Тази седмица имах удоволствието да гледам филма „Доза Щастие“ по книгата на Весела Тотева „Падение и спасение“. Това е филм с кауза в най-истинския смисъл на думата. Една лична и откровена история, която докосва и вълнува дълбоко.
На събитието една дама ми каза: „Знаеш ли, когато бях малка, баща ми избираше определени филми и ни караше да ги гледаме цялото семейство заедно, а след това отделяхме по два часа, за да ги обсъждаме. Тогава това ме ядосваше. Струваше ми се досадно и като загуба на време. Много по-късно разбрах какъв подарък ми е направил с това. Мисля, че филмите с важни послания не бива да се оставят просто така – да ги изгледаш и край. За тях трябва да се говори.“
Този разказ ме стопли. Вярвам, че няма по-ценен дар, който можеш да получиш от близките си, от пълноценно време заедно и възможността да се споделяш. От това да усещаш, че принадлежиш. Няма по-ценен дар от този да можеш да разкриваш мислите и чувствата си, без да бъдеш цензуриран и съден. Много силно свързах преживяванията си от тази история с преживяванията си по време на филма. Те са двете страни на една и съща монета.
Когато говорим за зависимост към и употреба на вещества, ние не можем да се фокусираме само върху наркотиците. В центъра винаги е човекът и неговите преживявания и нужди. Ние разглеждаме зависимостта като симптом. Като огромен червен флаг за нещо, което се случва с личността. Не можем да извадим човека от неговото обкръжение, от средата му – от семейството и роднините, от приятелите, от всички значими други. Ние не сме самотни същества на самотен остров. Или поне рядко сме самотни, защото сме сами. По тази причина, когато говорим за зависимост, винаги мислим за нея като съставена от три компонента – човекът, който употребява, средата, в която функционира, и веществата. Не можем да изключим нищо. Всичко е важно и има значение.
Филмът сам по себе си е една история за връзката ни с другите. Или за липсата на такава. Това е филм за копнежа по това да бъдеш важен за някого. Някой да те види и да вярва в теб. Това е филм за желанието да сме свързани и зова за помощ през бунта. Това е филм за пътя към щастието и смисъла. За пътя, по който се изгубваш.
Това е филм, който задава въпроси, а не дава отговори.
И ако успях да сдържа сълзите си, докато гледах, то на изповедта на екипа и актьорите се предадох. Адмирации за желанието, волята, посвещението и куража им да се впуснат в тази нелека задача. Да даваш гласност на теми като употребата на наркотици и зависимостта никога не е лека задача. Да отстояваш важността на подобни теми – още повече.
Не можем да продължаваме да затваряме очите си пред темата за употребата на наркотици и зависимостта. Не можем да продължаваме да се правим, че това не ни засяга. Че това е нечия чужда история и нечия чужда отговорност. Зависимостта е болест, която засяга много семейства в България. Тя не е проблем само на индивида. Тя е проблем на общността, на обществото. Филмът „Доза Щастие“ е по лична история, но в същината си тази лична история не е частен случай.
Габор Мате казва: „Наркотиците – като хероин, морфин, кодеин, а също и алкохолът – всички те са болкоуспокояващи. По един или друг начин всички те облекчават болката. Ето затова, когато се опитваме да разберем пристрастяването, истинският въпрос не е защо си зависим, а защо те боли.“
Когато гледате личната история на Весела, ви насърчавам да не бързате да скачате към заключения и присъди. Насърчавам ви да си дадете шанс и да се опитате да влезете в обувките на другия, задавайки си въпроса: „Какво може да накара този човек да действа по този начин точно в тази ситуация?“ Или както Габор Мате пита: „Защо този човек го боли?“
Марина Попова – психолог и консултант на НИЛНАХ
