Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Родителстване: Отгледайте отлични, а не перфектни деца

Перфектно ли е детето ви или просто отлично?

Перфекционизмът е еднa от най-деструктивните зарази сред американските деца днес. Перфекционизмът е нож с две остриета. Едното острие кара децата да бъдат перфектни. Тези деца оказват натиск върху себе си да бъдат праволинейни „алфи“, да бъдат топ атлети и да спасяват света през уикендите. Другата страна на острието е, че никога не съм срещал щастлив перфекционист. Те не могат да бъдат щастливи, защото никога не успяват да са перфектни.

Какво е перфекционизъм?

Перфекционизмът при децата включва установените нереалистични и завишени стандарти и очаквания към тях самите и ожесточеното преследване на цел, която никога няма да постигнат. Също така те вярват, че всичко по-малко от перфектността е неприемливо. Когато се провалят в това да се сблъскат с тези невъзможно високи стандарти, те се самообвиняват безмилостно. Децата-перфекционисти никога не се задоволяват с положените усилия, без значение колко добре в действителност се представят, и те се наказват за това, че не са перфектни. След като наскоро говорих с група гимназисти, момиче от аудиторията ми разказа как тя е имала 100 точки на скорошен тест, към който също така е било възможно да имаш още 10 допълнителни точки. Тя е постигнала 7 от тези 10, с общ сбор 107 от 110, като пропускът на тези екстра точки „я изяждал жива“ оттогава.

В сърцето на перфекциониста лежи заплаха: ако децата не са перфектни, родителите няма да ги обичат. Тази заплаха възниква, защото децата свързват това дали са перфектни с тяхното самочувствие; да бъдат перфектни определя това дали те ще виждат себе си като ценни хора, достойни за обич и уважение. Цената, която тези деца вярват, че ще платят, ако не са перфектни,  е огромна и нейното заплащане е наистина опустошаващо: депресия, тревожност, хранителни разстройства, зависимост към вещества и самоубийство.

перфектни

Между другото, не е необходимо децата да бъдат перфекционисти във всяка част от живота си, за да се считат за перфекционисти. Те трябва да бъдат перфектни в областите, за които ги е грижа, например перфекционисти в училище, които имат неподредени стаи, или перфекционисти-атлети, които не ги е грижа за училищните им задължения.

Перфекционизъм и популярна култура

Живеем в култура, която почита перфектността. Културата ни издига успеха до абсурдни висини, където да бъдеш добър вече не е достъчно добро. Децата сега трябва да се целят към Брашлянената лига или професионалистите. Те трябва да правят много пари и да имат перфектната къща и перфектната кола. Културата ни също така боготвори и физическата перфектност. Децата са бомбардирани от изображения на перфектни хора с перфектни тела, перфектни лица, перфектна коса и перфектни зъби, както е доказано от популярността на козметичната хирургия и риалити шоутата, такива като „Пълно преобразяване“.

Перфекционизъм и провал

Въпреки че изглежда, че децата-перфекционисти се насочват към това да успеят, тяхната единствена мотивация в живота в действителност е да избегнат неуспеха и провала, защото те свързват провала с чувството на безполезност и загуба на любов. Децата-перфекционисти гледат на провала като на лаком звяр, който ги дебне всеки момент и всеки ден. Ако тези деца спрат дори за момент да си починат, те ще бъдат застигнати от провала, а това е просто неприемливо.

Въпреки че перфекционистите често постигат някаква степен на успех заради непрекъснатия страх от провал, тези деца често не осъзнават напълно своите възможности и не постигат истински успех. Единственият начин да достигнат до истински успех е като рискуват да се провалят, а децата-перфекционисти често отказват да направят това. Въпреки че шансовете за успех нарастват, когато те рискуват, рискът от провал също така нараства. Така че децата-перфекционисти кръжат в „безопасната зона“, в която те остават на сигурно разстояние от провала (така те могат да продължат да се чувстват добре със себе си), но също така остават на фрустрираща дистанция от успеха.

перфектни

Перфекционизъм и емоции

Може и да си мислите, че децата-перфекционисти преживяват вълнение и главозамайване, когато постигнат най-високите си стандарти, но тези емоции са много далеч от нормалните за тях. Най-силната емоция, която детето-перфекционист най-често изпитва, е облекчението! Откъде идва това облекчение? Те са избегнали още един куршум на провала и могат да се чувстват добре за себе си… но не за дълго. Наскоро попитах група от студенти колко дълго си мислят, че продължава облекчението и едно момиче вдигна ръката си и заяви: „До следващия изпит!“

Каква емоция биха изпитали децата-перфекционисти, които неизбежно не успяват да постигнат високите си стандарти? Може би си мислите разочарование? Но разочарованието – нормална реакция, която всички деца трябва да изпитват, когато се провалят – е твърде приятна емоция за перфекционистите. Перфекционистите изпитват опустошение, защото възприемат провала като лична атака срещу тяхната стойност като хора.

Откъде идва перфекционизмът?

След почти всеки разговор с родител, който съм водил, родителят ми казва: „Кълна се, че моето дете се роди перфекционист.“ Все още няма научни доказателства за това, че перфекционизмът е вроден. Изследването показва, че децата научват перфекционизма от родителите си, най-често от родителя от същия пол, от който е детето. През думите, емоциите и действията на техните родители децата правят връзката, че да си обичан означава да си перфектен. Това не означава, че няма вродени влияния; някои генетични атрибути, такива като темперамент, могат да направят децата по-уязвими към перфекционизма.

Родителите предават перфекционизма си на техните деца по три начина. Някои родители-перфекционисти отглеждат децата си да бъдат перфекционисти чрез активно оценяване и награждаване на успеха и наказване на провала. Тези родители предлагат или отдръпват тяхната любов, базирайки се на това дали децата посрещат техните перфекционистки очаквания. Когато децата успяват, родителите им ги заливат с любов, внимание и подаръци. Но когато те се провалят, родителите им не само отдръпват любовта си, но и стават студени и дистанцирани, или изразяват силен гняв и обида към децата си. И в двата случая тези деца получават посланието, че ако искат любовта на родителите си, те трябва да бъдат перфектни. За щастие в 20-годишната ми практика съм се сблъсквал само с няколко случая на такива родители.

Има и неумишлен родителски модел. Пример за това как перфекционизмът се предава от тези родители включва наличието на определен модел, който те имат, на който трябва да отговарят те самите, домът им, усилията, които полагат в кариерата, постиженията им в спорта и игрите, както и начинът, по който те отговарят, когато нещата не се случват според стандартите им. Тези родители несъзнателно съобщават на децата си, че нищо по-малко от перфекционизъм няма да бъде толерирано в семейството.

Последният тип родители, които изповядват перфекционизма, не са перфекционисти изцяло; в действителност те са обратното на това да бъдат перфекционисти. Но те ще направят всичко възможно, за да са сигурни, че децата им ще бъдат перфекционисти. Тези родители проектират собствените си пропуски върху техните деца и се опитват да ги поправят като дават любов на децата си тогава, когато те не ги повтарят и отдръпват любовта си, когато ги повтарят. За съжаление, вместо да създадат перфектните деца и да освободят себе си от собствените си несъвършенства, те ги предават  на децата си.

перфектни

Отлично: антидотът на перфектността

Премахнете думата перфектност от речника си. Тя не обслужва никаква друга цел с изключение на тази да прави детето ви нещастно. Заменете перфектността с отлично. Аз определям „отлично“ като това да се справяш добре през повече от времето (използвам по-малко граматика тенденциозно, защото повечето деца говорят така – и аз също не съм перфектен). Отлично взима всички добри страни на перфектността (например постижение, високи стандарти, разочарование при провал) и оставя навън нездравословните части (например свързването на постиженията със себеоценката, нереалистичните очаквания, страха от провал). Отличното също така поставя летвата високо, но никога не свързва провала с любовта, която давате на децата си (или любовта, която те самите си дават). Отлично всъщност окуражава децата ви да се провалят – не постоянно в едно и също нещо и без полагане на усилия, разбира се, а защото разбират, че успехът без провал е невъзможен и няма как да се учим. Без страх от провал децата ви могат да обърнат поглед към успеха и да го преследват с отдаденост и любов, знаейки, че ще ги обичате независимо от всичко.

Не трябва да бъдете перфектен родител

Има дори книга озаглавена „Перфектното родителстване“. Какъв непосилен стандарт, с който да се живее! Но ето няколко новини: не е необходимо да бъдете перфектен родител, само отличен (мога да чуя колективна родителска въздишка на облекчение из цяла Америка). Да бъдеш отличен родител означава да бъдеш добър с децата си в по-голяма част от времето. Всъщност можеш да грешиш с децата си. Понякога може да загубиш спокойствието си и да действаш като на футболно поле, сцена или като на игра на шах. Така че позволете си да не сте перфектен родител. Убедете се, че вие и децата ви правите добро през по-голяма част от времето и ще бъдете много по-малко стресирани, а те ще се превърнат в отлични хора.

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/the-power-prime/200911/parenting-raise-excellent-not-perfect-children

Share Button

Любовта е…

„Какъв късметлия съм щом имам нещо, което прави сбогуването толкова трудно.“ Мечо Пух

Наближава Свети Валентин – празникът на любовта и като че ли светът отново се подготвя да изригне в океан от любов и да се зарие в плюшени сърчица, шоколадови бонбони и всички онези захаросани неща. Празнуваме Любовта.

История

Странно, защото ако в исторически план трябва да проследим началото на този празник, ще видим, че всъщност нищо любовно няма в него – на тази дата, 3 века преди Христа, римският император Клавдий II е екзекутирал двама мъже с името Валентин, като по-късно Католическата църква почита смъртта им именно с празника на Св. Валентин. На тази дата се правят жертвоприношения (убиват се коза и куче) в името на плодородието. Няма да преразказвам подробно. Ако някой има интерес, може да прочете повече ето тук: https://www.psychologytoday.com/blog/happiness-is-state-mind/201802/valentines-day-the-real-truth-behind-the-hearts-and-candy .

Интересното е, че изхождайки от историческото начало на празника, бихме могли да кажем, че като че ли любовта се асоциира и свързва с мъчение, страдание, жертвоприношение. И в някаква степен с плодородието. Може би това е част от съдържанието на смисъла на думата „любов“.

Факт е – любовта има много лица.

Гърците за любовта

Така например гърците са определили седем типа любов на базата на самопознанието и мъдростта: Eros – олицетворява идеята за сексуалната страст и желание и онези аспекти на любовта, които са свързани по-скоро с егоизма, с личната пристрастеност и физическото удоволствие; Philia – приятелската, платонична любов, изключваща физическото привличане; Storge – естествена форма на привързаност, свързана с родството и познанието; Ludus – онази форма на любов, свързана с началните етапи на влюбването, с флирта и трепетите около динамиката на взаимоотношенията; Mania обсесивната любов, тази, която те докарва до лудост; Pragma – онази любов, към която се стремим в романтичните си взаимоотношения и в приятелствата, трайната, устойчива любов, „узряла“ с времето и преодоляла времеви и пространствени ограничения; Philautia – една от най-важните форми на любов, която е пряко свързана с това как обичаме и другите, а именно – любовта към нас самите, грижата за нас самите; Agape – според гърците това е най-висшата форма на любов – безусловната любов, която обича въпреки всичко, която не изисква, не очаква и не съди, която е безгранична и даваща.

Любови, които не могат да бъдат дефинирани като по-добри или по-лоши, като правилни или не, но такива, които се изпитват, може би на различни етапи от живота и към различни обекти. Такива, които понякога не могат да се обяснят, а просто се преживяват.

– Как се пише любов? – попита Прасчо.

– Тя не се пише, тя се чувства… – отвърна Пух.

Може ли човек да живее без любов? Вероятно може, но въпросът е как точно живее тогава. Ако си припомним пирамидата на Маслоу с потребностите, любовта е една от необходимите такива, тази, която стои на върха, една от висшите потребности.

В днешно време темата за любовта като че ли се превръща в клише. Може би именно затова всички онези неща, свързани с празника, често биват посрещани с иронична усмивка и бурно недоволство. Защо ли? Може би защото любовта е нещо много интимно, нещо съкровено, чието афиширане сякаш осквернява идеята за това.

Ако изходим от разбиранията на древните гърци, описани по-горе, любовта е безусловна и неизискваща, тиха и постоянна. До колко обаче това е възможно? С Марина си говорихме, че като че ли това е доста непосилно, дори ако приемем идеята, че човек е достигнал високо ниво на себепознаване и себеприемане и успява да преодолее ограниченията, обусловени от идеализираните образи и мечтата за съвършенство. Като че ли безусловната любов не предполага очаквания към другия. Възможно ли е това? Възможно ли е да се живее без очаквания, особено по посока на тези, в които се инвестират толкова много емоции и енергия. Не е ли всъщност 14 февруари едно голямо очакване на всички, които празнуват този ден? Не очакват ли празнуващите да чуят „Обичам те“ в този ден? Да получат „засвидетелстване“, да получат по-специална грижа‚ израз на любовта?  Прави ли това любовта им по-малко истинска и по-малко чиста?

Любов и нужди

Може би важното по отношение на разбирането на любовта е свързано с това с какви нужди влиза човек в това чувство – дали е по-важно да даде грижа или да бъде обгрижен; да получи подкрепа или да даде такава; да се довери или да му се доверят. Вероятно това определя и очакванията и нагласите. Ако нуждата е да даваш, вместо да получаваш, като че ли тогава идеята за безусловност звучи доста по-близо. И обратното – ако нуждата е по-скоро да получаваш, като че ли очакванията са доста по-големи.

Едва ли е лесно да се чака един специален ден, за да изразим това, което чувстваме. Утре няма да е 14-ти – по-малко ли ще обичате другия или ще спрете да обичате? Любовта е тиха – нея я има всеки ден, всяка минута. Понякога не е необходимо да правим каквото и да е, за да я дарим на другия – понякога един поглед, една усмивка носят много повече любов, отколкото каквото и да е друго.

Като че ли проблемът на съвременния човек обаче е по-скоро свързан с това, че не знае как да изразява любовта си или по-скоро по някакъв начин се притеснява и страхува да го направи или да се потопи изцяло в това усещане (и именно поради тази причина не успява да стигне до висшата ѝ форма). Промяната на ценностите и въобще отчуждението като цяло може би са част от проблема. Разбира се, това не означава, че едно време хората не са имали проблеми в това отношение, но като че ли съвременният човек е много по-крехък в това, сякаш себеразкриването и отхвърлянето се превръщат в основни страхове, които диктуват избора на типа любов, сякаш често са спирачка за пълно „потапяне“.

Не са рядкост и ситуациите, в които забързаното ежедневие като че ли превръща  обекта/обектите на любов в даденост. Може би в някаква степен празници от рода на Свети Валентин са именно за това – да нарушат рутината, да подсетят. Разбира се, отново става въпрос за мироглед и разбиране.

Във всеки случай е важно да знаем, че любовта е преживяване, което учи на много и дава много. Дали на 14-ти февруари или не, е хубаво да си припомняме какво влагаме ние в нашата любов и какво получаваме, защото като всяко нещо и любовта се нуждае от грижа, иначе заплашва да се превърне в отровна любов.

Share Button

Съвършенството – заслужава ли цената си?

Живеем в пазарни времена. Търсим и предлагаме. Разглеждаме себе си и другите като продукт. Стремим се да изградим образ, който е приемлив и толериран от обществото. Колкото по-съвършени сме, толкова по-конвертируеми. Дори съвършенство има свои стереотипи. А тези стереотипи се изменят и така ние се завъртаме в един вечен порочен кръг на преследване на измамното щастие, наречено „съвършенство“.

А какво е да не си съвършен? Това е да признаеш, че имаш своите несъвършенства, слабости. Да не влизаш в сравнения и конкуренция с другите. Да живееш живота си със своето темпо, с личните си избори, без укори, очаквания, контрол. Да не си съвършен означава смелост да приемеш и изразяваш своята автентичност. Означава свобода.

Преследването на съвършенство ни коства много. Затваря ни в порочния кръг на вечното преследване, на отлагането на днешния ден, на живота в „утре“ – утре, когато всичко ще е по-добро.

Стремежът към съвършенство е свързан с критиката, с невротичното желание да избягаме от себе си. Свързано е с осъждането, безспирното лутане, нестихващото желание за промяна, с това да сме другаде, да сме други. Свързано е с усещането за липса, с недоволство, несправедливост, с вина и обвинения.

Съвършенството е най-голямата илюзия. Стремежът към съвършенство е страх. Страхът да бъдем видени такива, каквито сме. Страхът да бъдем отхвърлени заради това, което сме. Съвършенството е оправданието да не живеем живота си сега, да се изправим срещу себе си и да прегърнем слабостите си. Страхът да видим и другия какъвто е – уникален, допускащ грешки, несъвършен.

Стремежът към съвършенство е антитеза на безусловното приемане и любов. Докато се стремим да сме съвършени, вниманието ни винаги ще е насочено към това, което ни липсва. Ще си поставяме условия пред това да се обичаме – когато започнем да печелим повече, когато изглеждаме по-добре, когато имаме нова кола, ново гадже (разбира се съвършено), апартамент, почивки, перфектно семейство…

Това е порочният кръг – всяко изпълнено условие ражда нова необходимост от доизкусуряване, а наградата никога не идва, защото съвършенството е недостижимо.

Да се обичаш истински и безусловно е да обичаш и силните, и слабите си страни. И да си си достатъчен – в този момент, точно такъв, какъвто си. Това е и щастието.

Да очакваме съвършенството от другите е нечестно. Напълно несправедливо. И ни обрича на огорчение и самота. Когато не можем да приемем себе си, когато не можем да се обичаме, когато си поставяме условия и се изпитваме, тогава ни е трудно да приемем и другите. Тогава сме критични и изискващи, а от там и нещастни.

Когато наденем маската на съвършенството, ние сме самотни, защото пазим слабостите си само за себе си. Не се доверяваме на другия, не го допускаме до себе си, защото се страхуваме, че няма да ни приеме. Когато очакваме другия да е съвършен, тогава го насърчаваме да носи своята маска. Да крие страховете и слабостите си. Сякаш другият е враг, заплаха. Да поддържаш съвършения образ е изморително и често носи гняв и страдание. Това не може да се нарече истинско свързване и интимност. Това е игра между две маски – изплашени и самотни. Всеки е нещастен първо по своему.

Съвършенството не е гарант за щастлив живот. Вероятно имате познати, които живеят живота от мечтите си, с жената от мечтите си, докато карат колата на мечтите си, а всъщност не са щастливи. Защото вътре нещо е счупено. Защото в някой момент от живота си са отрекли от себе си, изоставили са се и са надянали маската на живота-илюзия. Животът, който са си съчинили, в който всеки изпълнява предопределената му роля. Животът, в който всеки е съвършен, но никой не е себе си.

Заслужава ли си?

 

Share Button

Изкуството да не правиш нищо

Красотата да не правиш нищо е целта на целият ти труд, крайното постижение, за което най-горещо те поздравяват. Колкото по-елегантно и възхитително умееш да не правиш нищо, толкова повече си постигнал в живота. Освен това не е задължително да си богат, за да го изживееш. Има още един прекрасен израз на италиански: l’arte d’arrangiarsi – изкуството да правиш от нищо нещо. Изкуството да превърнеш няколко прости продукта в пиршество или няколко събрали се приятели- в празник. Всеки с талант да постига щастието може да направи това, не само богатите.

За мен обаче главната пречка в преследване на удоволствията беше втълпеното ми чувство за пуританска вина. Наистина ли заслужавам това удоволствие?

Исках да се заема с удоволствието като с домашно или като с мащабен проект на безпристрастната наука. Размишлявах над въпроси като: „ Как най-ефикасно да увелича максималното удоволствие?“  Чудех се дали да не прекарам цялото си време в Италия в библиотека и да направя проучване върху история на удоволствията. Или пък да интервюирам италианци, прекарали живота си предимно в наслада, да ги разпитам какво чувстват и след това на напиша статия по темата.

Когато осъзнах, че единственият належащ въпрос е: „Как аз разбирам удоволствието?“, и че наистина съм в страна, където хората ще ми позволят да изследвам свободно този въпрос, всичко се промени. Всичко стана…възхитително. Само трябваше всеки ден да се питам за първи път в живота си: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес, Лиз? Какво ще ти донесе наслада днес?“ („ Яж, моли се и обичай“, Елизабет Гилбърт)

Спомнете си колко пъти сте изпитвали вина, когато сте открадвали малко време за себе си. Или сте оставали с усещане за пропиляно време само защото сте зачели някакъв роман, а не полезна техническа литература. Все бързаме, оптимизираме, максимизираме, стремим се към ползи и ефикасност, стресираме се дори от почивките си, защото ги планираме до най-малък детайл. Правим графици и за свободното си време. Държим всичко под контрол. Контрол, контрол, вина и пак контрол. И следва емоционален взрив и колапс, ако нещо се обърка. И често се връщаме по-уморени от почивка, отколкото сме били преди нея. Или натоварени с вина, защото всъщност просто „си клатехме краката, вместо да свършим нещо полезно.“ Сякаш не заслужаваме това време за себе си.

Изкуството да не правиш нищо е изкуството да живееш. Да се радваш на живота. Да го чувстваш с всяка частица от тялото си. Да го дишаш с цялата си същност. Изкуството да не правиш нищо е позволението в знак на любов към себе си, което си даваш да се радваш.

Изкуството да не правиш нищо се крие в способността да изпитваш удоволствие с всяка клетка на тялото си. Да разбереш от какво имаш нужда и да си позволиш да му се насладиш.

Красотата от нищоправенето се крие в това да забавим темпото за момент, да укротим безспирния си ум, да отпуснем тялото си, да се отдадем на нещо, което ни провокира емоционално и да го усетим с всяка своя фибра. Bel far niente, както го правят италианците, е страстта на живота и страстта към живота. Изкуството да не правиш нищо е способността да превърнеш всеки малък момент в празник, в източник на удоволствие и щастие.

А всеки момент може да е щастие и празник, ако се потопим изцяло в него. Ако си позволим да присъстваме в него с цялото си същество, с всичките си сетива.

От срещите със скъпи приятели до книгата и чаша чай в студена зимна вечер. Или просто да изядем един сладолед на пейка в парка.

И така… остана само да се попитаме: „Какво ще ти хареса на теб да правиш днес? Какво ще ти донесе наслада?“

Share Button

Когато навън е Коледа…

 

Идват празници, отново, като всяка година… Магазините се пълнят с коледни играчки, бляскави светлини огравят улиците, медиите и интернет пространството бълват задушевни послания (понякога почти мелодраматични); хората като че ли стават по-благи и добри  – отминавайки уличния музикант, успяват да бръкнат в джоба си и да изкарат някоя монета, защото идва Коледа; в ентусиазма си от празника дори успяват стоически (е, понякога не толкова – конфликтни ситуации от рода на „аз съм преди теб” или „Кой беше ти, че ме пререди, бе, селянин тъп”- има дори и в свещенството и магията на Коледното очакване) да издържат на километровите опашки в магазините.

kogato-navyn-e-koledaВ очакване

Обичам Коледа. Не само светлинките, блещукащи в нощта, не само мириса на прясно изпечени джинджифилови и канелени сладки, не само смеха на ледената пързалка, не само очакването на дългобрадия старец и изненадата под елхата. Да, те са прекрасни, вълшебни, уютни детайли на празника. Но по-скоро като че ли обичам очакването, надеждата или може би най-вече чудото на Коледа. Коледа – едно чудо, една светлина и обещание за нещо по-добро, вяра и надежда, че промяна има. И това чудо – то не е само Коледно или Великденско – може би това не обичам – че често забравяме, че независимо как ще го наречем – Господ, Бог, Великден, Коледа, Вси светии, Денят на благодарността, Курбан, Ханука, или каквото и да е – това е надеждата и вярата, че нещата могат да бъдат – че може да има и може да стават по-добри неща и че ние ги случваме, че тази сила е в нас, така както ги случваме по Коледа примерно. Жалко, че през повечето дни го забравяме.

Има и такива приказки

Коледа – често по това време на годината се сещам за „Малката кибритопродавачка“ – помните ли я  – онази тъжна приказка на Ханс Кристиян Андерсен. Онази приказка за малкото момиченце, което продава светлина и топлина на хората, а самото то я няма. Онази невинна и самотна душа, която очаква своето чудо и си отива с мечтата и надеждата за него. Онова малко дете, което в един „Вълшебен момент” не намира, своето вълшебство и остава само, абсолютно само.

Колко ли такива кибротопродавачки и кибритопродавачи има – не само по Коледа, а винаги. Тези, които си отиват в очакване и надежда, тези, които не намират своето чудо, тези, които тихомълком подминаваме, без дори да забелязваме, а някои са дори с нас, но нямаме идея затова. Тъжно. Тъжно е, че всъщност за някои хора, а като че ли напоследък нараства този брой, празникът всъщност не е празник, а се превръща в мъчение и агония. Тъжно е, че на някои от тези хора не може да се помогне, а други не искат – за тях това е избор.

Напомняне

Но не затова пиша тази статия – за съжаление знам, че идеята на Карл Маркс за поравно разпределение на благата (пък били те и чисто духовни) си остава утопична мечта. Няма да променим света на Коледа или поне не на тази.

Пиша статията с идея за напомняне. Така наречен „римайндър” за това на Коледа да се сетите за вземете малко от коледното вълшебство и коледното чудо и да го запазите до следващата Коледа. Така да го носите в себе си и когато е необходимо, да си го припомняте. Като седнете на коледната трапеза, като отваряте подаръците под елхата, като погледнете към звездите в коледната нощ, се сетете за Чудото. Спомнете си, когато сте били деца – как всичко е било възможно, дори и невъзможното, как когато топлината и светлината ги е нямало, надеждата и вярата за тях, все пак са били там. Спомнете си, че го носите в себе си – това чудо, тази жажда и борба за живот. Бъдете благодарни и не се оплаквайте, защото дори когато всичко друго го няма, имате себе си. И ако повярвате в чудесата, ще разберете, че и вие сте способни на тях, дори можете да изненадате себе си – да надскочите собствените си възможности. Стига да повярвате! Защото това е Коледа!

 

 

Share Button

Смути? Или нещо за детокс на съзнанието?

Новата година обикновено е време за всякакви нови начала – в социален, професионален, здравословен, интимен план. Често новата година е крайъгълен камък и я нарочваме за начало на много нови проекти. Като например да започнем диета, да се погрижим за здравето си, да откажем някой вреден навик и много други.

Отвсякъде валят насоки за по-здравословен живот, свързани с диетично и здравословно хранене. От детокс със смутита, през ограничаване на калорийния прием до премахване на всичко вредно от храненето и приема на хранителни добавки. Докато сме фокусирани върху това как да пречистим телата си, не пропускаме ли и нещо друго важно?

Какъв е психологическият аналог на физическото прочистване или така наречения детокс?

Идеята за позитивната промяна, в следствие на психологическо прочистване и освобождаване от паразитни чувства и емоции, има дълга история.  Още Аристотел дефинира катарзиса като „очистване на духа от болни и остарели идеи или емоции“.

Основната цел на пре/прочистването във всяка една негова форма е освобождаване от непотребни или нездравословни елементи, които пречат на по-доброто функциониране.

Психическият детокс съдържа 3 важни стъпки:

  • Да идентифицираме нещата, които пречат да: бъдем щастливи; осъществим потенциала си; бъдем тези, които искаме да бъдем;
  • Да определим начините, по които можем да редуцираме вредните влияния върху всяко от гореизброените;
  • Да установим с какво можем да заменим нездравословните си поведения.

И в крайна сметка – от какво е добре да се освободим?

Да започнем с това:

Страхове

Може вече да не се страхувате от чудовища в дрешника или под леглото, но има други страхове, които понякога изцяло обсебват съзнанието ни. Страхове, които ни пречат да развием потенциала си, защото ни възпират да погледнем трудностите в очите и да ги преодолеем. Ако някои страхове се основават на лош минал опит, то други са напълно ирационални и просто ни държат в комфортната ни зона. Избягването на емоционалните и психологически предизвикателства намалява възможностите ни за развитие и израстване. Страхът от провал, например, ограничава възможностите ни за успех. Страхът от обвързване или изоставяне може да ни направи самотни, депресирани или да ни остави с усещане за непълноценност. Ако сме във връзка и непрекъснато се страхуваме, че партньорът ни ще ни изневери или ще ни остави, това неминуемо рефлектира върху самата връзка. Ние от своя страна се чувстваме стресирани и напрегнати през цялото време. Парадоксът е, че ирационалният страх често се превръща в самосбъдващо се пророчество.

Обида и възмущение

Болезнени спомени и преживявания от миналото могат да ни съпровождат през целия ни живот. Чувството на предателство и гневът от изневярата на съпруг/съпруга, например, може дори да се увеличават с времето, като обсебят цялото ни съзнание. Някои събития от миналото дори могат да се помнят като много по-трагични, отколкото реално са били тогава. Ние, хората, имаме тази способност да подсилваме спомените емоционално – и добрите, и лошите. А всеки един път, в който разказваме дадена история, да я преживяваме отново и отново. Горчивината и обидата могат да ограбят настоящето и бъдещето ни. Веднъж попаднали в капана на възмущението и обидата от миналото, често пречупваме през тях всичките си преживявания в настоящето. Това коства много емоции и енергия, често ни демотивира и потиска, дори може да причини депресия.

Остарели представи за себе си

Все още ли смятате себе си за онова срамежливо и тромаво дете, което нямаше много приятели в училище? Въпреки че вече сте на 35 и имате чудесна кариера и семейство? Тази представа за себе си ви сковава и често се притеснявате, когато говорите с непознати. Ние често виждаме себе си така, както смятаме, че другите ни виждат. Тоест гледаме себе си през очите на другите и се оценяваме според това. Обичайните коментари от връстниците или най-близките ни хора/значимите възрастни влияят върху нашата самооценка, а това пък предопределя начина, по който се държим с другите и взаимодействаме със света. Изопачената или остаряла Аз-концепция може да попречи на това да започнем нови начинания, да създадем нови контакти или да разгърнем потенциала, който притежаваме. И това само защо някой, някога, някъде ни е казал, че не сме достатъчно „умни“, „красиви“, „високи“, „атлетични“, „слаби“…

Неефективни модели на мислене

Склонни ли те да мислите песимистично? Да виждате предимно недостатъците в себе си и/или другите? Очаквате ли непрекъснато нещо лошо да ви се случи, да бъдете предадени или прецакани? Начинът на мислене до голяма степен рефлектира върху качеството ни на живот във всеки един негов аспект. Влияе на здравето ни, повлиява социалните ни контакти, представянето ни в работата и интимната ни сфера.

Изследвания са открили тясна връзка между негативните очаквания/перспективи/нагласи и ниската удовлетвореност във връзките с противоположния пол, неспособността за изпитване на удоволствие от живота, намаленото желание за планиране на бъдещето, депресията и стреса.  Всичко това от своя страна рефлектира и върху здравословното ни състояние.

Има множество неща, от които бихме могли да се освободим психически, да функционираме по-леко и здравословно. Бихте могли да допълните списъка по-горе. Замислете се за нещата, които влошават вашето психическо здраве и започнете да ги премахвате и/или да ги заменяте с по-здравословни заместители.

Важното е да започнете с малки стъпки. Промяната не се случва изведнъж и изисква време. Особено ако целим да е трайна и ефективна.

Какво можем да направим за начало?

  • Да погледнем страховете си в очите. От какво ни е страх? Тези заплахи реални ли са? Какво е най-голямото нещо, което бихме могли да загубим, ако се осмелим да действаме? А какво можем да спечелим? Ще се уважаваме ли повече, ако опитаме? А ако успеем?
  • Да простим. Да простим на себе си и на тези, които са ни наранили. Вече би трябвало да сме се уверили, че стаените гняв, възмущение и омраза не водят до нищо продуктивно. Те само вгорчават живота ни и ни разболяват. Те са тъмните облаци от миналото, които засенчват всяко наше щастие в настоящето.
  • Да се усъмним във всички вярвания и представи за себе си, които ни правят нещастни. Това е добра първа стъпка. И след това да започнем да ги разглеждаме едно по едно, от позицията на днешния ден, изминалите години, опита ни и преживяванията ни. Добре е да имаме предвид, че ние не сме константа и няма такова понятие като „винаги ще си остана…“, стига да се осмелим да действаме и да поемем отговорността за промяната си. Можем да бъдем тези, които искаме да бъдем, стига да проявим воля и упоритост.
  • Да  погледнем на света и нещата, които ни се случват, с повече оптимизъм и реализъм. Да приемем себе си за добри и достойни в един свят, изпълнен с възможности. Да се освободим от очакванията, страховете и проекциите и да дръзнем да променим нещата, които ни правят нещастни, които ни пречат да се развиваме и да общуваме пълноценно с другите.

Да детоксикираме съзнанието си. Да се освободим от това, което отравя нашето щастие. А вие с какво ще започнете?

Източник

Share Button

Приказка за топлите пухчета

от Клод Щейнер, 1969 г.

Някога, преди много години, щастливо живееха Тим и Маги заедно със своите деца Джон и Луси. За да разберете, колко щастливи са били те, трябва да знаете как изглеждаха нещата тогава.

14694846_10153944111762966_1422816483_n

Автор: Росица Долапчиева – Кайрякова

В онези щастливи дни всеки получаваше малка, мека пухкава Торбичка, когато се роди. Така човек можеше да си вземе от нея Топло Пухче по всяко време. Топлите Пухчета бяха много търсени и когато някой получаше Топло Пухче, това го караше да се чувства топло и леко навсякъде.
В онези дни беше много лесно да получиш Топло Пухче. Достатъчно беше някой да дойде при теб и ти каже: “Бих искал Топло Пухче” и ти веднага му даваш от своята Торбичка Пухче, голямо, колкото детска длан. Когато Пухчето поеме от светлината на деня, то се засмива и разцъфва в голямо мъхесто Топло Пухче. Поставено в ръката, на рамото или върху устните на човека до вас, то се поема от кожата му и прави човек да се чувства добре. Наоколо винаги имаше достатъчно от тях и така всеки се чувстваше добре и беше щастлив през по-голяма част от времето. За тези, които не получаваха достатъчно от тях имаше опасност да се разболеят от сбръчкаване на гръбначния стълб, дори да умрат.

Един ден лошата вещица, която правеше мехлеми и цярове за болни хора се ядоса, защото всеки беше така добре, чувстваше се така щастлив и никой не купуваше от нейните мехлеми и цярове. Вещицата беше умна и изработи много пъклен план. Една прекрасна утрин, докато Маги играеше с дъщеря си, тя се прокрадна до Тим и му прошепна в ухото: “Погледни, Тим, всички тези Пухчета, които Маги раздава на децата. Знаеш ли, че ако тя продължи да ги раздава, те ще свършат и няма да остане нито едно за теб?”

Тим се изненада. Той се обърна към вещицата и попита: “Нали не искаш да кажеш, че Топлите Пухчета в нашата Торбичка може да свършат и да не можем да си вземем винаги, когато искаме?”
Вещицата отговори: “Точно така става, когато те свършат и повече никога няма да имаш от тях”. С тези думи тя отлетя на своята метла, смеейки се и крякайки по целия път.

Тим прие тези думи много при сърце. Той започна да отбелязва всеки път, когато Маги даваше Топли Пухчета. Беше много загрижен, защото много обичаше Топлите Пухчета на Маги и не искаше да се откаже от тях. Сериозно мислеше, че тя не трябва да раздава толкова много от тях на децата и другите хора.

След това всеки път, когато видеше Маги да дава Топли Пухчета на някого, той започваше да се сърди и оплаква и понеже Маги го обичаше много, тя престана да дава Топли Пухчета на другите хора толкова често и започна да ги пази само за него.

Децата наблюдаваха това и скоро започнаха да мислят, че не е редно да се дават Топли Пухчета винаги, когато ти поискат. Те внимателно наблюдаваха родителите си и когато някой от тях даваше твърде много Топли Пухчета на другия, те ставаха ревниви, недоволстваха, дори правеха разправии.
И въпреки, че винаги имаше Топли Пухчета за тях, те започнаха да се чувстват виновни винаги, когато ги даваха на други и затова станаха стиснати и даваха все по-малко и по-малко от тях.

Преди идването на вещицата, хората се събираха на групи и никой не пресмяташе по колко Топли Пухчета даваше и получаваше. След идването на вещицата, хората започнаха да се срещат по двама и да пазят Топлите Пухчета само за тях. И ако някой не внимаваше и ги раздаваше и на други, после се тревожеше, че може да обиди някого. Така те си даваха, все по-малко и по-малко Топли Пухчета и се чувстваха, все по-зле и по-зле. Вече много хора купуваха цярове от вещицата, но не изглеждаше те да им помагат.

Хората скоро усетиха недостиг на Топли Пухчета и започнаха да страдат от липса на топлина. От това, някои хора се поболяха от сбръчкаване на гръбначния стълб, а за други тази липса се оказа смъртоносна.

Нещата се влошаваха. Лошата вещица, която наблюдаваше всичко това се обезспокои /та нали умрелите хора не могат да купуват мехлеми и цярове?/.

И тя измисли нов план. Всеки можеше да получи безплатно торбичка, много приличаща на тази с Топлите Пухчета. Но вътре в торбичката на вещицата имаше ледени бодли. Тези Студени Бодли не караха хората да се чувстват топло и леко, напротив, те се чувстваха студени и бодливи. Все пак Студените Бодли бяха нещо повече от нищо и поне спасяваха хората от сбръчкане и смърт.

Сега вече, ако някой помолеше за Топло Пухче, хората, които бяха загрижени да не се изчерпят техните запаси, отговаряха: “Не мога да ти дам Топло Пухче, но вместо това не би ли искал Студен Бодил?”

Когато двама души се разхождаха заедно, те имаха желание да си разменят Топло Пухче, но вместо това си разменяха Студени Бодли. Така, сега хората не умираха , но се чувстваха много нещастни и много студени и бодливи.

След идването на вещицата, нещата се усложниха много. Имаше все по-малко и по-малко Топли Пухчета и ако някога бяха безплатни, като въздуха, сега бяха особено скъпи.

Хората правеха всичко възможно да получат Топло Пухче. И тези, които не можеха да срещнат толкова щедър партньор, трябваше да работят много за да могат да си купят.

Някои хора ставаха “известни” и получаваха много Топли Пухчета без да дават нищо в замяна. Тогава тези хора продаваха своите Топли Пухчета на други “неизвестни”, които много се нуждаеха от тях за да чувстват, че живота си струва да се живее.

Друго, което се случи, беше, че хората можеха да получат Студени Бодли свободно и навсякъде. Те бяха бели и мъхести и много наподобяваха Топлите Пухчета. Тези Синтетични Пухчета бяха Фалшиви Топли Пухчета и причиняваха допълнителни проблеми.

Когато няколко души бяха заедно, те свободно си разменяха Фалшиви Пухчета и очакваха от това да се почувстват по-добре, но се разделяха разочаровани, тъй като се чувстваха по-зле. Хората бяха много объркани, но никога не си признаваха, че това е защото дълго време си бяха разменяли само Фалшиви Пухчета.

Ситуацията стана много угнетяваща, а всичко беше започнало с идването на вешицата, която накара хората да повярват, че един ден могат да свършат Топлите Пухчета в тяхната Торбичка.

Не след дълго, в тази нещастна страна се появи млада жена. Тя изглежда не беше чула за лошата вещица и не се безспокоеше, че нейните Топли Пухчета могат да свършат. Тя ги раздаваше свободно, дори без да я помолят. Нарекоха я Едрата Жена и не харесваха, че тя даде на децата идеята да не се безспокоят от привършване на техните Топли Пухчета. Децата я харесваха много, защото се чувстваха добре около нея и скоро започнаха да следват нейният пример – да си разменят Топли Пухчета, винаги когато поискаха.
.
Това накара възрастните да се обезспокоят. За да предпазят децата от изчерпване на запасите им от Топли Пухчета, те се обърнаха към съда.
Съдът обяви за криминално престъпление необмисленото и без лиценз даване на Топли Пухчета, но много от децата, изглежда не се интерисуваха от това решение и продължаваха да си дават Топли Пухчета винаги, когато желаят и винаги, когато им поискат. И защото това бяха много и много деца, също толкова възрастни изглеждаха готови да тръгнат по техния път.

14658434_10153944111822966_166688430_n

Автор: Росица Долапчиева – Кайрякова

Засега е трудно да се каже, какво ще се случи – дали законите на възрастните ще спрат спонтанността на децата?
Дали много от тях ще се присъединят към Едрата Жена и децата за да си дадат шанс да повярват отново, че ще имат винаги, толкова Топли Пухчета, колкото се нуждаят? Ще си припомнят ли дните, към които децата искат да ги върнат, когато имаше Топли Пухчета в изобилие и те се раздаваха безплатно?

Движението обхвана цялата страна и вероятно продължава и там, където вие живеете. И ако вие искате, а аз се надявам, че това е така, можете да се присъедините и свободно да поискате и давате Топли Пухчета и да се чувствате толкова обичани и здрави, колкото само вие можете.

КРАЙ

превод: Галина Радева

 

Share Button

Щастието изход ли е от зависимостта?

Наскоро във Фейсбук страницата на „Солидарност“ получихме линк към статия от една наша приятелка. По повод на текста, дамата пишеше: „Тази статия ме заинтригува. Според нея излиза, че е достатъчно да се почувстваш щастлив и обичан, за да се пребориш със зависимостите. Вие какво бихте казали?“

Вече бяхме чели текста, а освен това бяхме запознати и с експеримента, върху който се основаваше статията, но не бяхме мислили по-детайлно.

В следващите редове ще дам своето виждане по въпроса, като разбира се, не бих ангажирала никого с него.

Какво представлява експериментът „Rat Park” или „Паркът на плъховете“?

Експериментът Rat Park е изследване върху зависимостта, проведено в края на 70-те години (и публикувано през 1980 г.) от канадския психолог Брус К. Алекзандър и колегите му от университета „Саймън Фрейзър“ (Ванкувър, Канада).

Хипотезата на Алекзандър е, че веществата сами по себе си не причиняват зависимост, а развиването на зависимост по-скоро е благоприятствано от условията (битови и социални), в които човек живее.

В първата фаза на експеримента Алекзандър изолира плъховете в тесни метални клетки, без никакви удобства, възможност за движение и контакт с другите плъхове. Всеки от тях обаче бил свързан с устройство, с което сам можел да се инжектира с опиати. След известно време голяма част от плъховете развили зависимост. В следствие на опита, групата учени излизат с твърдението, че силно стресираните животни, както и силно стресираните хора, биха се успокоили фармакологично, ако имат възможност за това.

За да докаже хипотезата си обаче, Алекзандър прави втори експеримент. За него той строи парк за плъховете, като площта му е около 200 пъти по-голяма от стандартната лабораторна клетка. В парка поставя около 16-20 лабораторни животни, които се радват на изобилие от храна и вода, топки и въртележки за игра, много място за свободно движение и контакти помежду им, както и на други удобства. В парка обитателите имали правото да избират между чиста вода и подсладена такава, в която се съдържа морфин хидрохлорид. По-голямата част от тях избирали да пият чиста вода. „Нищо не подсказваше развиване на зависимост при тези плъхове, които бяха настанени в добра среда за живот“, казва Алекзандър.

Rat ParkКонтролната група плъхове, които били поставени в малките единични метални клетки, консумирали много повече вода с морфин. Това се повторило и в други последвали експерименти.

Плъховете обаче не са хора! Не изпитват вина, срам, не страдат при загуба… За добро или лошо, ние сме доста по-сложно устроени. Социалната действителност, в която оперираме, е зависима от доста променливи. На нас не са ни необходими само вода, храна и топки за игра. Те са важни, дори много важни, но за жалост не са ни абсолютно достатъчни.

Нека си припомним йерархията на потребностите според Маслоу.

piramida-small-bg
Какво ще стане с нас, ако изпитваме затруднение да задоволим базисните си потребности? Със сигурност това ще повиши нивото ни на стрес и фрустрация. Това само по себе си означава, че изпитваме физически и психически дискомфорт, и логично търсим начини да облекчим страданието си. Често по всякакъв възможен начин. В случая с експеримента, описан по-горе, облекчаваме страданието си с това, което ни се предлага на една ръка разстояние – психоактивни вещества. Човекът е естествено устроен да търси щастието и позитивните емоции, следователно е лесно да обикне (да се пристрасти) към нещо, което е източник на подобни преживявания.

Стрес обаче може да се преживее на всяко едно ниво от йерархията на потребностите. Само се запитайте дали познавате хора, които живеят в хубав дом, имат добра професия, могат да си позволят да пътуват, но все пак имат проблем с веществата.

Нека се върна на първоначалния въпрос – достатъчно ли е да се чувстваме обичани и щастливи, за да си гарантираме живот, лишен от зависимости?
На този въпрос ще отговоря по-философски. На първо четене бих казала, че да имаш около себе си хора, които те обичат и живот, който е щастлив, са добри превантивни условия. За жалост обаче те не са панацея. Нашият опит показва същото. Чували сме доста истории от рода на: “Ама какво стана, такова хубаво семейство, а детето стана зависимо“.

Много често тези твърдения са твърдения на странични наблюдатели. И ето тук е основният проблем на чувствата и емоциите – те са безкрайно субективни. Колкото и да обичаме един човек, ако не го обичаме по начина, по който той очаква, може никога да не разбере, че е обичан. Никога да не се почувства обичан.

Същото е и с щастието. Колкото и прекрасен да ни изглежда животът на някой отстрани, важно е как той преживява собственото си съществуване. Щастието е зависимо от това, което ние определяме за ценно, щастието зависи от начина, по който приемаме света и другите, щастието зависи от това кои сме.
Дори и да ни се иска да внесем смисъл, щастие и любов в живота на някой, сме напълно неспособни на това, когато другият влага различно съдържание в тези думи. Смисълът, щастието и любовта имат толкова различни значения и дефиниции, колкото различни хора съществуват. А различните дефиниции предполагат и различно изразяване.

Освен това, никой не е отговорен за нашето добруване. Тоест, не бива да бъдем просто потребители на дадени емоции, а активни участници и инициатори. Защо да е по-малко терапевтично да обичаш, отколкото да бъдеш обичан?

Лечението се крие в това да се научим да се приемаме и обичаме (първо себе си) и да бъдем щастливи с това, което имаме. Както и да се стремим да се развиваме.

Има изключително много възможни причини за това един човек да стане зависим, както и много фактори, които биха благоприятствали процеса. Трудно е да се предвидят всички възможни рискови комбинации и ситуации. В повечето случаи обаче става въпрос за личното преживяване на човек за липса на нещо. Липса, която нарушава баланса и трябва да бъде запълнена от друго.

Пътят и промяната са лични. Никой не може да ги извърви вместо нас, но е важно да имаме подкрепата, търпението и приемането на близките ни хора.

 

 

Share Button