживяванията ни. Добре е да имаме предвид, че ние не сме константа и няма такова понятие като „винаги ще си остана…“, стига да се осмелим да действаме и да поемем отговорността за промяната си. Можем да бъдем тези, които искаме да бъдем, стига да проявим воля и упоритост.
  • Да  погледнем на света и нещата, които ни се случват, с повече оптимизъм и реализъм. Да приемем себе си за добри и достойни в един свят, изпълнен с възможности. Да се освободим от очакванията, страховете и проекциите и да дръзнем да променим нещата, които ни правят нещастни, които ни пречат да се развиваме и да общуваме пълноценно с другите.

Да детоксикираме съзнанието си. Да се освободим от това, което отравя нашето щастие. А вие с какво ще започнете?

Източник

Share Button