Какво мога да направя за детето в мен?

Бяхме писали за това как да не губим детето в себе си, как трябва да се радваме на живота по детски, как трябва да бъдем чисти и възторжени, емоционални и открити – като деца.

Но детето в мен не ми носи само радост и удоволствие. В него са скрити моите болки и тъги. То преживява болката и страха със сила, която понякога ни е трудно да овладеем. Детето в нас е нашата уязвимост. Детето в нас понякога е ранено и страда.

По-долу ви представяме един откъс от книгата на Сузана Макмахън „Джобен психотерапевт“, в който тя пише за това какво можем да направим за раненото дете в себе си.

Започнете с разпознаване на детето във вас. След това си дайте сметка, че то изпитва болка, дори и да не я разбирате. Спомнете си какво е да си дете и да те боли. Позволете му да ви се сърди. Знайте, че личността ви не се изчерпва с детето във вас и че само вие можете да се погрижите за него.

Как да го разпознаете? Ще ви е по-лесно, ако прелистите семейни албуми и намерите своя снимка от периода преди петата си година. Сложете я на видно място. Ако можете, носете я със себе си и я поглеждайте по няколко пъти на ден. Свикнете с образа на детето във вас; по-трудно е да отричате или игнорирате някого, когото виждате често. Опитайте да си спомните какъв в действителност е бил животът за това дете. И как се е чувствало в детството си. Възкресете своето минало през очите на детето. Помнете, че вие не сте вече това дете и не бива да се вкопчвате в тогавашното, както прави то. Трябва да знаете с какво се захващате, преди да му помогнете. Следващия път, когато реагирате неуравновесено или се почувствате безпомощни, или изгубите контрол, възприемете го като знак: детето във вас иска да ви каже нещо. То се мъчи да привлече вниманието ви чрез силни емоции. Не се сърдете на себе си (тоест на детето във вас), задето се поддавате на тези изблици. Гневът ви предизвиква още по-голяма болка у него, а точно тя е причината за крясъка му.

Приемете, че детето във вас изпитва болка, дори и да не я проумявате. То е едновременно и сърдито, и тъжно, и уплашено и повечето от тези чувства са насочени към вас. Сърдито и тъжно е, защото вие, единственият човек, който може да му помогне, го игнорирате. Бои се, че никога няма да му се притечете на помощ, да го обичате и да се грижите за него по начина, по който му е потребно. Помнете, че то е едно мъничко същество, лишено от уменията и възможностите, които вие сте придобили, и че това крехко създание таи болка и обърканост, непосилни за възрастта му.

Разграничете се от детето във вас. Вие сте възрастният, родителят, мъдрият и притежавате всичко необходимо, за да го обградите с грижи. Не се страхувайте от него. Помнете, че то има власт над вас само когато го отхвърляте или пренебрегвате. Не иска повече от онова, което всяко дете желае — да бъде обичано, защитавано и да се чувства сигурно. Вие и само вие сте в състояние да му го дадете. Ако се затруднявате, може би това е подходящият момент да помолите за подкрепа. Много от психотерапевтите са запознати с концепцията за детето вътре в нас и могат да ви помогнат да се погрижите родителски за него. Има и чудесни книги на тази тема. Можете да се научите и чрез наблюдение; ако сте достатъчно вещи като родители (никой родител не е съвършен!), обърнете внимание как се отнасяте със собствените си деца. Ако ли пък нямате, наблюдавайте някой друг. Как постъпва, когато детето му страда? А когато трябва да му се вдъхне увереност? Или когато проявява капризи? Какво казва, за да го успокои? Как изразява своята любов към него?

Започнете да говорите на детето в себе си. Повтаряйте му неща от рода на: „Тук съм. Чувам те. Знам, че си разстроено. Искам да ти помогна. Не се безпокой, ще се погрижа за теб. Не ти се сърдя. Разбирам. Всичко ще е наред. Ти си добро. Обичам те.“ Не очаквайте, че детето моментално ще ви повярва. То ви е чакало толкова дълго, че вероятно ще поиска да ви подложи на изпитание, преди да ви се довери.

детето в менТова би могло да се изрази в засилване на поведение, което не харесвате. Може да се уловите, че губите контрол над себе си или че реагирате бурно по-често от преди. Или пък да си помислите, че детето във вас едва ли не вече не съществува, защото изглежда толкова пасивно и отчуждено. Продължавайте с внимателното родителско отношение. Детето във вас е нащрек. Подгответе се да станете „идеалният родител“, онзи, който то никога не е имало, но винаги е желало. Независимо колко добри са били истинските ви родители, колко внимание са ви отделяли и с колко любов са ви обсипвали, за детето във вас това никога не би било достатъчно. Вие обаче имате едно голямо преимущество пред тях: тъй като то е част от вас самите, ще знаете точно от какво се нуждае и кога и ще можете да задоволите всичките му потребности до една. За него вие сте идеалният родител и то е единственото същество, за което бихте могли да сте идеален. Няма нищо съвършено, но взаимоотношението ви с детето във вас е най-близко до съвършенството.

Не е достатъчно да го разпознаете и приемете. За да оздравее, му е необходима любов и тъй като сте единственият човек от значение за него, вие сте този, който трябва да го обича. За да се научите да обичате това дете, което толкова пъти ви е създавало проблеми, правило ви е сцени, обърквало ви е, карало ви е да се чувствате безпомощни, слаби и незрели, за да привикнете да обичате това „малко чудовище“ вътре във вас, трябва да престанете да му се сърдите, да го критикувате, обвинявате и наказвате. Приемете го, обърнете му внимание, когато се нуждае, а не когато ви е удобно. Разберете, че то се гневи на вас, но този гняв ще отмине. Не е ваша вината, че детето се чувства наранено. Не вие сте предизвикали цялата болка, а и не сте били в състояние да я облекчите до този момент. Не бъдете сурови към себе си, защото то ще помисли, че сте сурови с него. Знайте, че децата винаги се чувстват виновни за болката, която ги заобикаля. Смятат, че причината е в тях и че те са отговорни. Стремят се да са добри, за да оправят положението, а в противен случай укоряват себе си. Детето във вас ще си помисли, че вината е негова, ако се превърнете в разочаровани родители или пък се предадете.

Да сте добри родители, не означава да отстъпвате на детето. Когато то ви играе номер, ще му помогнете да се овладее, като му засвидетелствате своята любов и внимателно и с мекота му наложите дисциплина. Можете да го научите на търпение, след като е сигурно, че ще получи удовлетворение. Ако усетите, че детето във вас изисква внимание, а обстоятелствата не ви позволяват да захвърлите всичко и да се погрижите за него, бихте могли да му кажете: „Чувам те. Знам, че си разстроено. Скоро ще се заемем с това. Остави ме да довърша каквото имам, а после ще ти посветя от времето си.“ Тук не става дума за отказ, вие сте осъзнали изпратеното послание. Така му показвате, че контролирате положението и че ще се погрижите за него веднага щом бъде възможно. Много е важно да изпълните обещанието си, иначе следващия път няма да ви повярва. Бъдете любящи и строги родители, защото детето във вас се нуждае от ред и контрол.

Най-лесният начин да се научите да го обичате е да прилагате спрямо него всичко, което сте усвоили, за да обичате себе си. С други думи, следвайте поведението за добиване на себеуважение. Научете се да обичате едновременно и себе си, и детето във вас. Любовта към него ви позволява да обичате и себе си. Ако не можете, нито желаете да го обичате, няма да постигнете себеуважение. Необичаното дете във вас ще си остане пазител на склада с емоциите ви и ще бъдете във война със самите себе си.

Какво ще се случи, след като изберете да го обичате? Няколко неща, кои от кои по-прекрасни. То ще започне да се чувства сигурно и защитено, ще престане да се гневи и да изисква. Няма повече да управлява емоциите ви и ще ви остави да отговаряте за склада си. Не ще има неочаквани изблици от страна на детето във вас и вие наистина ще контролирате собственото си поведение. То ще ви освободи и ще ви позволи да се държите като зрели личности. Ще стане точно това, което всъщност е – едно мъничко същество вътре във вас, – и вие ще бъдете по-силни и обичащи възрастни. Ще знае, че когато има нужда от внимание, не бива да прави сцени, а само да помоли и вие ще откликнете. На децата наистина им е потребно много малко, за да са щастливи. И най-хубавото е, че обичаното и честито дете във вас ще ви позволи да сте обичани и честити самите вие, а понякога и спонтанни и по детски игриви. За възрастните е доста трудно да се изявяват по най-добрия начин, ако носят в себе си пищящо двегодишно дете. Но помислете си колко много радост и любов ви вдъхва същото това двегодишно създание, когато сияе и ви се усмихва с обич. Детето във вас заслужава да бъде обичано, както и вие самите. Научете се да обичате и себе си, и него. Единственото, което ще изгубите, е болката от вашето минало.“

 

 

Please follow and like us:
error0

Страхът от истинска интимност

Тънка талия, момичешко тяло, блестящ ум, но усмивката на Мария беше тъжна.

„Той наистина е чудесен. Брет е мил, съвършен и се грижи и уважава мен и трите ми деца. Не мога да разбера себе си. Защо след като нещата между нас станаха сериозни, аз започнах да искам да се виждам и с други? Смяташ ли, че съм вятърничава, повърхностна или просто съм незряла?“

Тъй като познавах Мария добре, можех да кажа, че тя не е нито едно от трите. Тя е чувствителна, високо образована, компетентна, но подценяваща се млада жена. Когато изследвахме нейния опит с интимността, открихме една много неплодородна почва. Родителите ѝ дълги години са живели заедно, но не са общували. Разведената ѝ майка, която живее на прага на мизерията, не одобрява живота ѝ. Освен това, всичките ѝ досегашни опити за интимност са се оказали пълен провал.

Кайл беше с 25 години по-голям от Мария, ригиден и определено не секси. Джонатан от друга страна беше на подходящата възраст, емоционално ангажиран с Мария и определено беше секси. След това беше Стив, наскоро разведен мъж, който все още беше влюбен в жена си. Нито един от тези мъже не беше нито физически, нито емоционално, нито дори сексуално „достъпен“. Не и докато не се появи Брет.

Успешен, млад финансов факир, прагматичната натура на Брет идеално допълваше артистичната Мария. Насърчавайки я да работи върху скулптурите си, той създаде студио за нея и ѝ помогна да организира своя изложба. Добродушен, свободен мъж, който обожава децата на Мария – те от своя страна също го обикнаха. Поради всички тези причини и много други, Брет и Мария се влюбиха силно… докато Брет не заговори за брак.

Съмненията относно собствената ѝ стойност и съмненията за Брет, започнаха да се засилват. Мария изведнъж реши, че Брет е сладък и семейството му е прекрасно, но той не е секси. „Той не е чувствена личност, а това е толкова важно за мен.“

Дали наистина Брет не беше секси? И дори да беше така, защо Мария стигна до това заключение сега, след толкова време с него? Дали тя не си слагаше някакви спирачки?

Най-просто казано, Мария се страхуваше от интимност.

Страхът от интимност не е необичаен. Мария е един от многото хора, които желаят интимност, но дълбоко в себе си се страхуват. Защо е така? Хората, които се страхуват от интимност са много разнообразни в своят произход, темперамент, култура и всеки има своите собствени влияния. Мария е един от тези хора, които несъзнателно я саботират.

Семейната история на Мария ни казва, че нейните родители не са ѝ били добри модели за подражание в сферата на интимността. Баща ѝ е имал извънбрачни връзки, а майка ѝ е страдала от множество психосоматични заболявания. Баща ѝ, зает със собствения си свят, се е отнасял с нея с пренебрежение, а майка ѝ от своя страна е компенсирала това като е била свръхобгрижваща и контролираща. Тяхната прекалено близка връзка вместо да подкрепи израстването на Мария, всъщност я е задушила. Радостта, безпокойството или тъгата на Мария са били затъмнени от собствените интензивни емоции на майка ѝ.

Независимо от това, че Мария е била в състояние да взема добри решения относно образованието и избора си на кариера, майка ѝ се е намесвала във всичките ѝ избори за живота. Нямало е никаква граница между майка и дете. Тогава Мария е решила, че интимността означава да се загубиш в другия човек. Тогава какво се случва с едно момиче, което иска интимност, но едновременно с това се страхува от нея? Търси мъже, които не са истински „достъпни“ за нея. Когато се случи така, че срещне мъж, който ѝ откликва, тя се отдръпва много бързо. Всъщност това е, което Мария се кани да направи с Брет.

В терапията Мария започна да изразява желанията и нуждите си, само за да разбере, че ме интересуваше, но за разлика от майка ѝ не реагирах „свръх“. Това разбира се беше нов тип взаимоотношения, които бяха непознати за Мария и тя се затрудняваше. Имаше моменти, в които ми казваше, че съм подла и я изоставям, както е превел баща ѝ. Във фрустрацията си и отчаяна от това, че ѝ поставям граници, тя заплашваше, че ще напусне терапията. Хореографията на интимността беше в опасност.

С течение на времето обаче Мария започна да разпознава призраците на майка си и баща си, които хвърлят сенките си върху нашите интеракции. Бавно, тя започна да се отпуска и да става по-самоуверена в решенията си и да се наслаждава на отделянето. Тя откри, че ангажираността не е свързана с разтваряне в другия, нито пък интимността е свързана с нахлуване в личното пространство на партньора. Що се отнася до връзката ѝ с Брет, Мария все още е в процес на работа върху нея.

Мария е като много други хора, които се страхуват от това, за което копнеят – истинска, интимна любов.

Едни се страхуват да изгубят себе си в партньора си, а други – да не изгубят него. Тези страхове могат да ни попречат да създадем сериозна връзка или пък да провалят дългогодишна такава.

Противно на общите схващания, това, че една връзка е дългогодишна, не винаги означава, че тя е добра. Всъщност дългосрочна връзка с любов, грижа, страст, спонтанност, секс и вълнение, както и истинска интимност – това е, което всеки един иска. Една голяма част от дългосрочните връзки обаче изключват една страна от уравнението – романтиката и страстния, горещ секс или грижата, сигурността и комфорта.

В случай, че мислите, че романтиката и страстният секс неминуемо изчезват с времето, помислете отново. Те не изчезват непременно, просто голяма част от двойките разделят несъзнателно „соса“ – вълнението, страстта и секса, от „стека“ – комфорта и сигурността. Защо го правят? Защото така се чувстват по-сигурни. При по-малко интимност в отношенията, страхът от това да се изгубиш в другия намалява, както и страхът да загубиш партньора си.

Най-просто казано, страхът убива любовта. Да, любовта е риск. Но ще рискуваш ли да бъдеш наранен или ще рискуваш да не удовлетвориш една от основните си човешки потребности – тази от любов?

Така че защо не дадеш шанс на любовта?

Източник: https://www.psychologytoday.com/intl/blog/love-doc/200911/fear-real-intimacy

 

 

Please follow and like us:
error0

Щастието изход ли е от зависимостта?

Наскоро във Фейсбук страницата на „Солидарност“ получихме линк към статия от една наша приятелка. По повод на текста, дамата пишеше: „Тази статия ме заинтригува. Според нея излиза, че е достатъчно да се почувстваш щастлив и обичан, за да се пребориш със зависимостите. Вие какво бихте казали?“

Вече бяхме чели текста, а освен това бяхме запознати и с експеримента, върху който се основаваше статията, но не бяхме мислили по-детайлно.

В следващите редове ще дам своето виждане по въпроса, като разбира се, не бих ангажирала никого с него.

Какво представлява експериментът „Rat Park” или „Паркът на плъховете“?

Експериментът Rat Park е изследване върху зависимостта, проведено в края на 70-те години (и публикувано през 1980 г.) от канадския психолог Брус К. Алекзандър и колегите му от университета „Саймън Фрейзър“ (Ванкувър, Канада).

Хипотезата на Алекзандър е, че веществата сами по себе си не причиняват зависимост, а развиването на зависимост по-скоро е благоприятствано от условията (битови и социални), в които човек живее.

В първата фаза на експеримента Алекзандър изолира плъховете в тесни метални клетки, без никакви удобства, възможност за движение и контакт с другите плъхове. Всеки от тях обаче бил свързан с устройство, с което сам можел да се инжектира с опиати. След известно време голяма част от плъховете развили зависимост. В следствие на опита, групата учени излизат с твърдението, че силно стресираните животни, както и силно стресираните хора, биха се успокоили фармакологично, ако имат възможност за това.

За да докаже хипотезата си обаче, Алекзандър прави втори експеримент. За него той строи парк за плъховете, като площта му е около 200 пъти по-голяма от стандартната лабораторна клетка. В парка поставя около 16-20 лабораторни животни, които се радват на изобилие от храна и вода, топки и въртележки за игра, много място за свободно движение и контакти помежду им, както и на други удобства. В парка обитателите имали правото да избират между чиста вода и подсладена такава, в която се съдържа морфин хидрохлорид. По-голямата част от тях избирали да пият чиста вода. „Нищо не подсказваше развиване на зависимост при тези плъхове, които бяха настанени в добра среда за живот“, казва Алекзандър.

Rat ParkКонтролната група плъхове, които били поставени в малките единични метални клетки, консумирали много повече вода с морфин. Това се повторило и в други последвали експерименти.

Плъховете обаче не са хора! Не изпитват вина, срам, не страдат при загуба… За добро или лошо, ние сме доста по-сложно устроени. Социалната действителност, в която оперираме, е зависима от доста променливи. На нас не са ни необходими само вода, храна и топки за игра. Те са важни, дори много важни, но за жалост не са ни абсолютно достатъчни.

Нека си припомним йерархията на потребностите според Маслоу.

piramida-small-bg
Какво ще стане с нас, ако изпитваме затруднение да задоволим базисните си потребности? Със сигурност това ще повиши нивото ни на стрес и фрустрация. Това само по себе си означава, че изпитваме физически и психически дискомфорт, и логично търсим начини да облекчим страданието си. Често по всякакъв възможен начин. В случая с експеримента, описан по-горе, облекчаваме страданието си с това, което ни се предлага на една ръка разстояние – психоактивни вещества. Човекът е естествено устроен да търси щастието и позитивните емоции, следователно е лесно да обикне (да се пристрасти) към нещо, което е източник на подобни преживявания.

Стрес обаче може да се преживее на всяко едно ниво от йерархията на потребностите. Само се запитайте дали познавате хора, които живеят в хубав дом, имат добра професия, могат да си позволят да пътуват, но все пак имат проблем с веществата.

Нека се върна на първоначалния въпрос – достатъчно ли е да се чувстваме обичани и щастливи, за да си гарантираме живот, лишен от зависимости?
На този въпрос ще отговоря по-философски. На първо четене бих казала, че да имаш около себе си хора, които те обичат и живот, който е щастлив, са добри превантивни условия. За жалост обаче те не са панацея. Нашият опит показва същото. Чували сме доста истории от рода на: “Ама какво стана, такова хубаво семейство, а детето стана зависимо“.

Много често тези твърдения са твърдения на странични наблюдатели. И ето тук е основният проблем на чувствата и емоциите – те са безкрайно субективни. Колкото и да обичаме един човек, ако не го обичаме по начина, по който той очаква, може никога да не разбере, че е обичан. Никога да не се почувства обичан.

Същото е и с щастието. Колкото и прекрасен да ни изглежда животът на някой отстрани, важно е как той преживява собственото си съществуване. Щастието е зависимо от това, което ние определяме за ценно, щастието зависи от начина, по който приемаме света и другите, щастието зависи от това кои сме.
Дори и да ни се иска да внесем смисъл, щастие и любов в живота на някой, сме напълно неспособни на това, когато другият влага различно съдържание в тези думи. Смисълът, щастието и любовта имат толкова различни значения и дефиниции, колкото различни хора съществуват. А различните дефиниции предполагат и различно изразяване.

Освен това, никой не е отговорен за нашето добруване. Тоест, не бива да бъдем просто потребители на дадени емоции, а активни участници и инициатори. Защо да е по-малко терапевтично да обичаш, отколкото да бъдеш обичан?

Лечението се крие в това да се научим да се приемаме и обичаме (първо себе си) и да бъдем щастливи с това, което имаме. Както и да се стремим да се развиваме.

Има изключително много възможни причини за това един човек да стане зависим, както и много фактори, които биха благоприятствали процеса. Трудно е да се предвидят всички възможни рискови комбинации и ситуации. В повечето случаи обаче става въпрос за личното преживяване на човек за липса на нещо. Липса, която нарушава баланса и трябва да бъде запълнена от друго.

Пътят и промяната са лични. Никой не може да ги извърви вместо нас, но е важно да имаме подкрепата, търпението и приемането на близките ни хора.

 

 

Please follow and like us:
error0

СЕМЕЙНАТА ТЕРАПИЯ ПОМАГА – ЧАСТ 2

Част първа на статията може да прочетете тук

ЗА КАКВО СЕ ГОВОРИ ПО ВРЕМЕ НА ФАМИЛНИТЕ СЕСИИ

Различни са темите, които се поставят за обсъждане по време на семейните сесии. Те могат да бъдат насочени към това какви са актуалните трудности, с които членовете на семейството се сблъскват и как всеки един от семейството се чувства, докато проблемът бъде решен.

Важна тема в семейната терапия, насочена към работа със семейства със зависимост, е насочена за изграждане за стратегии за справяне и изразяване по адекватен начин на чувства, като гняв, съжаление и самота. Понякога само предоставянето на възможност за обсъждане и зачитане на различни, често плашещи или забранени чувства, може да има терапевтичен ефект.

Понякога фамилният терапевт поставя задачи на членовете на семейството, върху които те да мислят преди следващата сесия. Тези задачи имат за цел да подкрепят членовете на семейството да се опитат и да овладеят нови поведения и да ги прилагат, по един здравословен в семейния контекст, начин.

„ТОЙ ИМА ПРОБЛЕМ, А НЕ АЗ”

Понякога членовете на семейството отказват да участват във фамилни сесии, вярвайки че не те, а тяхният близък има проблем. Зад това могат да стоят много различни причини, като например :

– Страх: членовете на семейството могат да се страхуват и да не допускат промени, убедени че непознатите нови поведения и стратегии са по-страшни от познатите.

Фамилните консултации предоставят защитено пространство, в което всеки един от членовете на семейството има възможност да експериментира с ново поведение или да има различна гледна точка, без да се страхува, че ще бъде наранен.

– Умора: Близките могат да са уморени от справяне с различни проблеми, произтичащи от зависимото поведение на член от семейството.

Фамилните сесии могат да подкрепят всеки един от членовете на семейството да поемат собствената отговорност за живота и решенията си.

– Контрол: Близките могат да са убедени, че те познават проблема по-добре.

Фамилният консултант/терапевт може да подкрепи членовете на семейството да потърсят алтернативни гледни точки и да развият стратегии, различни от зависимото поведение.

Недоверие: Близките могат да се страхуват открито да споделят за семейните проблеми пред терапевта.

Терапевтът не осъжда семейството или някой от членовете му, а подкрепя участниците да говорят за „трудни“ за семейството теми.

– Скептицизъм: Близките могат да са недоверчиви към процеса на фамилно консултиране, защото имат негативен предишен опит.

Заедно с фамилния консултант членовете на семейството могат да обсъдят какви очаквания има всеки един от тях в процеса на консултиране, какво се е случило при предишните опити за фамилна терапия и да обсъдят върху какво биха искали да се концентрират към настоящия момент в терапията.

 images

Ефективна ли е семейната терапия?

 Изследвания показват, че включването на фамилен терапевт при работа със зависимо поведение, повишава ефективността на рехабилитацията. Семейната терапия намалява риска от отпадане от рехабилитация, намалява риска от сривове и рецидиви и подкрепя цялото семейство в процеса на възстановяване. Чрез включване на значимите близки се намалява преживяването на стрес за отделния човек – зависимия или член от семейството и се намалява риска от формиране на зависимо поведение и при други членове на семейството. Изследванията показват, че семейната терапия подобрява начина, по който партньорите се отнасят един към друг, взаимодействието между родителите и децата и възстановява доверието между членовете на цялото семейство. Семейна терапия е ефективен начин да се помогне както на човек в процеса на реабилитация, така и на семейството като цяло.

 

Използвани материали: Substance Abuse and Mental Health Services Administration, US

Статията подготви: Мая Угрюмова – психолог

Please follow and like us:
error0

СЕМЕЙНАТА ТЕРАПИЯ ПОМАГА

Когато някой е зависим, зависимостта засяга цялото семейство. Животът на семейството се върти около проблемите, произтичащи от зависмостта. Когато член на семейството постъпва в рехабилитационна програма за справяне със зависимостта си, болката и тревогите на останалите членове на семейството не изчезват от самосебе си. Какво означава едно семейство да се възстанови? Макар и често продължителен, процесът на възстановяване на семейство означава връщането към ежедневния ритъм на живот и признаването на нуждите на всеки член от семейството. Семейната терапия подкрепя членовете на семейството да се справят с негативните чувства на гняв, самота и отчаяние и да се възстанови доверието между тях.

top3

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА СЕМЕЙНАТА ТЕРАПИЯ?
Семейна терапия разглежда семейството като система от различни части. Промяна на някоя част от системата ще задейства промени във всички останали части. Това означава, че когато един член на семейството е развил зависимост, всеки в семейството е засегнат – в някои от семействата за зависимостта не се говори открито с всички членове, тя остава в тайна, в други някои членове поемат твърде много отговорности и другите всякаш не присъстват.
Зависимото поведението на конкретния член от семейството създава голямо напрежение и рязко променя ежедневния ритъм на живот на цялото семейство и на конкретните членове. Понякога членовете на семейството могат да изпитват трудности да променят поведението си към техния близък, който е в рехабилитационна програма и не отчитат като положителен сигнал продължителен период на липса на употреба, поемане на отговорности към дома и към себе си.
Семейна терапия помага на семейството да се възстанови като едно цяло от травмите, свързани със зависимостта от една страна, а от друга подкрепя всеки член да направи конкретни положителни промени.

СЕМЕЙНАТА ТЕРАПИЯ НЕ Е ТРЕНИНГ ЗА РОДИТЕЛИ
Семействата често имат достъп до различна, голяма по обем информация, чрез която могат да разбират по-добре как зависимостта се отразява на взаимоотношенията у дома и какво може да се направи, за да се подкрепи члена на семейството за включване в програма за рехабилитация.
Много семейства разполагат с нужната им информация, но не са в състояние да я приложат, така че тя да доведе до промяната, от която семейството се нуждае. Консултациите със семейството не са тренинг, който дава още и нова информация. Семейна терапия осигурява безопасно и неутрално пространство, в което всеки участник осъзнава как да се напасне към нуждите на другия, без да пренебрегва собствените си потребности и как да подкрепя процеса на рехабилитация от зависимостта. Терапевтът помага на членовете на семейството да се подкрепят взаимно и да се отнасят един към друг с уважение.
Семейните консултации подкрепят членовете на семейството да изследват, осъзнават и променят начините, по които си взаимодействат; да се учат как по-успешно да общуват помежду си без непрестанни упреци и обвинения; да са открити един към друг, без да се страхуват, че ще бъдат наранени.

КАК СА ОРГАНИЗИРАНИ ФАМИЛНИТЕ КОНСУЛТАЦИИ И КОЙ ГИ ВОДИ?
Фамилната консултация представлява среща, на която участват всички членове на семейството. Сесиите са с продължителност около час, като са фокусирани както върху зависимия и взаимоотношенията му с другите членове на семейството, така и върху взаимоотношенията в цялото семейство. Всяка сесия има конкретни цели, които в процеса на рехабилитация са насочени към намаляване рисковете от рецидив и към възстановяване на емоционалните връзки и доверието между членовете на семейството.
Първата сесия е свързана с договаряне между членовете на семейството по отношение съгласието си за участие във фамилна терапия.. По време на първата сесия се договарят също така принципите на конфиденциалност и спазване на общи правила във взаимоотношенията – да се изслушват и да не се прекъсват, да говорят от свое име и да проявяват търпение към различните от техните гледни точки, да не отправят обиди и заплахи към останалите. По време на сесията терапевтът наблюдава и изучава как членовете на семейството си взаимодействат, кои са силните и слабите страни на семейството като цяло и каква е готовността за промяна.
Семейните консултации се провеждат от специално обучен в принципите на фамилната терапия или фамилното консултиране психолог. Често той няма същия опит като семейството, може да е от различен етнос, да има различна религиозна принадлежност и може да принадлежи към различна социална група. Независимо от своите различия специалистът по фамилна терапия проявавя разбиране и уважение към спецификите на семействата, с които работи.

Очаквайте продължение.

Използвани материали: Substance Abuse and Mental Health Services Administration,US

Статията подготви: Мая Угрюмова – психолог

 

Please follow and like us:
error0